Лий Голдбърг
Г-н Монк и мръсното ченге (18)

17. Г-н Монк разпитва наоколо

Не след дълго гостите си отидоха и тълпата в къщата на Каръл Атуотър се състоеше от ченгета и криминалисти от полицейското управление на Мил Вали. Дори Каръл и семейството й си бяха отишли, предпочитайки да пренощуват в хотел. Запитах се дали сега щяха вече изобщо да се върнат в тази къща.

Стотълмайер и Слейд останаха. Капитанът — за да защитава интересите на Каръл, а Слейд — за да разгласи своите.

Слейд не пропусна да напомни на Монк, че работи за „Интертект“ и че всякакви по-нататъшни наблюдения, които иска да сподели, трябва да минат първо през него.

— Не знам какви съдебномедицински доказателства се надяват да открият — каза Слейд, като наблюдаваше как криминалистите си вършат работата. — Местопрестъплението беше безнадеждно компрометирано и осквернено. Дворът е поливан, което несъмнено е отмило следите, и всичко е тъпкано и докосвано от десетки хора след смъртта на Пешел.

— Искате да кажете, убийството му — рече Монк.

— Те просто следват установената процедура — каза Слейд. — Знаят също така добре както вас и мен колко е напразно.

— Аз съм виновен, че доказателствата са изгубени или съсипани — каза Монк. — Видях всички неща, които не си бяха на мястото вчера, и не сглобих ситуацията. Какво ми става?

— Бяхте уморен — казах, като стрелнах с гаден поглед Слейд, който явно не се подведе.

— Но всичко е било право пред очите ми — каза Монк.

— И пред моите, и пред техните — каза Стотълмайер, като кимна към полицаите от Мил Вали. — Аз поне съм свикнал да ми убягват уликите, които виждаш ти. А те не са. Те наистина се чувстват като глупаци.

— В такъв случай това е идеалният момент да ги уведомим, че услугите на Монк са на разположение чрез „Интертект“ — каза Слейд, извини се и се отдалечи от нас, за да се опита да отмъкне нов клиент.

— Кой би могъл да иска смъртта на Бил Пешел? — попита Монк.

— Всеки, отишъл в затвора заради информация, която той е дал на полицията — казах.

— Защо да чака досега? — попита Стотълмайер. — Пешел се оттегли и се премести във Флорида преди десет години.

— Може би убиецът току-що е бил освободен от затвора — предположих. — Или може би на убиеца му е отнело дълго време да разбере, че именно Пешел го е издал. Или може би едва наскоро е научил, че Пешел се е преместил отново в района на Залива. Може би причината е във всички тези неща, взети заедно.

— Това са много предположения — каза Стотълмайер.

— Мислех, че предположенията са вашият специалитет — казах.

— Моят специалитет няма значение — каза Стотълмайер. — Това убийство е извършено в Мил Вали. Нямам пълномощия тук.

Слейд отново се приближи до нас.

— Току-що научих, че Полицейското управление на Мил Вали има политика да не наема хора да вършат работата, за която се плаща на тях. Нямат пари за хвърляне на вятъра като полицията на Сан Франциско. Това е директен цитат.

— Лош късмет за теб — каза Стотълмайер.

— Ще си променят мнението след няколко седмици безизходица — каза Слейд.

— След няколко седмици ще е твърде късно — каза Монк. — Следата ще изстине.

— Ти вече разкри за мен куп случаи, които бяха по-стари от няколко седмици — отвърна Слейд.

— Това е различно — заяви Монк. — Да, полицията на Мил Вали знае, че на някой убийството ще му се размине безнаказано, ако не си ти — каза Слейд. — Ти ги постави в неловко положение. Няма да могат да пъхнат този случай в някое чекмедже, ако не стигнат доникъде с него. Ще трябва да се обърнат отново към нас. Обществеността ще ги подложи на натиск да го направят.

— Откъде ще знае обществеността нещо по въпроса? — попита Стотълмайер.

— Днес тук имаше много хора — каза Слейд. — Станалото ще се разчуе. И този следобед смятам да изпратя изявление за пресата. Ще се видим по-късно.

Слейд си тръгна.

Стотълмайер въздъхна и ни погледна.

— По-добре да се връщам в кабинета си, ако предположим, че още имам такъв.

— Защо сте такъв песимист? Убийствата на съдия Стантън и съдия Карнеги бяха разкрити. Това е стара новина — казах. — Днес ще има други заглавия. Шефовете ви не може да са ви толкова разгневени, както вчера.

— Току-що ударих с юмрук полицай по време на бдение — припомни ми Стотълмайер.

— Той си го търсеше — казах.

— Вярно, но не мисля, че шефът ще го приеме така.

— Кой казва, че той изобщо ще узнае?

— Брадок ще се погрижи той да узнае — отговори Стотълмайер. — Всеки полицай на конференцията ще го попита как са му смачкали носа, и той ще им каже, макар че ще скалъпи историята така, че той да изглежда страхотен герой, а аз да се окажа разбеснял се психопат.

— При обаятелния му характер вероятно това не е първият път, когато някой го удря — казах.

Стотълмайер поклати глава.

— Брадок е свикнал да раздава тупаници, не да ги получава. Винаги го е закрилял авторитетът на значката му. Повечето хора се страхуват да го ударят в отговор. Не е свикнал с битка, която не е предварително решена в негова полза, още преди да замахне с юмрук. Няма да приеме добре това.

— Не Брадок е този, за когото се тревожа — каза Монк. — Какво ще правим по въпроса с убийството на Бил Пешел?

— През по-голямата част от живота си Бил е живял и работил в Сан Франциско. Твърде вероятно е случилото се тук да е започнало от другата страна на Залива, на моя територия — каза Стотълмайер. — Убийството може и да е извън моята юрисдикция, но във всеки случай ще поразпитам наоколо.

— Аз също — каза Монк.

Стотълмайер кимна и се отдалечи. Щом си отиде изгледах Монк.

— Кого ще разпитвате?

— Даниел — каза Монк.

— Но никой не ви е наел да разследвате това убийство — казах.

— Аз наех себе си — рече Монк.

 

 

Докато пътувахме обратно към Сан Франциско, Монк се обади на Даниел Хосак и я помоли да изрови цялата възможна информация за Бил Пешел, дъщеря му и съпруга й. Тя обеща да предостави на Монк предварителен доклад утре.

— Разбирам защо искате сведения за Бил Пешел — казах. — Но защо за останалите?

— Ти ми спомена, че Пешел е спечелил много пари от продажбата на бара си и някакви акции.

— Каръл каза, че бил един от първите инвеститори в InTouchSpace.com, който е най-големият сайт от типа „социална мрежа“ на земята.

Монк ме погледна неразбиращо, затова обясних за какво говоря.

— Това е онлайн общност, в която милиони хора споделят информация за себе си, за интересите и хобитата си, създават нови приятелства, възобновяват отношения със стари приятели, и играят всевъзможни игри.

Монк все още ме гледаше неразбиращо.

— Нека го изложа по друг начин — казах. — „InTouchSpace“ ви позволява да общувате с други хора, без дори да излизате от къщи или наистина да се срещате с друго човешко същество от плът и кръв. Всъщност може да ви хареса. Ние с Джули го използваме. Също и Амброуз. Много е активен там.

— Брат ми разговаря с непознати чрез компютъра си?

— Той страда от агорафобия — припомних му. — Как иначе ще общува с хора?

— Защо би искал да го прави?

— Защото е човешко същество — казах. — А човешките същества се нуждаят от взаимоотношения.

— Не и ако искат да останат здрави — каза Монк. — Взаимоотношенията не са хигиенични.

— Те общуват чрез компютър — казах.

— Никога ли не си чувала за компютърни вируси?

Виждах, че това беше просто поредният спор, който нямаше да спечеля. Освен това, толкова се отдалечавахме от темата за убийството на Бил Пешел, че почти бях забравила довода, който първоначално исках да изтъкна.

— Наистина ли смятате, че Каръл Атуотър е убила баща си?

Монк сви рамене:

— Може би в допълнение към акциите си, Бил е притежавал и солидна застрахователна полица. Разполагаме само с нейната дума за случилото се онази сутрин. Ами ако всичко е лъжа? Няма да е първият път, в който алчността е довела до убийство.

— Трудно ми е да повярвам, че е треснала баща си по главата, блъснала го е в басейна, а след това е инсценирала нещастния случай, докато дъщеря й е била в къщата.

— Съвсем лесно е да проверим историята й. Но имам други причини да науча повече за нея и съпруга й. Убийството може да не е имало нищо общо с миналото на Пешел. Може да е било свързано с нещо, в което Каръл и Фил са замесени. Може да е било един вид предупреждение. Или може би Пешел е прекъснал извършване на обир.

— С други думи, нямате представа какво търсите.

— Търся убиец — каза той.

 

 

Докато Даниел не се свържеше отново с нас, нямахме какво да правим по разследването на смъртта на Пешел. И тъй като бяхме приключили с всички отворени случаи в „Интертект“ — е, поне доколкото Монк знаеше — нямахме нищо друго за вършене.

Монк стигна до това заключение още по-бързо от мен и ме помоли да го закарам до кабинета на д-р Бел, така че да опита да вмъкне няколко сеанса между другите пациенти.

Отново оставих Монк и побързах да изчезна.

Използвах времето, за да изпълня някои поръчки на Монк — да напазарувам, да прибера дрехите му от химическото чистене, да занеса всичко в жилището му и да го прибера. Всъщност беше удоволствие да изпълнявам тези задачи, без да е до мен, превръщайки онова, което би трябвало да е двучасово изживяване, в шестчасово изпитание.

В шест часа той ми се обади да го взема. Когато спрях колата пред викторианската къща, където живееше и работеше д-р Бел, намерих Монк и доктора, седнали заедно на предната веранда.

Почувствах как стомахът ми се стяга. Знаех, че ще загазя сериозно, но надянах на лицето си усмивка и се престорих, че съм в пълно неведение за каквито и да е прегрешения.

Монк тръгна към колата, но д-р Бел го спря.

— Ейдриън, току-що осъзнах, че на бюрото ми има само три подострени молива.

— И излязохте от кабинета си? Какво сте си въобразявали?

— Трябва да съм бил затормозен — каза той. — Обръщах такова остро внимание на проблемите ти, че всичко друго стана маловажно.

— Разбира се, това е напълно естествено. Стойте тук: аз ще се справя с проблема — каза Монк и се втурна обратно вътре, сякаш на печката се беше подпалила мазнина.

Д-р Бел се приближи до колата откъм страната на пътника и се наведе вътре през отворения прозорец да говори с мен. Беше почти плешив, с късо подрязани сиви мустаци и брада. Свободният му черен пуловер с поло яка и сините джинси му придаваха далеч по-небрежен вид от онзи, в който го познавах.

— Искаш ли да ми кажеш какво става, Натали?

— Добре съм, благодаря.

— Аз не съм — каза д-р Бел. — Вече на два пъти се случва Ейдриън да седи в чакалнята ми часове наред, в опити да вмъква петминутни терапевтични сеанси между останалите ми пациенти или да седи в кабинета, докато те имат час.

— Предполагам, това означава, че наистина ви харесва — отговорих. — Това е добре, нали? Сигурна съм, че сте се притеснявали дали ще се научи да ви се доверява така, както се доверяваше на д-р Крогър. Е, сега знаете, че ви се доверява. Поздравления.

Д-р Бел се усмихна:

— Аз съм негов психиатър, а не негова бавачка. Не можеш са го оставяш тук всеки път, когато искаш малко свободно време.

— Тук не става дума за мен — поясних аз. — Става дума за господин Монк. Той има нужда от вас, а новата му здравна застраховка ще покрие допълнителните сеанси.

— Не става въпрос за парите. Става въпрос за удобството и правото на поверителност на другите ми пациенти — каза д-р Бел. — Ако Ейдриън има свободно време, навярно може да си намери някакво хоби или новият му работодател може да му възлага допълнителни случаи, за да го държи зает.

— Вие не разбирате — казах. — Господин Монк ще се преумори до смърт.

— Тази съдба е за предпочитане пред това, пациентите ми да го убият в чакалнята ми — каза д-р Бел. — Или аз да го направя със собствените си ръце.

Монк изтича навън:

— Погрижих се за всичко, д-р Бел. Кризата е предотвратена.

— Благодаря ти, Ейдриън — каза д-р Бел. — Това е голямо облекчение.

— Значи, утре по същото време?

— Не мисля — каза д-р Бел.

— Защо не?

— Ще имаш много работа — каза д-р Бел, отправяйки думите си по-скоро към мен, отколкото към Монк.

— Откъде знаете?

— Наречи го предчувствие — отвърна д-р Бел.