Лий Голдбърг
Г-н Монк и мръсното ченге (28)

27. Г-н Монк и изоставеният склад

Стъмваше се, когато си разменихме колите с Джули пред апартамента на Монк. Тя нямаше търпение да вземе приятелите си и да навърти някой и друг километър с „Лексуса“, кръстосвайки из Сан Франциско, което напълно устройваше Монк, а мен — не чак толкова.

Не мислех, че я застрашава някаква опасност от страна на Ник Слейд. Повече се безпокоях за неприятностите, в които тя и приятелите й можеха да се забъркат сами.

Веднага щом Джули тръгна, Даниел спря зад нас в своя „Мини-Купър“ кабриолет и се събрахме на тротоара за кратък инструктаж.

Още не исках да й разказвам цялата история и Монк се съгласи с мен, затова пропуснахме детайлът, че Ник Слейд е троен убиец.

Всичко, което тя трябваше да знае, беше че държим под око Линда Вурцел.

Даниел вероятно подозираше, че ще последва повече, отколкото разкривахме, но не настоя. Извади карта на Сий Клиф — първокласен моден, много заможен жилищен квартал, сгушен между Президио и Линкълн Парк, който се славеше със зашеметяващи гледки към Тихия океан, моста „Голдън Гейт“, носовете на Марин Каунти, и в ясни дни — към планината Тамалпаис.

Линда Вурцел живееше на криволичеща улица. Ако паркирахме по една кола в двата края, можехме постоянно да виждаме къщата й и да я следим, независимо в коя посока поеме на тръгване.

След това, като поддържахме връзка чрез мобилните си телефони, можехме да я следим, където и да отиде, отклонявайки този, който беше зад нея, така че тя да не забележи, че я следим.

Така го правеха професионалистите, а аз, за пръв път, наистина се чувствах като такава.

— Защо я следим? — попита Даниел.

— Ще разберем, когато го видим — каза Монк.

Той изтича в апартамента си да вземе „Уийт Финс“, вода и още кърпички, а после потеглихме с пълна скорост към жилището на Вурцел.

Каменните стълбове на западните и източните ъгли на Двайсет и пето Авеню и Ел Камино Дел Мар бележеха входа на Сийклиф, та всички да знаят, че това е квартал, отделен от останалата част на града.

На никого не му бяха нужни два стълба, за да разбере това. Мирисът на пари беше достатъчен.

Безупречно поддържаните луксозни жилищни сгради в средиземноморски стил на Сий Клиф бяха заобиколени от градини с подрязани в различни форми храсти и красиви пинии, посадени, за да дават отпор на бурните ветрове откъм залива.

Паркирахме на западния край на улицата. Даниел пое източния.

Смъкнах съвсем леко прозореца, за да се наслаждавам на свежия морски бриз и да чувам вълните, които се разбиваха в скалите долу.

Къщата на Вурцел беше огромна и величествена, заобиколена от висока ограда от ковано желязо с охранителни камери, дискретно поставени на ключови места наоколо. Храстите на имота бяха подрязани така, че да наподобяват вихрещо се зелено торнадо, а дърветата й бяха оформени като огромни топки. Автомобилна алея от излъскан калдъръм се виеше покрай входната врата и стигаше до гаража в западния край, вероятно за да може съответният шофьор да остави Вурцел, преди да паркира колата.

Преценихме времето идеално. Няколко мига след като паркирахме, Вурцел мина край нас в двуцветен, сребристосив „Майбах“, в сравнение с който един „Мерцедес“ S-класа изглежда като „Тойота Корола“.

Портите на внушителната й къща се разтвориха и тя влезе в двора, паркира при предните стълби, и забързано влезе в къщата.

Беше шофирала само до Китайския квартал и обратно. Какъв беше смисълът да имаш такава огромна кола, ако няма да се наслаждаваш на лукса да пътуваш на изтеглената назад, отоплена, двойно подплатена, тапицирана с мека велурена кожа седалка, разгърнала „Уолстрийт Джърнъл“ върху поръбената със злато масичка от черешово дърво, докато по някоя от четирите плазми върви CNN?

Ето защо нямах същото оборудване в буика си.

През първите четири часа, докато седяхме там, прекарвах времето, като се опитвах да измисля начини, по които да докажем, че Ник Слейд е виновен за убийството на Пешел или на Брадок.

Хрумнаха ми няколко начина, но после ги елиминирах сама, без дори да кажа на Монк за тях.

Първата ми мисъл беше, че може би някой е видял „Бентли“-то му, паркирано в квартала на Пешел в сутринта на убийството.

Но дори да можехме да потвърдим, че „Бентли“-то е негово, това нямаше да докаже, че е убил Пешел, а само, че го е посетил, което беше правил няколко пъти по-рано.

Ами ако Слейд не беше отишъл до дома на Пешел с биещото на очи „Бентли“, а беше решил да прояви дискретност, като използва вместо това една от служебните коли? Нямаше ли проследяващата система да е записала къде е ходил?

Но пък, записът нямаше да докаже, че той е бил в колата, или че е убил Пешел. И това беше, ако предположехме, че Слейд не е изтрил записа, за да не може да се открие докъде е пътувала колата.

Доникъде не стигах с опитите да докажа, че Слейд е убил Пешел, затова прехвърлих мислите си към случая „Брадок“.

Очевидно Слейд беше типът в асансьора, с униформата на пазач. Ако имаше кадър, на който Стотълмайер влизаше и излизаше от хотела, нямаше ли да има и запис на Слейд?

Но пък, какво, ако имаше?

Дори и да е бил там по време на убийството, това нямаше да докаже, че е убил Брадок, а само, че е бил в хотела. И можеше да твърди, че е бил там по безброй основателни причини — да изпие едно питие, да посети приятели, или да нагледа служителите си, които, в края на краищата, отговаряха за сигурността в „Дорчестър“.

И тъй като „Интертект“ контролираше системата за наблюдение, Слейд вероятно можеше да изтрие образа си от видеозаписа, ако искаше.

Монк беше прав: Стотълмайер беше прецакан. И не бях сигурна с какво наблюдението над Линда Вурцел щеше да промени това. Но може би бях просто уморена и раздразнителна. Освен това съжалявах, че не отидох до тоалетната, докато бяхме в апартамента на Монк.

 

 

Обадих се на Даниел да проверя какво прави. Тя слушаше аудиозапис на „Анна Каренина“, отпиваше зелен чай, похапваше ядки и сушени плодове, и като цяло си изкарваше страхотно на първото си наблюдение над заподозрян.

Носех в чантата си „Убийство по сценарий“, но не можех да я чета, защото включването на вътрешното осветление щеше да предупреди Вурцел и съседите й, че седим навън. Вече бяха минали няколко частни охранители патрула, но ние се снишавахме всеки път, когато минаваха. Затова задрямах.

Струваше ми се, че бях затворила очи само за секунда, когато Монк ме смушка да ме събуди. Минаваше полунощ и Вурцел излизаше от къщата си с „Майбаха“ и се отправяше в посоката на Даниел.

Обадих й се, предупредих я, че Вурцел идва, и запалих колата.

Трябва да призная, че беше вълнуващо. Никога не бях проследявала някой по този начин. Даниел също звучеше развълнувана. Постоянно поддържахме връзка по телефона, за да можем да се редуваме да караме зад Вурцел или пред нея.

Тя ни отведе на изток през града до Мишън Бей и отдавна изоставените, рушащи се складове, леярни и машинни отделения на „Бетлехем Стийл“ на кейовете. Не беше точно весело място.

Огромните сгради се разлагаха като трупове — с изхабени от природните стихии ронещи се тухли, разбити прозорци и гофриран метал, който се лющеше на ръждиви, прогнили ивици.

Ако някога сте гледали полицейски сериал, знаете, че когато посещавате изоставени складове през нощта, се случват само лоши неща.

Последният път, когато бях тук, беше за да видя тялото на убит полицай, допуснал грешката да срещне не когото трябва в тъмнината на тази гниеща индустриална пустош.

Щом стана ясно къде отива Вурцел, ние изостанахме няколко пресечки назад, с изключени фарове, като я наблюдавахме, докато колата й изчезна в една от постройките с размери на хангар.

Обърнах се към Монк:

— Сега какво?

— Ще я последваме — каза той.

Тази идея изобщо не ми хареса.

— Не е ли редно да се обадим на полицията?

— Защо?

— Защото това може да е опасно — казах.

— Но не е извършено престъпление — каза Монк.

— Имаше три убийства — припомних му. — Бих предпочела да няма още три.

— Обади се на Даниел, съобщи й, че се промъкваме в склада, и й кажи да дойде при нас вътре — каза той. — Да видим с кого се среща Линда толкова късно нощем на това изоставено място.

Обадих се на Даниел: после двамата отидохме пеша до склада, като Монк се опитваше да не се докосне до нищо мръсно или да не стъпи в нещо, което можеше да изцапа обувките му.

Пред склада имаше табела. На нея беше изобразен колоритен архитектурен чертеж на средиземноморско село, завършващ с малко пристанище и градини, под заглавие, което гласеше: „ПРОЕКТ ЗА НОВ ТЪРГОВСКИ И ЖИЛИЩЕН КОМПЛЕКС ОТ ДАЛБЪРГ ЕНТЪРПРАЙЗИС: ОЧАКВАЙТЕ СКОРО“.

Ще прозвучи глупаво, но след като видях тази табела, се почувствах в по-голяма безопасност, сякаш силите на разкрасяването на квартала ме предпазваха да не ми се случи нещо.

В дъното на склада имаше открехната врата и ние се промъкнахме вътре.

Пространството се осветяваше от ярката светлина на фаровете на „Майбах“-а на Вурцел и „Бентли“-то на Слейд, които бяха паркирани в средата на огромното машинно отделение. Вурцел и Слейд стояха един срещу друг пред колите, осветени като двама певци на сцена. Съмнявах се обаче, че са дошли да пеят и танцуват.

Чувах гласовете им, но не различавах думите. Тя обаче звучеше ядосано.

Предпазливо и тихо криволичехме около купчини изпочупени тухли, изкривени тръби и купища ръждясващи машини, които приличаха на скелети на огромни метални зверове.

Вурцел и Слейд бяха само на няколко ярда пред нас. Заглуших звъна на телефона си, за да не може някое позвъняване неволно да разкрие местонахождението ни, и натиснах бутона за бързо набиране.

— Случи се толкова отдавна, че всъщност спрях да се безпокоя, че някой ще научи — каза тя. — Какво се обърка?

— Станахме жертви на прищевките на старостта — каза Слейд. — Но се погрижих за това.

— Ако го беше направил, нямаше да дойдат при мен — каза тя. — Как са ме свързали с каквото и да било от това?

— Няма значение — каза Слейд.

— Разбира се, че има — каза тя. — Ти забърка тази каша: очаквам ти да я разчистиш.

— Имам намерение да го направя, Линда. — Слейд измъкна пистолет от сакото си. От един джоб извади заглушител и го завинти върху края на оръжието. — Нощес ще спиш при рибите.

Тя започна да отстъпва назад.

— Не възнамеряваш сериозно да ме застреляш.

— Само ако не скочиш сама от кея в залива — каза той. — Не се тревожи: пребиваването във водата ще направи чудеса за тена ти. Рибите ще изядат цялата ти мъртва кожа. Могат да те погребат в отворен ковчег.

Той насочи оръжието към нея. Ние не бяхме въоръжени. Не можехме да направим нищо, за да спрем това.

Монк излезе от прикритието си.

— Всичко свърши, Слейд.

Излязох и застанах до него.

Слейд изглеждаше повече развеселен, отколкото стреснат от внезапната ни поява.

Продължи да държи оръжието насочено към Линда Вурцел, която стоеше замръзнала на място, със зинала от шока уста.

— В такъв случай предполагам, че не си ти тази, който кара моя „Лексус“ из цял Бъркли — каза Слейд. — Подцених и двама ви.

За миг забравих напълно за Слейд, за пистолета, и за смъртно опасната ситуация, в която се намирахме.

Какво правеше Джули навън след полунощ в Бъркли? С кого беше? Изкуших се да й позвъня още там на място и да й се скарам здравата.

— Знаех, че тя ще ти позвъни, обзета от паника, но не очаквах да я убиеш — каза Монк.

— Забавлявам се — каза Слейд. Изглежда никой освен него не намираше положението за много забавно.

— Всичко свърши — повтори Монк. — Свали оръжието.

— Не и докато не застрелям нея и вас двамата — каза Слейд.

— Не мисля така — казах, повишавайки глас, така че той отекна из склада. — Обадихме се на полицията. Всеки момент този кей ще загъмжи от ченгета.

Надявах се Даниел да се крие някъде там в тъмнината и да се обади, иначе бяхме мъртви.

— Не ти вярвам — каза Слейд. — Но дори да казваш истината, ще свършим само за няколко минути. Кажи ми, Монк, какво ме провали?

— Убили сте Стив Вурцел, вместо да арестувате Линда Вурцел — каза Монк.

— Имам предвид, освен това — попита Слейд.

— Защото вярваме, че Стотълмайер е невинен. Никой друг не мисли така. Единствен ти от присъстващите на конференцията познаваше и Стотълмайер, и Пешел, и Брадок. А имаше и още нещо общо с Пешел: инвестиция в акции от „InTouchSpace“, която е променила живота ви преди десет години.

— Но къде са доказателствата?

— Няма такива — каза Монк. — Освен ако тя не проговори. Или ти.

Слейд се усмихна:

— И аз мисля така.

— Следователно няма причина да ме убиваш — каза Вурцел. — За мен ще е самоубийство да проговоря.

— Играя на сигурно — каза Слейд. — Може да допуснеш нова глупава грешка, както тази вечер, или някой ден да изкуфееш като Пешел.

— Вече е изкуфяла — рече Монк. — Трябва да видите какво си слага по лицето.

— Млъквай, глупак такъв — каза Вурцел. — Не помагаш на никого от нас.

Трябваше да се съглася, но си задържах устата затворена. Колкото повече говореха, толкова по-вероятно беше полицията да се появи, преди да ни убият.

— Не се ядосвай на Монк — каза Слейд. — Вече реших.

Той вдигна пистолета си и се прицели в главата на Вурцел. Времето й, а също и нашето, току-що беше изтекло.

Точно тогава Даниел скочи от една купчина тухли с див писък, профучавайки из въздуха като стрела, с изпънати пред тялото крака.

Блъсна се в Слейд, преди той да успее да реагира, като, събаряйки го, изби оръжието от ръката му, и заблуденият му изстрел спука една гума на колата на Вурцел.

Слейд се изправи на крака почти веднага, Даниел също. Двамата затанцуваха по пода в някакъв жесток танц от ритници, завъртания и удари от карате.

Вурцел, Монк и аз затърсихме оръжието. Намерих го в същия момент, в който и Вурцел. Изблъсках я с лакът и грабнах пистолета, точно когато Слейд притисна Даниел в задушаваща хватка и се обърна с лице към нас.

Даниел се давеше, с яркочервено лице и изцъклени очи. Не можеше да диша.

— Пусни оръжието или ще й счупя врата — викна Слейд.

Прицелих се.

— Направи го и ще ти пръсна главата. И без друго ще го направя, ако не я пуснеш в следващите десет секунди.

Вурцел стоеше далече вляво от мен, обвила ръце около тялото си и трепереща. Не знаех дали беше от страх или от гняв, или и от двете.

— Нямаш никакъв опит с огнестрелни оръжия — каза Слейд. — Вероятно си адски лош стрелец.

Даниел имаше вид, сякаш всеки момент ще изгуби съзнание. Още няколко секунди и нямаше да има значение дали ще застрелям Слейд или не.

— Съпругът ми беше летец-изтребител — казах, като се опитвах да овладея гласа и ръката си. Казах си, че съм Мръсния Хари със сутиен. — Наистина ли сте готов да се обзаложите, че не ме е научил да стрелям?

— Проучих те щателно — отговори той.

— Тогава знаете, че се запознах с господин Монк, след като убих с голи ръце един човек, който нахълта в дома ми — казах. — Независимо дали съм лош стрелец или не, трябва да е по-лесно, отколкото беше онова.

— Всъщност, използва чифт ножици — рече Монк.

— Които бяха в голите ми ръце — казах.

— Не е същото — каза Монк.

— Важното е, че съм способна да убивам, а когато имам оръжие, това улеснява нещата. — Обърнах се отново към Слейд. — Да видим ли дали съм права?

— Може вместо това да уцелиш Даниел — каза Слейд.

Тя отново изгъргори, отпускайки се в ръцете на Слейд.

— Ако имам късмет, куршумът ще мине покрай нея и ще се забие във вас — казах. — Ако ли не, ще стрелям отново.

— Може би трябва да премислиш — каза ми Монк.

— Може би той трябва — казах.

Слейд ме гледаше изучаващо като играч на покер, който се опитва да разкрие блъф. Залозите бяха животът на Даниел и неговата свобода. Ако преценеше погрешно, можеше да умре.

Той пусна Даниел и вдигна ръце, с дланите навън.

Тя се отпусна на колене, като се държеше за гърлото и се задъхваше. Надявах се, че не ме мрази твърде много.

Монк отпусна рамене от облекчение.

Аз още не бях готова да се отпусна. Продължавах да държа пистолета насочен към Слейд. Отвън чух сирени, които се приближаваха. Всичко това скоро щеше да свърши.

— Отдръпни се от нея, Ник — казах.

Той го направи.

— Добре ли си? — попитах Даниел. Тя се изправи със залитане на крака и кимна, като отиде до Монк. Някой по-чувствителен от него човек щеше да се опита да я успокои по някакъв начин.

— Сега какво? — попита небрежно Слейд.

— Чакаме полицията да пристигне и да ви арестува — каза Монк.

Сега сирените се чуваха по-силно, може би само на няколко пресечки.

— По какво обвинение? — попита Слейд. Намирах спокойствието му за вбесяващо. Нима не знаеше, че с него е свършено?

— Три обвинения за убийство и едно — за опит за убийство — каза Монк. — Като за начало.

— Не знам за какво говориш — каза Слейд. — Дойдох тук, за да пазя Линда, докато тя нагледа имота си. Опасно е да си на това място нощем.

— Току-що се опитахте да я убиете — припомни му Монк.

— Кой го казва? — попита Слейд.

— Всички ние — заяви Монк.

— Не и тя — каза Слейд, като посочи с глава към Вурцел. — Тя няма да предяви обвинения или да подкрепи безумните ви обвинения. За да го направи, ще трябва да признае, че ме е наела да убия съпруга й, а тя няма да направи това. Нали, Линда, скъпа?

Истинността на думите му се заби като игла в кожата й. Също и в моята.

Вурцел поклати бавно глава.

— Ти си копеле, Ник.

— Може и така да е, но си вързана с мен — каза Слейд.

— Докато той ви убие — казах.

Вурцел знаеше, че съм права. Лицето й беше бяло като току-що нанесена маска за лице в стил „гейша“. Но тя нямаше избор. Трябваше да играе по свирката му тази вечер и да се тревожи по-късно за опасността, която той представляваше за нея. Тя имаше достатъчно пари да наеме дузина бодигардове да я защитават или наемен убиец, който да застреля Слейд.

Той сигурно също знаеше това.

— Размислих — каза Слейд. — Но независимо дали съм размислил, или не, никой от нас не иска да отиде в затвора, и ако и двамата си държим устата затворена, това никога няма да се случи.

Трябваше само да погледна Монк, за да разбера, че Слейд е прав. Монк беше унил, раменете му — увиснали, главата — сведена. Това щеше да бъде първият път, в който е победен от по-умен от него убиец.

Не можех да понеса да гледам как Монк страда дори секунда повече.

— И двамата отивате в затвора още тази вечер — казах.

Слейд поклати глава, сякаш беше дълбоко разочарован от мен.

— Не ме слушаш, Натали.

— Да, слушам. — Бръкнах в джоба със свободната си ръка и извадих мобилния си телефон. — А също и гласовата ми поща.

Това беше бутонът за бързо набиране, който натиснах, когато влязохме в склада. Самонадеяната усмивка на Слейд се изпари. Монк ме погледна удивено:

— Наистина ли?

— Наистина — казах.

— А също и операторът на 911 — каза дрезгаво Даниел, като вдигна мобилния си телефон от купчината тухли, където го беше оставила. — Задържах линията отворена, докато те ритах по задника.

Вурцел се облегна на своя „Майбах“, за да запази равновесие, и се разплака. Скоро щеше да живее в килия с размерите на половината от колата й, и съвсем не толкова уютна.

Монк се изправи и кимна на себе си, очевидно доволен и горд от двете си асистентки. Случаят беше решен. Лошите щяха да платят за престъпленията си. Равновесието беше възстановено.

За него положението беше толкова близо до идеалното, колкото изобщо можеха да бъдат нещата.

Зад нас три черно-бели полицейски коли влязоха с рев в склада.

Хвърлих поглед към Слейд, който ме изгледа гневно, с такива убийствени намерения, че се изкуших да го застрелям просто за да съм в безопасност.

— Уволнени сте — каза той.