Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2017)
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Литургия за Илинден

Издание: Трето

Издател: Издателство на БЗНС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: Печатница на Издателство на БЗНС

Излязла от печат: май 1982 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Художник: Петър Рашков

Коректор: Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1513

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Дали от силната горещина, или от изпитата ракия с журналиста, целия ден Танас беше като замаян. Нещо го притискаше отзад на тила. Аспиринът не му помогна много. Чакаше да настъпи нощта. Дано като се захлади малко, си каза той, ми размине. Но късно олед обед главоболието му още повече се усили. Реши да опита едно старо средство. Макар че за баня бе определил утрешния ден, каза си, че ще иде тая вечер. Знаеше, че топлата вода разкарва махмурлука[1]. Започна да се приготвя. Намери торбата си от американ. Сгъна хавлията на големи червени цветя. Не я обичаше много. Срамуваше се от нея. Приличам на турска гювендия[2], си рече той. Но тая хавлия беше последният подарък от покойната му жена и той я носеше, както носеше всички нейни подаръци. Сложи в торбата голям бял чаршаф, да го постеле на нара в банята. Той никога не успотребяваше чужди чаршафи. Взе пешкир и друг един тесен чаршаф, който увиваше около кръста си. Сапуна и гребена сложи в грубото кесе за търкане. Отделно загъна във вестник чистото бельо и чорапите. Наля в едно лимонадено шише ракия — армаган за теляка Исмаил.

Както винаги отиде в старата турска баня, точно на ъгъла при градинката на площада. В същата градинка, малко по-навътре, бе построена нова, модерна баня на два етажа, която работеше от една година. Но предпочиташе старата, чиито дни бяха вече преброени. Наесен щяха да я бутат. Той истински съжаляваше за нея. Беше ходил в новата, но не му хареса и повече не стъпи. Наистина тя беше светла и просторна. Парата не замъгляваше всичко наоколо, но и не беше толкова топло. Имаше и чисти кабини и два басейна — топъл и хладен, и все пак нещо й липсваше. Танас се почувствува не като в банята, а като в читалищния салон. Освен това, според него, нямаше дълго да издържи. Не бе минало и година, откакто я построиха, а сярната вода беше вече разяла крановете. Мазилката на места бе паднала, а част от плочите на пода се бяха изкъртили. На времето, в Македония, Танас бе видял как турците строяха баня в едно малко селце. Избраха най-препечените тухли. В мазилката слагаха по трийсет пресни яйца на количка. Така стените никога не можеха да се олющят. Тръбите за оттичане бяха керамични, а крановете — от мед и пиринч. Тази баня, си каза Танас, сигурно стои до ден-днешен. Едно време той ходеше в съвсем друга баня, далеч от града, останала още от римляните. Тя му харесваше повече и от турската, въпреки че нямаше достатъчно студена вода за разхлаждане. Годините я бяха заровили дълбоко в земята и само покривът й стърчеше на повърхността. Минералната вода течеше в полумрака от четири големи медни лъвски глави. След като построиха стадиона, окончателно затрупаха римската баня и тя повече не работеше. При каптирането на водата стана нещо и с нея. Голяма част се изгуби в земята. А когато Танас за първи път се засели в града, почти на всяка улица течеше минерална вода, която много улесняваше жените и за пране, и за чистене.

Танас влезе в банята. На гишето седеше негов приятел — арменец. Той винаги пазеше хубавите кабини за своите хора. Даде му билета и лично го заведе до кабината. Каза му, че след като се изкъпе, ще му направи кафе. Танас се съблече. Навлече налъмите и препаса кръста с малкия чаршаф. Никога не се показваше в банята съвсем гол. Считаше го за неприлично. Сваляше си кърпата около кръста, само когато се натопяваше в басейна. Като влезе, го лъхна познатата миризма на влага и сероводород. От басейна към купола се издигаше пара. В полумрака едва се виждаха няколко електрическа крушки по стените. Още на вратата го посрещна Исмаил, старият турчин — теляк. Поздравиха се на турски и заговориха на турски. Гласовете им в мъглата звучаха напевно. Като че ли сме си сложили главите в големи стомни и оттам говорим, си каза Танас. Исмаил го поведе до една от урните. На дървеното столче вече седеше докторът. Танас се зарадва, че той ще му е компания. Беше младо момче, софиянец. Живееше и работеше от няколко години в техния град. Казваха, че бил много способен като лекар, но след работа пиеше на поразия и почти всяка вечер изтрезняваше й турската баня. Стана най-редовният й посетител. Възприе обичая да си препасва и той кръста с чаршаф. Беше свой човек в банята. Този чаршаф стана причина за едва история, която Исмаил бе разказвал на Танас вече няколко пъти. Дошъл на баня някакъв човек, изглежда чиновник от София, изпратен в командировка. Влязъл да се къпе, огледал се за теляка. В тоя момент докторът се показал на вратата, препасан с чаршаф като теляците, пиян-залян.

— Ей, теляка, ела насам! — извикал чиновникът. Докторът начаса дотичал. Онзи му подал кръглия, металически талон.

— Хайде да ме измиеш!

— Готово — казал докторът и веднага се заел с работа. Насапунисвал го половин час, особено главата, докато целият станал пяна. След това се отдръпнал малко да го огледа, и зачакал какво ще стане.

— Няма ли да ме изплакнеш? — приплакал чиновникът.

— Сега, сега… — рекъл докторът, но не си мръднал пръста.

Оня не можел да отвори очи от пяната.

— Е хайде, де!… — пак казал чиновникът. Докторът се приближил до него.

— Хвани сапунчето, да взема таса…

Чиновникът протегнал ръка напред, за да хване сапунчето. Тук, на това място, Исмаил винаги се заливаше от смях. Докторът се доближил до ръката на чиновника, повдигнал чаршафа около кръста си и му сложил в ръката не сапун, а „онова“, както разказваше Исмаил. След като добре опипал тая част от тялото на доктора, чиновникът съвсем объркан, извикал:

— Това не е сапун!

— Прав си — рекал докторът. — Не е, ама и аз не съм теляк!…

Танас седна на столчето. Поговориха си с доктора за това-онова. Като се изключи холерата през Балканската война, Танас не беше боледувал от нищо. Но тоя път затвори за махмурлука. Тук докторът с удоволствие се впусна в дълги и широки обяснения.

Исмаил два пъти насапуниса Танас и го изплакна. Беше готов да влезе в басейна. Натопи се до шия в горещата вода. До него стоеше един стар псалт от черквата „Света Богородица“ и тананикаше през носа черковни мелодии, Танас изпъна шия назад и се загледа нагоре. Звуците на мелодията се заблъскаха в стените, изкачваха се към купола на банята, повтаряха се многократно от ехото, а гъстата пара ги усилваше и същевременно омекотяваше. Странни и диви звуци, които успокояваха Танас. Мускулите му се отпускаха все повече и повече от топлината. Той задряма. Стресна се, когато една ръка леко го докосна. Видя над себе си клекналия Исмаил.

— Да ми про̀стиш, гюзел Танас ефенди, нема ли да те разтрия?

Танас с мъка излезе от банята. Толкова се беше отпуснал. Легна на голямата каменна маса. Сухият, слабичък Исмаил си знаеше работата. На времето бе разтривал всички турски пеливани в града. След като сложи в дланите си малко орехово масло, гъвкавите му пръсти заработиха върху тялото на Танас. Мускул по мускул той опипваше, мачкаше ги и удряше с длан, при което се чуваше плясък по цялата баня. Тоя имено артистичен плясък, като финален акорд в музикално произведение, отличаваше старите масажисти от модерните. Разтриваше дотогава, докато мускулът съвсем омекне. Когато взе да мачка вратните му жили, Танас изохка от болка, но сетне му стана толкова добре, че му идеше да мърка като котарак. Щом Исмаил свърши, Танас отиде под студения душ. Ледената вода спря дъха му. Сърцето му почна бързо да бие и дишаше често. Исмаил го чакаше е хавлията. Танас се загърна в нея. На главата си уви като чалма сухия пешкир. Прибра се в кабината и легна на дървеното легло. Тялото си чувствуваше съвсем бодро, а духа — ведър и ясен. От главоболието нямаше ни следа. Той полежа известно време и задряма. Някой почука на вратата. Влезе арменецът с четири кафета, а след него Исмаил, като носеше два стола. Накрая се довлече и докторът, вече изтрезнял, в една хубава спортна хавлия. Направиха си голям моабет. Танас даде на Исмаил лимонаденото шишенце с ракия. Той покани останалите, но никой не искаше да пие. Тая вечер банята нямаше много посетители. Бяха останали само четирмата. Стояха си в кабината, докато трябваше вече да затворят, но докторът се беше впуснал в дълъг разговор. Танас се облече, сбогува се и излезе на улицата.

Лъхна го прохладен вятър. Чувствуваше се бодър и най-вече спокоен. Също както вечерта на Хуриета[3] след тържествата. Той отиде на баня в Струмица. Двамата теляци заедно с кирта свалиха от душата му и мъката на дългите години четнически живот. Тогава за пръв път той, мъж на тридесет и три години, макар и за миг, почувствува щастието на свободата. Нямаше да се бои да излиза по улиците, нямаше да го дебнат и застрелят отнякъде. Това беше свободата. Но тя трая малко, само един миг, защото според Танас нямаше нищо по-измамно от тая дума. Хуриет на турски значи свобода, но в съзнанието на Танас свободата си остана свобода, а хуриетът — хуриет…

Още пролетта на 1908 година сред народа усилено почна да се говори, че султанът щял да даде някакви права. Еднакво бяха възбудени и турци, и българи. Слуховете етигнаха и до четата. Чувствуваше се, че идва някакво отхлабване. Не ги гонеше ни аскерът, ни потерите. Влизаха и излизаха спокойно от селата. Чуваше се за някаква нова партия, разнесе се думата „младотурци“. Танас не можеше да разбере какво става. Поговори и с поповете, и с даскалите. Никой нищо определено не можеше да му каже. Требва да е пак някоя турска клопка, си каза той, и стана още по-предпазлив. Но минаха месец-два и положението продължаваше да е същото. Колкото и хитри да беха турците, чак толко дълго клопка с добро нема да прават, си казваше Танас. Има нещо друго. Но какво?… Тогава реши да отиде с четата при Чернопеев. Само той може да ми обясни какво става, си рече Танас и в началото на лятото те тръгнаха. По пътя никой не ги закачи. Като стигнаха Струмишко, селяните веднага им казаха къде е воеводата. Изглежда, че и той вече не се криеше. Срещнаха се в Да̀биля. Прегърнаха се и се разцелуваха. Танас седна да си поговорят. Чернопеев винаги умееше да разясни нещата на простодушните четници. Каза, че той и Сандански са се разбрали по всички въпроси и че двата революционни окръга — Серският и Струмишкият — действуват заедно. Решили да подкрепят младотурците, които се борят за свалянето на султана, защото това ще бъде от полза за народа.

— Откакто умре Гоце — рече Танас, — ти и Яне мислите за нас…

От думите на Чернопеев той разбра, че върховистите отново пречат. Танас си помисли, че вече е късно да почнат битка с тях. Що се отнася до турците, той не можа да се съгласи напълно с Христо. Танас нямаше доверие в тях. Знаеше, че и най-доброто намерение в тая проклета империя се обръщаше винаги срещу раята. Чернопеев продължи надълго и нашироко да му обяснява предстоящите реформи в империята. Най-сетне щяла да дойде свободата. Всяка народност в Македония щяла да има едни и същи права. Танас внимателно слушаше Христо, но тоя път неговият стар воевода му се видя нещо като чалдисан[4].

— Бай Христо — рече Танас, — ти викаш турците веке нема да ни гонат?…

— Нема! — каза Христо.

— Да не е некоя тънка хитрост?

— Е от такива като тебе — избухна Христо — нищо не може да стане! Знаете си само едно — да се биете, а пък акъл имате на овца!

— Прав си — рече Танас. — Ако немахме акъл на овца, сега да имахме семейства, дюкяни, ниви и къщи, пълни со деца. Язък, бай Христо!

— Защо язък?

— За нас.

— Стига си дрънкал! Сега ще се бориме по друг начин. Ще стане по-хубаво. Но тая работа не е за твоя акъл. Ще слушаш мене и повече нема що да мислиш!

— Ти сигурно ке станеш депутатин — рече Танас, — ама още не си забравил да тепащ и псуваш като фелдфебел. Санким[5], такъв беше в българската армия…

Чернопеев искаше да го прекъсне, после махна отчаяно с ръка. За пръв път се разделиха хладно. Танас отиде при другарите си. Наобиколиха го. Не искаше да разправя. Те обаче не го оставяха на мира.

— Сега ке слушаме Чернопеев — рече им той, — а сетне аллах керим[6]!…

Те почувствуваха някаква преграда между себе си и воеводата. Бяха ограничили живота си само в четите. Гледаха да мислят най-много ден-два напред. Не знаеха за големите борби, които продължаваха вътре в Организацията. А Христо беше достатъчно умен и познаваше добре четниците, за да им обяснява заплетените отношения между отделните крила и личности, между тях и младотурците, както и още хиляди други обстоятелства, с които тепърва трябваше да се съобразява… Танас не можеше да реши кой е прав. От една страна, знаеше каква е мъката на четниците. Ако настъпи мирен живот, никой немаше занаят. Беха забравили как се работи. Какво щеше да стане с тех? Кой щеше да ги храни?… От друга страна пък, ако турците дадеха истинска свобода на българите в Македония, това беше добро. Хората щеха да си отдъхнат, да ходат в българските училища и черкви без страх. А със своята работливост, която далеч надминаваше тая на останалите народности, щеха да командуват положението. Но дали щеше да стане точно така? Танас не вярваше на турците. За един ден не можеше да се премахне вековната омраза. Сигурно е некоя голема шашарма. Кой е прав?… Реши да бъде внимателен и да изчака.

При Чернопеев непрекъснато идваха хора от Струмица и селата. Срещаше се с делегации, с турски първенци и какви ли не още. Самият той често напускаше четата и отиваше нанякъде. Накрая той има̀ среща с висши турски офицери от гарнизона в Струмица. Върна се при четата засмѐян и весел.

— Много радостна новина ви носа — рече той и огледа четниците. Никой не се зарадва, но Чернопеев се направи на кьорав и продължи. — Други ден слизаме в Струмица. Хората са ни уредили големо посрещане. Официално ще обявят свободата.

— С оръжие ли ще слезем? — попита Танас.

— Как с оръжие! Ще го оставим в сѐло.

— Аз пушката си не давам! — рече Танас.

— И аз, и аз… — се чуха гласовете на останалите четници.

— Абе, вие луди ли сте? Хората свобода ще обявяват, вие с пушки на гости ще им отивате! От други ден е вече мир!

Разправяха се няколко часа. Четниците не отстъпваха.

— Искаш да ни избесят на чаршията ли? — викаха те.

Накрая Чернопеев отстъпи. Рядко му се случваше на тоя голем инатчия да отстъпи, си помисли Танас, но тоя път не е прав! Пак от предпазливост се вдигнаха вечер и слязоха в Струмица посред нощ. Посрещнаха ги двама офицери. Заведоха ги да преспят в една празна, голяма двуетажна къща. Танас през главата на Чернопеев нареди двама часовои за цялата нощ, които застанаха на двете улици — пред и зад къщата. Сутринта рано се събудиха. Почнаха да се мият. Облякоха най-хубавите си дрехи. Дойде пак един турски офицер. Каза, че на площада се е събрал народът и войската е строена. Но те все още се бавеха. Сложиха револверите в поясите, а някои взеха и по една бомба за всеки случай. Две момчета останаха да бдят за багажа. Прекръстиха се да ги пази господ от някоя турска хитрина и излязоха на улицата.

Тук дълго решаваха как да се наредят. По четири или по двама. Решиха по двама. Отпред сложиха Чернопеев. След него Танас и помощника на Чернопеев. Останалите се наредиха според годините, прекарали в четничество. Най-старите — най-напред! За всеки случай Танас реши двама опитни четници да вървят най-отзад, нещо като заден патрул. Всеки си сложи китка на пушката и на шапката, Чернопеев даде команда:

— Напред, ходом марш!

Тръгнаха. Макар че никога не се бяха обучавали да вървят в крак, стъпваха напето, кабадийски[7], защото схващаха колко е тържествен моментът. От двете страни на улиците, през които минаваха, беше пълно с народ. Хвърляха им цветя, викаха им по име, но мъжете не се обръщаха и мълчаливо крачеха след воеводата си. Колоната на шейсетте четника се бе проточила по улиците. Излязоха на Сахатмегдан, точно срещу тях бяха строени два табура. Изведнаж Танас трепна, понеже гръмна музика. А турците в това отношение не се скъпяха. Техните военни музики бяха барем колкото две български. Чернопеев даде команда и Танас за пръв път го видя да удря крак с измъкната сабя за почест, както поздравяват в българската армия. Стана му милно, че такъв воевода ги води. Нека видат турците що за хора сме! — си рече Танас, и той вдигна по-високо крак. А Чернопеев беше в стихията си. Цялото му военно обучение, офицерското държание на парадите, отдавна забравени по македонските чукари, се върнаха в тоя горд човек, като че ли минаваше на парад не в Струмица, а пред Негово величество на Богоявление в София. С умела маневра той нареди колоната четници срещу двата табура. Изкомандува „налево“ и след това „мирно“. Застана в центъра точно срещу висшите турски офицери. С кимване на глава извика пред себе си Танас.

Един турски генерал и двама полковници се запътиха към тях. Застанаха на няколко крачки пред воеводата и Танас. Чернопеев го бе извикал да му превежда, понеже не знаеше добре турски. Пръв започна да говори генералът. Смисълът на речта му беше горе-долу такъв. Тези хора, които властта е преследвала години наред като душмани на царщината, най-сетне се разбрало, че са добри хора. Затова султанът им прощава. Танас добросъвестно превеждаше всяка дума.

— Ние прошка от султана не искаме! — изведнаж избухна Чернопеев. Турският генерал млъкна объркан. — Ние искаме свобода!

Танас се зарадва на тия думи. Видя воеводата си такъв, какъвто го познаваше. Преведе на турски думите на Чернопеев, като им предаде също и гневния тон. Генералът сякаш не чу казаното и продължи речта си, но никъде по-нататък не спомена за прошка на султана. Чернопеев все побутваше Танас и шепнеше:

— Какво каза?

— Чакай, бай Христо! От тебе не мога да чуя. Остави го да се налае…

Отговори Чернопеев. Той каза, че това отдавна е трябвало да стане. Дано реформата не е само на думи. Тази свобода е преди всичко за българската народност, най-голямата в Македония. Ако смятат да я проведат както трябва, над страната ще настъпи мир.

С тия две речи тържеството не свърши. Оттам с файтони, в които стояха изправени четници, а до тях — младотурски офицери и първенци, обиколиха Струмица да ги види народът.накрая спряха пред хюкюмата, където тоя път ги посрещнаха цивилните сановници начело с каймакамина и мюфтията. Започнаха нови речи. Мюфтията каза много хубави думи. Чернопеев се качи на балкона и оттам произнесе голяма реч, отправена главно към събралите се долу българи. След това всички се вдигнаха и отидоха в един голям ресторант. Четниците насядаха между турските офицери и първенци. До Танас седеше младо офицерче. Изглежда, беше важно, защото на два пъти генералът го повика и нещо си казаха. Яденето беше обилно и богато. Но Танас не яде колкото му се искаше, за да не помислят турците, че са гладували. Като свършиха да се хранят, започнаха моабетите. Танас се разговори с младото офицерче. Видя му се много хитро. Офицерчето го попита дали имат пари. Танас му отговори, че нямат. То стана, отиде при генерала и пак седна до Танас.

— Ние, офицерите, ще съберем пари помежду си, да се върнете по родните места. Отделно ще вземем от чорбаджиите.

— По колко лири? — попита Танас.

— Засега не знаем. Лесна работа, бъдете рахат!…

След като свърши обедът, прибраха се всички в къщата.

Чернопеев остана да говори с турците. Четниците не си бяха дали зор да се въздържат като Танас и повечето бяха преяли. Освен туй домъкнаха трите тави баклава, които не успяха да изядат на обеда. Танас се разлюти. Аз да пазя приличие, а те да ядат колкото им душа иска! Грабна една от тавите и отиде в някаква стая. Цялата къща беше изпразнена за тях. Седна на пода и изяде половината тепсия, като отделно с една лъжица гребеше шербета. След като се насити, го налегна такава дрямка, че се изтегна край тепсията и спа до вечерта. Събуди се гладен като вълк. Нахвърли се отново на баклавата, но щом изяде две парчета, разбра, че е преял и повече не може. Наплиска си на двора лицето и влезе в голямата стая. Повечето от четниците бяха там. Седяха на пода и пушеха. Другите се разхождаха по града. Изглежда, бяха приказвали помежду си, понеже с нетърпение очакваха Танас. Попита ги за Чернопеев. Казаха му, че не се е мярнал целия следобед. Разговориха се. Цялата им четническа мъка излезе наяве. Всички се тревожеха как ще живеят отсега нататък. Думите като: „Нема да ни оставят“ и „Господ и за нас ще помисли“ не ги вече успокояваха. Ножът беше опрял до кокала. Някои щяха да се върнат по родните места, но другите и това не можеха да направят. Отдавна ги бяха забравили и отписали от сметката. Пък и те не искаха да се върнат в тия диви, забутани села. Колкото и странно да изглеждаше, но въпреки опасностите и всекидневното излагане на живота, те живееха по-културно и по-човешки в четите. А най-много им беше мъчно, че няма да са вече заедно. Да спят и ядат на едно място, да крачат един след друг нощем, да се бият заедно, да се пазят един друг. По тоя въпрос никой не рече дума, но Танас знаеше, че голямата мъка иде от него. Все пак той им разправи за разговора с офицерчето. Това малко ги оживи. Освен туй Танас каза, че на тия, които нема да се върнат по родните места и не искат да работат селска работа, сигурно ке им се даде турска служба, да не се бунтуват. Като мръкна, Чернопеев се прибра. Четниците бяха определили за разговор с него Танас. Те самите трудно се оправяха с воеводата си. Танас го отдели в една от празните стаи. Обясни му всички тревоги на четниците. Попита го той какво смята да прави. Чернопеев вдигна рамене.

— Що бѐреш ра̀мена? — му рече Танас. — Ти си ни воевода!

— Не знам — каза Чернопеев. — Аз ще остана в Струмица. Вие сте свободни хора, вече не съм ви воевода.

— Е ашколсун, бай Христо! Виде ли що направѝхме? Посрещнаха ни хубаво, обед ни дадоха. А̀ сега, ка̀жи, накъде без па̀ри? Аз не мога това да кажа на другарите. Ела и ти им кажи!

Влязоха в общата стая. Всички чакаха воеводата си. Рече им няколко думи, чийто смисъл беше всеки сам да се оправя. Изглежда и него беше го налегнала някаква голяма мъка. Като чуха това, четниците се развикаха.

— Ти си ни воевода! Ке идеш да вземеш па̀ри от турските офицери да си идем по до̀мовете! Те са съгласни.

— Аз по турски не разбирам — рече Чернопеев.

— Ти не се кахъри! Турските офицери знаят български.

Мъката в душата на тия шейсет души избухна. Всички викаха, псуваха и се караха. Чернопеев не се и помъчи да ги укроти.

— Е ка̀жи най-сетне и ти една дума! Отвори си устата! — му рече Танас.

— Утре ще отида — отвърна уморено Чернопеев.

Но вместо тия думи да успокоят четниците, те още повече се развикаха.

— Утре може да ни подгонат и избият. Сѐга ке идеш!

— Вие къде се намирате, бре! С кой така приказвате, вашата мама! — избухна Чернопеев. — Казах ви, утре ще ида и това ми е последната дума!

Тоя път Чернопеев се заинати. Танас знаеше, че нищо добро няма да излезе от това. Приближи се до него. Рече му тихо и кротко:

— Бай Христо, ѝди при турските офицери, ако искаш и аз ке дойдам с тебе, да се разправяме заедно.

Христо мълчеше. Четниците още повече се развикаха. Едно от момчетата се изправи пред него:

— Бай Христо, казваме ти с добро. Иди.

— Нема да ида!

— Ама може тая вечер некой да не осъмне — се чу тих глас от гърба на четниците.

Страшната дума бе казана. Танас се уплаши. Можеше голям сакатлък да стане. По едно време, както си мълчеше, Чернопеев стана, излезе от стаята и слезе по стълбите надолу. Никой не се зачуди. Всеки си рече, че е отишел да пикае на двора. В негово отсъствие Танас се накара хубаво на четниците. А на тоя, който каза, че може некой да не осъмне, така се закани, че треска почна да го тресе. Един обърна внимание, че Христо не се е върнал. Танас изпрати няколко четници да го търсят по стаите и двора. Нямаше го никакъв. Зачакаха го. Стана полунощ. Никой не лягаше. Излязоха всички навън. Претърсиха и съседните дворове, като уплашиха хората. Разпитаха и някои от гражданите на Струмица. Но кой в тая тъмна нощ може да го намери?…

— Брей, ана̀сана! — рече Танас на другарите си. — Нашиот пеливанин го нема. Що ли стана с него?

Цяла вечер не мигнаха. Едва на разсъмване някои от момчетата заспаха. Танас скритом от тях се приготви сам да търси Чернопеев. Облече се и точно да се спусне по стълбите, няколко ръце го хванаха за ризата.

— И ти ли, бай Танасе, ни оставаш?

Танас се много нажали от тия думи. Приплака му се. Цялата чета се беше облякла и чакаше. Гледаха го като кучета, право в устата.

— Оти се кахърите, мо̀ри? Що и да стане, с вас съм! Отивам да намера Чернопеев.

— И ние ке дойдеме с тебе. Не те пускаме сам!

Излязоха заедно на улицата. Ходеха като глутница вълци на купчина. Всички им правеха път, понеже никой не се откъсваше от другите. Отидоха на чаршията. Пообиколиха дюкяните. Турците, които ги срещаха, някак уплашено ги поглеждаха. За какво ли тия страшни мъже са тръгнали? Нема да е за арно!… — си казваха те. Стигнаха до голямото турско кафене. Всички се натрупаха пред джамовете да погледнат вътре. Чернопеев разговаряше с офицерите.

— Вие стойте отвънка! Аз ке влезам — рече им Танас.

Танас влезе. Най-спокойно се поздрави с офицерите и седна до Чернопеев. Веднага му поднесоха кафе. Каза му тихо:

— Оти направѝ така, бре? Що бегаш?

— Ами как да не бегам! Като сте ми се натурлили всички, помислих, че нема да осъмна.

Танас остави кафето и дръпна Чернопеев настрани.

— Слушай, бай Христо — каза развълнувано той. — Ти си ми като баща. Гоце ми е рекъл да не се делям от тебе. Толкова години ходихме заедно и това ли мислиш, че мога да направа?… Да знам, че ако се хвърля в морето, ке останеш жив, ке го направа. Така да знаеш!

— Ама аз не от тебе, от другите…

— Ти не се бой! На момчетата им е мъчно.

— Лошо е, когато карането е за пари — каза Чернопеев.

— Парите са си пари! А другарството е най-важното. Не е за пари!…

Чернопеев се сбогува с офицерите и излезе навън пред четата. Снощното му бягство ги беше стреснало и затова никой лоша дума не отвори. Отидоха в къщата.

— Аз вече говорих с турците. Следобед обещаха да ни дадат пари — рече Чернопеев.

Четата се успокои. Разправяха помежду си кой накъде ще тръгне и си търсеха другари, барем заедно да вървят донякъде. Но никой сериозно не се приготвяше. Все се надяваха, че по някакво чудо ще останат заедно. Никога досега не бяха така сплотени. Не се деляха и за минута един от друг. Следобед пак излязоха вкупом. Отидоха пред турското кафене. Там ги чакаха офицерите. Поръчаха на всички по кафе. От името на офицерите възрастен полковник им съобщи, че скоро ще донесат парите. Дойде един юсбашия. Попита четниците:

— Колко души сте?

— Шейсет — рече Танас.

— Събрахме сто и осемдесет лири. На всеки се падат по три.

Офицерът измъкна една тежка кесия. Сложи я на масата. Почнаха да броят лирите. Бяха точно. Танас ги взе в една кърпа. Завърза я здраво, да не се изтурят. Излязоха всички навън. Той вървеше напред, по него като пчеларник останалите четници. Отидоха в къщата. Изсипаха парите на пода. Започнаха да делят. Танас ги разделяше така, че на всеки да се паднат по една златна пара и дребни сребърни. Дойде и Чернопеев.

— Е хубаво — рече той. — Разделихте парите. Предайте сега оръжието и всеки да си тръгне по родните места!

Всички учудено го погледнаха.

— Кое оръжие?

— Всичкото. А най-вече пушките. Такова е споразумението.

— Ти тая пушка ли искаш? — го попита Танас, като стисна здраво манлихерата си.

— Тая и всички други.

— Пушката си не давам! От Гоце Делчев ми е личен подарък. Чѐти тук що пише на приклада!

Всички се наведоха да видят.

— От Гоце лично с пирон ми е написана.

— Ти винаги си бил като овен! — каза Чернопеев. — С тебе повече нема да се разправям! Хората ръка ви протягат, вие — пушките, та пушките! Щом ти не даваш, троши си главата! Ще взема останалите.

Но никой не се съгласи да даде даже един патрон. Чернопеев се намери в чудо. Караницата избухна отново с всичка сила. Не се бе минало и ден, откакто се помириха.

— Как ке пущиш хората без оръжие?! — му рече Танас. — Турците и арнаутите по друмищата ке ни избият. И без това ни знаят. Само ни чекат да си оправат сметките с нас!…

Чернопеев се опита с кротко да им обясни, че сега е мир. Щом е мир, няма нужда от оръжие.

— А турците ке си предадат ли оръжието? — го попита едно от момчетата.

— С такива дървени глави не може човек да се разбере! Абе ще ги озлобите още повече. Ще вземат да се разкандардисат за Хуриета. Ще кажат — ние свобода им дадохме, а те си държат оръжието като душмани!

— Нека кажат! — рече Танас. — На турчин вера да немаш!

Този ден се караха до късно вечерта. Чернопеев изглежда бе дал някакво обещание на турците. Четниците отново му изтъкнаха какво ги чака без оръжие. Воеводата взе да се замисля. Накрая вече не беше толкова упорит. Първото очарование от свободата мина…

Същата вечер намериха отнякъде два котела ракия. Ужким струмичани я подарили на четниците. Седнаха в голямата стая и пиха до побъркване с канчета, без всякакво ядене. Отпуснаха се и си казаха всичко, каквото им тежеше. Чернопеев се съгласи да не връщат оръжието си. Самият той ходеше по града въоръжен.

На другия ден четниците взеха да се пръскат. По двама, по трима поеха пътищата и планинските пътеки към родните села. Танас с всеки се сбогува, с всеки пи на прощаване и ги изпращаше чак извън града. Връщаше се все по-тъжен и по-тъжен. Къщата опустяваше. Той се уговори с двама души да тръгнат заедно. На другата заран се стегнаха. Чернопеев оставаше. Тръгна с тях да ги проводи. Излязоха от Струмица. На полето се спряха.

— Е хайде, бай Христо. Про̀сти ми, ако нещо съм те наскърбил — му рече Танас и гърлото му се стегна.

— Слушай, Танасе. Може да се случи пак да излезем четници!

— Чул те господ, бай Христо! Отсега нататък един живот ке е… на никой душманин да не го пожелаеш!

— Искам едно от тебе. Пращай ми хабер, когато можеш. А и аз тия дни отивам в Солун. Да не се забравим!

— Нема, бай Христо — рече Танас и се наведе да му целуне ръка.

Чернопеев не му даде, а здраво го прегърна и целуна три пъти. Сетне изведнаж тръгна по пътя и вървеше, без да се обръща. Танас дълго гледа как се отдалечава фигурата на тоя набит мъж, с преметната пушка на рамо. Накрая въздъхна и, рече на другарите си:

— Да тръгваме и ние.

Взеха пътя за Гевгели. С него бяха Петър Попов от Сирменѝн и Стоян Кова̀нцалията от Мързенци. Пушките си носеха в ръка, но когато наближаваха турци, ги пъхаха в крачола и така ходеха. Това им се удаваше, понеже и тримата имаха къси, покрити манлихери. Петър рече:

— С тая пушка в панталона едвам о̀да. Алис като помо̀чан!…

Преди Гевгели двамата другари на Танас се отделиха и хванаха към родните села. Танас почна да върви съвсем бавно. Още не бе мръкнало. Застана на шосето, където беше високо. Течно тука Иванчо Кара̀сулията вееше пипера на власите. Седна край шосето и гледаше долината на Вардара. Спомни си за всички тия години в Гевгелийско, а най-много за убитите. Спомни си цялата чета, загинала при Балѝнци, спомни си и за Сава Михайлов, и за Кръстьо Асенов… Така седя дълго. Никой не мина. Хората усилено работеха по полето. Като мръкна съвсем, слезе в града. Отиде в къщата на Тано фурнаджията. Беше му тетин. Всички се много зарадваха. Децата на тетин му го наобиколиха. Събраха се цял бюлюк комшии. На другия ден Танас искаше да тръгне за Гавалянци, но тетин му Тано не даде и дума да се издума.

— Тук ще стоиш при мене, Танасе! Требе да си починеш.

Танас се съклетиса в Гевгели. Той по цял ден нямаше какво да прави. Обикаляше града. Запозна се с много хора. Всеки искаше да го види, всеки го черпеше кафета и локуми. Понякога на ден се събираха по двайсет кафета. Купи си окарина. Излизаше надолу по Вардара да се разхожда и свиреше с нея. Отиваше и на гарата да гледа как пристига и заминава влакът. През цялото време му беше тежко. Все мислеше, че няма работа, няма дом, няма занаят, а е вече на трийсет и кусур години. Единственото му богатство беше оръжието и три лири в джоба. Тетин му Тано не позволяваше да си харчи парите. Но изглежда, че и той се бе размислил над съдбата на Танас. Един ден му подхвърли.

— Танасе, Гевгели е голем и хубав град. Що не те задомим тука?

Танас не обърна внимание на тия думи, но вечерта го нападнаха от всички страни — и тетин му, и тета му, и комшийките. Всички му казваха, че му намерили мома.

— Абе, тетине. Оти си правите смешки с мене? Не сме ние хора за женитба!

— Как да не си! — гракнаха в един глас. — Такъв хубав мъж нема по целио Вардар! Ке вземеме щерката на най-чорбаджията в Гевгели.

Танас за пръв път си подстрига косата. Тетин му намери готови френски дрехи. Гордата му, висока и тънка снага правеше впечатление на всички. Момите се обръщаха и дълго го заглеждаха. Един ден, като се върна в къщи, завари съвсем младо момиче, с черни очи и розови бузи. От срам даже не можа хубаво да я разгледа в началото. Тетин му ги запозна. Ужким момичето дошло да вземе нещо от тях. Танас място не можеше да си намери. Барем да имах броеница, си рече той. А момичето беше наистина много хубаво. Стройно, с тънък кръст и така хубаво се смееше, че на Танас му идеше да се разплаче от притеснение. Беше облечено с много богати дрехи. На гърдите си носеше наниз от петолирки. Само с него можеше чифлик да купиш. Накрая Танас разбра, че се казва Евангелия и че е дъщеря на Кицо, притежател на фабрика за точене на коприна. Момичето постоя още малко и си отиде. Вечерта пак го налегнаха да го увещават. И момичето го много харесало. На другия ден след обед тежкият Кицо отишел при тетин му Тано на фурната, да се сватосват. Думаха му без умора, но Танас знаеше, че работата няма да стане. Кицо беше наистина много богат човек. За такъв бедняк като Танас това значеше царски живот, но Кицо беше известен гъркоманин. Това беше достатъчно. Танас немаше да се ожени за гъркоманска щерка, ако ще на парчета да го късат! От друга страна, момата беше голема красавица. Една на баща и майка. Не можеше да си изкриви душата, че му е много по сърце.

— Тетине, как ке се жежам! Не ме ли гледаш? Имам само една риза на гърба си и ти ми я купи. Гол-пача съм.

— Бъди рахат! И дрехи ке намериме, и всичко, както требва. Нема да се посрамим, ако ще да е и щерката на султана!

— Как ке живеям в къщата им. Барем десет гъркомана съм избил. Требе първо жива душа да не остава у тех, та сетне да се женим. Друга вера е това, тетине. Как утре ке погледнем другарето си?…

Но тетин му беше непреклонен. Танас чувствуваше, че примката се затяга около шията. Но реши, че със сербезлък няма да му се размине, и дълго мисли какво да прави. Една сутрин рече на тетин си:

— Тетине, аз сега ке отидам на село при братята да им помогна малко за жетвата и копането на царевицата. Сетне пак ке се върнам и тогава, живот и здраве, ке уредиме работата…

— Ама нема да ме излъжеш?

— Как може, тетине! Давам ти дума.

Но излъга. Знаеше, че никога няма да се върне. Взе от тетин си самун хляб и тръгна пеша към родното си село. Дрехите сложи в раницата, а пушката уви в чаршаф. Тетин му го изпрати извън града и пак му каза за момата на Кицо. На Танас му беше криво за нея. Години след това я видя в Солун. Беше се омъжила за един италиански инженер. Возеше се във файтона и извика Танас. Видяха се. И на двамата, изглежда, им е било мъчно един за друг. Каза му, че има дете, едно момиченце. Но и тогава Танас знаеше, че никога нямаше да могат да се оженят. Беше гъркоманска щерка и не можеше да си плюе в лицето.

Танас походи малко по шосето и спря. Запретна крачолите на новия си тесен панталон, да не се праши, и събу лачените си ботинки. Тръгна бос. Когато навлезе низ полето, поздравяваше се и с турците, и с българите. Стигна денем в селото. Беше съвсем опустяло. Само децата на братята му, съвсем дребни, го посрещнаха, но не знаеха кой е. Всичко живо бе излязло да жъне. Изпрати един от племенниците си на нивата да каже на техните, че Танас се е прибрал у дома. На полето станало голяма история. Когато брат му Вангел научил за Танас, всички спрели да жънат. По едно време Танас чу пред къщата гюрултия. Цялото село се събра. Това беше голяма чест. Той знаеше що значи за работния народ да прекъсне жетва. Братята му не можеха да се нарадват. Още преди да се върне, Вангел рекъл на селяните: „Ако брат ми Танас се прибере един ден жив и здрав дома, ке заколя големото теле.“ Това теле беше наистина гледано като писано яйце. На Танас му домъчня за добичето и помоли брат си да го не коли.

— Клетва съм дал — рече Вангел. — Ти ли си ми по-мил, или телето!…

Години след това Танас винаги си спомняше тая постъпка на големия си брат с мъка и радост. Имаше неща, дето цял живот не се забравят.

Заклаха телето и за да не губят деня, още вечерта се събра цялото село. Изядоха го. Пиха и се веселиха, но на сутринта всички отново отидоха на полето и селото опустя. Танас искаше да тръгне с тях.

— Дума да не става! — рекоха братята му. — Седи си дома. Яж и пий! Искаме само кеф да ти е!…

Танас нямаше с кого да проговори. По цял ден не знаеше какво да прави. Почисти си оръжието и патроните. Сърцето му съвсем се стегна. Беше свикнал и денем, и нощем да бъде с другари. На третия ден въпреки съпротивата и той отиде на нивата с всички да жъне. Но подир няколко часа кръстът го заболя. Не искаше другите да разберат това. Следобед обаче не можеше вече да се изправи от болка. Уплаши се. Боже господи, що стана̀ с мене?… Не мога веке и да жнѝя! Брат му го забеляза. Взе един самар и го заведе при кръстците.

— Лѐгни сега, Танасе, и си по̀дпри кръста със самара.

Целият след обед Танас лежа и съвсем се схвана. Едва се прибра вечерта. На другия ден от инат пак отиде на нивата. Брат му не му даде сърпа.

— Ние и са̀ми можеме. Ако искаш, зѐми стомните и донеси малко студена вода̀.

Танас целия ден им носи вода, но го беше срам. Млад, здрав и прав мъж, вместо да жнѝе, во̀да носи!… В края на седмицата жетвата свърши. Танас стана още по-мълчалив и замислен. Странеше от всички. Как ке се живее, боже господи? — все си повтаряше той. Веднаж Вангел го извика настрани.

— Седни, братко, да си поговорим…

Танас седна на един дръвник в двора, а до него Вангел.

— Ти, братко, не можеш да живееш тука. Ке пукнеш. Научен си на много хора и много другари. Ето какво ке направим. Утре ке ида да ти смеля чувал бра̀шно. Ке го натовариме на коня. Отделно ке ти дам ма̀сло, сирене, яйца и ке те откарам в Кукуш. Там ке останеш при сестра ни Вѐнда и зет ми Ангьо.

— Добре — рече Танас.

Сестра му в Кукуш го посрещна много добре. В града Танас завари свои другари от различни чети на Македония. Отново се почувствува весел и свободен. Все бяха заедно. Седяха в кафенето на Гоце Андонов и си разправяха патилата. В къщи сестра му Вѐнда отдели за него самостоятелна стая. Зет му даваше от време на време някой грош. Въпросът какво ще прави за в бъдеще, не го вълнуваше вече толкова. Казваше си — не съм сам! Каквото прават другарите ми, това ке правам и аз! Така мина цялото лято и есен. Взе си едно куче пилещар и си купи чифте. Ходеше по цял ден на лов. С кучето си много се занимаваше. Научи го на разни мурафети.

Още през октомври Чернопеев дойде в Кукуш. Танас събра всички стари комити. Посрещнаха го като паша. Прекара няколко дни в града с цел да агитира за Народната федеративна партия. За Танас беше достатъчно, че Яне и Чернопеев са в тая партия. Инак той не се занимаваше с политика. Но върховистите продължаваше да мрази, тъй като за него те си останаха противници на народната борба за правдини и свобода. Пък и тия, дето познаваше, бяха според Танас лоши човеци. Един немаше малко от малко да прилича на Гоце. А това за Танас решаваше всичко. Такъв, дето не може и не иска да бъде поне малко като Гоце, значи не е добър човек. И така, до края на живота си. Танас остана да мери с Гоце всички мъже в борбата и политиката.

Пролетта на 1909 година отиде в Солун да се разходи. Там се срещна с всички стари приятели. Яне го прегърна и го заведе в една сладкарница. Попита го дали пазят оръжието си и готови ли са да тръгнат, ако стане нещо. Каза му, че си пазят оръжието и че са готови. Обиколи големия град. Отиде и на пристанището. Преди да се върне в Кукуш, Чернопеев го извика:

— Танасе, като ти прата хабер, да се сберете всички бивши четници и при нужда, ще тръгнем на бой!

Танас се много зарадва. Вече имаше какво да прави. В Кукуш веднага събра другарите си. Каза им, че нещо се мъти и да са готови!… Чуха се слухове за бунтове в Цариград. Султанските хора искали да премахнат реформите на Хуриета. Младотурците се разбунтували отново. Танас за първи път в живота си получи телеграма от Солун. Чернопеев му нареждаше да свика доброволци и да се въоръжат хубаво. Да търсят оръжие и от турците. Кукушките военни бяха на страната на младотурците. Танас разви трескава дейност.няколко пъти отива до казармите. Даваха му оръжие колкото иска. Накрая успяха да въоръжат от Кукуш доста народ. Получи второ съобщение…

Една заран всички тръгнаха пеша с оръжие в ръка да се съединят със солунските войски. Вървяха около два часа. На гара Саръгьол нямаше влак. Седнаха на тревата и зачакаха. Знаеха, че има специални тренове за солунските въстанически табури на Енвѐр бей и Ниязѝ бей. Най-сетне влакът пристигна. С Чернопеев се съединиха по железопътната линия от Солун. Викнаха „ура!“, прегърнаха се и се разцелуваха с неговите доброволци. Всички се качиха по вагоните. Танас за пръв път пътуваше толкова надалеч. От бързане не можа напълно да се приготви, а сетне се успокои и реши, че ще е по-добре да бъде във френски дрехи. Смяташе, че няма да е прилично да влезе в Цариград със старата си четническа униформа.

Пътуваха три денонощия. Техният влак вървеше бавно. Трябваше много да спират. Почти от всички големи станции се качваха нови и нови въстаници. Понякога, докато чакаха по гарите, край тях минаваха безкрайни върволици от вагони, изпълнени с войска, артилерия и боеприпаси, предназначени да свалят султана. Българските отряди бяха включени в солунската конституционна армия. Похода към Цариград командуваше Махмуд Шевкѐт паша. Танас се гордееше, че от всички народности в Македония само българите излъчиха доброволци в защита на Хуриета. Имаше и един евреин, който пишеше дописки за вестник „Народна армия“ в Солун. Би се и един грък свещеник, но той участвува от страна на българите, защото беше четник на Яне. Албанците във войските на Ниазѝ бей бяха платени войници. Всички доброволци се намираха под общото командуване на Чернопеев. Яне още го нямаше. Не успя да ги застигне по пътя.

Беше се вдигнал от Солун в Демир Хисар да поведе своите въстаници.

На гара Деде Агач трябваше да престоят 16 часа — Танас се съклетиса. Добре че някои момчета носеха гайди, та през цялото време свиреха и играеха. Когато Танас водеше хорото, всички изпокапваха, защото той не знаеше умора. Ама имаше с тях един дедо Ефрем от Щипско — ашколсун! Много як играч! А беше на седемдесет и кусур години. Най-старият въстаник между тях. Момчетата го закачаха, че няма да има сили за Цариград, ако се надиграва с Танас. А той им казваше, че пет пари не дава от Танас и се кани шест часа да носи на гърба си каймакамина на Стамбул!…

Най-сетне потеглиха. Пътуваха цяла вечер. Минаха през Чорлу, Чаталджа и на сутринта стигнаха една военна станция близо до Яръм Бургас. Оттам отидоха пеша до лагера на Ниязѝ бей. Тук завариха и момчетата от отряда на Тодор Паница. Цялото поле срещу стария Стамбул бе побеляло от палатките на табурите. Вдясно от стана беше Макрѝ кьой и Сан Стефано. Те настъпиха веднага. Чакаха да се събере цялата солунска армия. Танас се качи на една височина. В далечината блестяха минаретата и къщите на великия град. Обхвана го гордост, че те, комитите, ще хванат турския султан. Полето по хълмовете не беше обработено. Растяха само тръне и къпини. Танас си погледна новите лачени ботинки. С тех нема да стигне много далеч. Но в Цариград все ке му намери колая!…

Българският отряд се събра на проверка. От турския табур се чу песен. Беше нова, измислена за случая. Започваше така: „Народната армия, солунският табур…“ Българите в отговор запяха: „Жив е той, жив е“, а сетне изкараха и „Край Босфора шум се вдига“. Един по един полковете пристигаха. Полето все повече и повече се изпълваше с войска. От височината Танас видя, че целият град е вече плътно обсаден. Виждаха се и големите казарми, изградени като крепости. Каква ли съпротива ке дадат?… По едно време бурѝята засвири сбор. Българският отряд се нареди в строй. Чернопеев застана отпред. Скоро се чуха нови бурии. Свиреха сигнал за настъпление. Танас се обърка напълно. В това огромно поле, изпълнено с хилядна войска, не можеше да се разбере кой пие, кой плаща. Чернопеев си даваше вид, че всичко му е ясно, но личеше, че и той не схваща напълно положението. Танас не вярваше в кадърността на турското командуване. Стоеше изправен до Чернопеев.

— Бай Христо — му каза той, — ако рече тая войска да се затича нанекъде, ке се изпогазиме…

— Нема нищо, Танасе. Само не се врете в бой, докато не ви кажа. Нека и турците си пролеят малко кръвта!

Дойде един турски офицер на кон. Каза на Чернопеев, че ще настъпват към Хаджи Дауд паша къшласи[8], много страшна казарма. Чернопеев бързо ги престрои във верига. Нареди им да не се събират на купчина, защото ще ги избият с един снаряд. От тях само той имаше опит в големите армейски сражения. Тръгнаха през полето право към казармата. Но скоро трябваше да спрат. Изпречиха се пред едно мочурище. Преди тях се бе опитала да мине някаква артилерийска част. Оръдията бяха затънали в калта. Напразно биеха конете. Чернопеев даде заповед да помогнат. Хванаха се всички — кой за колелото, кой за оръжието — и с много шум успяха да измъкнат оръдията от калта. След това заобиколиха мочурището по две пътеки и отново се разгънаха във верига. Не се смесиха с табурите. Гледаха да бъдат отделно. На километър от Дауд къшла спряха. Чернопеев им позволи да поседнат на земята. Но Танас беше много любопитен и се изкачи на близкото хълмче. Цялото поле се виждаше като на длан. Забеляза, че от войските на младотурците се откъсна напред една конница. Бяха няколко хиляди коне. Препуснаха галоп право към казармите. Танас извади бинокъла и го насочи. Пред казармата конницата изви и мина като бясна край крепостните стени. Скриха се зад хълмовете, но сетне Танас ги видя как направиха голям завой и сега минаха точно зад българските доброволци. Спряха, обърнаха се и препуснаха в посока към морето. Тоя път пак се появиха пред казармата, само че от другата страна. Чернопеев също се изкачи при Танас. И него тия маневри на конницата го заинтригуваха.

— Искат да покажат на султанската войска, че ужким имат не една, а две конници — обясняваше на Танас старият военен.

— Много е голема и хитра маневрата — рече Танас. — Ашколсун!

Чу се отново тръбният сигнал за настъпление. Според Танас тоя път засвириха барем двайсет бурии. Скочиха на крака. Отново се наредиха във верига и тръгнаха към Дауд къшла. Тя наистина представляваше крепост. Зданията бяха наредени в затворен четириъгълник. Откъм външната страна нямаше никакви прозорци. Само горният етаж имаше бойници. Танас крачеше до Чернопеев. Гледаше напред и затова тръните закачиха панталоните и обувките му. Съдра си крачолите, а когато за миг погледна лачените си ботинки, стана му лошо. Целите се бяха надраскали, а на лявата шевът се бе пукнал. Колкото повече наближаваха казармата, толкова по-страшно му ставаше. Оттам мълчеха. Той не можеше да отгатне какво ще се случи следващия миг. На бойниците бяха поставени оръдия. Крепостната стена се изправяше все по-високо и по-високо над главите им.

— Колко аскер да събира тая казарма, а, бай Христо?

— Повече от двайсет хиляди.

— Побратиме, тия оттам по веднаж да плюнат връз нас, с плюнка ке ни издават…

— Не бой се, Танасе — рече Христо. — Уплашени са…

Тъкмо стигнаха на около двеста метра, гръмна музика.

Чак сега Танас забеляза, че младотурците са довели вдясно от тях една армейска музика най-малко от триста души. Тъпаните бумтяха, инструментите свиреха с всичка сила. Турските военни маршове бяха някак особени. С много пискливи звуци, които режеха ухото. Танас трепна. Почувствува прилив на сили. Брей, мама му стара, какво хубаво нещо свири! Такова едно… остро-остро! Умрелия ке събуди от гроба. Тая музика, напрежението, което владееше в цялото поле, настъпващите войски на младотурците — всичко това предизвика и в останалите българи същото чувство както в Танас. Той усети, че косата му щръкна от възбуда. Извика колкото му сили държат:

— Напреж! Нихната майка!…

Затича се право към казармата. Видя, че и останалите вече викат „ура“ и тичат, без Чернопеев да им е дал заповед. Самият той тичаше пред всички с изваден револвер. Спряха на петдесет крачки от входа. Насреща им почнаха да излизат много офицери и войници. Един от тях носеше бяло знаме. Когато Танас погледна нагоре, бойниците на крепостта бяха почернели от аскер. И от казармата се чу музика. Привържениците на султана не само се предаваха, но и посрещаха с музика табурите на младотурците. Имаше нещо необичайно в цялата работа. Едната войска излизаше да посрещне младотурците, а другата стоеше горе на бойниците!…

— Бай Христо — рече му Танас, — каква е тая бъркотия?

— Ще ги оправим — рече неопределено Чернопеев.

Тия, дето ги чакаха на входа, направиха шпалир. Минаха в коридора между войските и влязоха в двора. Той беше толкова обширен, че според Танас можеше да побере цял град. В дъното стояха наредени много оръдия. Подир отряда на Чернопеев в казармата нахълтаха и младотурците. Сички се строиха. Но докато хилядните войски се наредят, от горния етаж започна стрелба. Танас инстинктивно побягна към дъното на двора, за да се скрие зад оръдията. Видя, че и Чернопеев тича с всичка сила нататък. Извика му:

— Па̀зи само да не убият некой от наште!

Изпотени се притулиха зад оръдията, но Танас с ужас откри, че са точно под обстрела на войниците от горния етаж. Залегнаха по корем. Той забеляза в края на двора една голяма яма. Промъкна се нататък. Беше варница, останала вероятно още от построяването на казармата. Спусна се надолу. По него един по един се натъркаляха останалите четници. Зад тая голяма варница имаше още три по-малки. Така целият отряд се скри хубаво и сега само изчакваше и наблюдаваше. Чернопеев не беше в тяхната варница. По едно време дойде Тодор Паница, помощник-командир на българските доброволци.

— Ще стоите тука и нема да мърдате! — рече той на Танас. — Докато не видите турците да се бият помежду си, нема да почвате сражение. Не сме дошли да измираме за читаците.

— Добре — му рече Танас. — Бъди рахат!…

Паница излезе от тяхната яма и отиде към другите варници. Подир малко Танас видя, че към оръдията дойдоха много младотурски войници и офицери. Бързо обърнаха дулата право към горния етаж. Боже господи, си рече Танас. Ако тия отдолу почнат да стрелят и тия отгоре им отговорат, ке обърнат всичко наопаки! Достатъчен беше един снаряд, за да хвръкнат всички момчета, залегнали край него. Изведнаж той трепна. Две от оръдията на двора гръмнаха. Заби глава в земята. Сетне повдигна очи. Започна истинска артилерийска канонада. Оръдията стреляха на двайсет крачки от ямата. При всеки изстрел оръдието даваше откат и Танас се уплаши, че ако някое тръгне назад, ще ги смачка. От горния етаж се посипаха мазилка и парчета тухли. Всичко наоколо вреше. Свети Георги, тоя път нема да куртулисаме, си каза Танас. Ревът на оръдията го сковаваше. Но внезапно настъпи тишина. Танас се прекръсти няколко пъти. Вдигна глава. Никой не стреляше. В тишината се чу сигнал на бурѝя. Питаше тия от горния етаж дали се предават. След малко бойниците почерняха от аскер. Всеки махаше бяла кърпа. Танас полежа още във варницата и даде заповед на другарите си да станат само когато се уверят, че няма опасност. Пак засвири военната музика. Тоя път бяха слели младотурската музика с тая на султана. Това, което свирела, се видя на Танас весело, не както при навлизането в казармата да свири на кръв!… Чернопеев се приближи до него.

— А бре, по̀гледни се! Като че ли си стана̀л воденичар.

Танас се погледна. От варта целите му дрехи бяха побелели. Напълно ги прежали. Каза си само, че в Цариград непременно требва да намери нови. Как ке се върне в Кукуш като поптин! Целиот град ке му се смее.

— Берекет версин[9] оти се предадоха! — рече той на Чернопеев. — Инак у тия варници щеха и да ни погребат…

Беше вече късно след обед. От сутринта не бяха хапнали. Танас почувствува как стомахът му се свива от глад. Реши да потърси нещо за ядене, но се отказа. Любопитството му надделя. Тъкмо сега измъкваха тия от горния етаж, които се предадоха. Танас се приближи до турската тълпа и намери едно високо място, отдето да гледа. Беше много жална картина. Войниците излизаха един по един от вратата. Още там ги хващаха с ритници и шамари. На едната страна им захвърлиха пушките, а на другата патронташите. Сетне ги блъснаха в коридора, образуван от войниците на солунската войска. Тук започнаха мъките. Ритници, шамари бяха най-малкото. По-озлобените младотурци биеха с приклади. Танас с очите си видя как претрепаха две турски момчета. Едното го стовариха с приклад по главата. Мозъкът му се пръсна на калдъръма. Другото убиха, като го газеха с ботушите. Най-жестоки бяха албанските наемници. Всички държаха по едно дебело дърво в ръка и когато султанските защитници стигаха до тях, пребиваха ги още след първите крачки. Накрая се намеси един голям началник. Успя да разпръсне струпаните на изхода войници и събра накуп, като стадо овци, тия, които се предаваха. Бяха няколко хиляди души. Оттам ги поведе пак с бой и псувни към едни малки казарми зад Дауд къшла. Набутаха ги всички един по един. Толкова бяха натясно, че стояха прави. Танас отиде чак дотам. По-късно с тях стана голям сакатлък. Оставили пленените четири дни без храна и вода. Когато отидоха да отворят малките казарми, Танас присъствува. Половината от войниците бяха измрели. Целият въздух вонеше на мърша. Ходили по голяма и малка нужда така, както си бяха прави един до друг.

Танас се върна отново в Дауд къшла. Посрещнаха го кукушани. Бяха загрижени за ядене. Разтърсиха се. Откриха една голяма кухня чак в приземния етаж. Там вряха четирийсет огромни казана с манджа. В тях плуваха едри мръвки месо. Намериха каравани кой откъде свърне. Бъркаха по всички казани и измъкнаха най-хубавите и големи парчета. Можеха да избират каквото им душа иска. Като се разтършуваха още, намериха и хляб. Всички седнаха на двора и почнаха да ядат.някои от лакомия, още неопразнили пълните каравани, тичаха да си искат още. Танас не остана назад. Изяде една паница и отиде за нова. Върна се точно когато Чернопеев, бесен, се караше на четниците.

— Веднага спирайте да ядете!

Четниците бяха заболи глава в земята и бързаха да глътнат хапката в устата.

— Оти, бай Христо?…

Чернопеев, без да го пита, взе караваната и я изтури на земята.

Танас се много наскърби.

— Повече нема да бъркате в казаните! Които са взели манджа, да я изхвърлят! Турците може да са сложили отрова.

Чернопеев си отиде. Някои от по-страхливите изтуриха месото. Танас, който не си бе доял, заедно с другите гладни отиде отново при казаните. Бяха лъснати и всички покрити с капаци. Нямаше петно по тях. Помисли малко и отвори единия. Вътре вряха парчета телешко месо по половин ока едното. Насипа си една каравана. Останалите също. Излязоха навън. Танас почна да яде. По едно време видя побеснелия Чернопеев над себе си.

— Аз какво ти казах!

Танас тоя път внимателно закри караваната с ръце. Беше решил да се съпротивява.

— Където всички умрели, бай Христо, там и аз! — рече той.

Чернопеев изведнаж почна да се смее. При тях дойде и Тодор Паница.

— Гладен съм — рече той. — Откъде взехте това хубаво месо?

Танас му посочи с ръка готварницата.

— Чакай, Тодоре — каза Чернопеев, — вземи и на мене!

Сега всички спокойно се нахраниха. Чернопеев и Паница също изядоха по две каравани. Както си бяха на двора, така и полегнаха и Танас спа до късно. Като станаха, захванаха се отново с ядене. Тъкмо почнаха и се чуха изстрели, последвани от артилерийска стрелба. Тя се усилваше все повече и повече. От североизток се издигнаха пламъци. Бурѝя засвири тревога. Всички се строиха. Излязоха от казармите. Навън беше вече мръкнало. Топовете пред Дауд къшла бухаха. Отсреща гореше едно голямо здание. Част от авджийските[10] табури на султана се бяха укрепили в него. Изкараха още повече оръдия. Танас и останалите помагаха. Турските артилеристи започнаха стрелбата. Около един час топовете бухаха. Най-сетне се даде заповед за настъпление. Като стигнаха, зданието беше цялото в огън и развалини. Брей, си рече Танас, парам-парче[11] не е останало от него! Имаше доста избити от авджиите. Другите се бяха разбягали. Погледаха огъня и пак се върнаха в Дауд къшла. Седнаха и си доядоха. Легнаха. Покриха се кой с какво намери. Заспаха. Но не след дълго скочиха на крака. Бурѝята свиреше сбор. Разсъмваше. Пак се строиха. Чакаха така известно време. Чернопеев им каза, че тръгват към Цариград. Един по един табурите се изтегляха от казармата. Дойде ред и на българските доброволци. Даде им се заповед да участвуват в обсадата на една малка казарма в покрайнините на Стамбул. Стигнаха до нея. Чернопеев все им нареждаше да се пазят. Младотурците я обградиха напълно. Танас и останалите бяха край една от стените й. По едно време от другата страна се чуха гърмежи. Всички залегнаха. Няколко куршума пропищяха и над тях. Завързаха престрелка. Организиран бой нямаше. Всеки се мереше в джамовете на казармата и чакаше да се подаде някоя глава. Стрелбата престана. Чуха сигнал за отбой. Дойде един турски офицер. Каза им, че казармата се е предала. Влязоха в двора през големи, широко отворени порти. От време на време ехтяха единични изстрели по етажите. Младотурците прочистваха помещенията. Останаха в казармата малко. Не намериха ядене. Докато се чудеха къде ще ядат, дойде заповед да настъпят в самия град.

Обградиха Съра̀скерата (Военното министерство), но сражение нема. След три часа обсада се предадоха. Оттук Чернопеев раздели отряда, за да настъпят към царския дворец Иълдъз кьошк[12] от две страни. Начело на едната част тръгна Тодор Паница. Танас се падна при него. За да стигнат до двореца, налагаше се да минат по един мост и да се озоват на отсрещния бряг на Стамбул. Мостът беше над Златния рог и се заключваше и отключваше. Младотурците отключиха моста и поставиха картечници на двата му края. Българските доброволци тичешком го преминаха и стъпиха на другия бряг. Дворецът беше доста далеч на една височина. Трябваше да вървят по много тесни улици и да пресекат няколко квартала. Първа потегли артилерията, после младотурската войска, а зад тях следваха доброволците начело с Паница. По едно време се чу залп. Младотурската войска побягна назад. Артилерията в паника обърна конете. В теснотията улиците се задръстиха. Едно оръдие се катурна. Паница, Танас и останалите също побягнаха обратно, без да знаят какво се е случило. Спряха отново пред моста. Разбра се, че привържениците на султана са се окопали в едно кафене. Оттам преградили пътя. Паница отиде при няколко висши офицери. Договориха се македонските революционери да атакуват кафенето. Още в Кукуш Танас си бе приготвил една голяма бомба, с каквато пробиха обсадата на Арджанския гьол през Илинденското въстание. Беше намерил много взрив и фитили в кукушките казарми. Носеше я в чантата, преметната на гърба.

Паница отдели 15 момчета начело с Танас. Турската войска им даде коридор да минат напред. Когато прескочиха катурнатото оръдие, пред тях улицата беше съвсем чиста. Нямаше жива душа. Танас не знаеше къде точно се намира кафенето. Даде заповед на всички да лазят и никой да не се изправя. Така дълго се промъкваха по корем напред. Изведнаж екнаха изстрели. Танас ясно забеляза откъде стреляха. Нямаше друг изход. Рече им да се приготвят. Всеки затъкна ножа на пушката. Танас се изправи, побягна трийсетина метра и се хвърли по корем точно зад едно кьоше. Оттук до кафенето имаше не повече от двайсет крачки. Останалите с гръб към дуварите дойдоха близо до него. Каза им, че първо ще атакува той, а другите по него. Запали фитила на бомбата. Сетне изтича насред улицата и с всичка сила я изпрати право през големия джам на кафенето. Легна по очи. Чу се силен взрив. Стъкла и парчета мазилка се посипаха на главата му. Изправи се. Останалите със затъкнати ножове на пушките бяха вече пред кафенето. Отвътре не се чуваше нито един изстрел. Влязоха предпазливо в димящото помещение. Танас с ужас видя как по тавана и стените са се залепили мръвки човешко месо. Труповете бяха напълно разкъсани. Всичко беше станало на каша.

Скоро дойдоха и младотурците. Тоя път тръгнаха напред Танас и ударната група. Като завиха по една друга тясна уличка, започнаха да пищят куршуми. Стреляше се отнякъде с картечница. Танас не можа да определи добре откъде. За пръв път си имаше работа с картечници и смяташе, че ако разполагаха с такова оръжие в Илинденското въстание, щяха да победят. Толкова го хареса. Проснаха се върху калдъръма и не можеха глава да вдигнат. Изведнаж зад тях се разнесе грохотът на едно оръдие. Едно здание отпред рухна. Така с няколко снаряда младотурците съсипаха цялата уличка. Картечницата не се обади повече. Всички се изправиха.

Откакто дойде в Цариград, Танас съвсем се обърка. Всичките му понятия за сражение, изградени дълги години, се обърнаха с главата надолу. Досега нямаше сражение, в което нещо да не му е ясно. Обикновено четниците залягаха в кръг на някоя удобна височина. Окопаваха се хубаво. Всеки се прикриваше зад някой камък. А долу, в подножието, турците се събираха и разгръщаха във верига. После започваше атаката. Всичко се виждаше с прости очи. Но от момента на похода към Цариград, след като видя хилядната конница на полето пред Стамбул, след всички неразбории при Дауд къшла и най-вече тук, в града, Танас напълно се обърка. Не можеше да схване какво точно става. А и нямаше никакво време да премисли. Затова избра най-доброто в такива случаи. Да слуша ясно заповедите и колкото се може повече да пази себе си и другарите.

Отново тръгнаха двама по двама напред. Внезапно се разнесе изстрел от една къща и през вратата й побягнаха по улицата войници — привърженици на султана. Танас даде заповед да спрат. Стреляха залпове стоешком. Трима от войниците паднаха по гръб на калдъръма. Със затъкнати ножове на пушките подгониха останалите. Настигнаха ги в една глуха улица. Разправиха се набързо с тях. (Без да гръмнат, ги наръгаха с ножовете. Когато се върнала отново на главната улица, видяха убит един свой четник, а двама бяха ранени и седяха пред някаква къща. Превързаха ги набързо. Убития внесоха в къщата. Сетне щяха да дойдат и си го вземат. Продължиха пътя си напред. Следваха ги младотурците и артилерията. Танас беше горд, че настъпват първи.

Заобиколиха двореца. На север от него излязоха на една широка улица. Това не бяха предишните квартали с ниски, дървени домове. Тук живееха вече хората на султана, паши и бейове. Къщите бяха големи, много красиви. Такива досега Танас не бе виждал в живота си. Имаха градини с много дървета и цветя. А оградите им бяха целите от желязо. Никой не ги закачи по широката улица. От прозорците на къщите си бяха подали главите забулени жени. Хвърлиха им цветя.

В далечината се чу артилерийска канонада. Долитаха и изстрели на картечници и пушки. Групата на Паница се затича нататък. Биеха се за Таксим къшла, но когато наближиха казармата, канонадата спря. Паница не влезе в Таксим къшла, а продължи нататък към Военното училище (Харбие мектеби[13]). То бе на страната на младотурците. Казармите бяха празни. Юнкерите се биеха някъде в Цариград. Оставили бяха само часовои, около една рота. Напълниха училището. Юнкерите веднага се поставиха в услуга на доброволците. Отведоха ги в спалните. За всеки имаше чисто легло, застлано с чаршафи и одеяла. Изтегнаха се. Дойдоха и момчетата на Чернопеев. Бяха дали много жертви пред Таш къшла и Таксим къшла. Разправиха им подробно за сражението. И тук турското коварство погубило много въстаници. Когато стигнали казармата, оттам дали сигнал, че се предават, и вдигнали бяло знаме. Приближили се спокойно. Тогава отвътре им ударили такъв огън, че сума свят паднал. Танас се зави презглава и се прекръсти. Ако бехме отишли там един час по-рано, си рече той, сега немаше да спим на леглата, покрити с одеяла…

Рано сутринта станаха, измиха се. Танас си нареши хубаво косите и се избръсна. Седнаха да закусят. Донесоха им чай и сирене. Танас си сложи толкова захар, че направи чая на шербет. Изяде един цял самун хляб. Беше му много вкусно. Досега с редки изключения не бе закусвал. Казаха им да стоят тук, а като дойде време за работа, ще ги повикат.но Танас беше впечатлителен, помнеше снощния разказ, и предложи на другарите си да отидат и видят какво е станало в Таксим къшла и Таш къшла. Отидоха. Влязоха в двора. Половината казарми бяха сринати. Имаше струпани сума оръдия. Толкова оръдия Танас не бе видял в живота си. Спря се да ги разглежда. На всички бяха извадени затворите. Разправиха им, че един офицер — привърженик на младотурците, извадил затворите на оръдията. Иначе жив човек е нямало да остане от тия, дето обсадили казармите. Някъде в края на двора Танас забеляза голям кучкарник. Кучетата, около сто на брой, лаеха и скимтяха. Такава порода досега той не познаваше. Клекна. Извади от торбата малко сух хляб. Успя да се сприятели с едно. Сетне му обясниха, че това са военни кучета. Казаха му още, че за лов не стават. Желанието му да си вземе някое от тях бързо се изпари. Щом за лов не става, рече си той, за чий гявол ке го хранам! Сети се за своето куче пилещар в Кукуш и му стана мъчно. Такива умни очи има!…

В двора на казармата видя на една пейка Чернопеев, Тодор Паница и Яне Сандански. Зарадва се много на Яне. Макар и със закъснение, той най-сетне беше пристигнал. Яне също се зарадва на Танас. Изправи се и го прегърна. Разговориха се за това-онова. Но Танас искаше да разгледа и отвътре казармите, а времето течеше…

— Ке се качам по етажите — рече той на Чернопеев, — да видам що има…

— Добре — отвърна той. — Само гледай да не се загубиш!

Танас се изкачи по стълбите на един от неразрушеиите корпуси и почти веднага се обърка в кръстосаните коридори и стаи. По едно време видя по коридора трима души. Отиде при тях. Бяха албанци от Ниязибеговите аскери. Носеха потури и цървули. Те също се зарадваха на Танас. Единият от албанците беше възрастен с побелели коси, но много висок и тежък човек. Двете момчета го слушаха във всичко.

— Капитане — рече му старият, — тук у тия казарми не можем да се оправиме. Нека дойдем с тебе. Където ти — там и ние!

— Елате — им рече Танас.

Тон искаше да намери едни по-хубави панталони, понеже неговите се бяха напълно съдрали. Изглежда, че албанците бяха тръгнали с тая цел и даже нещо повече… Носеха големи раници, в които можеше да се събере цял чеиз. Заскитаха по етажите. Изкачваха се и слизаха по различна стълби. Отваряха и затваряха много врати по коридорите. В стаите имаше кревати, тюфлеци, чаршафи, одеяла.

— Капитане, тук що искаш, това има — му каза старият албанец на турски.

Но Танас търсеше офицерските помещения. В това време албанците захвърлиха раниците. Видяха им се малки. Всеки взе по два чаршафа. Вързаха ги като бохчи и почнаха да трупат вътре каквото им падне. Бохчите натежаха. Като пъшкаха и се задъхваха, те едва догонваха Танас. Той смяташе, че е тяхно право да си вземат каквото искат от турците. Дошли са от албанските планини не за тоя, що духа! Я останат живи, я не… Барем да им се напълнат очите! По едно време ги съжали. Спря се да починат.

— Оставете бохчите! Не може веке да ги носите.

— А, не — каза старият. — Ние сме много яки. Нищо ни нема!

Минаха през едни големи зали. По наредбата им Танас реши, че са офицерски столове. В една от тях завариха много трупове на убити. Още не бяха успели да ги вдигнат. След това навлязоха в офицерските помещения. Когато отвори една от вратите, Танас видя на закачалката точно туй, което му трябваше. В ъгъла до прозореца висеше мундир на полковник. Танас го погали с ръка. Целият бе от коприна и сърма. Такова чудо с пари не можеш да купиш, си каза той. Първо събу раздраните си френски панталони и обу панталоните на полковника. Бяха точно по мярка. Облече и мундира. В стаята имаше голямо огледало. Закопча догоре копчетата. Не можеше да се познае. Хареса се много. Само ботинките му, целите разкъсани от тръните в полето пред Дауд къшла, загрозяваха вида му. Взе и една сабя. Препаса я на кръста. След кратко колебание сви на топка старите си дрехи и ги хвърли в кьошето. Когато излезе, албанците вече го чакаха, седнали върху своя огромен бохчалък. Впуснаха се по друг коридор. Едва намериха стълба. Но тя не слизаше надолу, а трябваше да се изкачат пак на същия етаж, от който бяха слезли. Върнаха се обратно и съвсем се объркаха. Пот се лееше от албанците. Едва дишаха под тежкия си товар. Танас отвори една стая. Показа се на прозореца. Долу видя часовой — юнкер със затъкнат нож на пушката. Започна да вика. Часовоят не се обърна. Взе една възглавница и я хвърли върху него. Замалко не го погоди по главата. Часовоят се обърна.

— А бре, аркадаш! Елате да ни свалите, не знаем откъде да слезем…

Най-сетне при тях дойде същият юнкер. Поведе ги по стълбите. Искаше нещо да каже на албанците, но не смееше. Те бяха въоръжени до зъби с по две калъчки, пистолети, пушка и къси саби. Долу на двора Танас не завари никого от своите. Разпита юнкерите. Казаха му, че отдавна са отишли да пленяват Абдул Хамид. Ами сега? Брей, останах! — си рече Танас. — Нема накъде да мръдна. Цариград не познавам… Изтича през двора до един турски офицер, който стоеше облегнат на оръдията.

— Къде ще се върнат нашите другари?

— В стария Стамбул, дето бяхте.

— А как да идем дотам?

— Много е далеко. Трябва да прекосите целия град.

— Ами сега?

— Сега ще хванете един файтон. Инак сами няма да стигнете. Ще ви избият. Още не се е умирило.

Офицерът му се видя учтив и Танас му се примоли:

— Ние никой не познаваме тука. Намерете ни един файтон. Колко па̀ри чѝни, ке му пла̀тиме.

Офицерът го поведе през портата на улицата. Зад тях на почетно разстояние вървяха албанците, натоварени с бохчите. Танас на бърза ръка преброи парите си. Имаше точно шейсет гроша. Мина едно ландо. Офицерът го спря. Обясни му къде се намира казармата с българските доброволци. Сбогува се с Танас и се прибра. Танас попита файтонджията:

— Колко па̀ри искаш?

През това време се дотътриха и албанците.

— Шест бели меджидии за четирмата — каза файтонджията. — По една меджидия на човек и две бели меджидии данък, за отиване и връщане по моста.

Танас нямаше толкова пари. Ами сега? — си рече той, като напразно претърсваше турския мундир. Най-сетне се обърна към арнаутите, които напълно безучастно стояха край Танас.

— Имате ли па̀ри, бре?

— Имаме — рече най-старият. — Аз ке пла̀там. Нѐ се бой!

Танас го погледна с голямо съмнение. Па може и да са откраднали отнекъде, успокои се той. И четирмата се качиха. Едва побраха бохчите. Файтонджията затвори ландото. Потегли бавно. Като стигнаха моста, който се отключва и заключва, файтонджията спря и плати от себе си. Униформата на Танас го успокояваше. Най-сетне стигнаха казармите. Слязоха.

— Сега ке видиме кой ке даде па̀ри! — рече Танас. Старият албанец извади от пояса си една кесия. Дълго бърка в нея, като мърдаше с уста, и накрая измъкна с грубите си пръсти две бели меджидии. Подаде ги на учудения файтонджия.

— Дръж, бре!

Файтонджията се разсърди.

— Що ще правя с две меджидии? Това е само данъкът на моста! А задето ви докарах, кой ще ми плати?

— Стигат ти, бре! — рече старият арнаутин.

— Ама как ми стигат! Може ли така! Цел ден съм с вас!

— Вземи ги, бре!

— Нема да ги взема! Искам ги всичките.

Тогава арнаутинът най-спокойно си прибра парите в кесията и я пъхна в пояса.

— Инат човек! — обясни той на Танас.

Гюрултията избухна отново. Танас не искаше повече да се намесва и тръгна към вратата. Албанците си взеха товара и се затичаха след него. Влязоха в двора. Там имаше много народ — и младотурци, и доброволци. Албанците бързо се пъхнаха някъде и изчезнаха в тълпата. Танас не отиде направо към воеводите. Знаеше, че ще има голяма кавга и искаше първо от другарите си да научи какво е станало. Чернопеев вдигнал страшна врява. Все разпитвал къде е тоя Дилбер Танас! Дали не го убиха некъде?…

— Сѐга ке видиш що ке те чѝнат!… — му каза едно от момчетата.

— Пет пари не давам! — рече Танас и се запъти право към Яне и Чернопеев.

Двамата се бяха облегнали на едно голямо дърво. Като го видя, Сандански се усмихна и почна да му върти глава. Но на Чернопеев хич не му беше до смях. Танас реши да не изчаква ругатните, а сам да нападне.

— Що въртиш глава! — рече той на Чернопеев, който и помен нямаше от подобни намерения. — Ако толкова съм ви требвал, що не ме потърсихте?

— А ти що се мотаеш по казармите? — избухна Чернопеев.

— Влезох от любопитство — рече Танас. — Нали те пита̀х? Вътре се изгубих и додека излезна, вие сте тръгна̀ли. Значи ти трѐбеше да ме потърсиш! А ти пет пари не си дал какво ке стане с мен!…

— Абе, ти луд ли ще ме правиш! — рече Чернопеев.

— Стига сте се карали! — обади се Яне. — Било що било! Нали е жив и здрав? А сега, Танасе, бегай да не си пред очите на Христо!

Танас отиде при другарите си. Всички го чакаха и се смееха. Изведнаж Чернопеев дотича при тях. Сетил се бе нещо със закъснение.

— Веднага свали дрехите и да ги изгориш! — извика той на Танас.

Знаеше, че Христо не може да търпи турски дрехи. Тоя ден неприятностите сякаш нямаше да свършат…

— Гол, по бели гащи ли да тръгна? — рече Танас, като си погледна копринения мундир и панталоните с лампази.

— Веднага да ги свалиш!

Тоя път и Танас кипна:

— Ти будала ли си? Кога съм носѝл по-хубави дрехи! На парчета да ме направиш, нема да ги сва̀ля!

След това се обърна и разсърден отиде някъде на края на двора. Чернопеев махна безнадеждно с ръка и го остави. Дрехите немаше да даде! Само требваше да намери хубави ботинки. Но откъде? Немаше счупен грош. Беше му много криво, дето и Чернопеев го обиди. Но скоро му мина. Откъм входа на казармите се понесе страшна гюрултия. Всички тичаха нататък. Той също се затича.

Младотурците вкараха група пленени софтѝ[14]. За Танас те бяха нещо като нашите дякони, които още не са станали попове. Под мишките си софтите носеха книги и хартия. Танас бързо научи каква е работата. Разпространявали из Цариград позиви в полза на султана. Турците бързо се строиха на двора. Танас застана заедно с другите да гледа сеир. Софтите почнаха да ги прекарват по редицата строени турци. Всеки, край когото минеха, беше длъжен да плюе върху тях и да ги прокълне. Тогава за пръв път в живота си Танас видя как може един човек целият да се покрие с храчки. След това ги биха и мъчиха. Най-сетне ги откараха нанякъде.

Пристигна и Тодор Паница. Беше герой на деня. Лично отишел заедно с турските офицери и пленил султана в двореца му. Разправяше наляво и надясно какво е направил. Нема що — куражлия човек беше! Привечер Паница го извика:

— Танасе, трябваш ми за една специална работа.

— Ка̀жи, Тодоре.

— Искам да я свършиш, както се полага! Тая вечер си назначен за началник на екзекутивна група.

— Що ке рѐче това чудо?

— Ще разстрелвате софтите и привържениците на султана.

— Добре — рече Танас. — Щом е чужда вера и са против народа, хич не му мисля!

Уговориха подробно. Танас трябваше да намери десетина души стари четници, които да не се плашат. Попита дали да ги избият тихо, с ножовете на пушките.

— Не — рече Паница. — Ще ги избиете с каяфет!

Танас бързо намери необходимите му хора. Каза им какво има да вършат. Отидоха в някаква стая. Провериха оръжието си. Взеха от турците много патрони. След полунощ дойде един полковник. Изведе ги на двора. Оттам минаха през вратата на друго здание и се озоваха в малък вътрешен двор. Доколкото можеше, Танас се огледа в тъмнината. За целта избра една от високите стени, на които имаше прозорче с решетки.

— Колко са? — попита той полковника.

— Петдесет-шейсет…

— Ще ги изкарвате по десет на двора, колкото души сме ние — му рече Танас.

Дойдоха и други офицери да наблюдават. Пристигна и Тодор Паница. Отнякъде на двора излязоха трима с барабани. Почнаха да бият така, че на Танас му настръхна кожата. Няколко войници донесоха запалени газени ламби. Всичко беше готово. Танас си имаше схващания по смъртните присъди, които впоследствие изгради в цялостен възглед. Най-жестоко е да убиеш човек в тила, както си върви пред тебе, макар някои да твърдяха, че когато не очаква изстрел, съвсем неусетно умира. Виждаше му се подло. Бесенето, според него беше много страшна смърт, понеже му се струваше, че човек дълго се мъчи на въжето. Едно учено момче от четата на Аргир му каза веднаж, че това било най-леката смърт. Танас обаче не можеше да се съгласи. Той вярваше на очите си. Но там, в двора на казармата, разбра как човек най-лесно понася смъртта. Когато не го унижаваш, когато не го мъчиш преди изпълнението на присъдата. Биенето на барабаните му се видя много умно намислено. Така, в тържествена обстановка, човекът, който ще умира, се стяга и не хленчи. За него смъртта идва както трябва, а и тези, дето я изпълняват, не се чувствуват сякаш са се нацапали с нещо мръсно и никога няма да го измият. Като че ли и тия, дето умират, и тия, дето ги убиват, се подчиняват на нещо, което е над тях, върховно и справедливо.

Добре стана, че в първата група беха само офицери от личната свита на султана. Танас ги подреди на стената. Барабаните не опираха да бият. Отведнаж млъкнаха. В тишината най-старият по чин от обречените на разстрел каза, че умират за славата на империята. Танас предварително беше обяснил на всеки четник какво да прави. Наредиха се съвсем близо срещу офицерите. Стреляха в главите им. Никой не пропусна целта си. Турците паднаха без стон. Работата по-нататък се усложни, когато почнаха да извеждат софтите. Някои плачеха. Трябваше да ги влачат по калдъръма. След като ги изправиха на стената, те пак се свличаха на земята. Наложи се да убият няколко както си лежаха. На Танас му се стори, че разстрелваха цяла нощ, а всъщност свършиха работата само за два часа. Всички трупове наредиха един до друг, Танас ги огледа. На краката на единия от софтите видя хубави ботинки. Дълго време стоя пред трупа, докато се реши. Най-сетне се наведе и му изу ботинките. Свали своите. Чуждите му станаха точно. Обу скъсаните на убития, да не тръгне бос за оня свят…

Прибраха се всички в една спалня. На сутринта Танас с радост огледа цялата си униформа. Сега имаше и нови обувки. Лъсна ги. Излезе на двора. Другарите му веднага забелязаха промяната.

— Отдека са тия папуци? — попита едно от момчетата.

— Айде честито! Со здраве да ги носиш! — каза друго.

— Купих си ги… — рече Танас.

— Не е верно! — му отвърнаха доброволците. Почнаха да го разпитват откъде ги е купил. Най-сетне Танас разказа за разстрелите през нощта и че ги е взел от един убит. Завърши с думите:

— Защо да ги погребват с хубави обуща?…

— Ке те кажем на Чернопеев! — му се закани някой.

— Ами кажеѝте му! — сви рамене Танас. — Нема бос да о̀дам, я!…

Не се мина и половин час, извикаха го при Чернопеев. Воеводата му беше намръщен като градоносен облак:

— Ти пак си направил нещо! Искам сам да ми кажеш.

— Що? — направи се на обиден Танас.

— Обуща си взел.

— Бос бех, взех. А сега, за̀коли ме!

— Не си прав, Христо! — рече и Паница. — Това е революция, а ти си се хванал за обущата на Танас. И аз взех един пистолет от Двореца.

Вместо да стовари гнева си върху Танас, тоя път Христо се скара с Паница. Обвини го за разстрелите през нощта.

— Кой те караше? — рече Чернопеев. — Нека турците сами си свършат работата!

Тогава Паница за две минути му наговори такива работи, че на Танас му стана кеф как натриха носа на Христо. Това много рядко се случваше. Паница заговори за революциите. Каза му защо са необходими убийствата и че има значение кой ги изпълнява. Танас в душата си се съгласяваше с всяка дума на Паница.

— Ако Френската революция я бяха правили с добро, сега и помен да не бе останал от нея! — завърши той.

Години по-късно, при един спор в Северовото кафене, някой обвини Танас, че са избивали, който им падне, че с кланета светът не се е оправил и няма да се оправи. Спомена и за младотурския преврат. Танас отговори, че са избивал не който им падне, а само противниците на революцията. Каза му, че в революцията винаги има две страни, които се бият на живот и на смърт. Противниците требва да се унищожават. Да нема и помен от тех! Иначе все едно нищо не е станало… А още по-късно, след присъдите на Народния съд, когато разстреляха фашистите, Танас пак се скара с един стар свой приятел. Брат му беше разстрелян като жандармерист и затова обвиняваше комунистите, че били жестоки. Танас се опита да му обясни, че е революция и като всяко нещо на тоя свят и тя си има своите правила. Едно от най-важните е да се избиват враговете. Никой не беше втълпил в главата на Танас това основно правило. Но горчивият опит го научи, че всяко пренебрегване на закона, всяка проявена слабост сетне се плаща с много жертви. Ако хората чакаха да им се тълкува кой е противник и кой е за революцията, немаше да има време за действие. Не може да се чака за всичко заповед, обяснение или нареждане. Това е личен въпрос и се решава от всеки революционер поотделно. Инак нема да е революция! Танас, без да се замисли, винаги решаваше в себе си кой е за и кой е против. Той се би против турците за свободата на Македония, би се и против върховистите, защото пречеха на делото. Избиваше и софтѝте, защото също беха противници на новото. Нито им имаше зъб, нито го беха обидили. Но те стояха на другия бряг на революцията. И Танас до края на живота си не изпита съжаление за своите постъпки. Ако за нещо го мъчеше съвестта, това беше за пропуснатите възможности да се разправи на времето с някои врагове на движението. Затова думите на Паница той запомни.

Целият след обед Танас ходеше по двора и размишляваше в себе си. Реши, че в тоя пусти Цариград не му върви много. Вечерта спаха в казармата, а на сутринта засвири бурия и без да им дадат закуска, строиха на двора само доброволците. Чернопеев, Яне и Паница бяха нещо угрижени и сърдити.

— Ще се преместим в друга казарма извън града — каза Чернопеев.

— Защо? — обади се един глас от строя.

— Тѐ така! — рече троснато той. — Защото ми е кеф!…

Освободиха ги да си приберат багажа и оръжието. В спалнята едно от момчетата на Яне каза, че воеводите се спречкали нещо с младотурците. Сега, когато Цариград се вече усмирява, те искали революционерите да не са в града. Било ги страх. Строиха се пак на двора. Тръгнаха по улиците на Цариград. Това беше тържественият марш на българските доброволци. Турците се спираха и ги гледаха. На инат пяха до пресилване по целия път „Жив е той, жив е“ и „Край Босфора шум се вдига“. Викаха, колкото им глас държи. Въоръжени до зъби, с брадясали и навъсени от обида лица, те всяваха ужас в сърцата на мирните турски граждани. Да бехме барем пет хиляди души, със зъби щехме да ги изедем! — си мислеше Танас. А сетне прибави — ама да имаме и картечници, и артилерия, — защото знаеше, че отсега нататък революциите само с пушка нема да могат да се правят.

По улиците и прозорците се трупаха все повече и повече хора. Хвърляха им цветя и викаха: „Ияшасън булгар!“[15] Най-много им се радваха арменците. На края на града се разделиха на три. Танас и група момчета от Солунско и Кукушко отидоха в едни стари казарми. Настаниха се всички — кой където може. Кревати — никакви! Само на пода бяха наредени тюфлеци, и то недостатъчно. Спяха по двама на тюфлек. Всичкото добро на тия казарми беше, че нямаше нито един турчин. Те сами се разпореждаха в тях. Носеха им храча с каруци от едни съседни казарми. На другата сутрин ги строиха на двора и пак ги заведоха в Цариград. Отидоха на българските гробища. Там бяха труповете на избитите им другари. Чернопеев държа реч. Те стреляха с пушките във въздуха. Сетне се прекръстиха и казаха: „Бог да ги прости нашите другари!“ На всички им стана мъчно. Дошли бяха момчетата чак от Македония да ги погребат на поганска земя. Някои се разплакаха. От гробищата решиха да се разшетат по Цариград, да го поразгледат.

— Не може — рече Чернопеев. — Младотурците не искат да се мотаете по града.

Избухна голяма кавга. Яне обеща да поговори с турците.

— А сега се приберете кротко и тихо и да не направите некоя магария! — им рече той.

За отговорник на едната група в казармата назначиха Танас. Казаха му да не пуска никого. Воеводите не останаха при тях. Те отидоха в Цариград. Първия ден Танас успя да задържи доброволците, но на втория почти всички си вдигнаха чуковете и се запиляха някъде. Рано сутринта, когато стана, около себе си не завари жива душа. Пристигнаха каруците с чая и хляба. Танас потърси тръбача да даде сигнал за закуска. Нямаше го. Обиколи казармите. Намери едва триийсетина души. Седнаха да ядат. Артиса много храна. След един-два часа и другите се изпариха. Накрая останаха само двама души — Танас и братовчед му Кѝно. Целия ден Танас и Кѝно лежаха на двора и чакаха другарите им да се приберат. Едва на мръкване един по един като вълци единаци тихо се връщаха. Просваха се на тюфлеците и заспиваха като умрени. Танас не искаше да се кара посред нощ и реши на сутринта да ги събере на разговор. Но като се събуди, всички отново бяха изчезнали. Чак сега видя колко тежко е да си началник на много и различни хора. Откакто го назначиха да отговаря за казармите, довчерашните му другари почнаха да странят от него. Не че се бяха скарали нещо, нито пък Танас се беше променил от новата служба, но вече не му доверяваха. Каквото правеха и си приказваха, оставаше само между тях. Тоя ден целият ги нема̀. Храната стоеше по казаните, а хлябовете съхнеха, стоварени на купчина върху платнищата.

— Ке изпукат от глад — рече той на Кѝно, защото жалеше другарите си.

Вечерта запалиха огън и сложиха казаните да се греят, та като се приберат, да им е топла манджата. И тая нощ се довлякоха на разсъмване, а някои въобще не дойдоха. Не се докоснаха до яденето и като пребити легнаха на тюфлеците. Танас се опита да спре неколцина и да им поговори:

— Остави ни, бай Танасе. И утре е ден…

По пъшкането и хъркането разбра, че не са гладни и че са яли някъде като свинчета. На сутринта реши да задържи някои, но всеки, по един или друг начин, успя да се измъкне. Воеводите не се вестяваха никакви и Танас нямаше с кого да се посъветва. Пък и в душата си смяташе, че е много несправедливо хората, които проляха кръвта си в младотурската революция, да не ги пускат в Цариград. Нали отсега нататък всички народи в империята са равни?… Като докараха чая и хляба, Кино каза на Танас:

— Баче, само ни сме будалите тука. Да видиш какви рабо̀ти са си купили нашите хора! Цел ден ядат и пият в Цариград.

— Откъде па̀ри?

— Всеки си търси колая — отговори уклончиво Кино. — Само ти седиш тука за тоя, що духа!

— Кажи що искаш?

— Пусни ме до града. Хлеба се разваля. Нека го продадем!

Танас се съгласи. Кино задържа една от каруците. Натовари на нея хляба. Върна се чак след обед и толкова пиян, че не можеше да говори.

— Баче, нема по-убав град у целиот свет! — му рече Кѝно, като за малко прекъсна пеенето.

Танас си помисли да му удари един шамар, но пиян човек не разбира нищо. И е грехота да се бие. Остави го да преспи. Привечер, когато се събуди, даде на Танас парите от продажбата на хляба. Беше ги изпил половината. Вечерта другите почнаха да пристигат. Промяната в облеклото им беше явна. Всеки си беше купил по нещо ново и повечето имаха часовници с дебели позлатени верижки. Половината бяха пияни. Пяха до разсъмване. Танас махна с ръка и заряза всичко. Нека воеводите се разправят с тия бабаити! Но той не посмя да напусне казармите. Заповедта на воеводите беше заповед, а Танас беше стар, изпълнителен четник.

Кино започна да върти добре търговията. Хляба продаваше всеки ден, а и за манджата се уговорил с няколко ахчийници[16] и сега всичката я носеше в Цариград. Танас държеше парите в своя джоб. Каза му, че ако още един път се напие, ще го пребие. Кино все питаше колко са станали парите и двамата, сами в казармата, като се препичаха на слънце, си говореха какво да купят за себе си и какъв армаган да занесат в къщи. Танас чувствуваше, че става нещо нередно и чакаше всеки момент лошото да се стовари на главите им. Само че не знаеше откъде ще дойде. Но времето минаваше спокойно. Танас по цял ден стоеше в казармите да чака храната, а Кино веднага я продаваше в Цариград. Като се връщаше, носеше сладкиши и други вкусни неща, а също ракия, коняк и мастика. Скоро тая търговия прекъсна. Другарите му взеха по-често да се прибират и вече си изяждаха порциите. Танас се чудеше и маеше на тая промяна. Съвестта им е заговорила да не правят маскарлъци, си обясни всичко той. Един ден дойде Чернопеев с Яне и Паница. С тях бяха и трима турски офицери. Танас не си направи труда даже да ги посрещне. Влязоха в стаята.

— Е, най-сетне! — им рече Танас. — Чорбаджиите дойдоха.

— Слушай, Танасе — каза Чернопеев, — не ми е до майтап! Станала е голема работа.

По тона му Танас разбра, че тоя път Христо е много загрижен. Турците не разбираха български, затова те спокойно разговаряха.

— Тук е имало некакъв склад с оръжие и бил ограбен?

Танас изтръпна. Веднага се сети откъде идеха парите на доброволците за разходките им из Цариград. Беше много ядосан на другарите си, но пред това пряка обвинение инстинктивно взе тяхната страна.

— Амче — рече той. — Обрали са го турците. Отдека ние ке знаем, оти в казармата има склад. Аз такива работи не знам! На мене никой не ми е предава̀л никакъв склад. Къде са си оставили турците оръжието, там да си го намерат!

— Абе, дървена главо! — избухна Чернопеев. — Тук става въпрос за живота ви!

— Оти, бре? Оти аз да отговарам, че се е крадна̀ло?

Сандански се засмя, а Паница потупа Танас по рамото.

— Хайде, хайде… — му каза той.

— Сигурно са турците!… — рече вече разколебан Танас.

— Не са турците — рече Яне. — Щом е склад за оръжие — нашите са! Ела малко у другата стая.

Яне го заведе в едно празно помещение.

— Слушай, Танасе. Работата е тежка. На чуждо место сме. Една шепа хора сме. Ако рекат… един нема да остане жив от нас! Утре заран турците ще дойдат и ще направят обиск. Ако в един от нас намерят нещо от склада, всички ни ще избият!

Танас нямаше нужда от повече думи. Стана му ясно, че утре може и да не осъмнат.

— Оставям да оправиш ти работата — продължи Яне. — Разбра ме, нали?

— Разбрах те.

— Хайде сега ние ще си идем, ама да знаеш, че цел ден и цела нощ ще мисля за вас какво правите.

— Бъди рахат! Колко по-тежки работи сме мина̀ли!…

— Яд ще ме е, ако и един човек убият от нашите другари. Хиляда читаци не струват колкото един комита!

— Не бой се!

— Гледай даже патрон от револвер да не намерят!

Танас изпрати до файтоните Яне, Паница, Чернопеев и турските офицери. Като отминаха по пътя върна се в казармата. Извика Кино.

— Ти бре, пезевенк! Аз братовчед ли съм ти? Да криеш от мене всичко! Да те паза като очите си, а ти? Змѝя ниедна!

— Немой така да говориш, баче. Не седех ли при тебе през целото време?

— Седеше, гледаше ме у очите и ме лъжеше.

— Що е станало?

— Ка̀жи ми откъде нашите намерѝха па̀ри да гуляят по Цариград?

— Нѐ знам…

— Знаеш! — рече Танас. — Но щом не кажуваш, парите, дето събрахме от хлеба и манджите, ке идам да ги фърлам в Босфора!

Кино се много нажали. Той надълго и широко бе обмислял пред Танас покупките си, като все броеше парите. След като помълча малко, рече:

— Баче, ти си ми повеке от брат. Тебе нема да лъжа.

— Ке ми кажеш всичката истина!

— Нали знаеш нашите кукушани… Алѝс маймуни са! Тука пипнат, там бръкнат и намериха склада. Уйдурдисаха един ключ и го отворѝха. На мене ми рекоха дума да не съм продумал пред тебе. Знаеш какво ме чака… — спря за малко Кино, за да може Танас да оцени жертвата му.

— Казвай по-нататък, аз да не те уйдурдисам!…

— Всеки ден, баче, мъкнеха по малко от склада. Отиват в Цариград и го продават на чаршията. Нали знаеш, в Турция винаги се търси оръжие. Продават го на кой им падне — арменци, черкези… Оръжието е ново и хубаво. Все маузерови пушки.

— Само това ли?

— Ами! — рече вече успокоен Кино, който не можеше да спре. — Имаше и два сандъка револвери. Тех продаваха по-скъпо и от пушките. А ние, баче, с тебе ловехме мухите. Арно, че се съгласи да продаваме хлеба и манджата!…

— По-арно да немах такъв братовчед! — рече Танас с яд. Беше му станало жал за хубавото оръжие.

— Имаше и много сандъци патрони. И них продадоха. И земаха една картечница. Отнесоха я на чаршията, ама никой не им я купи. Върнаха я пак. Сега си стои у складо.

Танас се много озлоби от коварството на своите другари. Кьорав ли съм бил, глух ли съм бил? — си мислеше той. — Тия цела картечница да мъкнат и аз да ги не вида!…

— Хубаво, че топовете на двора не са могли да продадат!

— Нема кой да ги купи, баче. Иначе и на них ке видеха сметката.

— Стига! — рече Танас. — Не мога повеке да те слушам.

Но Кино продължи:

— И патронташи, и каиши, и що саби и ками… Да видиш, баче, нема да поверваш.

— А на теб дадоха ли ти нещо?

— Дадоха ми, баче. И аз си купих часовник.

— Дай да го вида.

Кино измъкна един голям джебен часовник с дебела позлатена верижка. Танас със завист го разгледа. Върна му го, защото видя, че Кино трепере да не би Танас да му го вземе.

— Много пари са взели — рече замислено Танас.

— Не бре, баче. На чаршията колко им дадат, за толкова продават! Хич не се паза̀реха. Не са домакини хора. Инак цел товар лири щеха да вземат.

Танас вече не го слушаше. Проклинаше съдбата си за туй, че Яне и Чернопеев го бяха назначили отговорник.

— Само ти, фукарата, нищо не закачи — го жалеше Кино. — А да видиш как ядеха и пиеха, алѝс паши! Идваха си вечер само да вземат нови неща от склада и да ги продадат на другата сутрин. Инак очите немаше да ям видиш!…

Целия ден Танас обмисляше какво да прави. Вечерта не мигна. Изчака всички да се приберат. Гледаше ги един по един в лицата. Искаше да разбере дали са гузни. Имаха ангелски вид. Той не им се сърдеше, задето са ограбили склада, а им се сърдеше, че него, стария им другар, не са го зачели за пукнат грош! Изчака ги всички да си легнат и заспят. Сетне с Кино влязоха в голямата спалня със запалени ламби в ръце. Танас стреля в тавана няколко пъти с револвер. Всички наскачаха.

— Ставайте, вашата мама! — изрева той. — Тая вечер кръв ке сѐрете!

— Оти, бай Танасе? — объркано заговориха събудените четници, още неналълно разсънени.

— Никой да не мръдне от местото, дето стои! Иначе не отговарам.

Всички се омръзнаха. Знаеха, че е Танас шега не бива. А и видът му не обещаваше нищо добро.

— А сега, верни мои другари, кажете кой по колко па̀ри е взел? Убави ли са турските кафани? С часовници ке ми одите, гиди прасета ниидни!…

Тия часовници най-много тежаха на душата на Танас. Неговият не работеше добре и оставаше по половин сахат[17] на денонощие.

— Дадоха ни хората… — рече едно момче.

— Дека са тия хора, да ида и аз при них? Кажейте де… А да се е загубил един голем склад с оръжие? Чули ли сте такова нещо?

Всички млъкнаха. От половин дума разбраха, че Танас знае. Накрая, като се изкашля, се обади един стар четник от екзекутивната група на Танас.

— Да ни про̀стиш, побратиме. Искахме да ти кажеме, ама ке развалеше рабо̀тата. Нека и Нако каже! Он да ни е свидетел! Не отделихме ли и за тебе оръжие, та като се освободиш, да си го продадеш и вземеш някоя пара?

— На Танас оръжието се пази! — рече Нако. — Искаш ли сега да ти го дадеме?

Танас му стана милно от това, че другарите му не са го забравили. Омекна напълно.

— Всичко хубаво — рече той, — ама турците утре ке чинат нифрам[18]. Който е взел нещо от сандъка и още не го е продал, веднага да се маха вън от казармата и да го скрие! Ако сутринта намерат само една гилза в нас, ке ни пзтепат в двора на казармите!

— И твоето ке го скриеме — рече Нако.

Един по един се заизнизаха навън, като мъкнеха кой раница, кой чанта или бохча. До съмване влизаха и излизаха. Чак тогава се умириха и заспаха. Събудиха се късно сутринта. Когато Танас се опита да отиде на двора, не го пуснаха. Турски часовой стоеше на пост пред вратата. Цялата казарма бе обградена от младотурците. Влязоха в помещенията. Един по един ги обискираха, като ги съблякоха до голо. Танас не се скъпеше на псувните срещу турците.

— Скъпо ке ни платите! — рече той на един офицер. — Ние революционери ли сме, или пилещари!

Търсиха, търсиха, обърнаха всичко с главата наопаки, но не намериха нищо от склада. При Танас дойде един турски полковник.

— Как може да стане кражба от нас! — рече му възмутен Танас. — Ние сме ви гости. В чужда къща сме. Не познаваме никого. Откъде да знаем къде си криете оръжието? Вашите хора, само те знаят склада.

Накрая същият полковник се извини пред Танас:

— Верно е. Това са направили нашите хора.

Танас последователно прие извиненията на всички турски офицери с оскърбен вид, но иначе едва се сдържаше да не се разсмее. Вдигнаха обсадата на казармата и всички се разшетаха по двора, доволни и щастливи, че толкова лесно се отърваха. Следобед отново излязоха на полето да си донесат скритите вещи, Нако предаде на Танас неговия дял. Имаше две пушки маузер, три револвера и още много друго дребно оръжие. Танас остана доволен. Осведоми се за цените на чаршията. Изчисли, че с тия пари ще си купи часовник с истинска златна верижка и пак ще му остане нещо. А с парите, които им бяха общи с Кино, щеше да си купи най-хубавите френски дрехи. Така, в мечти, премина целият след обед. Вечерта отново дойдоха Яне, Чернопеев и Паница. Бяха весели, че работата се е разминала. Казаха им, че от утре могат свободно да се движат по града, но само без оръжие.

На сутринта Танас стана рано. Взе и Кино със себе си. Кино познаваше вече целия Цариград. Заведе го право на чаршията, където можеше да продаде оръжието. Напоследък, изглежда, предлагането от страна на четниците бе намаляло, затова бързо намери мющерии. Взе цена по-голяма, отколкото предполагаше. След това отидоха в един голям магазин на някакъв арменец. Ловкият Кино бързо се спазари и Танас си купи великолепен златен часовник, отделно и златна верижка. Радваше се като дете. Часовникът наистина се оказа много хубав и му служеше до ден-днешен. В месеца оставаше само една минута назад. Верижката я сложи в сандъка, но часовникът винаги носеше със себе си. Оттам отидоха в една сладкарница. Танас яде истинска турска татлѝя, колкото душа му искаше. Сетне пиха шербет и пообиколиха малко магазините. На сестра си Вѐнда купи една гривна и обици. За всеки от братята и дечурлигата намери по нещо. За себе си купи и едно килимче с пауни. Много му хареса. Но за това пусто килимче трябваше да се пазари два часа. Обиколи малко и терзиите на френски дрехи, но никъде не му се видяха хубави. Турците някак ги правеха като за Турция. Кино му каза, че в центъра на града има хубав магазин. Тоя ден обаче не купиха костюма. Танас от радост не можеше да затвори очи. Радваше се на всичко, всички му бяха мили, нищо не му тежеше на душата. Най-сетне заспа. Такъв радостен се събуди и сутринта. Взе Кино със себе си и пак литнаха по Цариград.

Отидоха право в големия магазин. Посрещнаха ги двама продавачи. През цялото време стояха до него. Облече светлия костюм, който му хареса. Купи си и бяла европейска риза. Накрая му дадоха една вратовръзка без пари. Танас свали новия костюм. Загърна го хубаво в хартия. Сега, останал с някой грош в джоба, можеше да обикаля Цариград. Другарите му бързо продадоха малкото вещи и всички на тумби шетаха из града. Между доброволците се говореше, че ще дадат султана на тях, те да се разправят с него. Първо отидоха на новата гара. Оттам потегляха влаковете за Сирия. Видяха нови, големи локомотиви и вагони, които на Танас се сториха като царски стаи. Трябваше много да шетат, за да могат да разказват в Кукуш какво са видели. Един цял ден отделиха за черквата „Света София“. Макар че я бяха превърнали в джамия, Танас се гордееше с нея. Смяташе я българска, както и всички доброволци. Нямаха и понятие, че това е бил прекрасният храм на византийската империя. Тук има чудесии! — все си повтаряше Танас. Отпосле пък така разказваше на кукушани за „Света София“:

— Понеже беха я превърнали в джамия, требваше да си свалиме обущата, преди да влезнем. Намъкнахме се четирийсет души, все наши кукушани. Ама да видите чудесии… Турците ръцете са си скапали да замажат на стените българските светии. Но не може. Мазилката като падне, отдолу се показва иконата. Вземат да остъргат и тая икона, покаже се друга! Дуварите на черквата са направени от мермер камък. Толкоз са дебели, колко една цела наша къща заедно със стените. Камъците, отщо е изгра̀дена, са също колко една къща, ама по-маленка. Да не паднат, са ги навързали един за друг с желѐза, дебели колкото ръката ми. (На това място Танас винаги запретваше ръкавите и показваше ръката си.) Целият под е постлан с килими. Такива дебели и убави, като че газиш в тръстиките на Арджанския гьол. Ти стапиш — килимот ти дига но̀зете нагоре. Греота е с папуце да стапиш на них. А средата на черквата е колко нашиот площад. Баш отгоре виси един дебел синджир. Такъв никога не сте виждали. Тоя синджир държи един голем кръг. Колко да кажеме?… Колко харман! На него са нака̀чени барем петсто̀тин кандѝла!… — сетне Танас се отпускаше и заговаряше за дервишите. Как играят и как пяна им излиза от устата… — Ама не като наше хоро, а такова едно, въртат се като пумпали. Лошо да ти стане, като ги гледаш…

Преди да си заминат, Паница го заведе в Ялдъз кьошк. Но не го пуснаха да го разгледа целия. Разгледа само една стая. Там у средата имаше голяма печка, направена само от лъскави кахли. Видя му се хубава като някой паметник. Попита турците. Казаха му, че това е венецианска камина. Някои българи и арменци ги поканиха в къщите си. Танас виждаше, че живеят много по-хубаво и богато от тях.

Внимателно разглеждаше наредбите на гостните им. Ако един ден се ожена, си каза той, ке направам точно такава гостна с много картини и барем две клетки от златен тел за канарчета!… Това, което видя там, остана в съзнанието му като образец на красотата и в впоследствие той копира много, когато нареди гостната си в Кукуш.

По едно време се пусна слух, че султана го откарали от Цариград. Паница потвърди слуха. Каза, че младотурците не искали да го дадат на доброволците. Качили го на параход и го отвели в Солун. Там по-късно му построили една специална кула и сетне го убиха или откраднаха… Танас не знаеше. В Турция никога докрай не можеш да научиш истината. Вече нямаше какво да правят в големия град. Сърцето на всички теглеше към къщи. Не ги сдържаше да си отидат и раздадат подаръците. Най-сетне им казаха, че остават още един ден в града. Вечерта Чернопеев и Яне провериха всички по списък да не се е изгубил някой. Бяха налице. Наредиха им никой никъде да не мърда.

На другия ден всеки седеше в двора на казармата до багажа си. Едва към обед ги вдигнаха. Отидоха на пристанището. Качиха се на параход „Авѐра“, на името на Авѐр паша. Чакаха там още няколко часа. От комина на парахода се издигаше гъст дим и целите станаха в сажди. Следобед най-сетне параходът потегли. Всички стояха изправени на палубата и гледаха Цариград от морето. Когато преминаха през Дарданелите, Танас се любуваше на бреговете, обрасли със зеленина, укрепления и старинни кули. За пръв път в живота си пътуваше по море. Изведнаж то стана бурно. Корабът се люлееше. Повечето ги хвана морската болест и взеха да повръщат.на Танас не му стана лошо. На другата сутрин минаха покрай Света гора и вече наближаваха Солунското пристанище.

Щом влязоха в пристанището, в тяхна чест изгърмяха двадесет и пет оръдия. Един по един, с бледи, измъчени от морската болест лица, те се строиха горе-долу на пристанището в редица по четирма. Хиляден народ стоеше да ги посрещне. И тук запяха „Жив е той, жив е“. Народът пълнеше улиците на Солун и им хвърляше цветя. Танас много хареса тоя обичай на солунчани — да раздават локум. Жени с големи кутии изтичваха край редиците им и поднасяха локум. Докато стигнат до управлението, Танас изяде пет парчета. Спряха пред хотел „Англьотер“. На Танас му стана лошо от дългите речи. Спираха се и пред Комитета на младотурците, и пред Офицерския клуб, и на много места. Накрая им дадоха голям банкет. Танас яде и пи колкото му душа иска. Един сладкиш с шоколад много му хареса. Зави са в кърпа едно парче за сетне.

В Кукуш също им устроиха тържествено посрещане. По цял ден го канеха в различни къщи да разправя. В кафенето, около масата, на която сядаше, се натрупваше толкова народ, че повечето стояха прави, за да го слушат. Раздаде армаганите на всички, много му се радваха.

Отначало животът потече, както преди: Танас пак не хвана работа. Смяташе, че е срамно революционер на трийсет и кусур години да стане калфа наред с децата. Пак почна да ходи на лов. Пак се събираше с другарите си в кафенето на Гоце Андонов. Другарите му обаче взеха да се женят. Танас и хабер си нямаше, но участвуваше във всяка сватба — било като шафер, било като сват.на масата в кафенето обсъждаха кой за коя мома да се сватоса. Бяха останали само дванайсет ергени-побратими от Кукуш. Направиха нещо като банка. Понеже нямаха спукан грош, почна ха да събират пари. Когато някой от тях се женеше, всички му купуваха каквото можеха. Сам никой нямаше да се справи. Танас заборча от тия сватби с около десет лири. Чудеше се откъде да ги изкара. Беше широк по природа, и винаги купуваше нещо отгоре — огледало, казан, софра, даже и юрган, и дюшек. Не искаше да търси от братята си нищо — и без това му пращаха много ядене, — макар да знаеше, че само да спомене — нива ще продадат, но лири ще му пратят. Един по един другарите му се изпожениха, а борчовете на Танас растяха. Веднаж се цани да пази едни кехаи, които си прекарваха стоката за продан през цяла Македония. Пазеше ги с пушката да не ги нападнат арнаутите по пътя. Дадоха му две лири. Това беше единствената печалба. Така повече не можеше да се живее, а се чудеше и маеше какво да прави. Писа едно писмо на Яне Сандански. Беше чул, че некой от другарите му се настанили на държавна турска работа. На самия Сандански турците подариха един хубав кон и му дадоха Марикостенсасите бани. Яне коня прие, но баните не. Неговият четник Тодор стана полицай в Кукушко. Това беше добре, защото имаше кой да ги закриля. Не получи отговор от Яне и се много нажали, без да има за това право, тъй като той веднага взе присърце неговата работа.

Но в царството нещата вървяха пак по стария ред и минаха месеци, преди да назначат Танас.

— Ако не можеш работа да хванеш, що не се ожениш некоя богата мома? — рече един ден зет му Ангьо.

На Танас още повече се сви сърцето. Ако му беше до мома, щерката на Кицо в Гевгели още го чакаше. Той се разхождаше по града винаги лъснат и чист в новия си костюм. Нямаше прашинка по него. Но от момите се много срамуваше. Заради тях си купи сламена шапка с голяма периферия. Когато срещаше на улицата някоя мома, бързо я нахлупваше надолу, та да са закрити очите му. По тоя начин и момата не го виждаше, и той не я виждаше. Понякога някоя по-ербап в махалата му подвикваше:

— Абе, дѝгни си малко шапката, да ти видим лицето!…

Танас мислеше за себе си с чувство на огорчение. Каква е тая проклетия? Иначе съм кабадия човек, от нищо не ми трепва окото, а от тия пусти моми ми иде да потъна в земята от срам! Сетне се успокояваше. Па що ми е жена? Не ми требе жена! Ке карам така, докато мога. Ако не върви, ке заминам за Америка… Но работата не стигна чак дотам. Един ден той отиде да види свой приятел в Кукуш. Не знаеше точно къде живее. Знаеше, че баща му има някакъв дюкян. На улицата наистина видя хубава къща на два ката, а откъм улицата — отворен дюкян. Там продаваха различни неща — платове, храна, газие — едно магазинче с всички необходими стоки за непридирчивото население на Кукуш. Той не влезе в дюкяна, а потропа на портата. Когато му я отвориха, вече не можеше да побегне назад. На прага застана едно тънко, стройно момиче, с руси коси и сини като небето очи. Гледаше го съвсем спокойно и го покани вътре. Танас не можа дума да продума. Момичето му се видя ангел. Още на двора се спъна и замалко не се просна на калдъръма. Целият двор беше в цветя и постлан с малки, обли речни камъчета. Брей, мама му стара! — си рече той. — Краката ми се преплитат като пиян. Жив нема да излеза от тая къща… Момичето го попита кого търси. Танас не можа веднага да отговори. Портата се отвори и една пъргава, стара жена влезе вътре.

— Що ѝма, мари Славо. Кой е тоя?

Танас й се представи. Познаваше го. Накрая каза кого търси. Живеел на една друга улица. Момичето излезе и го изпроводи чак до портата на приятеля му. От тоя ден нататък синеоката мо̀мичка легна на сърцето му. Опита се да ходи на лов, не можеше един заек да застреля. Два или три пъти се напи. Поправи оградата на двора. Седеше си повече в къщи. Сестра му Вѐнда се уплаши да не е болен. Накрая Танас не издържа и й разказа за тая мо̀мичка с русите коси и сините очи. Сестра му се засмя и стана много радостна. Излезе веднага. Върна се скоро. Бързо научила всичко за нея. Била сираче. Баща й и майка й умрели от охтика. От стар кукушки сой е. Баба й е една ербап жена. Сама върти търговията. Богати са. Къщата им е на два ката. Говореше така, като че ли всичко е наред. Танас й каза да попита дали е съгласна да се сватосат. Сестра му се хвана мъжки за работата. Отначало се опъваха, понеже момичето беше съвсем малко. Но славата на Танас се носеше по цяла Македония. Когато й рекли кой я търси за жена, веднага с радост кандисала. Друг не искам! — казала тя на баба си. На Танас от радост щеше да хвръкне шапката. Отиде право в кафенето на Гоце Андонов. Събраха се всички побратими. Бяха се изпоженили и имаха повече пари. Като им разправи за своите намерения, скочиха на крака и още същия следобед решиха да отидат и видят момичето. Танас се уплаши и ги помоли да почакат.

— Нема какво да чакаме! — рекоха му те. — Още днеска! Знаеме те — до утре ке се разкандардисаш…

Всички си отидоха в къщи да се облекат хубаво, да вземат китки и що е необходимо. За всеки случай оставиха един от тях в кафенето да го пази. В това време и в къщата на момичето ставаха големи работи. Понеже и двете бяха жени и не можеха сами да решат, събраха първо комшиите. Всички в един глас изрекоха най-сладки приказки за Танас.

— Кой не познава Танас в Кукуш! Домакин човек е! Много е кротък.

— Страх ме е — рекла старата — от тия комити. — Кротки, кротки, току-виж изколили всичко!…

Успокоили я. Бъдещата баба на Танас извикала на сестра си мъжа. Попитала и него. И той се съгласил. Накрая събрала всички роднини. Одобрили напълно Танас.

А другарите му се върнали в кафенето на Гоце. Един даже му донесе самурено палто да го облече, въпреки че беше горещо. Танас се остави да правят с него каквото искат. Самият той не знаеше къде да си дене ръцете. Вдигнаха се всички на купчина. По пътя се присъединиха и други Танасови другари — четници от различни чети на Македония. Задръстиха улицата. Като ги погледна, Танас се уплаши. Та това е най-големата чета на Македония! — си помисли той за миг. Но сетне се успокои. Бяха все мирни хора. Само да не стреснат жените… Другарите му намериха отнякъде и трима цигани със зурли и тъпани. Шествието беше величествено. Танас все гледаше да е навътре между другарите си, но те го бутаха като овен напред. От самуреното палто и жегата стана вир-вода. Запяха песен. Както ходеха, играеха хоро. Барем една жена да беше дошла с нас, си мислеше уплашеният Танас. Минаха първо край къщата на сестра му. Тя се учуди на бързината. Месеше точно погача.

— Що е стана̀ло?

— Свършено е! — рекоха другарите му. — Ке го жениме.

— Сега ли?

— Сега отиваме при мо̀мичката. Айде, о̀блечи се и ти!

Сестра му се приготви набързо и взе двете си деца. Всичко мина като в мъгла. И до ден-днешен Танас не можеше ясно да си спомни нито сватосването, нито сватбата. Когато всичко се умири, той беше вече женен. Отиде да живее в къщата на баба си и жена си. Слава се оказа много кротка и разбрана. Понякога си казваше — жена ми е толкова добро същество… добро, добро, та отнесено!… Беше много щастлив. Работа не хвана. Жените не даваха и дума да се издума Танас да почне работа.

— Сѐди си сега дома спокойно. Ако не намериш нещо да ти уйдисва — ето, дюкянът е твой! Ти си му сайбията — казваше баба му.

Един ден дотича уплашена сестра му. Дошъл в тях чауш.

— Има ли тук некакъв воевода Танас? — попитал той сестра му.

— Имаше — рекла тя. — Брат ми е. Сега не е у нас.

— Къде е?

— Сигурно по чаршията — излъгала тя.

— Щом се върне, да му кажеш да иде при каймакамина.

Танас се замисли. За какво ли го викат? Отпърво помисли да не го арестуват, но засега никого не закачаха. Реши да отиде. Жените се много уплашиха. Взе си револвера. Мина през кафенето на Гоце. Там завари двамина другари. Каза им къде се е запътил.

— Ако се не върна, да знаете, че са ме арестували — им рече той. Сетне тръгна към хюкюмата. Почука на вратата на каймакамина.

— Буйрум! — му каза той, като стана от масата и любезно се поздравиха.

Седнаха. Каймакаминът поръча кафе, верен признак, че нищо лошо няма да стане. Изсърбаха кафето. Каймакаминът си избърса устата с кърпа и най-сетне проговори:

— Ето що, Танас ефенди. Решихме комити като тебе да ги назначим на държавна работа. Да не се бунтувате повече. Има писмо от Солун за тебе от големите началници.

Танас мислено благодари на Сандански.

— Добре, каймакам бей — рече Танас. — Каква ке е рабо̀тата?

— Ти ке бидеш орман меймури[19] началник на горите в Кукушко.

— Много добре — рече Танас. — Благодарен съм. А сега какво требе да правам?

— Нема що да правиш. От днеска си назна̀чен. Само ще приготвиш една молба. До̀неси я тука и си гледай кефа!

— Добре. А колко ке ми е заплатата?

— Две лири на месец и каквото изкараш от бакшишите. Ще си стоиш в града и от време на време ще излизаш в балкана.

Танас бързо пресметна наум. Две лири не бяха голяма заплата. Но той знаеше какво може да изкара един орман меймури от бакшиши. Барем три пъти повече.

— Под твоя заповед — продължи каймакаминът — ще имащ двама души по̀ляци. Освен това ще наглеждаш рударите, тухларниците, варджиите, рибарите и ловците.

Това беше повече, отколкото Танас очакваше. Особено за рударите се много зарадва. От тях щяха да паднат сума пари. Сбогуваха се. Първо отиде да навести другарите си в кафенето на Гоце. Всички го чакаха. Успокои ги. Оттам намери един стар турчин прошенописец. Седна край масата, докато му напише заявлението на турски. Струваше два гроша, но старецът не му взе нито един. Беше чувал за Танас като пеливанин на българите. А турците почитаха пеливаните от каквато и народност да са. Отиде отново в хюкюмата и даде заявлението. Оттам се прибра в къщи.

Следващите дни бяха изпълнени с тичане насам-натам. Първо си уши униформа. Ужким имаше някаква държавна униформа, но тя не го задоволи. Преправи малко дрехите на турския полковник. Свали само нишаните на мундира. Сега турците го бъркаха със своите големи началници и където минеше, ставаха на крака да го поздравят. След една седмица пристигнаха от Солун специални нишани за орман меймури. От един турчин офицер, който престоя малко в Кукуш, си купи хубава военна мушама, нещо като пелерина, която му даваше вид на паша. Една сутрин взе кучето и чифтето и тръгна из горите на Кукушко. Не бяха много. Обиколи владенията си за два дни. Надзърна навсякъде да види варджийниците. Разпита колко рудари има. За рибарите не пита. Знаеше повече, отколкото трябва. Спазариха се за бакшишите — нещо като разрешение за работа или ловуване.

Някои му донесоха предварително пари. Бакшишът в империята съвсем не беше нещо срамно, а, напротив, в реда на нещата. Всеки взимаше и всеки даваше, където трябва. Танас не беше кожодер. Задоволи се с най-скромното. Всички останаха доволни от новия началник, особено българите. Намери две момчета от съседните села за по̀ляци. Бяха участвували в Илинденското въстание. По-бедни и от мишката! Радваха се и го гледаха в очите какво ще им каже. А когато им поръча униформи, искаха да му целунат ръка.

Сега всичко беше вече наред. Зае се да урежда гостната. Това му беше мечтата в живота. Една голяма ода̀я, наредена така, както той иска. Да кани в нея на празници приятелите си и цял град да се чуди на нейната хубост! Първо извика няколко майстори, които бутнаха джамовете. Отново измазаха стените. Купи два нови джама в железни рамки, с разноцветни стъкла. Когато грееше слънце, стъклата хвърляха на пода най-чудни цветове. Специално отиде в Солун. Оттам купи след дълго обмисляне дванадесет картини, големи, в позлатени рамки. Всички бяха от историята на Геновева[20]. На тях имаше и кораби, и дворци, и реки, и коне, и кучета, и ловджии, и хубави жени. Всичко, каквото човек може да се сети на тоя свет!… Той знаеше историята на Геновева и не сбърка картините. Но преди да ги закачи, накара да изографисат стените с лозници и цветя. Основният цвят на стаята беше тъмносин. Стана много красива стая. Таванът от по-рано й беше дървен, със стара резба. В средата закачи една голяма газена ламба, която хвърляше силна светлина за онова време. Накрая постави картините последователно, както беше историята, и обиколи с тях всички стени. Бабата му даде два персийски килима. Столовете бяха плетени, виенски.

А масата голяма. Можеше дванайсет души да побере. На една от стените намери място и за килимчето с пауните, което купи от Цариград. Жена му беше още дете. Радваше се и се смееше по цял ден. Когато оставаха сами, Танас й правеше разни смешки. Учеше я да играе тежките русалийски хора̀, като че ли не беше жена, а мъж. Понякога къщата се тресеше от двамата. Един път даже старата се качи. Като ги завари да играят, взе й се умът.

— Мислех — рече им тя, — че къщата ке падне…

Накрая пак отиде в Солун. Дълго време избира, докато купи две клетки и канарчета. Теловете не бяха позлатени, а от мед. Но като се лъснеха хубаво, изглеждаха като злато. Сега в гостната по цял ден чуруликаха. Един неделен ден покани другарите си на голям обед. Всички се чудеха и цъкаха захласнати. За тия простодушни мъже, изкарали живота си по планините, това беше върхът на красотата!…

С жена си, въпреки голямата разлика в годините, си уйдисваха напълно. Иначе Танас не беше никак улегнал в живота. Караше я както по-рано. Понякога по цял ден чистеше оръжието си и й разказваше. Веднаж я взе със себе си на обиколка из горите. Качи я на кон. Там, в планината, я обучаваше да стреля с револвер и пушка. Пушката даваше голям откат. Като се върнаха, видя, че цялото й дясно рамо е насинено от приклада. Радваше се на нейните комитски успехи. А тя все повече и повече се привързваше към Танас. Обичаше го много. Често нощем го будеше да си приказват.

Един ден в Кукуш пак пристигна Чернопеев по организационни работи. Танас не се месеше в тях, но беше винаги готов да изпълни това, което старият му воевода искаше от него. Чу за нови имена, нови разправии в Организацията. Воеводата беше много загрижен. Танас не можеше добре да разбере защо. Времето беше мирно. В Кукуш турците не се държеха лошо. Имаше жена и беше щастлив. Четническият живот остана някъде като сън. Затова не взе много присърце тревогите на Чернопеев. Големите воеводи се разправят с големи работи, а ние, обикновените четници, нека поживеем малко!… — си рече Танас. Но когато той си отиде, Танас се размисли над думите му. Беше излязъл в един парнар над Кукуш и лежеше под сянката на дърветата.

Отново се върна назад в годините. Хубаво беше, си каза той, до Илинденското въстание. След това нещо почна да умира. Ама умираше толкова бавно, че все си мислехме — нема да е днес! Може и да оздравее… А накрая умре. Умре нашата Организация. Сега се мъчат да я възкръснат разни новобранци. Все едно на умрел клизма да правиш!… Но за себе си знаеше, че до края на живота си ще принадлежи на Организацията. Никога нема да може да се отърве от борбите и дивотиите, които може би предстояха, по думите на Чернопеев. Помисли си, че тоя щастлив живот нема да е задълго. Кога ли съм имал и аз късмет! Даже се уплаши, като се сети как безгрижно живее сега. Боже господи, толкова арно не е на арно!… Така да знаеш, Танасе! — си рече той. А после се примири и отново се зарадва. Два дена да са, ке ги живеям по мерак, а нататък — каквото стане! Бог дал, бог взел! Не сме ние като всички хора…

Веднаж, както винаги, Танас отиде в кафенето на Гоце Андонов. Времето беше дъждовно и хладно. Изтупа мушамата от водата и я остави на закачалката. Седна на масата при другарите си. Разговориха се за това-онова. По едно време в кафенето влезе един млад милязѝмин. Познаваха се с Танас и бяха нещо като приятели.

— Бай Танасе — рече милязѝмчето, — дай малко твоята пелерина, защото времето е облачно и вали, а имам работа извън града.

— Добре — рече Танас. — Кога ке ми я върнеш?

— Утре вечер.

— Ако не се видим, о̀стави я в сладкарницата на Ша̀манлиев. Оттам ке си я вземам.

Милязѝмчето прибра пелерината. Танас се върна в къщи при жена си. На другата вечер отиде в сладкарницата. Там седяха повече турски офицери. Поздрави ги. Отвърнаха му едва-едва. Това го зачуди. Откачи пелерината и си отиде. Беше още рано за спане. Преоблече се по работни дрехи. Свали си и нагана и го остави на масата заедно с една лента от шейсет патрона. Обикновено с това оръжие обикаляше кукушките околности. Излезе на двора. Почна да се занимава със своето куче пилещар. То цял ден беше вързано на едно място и плачеше за Танас. Сега му се много радваше и скачаше да го близне по лицето. Танас отново провери да не е забравило някои мурафети, на които го научи — като си хвърли каскета, да му го донесе, да служи на задните крака, да си подава лапата за здрасти и т.н. Остана горд от своя ученик. Докато си играеше, чу се силно чукане на портата, такова, каквото не е при обикновени гости. По стар навик Танас залостваше портата. Отиде към нея, без да я отвори:

— Кой си ти? — попита Танас на български. Чу, че някой вън говори на турски и повтори въпроса на турски.

— Аз съм. Отвори портата!

— Нѐма да отвора! — рече Танас.

Жена му излезе на двора заедно с баба му.

— Славо, веднага да се приберете до̀ма! — им рече Танас. Избута жените в къщата, качи се на горния кат и си взе нагана. Слезе тичешком по стълбите. Залепи се на дувара, махна резето на портата и с един ритник я отвори. Видя турски жандар с пушка в ръка. Докато се усети, Танас му сложи нагана на челото. Тоя се смръзна на място.

— Не мърдай или ке те утепам! — му викна Танас на турски. — Кой те изпрати тук?

— Началството.

— Защо?

— Да те арестувам.

— Какво съм направил?

— Не знам, Танас ефенди. Казаха ми само да те арестувам.

Докато разговаряха, Танас забеляза да приближава в тъмнината друга сянка. Позна милязѝмчето, на което услужи с пелерината си. И него залепи до жандара на стената.

— Кажи, защо ме арестувате?

— Стреляха по един от нашите турци в Кукуш. За малко не го убиха. Съмнението пада върху тебе.

— Но как може! — рече Танас. — Аз си бех в къщи.

— Тоя, ра̀неният, каза̀: „Гюзел Танас ме стреля“ — обясни милязѝмчето.

Дълго време Танас ги държа така залепени за дувара. Чудеше се какво да прави. По едно време портата се отвори. Видя жена си Слава с пушка в ръка.

— Славо, мари — рече Танас, — и ти ли дойде да ме браниш?

— Къде ти, там и аз! — рече жена му.

На Танас му стана много милно. Идеше му да се разплаче.

— Веднага се прибирай, чу ли? Не стигам аз, ами и теб искаш да хванат турците!…

Жена му се прибра. Танас се ослуша. Идваха към него много хора в тъмнината, по правата улица откъм къщата на дядо Кольо Делчев. Позна ги. Бяха каймакаминът, прокурорът, кадията, двама юзбашии и неговият приятел Тошо от четата на Сандански — сега полицай. Танас веднага свали нагана и го пъхна в пояса. Хората вървяха право към него. Чу Тошо да им казва:

— Тоя човек го познавам. Не може да направи това!

Като наближи на десет крачки, Танас извика в тъмнината.

— Аз съм тук. Що искате от мене?

Кадията се обади от групата:

— Ела, Танасе ефенди. Искаме да те попитаме нещо.

Танас отиде при тях.

— Тая вечер се е стреляло по един наш турчин. Той казва, че ти си бил.

— Не съм — рече Танас. — Не съм чул даже изстрели тая вечер. Излязох само да си взема пелерината от сладкарницата на Шаманлиев. Видеха ме там вашите офицери. Нека те кажат! Сетне се прибрах дома и не знам какво е станало.

— Криеш, Танас ефенди. Ама ние знаем. И револверът ти е още в пояса.

Танас се ядоса, задето в бързината не беше успял да го напъха дълбоко.

— Държа го! — с яд каза Танас.

— Дай го с добро на мене! — рече кадията. — Ако нищо не си направил, нема от що да се боиш.

— На̀ ти го! — рече Танас, като му подаде нагана.

Не го вързаха. Тръгна заедно с тях. Отидоха на площада. Близо до съдилището имаше една аптека. Влезнаха вътре. Раненият турчин лежеше на пода в аптеката. Превързаха го. Раната беше съвсем лека. Куршумът бе одраскал само кожата, но турчинът непрекъснато викаше от болка:

— Ударен съм, ударен съм…

— Мълчи, бре! — каза каймакаминът. — От тебе не можем да се чуем.

Съблякоха му ризата. Всички се наведоха да разгледат раната. Само кожата на ръката беше почерняла.

— А̀ кажи сега, кой хвърли куршум срещу тебе? — рече Тошо полицаят.

— Гюзел Танас.

— Познаваш ли го?

— Познавам го.

— По̀кажи кой от нас е Танас!

След кратко колебание турчинът посочи Танас. Турските чиновници погледнаха враждебно.

— Мене в Кукуш и кучетата ме познават — рече Танас. — Но тоя човек лъже!

— Не лъжа — рече турчинът и пак почна да охка.

— С какво стреля по тебе?

— С рѐволвер.

— Идете и извикайте оръжейника на табура — рече каймакаминът.

Скоро дойде оръжейникът с още двама офицери.

— Искаме да знаем дали тая вечер се е стреляло с рѐволвер — рече каймакаминът, като му подаде нагана на Танас.

Оръжейникът го взе. Огледа внимателно дулото срещу светлината на газената ламба. А след това дълго го мириса. Даде да го помиришат и офицерите.

— Тоя рѐволвер тая вечер не е гърмял! — рече оръжейникът.

— Не е гърмял — потвърдиха офицерите.

Оръжейникът накара и чиновниците да помиришат дулото. След това гръмна в пода на аптеката. Подаде дулото на всички присъствуващи да го помиришат.

— Ето сега се вижда, че от тоя револвер не се е стреляло — рече офицерът.

— Може да е стрелял с друго оръжие — каза прокурорът. В същото време в аптеката влезе друг жандар. Носеш едно сетре. Намерил го на мястото, дето се е стреляло по турчина.

— Е с това па̀лто беше облечен! Познах го веднага — рече турчинът.

Накараха Танас да облече сетрето. То едва побра широките му рамене, а ръкавите се качиха до лактите на дългите му ръце. За всички стана ясно, че това палто не може да бъде на Танас. Турците почнаха да се разколебават в обвиненията си. Танас не беше някой овчедушен човек, за да не може да се защитава. Пък и знаеше турски добре. Знаеше как да изгради речта си, та всички да му повярват. Изправи се пред чиновниците и рече:

— Добре. Слушайте ме сега! Тоя човек каза, че съм стрелял от десет крачки по него. Така ли е?

— Така е — потвърдиха турците.

— И не съм могъл да го утепам?

— Не можа — извика раненият.

— Тогава ке направиме друго — рече Танас. — Ке поставиме една бесилка насред площада. Он ке застане на сто крачки пред мене, аз ке застанем насреща и ке стрелям. Ако не му нарѐда и седемте патрона на нагана — да ме обесите веднага! Ако пък искате, дерете ме с нож! На десет крачки аз не стрелям, на десет крачки с камъни ке го утепам! Така справедливо ли е?

Такива думи правеха голямо впечатление на турците. Те ги убеждаваха много повече от каквито и да е доказателства. При турците да умееш добре да построиш речта си, беше все едно да се спасиш. Те всички останаха замислени. Най-сетне старият кадия рече:

— Верно е това, що говори Танас. Не е стрелял той.

А каймакаминът кресна на турчина:

— Сѝктер бурда̀! Ти лъжеш!

Изгониха го най-позорно от кафенето. Отпосле Танас научи каква била работата. Скарали се в кръчмата с едно българче. То го причакало вечерта на улицата. Стреляло, ама не го улучило. Сетне побягнало и за да тича по-бързо, хвърлило си сетрето. След няколко дни заловиха момчето. Беше син на богати родители и турците го пуснаха. Баща му им платил сума лири. А с ранения турчин дълго се смяха. Кукушани много разбираха от майтап. Когато турчинът мина по чаршията, дюкянджиите излязоха и почнаха да бият след него тенекии — най-големият знак на презрение. Турчинът от срам побягна и оттогава не смееше да се яви на чаршията. Каймакаминът извика един следобед Танас. Изпиха по едно кафе.

— Не искам лошо да мислиш, Танас ефенди. У всеки народ си има улави хора. Тоя турчин беше будала.

Танас си отиде от каймакамина, но знаеше вече как гледа властта на него. Утре ще се случи нова беля и пак него ще потърсят! Сега се отърва, но дали и другия път ще може да се измъкне? В империята нямаше справедливост. Когото хванеха, той отговаряше. За турците беше все едно дали е Иван, или Стоян. Размисли се много. Ето и Апосто̀л не беше вече жив. Скарал се с властта, събрал нова чета и забягнал. Но младотурците бързо го унищожиха. Други бяха времената… Дълго жалиха воеводата. И все пак по-добре беше да умре като четник, помисли за себе си Танас, отколкото като мишка в капана. Реши да избяга в някоя от четите. Тая на Ичко Гюпчев, който беше първият приятел на Апосто̀л, му се стори най-подходяща. Успя да се свърже лично с Ичко. Отговори му, че с радост ще го приемат. Танас се върна в Кукуш и усилено започна да се готви. Тогава си купи хубави кожени ботуши, за да може да гази навсякъде. Направи си ново кепе. Едно по едно стягаше нещата си. Слава уплашено го гледаше. На нея нищо не каза, но приготовленията му го издаваха. Той мълчеше по цял ден и злобата в душата му растеше. Отдалечи се от любимата си жена. Веднаж, как спеше, се събуди. Чу, че хълца в тъмнината.

— Що ти е, Славо? — я попита той.

— Нищо ми нема — каза тя и продължи да се тресе от плач. А сетне му наговори много работи. Каза му, че в живота си късмет не е имала. Че е сираче, че с него била много щастлива, а сега и той не я обича и си отива от нея…

На Танас му стана тежко. Мъка го налегна. Почна да пие, а когато пиеше, светът му изглеждаше още по-страшен. Жена му не вървеше нещо и със здравето. Но той не забелязваше нищо. Чакаше само деня да му дадат канал. Веднаж, когато не беше пиян, я загледа. Болка проряза сърцето му. Беше съвсем отслабнала и бледа. Сиротата, си рече той наум. Що ли й требваше за комита да се жени?… Такъв й бил късметът! Кой знае къде кучетата ке ръфат месата ми, а тя даже и дете нема от мене!… Сигурно нема да изкара дълго. Щом баща й и майка й са умрели от охтика, това я чака… Танас се много измъчваше, че нямаха дете. Тровеше го. Убиваше мъжката му гордост. В началото си казваше, още е много малка, затова не може да забременее. А сетне се отчая и смяташе, че никога няма да имат деца. Един ден, както си почистваше оръжието, в стаята влезе Слава. Напоследък беше станала съвсем тиха. На няколко пъти Танас искаше да я води на доктор или на була въглен да й гаси. Като се обърна и видя лицето й, цялото в сълзи, се много ядоса.

— Санким, смееше се преди сватбата, а сега плачеш по цел ден като над гроба ми! — троснато рече той.

Сдава още по-силно се разплака. Тоя път Танас не беше справедлив и с доброто си сърце веднага разбра. Приближи се и я прегърна. Тя хълцаше.

— Ка̀жи що ти е?

— Нищо ми нема. Ти не виждаш. Скоро ке имаме дѐте…

Танас се силно смути.

— Откога?

— Ами тая сутрин мръдна в корема ми…

Брей, мама му стара! — си рече той. — Цел живот съм бил кьорав! Престана да пие. Прати хабер на Ичко, че сега нѐма да дойде в четата. По цял ден седеше в къщи при жена си. Поправи стълбата — като слиза, да не падне. Не й даваше да хване никаква работа. Скара се за пръв път с баба си.

— Нищо нема да й стане! — му казваше тя. — Ако всички жени, дето раждат, ги пазеха така, кой щеше да работи до̀ма?…

— Ти! — рече Танас. — Ако не искаш, ке хванам слугиня.

Старата се обиди. Не си говориха около една седмица. Понякога вечер не спяха. Слава се боеше, че ще умре при раждането. Танас я успокояваше.

— Ако умра и ти се ожениш, не давай детето на новата си жена. Остави да го гледа баба ми…

Танас се вълнуваше и му се плачеше от тия думи. Но друг път бяха много радостни. Слава оплете една шапчица на детето. Баба му даде златни фурлини. Обкичиха с тях шапчицата. Слагаха я в мусандрата[21], но често я вадеха и гледаха. И двамата бяха уверени, че ще имат син…

Бележки

[1] махмурлук (араб.) — тежко състояние след сън или пиянство.

[2] гювендия — с варианти гивендия, гевендия (от тур. диал. — гювеаде) — проститутка.

[3] държавен преврат в Османската империя, извършен през юли 1908 г. от военнослужещи и политически дисиденти, с цел да се ограничи абсолютната власт на султан Абдул Хамид II и да се възстанови конституцията от 1876 г., като средство за запазване на териториалната цялост на държавата и намаляване на влиянието на Великите сили върху управлението ѝ. — Б.ел.к.

[4] чалдисан (тур.) — луд, побъркан (от гл. чълдъриак — полудявам).

[5] санким (тур. санхи) — 1. да предположим че, тъй да се каже; 2. като че ли, 3. какво ли?

[6] аллах керим (араб.) — бог е милостив.

[7] кабадайъ (тур.) 1. нахалник, хвалипръцко; 2. юначага, смелчага.

[8] къшла (тур.) — казарма.

[9] берекет версин (араб.) от берекет — изобилие, плодородие; идиоматичен израз — слава богу.

[10] авджия (тур.) — ловец.

[11] парам парче; правилно паран парче (тур.) — на много части.

[12] Иълдъз кьошк (тур. пер.) — Звезден дворец; иълдъз (тур.) — звезда; кьошк (пер.) — вила.

[13] харабие мектеби (араб. остар.) — военно училище.

[14] софта̀ (пер. остар.) — 1. ученик в медресе (духовно училище); 2. укор за хора на науката.

[15] ияшъсън булгар; правилно яшасън (тур.) — яшя — живей, здравей, браво — да живее българинът.

[16] ахчийница (тур.) от ахчъ — готвач; побългарено — готварница.

[17] сахат; правилно саат (араб.) — час, часовник, време.

[18] нифрам — обиск.

[19] орман меймуру (тур. араб.) — горски чиновник, лесничей; мемуд (араб.) чиновник, служител, упълномощен; орман (тур.) — гора, лес; правилно — орман мемуру.

[20] Има се предвид мелодрамата „Многострадална Геновева“, преведена от Павел Тодоров и изведена от пиесата „Геновева“ на Кристоф фон Шмид. Съдържанието на пиесата може да се прочете в главата „Представлението“ в романа „Под игото“ от Иван Вазов. — Б.ел.к.

[21] мусандра (араб.) — голям стенен шкаф за поставяне на вещи.