Свобода Бъчварова
Литургия за Илинден (5)

Пета глава

Танас се върна в къщи късно през нощта. Запали лампата. Извади от раницата найлоновата мушама за маса. Стори му се много измачкана. Сложи електрическата ютия да се нагрее. Когато почна да глади мушамата, изведнаж цялата се обви в дим и той с удивление видя една огромна дупка в нея. Махна ютията. Събра димящата мушама и я хвърли вън на боклука. Беше ядосан. За пръв път имаше вещ от найлон. Измислят все едни дяволии, си каза той и си спомни за хубавите, везани покривки, които се запазваха по петдесет години колкото и да ги переш и гладиш.

Целият ден му тръгна накриво. Можеха да се приберат много по-рано, но камионът на Унчето спука гума пред Симитлий. Трябваше дълго да чакат, докато Унчето, вече възрастен човек, при това доста пиян, размонтира и напомпа гумата. Помагаше му само Пѐро, който на времето за кратко беше помощник-шофьор. Потеглиха отново. Спука се друга гума. Камионът бе стар като Унчето. Тоя път Пѐро напомпа гумата. Докато чакаха, седяха пред тополите край пътя и гледаха автомобилите и мотоциклетите, които префучаваха по асфалтовото шосе. Всички бързаха да се приберат в града.

На срещата дойде много народ и от двете страни на границата. Върху склоновете на Беласица, където имаше поляни, бяха построени многобройни лавки за храна и пиене, но повечето хора си носеха от къщи вино, ракия, печени агнета и баници. Имаше много сергии, където се продаваха най-различни стоки. Хората предварително се бяха уговорили за срещата и бързо се намериха. Останалите се викаха по инсталирания високоговорител. Когато не викаше имена, пускаха музика. Четирите цигански оркестъра увеличаваха и без това големия шум, а към обед, след като всички се напиха, се понесоха най-разнообразни песни. Танас си помисли, че е в някаква лудница. Горещината стана нетърпима, а мястото, дето беше срещата, нямаше никакво дърво, сигурно за да могат граничарите да наблюдават кой какво прави. Чак долу, в края на поляните, започваше кестеновата гора. Дойде ред и на хората.

Приятелите на Танас скоро намериха някакви роднини и го оставиха сам с Пѐро. Той почна да пие вино направо от бурето. Танас никого не очакваше да види. Кукуш беше в гръцка територия. Пък и кой ли е останал от този град, напълно съсипан от гръцката артилерия. Сега кукушани бяха навсякъде по света с изключение на родния им град…

Той обиколи лавките. Една найлонова мушама с червени цветя много му хареса. Щом отиваше някъде далеч, винаги носеше в къщи армаган. Сега нямаше на кого да занесе, но мушамата му харесваше. Мислеше, че е от тънък плат, и се чудеше как ли са я изтъкали. Само едно го смущаваше, че е много евтина, но тя му хареса и я купи. Тъкмо се връщаше към Пѐро и някой го извика:

— Дедо Танасе, дедо Танасе…

Обърна се. От една голяма група хора, насядали по тревата, се отдели едър, червендалест мъж. Толкова беше едър, че всички се обърнаха да го гледат.

— Димко, ти ли си? — се зарадва Танас. Димко му беше внук.

— Ела, дедо — му каза той. — Наши роднини са дошли. Живеят в Прилеп, но са от Кукуш.

Танас завари много хора. Повечето бяха съвсем млади момчета и момичета. Имаше двама старци и няколко мъже и жени на възраст колкото Димко. Позна и Аспарух, приятел на Димко. И двамата работеха в тютюневия склад. Танас седна до старците, макар да се безпокоеше за Пѐро.

Страх го беше да не се сбие с някого. Единият недочуваше, но с другия се разговориха.

— Не си ти Танас, помощникот на Чернопеев? — попита старецът.

Танас кимна с глава.

— Имаше една песня: „Я го Чернопеев, а до него убав Танас“ — сум забравил веке думите…

Танас знаеше тая песен, която народът в Кукушко и Гевелийско пееше на времето, но лично той предпочиташе друга. Нея народът измисли, когато Танас уби големия турски бабаитин Вели Пеливан. Танас прекъсна спомените си, понеже Димко почна да се кара с братовчедите и викаше колкото му глас държи:

— Защо не говорите български? Кажи, това македонско ли е „Ке радиме плански!“

— Мани ги! — рече Аспарух.

В това време при Танас дойде Пѐро и седна. Разбрал неразбрал какво става, тихо прошепна:

— Дедо Танасе, ке се тепаме ли?

Танас му хвана ръката и се обърна към внука си.

— Димко, стига! Не сме дошли да се караме.

— Кажи бе, дедо — не се успокояваше Димко, — защо им е буквата „дж“.

— Ами како ке пишеме джамия? — рече братовчедът.

— Виж бе, дедо! Слушай само! Та джамия македонска дума ли е?

— Прости хора! — възмути се Аспарух, който се беше вече доста напил. — Като бех в Охрид, питам един роднина: „Обичате ли България?“ — „Обичаме я“ — „Е защо не искате да сме заедно?“ — „Ами бугарите много работат. Ке ни содерат от работа.“

Спорът се разгаряше заедно с пиенето. Танас се мъчеше да поговори със старците, но гласът на Димко бумтеше:

— Кой ви пресуши блатата да имате орна земя? Ако не беше българската армия през Европейската война да ви направи мелиорации, камъни ще ядехте сега…

Но кои блата бе пресушила българската армия, Танас и не разбра. А Пѐро гълташе по едри хапки от храната, сложена върху белите кърпи и пиеше мълчаливо. Бързаше да се наяде здраво, защото не знаеше какво ще стане при спора. Рядко му падаше толкова много и хубаво ядене. Застана му залъкът в гърлото и почна да хълца. Танас го потупа по гърба.

— Де бре, Пѐро! Ке се задавиш.

Тепсията с татлйя, която братовчедите от Македония бяха донесли, стоеше далеч от Пѐро. Той втренчено я гледаше. Танас разбра. Нямаше по-хубав сладкиш от татлйята в цялата Турска империя, си спомни той и помоли едно от момчетата да подаде парче. Сложиха в чинията няколко къса татлйя и Танас я постави пред Пѐро. Той с благодарност го погледна. Докато се занимаваше с него, спорът изби в съвсем друга посока. Братовчедите от Македония бяха обидили тоя път Аспарух.

— Вие нищо не помните! Ни род, ни родина!… — викаше сега той. — Нека сме фашисти!… Ама ние сме си виновни. Нашите все речи държат… Интернационализъм и тинтири-минтири!… А другите си свършиха работата!… Само ние, такива калпазани като Димко и мене, не мълчахме! Един ден паметници ще ни издигнат, задето сме патриоти!…

— Кръстове ке ви направат! — каза братовчедът.

— Мълчи! — почна Димко да успокоява Аспарух. — Ти съвсем си се отродил. Да станеше баща ти от гроба и да види какво прави синът му… — обърна се той към един от братовчедите. — Язък, че падна за свободата на Македония!…

— Прости хора! — рече Аспарух. — Остави ги!

Аспарух, който умееше да говори с чувство, така ръкомахаше, сякаш братовчедите му наистина го молеха за нещо, но той, обиден до дъното на душата си, им отказваше.

— Прости хора! — повтори Димко.

— Стига! — рече Танас и всички млъкнаха. — Едно запомнете! Насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш!…

Като рече това, Танас стана. Пѐро също искаше да стане, но Танас не му позволи.

Тръгна към кестеновата гора. Колкото повече се отдалечаваше, толкова хората намаляваха и глъчката от високоговорителя, музиките, песните и човешкият говор заглъхваха. Навлезе в гората. Тук беше тихо и прохладно. Заслиза по една пътека право към Струмица. Никой не го спря. Така той слизаше към Струмица може би по същата пътека, в същата гора, есента на Архангеловден 1902 година, но тогава всичко беше в сняг и по дърветата нямаше никакви листак.

 

 

Пристигнаха през нощта. Беше наредено Чернопеев с част от четата да се прехвърли в Струмишко, защото един голям район от Македония, който беше най-важният канал, оставаше без достатъчно надзор от Организацията. Но вместо да празнуват, трябваше пак да уреждат неприятни работи.

Аскер плъзнал по струмишките села. Турците бяха нещо надушили. Влезли и в Дабиля. Почнали да разпитват хората. Организацията беше раздала безплатно на селяните доста оръжие. Намерил се издайник. Селяните си признали и предали оръжието на турците. Една пушка струваше около сто лева, си помисли Танас. Ходехме гладни и боси, за да останат пари за оръжие. А те взели и го предали, без една тояга да им ударат! Триста и кусур манлихери!… Четниците бяха възмутени от дъното на душата си, а Чернопеев не можеше да си намери място от яд. Танас се мъчеше да го успокои. Помнеше думите на Гоце, когато ги изпрати от София. Смяташе, че винаги трябва да е до Христо.

— Ще ги съберем всички и ще ги избием!… — викаше Христо.

— Не така! — рече Танас. — Ако оставиш на мене работата, обещавам ти да сбера пушките кротко и тихо.

— Как?

— Остави на мене и ним се меси!

— Добре — съгласи се Чернопеев, който знаеше своя недостатък да се гневи неудържимо.

Събраха селяните в най-голямата къща на селото. Одаята не можеше да ги побере. Останалите стояха на двора. Отвориха вратите, за да слушат всички. Разпита водеше Танас.

— Кажейте — започна той, — как стана тая работа! Как можахте да си дадете оръжието! Все едно, че сте дали сърцето си на турците.

Отначало всички мълчаха. Сетне изведнаж заговориха. Не се чувствуваха виновни, защото ги издали. Казаха, че ужким яли много бой от турците, но Танас знаеше, че не е вярно. Трима четници доведоха издайника. Викаха го Димитър. Беше младо момче, загубило ума и дума. Танас нареди да го поставят в средата и го накара да падне на колене. Момчето гледаше в пода, без да си обръща главата. По стар навик Танас отново разпита свидетелите, за да не остави нищо неясно. Всички потвърдиха това, което казаха първоначално, а и предателят не си отвори устата да отрече.

— Кажи — му рече Танас, — ти ли направи това?

За по-голям каяфет Чернопеев нареди на двама четници да застанат край момчето на колене със затъкнати ножове на мушките. То мълчеше. Няколко пъти Танас го попита да каже сам за предателството си. Виждаше, че е будала и така ще си отиде на вятъра. Танас не искаше на такъв свят празник да пролива кръв, макар че от всичко най-много мразеше предателите. Даже турците не мразеше толкоз. Но сега жал го обзе към това уплашено момче. А то все мълчеше. Голема грешка! Нищо не вбесяваше така Чернопеев, както мълчанието. Накрая стана това, което очакваше Танас. Христо се надигна от своето място и избута настрани двамата четници със затъкнати ножове.

— Ще кажеш ли? — го попита той. Момчето още повече наведе глава.

— Ще се инатиш, така ли?… — викна Чернопеев вън от себе си и го ритна.

Момчето се сви и пак мълчеше. Тогава Чернопеев го зарита и все повече се вбесяваше, като говореше каквото му падне на устата:

— Ти ли бе, твоята мамица, ти… На ветъра, а? Левче по левче… Ти, нашите парици, а?… Така ли?… А?

Танас беше безпомощен. Момчето се изтегна по очи на чергата. Изведнаж Чернопеев спря.

То не проговори. Чернопеев се огледа из стаята. Грабна от ъгъла една лопата и докато Танас успее да му попречи, замахна… От удара главата на момчето се разцепи на две, защото Христо бе хванал лопата като брадва. Момчето съвсем се изтегна. Ритна един-два пъти и замря.

Селяните се притиснаха към стената на стаята, а тия в двора се опитаха да побягнат, но четниците ги бяха обградили и никой не можеше да мръдне. Чернопеев погледна изпънатото тяло и чак сега разбра какво е направил. Захвърли лопатата на пода. Танас трябваше да се намеси. Застана до трупа и се прекръсти. Останалите селяни също почнаха скритом и бързо да се кръстят.

— Бог да го прости!… — рече Танас. — Толко му била душата…

Тия думи някак успокоиха всички. Той взе Чернопеев и се качиха на горния кат на къщата.

— Виде ли какво направи! — му рече Танас.

— Защо бе! — каза Чернопеев. — Да го нема такъв, неговата мама!

— Сега селяните ще бегат от нас като от огин!

— По-хубаво пред всички, да видат! Поглави — та на место! — продължаваше да се инати Чернопеев, но Танас разбра, че не е уверен в правотата си.

— Иди ти! — рече Чернопеев. — Нали щеше да ми събереш пушките. Искам да вида как ще ги вземеш от турците.

— Ще ги взема — рече Танас, — ако ти не слезеш долу.

— Добре — съгласи се след малко Чернопеев и седна на одъра, като си подпря главата с две ръце.

Танас се спусна в одаята. Всички се бяха омръзнали по местата. Ни селяните, ни четниците гледаха към трупа, който лежеше по средата на стаята. Танас заповяда на двама души да го заровят в края на двора. Те завиха Димитър в чергата и го изнесоха навън. Танас реши да използва уплахата на селяните. Предварително бе обмислил как да върне оръжието. Извади пищова. Започна да се разхожда по средата на стаята, като си играеше с него в ръка и го насочваше ту към една група селяни, ту към друга, сякаш без да иска.

— Е добре… — говореше той като на себе си. — Предали сте си пушките на турците. Единият от вас си получи заслуженото. Чудим се какво да правим с вас…

— Аман — рече един селянин, — да не ни избиете?

— Нашата работа е такава — продължи спокойно Танас. — Пушките или живота! Видехте какво стана с Димитър.

— Кажи що да правиме — обади се един селянин и почна да плаче.

— Абе всеко зло за добро! — рече Танас. — Измислих една работа и дано Чернопеев се съгласи…

Някаква надежда се появи по лицата на уплашените селяни.

— Кажи, бай Танасе — викнаха те, — свещ ке ти палиме за здраве!

— Добре! — отсече Танас. — На моя отговорност. Чернопеев нема да знае. Ако не можете да вземете обратно пушките от турците, ще купим нови.

— Ашколсун! — се чуха възгласи на селяните. — Умен човек.

— Откъде ще ги купиме? — попита друг селянин.

— Лесна работа! Вие ще съберете парите, а останалото е моя грижа.

Селяните разстанаха радостни.

— Къде сте тръгнали? — извика Танас. — Всеки да си седне на местото. Оттука никой нема да мръдне!

След това надълго и нашироко им обясни как ще стане цялата работа. Селяните обичаха тия дълги и широки обяснения. По тоя начин имаха чувство, като че ли те самите са измислили изхода.

— Да речем — говореше Танас — Трайко е предал пушката си. Тогава Иван ще е гарантин за него. Ще пуснем Трайко да донесе парите, а Иван ще задържим. Като се върне Трайко и донесе парите, ще пуснем Иван и Трайко ще задържим. Така справедливо ли е?

— Справедливо е! — извикаха селяните.

— Е, хубаво! Нека дойдат двама души…

Цяла вечер се точиха взаимните гаранти, като носеха златни лири. Танас нарочно покачи цената на оръжието. Така че вместо пари за една пушка, селяните носеха за пушка и половина. Умори се да се разправя с тях и повика Кръстьо Асенов, който беше патрул из селото, та той да довърши работата. Качи се при Чернопеев.

— Събрах вече оръжието.

— Майтапиш ли се?

— Не — рече Танас и развърза една кърпа, от която се изсипаха лири по одъра.

Чернопеев не можеше да сдържи радостта си и почна да подсмърча с нос, но не искаше така изведнаж да признае, че е доволен.

— Тия са полски села и богати, затова лесно ще вземеш пари — казваше той на Танас. — Ако беше некое планинско село, трушли щеше да сбереш!…

Натрупа се цяла купчина лири. На другия ден Чернопеев внимателно ги преброи и взе всички със себе си.

— Остави за четата 3–4 лири да купуваме едно друго… — каза Танас. — И без това взехме повече пари, отколкото струваха пушките.

— Не може! — отсече Чернопеев. — На други е късмета! Требва да купа оръжие за Кукушко.

Той шеташе по тая работа и се готвеше да остави за свой заместник Кръстьо Асенов. Кръстьо беше млад и не знаеше от какво имат нужда четниците, колко дрехите им са се изпокъсали и колко са обосели. Танас разбираше, че заинати ли се Христо, нищо няма да постигне, но не се стърпя и пак му рече:

— Зима е, бай Христо. Не се знае кога ке се върнеш… Дай сега некоя лира.

Чернопеев помисли малко.

— Тия пари нема да дам. Не са отчетени пред Организацията. Ще ти напиша една бележка до владиката Герасим в Струмица. Той има пари и ще ти даде няколко лири.

Чернопеев замина. Танас изпрати бележката по един от куриерите на Организацията в Струмица. Вечерта той се върна, но без пари.

— Защо не даде? — го попита смаян Танас. — Прочете бележката на Чернопеев?

— Прочете я.

— И какво каза?

Куриерът дълго се колеба и най-после отговори.

— Каза, че нема излишни пари за хъшове като вас да пилеете по софийските шантани… Помолих го да ви отговори писмено, за да му повервате, но все казваше — предай им какво ти викам. Не мога, рекох, ще ям кютек^[1]. Нема да напиша бележка, рече дедо Герасим. Ще им кажеш що чу от мойта уста!…

Танас кипна, но се сдържа, защото човекът не беше виновен. Поговори с Кръстьо Асенов. Той не обърна много внимание на това, понеже беше зает с организационни работи по селата. Танас искаше веднага да слезе в Струмица и да се разправи с този тапигьоз владика, но реши да изчака завръщането на Чернопеев. След една неделя той се яви. Беше весел и доволен.

— Как си, побратиме? — попита той Танас.

— Много съм добре! — рече той. — Какво ни гледаш, все сме си боси и голи…

— Не взе ли пари от дедо Герасим?

— Иди ти вземи!

— Защо, бе?

— Той не дава на такива хъшове като нас да харчат парите по софийските шантани!…

— Кой рече така?

— Дедо Герасим.

Танас се уплаши. Устата на Чернопеев взе да трепери.

— Значи съм ходел по софийските шантани! Аз съм ходел!? Така ли? Зарезал съм си семейството. Децата ми гладуват в Дерманци. Барем един чувал брашно да съм им пратил за толкова години!…

Мина доста време, докато се успокои.

— Утре отиваме в Струмица! — каза Чернопеев. Ще ядем двамата и ще го претрепаме на место!

— Добре — рече Танас. — Ще се приготва. Но джумбуш на струмчани нема да правим, иначе не идвам!…

— Нема, бе! Само ще го питам за софийските шантани, неговата мамица!

На другата сутрин беше пазарен ден в Струмица. Там ставаше голям пазар. От народ не можеше да се разминеш. Преоблякоха се. Танас се направи на циганин. Зави около главата си една мръсна чалма. Чернопеев се облече още по-смешно. В Струмишки район селяните носеха много широки потури. Чернопеев надяна едни от тях. Имаха син цвят. Понеже беше нисък човек, потурите изглеждаха още по-големи. Дадоха му и един оръфан фес. Чернопеев имаше гъста, остра, късо подстригана коса. Кичурите му излязоха през дупките на феса.

Тръгнаха по шосето за Струмица. Танас — дълъг като върлина, а Чернопеев — нисък като дънер. Куриерът, който ги водеше, вървеше далеч пред тях. Танас се спря и погледна Чернопеев. Започна да се смее и чак сълзи се явиха на очите му. И Чернопеев се спря. Отначало се обиди, но сетне и той взе да се превива от смях. По целия път се спираха, чак корем ги заболя.

Влязоха в града. Прекосиха пазаря. Отидоха в конака на владиката. Имаше широк двор. Спряха се пред него. Танас обърна внимание на Чернопеев, че много хора влизат и излизат от портата. Разпитаха и разбраха, че същия ден владиката плащал на учителите заплатите. Постояха доста време в двора, докато попреминат хората. Дойде ред и на последния учител. Най-сетне и той излезе. Двамата веднага се завтекоха вътре и без да чукат, отвориха вратата, като застанаха на прага. Зад голямата маса седеше владиката и пишеше нещо на един тефтер. Той ги погледна за миг и пак се наведе да пише.

— Добър ден, дедо владика — рече Танас.

— Добър ден. Що търсите тука?

— Дойдохме за мойта момичка — каза Чернопеев с жален глас… — Откраднаха ми я, а е малейка. Да ни дадеш една вула^[2], та да я венчаем?

Танас разглеждаше владиката. Беше едър и тежък човек. Той вдигна разгневено глава:

— Вънка! Вънка! Днес е пазар и не мога да се разправам с такива работи. Ще дойдеш в среда, когато съм свободен!

— Оти бе, дедо владика? — каза Чернопеев и тръгна към него, ужким да му целуне ръка.

Танас извади нагана и затвори вратата. Чернопеев се приближи. Владиката за малко не замахна да го удари, но воеводата бързо извади револвера и залепи дулото в челото му. Така и щеше да умре на място от страх.

— Парите!… — викаше побеснял Чернопеев. — Парите! Дойде ли некой да ти иска пари?

— Не помна — пелтечеше владиката. — Ама може да е дошел…

— И какво му каза ти?

— Не съм му казал нищо — изплака владиката.

— Нищо ли не си му казал? — викна Чернопеев и с дулото почна да му извива врата към стената.

— Чакай! — го хвана за ръката Танас. — Нека си каже сам!

— Ще си каже истината като владика! — рече Чернопеев.

— Е, мисля, че казах нещо… — се обади ни жив, ни умрял владиката.

— Да чуем с ушите!

— Простете ми, братя. Не помна точно какво. Немах пари тогава.

— Ти не си казал това, а ето що: Немам излишни пари за хъшове, да ги пилеят по софийските шантани. Така ли е?

— Така е — рече владиката.

— И понеже аз не съм виждал тия шантани — каза Чернопеев, — искаш ли ти да ни поиграеш като шантонерка?

Владиката нямаше вече кръв по лицето. Само си хващаше брадата и пак я пускаше.

— Аман, сбърках много!…

— Добре — рече Танас. — Дай сега парите!

— Парите или душата! — повтори Чернопеев.

— Но вместо пет лири, сега те глобяваме двайсет и пет! — рече Танас, който се грижеше да измъкне колкото се може повече.

Владиката отвори с треперящи ръце чекмеджето на масата и извади всичките пари. Не можа да ги докара до двайсет и пет. Бяха деветнайсет лири.

— Ще намериш още! — отсече Чернопеев.

Владиката отново отвори чекмеджето, погледна го и пак го затвори. В него не беше останал нито грош.

— Не може ли — попита той — да ида до в къщи и да донеса още пари?

— Да ни предадеш на турците ли! — каза Чернопеев.

— Кажете ми какво да права? — обърна се той към Танас, който имаше вид на ангел. Много хора по-късно се бяха излъгали по неговото красиво и непорочно лице, което криеше безпощадния нрав на Танас. Той не отговори.

— Парите или душата! — повтори Чернопеев. Владиката помълча известно време и след това го удари на молба.

— Айде сега да ми простите. Сгрешил съм. Нека утре дойде вашият човек и ще му дам останалите пари. Сега откъде да ги взема?

Танас се обърна към Чернопеев и му смигна. Той погледна бялата чалма на Танас и се сети сигурно за смеха по шосето, та взе да се смее пак като луд. Има късмет владиката, си рече Танас. Той събра парите в една кърпа и ги сложи в пояса.

— Хайде довиждане, дедо владика — рече Танас. — Веке ни запомни. Сега си плащаш думите, дето си казал…

Прибраха се в селото. Повикаха куриера. Чернопеев му каза:

— Намери една счупена кримка, да е сечена и да е малка. Утре ще идеш при владиката. Той ще ти даде шест лири, ти му дай пушката. Кажи му: Чернопеев ти я праща армаган.

Владиката му дал шест лири, но армагана не искал да вземе. Страхувал се, че пак е някоя дяволия. От уплаха не посмял да докосне пушката. Дал и на куриера една лира, а за Танас и Чернопеев приготвил сандъче с шест бутилки „Метакса“. Танас се зарадва на коняка. Рече на Чернопеев.

— Хубаво ще е по-често владиката да прави такива грешки…

Чернопеев пак мръдна някъде. Преди да тръгне, поръча на Танас:

— За мой заместник оставям Кръстьо. Вие не сте твърде грамотни, а той е умен човек. Тук, в Струмишко, не е като в Джумайско. Има много учители и образовани хора. Слушайте го и му помагайте!

Чернопеев може би още тогава беше забелязал известни недоразумения между Кръстьо и останалите четници. Той обичаше да разговаря с интелигентните хора, с тях му беше по-драго. А с четниците, хора прости и неграмотни, разменяше по една-две думи на ден. Пък и те бяха мълчаливи. Животът им беше тежък и може би затова най-малката обида засядаше дълбоко в душите им, а от обидата се раждат лоши мисли. Веднаж пристигна куриер от България. Носеше писма. Кръстьо не беше при четата. Танас разпечата писмата и започна да срича съдържанието им пред цялата чета. Но Кръстьо дойде. Той грабна писмата от ръцете на Танас.

— Защо си ги разпечатал? Тия писма са за мене!

— Всичко, дето се получава тук, е за всички! — каза един четник. — Или има нещо да криеш от нас?

Това беше първият открит спор, за който Танас, без да иска, стана причина. Той целия ден не яде от мъка. Мислеше, че Кръстьо е прав. Той наистина е прост и неграмотен човек. Отдавна го канеха в своите чети Иванчо Кара̀сулията и Апосто̀л Ениджевардарски. Те бяха като него. Ако нещо го задържаше в Струмишко, това беше дадената на Гоце дума да не се дели от Чернопеев, Танас стана по-мълчалив и затворен. Странеше от всички. А недоволството от Кръстьо Асенов растеше в четата от ден на ден. Гоне Бегинин умело го подклаждаше. Само Кръстьо Асенов нищо не забелязваше. Правеше грешка след грешка. Не се съветваше с никого. Когато отиваха в някое село, оставяше четата извън селото, а сам влизаше да говори с даскалите.

Веднаж се движеха по пътя от Муртино за Моноспитово. Свечеряваше се. С тях имаше един учител. Кръстьо крачеше напред и двамата оживено разговаряха. Отдалечиха се доста от четата, без да забележат. Внезапно някой хвана Танас за патронташа. Танас се обърна. Цялата чета стоеше на едно место. Бяха точно на моста. Взеха да викат един през друг.

— Що му даваме да върви пред нас! — викаше Гоне Бегинин. — Ние да не сме му ибрикчии!…

— Той е по-учен — рече Танас. — Умее да разговаря с хората.

— Ние не го признаваме за воевода — каза един мълчалив, брадат четник. — Нас никой не ни е питал дали го искаме.

Танас се уплаши от думите му. Разбра, че работата е отишла много далече.

— Правете каквото искате! — рече Танас. — Аз си тръгвам.

Опита се да се надигне, но няколко ръце здраво го сграбчиха и го принудиха отново да седне. Кръстьо се върна и застана пред четата. Всички мълчаха и никой не го поглеждаше.

— Абе защо седнахте? — ги попита той.

— Ами какво да правим? — отговори един от четниците. — Иди си с твоите другари. Нали те са ти по-мили?

— Не ни почиташ за нищо! — обади се друг. — Не питаш некой дали не си е счупил ногата, дали имаме цървули. Все салтанати продаваш на селяните. Откакто си отиде Чернопеев, ядем само качамак…

Всичко това беше справедливо. Кръстьо не умееше да се грижи за четниците, но и за себе си не се грижеше. А и те да не бяха сукалчета! Всеки беше прекарал дълги години по планините и се справяха с далеч по-големи несгоди. Затова оплакванията им прозвучаха в ушите на Танас предвзето. Кръстьо дълго стоя така прав и мълчалив. Накрая въздъхна и каза:

— Е добре. Айде сега, ставайте да си ходим! Може и аз нещо да съм сгрешил.

— Щом си сгрешил, да си търсиш местото! Не те искаме! — каза Гоне.

Кръстьо избухна.

— Добре, ще си отида! — отсече той изтръгна обратно по шосето. Изгуби се в тъмнината.

— Кръстьо!… — извика му Танас, но никой не му отговори.

— Бай Танасе — каза едно момче, — ти си ни по сърце. Ти ке си ни воеводата.

— Да мълчиш! — му рече Танас. — Ще върва с вас, понеже сте още чета. Чернопеев ще ви оправи хубаво!…

— Мога и аз да стана… — обади се Гоне.

— Опитай се! — рече Танас. — И Кръстьо не беше прав, но сега вие не сте прави.

Вечерта четата преспа в близкото село. Танас не можеше място да си намери от мъка. Скита сам… Могат да го заловят и да го убият, мислеше той. Тогава цел живот ще му тежи на съвестта. Седмица обикаляха по селата и все питаше за Кръстьо. Но никой нищо не знаеше. И другите четници взеха да се тревожат и се чувствуваха гузни. Само Гоо̀не дигаше глас. Отседнаха в планинското село Попчево. По едно време часовият се върна и каза:

— Откъм Струмица иде човек.

Танас изскочи от стаята и се затича по шосето. Позна веднага Кръстьо. Двамата се прегърнаха. Кръстьо се разплака.

— Защо плачеш? — попита Танас.

— Жално ми е за другарите — каза Кръстьо.

— Нема защо да ти е жал. Другарите ти пак са ти другари!

Двамата влязоха в стаята и застанаха на вратата. Никой не смееше да мръдне и мълчаха.

— Добре заварил!… — усмихна се Кръстьо.

— Добре дошъл! — завикаха четниците.

Лека-полека разговорът помежду им тръгна. Разбраха се по всички въпроси. Изпиха всичкия коняк на дедо Герасим и пяха цяла нощ, а най-много Кръстьо. Танас си помисли, че нема нищо по-хубаво от другарството. Той знаеше, че сърцето на Кръстьо е великодушно и никому гарез не държеше. Сигурен беше, че и в сърцата на другите четници не е останала злоба. Но се лъжеше. Половин година след туй разбра колко се е лъгал. Гоне Бегинин беше затаил голяма омраза към Кръстьо. Често пъти по-късно Танас си казваше — да бех го застрелял и тогава нищо немаше да се случи… Но това стана по-късно, през Илинденското въстание, а тая вечер бяха весели и радостни, както от години не помнеше да са били.

След помирението Кръстьо се стараеше повече да бъде с четата. Това му се удаваше лесно. Другарите му бяха все млади хора като него и си уйдисваха. Обикаляха целия Струмишки район, а понякога отиваха и към Радовишки район, и към Малешевско. Кръстьо гледаше на македонското революционно движение по-широко от тесния кръг на четническия живот. Смяташе, че Организацията трябва да съсредоточи силите си не толкова в четничеството, колкото сред народа. Вярваше, че тя може да възпитава народа. Чернопеев ту беше с тях, ту изчезваше, като вземаше понякога със себе си част от четата. Голяма грижа береше за въоръжаването на селяните.

Народът в Струмишкото поле беше добър и изпълнителен. Там нямаше какво много да правят.но в полите на Беласица едни села бяха гъркомански, а други български. Гъркоманите имаха преднина, защото бяха по-грамотни и по-заможни. В Зъбово и Кулешино четата даже не можеше да влезе, веднага щяха да ги предадат на турците. Българите искаха четата, но гъркоманите бяха силните. Кръстьо се чудеше по какъв начин да се свърже с тях. Танас го успокояваше:

— Цървулите си ке скинеме, но ке влеземе в тия села!…

Танас се преоблече в селски дрехи и слезе в Струмица на пазар. Там намери овчаря Пандо, негов стар познат от Кулешино. Разбраха се. Танас се върна при Кръстьо. Разказа му подробно какво е постигнал. Повечеряха и Кръстьо вдигна четата за Кулешино. Тихо влязоха между къщите. Пандо ги чакаше на определеното място и трепереше от страх. Той им посочи дома на дядо Стамо и веднага си отиде. Обградиха къщата — голяма и хубава, на два ката. Танас леко почука с приклада на портата. Кучетата бухнаха да лаят. Кръстьо каза тихо на четниците да не мърдат и вдигат шум. Излезе едно младо момче, съвсем сънливо. Търкаше си очите с ръце. Беше чиракът на дядо Стамо, най-големия чорбаджия на селото и върл гъркоманин. Четниците се бяха затулили. Пред чирака стояха само Кръстьо и Танас.

— Тук ли е дедо Стамо? — рече Танас.

— Тука е, ама е легнал да спйе.

— Нищо — рече Танас. — Он ми е стар приятел, буди го!

Танас разбра, че чиракът е съвсем аджамия. Той им отвори портата. Долният етаж се заемаше от яхъра и стаята на слугите. За другия етаж имаше дървена стълба, по-горе тя беше покрита с капак. Изкачиха се. Кръстьо се опита да повдигне капака с рамене. Въпреки огромната му сила, той не мръдна. Танас каза на чирака:

— Ти си ербап момче, толкова ли не можеш един капак да отвориш?

— Мога — засегна се момчето.

— Е айде да видим!

Чиракът бутна нещо с едно желязо и леко с ръка повдигна капака. Танас свирна на останалите четници. Те влязоха в яхъра един по един. Чиракът се опита да каже нещо, но като видя насочения револвер в корема, така си остана на място. Пръв се изкачи на горния кат Кръстьо. Останалите го следваха. Стълбата не скърцаше, но дюшемето имаше една проклета дъска, чуваше се по цялата къща. Танас почука на вратата, като си беше облегнал гърба на дувара, за да не го застрелят. Обади се разтреперан мъжки глас.

— Кой е?

— Хора — рече Танас. — Приятели, идем ти на гости.

— Какви са, джанъм, тия гости по това време?!

— Закъснехме, та сега пристигнахме. Нема да ни оставиш навънка да спим, я!

— Ох бре, братко!… Знам, ама ме е страх.

Танас рече на Кръстьо:

— Уплашен е, нема да отвори.

Четниците подадоха на Кръстьо един дълъг колец. Той го пъхна под вратата и я повдигна. Вратата изскърца. Кръстьо я ритна и изведнаж я отвори широко. Пред тях се изправи дядо Стамо по бели гащи. В ръката си държеше стар пищов и целият трепереше. Танас му рече:

— Оти не стреляш бе, дедо Стамо?

— Ох бре, братко! Страх ме е…

— Абе, стреляй! Утепай некой от нас! — засмя се Танас. Стана му жал да дядо Стамо. Зъбите му тракаха и не можеше да си ги събере.

— Не бой се, дедо Стамо, извикай снаха си!

А той имаше снаха от село Куклич. Нейният брат се казваше Спиро. Ходи с четата около година и го убиха. Някога Танас беше гостувал в тяхната къща и снахата го познаваше още от мома. Щом го видя, каза:

— Тате, това е Дилбер Танас. Бате ходеше с него. Добър човек е.

Чорбаджията се малко поуспокои. Покани ги да влязат в одаята. Запалиха лампата. Накладоха огън в огнището. Той се облече и стоеше прав.

— Седни, дедо Стамо — рече му Танас.

— За какво дойдохте?

— Да си поговорим.

— Не искам пред всички.

Тогава Кръстьо нареди на четниците да отидат в другата стая, където живееха младите. Те имаха едно детенце. Сложили го бяха в люлката. Четниците се натрупаха край детето. Един го поповдигна от люлката да го помилва. Но за общо учудване от пелените се изтресе торба, тежка около две оки, и от нея се посипаха лири по пода. Четниците веднага донесоха торбата на Кръстьо. Дядо Стамо се много уплаши. Снаха му почна да плаче. Кръстьо нареди да съберат останалите лири от пода. Сложи ги в торбата и я подаде на стареца.

— Не бой се! — му каза той. — Не сме дошли за пари. Вземи ги и друг път ги пази хубаво!

Чорбаджията взе торбата, но безпокойствието му още повече се засили. Сложи едно джезве да прави кафе. Ръката му трепереше. Изля половината в огъня. Кръстьо се засмя.

— За кой правиш кафето?

— За вас и четниците.

— Недей, дедо Стамо. Моите хора не знаят що е кафе. Ще им почернеят мустаците…

Човекът остави джезвето край огнището и седна срещу двамата.

— Знаеш ли — наруши мълчанието Танас, — целият мурафет бил в тебе…

— Оти бе, бай Танасе?

Той бързо научи имената на Кръстьо и Танас и ги наричаше „бай“, макар че беше трийсетина години по-възрастен от тях.

— Ти не си давал в селото да има Организация. Така ли е? — попита Кръстьо.

— Не само аз — каза човекът. — И брат ми не иска. Повеке зависи от него, оти е по-стар от мене.

— Ние на него отделно ще му четем евангелието — рече Танас. — Сега ще преспим при тебе, а утре вечер искаме да съберете всички гъркомани в училището. Българите ще събереме ние.

Разговаряха до късно. На заранта Танас изпрати чирака да извика Пандо. Дойде. Казаха му да събере надвечер българите в училището. Зарадва се много, защото разбра, че дядо Стамо е склонен. Когато се стъмни, цялата чета начело с Кръстьо се отправи към училището. Влязоха в една голяма стая. Пълна беше с народ. Селяните станаха на крака и свалиха калпаците. Дотогава те не бяха виждали чета.

— Добър вечер — каза Кръстьо. — Седайте всички.

Танас нареди на Пандо да намери една маса. Сложиха я в средата на стаята. Някой донесе хубава покривка. Танас извади своя пистолет и кама. Кръстосаха ги върху масата. Кръстьо взе да говори на селяните. Слушаха го тихо.

— Турците, и те започнаха да работят с нас — говореше Кръстьо. — А вие сте българи! Кой от вас разбира и говори гръцки?… Ние се борим за свободата на Македония и искаме тая свобода да е една за всички — и за българи, и за турци, и за гърци! Искаме Македония да е най-хубавата страна в света, където всички да са братя!…

Кръстьо имаше силен глас. Накрая им предложи да се закълнат пред камата и револвера.

— Ако измените, ще бъдете убити с това, което целувате.

Клеха се докъм среднощ. Като свършиха, Кръстьо им каза:

— Сега всеки може да си иде в къщи. Ние тръгваме за друго село.

Всички селяни се развикаха в един глас:

— Не ви пускаме! Нема да идете никъде. Тука ще сте с нас!

Караха се помежду си у кого да отидат на гости. Така се случи, че седяха десет дни в Кулешино. Половината време прекараха в българската махала, половината в гръцката, за да не обидят никого. Селяните не можеха да им се нагледат. Танас беше забелязал, че когато нещо за първи път ставаше, хората винаги го приемаха радостно. По-късно едни се отмятаха, а други ставаха още по-верни. Но никога не е така радостно, както в началото. Тия десет дни в селото бяха празник като Великден. Младите играеха хора. Никой не отиде на работа. Цялото село носеше на четата ядене и пиене. Починаха си хубаво и се наядоха до насита. След дълги кандърми напуснаха Кулешино.

Четата отиде в Горно Лйповик. Там имаше събор. Кръстьо искаше да го използва за агитация. Пренощуваха в селото. На сутринта, докато още бяха в стаята, чуха тъпаните да бият. Навън момите и ергените играеха. Кръвта на Танас кипна. Краката му сами почнаха да рипат.намериха се още три-четири момчета в четата като него, върли хораджии. Заиграха в стаята под ударите на тъпаните отвън. Къщата почна да се тресе. Танас не можеше повече да издържа. Помоли стопаните да му дадат дрехи. Преоблече се.

— Ти къде? — го попита Кръстьо.

— Ще им покажа как се играе!…

Излезе на мегдана. Хвана се начело. Ергените и момите веднага усетиха, че е голям танцьор, какъвто никога досега не бяха виждали. Отначало играха едно бавно хоро. Циганите музиканти, много отракани, знаеха да свирят всичко.

Нарочно ги бяха извикали чак от Струмица. От първа дума се разбраха с Танас. Той си избърса челото с кърпа и даде нареждане на циганите да засвирят бързо. Тъкмо и туй хоро свърши, изведнаж мегданът се изпълни с аскери. Пред пехотата яздеше на кон един коласѝя. Танас не можеше да мръдне ни натам, ни насам. Младите се събраха на купчина. Той се мъчеше да остане между тях незабелязан, но високият ръст го издаваше. Скоро се успокои. Коласѝята имал заповед да наобиколи събора и да види дали няма безредия. Рече на младите:

— Не сме дошли да търсим, а само минаваме за тишината…

Кръстьо и четниците си бяха приготвили вече пушките. Наблюдаваха през открехнатата врата какво ще стане. Кръстьо нареди на по-знатни селяни да се опитат да залъжат турците. Те поканиха коласѝята и войската в училището. Там им дадоха обед. По тоя начин Танас успя да се измъкне невредим. Влезе в къщата. Всички почнаха да се смеят. Той си бършеше потната глава.

— Оти не идеш да си доиграеш хорото? — му каза един четник.

— Аз вече играх. Сега е ваш ред!…