Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2017)
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Литургия за Илинден

Издание: Трето

Издател: Издателство на БЗНС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: Печатница на Издателство на БЗНС

Излязла от печат: май 1982 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Художник: Петър Рашков

Коректор: Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1513

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Това, от което Танас се боеше в дните преди Илинден, се случи въпреки предпазните мерки…

Още рано сутринта в къщи го намери кварталният на офе-то. Със себе си водеше един млад мъж, журналист от София. Ако беше дошъл сам, Танас просто нямаше да му отвори, но присъствието на журналиста го накара да сдържи яда си и да покани двамата в къщи. Гостоприемството за Танас, както на времето в Македония, си остана дълг и неизменна добродетел. Танас обичаше да го посещават, но тук работата не беше до гости. Тия хора идваха да го измъчват, идваха да разкървяват отново старите му рани, да смутят тъй трудно поддържания покой, доколкото можеше да се нарекат покой спомените и мислите, които го преследваха ден и нощ, особено сега на старини. Покоят се състоеше в това, че хората не можеха да видят зад гордата му, стройна осанка, зад хубавите изразителни черти на лицето му мъката, която носеше. Той много се боеше другите да не отгатнат чувствата му, защото нямаше за него по-голям срам от това. Като млад не сполучваше винаги да скрива чувствата си. До ден-днешен изпитваше стеснение, като си припомняше тия моменти. С течение на времето суровият живот изработи в него пълно самообладание, каквото малцина могат да постигнат, и никой не можеше да проникне зад преградата, издигната между неговата душа и хората.

Само веднаж в живота си той свали тая преграда. Пред едно малко момиче. Бащата на момичето бе убит в Испания, а майката болест бе затрила някъде в Европа. Момичето се върна и баба му го прибра при себе си в града. По бащина линия Танас я имаше за племенница. Чудно момиче, със светли коси и сини очи!… Преградата рухна, защото беше много добро и доверчиво. Ако нещо напълно обезоръжаваше Танас, това бе добротата. Туй момиче, дошло от далечна страна, нанесе в душата на Танас последната рана, защото я убиха. На нея той разказа миналото си така, както го чувствуваше. Когато се завърна в България, Танас, като роднина, се загрижи за нея. Смяташе, че е негов дълг. Тя не знаеше езика. Баба й, стара, но твърда македонка, я гледаше добре. Момичето често отиваше на гости при самотния Танас. Веднаж го накара да й разкаже за тяхната революция. След това не го оставяше на мира. Една вечер дойде и носеше тетрадка и молив. Каза му, че отсега нататък ще записва. Тази тетрадка остана при него. Той я пазеше в сандъка наред с най-скъпите неща, останали от жена му. На заглавната страница пишеше:

Роман
Роман от Елица

Според Танас тя беше единственият човек, който можеше да пише за него, защото самата бе роден революционер. Никой, освен истинският революционер, не можеше да опише по-добре живота на друг революционер!… Тя му обясняваше, че сега само се упражнява, а чак като порасне, ще напише романа. Танас дълбоко вярваше в нейните думи. Момичето имаше рядък и необикновен дар — не знаеше да лъже. Наведена над тетрадката, тя пишеше, а Танас разказваше… Изведнаж вдигаше глава и отхвърляше назад падналите си къси, подстригани по момчешки коси, усмихваше се с доверчивата си усмивка и казваше: „А после, дядо?“… Толкова често повтаряше: „А после, дядо?“ А после я убиха точно на Великден, когато камбаните удариха „Христос възкресе“. Тя му беше говорила, че се готви ново въстание, че душманите на народа сега се наричат фашисти и че тя участвува в тая люта битка с тях. Още щом чу изстрелите, сърцето на Танас се сгърчи. Разбра, че стрелят по нея. Живееше с баба си на съседната улица. Когато стигна, видя тялото й, осветено от фенерчетата на агентите, свито на калдъръма, с ръка под главата си; сякаш спи. Танас заплака с глас. Хвърли палтото си върху й, за да закрие нежните й тънки бедра от погледите на полицаите, и я вдигна на ръце. Ако в тоя миг някой му бе попречил, щеше да направи най-кървавото сражение в живота си. Но никой не му попречи. Тялото й бе напълно отпуснато в ръцете на Танас, главата й — отметната назад, с полуотворена уста и очи, които продължаваха да гледат… Не им попречиха и на другия ден, когато я погребаха. До гроба й я изпроводиха само двамата с баба й. Танас намери един уплашен поп, който отначало се дърпаше, но сетне се съгласи да направи опело. Не че момичето имаше нужда от това, но според Танас добре беше да я погребат с поп, защото той твърдо вярваше, че горе на небето все пак е отредено някакво място за революционерите, където да си починат, а може би и да се порадват, тъй като на земята много са се мъчили. Той написа името й в тефтерчето си, което беше купил на времето от Солун. Едно тефтерче с кожа. В него вписваше имената на умрелите, та когато прави параклис, попът да ги прочете. Сложи без колебание името й подир това на Гоце и жена си. След смъртта на Елица той не разказа повече никому миналото си, защото романът на неговия живот бе написан в една ученическа тетрадка, скрита в сандъка му. Беше се заклел да не разправя, а ето, тия двамата — кварталният и журналистът, искаха тъкмо това. Кварталният на офето веднага започна с похвали към Танас, какъв е бил и колко много знае… Говореше тъй, сякаш му е най-близкият човек. Каза, че е много зает, и като остави журналиста сам да си троши главата, излезе. Но се върна след малко и на бърза ръка измъкна обещание от Танас да отиде на другия ден в читалището, понеже направили ансамбъл за песни и танци и трябвало някой да им покаже старите русалийски хора̀. За да го отпрати по-бързо, Танас се съгласи. Останаха пак сами с журналиста. Танас се чудеше как да направи така, че да не разказва. Годините все пак го бяха научили да се оправя с хората. Той не бързаше.

— Ха сега, седнете… Немаме бърза работа — рече Танас.

— Вестникът бърза — отвърна му журналистът.

— Младо момче си, ще вземеш две-три книжки и ще напишеш каквото ти искат.

— Книгите лъжат. Искам жив комита да чуя…

Танас си бе изработил вече план. Трябваше на всяка цена да напие журналиста. Извади от долапа бутилка шоколадов коняк. Боже, дано не е въздържател! — си каза той.

— Нещо по-свястно няма ли? — попита журналистът. Танас объркано го погледна. Сега я втасахме!…

— Това е сладко питие.

— Гади ми се от него. Веднаж се напих и оттогава не мога да понасям миризмата му.

— Имам хубава ракия — колебливо рече Танас.

— Виж, това е нещо друго.

Танас излезе в преддверието. Наточи едно шише от силната ракия. Пазеше я от двайсет години и му — стана жал, но сетне си рече, че ако отърве разказването, ще прежали и ракията. Извади наденици. Изпържи ги. Не бързаше никак. Направи салата. Докато готвеше, отиде в стаята, наля му една водна чаша и се извини, че трябва да стъкми нещо за хапване. Когато се върна, журналистът бе изпил цялата чаша. Танас бързо му сипа нова. Журналистът протестира, че Танас не пие. Тогава той наля и ла себе си, след като въздъхна, започна голямото пиене — такова, каквото правеше на младини.

Всъщност момчето много му хареса. Беше откровено, от тия, дето каквото им е на сърцето, това им е и на устата. Танас го доведе бързо до точката, която си бе определил — не момчето да го разпитва, а то да разказва за себе си. Познаваше това неудържимо влечение на хората да се изповядват, когато пият. Малко му беше съвестно, че ще го напие, но си рече — ако преспи хубаво в хотела, до вечерта всичко ще му мине. Танас умееше да слуша и предразполага хората, защото изпитваше към тях истински, а не лъжлив интерес. Момчето съвсем се отпусна. Започна да разправя, че писало дисертация за, Македония. Било завършило история. Искало да стане кандидат на науките. Почти написало дисертацията си, но като видяло, че няма да му я приемат, се захванало за журналистика.

— Ти знаеш ли, дядо Танасе, как бе озаглавен моят труд?

— Откъде ще знам.

— „Македонското революционно движение, националните идеали на българската демократична буржоазия и отношението на комунистическата партия към тях.“

— Много хубаво — рече Танас и сипа ракия на себе си и на момчето.

— Хубаво ли? Достатъчно, за да те обесят! Ако смяташ, че може свободно да се пише по тия въпроси…

Танас се ядоса, че не са му позволили да напечата това, дето е писало. Докога най-после нема да дават дума да се издумва за Македония, като че ли там не е било българско!… Барем по радиото нема ли да го четат, ако има късмет? Момчето се опита да му обясни какво е това дисертация. Танас прецени, че щом не е за хората, ще е някоя глупост. Какъв смисъл има да пишеш три години и сетне да прочетеш това, дето си написал, пред петдесетина души! Попита поне дали дават пари. Разбра, че давали нещо. Тогава в съзнанието му се очерта точното значение на думата „дисертация“. Според него това беше нещо като майсторско свидетелство. Танас също имаше такова за касаплък. Навремето се бе опитал да поработи тоя занаят. Само че за разлика от майсторското свидетелство, при което трябва да работиш, за да изкараш някой лев, тук направо ти дават пари. Тия разсъждения го задоволиха. Момчето продължаваше да говори. Танас си спомни изпита в София за касапин. Комисията му даде много труден въпрос. Трябваше да одере една телешка глава. Имаше много хубав нож „Солинген“, който бе си купил в деня преди изпита. Комисията го похвали. Свидетелството в рамка със стъкло Танас пазеше в сандъка.

— Дядо Танасе — чу той журналиста, — като бях в Революционния музей, видях портрета ти.

Откъде ли са го взели, си помисли Танас.

— На него пишеше — продължи журналистът — Дилбер Танас, санданист.

Танас се раз люти.

— Какви са, джанам, тия санданисти?! — рече той. — Аз никога не съм бил санданист. По наше време не е имало такова име. Ако требе непременно с нещо да ме нарекат, аз съм делчевист!

Момчето не обърна внимание на гнева му и започна да му обяснява как днес от една нация можеш да направиш съвсем друга.

— Винаги започват с езика — рече Танас, който също имаше мнение по въпроса. — Ужким е твоят роден език, а не е! Вземеш ли езика на хората, взимаш им и родината!

Танас отново горко се размисли и не слушаше какво говоря момчето. Не знам друг край в България, по-измъчен от нашия, си мислеше той. Кой както се откачи, все на него налита! Само едно ни пазил господ!… И той си спомни как избяга чак в Добруджа, когато чу дума, че щели да дават Пиринския край. Търсеше си място къде да се засели. За малко не извършиха и тая глупост!… А щеха да ни изтепат да се пишем македонци при преброяването. За първи път в живота си тия ме накараха да се замисля какъв съм!… Да се ро̀диш българин и българи да те насилват да се отро̀диш! Танас изпсува гласно.

Журналистът се надигна и се олюля. Едва се крепеше и само се прозяваше. Разделиха се чак към обед. Танас го изпрати до хотела и се върна в къщи. Яко момче, трудно си напи. Щеше и мене да направи за резил!… Главата му тежеше и му се гадеше. Пусна силно чешмата и дълго държа главата ся под струята. Като се избърса с пешкира, почувствува се малко по-добре. Такова пиене отдавна не беше правил. Седна на одъра. Не можеше да заспи. Като млад ракията го веселеше, но на старини му причиняваше само тъга, която го държеше чак до другия ден. Тогаз в болната му глава се рееха неприятни мисли. И най-често изпъкваше с пълни подробности най-нещастното събитие в живота му — сражението при Балѝнци. И сега, като седеше на одъра и тъгата потискаше цялото му същество, отново пред очите му изпъкна дъждът като гора пръчки. Той дори чу как шиба земята въпреки топлият слънчев ден отвън…

 

 

… Това беше непрекъснат студен дъжд, от който нямаше къде да се скриеш. Влагата пронизваше чак костите им. В деретата течеше буйна мътна вода, а низините и хендеците бяха изпълнени с бяла гъста мъгла. Четата водеше Лельо Калъчев, новият воевода. Взеха при себе си и Киро Танаров, осъден да ходи без оръжие. По мълчаливо съгласие му върнаха оръжието. Братът на Киро също вървеше с тях, докато намери друга чета. Когато минаха край Костурно, Танас рече на другарите си:

— Да спрем тука да денуваме и утре ке се вдигнем, като престане дъждът.

Дельо се съгласи, но другите завикаха:

— Нема да останем, нема. Костурно е насред шосето. Минават войски. Толкова сме ходили, ке караме, докато стигнем района.

— Ваша воля — каза Дельо.

Така продължиха да вървят в дъжда. Въпреки че опинците на Танас бяха с капаци, той имаше чувство, че гази бос в ледената вода. Хода като в паници с чорба, си мислеше той. Наближаваха Валандово. Спряха за кратка почивка. Трябваше да го заобиколят отдалеч, понеже знаеха, че там има много аскер. Извиха вдясно. Навлязоха във Валандовските о̀дрини. Чак тук, като започнаха да газят лепкавата кал, разбраха колко са уморени и премръзнали. От лозниците, които закачаха с оръжието, се стичаше вода право върху тях. Самите лозя бяха обградени с бодлива тел. Когато преминаваха от едно в друго, често се спъваха и падаха. Дрехите им се раздраха. Настъпи мрак и те все още бяха в лозята. Падна гъста мъгла. Едва намериха посоката. Късно през нощта наближиха село Брайковци — чифлик на дойранския Руфат бей. Субашията му беше известният Вели Пеливан, върл душманин на раята. Когато минаха покрай кошарите на чифлика, в колибата на Вели Пеливан светеше. Стараеха се да не вдигат шум. Но псетата ги усетиха. Бухнаха да лаят. Изведнаж колибата загасна.

— Усети ни това куче! — рече Дельо на Танас.

— Кой знае… в тоя дъжд… — отвърна той. — Сигурно си е легнал да спи. Затова загаси лампата.

По-късно Танас си спомни тия думи. Но тогава бяха много уморени и само искаха да намерят подслон и малко топлина. Дъждът престана. Духна студен вятър. Крачеха като слепи един след друг. Танас трябваше да употреби големи усилия, за да не заспи, както ходи. На моменти съвсем губеше представа къде стъпва и даже сънуваше. Най-сетне навлязоха в Гевгелийски район. Танас не можеше да каже как стигнаха до Балѝнци. Дельо Калъчев имаше там вуйко. Танас, Дельо и още двама четници останаха при него. Другите осем души отидоха в горната махала, в къщата на Христо Манчев.

Нахраниха се хубаво, постоплиха се край огнището и спаха целия ден. Беше събота срещу неделя. Вечерта само хапнаха и пак спаха като умрели. На сутринта в неделя Танас се събуди рано. Изми се хубаво. Дрехите му бяха почти изсъхнали. Изчисти се от калта. Разстанаха и Дельо, и двамата четници. Танас предложи да отидат и видят другарите си в горната махала.

— Нека поспият още малко. Ке идеме за обѐд при тех — каза Дельо.

Седнаха край огнището. Жените почнаха да шетат. Правеха им баници, а в котела сложиха един овен за цялата чета. Дойде и ръководителят на Организацията в селото Глигор Аджиев. Минал да види останалите момчета в горната махала. Били се разсъблекли и още се сушели.

В това време Вели Пеливан беше свършил вече своята работа. Още веднага се завтекъл в Дойран да съобщи на каймакамина, че една чета минала край чифлика и влязла и Балѝнци. Каймакаминът дал заповед на войските от Валандово да обградят селото. На помощ дошел и аскер откъм гара Удово. Събрал се и башибозук от околните села.

Изведнаж на Танас направи впечатление, че кучетата се разлаяха. Всички в одаята млъкнаха.

— Много се дѐрат — рече Танас.

— Нема нищо — каза Глигор Аджиев.

Поуспокоиха се. Жените излязоха вън от къщи да съберат съчки за огъня. Ненадейно забиха камбаните. Биеха тревожно. Всички млъкнаха. Звънът на камбаните се смесваше с бесния лай на кучетата. След малко жените се втурнаха в одаята.

— Ева̀х!… Ева̀х! — викаха те, като кършеха ръце. — Целото село е обса̀дено от аскер.

— Ставайте всички! — извика Дельо. — А ти, Глигоре, иди в горната махала да кажеш на момчетата да се измъкнат.

Глигор излезе. Танас и останалите не бяха никак приготвени. Първо се заловиха за оръжието. Нямаше време да го почистят. Танас се съмняваше дали ще може да стреля с влажни патрони. Търсеха из цялата стая разхвърляните за сушене дрехи. Върна се и Глигор. През капеджиците на дворовете успял да отиде до горната махала. Но точно стигнал първата къща, видял заложените пусии. По-нататък не можал да мине и се върнал. Чу се първият изстрел. Винаги при първия изстрел на едно сражение Танас трепваше, сякаш не пушка, а топ изгърмяваше. Пукотевицата се усили. Крайно време беше да се измъкнат.но Дельо стоеше още бос и напразно си търсеше цървулите.

— Искаш да ни изтепат ли? — викна Танас и си помисли, че Дельо е тежък човек.

Дельо навлече на бос крак кундурите на вуйко си. Решиха да излязат извън селото. Танас изпрати напред една стара жена от къщата, вряла и кипяла в комитските работи. Тя се съгласи, без да я кандардисват. Тръгна на около петдесет крачки от тях. Оглеждаше дали пътят е свободен. Като отмина последната къща, навлязоха в едно деренце. Накрая имаше чешма, а след чешмата започваха бахчите. Четирмата спряха. Дельо все се плачеше, дето кундурите го силно стягаха. Единият от четниците — Ристо Чакълчето напразно се опитваше да облече една вълнена фанела — съвсем мокра. Като пъшкаше, Ристо се напъваше да я нахлузи през главата. От зор му падна пушката. Танас се наведе и я взе.

— Стига с тая фанела! Нас живота ни отива, ти — фанелата, та фанелата!

— Оти, бай Танасе, искаш да замръзна ли?

Жената се върна.

— На чешмата нема никой — каза тя. — Но стотина крачки нагоре видех пет души. Требе да са аскер.

— Слушайте що ке ви кажа — рече Танас. — Аз ке изтичам напред, а вие по мене! Искам да хвана местото над чешмата и оттам да ви прикривам. Сетне да не избегате, а вие ме прикривайте да се измъкна.

— Добре, Танасе — съгласиха се останалите.

Той се безпокоеше много за Дельо. Обувките на вуйко му бяха съвсем тесни и той не можеше да тича.

— Нека пръв след мене побегне Дельо — рече Танас. Той се промъкна лазешком напред. Видя чешмата. Скочи и бързо побягна нагоре. Чу турските викове „дур!“. Хвърли се по очи на земята в последния момент. Залпът на аскера мина над него. Чешмата остана отдолу. Даде първия изстрел, а сетне започна честа стрелба. Не им позволяваше да вдигнат глава. Останалите дотичаха и залегнаха до Танас. Той се ядоса.

— Защо не побегахте още малко, та да хванете височината над турците?

Беше ги забавил Дельо, който не можеше да тича. Уговориха се отново тримата да поддържат честа стрелба, а Танас да хване височината на трийсет крачки от тях. Той почна да лази към петимата аскери. Дельо поддържаше добре огъня. Изведнаж из пусията се изправи един турчин с насочена в Танас пушка.

— Качаджак[1]! (Ще избяга!) — извика уплашеният турчин.

Танас го застреля право в челото. Оттам рипна и изтича на баирчето. Уплашените турци тоя път не стреляха. Сега останаха под Танас между два огъня. С хубав изстрел Танас рани един аскерин, който започна да вика от болка. Дельо с двамата четници лесно се добра до Танас. Оттам побягнаха по хълмовете и тичаха, докато се изтеглиха далеч от селото, с изплезени езици. Дельо си събу кундурите и с яд ги хвърли в дръмките. Остана бос въпреки студа. Тук долиташе пукотевицата от сражението, което се водеше долу. Дельо предложи да хванат баира над селото и оттам да започнат бой с аскера, та да се измъкнат другарите им. Зад тях имаше гора, в която можеха да избягат. Дадоха няколко залпа, за да обърнат внимание на турците. Никой не им отговори. Те бяха заети с боя в селото. Един час по-късно в ниското дойдоха няколко души от башибозука, но след като гръмнаха два-три пъти, се оттеглиха. Танас разбра, че другарите им са загубени. Стрелбата се усили — верен признак, че скоро сражението ще свърши. Към небето се издигна дим, сетне лумна огън. Къщата гореше. Чу се последният изстрел и настъпи тишина. Сражението при Балѝнци приключи.

По-късно узнаха как протекла битката. Турците обградили с два кордона войска горната махала и почнали малко по малко да приближават къщата. Командуването на четата поел Киро Танаров, когото съдиха за убийството на Кръстьо Асенов. С него бил и брат му. Стреляли така, че турците не могли да се приближат. Момчетата пробили дупка на къщата към съседния двор, където нямало турци. Всичко щяло да мине благополучно, но в съседния двор бил залегнал на пусия гъркоманинът Христо. Бил жандар и командувал поделение в турската войска. Танас подробно разпита за него. Гъркоманинът лежал зад един камък и оттам дебнел. Щом излязъл първият през дупката и побягнал, гъркоманинът го застрелял на двора. За беля бил и голям нишанджия. Така повалил един след друг седем души. Останал осмият. С него гъркоманинът бил от едно село и като деца израсли почти в един юрган. Когато осмият побягнал, гъркоманинът го познал и се изправил. Четникът също се спрял. Застанали един срещу друг.

— А бре, куче — казал четникът — Ти ли се намери да ни изтепаш?

— Не знаех, че си тука, побратиме.

— Не ме ли виждаш?

— Върви си спокойно. На тебе нищо нема да направа.

Четникът побягнал през двора, а гъркоманинът вдигнал пушката и го застрелял в гръб, но не го убил веднага. Момчето много се мъчило и през всичкото време, дорде умре, викало така силно, че цялото село се стрепнало и уплашило.

Танас научи това, когато се готвеше да изпълни присъдата над гъркоманина. Защото за Танас нямаше по-висша справедливост от отмъщението. Душа е взел, душата му ке вземем! Революционерите твърдо знаеха, че възмездието на предателите пресича желанието на другите да следват примера им. Често пъти, за да мъстят, зарязваха много-много по-важни работи, губеха много сили само и само да постигнат целта. Според Танас възпитанието на един народ започва преди всичко от изкореняването на предателството и доносничеството. Въпреки че и революционерите можеха да използуват за свои цели доноси от противната страна, те твърде рядко, почти никак не прибягваха до подобно средство. Знаеха, че това разлага народа и утре това разложение ще се обърне срещу самите тях. Този беше един от техните висши закони и те твърдо го спазваха.

След като пушките замлъкнаха, те останаха още малко на височината, докато забелязаха откъм Гевгели нова войска. Разбраха, че сега идва техният ред, а вече нямаше смисъл да дават сражение. Спуснаха се в едно деренце, после кривнаха в друго. Това бяха малки, тесни, но дълбоки деренца, образувани от пороите, и се разклоняваха като жилите на листа. Влезеш ли в тях, трудно могат да те открият. Газеха до колене във вода. По такъв начин не оставяха и диря. Докато войската от Гевгели пристигне в Балѝнци, те успяха да направят голям завой и да минат зад нея. Скриха се в един пърнар[2]. Заваля отново проливен дъжд. Станаха гола вода. Пък и не бяха се още добре изсушили от миналите дъждове. Стигнаха в Богданската курия, ниско в полето. Танас бе неспокоен. Все още се надяваше, че някой от четата е останал жив. Изкачи се на една височина, за да погледне към Балѝнци. От селото се виеше гъст дим. Турците бяха запалили цялата махала. Забеляза аскер и в Богданци. Върна се на корията. Каза на другарите си, че не могат да отидат в селото.

Оттам се вдигнаха за Пальорци. Вече не се криеха. От умора и премръзналост им беше все едно какво ще стане. Влязоха в селото и както си бяха с оръжието, отидоха право на мегдана. Намериха се добри хора и ги прибраха. Нахраниха ги и ги стоплиха. Дельо и Танас не спаха цялата нощ. Надяваха се на някакво чудо. На сутринта изпратиха селяни в Балѝнци. Помолиха ги да разпитат дали някой четник е останал жив. След няколко часа хората се върнаха. Последната им надежда изчезна. Труповете на четниците били наредени голи насред мегдана, а заедно с тях и убитият стопанин на къщата. Четирмата се прекръстиха и казаха: „Бог да ги про̀сти нашите другари!“. Сетне млъкнаха и дълго дума не си проговориха.

Съобщиха им, че навсякъде има турска войска. Искат не искат, трябваше да останат в Пальорци. Танас чувствуваше как мъката го гризе. Да изкарат живи и здрави цяло въстание и сега да ги избият!… Ако и това не е таксират, не знам какво ще е, си мислеше Танас. Главата почна много да му тежи. Чувствуваше я така, сякаш има сто оки на врата. Освен туй му беше все студено. Тресеше го постоянно. Кепето не му стигаше, зави се с една черга и непрекъснато седеше пред оджака. Щом се изправеше на крака, всичко му се въртеше. Не му се ядеше никак. Едва си отваряше устата да каже някоя дума на Дельо. Останалите им нямаше нищо и веселостта им почна да се връща. Танас не им се сърдеше. Избитите са си избити, си мислеше той, но защо на мен ми е така?… На втория ден вечерта дойдоха двама приятели на Танас от село Стояково. Искаха да го вземат заедно с другарите му. Приготвили всичко, за да си починат добре. Мисълта да тръгне пеша до Стояково му се видя толкова мъчителна, че Танас отказа:

— Ке дойдеш! Иначе много ке ни обидиш — настояваха селяните.

Накрая му омръзнаха техните молби и кандиса. Танас с мъка се приготви. Изпитваше болки при най-малкото движение. Вдигна се през нощта. Разстоянието не беше голямо, но се измъчи както никога в живота си. Вървеше като пиян. На два пъти залитна и другарите му трябваше да го прихванат.най-сетне стигнаха и влязоха в къщата. Танас искаше веднага да се стовари на пода и да се завие презглава, но в одаята се бяха събрали много селяни. Той имаше стари приятели в Стояково. Не можеше да изгони веднага хората. Първата дума на селяните беше да го разпитат какво е станало. Танас чувствуваше, че ще се задуши. Разкопча куртката си. Пот се стичаше по лицето му. Изправи се на крака. Започна да разказва… Цялата стая се завъртя пред очите му. Опита се да се задържи и рухна на земята. Това бе последното нещо, което си спомняше.

Отпосле селяните му разправяха какво се е случило. Танас почнал да говори. Отведнаж много пребледнял и паднал по очи на пода. Хората се уплашили. Дельо не дал никой да се доближи до него. Цяла нощ седели край Танас и чакали какво ще стане. Ти беше също като умрен, му каза един селянин, след като Танас дойде в съзнание. Чак на разсъмване пристигнал свещеникът. Казваше се поп Гоне и беше гръцки поп, но с Танас се познаваха отдавна и той го много обичаше. Поп Гоне веднага се запретнал за работа. Счукали синап и казал къде да го наложат — на главата, на шията, на краката и на ръцете. Отделно му сложили на гърдите чукани люти чушки, от къщи носел някакви треви, та го наложил и с тях. Поп Гоне казал, че Танас е болен от лошо гърло. Танас почнал да хърка. Поп Гоне останал през целия ден и през цялата друга нощ над главата му. Зарязал и черквата, и всичко. Танас се събуди чак на втория ден привечер. С мъка отвори едното си око. Навън не беше се още стъмнило. Отвори и другото си око. Извърна се и огледа стаята. Видя поп Гоне, който дремеше на едно столче близо до главата му. Дельо и двамата четници бяха седнали върху едни възглавници на пода при краката му. Никой не гледаше към него. И най-неочаквано Танас рече:

— Нали веднага ще станем и ще се преместим в друга къща?

Всички трепнаха, като чуха гласа му, и се изправиха на крака. Радваха се като деца.

— Де бре, Танасе! Как ти текна това да кажеш? Ти първо ста̀ни, а за местене лесна рабо̀та!… Мислехме оти ке умреш — каза Дельо, засмѐян до уши.

Веднага силните ръце на другарите му го изправиха да седне, но щом го отпуснаха, той не можа да се задържи и падна на едната страна. Когато първото замайване мина, Танас погледна ризата си отпред. Беше цялата налепкана с нещо. Попипа и главата си. Косите му бяха слепени от синаповото брашно. Стана му мъчно, че е толкова оцапан. Той имаше дълги коси като на момиче. Беше дал обет в черквата на родното си село, че докато е четник, няма да се стриже. Гордееше се с косите си, защото те показваха от колко години е четник. За Танас чистотата на тялото и дрехите му си остана личен закон. Той знаеше, че народът винаги трябва да ги гледа спретнати. Така повече ще ги обича и уважава. А сега целият беше измърсен.

— Какво сте ми направили? — попита Танас другарите си.

— Не бой се, ке се измиеш.

Но Танас не миряса. Поиска огледалото. Като се погледна, още повече се ядоса. Накрая Дельо и четниците отстъпиха. Донесоха един голям котел, напълниха го с вода и го сложиха на огнището. Изгониха всички чужди хора. Танас се съблече гол, въпреки че едвам се крепеше от слабост. Поп Гоне се вайкаше да не се разболее отново. Танас се изми хубаво. Искаше да изпере и дрехите, но не му позволиха. Навлякоха го в селско облекло, докато една жена изпере неговите. Омаломощен от тия усилия, Танас легна на пода и заспа. На другата сутрин облече четническата си униформа и се почувствува по-добре. Цялото село влизаше и излизаше в къщата. Едно дете да си отвореше устата и турците щяха да ги открият. Трябваше час по-скоро да се махнат. Дойде ръководителят на селото — Тома Хаджиев. Разговориха се. Решиха, че Танас е още много слаб, за да върви. Дельо каза:

— Ке откараш Танас в една къща, дето ке знаят за него само стопаните и ти. Друг никой! Ние ке тръгнеме по района. Жив никой нема да остава, ако турците намерат Танас.

— Бъди рахат[3]! — успокои го Томата. — Ке биде, как кажуваш — и излезе да уреди работата.

Изчакаха да мръкне и тръгнаха. Танас едва ходеше от слабост. Двама четници го подкрепяха отстрани, а Дельо му носеше оръжието. Като стигнаха крайната къща, спряха.

— Айде довиждане — рече Танас. — Ке оздравеям, ке ви намерам сам.

Но другарите му не тръгнаха. Тъпчеха с опинците на едно място. Нажалили са се за мене, си рече Танас.

— Ти да се пазиш здраво! — му каза Дельо. — Ако чуем нещо, веднага ке дотичаме, и денем да е…

— Нема да ме търсите! — рече Танас. — Ке направите беля и на себе си, и на хората, дето ме гледат. Каквото и да се случи, ке стоите там, където сте! Оцелеха малко чети в тая Македония. Ако ви избият, Гевгелийско ке остане без чета задълго…

Прегърна се с всеки и се разделиха. Танас изчака да отминат другарите му, а сетне заедно с човека отиде в определената къща. Стопаните го гледаха като писано яйце. Гърлото още го болеше. Престоя цели десет дни. След това се премести в къщата на Арбулевци, понеже бяха по-богати и имаха повече стаи. Но тоя път никой от селото не знаеше, даже и ръководителят. Тази излишна предпазливост едва избави селото от беда…

Един ден в далечината се чуха изстрели. В съседното село Побрѐгово турците вдигнали сватба. Танас се успокои. Но Дельо и четниците също чули изстрелите. Сметнали, че Танас е обграден и се бие с турците. Понеже беше ден и помнеха това, дето им рече той, чак през нощта влязоха в селото. Дельо веднага отиде при ръководителя. Томата нищо не можа да им каже.

— Предали сте го, кучета мръсни! — извика побеснял Дельо.

Човекът почна да се кръсти и кълне във всичко. Дельо го удари няколко пъти. Спряха го. Ръководителят заплака с глас. Заедно с него тръгнаха от къща на къща да търсят Танас. Накрая Дельо събра мъжете от цялото село. Нощта преваляше.

— Или ке намерите Танас, или ке ви избия! — им рече той.

— Не бре, Дельо, не е убит — го увещаваха селяните напразно.

В това време двама четници доведоха в стаята и Арбулевци. Като научиха каква е работата, се засмяха. На разсъмване Дельо с четата влезе при Танас. Той скочи и почна да си търси оръжието, но щом ги видя, се много зарадва. Всички го запрегръщаха.

— Не те пускаме веке! — рече Дельо и му разказа какво е станало през нощта.

— Напразно си мъчил хората.

Целия ден останаха в Стояково. Поп Гоне дойде да се прости, с Танас. Даде му подарък един кръст. Донесъл го чак от Света гора. Танас сложи верижката на шията си и кръстът му увисна между каишите на пищова и бинокъла. Такъв кръст беше истинско богатство. Между четниците се знаеше — имаш ли го, куршум не те лови! Отпосле, в Солун, някои калпазани взеха да правят много такива кръстове и цели чети се накичваха с тях, но понеже не бяха истински, избиваха ги. Танас знаеше, че неговият е истински и вярваше в силата му. По една случайност до края на живота си той не бе ранен и твърдо смяташе, че това се дължи на кръста, който му подари поп Гоне.

Паднаха снеговете. Не можеха никъде да обикалят, понеже оставаха следи. Към четата се присъединиха още трима избягали въстаници. Носеха си и оръжие. Така се сбраха седмина другари. Танас от опит знаеше, оцелеят ли от една чета поне трима-четирма души начело с воеводата, много скоро можеше да се направи нова. В едно сражение с турците от четата на Апосто̀л останаха живи само той и едно момче. Не минаха и два месеца, Апосто̀л отново имаше една от най-силните чети в Македония.

В дългите зимни нощи Танас и Дельо обсъждаха как да отмъстят на предателите Вѐли Пеливан и Христо Гъркоманина. Плана за Вѐли Пеливан изготви Танас, който добре познаваше всички турски обичаи. Към края на януари подухна топъл вятър от Беломорието и стопи снега. Пролетта скоро щеше да дойде. В такова време Танас винаги ставаше неспокоен. Не го сдържаше на едно място. Един ден повикаха в стаята на разговор хаджи Вельо, у когото караха зимата. Беше мъдър селянин и най-богатият в Богданци.

— Слушай, хаджи — му рече Танас. — Изпрати некой човек в Брайково да разбѐре да̀ли Вѐли Пеливан ке напусне чифлика за байрама.

Брайково беше малко селце и нямаше много турци. На такъв празник Танас знаеше, че правоверните се събират там, където има джамня. Хаджи Вельо изпрати хабер до роднини в Брайково. Вечерта пристигна едно момче. Танас го много хареса, защото беше силно и буйно. Казваше се Сандо. Имаше големи, зачервени от студа ръце и кръгло лице с розови бузи.

— Добър вечер — каза момчето, като се наведе и целуна поред ръката на Танас, на Дельо и на хаджи Вельо.

Момчето приседна на края на столчето. Гледаше ги с благоговение. Личеше си, за пръв път вижда четници. Танас го разпита за майка му, за баща му, за имота им, дали скоро ще се жени и момчето се отпусна. По едно време Танас му рече:

— Слушай, Сандо, едно нещо искам от тебе.

— Ка̀жи, бай Танасе. Всичко, що искаш! — и от почит стана на крака.

— Искам да идеш при вашия субашия Вѐли Пеливан и да го запиташ къде и колко дни ке прави байрама. Можеш ли?

— Мога — каза момчето. — Вѐли Пеливан обича да прави моабети.

— Е хубаво. А̀ сега се за̀кълни, че нема да кажеш на никой! Нито на майка си, нито на баща си!

По липса на молитвеник Танас го закле, като го накара да целуне револвера. Сандо от нетърпение веднага замина. Върна се рано сутринта на втория ден. Отишел при Вѐли Пеливан да го пита ужким от името на родителите дали в неделя ще работят ангария. Турчинът го поканил да седне. Направил му даже кафе, защото Сандо го предразположил, като го накарал да разказва за пеливанлъците си. Така, от дума на дума, между другото го попитал:

— Абе, ефенди, вашият голем празник съм чул да е байрам…

— Много голем празник е!

— По-голем ли е от нашия Великден?

— Па по-голем е бре, будала!

— В неделя ли го правите?

— Неделя е ден на гяурите. Ние го правим в петък.

— Е какво правите на него?

— Ядем и се весѐлим.

— Ашколсун! Колко дена ядете?

— Будала, колко… не знаеш ли?

— Откъде да знам. Нашият Великден е три дена.

— Ние го правим четири дена. Но аз на третия ден требе да съм тука. Като тръгна петък рано сутринта, събота вечер ке се върнам.

Танас остана доволен от Сандо. Не очакваше толкова голяма хитрост. Разбра, че Вѐли Пеливан никак не се е усетил. Хаджи Вельо, който беше вуйчо на Сандо, го много похвали. Танас рече на момчето:

— В събота след обед ке ни чекаш в местността „Пога̀не“ в козарските колиби. Оттам ке тръгнеме, накъдето ке тръгнеме.

Решиха с Дельо да действуват само двамата. Когато настана време, вдигнаха се по обиколни пътеки и стигнаха местността „Пога̀не“. В една от козарските колиби ги чакаше момчето. От мерак дошло още сутринта. Беше взело от къщи един голям нож, с който режат хляба. Цял ден го точило на камък. Танас се засмя.

— Кажи, Сандо, защо ти е тоя нож?

— Ке заколим Вѐли Пеливан.

— Ти додека извадиш ножо, тоя ке те стори на решето.

— Ама нали вие сте с мене?…

— А сега ти да ни кажеш къде да поставим засадата? Познаваш местото по-добре от нас — му рече Танас.

— Как къде? — обади се Дельо. — Ке идем на пътя.

— Той по пътища не ходи — продума Сандо. — Ходи само по козарски пътеки. Винаги се връща по високото над селто.

— Добре — рече Танас. — Води да ни покажеш къде точно влиза и излиза от селто.

— Веднаж го гледах… Като стигна високото, стоя около час. Мисля да гледаше какво прават хората долу.

От тия няколко думи Танас разбра, че Вѐли Пеливан е извънредно предпазлив. Най-малката грешка от тяхна страна, и ше избяга. Сандо ги отведе на хълма. Мястото не беше много удобно. Наистина в далечината се виждаше горичка, но Сандо не беше сигурен дали Вѐли Пеливан ще мине през нея. Танас намери една могилка край пътеката. Залегна и попита Дельо дали го вижда. Не го виждаше. За Дельо определиха един храст, откъдето също не можеше да го забележи. Мястото се намираше от другата страна на пътеката малко по-ниско от Танас. Това определи и реда на стрелянето — първо Танас, а по него Дельо. Помислиха малко какво да прави Сандо. Решиха да не е при тях, та ако стане нещо, момчето да не изпати.

— Сандо — му рече Танас, — ти се скрий ей там, в горичката. Щом Вѐли Пеливан се зададе, свирни, ама не много силно.

— Добре, бай Танасе. Ама като стреляте, ке дойдам.

Сандо отиде в горичката, а Танас и Дельо залегнаха на своите пусии. От мястото на Танас се виждаше цялото било на хълма, чак до горичката. Зад него в ниското се белееше селото. Денят беше слънчев и ясен, но на хълма духаше студен вятър. Така минаха няколко часа, а Вѐли Пеливан не идваше. Танас взе да се съклетисва. Ръцете и краката му се вкочанясаха. Най-трудното на една пусия е чакането. Той умееше да понася несгодите на студа или жегата, но не се научи да не се съклетисва. Все си представяше как идва Вѐли Пеливан и как ще го застреля. В мисълта му се редяха едно след друго различни положения. Ами ако не дойде от тая страна?… Тогава ще направи така и така. Ако пръв ни види?… И още много други неизвестности, които в часовете на чакането разрешаваше. Но знаеше от опит, че нещата стават винаги по-просто, не така объркано, както си ги представяше, и най-важното — всичко свършваше бързо. Каквото има да стане, ще стане най-много за една минута, си каза той.

Слънцето слезе ниско към запад. Лъчите му идваха откъм гърба на Танас и щеше да бие право в очите на Вѐли Пеливан. Танас трепна. Дочу тихо изсвирване откъм горичката. Усъмни се дали не му се е сторило. Загледа се напрегнато нататък. Изведнаж се показа Вѐли Пеливан. Много едър и тежък турчин. Видя, че носи под мишката пушката, готова за, стрелба. Трудно ще ни е с него, си помисли той. Размърда вкочанясалите от студ пръсти. Вѐли Пеливан тръгна по пътеката, но се опря. Танас изтръпна. Помисли, че турчинът се е усъмнил в нещо. Като постоя така около една минута, пак тръгна, но не направи и десетина крачки, спря. Танас се стараеше да не диша. За миг помисли, че турчинът ще подуши миризмата им, защото вятърът я носеше към него, но се сепна. Де бре, Танасе! — си рече той. — Да не е куче, та да ви надуши?… Малкото разстояние до пусиите турчинът измина много бавно. Слагаше си ръка на очите, за да не го заслепява слънцето, и гледаше ту наляво, ту надясно. Предпазлив беше като стар вълк. Сигурно знаеше, че няма да умре на леглото, а куршум го чака. От напрежение Танас усети студена пот на кръста си. В такива моменти Танас несъзнателно почваше да шепне: „Айде бре, Вѐли Пеливан! Ела още малце насам… Ела, де! По-близо! Още ма-а-алко… — шепнеше Танас. — Де бре, Вѐли Пеливан!…“ Той непрекъснато го държеше на прицел, но не смееше да гръмне от толкова далечно разстояние. Най-после турчинът се изправи с цялата си снага на най-високото място. Спря се. Отново постави ръка на очитеси. В другата държеше пушката. По случай празника Вѐли Пеливан беше й вързал бяла кърпа. Турците се отнасяха към оръжието си като към жив човек. Само дето не й даваха да яде. Кичеха я с каквото им падне. Особено големите бабаити, когато се връщаха от празник. Танас се прицели добре. Вѐли бе застанал на височината така, че целите му гърди бяха открити. Макар и не много близо, Танас реши да стреля. Веднага след изстрела на неговата пушка, чу този на Дельо. Вѐли Пеливан се изпъна нагоре, като че ли искаше да литне към небето, сетне се завъртя и бухна на земята по корем. Танас не се изправи веднага. Можеше и да е хитрост.но видя Дельо. Извика му:

— Лѐгни и не мърдай! Това куче може да се прави на умрело и да ни избие.

Танас запълзя към трупа. Видя, че ръцете и краката му трепкат. Когато наближи достатъчно, чу и хъркането му. Откъм горичката му се мярна Сандо, който тичаше право към тях. Танас се изправи. С Дельо застанаха над умиращия турчин, Танас клекна и с труд успя да обърне тежкото му тяло. Двата куршума бяха влезли в гърдите му. Вѐли Пеливан отвори едното си око.

— А бре, Вѐли Пеливан — му рече високо Танас, — я щом си толкова силен, стани да ми кажеш що направи с моите другари!

Но Вѐли Пеливан береше душа. Той не ги позна и отново затвори очи. Хъркането му стана още по-дълбоко. Кървава пяна излизаше от устата му при всяко издишване. Сандо се наближи. Почна да играе хоро около трупа. Сетне се наведе и взе от пояса на бабаита пищовите му.

— Какво правиш! — извика Танас, но беше късно. Момчето стреля и изпразни целия барабан в турчина.

— Язък! — рече Дельо. — Развали му хубавите потури.

За празника Вѐли Пеливан си бе облякъл най-хубавите дрехи. Както турците събличаха убитите четници до соло и си разделяха дрехите и оръжието, така и комитите, ако имаха време, правеха същото с убитите турци. Тоя път имаха достатъчно време. В Брайковци нямаше аскер, който да ги гони. Докато беше при Чернопеев, се разрешаваше да взимат само оръжието. Образованият Аргир също водеше борба срещу тия арамийски табиети. Но след въстанието, останали съвсем сами в Македония, без поддръжка от България, четниците трябваше да си търсят колая[4] и за храна, и за облекло, и за оръжие. Затова Танас даже не си зададе въпроса, хубаво ли е това, дето правят, а се запретна да го съблича заедно с Дельо и Сандо. Прегледаха внимателно дрехите. Само поясът беше останал цял. Опитаха се да повдигнат трупа и да го развият, но напразно. Вѐли Пеливан беше страшно тежък. На Дельо много му хареса тоя хубав, вълнен червен пояс. Както го мереха на око, виждаше им се над петнайсет метра. За да го развият, почнаха да обръщат турчина. Обърнаха, го така три-четири пъти и душа не им остана.

— Де бре, Дельо! Цел час требе да го преметаме.

— Айде още малко, Танасе. Много ми аресва.

Танас се ядоса, извади ножа и отряза пояса дотам, докъдето го бяха развили. Дельо се много нажали.

— Защо направи това бре, побратиме? Развали хубавия пояс, язък!…

В това време се чуха викове откъм селото. Долу се бяха събрали селяни.

— Убиха Вѐли Пеливан… Ставайте бре, хора! Убиха Вѐли Пеливан…

Трябваше да бързат. Съблякоха чапразите[5] и кюстеците. Танас дълго рови в пояса, докато намери кесията му. Разтвори я. Очакваше повече пари. Бяха само четиринайсет лири. Взеха и цялото оръжие. Веднага се отдалечиха към горичката. Сандо като куче вървеше по тях.

— Вземете ме, моля ви се, при вас…

— Не може! — рече Дельо. — Сега сме малко. Като увеличиме четата, ке те вземеме. Но ти и тук вършиш хубава работа. Навсекъде ни требват верни хора.

Танас погледна манлихерата с бялата кърпа на Вѐли Пеливан.

— Ето ти тая пушка на тебе! Ке я криеш хубаво, никой да не научи за нея! — сетне бръкна в кесията и извади пет лири. — На ти, с тех да се ожениш!

Сандо се наведе и целуна ръка на Танас и Дельо.

— Като се върна другия път — рече му Танас, — искам да те намера с булка! И да помниш — дума да не излезе от тебе!

Чак след един месец момчето дойде при тях да ги види. Разказа им по-нататък историята. Вдигнали трупа на Вѐли Пеливан. Като го събличали, в пояса намерили много лири. Там ги криел, а не в кесията. Танас се много ядоса, че тогава не послуша Дельо.

Убийството на Вѐли Пеливан се разчу по целия Гевгелийски и Дойрански окръг. Нямаше как да бъде другояче. И в миналото убиваха предателите. Но сега работата се състоеше в това, че Вѐли Пеливан беше бабаитин, истински пеливан, с други думи, ползуваше се с почитта на жив герой сред турското население. Много юначества той бе извършил в техни очи. За разлика от другите народи, които уважават преди всичко своите герои от древността, турците предпочитаха да имат нещо, което могат да видят и пипнат. Герои, за които надълго и широко да разговарят в кафенетата — какво и как са направили… Според тях, тъкмо бабаитите показваха истинското лице и могъществото на турската нация, защото в дъното на душата си те дълбоко презираха безсилието на своята власт и войска. Работите в империята вървяха от зле по-зле и те търсеха някаква утеха, която да им даде надежда. Тая утеха бяха бабаитите. Те щяха да спасят величието на Турция. А самите бабаити съвсем не заемаха важни постове. Прости хора, както голямата част от турците, но надарени със смелост и сила. Турците не се стряскаха, ако научеха, че толкова и толкова аскер паднал или че еди-кой си юсбашия[6] бил убит.но смъртта на един бабаитин ги караше да страдат много, защото разбиваше вярата им в бъдещето. Страх ги обземаше. Ставаха мълчаливи, затворени и зли. А Вѐли Пеливан беше прославен бабаитин. Почти светия на турците. Неговата смърт нанесе рана в гордостта на османлиите.

Българите от радост не знаеха какво да правят и, както винаги в такива случаи, съчиниха песен. Една дълга песен, родена в зимните нощи на седенките или на полето при жетва. В нея подробно, с много отклонения и сравнения, се разказваше как е бил убит от хубавия Танас с дългите коси и от страшния Дельо светията на турците — Вѐли Пеливан. Песента започваше с дъжда, който валеше, когато четата минаваше край Брайковския чифлик, и завършваше с дълъг разговор между Танас и умиращия бабаитин. В действителност такъв не можеше да има. Но в тоя разговор се състоеше поуката и заемаше почти половината от песента. Когато я чу, Танас се просълзи от радост. Това беше най-голямата награда, която бе получавал в скромния си живот, поднесена от народа.

Веднага след убийството Дельо вдигна малобройната чета в село Гяво̀то. Боеше се да не ги намерят в Богданци. Отседнаха да денуват в една къща. По едно време дойде селянин.

— Бай Дельо — каза той, — една чета беше в Пальо̀рци и тръгна към Стояково.

Дельо и Танас се учудиха каква ще да е тая чета. Предположиха, че е дошла от България. Скоро положението се изясни. Пристигна пратеник на самата чета, облечен в униформа. Но още преди да си отвори устата и каже „добър ден“, изяде шамар от Танас, защото го позна, че е от върховистите. Танас сне калпака на обърканото момче и го хвърли в огъня заедно с лъвчето.

— Чекай, Танасе! — рече Дельо. — Ке те намоча от страх. Първо му о̀бясни защо го биеш, барем да знае…

Отпосле се разбра, че момчето в нищо не е виновно. Но омразата на Танас към върховистите беше инстинктивна и той избухваше, преди да се замисли. Достатъчен беше само видът им. Момчето каза, че воевода им бил Станѝш Грамадски. Като чу името му, Танас от ярост изпсува няколко пъти. Тоя Станѝш, турски по̀ляк в миналото, участник в аферата мис Стон, беше направил големия завой към върховистите. Танас знаеше това съвсем точно. Макар въстанието за известно време да обедини и двете крила на Организацията, след неговото потушаване враждата между тях достигна невиждани размери. Танас беше твърдо убеден, както и многобройните истински революционери, че виновниците за поражението са не турците, а върховистите. Като се поуспокои, Танас внимателно разпита момчето. След въстанието Станѝш събрал някаква чета от Кукушко, възползуван от бъркотиите. Но турците го надушили и погнали. Вместо да потърси начин да се задържи в района, тръгнал с четата към България. Успял зорлем[7] да се довлече до височините на Дойран. Като стигнали там, спрели. Явило се разногласие в четата. Накрая Станѝш рекъл:

— Ако идем в България, ке гладуваме. Ами айде по-добре да се върнем в Гевгелийско при Дельо Калъчев и Дилбер Танас. Дилберо ми е приятел още от старо време. Ако не се по̀годим, ке идем е в Ениджевардарско.

Танас и по-рано нямаше голямо мнение за акъла на Станѝш. Ама като чу тоя налудничав план, разбра, че Станѝш е ве само улав, но и опасен.

— Ай, да го вземат гяволите! — рече Дельо. — Ке ни открият турците и тѐ ти беля!…

— Слушай сега, момче — рече Танас на четника. — Ке идеш да кажеш на Станѝш, ако до вечерта не се махне от сѐлто, мръвки ке го направам! Разбра ли?

— Разбрах — рече изпотеното от страх момче.

Остана доволно, че се отърва живо и здраво, измете се веднага навън. Но бедите следваха една подир друга. Станѝш, вместо да се махне, взел, та свикал селото. Изглежда, нямал ни ядене, ни пари. Ядене му дали, но той почнал да ги мъчи за пари. Попитал кой държи касата на Организацията. Селяните не му казали. Положението с тия народни пари беше по-особено. Рядко четите взимаха от тях, и то при изключителна нужда. Парите се събираха преди всичко за оръжие. За да бръкнеш в касата, се искаше разрешение чак от София. Танас и Дельо се възмутиха до дъното на душата си. Те, действителната чета на Гевгелийско, не посмяха да вземат и грош, а тоя върховист от чужд район идва да задигне парите на хората!… Макар и светло, повече не можеха да чакат. Вдигнаха четата и отидоха в Стояко̀во. Тъкмо отседнаха в крайната къща и дотича запъхтян селянин.

— Бързайте бре, хора! Станѝш уби Тома̀та Хаджиев…

Танас рипна, без да чака останалите. Докато те пристигнат, Станѝш извикал ръководителя на Организацията, който бе много добър и кротък човек, почитан от населението, и взел да го тормози за парите.

— Не е твоя рабо̀та да питаш! — рекъл Тома̀та. — Нито колко пари имаме, нито какво друго имаме. Ние се отчитаме пред нашио воевода.

Като чул това, Станѝш сграбил един връшник.

Танас тичаше бързо. Видя как Станѝш гони по мегдана Тома̀та и го фрасна с връшника. Той падна и кръв потече от главата му. Танас усети как червата му се обръщат от злоба в корема. Спря за миг и затикна ножа на пушката. В това време Тома̀та скочи и отново побягна. След него — Станѝш. Танас извика силно на Тома̀та да спре. Изтича и застана с пушката пред него. Станѝш замалко сам не се надяна на ножа. Танас го опря право в корема му и го подръгна така, че острието да засегне кожата през дрехите. Станѝш опули очи и не смееше да мръдне.

— Ке ти изкарам цървата, копеле мръсно! — извика Танас съвсем побеснял.

— А, значи, а̀ко сме се били в Илинденското въстание! — взе да заеква Станѝш.

Тия думи го спасиха от смърт. Разумът надделя над беса. Не можеше да убие посред бял ден въстаник. Изведнаж Танас пусна пушката си и удари Станѝш с юмрук право в носа. Рукна кръв. Танас скочи върху него. Сопна го на земята и взе да го налага с юмруци. Дойде на себе си, чак когато Дельо и останалите четници със сила го отскубнаха. Едва го успокоиха. Събраха се в една къща… Станѝш все си секнеше окървавения нос.

— Да помниш! — викаше му Дельо. — Тука, на тоя район, аз съм господар. Не е твоя работа да питаш какво има в него!

— Що не му теглиш сатъра! — рече омаломощеният Танас, заобиколен от четниците, които го пазеха.

— Не искам, джанам, да си слагам грех на шията. Това куче се е било във въстанието. Па и не е сам. С него има много невинни момчета.

След дълги разправии и псувни се разбраха Станйш веднага да се върне в Кукушко. Ще му дадат и куриер, и писмо. Там да решат по-нататък съдбата на четата. Но след полунощ, когато трябваше да тръгне с хората си, захвана силен дъжд с буря и не можеха да мръднат. Останаха още един ден заедно, толкова, колкото беше необходимо да се случи белята. Цели две чети да стоят в селото и да останат незабелязани при тия разправии беше невъзможно! Стояково броеше към петстотин и кусур къщи. Организацията там беше много здрава, но имаше и османлии. Те изпратили хора до каймакамина в Гевгели. Този каймакамин беше умен и разбран човек. Не искаше в неговата кааза̀[8] да има размирици и сражения. Отишли турците при него и му рекли:

— Дельо Калъчев и четата му са в Стояково.

— Е хубаво бре, джанам — рекъл той, — що лошо ви прават! Нещо пречат ли ви? Пари ли ви искат? Хора ли бият?…

— Това не прават — рекли турците. — Бият се помежду си.

— Айде, идете си! — рекъл каймакаминът. — Тия хора са пренощували в селото вчера. Сега кой знае къде са…

На другия ден отново отишли. Обадили му, че комитите са останали.

— Идете си! — върнал ги пак той. — Тая работа е моя.

Но те минали през чаршията и се спрели в кафенето. Там били събрани почти всички по-видни турци. Разговорили се и веднага се вдигнали при началника на войската. Тоя, без да каже на каймакамина, тръгнал към селото. Тогава в Гевгели квартируваше много аскер, завърнал се наскоро от Албания, където също имаше бунтове. Войниците бяха изморени и озлобени към раята.

А в това време четите на Станѝш и Дельо, разположени в двата края на селото, чакаха да дойде нощта, за да го напуснат. Към обед дотичаха двамата наблюдатели.

— Бай Дельо, целата войска от Гевгели иде към нас. Минаха Вардара.

Четниците отдавна бяха готови и веднага рипнаха. Танас поведе момчетата, а Дельо с още едно момче отиде да предупреди Станѝш. Танас раздели четата на по двама души, за да не правят впечатление. Така пръснати, минаха през бахчите. Последен се изтегли той. Погледна към Вардара. Войската от Гевгели се беше проточила на голямо разстояние. Отведе ги към чуката над селото. Казваше се Мадѐмот, понеже оттам вадеха големи плочи, наречени мадѐми, с които планинските села покриваха къщите си вместо керемиди. Танас разпредели другарите си в кръг. Всеки се закри зад големи камъни. Зачакаха. След малко се върна Дельо.

— Що стана̀? — го попита Танас.

— Отидох при Станѝш. Рекох му — турската войска идва, айде, тръгвай с нас!

— Не тръгвам с вас — обидено се заинатил Станѝш. — Нека ни утепат, барем да знаят хората, оти вие сте виновни!

— Ке разсипеш сѐлто — рекъл Дельо.

— Ние сме тръгна̀ли да мрем. Тука ке се бием! — още по-инатчийски заговорил Станѝш. — Да ни остане името за вечни времена!…

Танас знаеше, че върховистите са много по самохва̀лбите, но не вярваше, че улавият Станѝш им прилича по всичко.

— И така му говорих, и инак му говорих — продължи Дельо. — Абе в къщи не се води бой. Ке ви избият… Не, казва Станѝш, вие си ходете по вашио път, ние по нашио!…

Но част от момчетата не се съгласили с разсъжденията на своя воевода и тръгнали с Дельо. Той ги доведе до Мадѐмот. Сетне разбраха, че всичко е било Станѝш да се покаже на много обиден. Още щом Дельо напуснал къщата, той с останалата чета побягнал и хванал пътя за Боаз-тепе. Оттам живи-здрави се добрали до Арджанския гьол. А Дельовата чета трябваше да сърба цялата попара…

Танас наблюдаваше от чуката с бинокъла какво прави турската войска. Видя, че първо обградиха селото. Успокои се. Но тоя пусти турчин, Папа̀ Алил, който отиде с другите да ги предава в Гевгели, забеляза следите и веднага поведе едно отделение към Мадѐмот. Той бързаше напред, а след него юсбашията на кон. Още не ги бяха открили. Танас не можа да издържи. Извика силно на турски да го чуе Дельо:

— Удри да убиеш това куче!

Но юсбашията чу пръв гласа на Танас. Конят му се изправи и Дельо не можа да го улучи. Обърна се и в галоп препусна. Войската откъм Стояково не бързаше. Танас се чудеше защо още не ги заобикаля. Даже по едно време видя, че се оттеглят вътре в селото. А аскерът, като разбрал, че там няма някого, се юрнал да граби къщите. Началникът на войската започнал да ги бие с бич и Танас чу как викаше с пълен глас:

— Що тѐрате тука! Я ги комитите на чуката! Идете там да се биете!

Успя да спре грабежа и накара войниците да се върнат обратно. Късно след обед обградиха чуката. Четниците усилиха стрелбата. Турците бяха в неизгодно положение — ниско в полето, под техния обстрел. Не се опитаха да атакуват, само още по-добре затегнаха обръча. Започна да пристига и башибозук от околните турски села. Заедно с тях вървяха кадъните и децата им. Мястото беше голо и сражението им можеше да се наблюдава отдалеч. Турците искаха сочите си да видят как аскерът ще изтепа комитите. По едно време Дельо прилази към Танас.

— Я по̀гледни с бинокъла да кажеш какво става натам!

Танас нагласи бинокъла. Ясно се забелязваше на километър разстояние от Мадѐмот циганска музика със зурли и тъпани, а кадъните пляскаха с ръце и играеха кючек. Турците предварително празнуваха победата. Гледката му се видя много чудна. Нетърпеливият Дельо му измъкна почти насила бинокъла. Той също дълго се взира нататък.

— И кадъните ли, техната мама, ке водат сражение с нас! Резил!…

— Остави ги на мира! — рече Танас. — Ние да сме живи! Дай боже, по-бързо да мръкне!…

Но Дельо беше много ядосан. Даде заповед на цялата чета да насочи пушките към кадъните. Мереха високо, защото бяха далеч, та куршумите да паднат при тях. Като дадоха така два залпа, Танас видя през бинокъла как червените фереджета се пръснаха. Спря и биенето на тъпаните… Най-сетне пред мръкване турците решиха да настъпят. Събраха се на едно място всички читаци от селата. Въоръжението им беше жалко — кой със счупена пушка, кой със секира. Строиха ги горе-долу в боен ред. Редовната армия направи коридор, за да ги пропусне да идат в атака. Четниците ги зачакаха, без да дадат нито един изстрел. Важното беше да ги пуснат съвсем близо. Тогава залпът всяваше такъв страх в редовете им, че не бягаха назад, а летяха. Башибозукът направи нещо като верига. За да се окуражат взаимно, деряха си гърлата. Наближаваха като глутница. Спряха точно в подножието на чуката. Изглежда се страхуваха от мълчанието на комитите. Танас извика на турски:

— Що спрехте бре, пеливани? Не сте бабайта, свѝне сте!

Войниците не стреляха, за да не ударят някого от башибозука. Гласовете добре се чуваха в настъпилата тишина. Така започна словесното сражение. Отначало се сипеха по-меки обиди като: манафи, ско̀пени пръчове, крастави кучета, кьорав да о̀диш! А сетне преминаха към по-тънките псувни, които засягаха цели поколения далеч назад. Най-много се псуваха на вероизповедание. Накрая Танас извика:

— Тичайте, ке намерите тук майка си!…

Вбесените читаци се затичаха. Но мястото беше голо и нямаше къде да се скрият. Едно от момчетата прибърза да даде изстрел. По него даде залп цялата чета. Турците бяха още далеч. Падна само един, а другите побягнаха. Това беше първият и последен опит за атака от страна на противника. Направи обаче окопи и така постави засадите, че Дельо се съмняваше дали ще се измъкнат през нощта. Стъмни се. По заповед на воеводата се събраха на едно място. След кратко съвещание се прие предложението на Танас. Той от опит знаеше, че откъдето идва войската, там е най-слабото място. Турците никога не очакваха нападение от посоката, откъдето са дошли. Затова четата реши да атакува право към Гевгели. Затъкнаха ножовете на пушките и тръгнаха във верига. Нищо не се виждаше. Месечината още не бе изгряла. Така вървяха през полето и никой не ги спря. Изведнаж Танас чу пред себе си на турски:

— Кой си ти?

Залегнаха направо в калта.

— Аз съм — отговори на турски Танас.

— Кой си ти? — повтори гласът.

— Осман — отговори Танас. Турците нямаха презиме, а само едно име.

— От кой полк си? — се чу пак гласът.

— От икинджи табур съм (от втори полк) — рече наслуки Танас.

Залп от куршуми премина над главите им в отговор. Явно беше, че полк с такъв номер не участвува в сражението. Четата се обърна.

— Никой да не бега назад! — рече Дельо.

И наистина, нито беше да побягнат, нито пък да почнат сражението нощем на равна открита местност, където турците бяха добре окопани. По тях се сипеха непрекъснато куршуми и не можеха глава да вдигнат. По заповед на Дельо почнаха лазешком да се оттеглят към едно малко възвишение. Дельо каза на Танас:

— Вземи половината от другарите и почни да лазиш налево! Аз с другите надесно. Ке ги удариме от двете страни да пробиеме обкръжението.

Групата на Танас бавно и мъчително се промъкваше, без да вдигат глава. Лицето и гърдите на Танас станаха целите в кал. В устата му влезе пръст и той плюеше. По едно време откъм Дельовата страна се чу голяма пукотевица. Танас спря четата и обърнаха пушките, където предполагаха да се води сражението. Стреляха наслуки. Като изгърмяха по една пачка патрони, той разбра, че е безсмислено. Турците не мръднаха от окопите, а останалата войска взе да се приближава към мястото, където искаха да направят пробив. Това се чувствуваше от виковете и говора на много хора. Наляво Танас забеляза нещо да се чернее. Когато стигна, видя, че е някаква малка височинка с две-три скали. Върху тях пропукаха пушки. Пак бяха попаднали на засада. Едно от момчетата падна. Танас се наведе над него. Застреляно беше в челото. Върнаха се. Страх обзе Танас. Както винаги в такива случаи почна шепнешком да се моли на своя закрилник: „Ако куртулисаме, свети Георги, сребърен кръст от Света гора ке ти пода̀рам.“ И сетне прибави: „Голем кръст, така да си знаеш!“ Но тоя път свети Георги нещо се бавеше с помощта. Може би затова, след като отърваха смъртта, Танас не изпълни обещанието си. Тогава си рече: „Не дойде от свети Георги опасението, а от кръстето срещу куршуми на поп Гоне, дето ми го подари. Друг път, като ми помогнеш, ке ти сторам подарок…“

Танас реши да опита последното средство. Извика братовчед си Дино Крундѝрски, стар, опитен и куражлия четник.

— Слушай, братовчед — му рече Танас. — Ти ке вървиш с мене. Тихо ке прилазиме до окопите и ке стреляме. Останалите, като чуят, да се затичат със затъкнати ножове в атака! Който, се измъкне, да бега право към Арджанския гьол! По пато ке се застигнеме.

Прилазиха напред с братовчед си Дино Крундйрски. Започнаха, стрелба от упор. Един турчин в окопа приписка. Танас забеляза как побягнаха няколко сенки назад. Извика на четата:

— Тичайте след мен!

Изведнаж месечината се показа зад облак и освети цялото поле. Танас се обърна за миг и видя, че Мадѐмот е зает от аскер, който тича и стреля в гръб зад тях. Друг изход нямаше. Отзад ги гонеха, пред тях бяха засадите. Тия, които се спуснаха от Мадѐмот, започнаха да реват така силно, че на Танас му се стори земята да се тресе. От страх и напрежение косите му щръкнаха. Все пак успяха да пробият засадата и отвориха един тесен коридор тъкмо да преминат. В страха си бягаха, колкото им крака държат. Чуваше се шляпането на опинците им в калта. След около 200 метра попаднаха на нова засада. Разпръснаха я с един залп и пак затичаха с изплезени езици. Когато се събраха, липсваше още едно момче. Другарите му го видели как паднало от куршум. Приседнаха за малко да поемат дъх. Гевгели беше близо. Отклониха се право към Арджаиския гьол. През цялото време Танас мислеше за Дельо. Смяташе, че не е успял да пробие засадата. Завалиите! — си казваше Танас. — До сутринта ке ги избият… Излязоха на друма за Солун. Покрай друма течеше вадата на една воденица. Щом наближиха, някой извика на български:

— Кои сте вие?

Танас и цялата чета се стовариха по корем в калта.

— А вие кои сте? — извика Танас.

Познаха го по гласа. Беше Дельовата група. От неговите момчета убили само трима души, и те, от четата на Станѝш. Като се събраха, се разпрегръщаха. Разсъмваше. Вдигнаха се пребити от умора и продължиха към Арджанския гьол…

На Гавалянската ва̀лта, където се добраха, имаше колиби. Имаха покрив над главата си. Изсушиха се. И както винаги се постараха бързо да забравят и сражението, и убитите. Трябваше да се живее. На няколко пъти Танас излиза до родното си село. Намериха дрехи за оголелите другари. Много се караха на тия, дето си бяха хвърлили манлихерите при бягането. Танас донесе две пушки Гра.

— Като си хвърляте златното оръжие, на̀ ви сега тия вира̀н! — рече им той.

На валтата селяните бяха оставили, освен брашно и сол, и серкмета за риба. Наловиха много бѐловица и ядоха до пръсване. В една от колибите намериха тамбури и един кавал. Образуваха нещо като оркестър. Едно от момчетата вместо тъпан биеше тенекия. Отначало изсвириха за опит две турски маанета, сетне почнаха народни песни. Накрая, като се разбра, че и хора̀ могат да свирят, Танас по цял ден рипаше като бесен. Правеше най-сложни танцови стъпки върху малкото място, с което разполагаха. Беше такъв хо̀раджия, че и в тепсия можеше да играе. Гледаха го с часове. Голяма веселба му удариха. Само едно от момчетата се мусеше и веднаж каза:

— Немате ни срам, ни грех от господ! Да знаете, ке ви накаже. Другарите ви още в гробо̀вете не са положени…

— Оти така думаш? — рече обиден Танас и спря да играе. — Да не би мен като убият, умрелите ми другари да плачат? Оти не си гледаш работата? Кой умрел — умрел, кой останал жив — да се весѐли!

Танас никога не се замисли над тая философия. Ако тогава, като млад, тъгуваше за избитите си другари, както по-късно, от мъка нямаше да издържи. Той не се замисляше, че животът им е кучешки, че на света може да се живее с повече удоволствия. За него и останалите животът беше такъв, какъвто го водеха. И понеже опасностите бяха на всяка стъпка, те не изпускаха и най-малката възможност за веселба. Една топла манджа, чашка кафе, парче локум, малко песни… И те ставаха напълно щастливи. Но винаги помнеха, че не са като другите хора, с право се смятаха за нещо повече от някой търговец, от някой владика или богат кехая[9], от даскал или управител. Те бяха революционери!

Към края на седмицата от Стояково пристигнаха двама пратеници да си вземат четата. Прегърнаха се и се разговориха. Турците си отишли и дали умрелите да си ги погребат в християнските гробища. Селото не закачили. На другата вечер тръгнаха. Не можеше една чета от Гевгелийско да се мотае току-така из Кукушко. Такива бяха правилата на Организацията. Като стигнаха в Стояково, целият народ се събра радостен около тях. Всеки искаше да ги пипне и да се увери, че са живи. Отидоха и на гробовете на своите другари. Със свалени калпаци стояха четниците, докато попът четеше. Накрая му целунаха ръка и измъкнаха по една благословия. Хапнаха пшеница и изрекоха древните думи: „Лека им пръст!“ А народът им отвърна: „Вие да сте живи!“

Лека-полека се окопитиха за нови сражения. Намериха още момчета, които учеха на четнически занаят. Организацията почна да се съживява. Нищо още не беше загубено. Макар и бавно, те се готвеха за бъдната голяма битка. Куриерите трескаво заработиха и безбройните канали за придвижване на чети и оръжие отново се отвориха. Един по един се завръщаха от България прославените воеводи.

През април 1904 година пристигна и Аргир с голяма чета. Посрещнаха го още в Балѝнци. Той бързо пое цялата работа в Гевгелийски и Дойрански окръг. Танас и останалите четници, препатили така много, най-сетне си починаха. Аргир искаше колкото се може повече да се говори за четите. Пое главно планинския район, а Дельовата група остави да се подвизава в полето. Често обаче, за по-големите дела, четите се обединяваха. Още щом се срещнаха в Балѝнци, Аргир подробно разпита какво се е случило в негово отсъствие. Похвали ги за убийството на Вѐли Пеливан, но им се скара, че Христо Гъркоманина още не си е получил заслуженото. Оправдаха се с голямото сражение при Стояково. Аргир им каза:

— Правите каквото правите, искам в най-скоро време да го убиете. В моя район не мога да оставя жив такъв предател!…

Танас и Дельо се изтеглиха към полето заедно с шестима другари. Дельо слезе чак в Гевгели, за да проучи всичко. Христо Гъркоманина, който беше турски жандарин, рядко се прибираше в селото си. Предупредиха градското ръководно тяло да го наблюдава и при най-малка възможност веднага да им съобщи. Казаха им, че се е много уплашил и не излиза от града. А може би някой му е подшушнал, че му се крои кюляхът. Така Дельо и Танас обикаляха полските села и не смееха да се върнат при Аргир. Те не забравиха предателя, но сгоден случай не им падаше. Минаха много месеци. Нямаше как, явиха се отново при Аргир. Той им се скара, но засега нищо не можеше да се направи.

А воеводата се занимаваше не само с Организацията, но и с образованието, дори с хигиената на селата. Една вечер се вдигнаха в село Купа. Там вечеряха и седяха до късно. Тъкмо легнаха да спят и Танас усети как нещо го лази по кръста. Сетне взе да се чеше по цялото тяло. За него това не беше нищо ново. Разора, че е хванал въшки. Не можеше да заспи. Все се въртеше и чешеше. По едно време чу как и другарите му пъшкат.някои даже разстанаха. Воеводата също се надигна. Запали лампата. Почнаха да се пощят. Аргир се разпсува. Събуди стопаните. Сложиха голям котел. Цяла нощ се париха. На сутринта събра селяните. Четниците също присъствуваха, но сега, както седяха, подбираха си кепетата нагоре, да не ги полазят въшките.

— Има ли вода вашето село? — попита Аргир народа.

— Има — рекоха те. — Вода много, от всички страни минават потоци от планината.

— Вода имате, котли имате, дърва имате и въшки имате! — каза Аргир.

Селяните учудени млъкнаха.

— Ние си имаме въшки, ама ке ни пречат.

— Отсега нататък — каза Аргир — ще перете дрехите! Всички дрехи ще изпарите, въшка да не остане! Разбрахте ли?

— Ама ние переме — рекоха селяните.

— Перете си очите!

Накара ги целия ден да чистят къщите. Но въшка така лесно умира ли?… Гледаха, колкото за очи пред Аргир, надве-натри да свършат работата.

— Дедо Аргире — му рече Танас, — оти се ядосваш? Това село като че ли не го знаеш!… Тука е царо̀т на въшките во Македония!

Къщите им бяха толкова мръсни, че Танас се гнусеше да се допре до някой предмет.не бяха яли целия ден. Селяните им поднесоха казан месо да вечерят. Всички четници почнаха да се дърпат от яденето — кой не му се яло, кой коремът го болял… Аргир веднага разбра каква е работата, понеже той самият беше много гнуслив. Изплю се в казана в яда си, вдигна го и го изтури на земята.

— Разсипа хубавата манджа… — рекоха селяните.

Накара ги да измият цялата къща. Танас знаеше, че такива работи като чистота и въшливост не се оправят ни с бой, ни с викове. Тръгнаха си още веднага, гладни и ядосани. На сбогуване Аргир се закани:

— Втори път като дойда и намеря една въшка или неизчистена къща, на всеки по 20 тояги ще стоваря!

Получи се съобщение, че и Чернопеев се е прибрал в Струмишки район. Танас се много зарадва.

— Дедо Аргире — му рече той, — пусни ме, молим ти се, да ида при Чернопеев за малко време. Искам да го вида.

Аргир помисли малко.

— Добре, Танасе. Христо ти е като баща. Иди да го видиш, но не оставай при него. Сега си четник на Гевгелийски район. Не те давам на никого!

— Бъди рахат! Ке се върнам.

Танас написа писмо на Христо. Той му отговори, че е много радостен да се видят. Проводи му куриер, който го отведе до Никулич, едно високо, планинско село в Беласица. Там ги чакаше Чернопеев с четата си. Двамата се прегърнаха.

— Ще останеш при мене, Танасе!

— Не мога — рече той. — Аргир не ме пуска.

— Ще му напиша писмо, барем два месеца да стоиш при мене. Помниш ли онова куче, владиката Герасим?

— Как да не го помна!…

— Този манафин пак е почнал да мърсува и да предава всичко българско. Ама тоя път, ако не го махнат, ще го изнесат от Струмица с краката напред!

Отидоха да денуват в черквата на Сурлево. Нямаше подходяща къща, а черквата беше извън селото, на високо и огледно място. Добро и за бягане, и за сражение. Танас бързо се запозна и сдружи с четниците на Чернопеев. Донесоха им ядене в черквата. Постлаха кепетата и спаха цялата сутрин. Много му хареса един четник, казваше се Мицо. Правеше им такива смешки, че Танас го заболя коремът. Иначе Мицо беше вече стар човек, най-възрастният между тях. Дълги години бе лежал по турските зандани и може би оттам знаеше толкова мурафети. Следобед някой извади карти и мераклиите веднага се събраха. Чернопеев се мусеше, но не искаше да отнеме това малко удоволствие на четниците. Оттегли се настрани и седна пред олтара.

Започнаха игра четирмата най-добри картаджии — старият Мицо, Кочо Аджиманов, Ичко Бойчев и едно друго момче. Танас не знаеше да играе карти, но остана да наблюдава. Играта се водеше на кръв. Всеки заложи, каквото имаше. Ичко — един кара̀патлак с шест куршума в барабана, Мицо — една варненска кама, другото момче — една бяла меджидия. Само Кочо Аджиманов нямаше какво да заложи. Предложи си кепето, но Ичко не му го хареса. Рекоха отново да играят без залагане — само така да се упражняват, а сетне да почнат голямата игра. Мицо играеше хубаво, но от време на време ставаше, отиваше пред олтара и почваше да се кръсти и пада на колене.

— Господи, молим ти се, про̀сти им на тия улави човеци! У твоята черква намерили карти да играат!…

Танас се превиваше от смях. Чернопеев също се подсмихваше. Танас не знаеше каква е точно работата, но видя, че тримата са се сговорили да бият Кочо Аджиманов. Още преди да идат в черквата, той чу как Чернопеев се скара на Кочо. Последният носеше един турски чепкен[10] с дълги ръкави, преметнат на рамото. Чепкенът беше много красив, везан със сърма. Но Чернопеев толкова мразеше турските дрехи, че не можеше спокойно да гледа Кочо. Все му казваше из пътя:

— А бре, керата[11]! Маани тия турски гюзеллъци[12], да се пикая на них!

— Как да ги мана? — отговаряше Кочо. — Това ми е салтаната!

— Не си турчин да носиш такива ръкави!

— Оти бре, бай Христо? Нема закон какви дрехи да носим е.

А в това време се готвеха да почнат решителна игра. Цялата уговорка била, както научи по-късно Танас, да свалят на Кочо чепкена. Затова Чернопеев така, без гняв, се съгласи да играят карти четниците му. Пак попитаха Кочо какво ще предложи. Първо даде двайсет патрона.

— Малко е — рече Ичко. — Аз цел револвер давам.

— Е хубаво. Кажи ти какво да дам!

— Дай чепкена. Ако те бия, мой да е!

— Арно — съгласи се не много охотно Кочо.

Седнаха да играят само двамата. Всички застанаха около тях. Мицо гледаше картите на Кочо и даваше иширети на Ичко. Накрая Ичко надигра Кочо. Тоя щеше да заплаче от яд.

— Дай чепкена!

— Не — викна Кочо. — Не може само с една игра. Още един път!

Ичко се съгласи. Пак започнаха. Кочо се много ядоса. Загуби и тоя път. Повече мърдане нямаше. Чернопеев лично му свали чепкена. Сряза му с нож ръкавите. Излезе пред черквата и го постла пред вратата. Избърса си хубаво опинците от него и пак се прибра в черквата, като подсмърчаше доволен.

Танас се върна в Гевгелийско късно есента и както винаги, още с пристигането си, се навря в беда… Валеше сняг. Вървяха към Пальорци. Водеше ги Аргир. По пътя заобиколиха едно турско село. Но изглежда са оставили диря по снега и турците обадили на аскера. Четата в това време беше отседнала в къщата на техния другар Христо Пальорски. Изведнаж няколко четници изчезнаха някъде. Танас ги намери в плевнята. Христо докопал тенекия, пълна с ракия. Пиячите се бяха разположили на сеното. Пиеха ракията с канчета, а посред тях имаше леген кисело мляко. Бъркаха с лъжиците направо от легена.

— Що правите? — им извика Танас.

— Не виждаш ли, закуска си правиме.

— Абе каква е тая ваша закуска? — въздъхна Танас и седна при другарите си.

Веднага му подадоха пълно канче. Танас знаеше, че в момента Аргир е свикал ръководството и се занимава с училищни и други работи, та беше напълно спокоен. Изпиха цялата тенекия. Едва се държаха на краката си. По едно време дотича един четник.

— Къде сте, бре? Аргир ви търси под камък и дърво.

— Що е станало?

— Аскер иде към сѐлто!

Танас се опита да събере мислите си. Всичко му се въртеше пред очите. Излезе навън. Лъхна го студеният вятър. Малко поизтрезня. Събраха се при Аргир. Той не забеляза, че са пили. Беше късно да се измъкнат от селото. Аргир ги поведе към католическия манастир. Понеже беше завършил френски колеж в Солун; имаше добри връзки с католиците. Прерипаха дуварчето на манастира и се намериха в двора. Бяха намислили да не се обаждат никому. В двора имаше голям зайчарник за около двеста зайци. Искаха да влязат в него. Но разбраха, че ако ги открият, оттам няма да могат да водят сражение. Решиха да се обадят на сестра Алоа̀та, игуменката на манастира. Потропаха на портата. Отвори им братът на игуменката — Франческо. Бяха италианци по народност. Франческо живееше при сестра си заедно със семейството си. Винаги пушеше една голяма извита лула, която не сваляше от устата си. И двамата познаваха добре Аргир. Посрещнаха го приятелски. Като разбраха каква е работата, набързо ги вкараха в едно зимнично помещение. Върху капака на зимника натуряха мръсни дрехи. Четата се притаи и зачака какво ще стане. Франческо им извика отгоре:

— Да не се никак боите! Няма да влязат. Трябва чак от Солун да вземат разрешение за това.

Милязѝминът, който беше изпратен да претърси Пальорци, тръгна от къща на къща. Четата никъде я нямаше. Накрая стигна до манастира. Сестра Алоа̀та и Франческо не им позволиха да влязат. Манастирът беше под защитата на европейските консули. Но за да напуснат селото, въведоха за проверка само милязѝмина и кмета. Водеха ги от килия в килия. Танас и останалите ясно чуха разговора и стъпките над зимничето. Накрая офицерът се извинил и напуснал селото. Аргир искаше веднага да изтегли четата, но игуменката не даде.

— Ако сега излезете, ще ви открият и турците могат да направят пакост на манастира.

Останаха около една седмица. Католиците ги хранеха и гледаха добре.

Около Нова година се получи съобщение за Танас и Дельо от Гевгели. Пишеха им, че Христо Гъркоманина ще си ходи за празниците в родното село. Бил се вече успокоил и не се пазел толкова. Аргир им даде на помощ още няколко четници. Точно преди Коледа получиха второ писмо. Христо Гъркоманина отишел вече в селото си. Лошото беше, че там освен българи живееха и много турци. Шест души не можеха да свършат работа. Танас събра още десет въоръжени селяни от Гърчище и Гявото. Късно след обед минаха Вардара и влязоха в селото. Десетте селяни заложиха на пусии около турската махала да не би турците да ги ударят в гръб. Обградиха къщата. Танас отиде на портата и почука с приклада. Никой не отвори. Най-сетне извика:

— Христо, бре…

— Кой си ти? — чу се глас отвътре.

— Идем ти на гости за Коледа!

— Не чекам аз приятели за Коледа!

И без да каже, това беше ясно като бял ден. Кой ще ходи на гости за Коледа в чужда къща!…

— Отвори бре, Христо — пак извика Танас.

— Нема.

— Ке отвориш, куче, и хо̀ро ке играеш!

— Кой си ти?

— Аз съм Дилбер Танас…

Докато изговори това, отвътре изгърмя пушка. Куршумът мина на косъм от него. Той се прикри. Посъветва се с Дельо. В началото планът им беше такъв — да влязат просто в къщата му и тихо да го измъкнат навън, ужким по работа. Не искаха пред децата и жена му да проливат кръв на Бъдни вечер. Но изстрелът обърка плановете им.

— Нема как — рече Дельо. — Ке ни стане курбан.

С това Дельо изказа гласно решението. Трябваше да запалят къщата и да го опекат като агне за курбан. Дельо се опита още веднаж да го накара да излезе.

— Язък за децата ти! — извика високо той. — Ако отвориш, нема да загинат ни те, ни жена ти. Ела с нас малко да си поговорим.

А Христо през това време стреляше непрекъснато във въздуха от едно високо прозорче на къщата, та да го чуят в турската махала и му се притекат на помощ.

— Отвори бре, Христо! — извика Танас за последен път. А той в отговор: „Дум!“

— А, така ли? Що стоѝте и гледате, бре! — обърна се Танас към четниците. — Бързо носейте съчки!

Всички се разтичаха. Натрупаха много тръни и дърва около цялата къща. Беше направена от тръстика и клони. Запалиха дърветата. Къщата бухна изведнаж. Христо Гъркоманина започна да стреля още по-често. Пламъкът се разгаряше все повече и повече.

— Язък за жена му и двете деца! — рече Танас и се прекръсти.

— Нека му е! — каза Дельо.

— Не е хубаво това, що сторихме — рече Танас. — Дано не се сбие на наште деца, ако имаме един ден и ние деца!…

Всеки от четниците се замисли. Страхуваха се от възмездието на съдбата. Децата бяха невинни. Отпосле Танас често си спомняше за Гъркоманина и двете му рожби, които изгоряха. Смяташе, че тогава бог го е прокълнал. Христо гърмя, гърмя с пушката си и накрая престана. Къщата се срути. Огън и искри се вдигнаха в небето. Откъм турската махала пропукаха пушки. Танас и останалите се затичаха натам. Наистина турците тръгнали да спасят Христо. Пръснаха ги с един залп. Тоя път стреляха във въздуха, за да не убият още някого на този светъл християнски празник.

Оттам се запътиха отново при Аргир. Той ги разпита подробно. Отначало не му казваха за децата. Но Аргир разбра, че крият нещо. Започна да настоява. Накрая Танас всичко му разправи. Аргир се много разлюти. Псува ги на майка, нарича ги какви ли не — и кръвопийци, и каквото му дойде на устата. Най-сетне Танас не се сдържа.

— Оти говориш така, дедо Аргире? Не наръга ли ти твоя гост Искѝн-бег с ножа на пушката? Не му ли взе душата? Що̀ ти беше сторил турчинот? Напразно го набедиха и ти чул не чул, го утепа̀, а остави Гоне Бегинин да се измъкне здрав и читав!…

— Не е така и ти нема да ми казваш какво да върша!

— Не е право, дедо Аргире. Грех извършихме, истина е, но предательот требеше да умре. Още не са изгнили коските на другарето ни в Балѝнци. Ако и ние се боехме от грех, по-добре беше да станем попове, а не революционери!

Отначало Аргир издаде строго наказание — Танас и Дельо да ходят един месец без оръжие, но сетне отмени наказанието. Можеше ли в тая люта борба да се предвижда всичко?… Покрай сухото изгаряше и суровото. Така се утешиха всички.

Нещастно почна тая 1906 година. На 1 март бяха избити около четирийсет четника и двама куриери, начело със Сава Михайлов. Хитрият Апосто̀л, който бе обединил четата си с тая на Савата, успял да се укрие в една лисича дупка. Оцеляха още двама четници. Аргир лично ги прекара в Арджанския гьол на лечение. Танас остана в Гевгелийски район. Това поражение много ги стресна. Загина един от най-големите воеводи на Македония. Апосто̀л беше тежко ранен. Турците го смятаха за убит.наградиха поручика, който води сражението с чин майор. Не се минаха и двайсет дена, турците изтребиха още една от най-прочутите чети в цяла Македония — тая на Иванчо Кара̀сулията. Според Танас тежките сражения с многобройни жертви се водиха в Гевгелийско. Пусти район, що души отнесе!… Обграден от многоброен аскер в Лесково, Иванчо Кара̀сулията започнал сражението призори и го завършил чак късно след обед. Когато Гого Мутуванлията, най-старият му четник, рекъл на Иванчо: „Ке ни избият до един. Нека отстъпим! Патроните се привършиха“, Иванчо му отговорил: „И да отстъпим, ке ни избият.не виждаш ли, че отвсекъде сме завардени? Никой да не мърда от местото си! Още малко време Македония ке биде наша. После нека Господ ни съди!…“ Всички оцелели четници се подчинили на последната заповед на своя воевода Иванчо наредил да изгорят архивата. Накрая останал само той. Новоназначеният майор от сражението със Савата и Апосто̀л тръгнал с изваден револвер да хване воеводата жив. Двамата стреляли едновременно. Майорът паднал убит заедно с Иванчо.

Всичко това Танас научи отпосле. Много жалеше за своя пръв побратим. Гордееше се, че в последния момент Иванчо е завлякъл в гроба си и убиеца на Савата. Но разгромът даде отражение не само върху броя на четите в Македония. Иванчо беше една жива легенда, от която се възхищаваха и българи, и турци. Народът се стрепна. Разколеба се вярата му в силата на Организацията. Османлиите пак вдигнаха гордо глава. Чак когато Апосто̀л Ениджевардарски образува нова чета и даде нови, блестящи сражения с турците, когато Аргир Манасиев подир няколко битки показа, че турците съвсем не са всесилни, когато Лука Иванов постави на място гръцките андарти, поражението лека-полека се забрави. И все пак след смъртта на Иванчо Гевгелийски район никога не достигна своята предишна сила.

Есента Аргир се приготви да замине в България за конгреса на Организацията. Даде нареждане на полската и планинската гевгелийска чета какво да правят, а на своите най-приближени другари, между които беше и Танас, каза, че вече няма да се върне като воевода в района. Поръча им да се подчиняват на новия, когото ще пратят от България. Един студен есенен ден Аргир потегли към границата, изпратен от Танас чак до Струмишко.

Зачакаха новия воевода — Никола Гърков, родом от Кукуш и учител в гр. Сливен. Но на път за района бил открит и унищожен от турците заедно с другарите му. Трудно се задържаха воеводите в Гевгелийско.

А в Организацията ставаха много лоши работи. Конгресът в Рилския манастир уж да обедини всички, а на дело съвсем се разцепиха. Старите вражди отново избухнаха с всичка сила. Така се стигна по-късно до убийството на Сарафов и Гарванов по присъда на Серския революционен окръг, ръководен от Сандански. Даде се сигнал за безмилостно и окончателно самоизтребление. А населението бе разочаровано от поражението на Илинденското въстание. Пък и след това не минаваше ден да не се чуе за нови избити чети и воеводи. Трябваше да се повдигне духът му. Но как, кой, по какви пътища?… Танас не можеше да отговори на тия въпроси. Ехото от борбите в България долиташе и в Македония, но с по-малка сила. Всичко това беше далеч от Танас и другарите му. Той, както винаги, вземаше страната на Яне и Чернопеев. Четниците продължаваха да се бият и да вярват, че ще направят такова въстание, което най-сетне ще донесе свободата на Македония. А после?… Танас, както и другарите му, си бяха говорили по тоя въпрос, но на прост четнически език. Надяваха се, че след това ще се съединят с България, така както на времето Румелия се обедини. Но първо трябваше да дойде свободата, а после народът сам да реши. За себе си лично четниците рядко се замисляха. Само малцина от тях смятаха, че ще заемат някакви постове. Повечето знаеха, че са прости и неуки хора. Малко се бояха от това мирно бъдеще. Изкарали повече от десетина години четнически живот, без занаят, без семейства, без имот, напълно непригодни за друг живот, те се стараеха да не мислят много напред. Танас си спомни една вечер в хотел „Батемберг“. На времето при Гоце бяха дошли от Македония Андон Кьосѐто и Миха̀л По̀пето. Подир малко влезе и Апосто̀л Ениджевардарски. Чакаше Организацията да му нареди кога да замине за Македония. В разговора, ни в клин, ни в ръкав, Апосто̀л рече:

— Като се освободиме, как ли ке живееме?… Не сме като останалите хора. Сега сме си на местото! Но тогава що ке работиме, като немаме занаят?

Гоце се замисли много над тия думи.

— Прав си, Апосто̀ле — рече той. — Най-добре ще е тогава да се съберем всички стари хъшове заедно и да покажем на хората как се живее задружно и братски!

Сетне Гоце се отпусна и взе да говори. За такова място бил намислил село Крупник, Горноджумайско.

— Там има хубави полета, тече река Струма. Има много води — и топли, и студени… Там ще се съберем всички македонски революционери. Имотът ще ни бъде общ, а най-важното — както досега се обичаме помежду си, така и тогава ще се обичаме!…

Танас добре помнеше тоя разговор. Докато беше жив Гоце, твърдо вярваше, че точно тъй ще стане, и беше напълно спокоен. Имаше кой да мисля за него. Но след като убиха Гоце, вярата му в златния революционерския град се разколеба, Сиромах Гоце, често си казваше Танас, като че ли не тебе утепаха, а нас, що останахме живя за таксират…

Трябваше да се живее. И те живееха, както можеха. От сутрин се замисляха къде да намерят залък хляб. Пазеха се от турците да не бъдат убити, обикаляха района, за да знае народът, че са живи, че има кой да се бори за тая пуста свобода!…

След заминаването на Аргир Танас започна дълготрайна преследване с един началник на потеря, юсбашия по чин. Противникът беше благороден, с това развито чувство на кавалерство, което имаха някои турци. Танас пое полската група като стар и опитен четник, без да бъде воевода. Често отиваше в планинския район, за да почине. Този юсбашия имаше голяма червена брада като пръч и затова Танас го кръсти „Дедо Пърчо“. Той бързо разбра, че Танас е главният му противник. Не рядко се случваше така, че когато Танас излизаше от едно село, Дедо Пърчо влизаше или обратното. Дедо Пърчо казваше на селяните:

— Защо не мога да намера пътеките на тоя човек? Къде се крие? Много ми е чудно!

Веднаж Танас тръгна с групата си на път за Стояково. Месечината светеше и всичко се виждаше ясно. Намерили се издебници, които обадили на юсбашията. Тъкмо седнаха на една височина да си починат и долу се чу говор на много хора.

— Тихо и всеки да залегне! — рече Танас на другарите си. Залегнаха. Говорът наближаваше. Съвсем неочаквано край четата на бял кон се изправи Дедо Пърчо, Зад него пеша вървяха войниците му.

— Удри, бай Танасе, да убиеш това куче — му прошепна едно момче.

— Никой да не стреля! — рече тихо Танас.

Остави аскерът да се източи край четата. След това се скараха.

— Защо не го утепахме? С един залп мамицата му щехме да разплачем! — викнаха четниците.

— Стига сте лаяли! — рече Танас. — Ако го убиехме, щеха да изгорят целото село и да изтрепат хората.

Селяните разправили на Дедо Пърчо как му е простил Танас.

— Бре! — рекъл юсбашията. — Верно ли е? Требе да е верно. Аз усетих още в деренцето, че конят не искаше да върви. Счу ми се даже и разговор.

Оттогава Дедо Пърчо започна да гледа през пръсти къде ходи Танас, но по настояването на гъркоманите и турците от време на време го гонеше — така, повече за очи.

В началото на лятото 1906 година Танас получи писмо от околийското ръководно тяло на Гевгели да отиде в Баялци и да се срещне с главния учител. На „Свети Кирил и Методи“ децата щели да имат изпити и групата на Танас, начело с него, да присъствува на училищния акт. Танас накара всички четници да се измият хубаво, да обръснат брадите си, за да не изплашат децата. Намериха прилични цивилни дрехи. Сложиха в поясите си само наганите. Вечерта преди „Свети Кирил и Методи“ отседнаха в къщата на Грушеви. Там дойде при тях главният учител да се уговорят какво да правят.на заранта се наплискаха хубаво с вода. Танас нареши дългите си коси. Наредени двама по двама, тръгнаха към училището. Всички четници бяха по бели везани ризи. Когато влязоха в стаята, децата се изправиха на крака. Станаха и селяните. Главният учител ги покани да седнат на челните места. Чак след това седнаха децата и селяните. Изпитът започна, но всички ученици гледаха в четниците. Знаеха, че комити са им дошли на гости. Танас чуваше как децата си шепнат едно на друго: „Това е Дилбер Танас, с дългите коси, а до него е Туше…“ Към дванадесет часа изпитът свърши. Отведоха ги на голям обед в Грушеви. Ядоха до пръсване и пиха вино. Дойдоха селските ергени в стаята, където обядваха. Казаха на Танас, че в Калиново има голям събор и ще играят хора̀. Поканиха го да дойде с тях. Танас, като чу събор и хора̀, не можеше да се сдържи на едно място.

— Айде да идем и ние! — рече той на четниците. — Таман ке отседнеме в Дино Калински.

Дино Калински, с когото заедно пробиха обсадата на Арджанския гьол, сега живееше като мирен човек. Танас искаше много да го види. Смесиха се със селските ергени и тръгнаха за Калиново. Пред тях вървяха музикантите с тъпан. Още на пътя почнаха да играят. Така стигнаха до мегдана на селото. Но в тоя момент един четник дръпна Танас за ръкава на ризата:

— Бай Танасе, виж!…

Танас се смръзна на мястото. Дедо Пърчо заедно с аскера наблюдаваше как ергените и момите са надиграват.

— Никой да не побегне! — тихо рече Танас на другарите си.

Те се събраха на купчина край него.

— Нема нищо. Дедо Пърчо не ни познава. Сега сме мирни хора. Щом сме дошли дотук, ке се хванеме на хорото!

Танас отиде пръв и почна да го води. Водеше го много хубаво и всички се разиграха. Турците с удоволствие ги гледаха.

— Кое е тояа хубаво момче, що води хорото? — попита Дедо Пърчо селянина до него.

— Ергенин е от Баялци.

— Аферим! Голем танча̀р! — рече юсбашията.

Танас забрави цялата опасност. Играта го увлече. По едно време опря да избърше с везаната кърпа потта от челото. Загледа се в хорото. Изведнаж едно младо момче му се видя много познато. Боже господи, това е малкият ни брат!… Позна го, въпреки че когато напусна родното си село, беше съвсем малко дете. Стана му милно. Отиде при момчето. То не можа да познае баче си.

— Откъде си, момче? — го попита Танас, като го дръпна извън хорото.

— От Гавалянци.

— Братя и сестри имаш ли?

— Имам.

— Как се казват?

— Вангел, Лазо и още един умрел брат Бла̀го. И сестра ми Вѐнда… — започна да изрежда момчето, но неговото име не каза.

— А друг брат имаш ли?

— Имам. Не знам къде е, Танас се казва.

— Добро и умно момче си — рече Танас и извади една турска лира, единствената, която имаше за зорзаман[13]. — Вземи я, голем да пораснеш!

Момчето се наведе и му целуна ръка. Танас не се сдържа и го прегърна, но не му каза кой е. Хвана се отново на хорото и игра, докато капнат от умора. Дойде Дино Калински. Прегърнаха се. Дино се беше много уплашил. Поведе ги към къщата си. Когато мина край Дедо Пърчо, Танас се спря и му направи селям[14]. Преспаха при Дино и на сутринта беше пак някакъв християнски празник. Тоя ден пък имаше събор в село Чигунци. Отидоха. Танас изкара и тук няколко хора̀ и излезе от селото. Тръгнаха към Баялци. Привечер юсбашията пристигна в Чигунци да провери за реда на събора. Като го видяха, хорото спря. Дедо Пърчо им каза да продължат. Един от българите не се стърпя и рече:

— Знаеш ли, юсбаши ефенди, Дилбер Танас бил на събор в Калиново и чок селям ти чинил.

— Айде, бре! Аз оттам ида. Ашколсун на тия момчета! — рече гласно юсбашията.

Турците никога не прикриваха чувствата си. Те имаха доблестта да се възхищават от противника. Но тоя път Дедо Пърчо се ядоса. Дигна се да гони четата. Вечерта стигна Баялци, но Танас и другарите му вървяха вече към Стояково. Ката съмна, Дедо Пърчо повика селяните. Те бяха спокойни. Нямаше чета в селото.

— Айде сега, кажете ми с добро, у коя къща е Дилбер Танас?

— Нема такъв човек тука.

— Има — рече юсбашията. — Скача, скача на хорото и най-сетне се наскача!…

— Ефенди, търси го — рекоха селяните. Юсбашията обърна наопаки цялото село.

— Ашколсун! — рече той накрая. — Хубавия човек й земята го крие.

Това мъчително и всекидневно преследване дойде на Танас до гуша. Той изпрати един стар и мъдър селянин да говори на юсбашията.

— Ефенди — му рекъл селянинът, — изпраща ме Танас. Не го повече го̀ни! Инак ке ти направи засада и ке те утепа.

Дедо Пърчо помислил малко и отговорил:

— Кажете на гюзел Танас ето що. Вече нема да го гона. Но нека, ако се бие некъде, да не е по моѝте села! Кажете му и той да не ме гони и да не поставя засади.

Така след тия преговори между двамата настъпи мир. Те никога не се сблъскаха помежду си.

Месеците отминаваха и ставаха години. Все повече се отдалечаваше времето от Илинденското въстание. Все още имаше чети, все още младите постъпваха в тия чети, но като че ли нещо завинаги си беше отишло. Идваха нови времена. Народът тръгна на гурбет в чужбина. Мнозина заминаваха за Америка. На Танас му се струваше, че всичко се е юрнало да печели и сякаш не мисли толкова много за свободата. Чакаха да им я поднесат на тепсия. А те, старите четници и воеводи, които оставаха, продължаваха да живеят както преди. Денем намираха някой скрито място, нощем извършваха дълги преходи, за да не се застояват. Търсеха храна, оръжие, патрони, които никога не им достигаха. Но най-лошото беше надеждата. Тя се бе отдалечила много повече, отколкото преди въстанието. Стараеха се да не мислят за свободата, защото мъка ги налягаше. Докато само преди няколко години не ставаше и въпрос дали мнозинството от населението в Македония е българско, докато никой тогава ке смееше да оспорва това, в годините след въстанието се набъркаха силно в тая работа гърците, а по-късно и сърбите. За такава пропаганда имаха широко поле. Най-интелигентната част от народа бе избита или избягала в България. Останалите бяха прости и неуки хора. А когато една лъжа се повтори хиляда пъти, започва да става истина. Гръцки чети плъзнаха по тая измъчена земя. Организацията поведе люта битка с тях. Даваха не по-малко жертви, отколкото в борбата с турците. Отвориха се много сръбски и гръцки училища. Намериха се черни души сред хората, които се продаваха за пари на чуждите държави. А такива юди винаги е имало във всеки народ. Турците подкрепяха всичко, що пречеше на българщината. Често се случваше организационна чета да води сражение с андарти и да им дойде на помощ аскер, за да унищожат четата. Избавление отникъде не идваше. Бяха сами срещу всички. Такива като Танас и другарите му трябваше да водят бой и с върховистите, и с гърците, и със сърбите, и с турците. Те приеха тая неравна борба. Дадоха всичко на каквото са способни.

Танас и неговата полска група живееха ден за ден. Понякога той си казваше, че е толкова уморен, че ако му падне място и време, би спал барем една година. Турската армия не беше същата. Чужди офицери я реорганизираха. Внесоха ново немско оръжие, войниците им бяха обучени. Битките с аскера вече не бяха както в миналото. Рядко една чета издържаше обкръжението до мръкване. Обикновено ги унищожаваха още същия ден. И ако по-рано оцеляваха много от четниците, сега ги избиваха до последния човек. Да се спасиш стана истинско чудо. Само във високопланински места или в непроходими гьолове, обрасли с тръстика, успяха да се задържат някои стари чети, като тази на хитрия Апосто̀л. А въоръжението на четите остана почти същото. Може би на брой имаше повече манлихери от миналото, но наред с тях още си служеха с мартини, Гра-пушки и друго, отдавна извадено от употреба оръжие. Пътищата се подобриха. На мястото на планинските пътеки, по които не можеха да се разминат два катъра, направиха нови, по-широки пътища. Ако сега предател ги обадеше на турците, те пристигаха на часа, а не както в миналото — да се проточат, понякога с дни. Като изключим няколко изпълнени присъди на издайници и душмани, полската гевгелийска група на Танас повечето си спасяваше кожата. Бяха останали стари, патили и препатили четници, всеки един с голяма лична практика. Животът ги беше изхитрил. Умееха да се пазят и винаги се държаха нащрек. Само веднаж в тоя период Танас и другарите му щяха да загазят…

В село Владая живееше един поп, голям приятел на Танас. Между поповете Танас имаше много близки хора, защото ги почиташе и уважаваше. Те му отвръщаха със същото. Та тоя поп ги навести в корията, където денуваха.

— Отдавна не съм ви виждал и ми стана мъчно за вас — му рече попът.

За голямо тяхно разочарование той не носеше нищо за ядене, докато по-рано никога не ги оставяше. Като се чудеше защо е дошъл, най-сетне Танас не се сдържа и го попита:

— Дедо попе, ка̀жи що има?

— Приготвил съм хубаво ядене и пиене, ще дойдете с мене на Владая!

Щом чуха това, четниците се размърдаха. Танас мълчеше.

— Хо̀лан, бай Танасе — рече един брадат четник, — нема да му скършиме хатъра, я! Дошъл човекот от толкова далече да ни кани…

— Абе, вие улави ли сте? — избухна Танас. — В селто има големи казарми. За едно ядене искате да идем всички в гробищата!…

Млъкнаха.

— Ще дойдете — рече попът. — От войската не се бойте. Това е моя работа.

— Абе, как ще стоим и денем там?

Четниците почнаха да негодуват. Танас изпсува наум попа. Наистина, мислеше си той, хитър е. Но сетне си спомни за избитите чети и реши да откаже.

— Как искате — обърна се той към четниците, — да сме живи и гладни или наядени и умрени? След ден-два ке идеме в планината при власите и ке направиме чевермета.

— До два дена от глад ке си пукнеме! — каза пак брадатият четник.

— Барем да се наядем като хората, пък каквото ще да стане! — рече едно младо момче.

Танас разбра, че трудно ще се бори с глада. Желанието на четниците беше неудържимо. Не че не можеше да спре с псувня или шамар приказките, но дали от това щеше да стане по-добре?… Свестният воевода знае винаги кога да си покаже ноктите и кога да отстъпи. Танас реши да отстъпи, но не изведнаж. Остави целия ден попът да му бае на главата и да ги кани. Привечер рече:

— Е айде, твоето да е! — и се обърна към четниците. — Сетне да не се каете!

— Нема бре, бай Танасе. А усмихни се и ти! Цел ден си намръщен…

Късно през нощта попът ги доведе в село Владая. В къщата му ги чакаха. Един голям овен, накъсан на едри мръвки, вреше в котела. Групата на Танас, заедно с него, се състоеше само от шест момчета. Когато насипаха яденето, никой не можеше да повярва, че ще ометат всичко. Нахвърлиха се като вълци. Попът беше приготвил и две големи баници. Стегнаха се, та ги изядоха. Две момчета почнаха да хълцат от преяждане. В началото не се допряха до пиенето. Накрая, „зян да не стане“, както каза едно от момчетата, не простиха ни на ракията, ни на виното. На разсъмване главите им клюмнаха и телата им се отпуснаха съвсем. Щяха да заспят, както седяха около софрата. Някои излязоха да повръщат. Разсъблякоха се, като пъшкаха, и легнаха на земята. Танас нареди на едно от момчетата да отиде часовой на двора. Легна и той. Другарите му хъркаха юнашки. Сега некой да влезе, с голи ръце ке ни излови! — си помисли той, но се успокои, понеже отвън ги пазеше часовоят. Заспа чак когато слънцето изгря. Събуди се внезапно, като чу изстрел съвсем близо. Скочи и едва се задържа на крака. Останалите даже не чуха изстрела и продължиха да спят. Танас ги разбуди с ритници.

— Ставайте, вашата мама! На̀ ви едно ядене!

В стаята влезе часовоят.

— Що стана̀? — го попита Танас, като бързо обуваше цървулите.

— Изпусна̀ ми се пушката — каза момчето виновно.

Танас не се сдържа я му удари един силен шамар. Но време нямаше. Всеки си търсеше оръжието. Влезе, побелял като платно, владайският поп, напълно облечен. В ръка носеше чифтето си.

— Сега, дедо попе — рече ядосан Танас, ти ке ни береш грехо̀! И ние ке загивеме, ама и от твоята къща турците греда нема да остават!

— Молим ти се, остави на мене тая работа. Пусни ме да излеза и посрещна аскера!

Танас го пусна. Попът се завтече по пътя за казармата. В ръка продължаваше да държи чифтето. Отдолу се зададе група турски войници, които тичаха право към него.

— Стойте! — извика им на турски попът. — Абе, ке я сретнахте натука?

— Дека бе, дедо попе? Що да сретнем?

— Ами не чухте ли пушка?

— Чухме. Затова тичаме.

— Аз стрелях, ама не можах да я погода.

— Що да погодиш, дедо попе?

— Как що! Лисицата, нейната майка! Сека вечер влиза в курника. Кокошка не ми остави. Тая заран, гледам я, пак! Гръмнах й. Раних я, ама не можах да я утепам. Е натука бегаше…

Турците бяха наивни хора. А към папазите имаха голямо уважение, макар да не бяха от същата вяра. Смятаха, че папаз не може да лъже. Тръгнаха заедно с него да гонят лисицата.

— Къде е бе, дедо попе? Къде е лисицата?

Попът ставаше все по-спокоен. Най-сетне той престана да тича и даваше нареждане откъде да хванат и как да я заградят тая пуста лисица!… Накрая им каза:

— И тоя път отърва, ама нека още един път ми дойде!…

Някои от войниците почнаха да го съветват да заложи капан. Попът се съгласи и обеща, че само с капан ще я хване. Войниците се върнаха, а попът, като едва си поемаше дъх, понеже беше едър и дебел, се върна в къщи.

В това време Танас разпредели за бой другарите си. На всеки намери добра позиция. Очакваше да се подаде първият турски войник. Знаеше, че тук, в тая къща и с тия пияни четници, няма дълго да издържи. Дори чудо да станеше, пак нема да се избави, си каза той. Но вместо войници, видя зад стобора калимавката на попа. Идеше, засмѐян до уши.

— Оти се смееш, дедо попе?

— Абе, аз, ако не мога едни будали турци да излъжа, защо съм поп! Не бойте се! Аскерите още гонат лисицата…

Влязоха успокоени в стаята. Попът им разказа всичко. Смяха се много. Танас забрави страха си. Останаха чак до вечерта на гости. Късно през нощта се измъкнаха от селото. Отпосле Танас винаги си мислеше за тоя поп с умиление.

Къде са поповете от онова време!… Може ли днешните да се сравняват с тех? Сега веке такъв хитър и спокоен човек като владайския поп, който пет пари да не дава, не може да се роди!…

Бележки

[1] качаджак (тур.) — ще избяга: от гл. качамак — бягам, избягвам във форма на бъдеще време.

[2] пърнар (ботан.) — ясен, парнар.

[3] рахат (араб.) — 1. почивка, спокойствие; 2. удобство; 3. спокоен, удобен.

[4] колай (тур.) — 1. лесен; 2. леко, без труд; 3. леснина, способ, цака; коласия (тур.) — производно — намирам му леснината, цаката.

[5] чапраз (тур.) 1. кръстосан; 2. вид горна дреха от два реда кръстосани копчета; 3. кръстосан патронташ.

[6] юсбашия; правилно юзбашъ (тур.) — (воен.) — капитан.

[7] зорла (пер. тур.) — с мъка, с трудност.

[8] кааза̀; правилно каза (араб.) — 1. околия, каза; 2. съдене, разглеждане дела в съдилище.

[9] кехая (пер. ост.) — домакин в богата къща, надзирател; (остар. нар.) главен овчар, селски глашатай.

[10] чепкен (тур.) — къса куртка без ръкави.

[11] керата (гр.) — рогоносец, негодник, (ругатня); 2. обувалка.

[12] гюзелик (тур.) 1. хубост, красота; 2. доброта, нежност; 3. благополучие.

[13] зорзаман (пер. араб.) трудно време, тежко време; зор (пер.) — трудност, мъчнотия; 2. нужда, насилие; заман (араб.) — време, епоха, век, сезон.

[14] селям (араб.) — поздрав, приветствие.