Айзая Бърлин
Две схващания за свободата (5)

III
Отдръпването във вътрешността на Аз-а

Аз притежавам разум и воля; поставям си цели и ги преследвам; но ако ми попречат да ги постигна, аз вече не бих се чувствал господар на положението. Онова, което ми пречи, може да са природните закони, някаква случайност или действията на другите, може да е резултат (често неволен) от създадените от хората институции. Всичко това може да се окаже не по силите ми. Какво да направя, за да не бъда смазан? Налага се да се освободя от желанията, които не мога да осъществя. Аз искам да бъда пълен господар на владенията си, но границите ми са твърде големи и несигурни, следователно аз ще ги намаля, за да намаля или премахна изцяло по-уязвимите зони. Да започнем с това, че желая щастие, власт, познание или постигането на някаква определена цел, но не мога да се справя с всичко това. Искам да избягна евентуален неуспех и загуби и следователно решавам да не се стремя към нещо, което не е сигурно, че мога да постигна. Налагам си да не пожелавам нищо, което е непостижимо за мен. Тиранинът ме заплашва с унищожение на собствеността ми, със затвор, със заточение или смърт на близките ми. Но ако не се чувствам привързан към собствеността си, ако ми е все едно дали съм в затвора или не, ако съм погубил вътре в себе си всички чувства, свързващи ме с близките ми хора, тогава никой няма власт над мен, понеже онова, което е останало от мен, вече не се поддава на никакви емпирически страхове и влечения. Това е все едно, че съм се оттеглил по стратегически причини в най-вътрешното укрепление на моята крепост — в моя разум, душа, „ноумен“ — където, каквото и да става, аз съм недосегаем както за сляпата стихия отвън, така и за човешката злост. Отдръпнал съм се дълбоко вътре в себе си; там, и единствено там, се чувствам в безопасност. Все едно да кажа: „Имам рана на крака си. Два са начините да се отърва от болката. Единият е да излекувам раната. Но ако лечението е твърде трудно или несигурно, тогава има и втори начин: да се отърва от раната, като отрежа крака. Ако се науча да не искам неща, които липсата на крак би направила невъзможни, не бих изпитвал никаква нужда от него.“ Това е самоеманципиращата традиция, следвана от аскетите, пацифистите, стотиците будистки мъдреци, от хора с различна вяра или без никаква вяра, оттеглили се от света, избягнали ярема на общественото мнение посредством един процес на съзнателна себетрансформация, след което тях вече не ги е грижа за нищо и те могат да си останат изолирани и независими, недосегаеми за неговите стрели^[1]. Политическата изолация, затварянето на националното стопанство в границите на страната, автономията под каквато и да е форма — всичко това носи поне частица от този начин на мислене. Ще отстраня пречките по пътя си, като изоставя самия път; ще се усамотя в собствената си секта, в самостоятелното си планирано стопанство, в съзнателно изолираната си територия, където никакви гласове отвън не е нужно да се изслушват и никакви външни сили не могат да окажат никакво въздействие. Това е един от пътищата за постигане на сигурност, но това е също така и път, който според мнозина води към лична или национална свобода и независимост.

Крачката от тази доктрина (поне що се отнася до значението й за отделния индивид) до идеите на онези, които като Кант отъждествяват свободата не толкова с премахването на различните стремежи, колкото със съпротивата и управлението им, не е никак голяма. Отъждествявайки се с управляващия, избягвам робията на управлявания. Аз съм свободен дотолкова, доколкото и само поради това, че разполагам с някаква автономност. Подчинявам се на закони, но те са законите, които сам съм си наложил или съм открил у себе си без ничия принуда. Свободата с подчинение, но „подчинение на законите, които сами сме си избрали“. Освен това никой не може да бъде роб сам на себе си. Да се подчинявам на чужди закони, означава да бъда зависим от външни фактори, да се поставя в положението на играчка в ръцете на външни сили, над които нямам никакъв контрол, но които в замяна на това пък имат такъв над мен и дори ме превръщат в свой роб. Аз съм свободен само дотолкова, доколкото личността ми не е ограничена от нищо, което е във властта на сили, над които аз нямам никакъв контрол; тъй като не мога да контролирам природните закони, то следва, че свободните ми действия трябва да бъдат издигнати над емпиричния свят на причинно-следствените връзки. Тук не е мястото да разискваме валидността на тази древна и достатъчно популярна доктрина. Единственото, което бих искал да отбележа, е, че двете тясно свързани схващания за свободата — като противопоставяне на (или освобождаване от) нежелателни увлечения и като поставяне в положение на независимост по отношение на причинно-следствените отношения, са играли и играят централна роля не само в областта на етиката, а и в политиката.

При положение че основното за човешката същност е автономността на човешката личност — че хората са сами по себе си създатели на ценности и на идеали и че най-висшето им достояние се състои в това, че са носители на свободната воля — едва ли може да се измисли нещо по-лошо от това да бъдат третирани така, сякаш са лишени от автономност, като част от неживата природа, върху която влияят външни сили; сякаш са създания, предадени изцяло във властта на външни дразнители, чийто избор бива манипулиран от управниците им къде със заплахи, къде с изкусителни предложения. Такова отношение към човека означава да го смятаме за неспособен да решава сам за себе си. „Никой не може да ме задължи да бъда щастлив по определения от него начин“, казва Кант. „Покровителственото отношение е най-страшният деспотизъм, който човек може да си представи.“ Това означава да се държа с хората така, сякаш те не са свободни — за мен те биха били просто човешка маса и аз, в ролята на благодетелния реформатор, мога да я моделирам в съответствие с моите, а не техните, свободно определени цели. Точно в това се изразява политиката, препоръчвана от по-ранните утилитаристи. Хелвеций (както и Бентам) са били убедени, че не бива да се противопоставяме, а напротив — да се възползваме от склонността на човека да се превръща в роб на собствените си страсти; според тях най-добре би било пред носа на хората да се размахват поощрения и награди — най-крайната от всички форма на хетерономията^[2] — стига това да осигурява „щастие“ за „робите“^[3]. Но да манипулираш хората, да ги подкарваш напред към цели, които за теб — социалния реформатор — са напълно ясни, но не и за тях, означава да отречеш човешката им същност, да ги третираш като неодушевени предмети, лишени от собствена воля, и да ги превърнеш в по-нисши същества. Ето защо да лъжеш хората или да ги мамиш, означава да ги използваш като средство за постигане на твоите, а не на техните лични, свободно определени цели, та дори и да е за тяхно добро; това на практика означава да ги третираш така, сякаш са по-нисши същества; да постъпваш така, сякаш техните желания и стремежи са по-маловажни и по-малко неприкосновени от твоите. В името на какво бих могъл да потърся оправдание за това, че принуждавам хората да правят нещо, което те нито са пожелали, нито са се съгласили да правят? Явно само в името на нещо много по-висше от самите тях. Но щом като по думите на Кант най-висша стойност имат само нещата, които са резултат от свободната човешка дейност, и могат да се нарекат висши само при това условие, то тогава няма по-висша ценност от отделната личност. Следователно да се постъпва по такъв начин означава да се извършва насилие над хората в името на нещо по-нисше от самите тях — да ги подчиня на собствената си воля или на нечия чужда представа за тяхното щастие, изгода, сигурност или удобство. Иначе казано, аз се стремя да постигна нещо (независимо какви са мотивите ми, били те и най-благородни), желано от мен или групата, към която принадлежа, използвайки за тази цел други хора. Но това противоречи на собствените ми схващания, защото аз знам, че няма по-висша ценност от самия човек. Всички опити да се месиш в работите на хората, да ги тормозиш, да ги моделираш против волята им в съответствие със собствените ти идеи, всяка форма на ограничаване или контрол над мисълта^[4], означава, следователно, да отречем онези човешки свойства, които ни правят хора и като такива — творци на собствената си съдба.

Свободният индивид на Кант е едно трансцедентално създание, стоящо извън сферата на естествените причинно-следствени отношения. Но в своята емпирична форма — където човекът е такъв, какъвто е в обикновения живот — тази доктрина е стояла винаги в центъра на либералния хуманизъм както в областта на морала, така и на политиката, където влиянието на Кант и Русо е било твърде силно през ХVІІІ век. Преди това тази доктрина е съществувала под формата на излизащия извън рамките на религията протестантски индивидуализъм, където на мястото на Бога е поставена идеята за рационален начин на живот, а мястото на отделната душа, стремяща се към единение с Бога, е заето от идеята за индивида, надарен с разум и подчиняващ се единствено и само на разума, напълно независим от всичко, което би могло да го отклони или подлъже, така че да се поддаде на ирационалната си природа. Автономия, не хетерономия: сам действай и не позволявай да ти въздействат. Идеята за робията на страстите — за онези, които приемат този начин на мислене — не е просто метафора. Да се освободя от страховете си, от страстите си, от конформизма си, означава да се освободя от деспотизма на нещо, над което нямам никаква власт. Софокъл, който по думите на Платон бил казал, че само старостта успява да го освободи от робството на страстта — този жесток господар, говори за преживяване не по-малко истинско от освобождението изпод ярема на тиранина или робовладелеца. Психологическото обяснение, че съм се бил поддал на някакъв „нисш“ подтик, че съм действал, подбуден от нещо, което в действителност не желая, а след това казвам, че „не съм бил на себе си“ или „не съм можел да се контролирам“, когато съм го направил; всичко това спада към този начин на мислене. Аз съм истинското си Аз само когато действам разумно и критично. Последиците от действията ми нямат никакво значение, защото не са в моя власт; в моя власт са единствено подбудите ми. Това е веруюто на оттеглилия се от света мислител, който се е освободил от веригите, свързващи го с останалия свят. В тази си форма доктрината може на пръв поглед да се възприеме като нравствено кредо, почти без всякакви политически нюанси; но въпреки това, макар и скрит, политическият й смисъл е твърде ясен и се вписва в традицията на либералния индивидуализъм в не по-малка стенен от „негативното“ схващане за свободата.

Заслужава да се отбележи, че в своята индивидуалистична форма представата за мъдреца, потърсил усамотение в крепостта на вътрешното си, „истинско“ Аз, възниква тогава, когато външният свят се е оказал изключително жесток, суров или несправедлив. Русо казва: „Истински свободен е онзи, който иска само онова, което може да изпълни, и прави само онова, което иска.“ В едно общество, в което стремежът към щастие, справедливост или свобода (в който и да е смисъл на думата) е обречен на провал, защото човек се сблъсква с твърде много непреодолими препятствия, изкушението да се затвориш в себе си става непреодолимо. Може би такова е било положението в Гърция, където идеалът на стоиците вероятно ненапразно се появява при падането на независимите демокрации, преди централизираната македонска автокрация. По аналогичен път същото става и в Рим след края на Републиката^[5]. Подобно е и положението в Германия през ХVІІ век, когато в периода на най-дълбок национален упадък на немските държавици след Тридесетгодишната война общественият живот, особено в по-малките провинции, принуждава всички, които ценят човешкото достойнство не по-малко от живота, да се оттеглят в своеобразна душевна емиграция, при това не за пръв и не за последен път. Доктрината, проповядваща отказ от стремеж към непостижимото, според която смънканите и успешно потиснати желания са нещо толкова добро, колкото и задоволените желания — такава доктрина е изключително възвишена, но според мен зле прикрита форма на приказката за киселото грозде — не бива да желая нещо, което не мога да постигна.

Оттук става ясно защо определението на негативната свобода като възможност да правиш, каквото поискаш — което е в крайна сметка приетото от Мил определение — не ни върши работа. Ако се окаже, че съм неспособен да направя нищо или почти нищо от онова, което желая, трябва само да стесня или да ликвидирам желанията си и ставам напълно свободен. Ако тиранинът (или „вътрешният глас“) успее да направи така, че поданиците (или клиентите) му да се откажат от първоначалните си желания и да прегърнат („приемат като свой“) онзи начин на живот, който той им е определил, то, следвайки това определение, излиза, че той ги е освободил. Те, разбира се, няма да се чувстват свободни — колкото Епиктет се с чувствал по-свободен от своя господар и колкото прословутият праведен човек се е чувствал щастлив от изтезанията на инквизицията. Във всеки случай създаденото по този начин положение е твърде далеч от политическата свобода.

Аскетизмът и себеотрицанието може да са източник на вътрешна уравновесеност, на покой и духовна сила, но едва ли допринасят с нещо за нарастването на свободата. Ако, за да се спася от враговете си, се скрия у дома, залоствайки всички възможни изходи, аз може би ще съм по-свободен, отколкото ако попадна в плен, но дали ще съм по-свободен, отколкото ако ги бях победил и пленил самият аз? Реша ли да отида още по-далеч и се скрия в едно съвсем тясно пространство, ще се задуша и ще умра. Логическата кулминация на процеса на унищожение на всичко, което би могло да причини смъртта ми, е самоубийството. Съществувайки в този свят, аз никога не би бил в пълна безопасност. Абсолютната свобода (както правилно отбелязва Шопенхауер) настъпва единствено със смъртта^[6].

Живеем в свят, където волята ни се сблъсква с много препятствия. Привържениците на „негативното“ схващане за свободата може би не грешат, като твърдят, че пътят на себеотрицанието не е единственият начин за преодоляване на препятствията; че е възможно те да бъдат отстранени: когато не са хора — чрез някакво физическо действие, а в случай на съпротива от страна на други хора — чрез силата на убеждението, както например, когато помоля някого да ми направи място в купето или когато покоря някоя страна, заплашваща интересите ми. Чиста ирония е, че тази истина бива отричана дори от хора, които на практика я следват най-предано; от хора, които, дори заети със завоюването на власт и свобода на действието, отхвърлят „негативната“ й страна заради „позитивната“. Техните възгледи управляват половината свят; да видим какви са техните метафизични основания.