Чингиз Айтматов
Ранни жерави (5) (Повест)

5

И наближаваха ония дни…

Най-различно наричаха конете за оран в Аксай — кой десантни, кой аксайски, но факт беше, че след около две седмици те вече се отличаваха от другите коне в конюшнята. Сити, напоени, изчистени, аксайците стояха в редица покрай десантния акур, радвайки окото с укрепващата сила на мускулите си, с веселия си поглед и наострените си уши. В тях се беше пробудил конският нрав и всеки почна да се проявява какъвто си беше. Появиха се забравените привички и характери. Конете вече се привързваха към новите си стопани. Тихо, сякаш шепнеха, те ласкаво цвилеха, като обръщаха глави към познатите гласове и стъпки, протягаха копринените си доверчиви устни. И момчетата свикваха, вече се пъхаха едва ли не под коремите на конете и им подвикваха като стопани: „Я вдигни крак, отстъпи! Стой, стой, глупава главо, не бързай! Гледай го, хитреца, как се гали! На ти един юмрук, да не си ми само ти!“

В първите дни се случваше конете да се мъкнат на водопой като полуслепи, а после взеха да играят, особено когато се връщаха от реката. Караха ги всичките заедно, всеки яхнал своя боен кон. Султанмурат — яхнал Чабдар, Антай на Октору, Еркинбек на Акбайпак, Ергеш на Алтънтуяк и Кубаткул на Жибекжал. Обкръжават табунчето от всички страни и го подгонят към реката.

През зимата е важно водопоят да бъде удобен, пътят до вадата да не е хлъзгав. Особено пък когато много коне искат да се напият наведнъж. Затова ледът край брега трябва предварително да се изсече, опасните места да се покрият със слама. В силните студове трябва да се изсичат дупки в леда. Султанмурат и тук организира строго дежурство: кой кога да се занимава с подготовката на водопоя.

Конете пиеха чистата студена речна вода, без да бързат, без да се блъскат, под надзора на орачите. Водата стигаше дотук изпод леда по каменистата плитчина и отново изтичаше по камъните под леда. Там бълбукаше, звънтеше, удряше се в замръзналата земя…

Конете като че ли се ослушваха, преставаха да пият, постопляха се под късите слънчеви лъчи и отново започваха да всмукват водата в себе си. Напият ли се, бавно излизаха на пътя за конюшнята, започваха да играят, като пръхтяха, разширявайки ноздри, препускаха с развети опашки нагоре-надолу, ритаха се и се изправяха на задните си крака. Момчетата препускаха наоколо, демонстрираха умението си, вдигаха врява.

Мина още малко време и хората започнаха да се отбиват, за да се полюбуват на десантните коне. Сякаш не бяха същите кранти, а съвсем други коне. Старците не пропускаха случай да поразсъждават за това, че няма на света по-отзивчиво същество от коня, когато се намира в добри, работливи ръце. Ти му направиш ей тоничко добрина, колкото върха на малкото си пръстче, а той ти се отплаща стократно. Разказваха най-различни истории: какви коне имало в старите времена!

Само председателят Тъналиев беше сдържан в похвалите си. С взискателен, остър поглед оглеждаше той конете и преди всичко самите десантчици. Проверяваше кое как върви, как са плуговете, готови ли са такъмите, защо не е закърпено коляното на нечий панталон — ако майката няма време, не може ли сам да вземе в ръка иглата? Ами чуловете, кога най-после ще бъдат готови чуловете? Конюшнята не може да се пренесе в Аксай, в степта ще бъде студено през нощта. Караше ги да бързат, напомняше, че остава все по-малко време, че на Аксай ще бъде късно да се направи онова, което трябва да се извърши сега. Случваше се да стигнат до викове и караници, мъмреше бригадира Чекиш, когато не успяваха да докарат навреме люцерната, специално запазена за орните коне и преди всичко за аксайските.

Ако имаше други, които не изпадаха в особен възторг, това бяха майките. Ту една идваше, ту друга, мърмореха, че през живота си не са чували такова нещо, какъв е тоя десант, дето са го измислили, какво е това наказание, не стига, че мъжете им са на война, та сега и синовете им са като войници, нито да ти помогнат в домакинството, нито да поговориш с тях като със свой човек, от сутрин до вечер се губят из конюшнята… И много други справедливи неща, ако човек поразмисли.

Султанмурат си патеше най-много, нали затова беше командир. Трябваше да отговаря за всички. А най-трудно е да отговаря пред майките. Неговата майка съвсем вдигна ръце от него, умори се: „Само баща ти да се върне жив от войната, нека той да разсъди. Аз не мога повече. Ще се опомниш, сине, когато протегна крака, ама ще бъде късно…“ Жал му беше за майка му, много му беше жал, но какво можеше да направи Султанмурат, пък и всеки друг на мястото му. Всеки десантчик имаше по четири коня и много друга работа. Храни, пои, чисти, готви фураж и отново храни, пои, чисти, изнасяй тора и всичко отначало… А колко трудно е да промиваш и да лекуваш стари лишеи, раните по гърбовете и гривите на конете. Районният ветеринарен фелдшер остави различни разтвори и мехлеми, трябваше сами да лекуват. Всеки ден. Иначе няма да излекуваш. За охранване — ще ги охраниш, но не можеш да наденеш хамут на раната. Така е. Нямаше нито един здрав кон, всичките — с лишеи по гърбовете, с рани по краката. Конят не разбира, че го лекуват, опитай се да го удържиш.

Когато конете позагладиха косъма, доста стояха на едно място, наложи се да ги поразтъпчат, всеки ден всеки един кон да препуска тръс около час и половина, че иначе, както казваше бригадирът Чекиш, „в плуга от коня ще потече вода и всичко ще отиде на вятъра“. Тогава се случи голяма неприятност…

Веднъж излязоха да поразтъпчат конете заедно, петимата на своите най-добри, „бойни“ коне. Султанмурат на Чабдар, Анатай на Октору, Еркинбек на Акбайпак, Ергеш на Алтънтуяк, Кубаткул на Жибекжал. Отначало караха тръс, както се полагаше. Около обора, после тръгнаха по улицата, излязоха в покрайнините, покараха в тръс по заснеженото поле. Денят беше слънчев, искреше, въздухът вече проблясваше с пролетна светлина. Планините горе бяха бели, толкова бели, спокойни и ясни, че муха да се появи на белия склон, и нея щяха да чуят и да забележат. Зимата беше утихнала, слънцето беше взело да припича.

Конете тичаха с удоволствие, те също нямаха търпение да се поразтъпчат, да полудуват. Отпускаха поводите, все повече и повече. Едва се сдържаха да не се понесат в галоп. Най-отпред беше Султанмурат. А Анатай подканяше отзад:

— Давай по-бързо, защо караш толкова бавно!

Като командир, Султанмурат не разрешаваше да развиват голяма скорост. Разтъпкването не е надбягване. Това е работа, тренировка на конете, та после да си впрегнат, да им бъде по-леко да теглят. Така се движеха те, целият десант. Направиха завой в полето и вече тръгваха назад, когато дочуха гласове от хълма. Децата се връщаха от училище. Видяха десантчиците и се разкрещяха, размахаха ръце. Десантчиците в отговор също се развикаха, размахаха ръце. Техният седми клас и други класове се връщаха от училище. Вървяха на шумна тълпа. Сред тая тълпа Султанмурат различи нея, Мързагюл, веднага я позна. Сам не знаеше как я разпозна, но беше тя. Позна я по мярналото се лице с дебела забрадка, по фигурата, по походката, по гласа. И тя май че го позна. И тя тичаше заедно с всички надолу по хълма, викаше нещо и размахваше чантата си. Дори сякаш извика: „Султанмура-а-а-т!“ И това как тичаше с разперени ръце, как беше устремена към него, се вряза в паметта му като мълния и той изведнъж разбра, че през всичките тия дни беше мислил и тъгувал за нея. Сякаш някаква вълна от радост го подхвана и понесе, понесе го, завъртя го…

Стана някак така, че всички препуснаха в галоп към хълма, по който се спускаха съучениците им. Понесоха се бързо, преминаха полето и тръгнаха към склона. Можеха да минат покрай хълма, да се покипри цялата кавалкада пред възхитените погледи и да продължат към конюшнята. Султанмурат така и смяташе. И тогава Анатай се измъкна напред. Неговият Октору беше буен кон.

— Чакай, къде, не препускай! — предупреди го Султанмурат, но Анатай дори не се обърна.

Странна мисъл жегна Султанмурат: „Той иска тя да го види!“ Ядоса се, не се стърпя, целият пламна и пришпори Чабдар, завика, заподсвирква, прилепи се до гривата, започна да настига Анатай. А Анатай пришпори още повече. Те взеха да се надбягват, кой кого ще изпревари, кой пръв ще стигне при нея, кой ще покаже своето безстрашие и превъзходство. Ех, колко славно препускаха! И все пак Чабдар беше по-силен, ненапразно баща му казваше, че в него се крие голям бегач. Султанмурат ликуваше, когато настигаше Анатай като вихър. А с крайчеца на окото си видя как тълпата от съученици спря да тича, за да следи разгарялото се състезание, той виждаше, сред тях нея виждаше, тъкмо нея и всъщност гледаше най-много нея. Заради нея започна този двубой. И побеждаваше! Надминавайки Анатай, пое малко по-нагоре по склона, за да бъде по-близо до нея, и добре направи, беше голям късмет, че пусна Чабдар малко по-нагоре по склона, иначе кой знае как би завършило всичко това. Защото в следващия миг, когато се изравни с Анатай и го отмина с половин кон, нещо се случи с Анатай. Всички извикаха в един глас. Султанмурат дръпна поводите и се обърна — Анатай го нямаше зад него. Като укроти с мъка засилилия се кон, той направи завой и тогава видя, че Анатаевият Октор беше паднал, беше се търколил по склона, изравяйки в снега широка и разкъсана следа, а самият Анатай беше отлетял встрани. Децата тичаха към Анатай, който се надигаше бавно, с мъка от снега.

Султанмурат се изплаши. А когато се доближи, видя кръв по ръцете на Анатай и се изплаши още повече. За секунда срещна погледа на Мързагюл. Тя беше бледа и смутена и все пак най-красивата. Анатай се опомни и изтича към коня, който се мяташе долу в преспата. Беше се омотал в поводите. В това време и другите десантчици бяха успели да ги настигнат. Всички заедно помогнаха на коня да се изправи на крака. Едва тогава Султанмурат дочу гласовете и разбра, че май всичко е минало благополучно.

Ето колко конфузен излезе опитът на храбреците да се поперчат пред очите на Мързагюл-бийкеч. Срам ги беше да я погледнат в очите. Побързаха да се отдалечат мълчаливо, време беше да се връщат в конюшнята. Едва когато приближиха аила, Ергеш забеляза, че Октор под Анатай куца.

— Стой! — викна той. — Ти да не би да не виждаш, че конят ти куца?

— Куца ли? — попита смутено Анатай.

— Ами да! И то как!

— Я карай отпред — нареди Султанмурат. — Тръгвай, а ние ще видим.

Наистина Октор куцаше силно с предния десен крак. Опипаха го и откриха. Долната става беше започнала да се подува. Лошо ставаше. Не знаеха какво да правят. Готвиха, готвиха коня за оран и ето докъде я докараха. Биваше ли да се надбягват по заснежения склон, нали конят може да се подхлъзне на всяка крачка и да се търколи надолу. Така и стана. Добре, че самите те не се пребиха.

— Ти си виновен! — каза изведнъж Анатай, почервенял и озлобен. — Ти започна да се надбягваш!

— Ами аз не ти ли виках: „Стой, къде препускаш?“

— Тогава не биваше да ме изпреварваш!

— А защо трябваше да препуснеш?

Закрещяха, заспориха. Едва не стигнаха до бой. Но се опомниха. Върнаха се от разходката в конюшнята с куц кои. Върнаха се намръщени, притихнали. Отведоха конете по местата им без излишен шум. Окуцелият Октор също привързаха за акура, а какво да правят по-нататък — и сами не знаеха. Объркаха се, спотаиха се. Разбираха, че ще трябва да отговарят. Момчетата казваха на Анатай: иди, доложи на конярите кое как се е случило, та, значи, Октор окуця, какво да правим? Пък той не ще и не ще.

— Защо трябва аз да ходя? Не съм виновен. Имаме си командир. Нека той докладва.

И отново взеха да спорят, отново едва не се стигна до бой. Султанмурат се възмущаваше най-много от това, че Анатай въобще не се считаше за виновен.

— Бъзльо си ти! — викаше Султанмурат. — Само на думи си герой! А случи ли се нещо — веднага се измъкваш! Мислиш, че се боя? Щом се е случило, лично ще отида и ще разкажа.

— Хайде, върви! Нали затова си командир — не мирясваше Анатай.

Наложи се Султанмурат да набере смелост и да разкаже на коняря всичко, както си е било. Конярят се изплаши, дотича, прегледа окуцелия кон. Вдигна се голям шум. Шега работа ли е да изгубиш впрегатна сила пред самата оран. Тогава връхлетя и бригадирът Чекиш. Беше разбрал от някого, някой беше успял да му разкаже. Конярят тъкмо преглеждаше крака на Октор, мъчеше се да определи от какво е подут — навехнат ли е, или е спукана костта. Тогава се дочу тропот. Всички изведнъж се обърнаха. Беше бригадирът Чекиш на кон. Той слезе мълчаливо. Тръгна към тях страшен и рошав.

— Какво се е случило тук?

— Ами ето, разсъждаваме, аксакал, навехнато ли е, или счупено.

— Какво има да се мисли! — избухна Чекиш, почервенял от гняв. — Аз бих изпратил всичките пред трибунал! Ще стрелям на място!

Чекиш се спусна към орачите, като размахваше камшика си. Момчетата се пръснаха тичешком. Чекиш ги подгони. Не успя да догони никого старецът, само посиня още повече от задуха си и като се разпалваше все повече и повече, викаше и заплашваше с камшика:

— На кого сме доверили конете си за оран! Ами че те са вредители! Фашисти! Трябва до един да се разстрелят! Колко труд, колко фураж отиде напразно! И с какво ще орем сега?

Като викаше и се караше с цяло гърло, той се сблъска със Султанмурат. Когато момчетата се разбягаха, Султанмурат остана на мястото си. Бледен, изплашен, той стоеше и гледаше право в очите бригадира, но не посмя да избяга от отговорност.

— А, ти ли си! И още ме гледаш! — не се сдържа старият Чекиш, плесна командира на десантчиците с камшика по рамото. Но като замахна втори път, поразмисли, захърка, като тропаше заплашително с крака: — Бягай, кучи сине! Бягай, ти казвам! Бягай, че ще те пребия!

Султанмурат политна, но стоеше, като инстинктивно закриваше лицето си с ръце, без да откъсва от бригадира уплашените си очи. Чакаше камшикът да го опари по гърба с огнена диря. Събра всичките си сили, за да не избяга, да издържи, да устои…

— Добре! — каза изведнъж Чекиш, учуден от упорството на момчето. — Останалото ще получиш, когато баща ти се върне от войната. Аз и пред него ще ти платя още за тая работа.

Султанмурат мълчеше. А Чекиш все не можеше да се успокои. Сновеше назад-напред, размахваше ръце:

— Ти му казваш — бягай, а той стои! Помисли си, къде мога да те настигна аз? Къде мога да тичам подир вас? Да беше побягнал от уважение, и на мен щеше да ми олекне. Пък да те бия — дрешките ти са тънички и тялото ти е слабовато, не си за камшик. Да имаше поне какво да бия! Прости на стареца. Като се върне баща ти, ще ме набиете мене, стария, съгласен съм! А сега, хайде, показвай какви сте ги свършили тук…

Такава история се случи през този ден. Пострада Султанмурат. Тъй му се падаше. Можеше ли бригадирът да се сдържи да не го перне с камшика? Колко труд, колко усилия отиваха по дяволите. За какво и на кого ще потрябва куц кон? Освен за месо. Но чия ръка ще се вдигне над работен кон? Единствената надежда беше — Чекиш и другите опитни хора казваха, — че травмата не е опасна. Наложи се да откарат Анатаевия Октор в двора на един старец. Той умееше да лекува конете. Откараха и детелина, овес и организираха ежедневно дежурство. Провървя им, след пет дни докараха Октор в конюшнята, поправяше се.

Въобще тази седмица беше тежка. В къщи майка му се разболя. Отначало не се чувствуваше добре, а после легна с висока температура. Султанмурат трябваше да остане в къщи, да се грижи за майка си, за по-малките. Тогава забеляза колко оскъдно и бедно живееха те. Когато баща му отиваше в армията, те имаха десетина овце, сега не беше останала нито една: двете заклаха за месо, а останалите продадоха, за да заплатят заема, за военния и други данъци. Добре, че имаха все още крава, вимето й се беше наляло, скоро трябваше да се отели, освен това някъде в задния двор обикаляше Хаджимуратовото магаре Черногривчо. Това беше цялото им живо стопанство. И тях нямаше с какво да хранят. На тавана в плевнята пазеха на снопчета сухи кочани царевица. Пресметна и се оказа, че едва ще стигнат за кравата през дните на отелването, ако зимата не се проточи, а ако се проточи — кой знае какво щеше да стане. Магарето трябваше само да си намира прехраната. Ядеше бурени и тръни около къщата. С топливото беше още по-зле, тезекът свършваше, оставаха вършини само за няколко дни. Ами после? Кучето Актош и то беше заприличало на скелет. Оклюма се Султанмурат. Засрами се пред себе си. Ден и нощ е зает в конюшнята с подготовката на аксакайския десант и не забеляза колко е запуснато домакинството им. Така ли беше при баща му? Той накосяваше сено, стигаше за цялата зима и пролетта. И топливо осигуряваше предсрочно. Не ще и дума, целият им живот се подреждаше другояче при баща му — сигурно, разумно, красиво. И не само в къщи, а навсякъде, може би по целия свят. Сега например дворът им изглеждаше съвсем друг. Нещо в него липсваше, както листата по дърветата през есента. Аилът си е на мястото, улиците и къщите са все същите и все пак не е така, както беше, когато баща му си е в къщи. Дори колелата на бричките, минаващи по улицата, отвъд двора, не трополяха така радостно, както трополяха по времето на баща му, когато той пътуваше по тези пътища и в същите тези брички…

Хората, които ходеха в Джамбул, казваха, че в града е толкова скъпо, има такъв глад и е тревожно, че им се иска по-скоро да се върнат у дома. Значи, и градът не е същият, какъвто беше, когато ходиха там с баща му.

Защо е така? Излиза, че щом го няма баща му, и всичко е станало по-лошо… Къде ли е сега и какво ли прави? Последното му писмо пристигна преди месец и половина. Много се бави, успокоява го майка му. Тя въздиша. Ама наистина, нали може да се забави писмото, особено ако е от фронта. Може би сега там никой не се сеща за писма? Там е цялата работа я: едно е, когато писмото закъснява от Чуйския канал, и друго, когато е от фронта. За това мислят те, и майка му, и всички.

Оня ден призори кучето изведнъж яростно залая, после млъкна, радостно заскимтя и някой почука на прозореца. Майка му се сепна, скочи от леглото, макар да лежеше болна. Той също се втурна към прозореца. Някой стоеше пред къщата. Майка му първа го позна.

— Дошъл е вуйчо ви Нургази — каза тя на сина си, — иди да го посрещнеш. — А тя се върна в леглото, зъбите й тракаха от треската.

Братът на майка му вуйчо Нургази живееше в планините, цял живот беше работил като овчар в съседния совхоз. Веднъж него също го викаха в армията, макар че вече не беше млад, а от Джамбул него и още няколко овчари ги върнаха обратно. Нямаше кой да се грижи за стадата. Не можеше да се захвърли стадото на вятъра я! Добре, че си имаха вуйчо Нургази, току ги навести. Ето и сега, като дочул, че сестра му боледува, слязъл от планините през нощта, когато стадото е в кошарата. Беше дошъл за малко, да разбере как са и раничко да се върне.

Загрубял от вятъра, покрит със скреж, в тежка шуба, с голям лисичи калпак, в ботуши с плъстени кончове над коленете, той влезе грамаден и як, от него лъхаше на студ и овце. В къщи веднага стана тясно и шумно. Свали шубата и седна до постелята на сестра си, взе горещата й ръка в тежките си длани и мълчаливо взе да опипва пулса. Слуша дълго, внимателно, като държеше тъничката й китка в своите твърди, трудно прегъващи се тъмнокафяви пръсти. Той знаеше, беше разбрал нещичко в живота. Изкашля се замислено, после приглади брадата си и каза на Султанмурат, като се усмихваше одобрително:

— Нищо страшно. Здравата е настинала тя. Много студ е побрала в себе си. Аз пък като че ли знаех, та взех със себе си месо, овча лой… Изпий гореща шурпа^[1] с лой, пипер и лук, та да се изпотиш както трябва — посъветва той сестра си. — А ти, Султанмурат, свали торбата от седлото, внеси я вътре и изпразни каквото има в торбата. Аз няма да стоя много, стадото не може да чака.

Докато майка му и вуйчо му разговаряха за това-онова, Султанмурат успя да запали огън и да свари чай. Събудиха се и по-малките. Още от леглото, необлечени, всички се спуснаха към вуйчо си. Той ги загръщаше в шубата си, а те се катереха по коленете и врата му. Особено Хаджимурат, любимецът на вуйчо, той пък съвсем се вдетини. Галеше се като теленце, макар че вече беше в трети клас. Нахлупи калпака на вуйчо си, лисичия калпак, взе в ръка вуйчовия си камшик и се покатери на гърба му като на кон.

— Как не те е срам! Слизай! — Султанмурат го дръпна един-два пъти, но самият вуйчо Нургази го спря:

— Не го закачай, не го закачай, нека се поглези.

Такова весело и шумно утро стана. Хаджимурат трябваше вече да тръгва на училище, а нямаше никакво намерение. Майка им беше принудена да викне, но и тогава не се разбърза, все около вуйчо си се въртеше, а вуйчото също започна да моли племенника си да бърза. Едва го накараха да се облече. Работата стигна дотам, че самият Султанмурат хвана брат си за ръката и го измъкна навън. Хаджимурат упорствуваше и като се озова навън, се разрева. Със същия силен рев тръгна на училище. Жал им стана за момчето.

Вуйчо Нургази дори се разсърди.

— Удари ли го? — погледна той с упрек Султанмурат.

— Не, тайаке^[2], не съм го пипнал.

— Ами защо се разплака така?

— Не го е пипнал — застъпи се и майка му, вдигайки глава от възглавницата. — Не, Нургази, това е от мъка по баща му. Затова се лепят по тебе децата. Измъчихме се. През цялото време само чакаме. Поне някаква вест. Вече два месеца няма нито ред.

Вуйчо Нургази започна да успокоява майка му, молеше я да не плаче, да пази силите си за децата, разказваше различни случаи, когато считали някого мъртъв, а след половин година от него пристигало писмо. Войната си е война…

Този път край болната си майка Султанмурат особено остро почувствува колко е пуст животът без баща му. Ако беше по-малък, би заплакал с глас от мъка. И би тръгнал, би побягнал с плач, накъдето му видят очите. Искаше му се да има поне мъничка надежда. Нека да не идва веднага, но поне да знаят, че баща му е жив и тогава ще може да диша, да чака, да се държи. Сега добре разбираше своята учителка Инкамал-апай. Веднъж тя дойде в конюшнята, чакаше да запрегнат бричката за района. Беше застанала до изкривената порта със своя шал от домашна вълна, съвсем остаряла, самотна, със застинала в очите тъга. А след ден, когато се върна, не можа да я познае, старата му учителка беше станала съвсем друга. Или по-точно, беше станала предишната. Дори бръчките по лицето й се бяха изгладили. Беше приветлива, заинтересува се как вървят работите на учениците. Султанмурат я развеждаше из яхъра, показа й десантните коне:

— Ето ги, Инкамал-апай, нашите четворки. Ето ги застанали пред акура.

— Хубави коне, веднага личи, че за тях са се грижили — похвали ги Инкамал-апай.

— Ако ги бяхте видели преди това — разказваше Султанмурат. — Едва се държаха на крака. Целите в лишеи. Гривите им претрити, в гной, краката разранени. А сега и ние не можем да ги познаем. Ето го, Инкамал-апай, моя Чабдар. Виждате ли го какъв е? Конят на баща ми. Този е Акбакай, ето Джелтаман…

После показа на учителката си такъмите в сарачницата, вече почти готови за впрягане. После отидоха да видят плуговете. Всичко беше в ред, просто веднага да впрегнеш и да ореш…

Инкамал-апай остана много доволна. На сбогуване призна, че й било мъчно и в душата си не била съгласна, когато прекъснали ученето им, а сега вижда, че ненапразно са направили тази жертва. Сега главното е да се победи, каза тя, и хората по-скоро да се върнат от войната, а после ще наваксаме изпуснатото, непременно ще го наваксаме.

Оказа се, че учителката Инкамал-апай беше ходила при някаква прочута врачка, която не взема нищо, никакви пари, когато всичко се окаже добре, защото и сама се радва на чуждото щастие като на свое. Затова не можела да лъже. Тази врачка й казала, повтаряйки три пъти врачуването, че синът й е жив. Нито е в плен, нито е ранен. Само че има такова поръчение, че не му се разрешава да пише писма. А когато получи разрешение, тогава тя сама ще се убеди — писмата ще идват едно след друго… Доколко това беше истина, доколко не беше, но го разказа в конюшнята коларят, който караше хората в района.

Тогава Султанмурат се учуди, че Инкамал-апай е ходила при врачка, а сега разбра страховете и страданията й и дори реши да посъветва майка си, когато се почувствува по-добре, и тя да отиде при оная врачка да разбере за баща им.

Да, тежко и страшно беше да мисли за всичко това. Но имаше и светли, радостни мисли, възникващи сякаш от само себе си като водни струи, излизащи на повърхността в безшумно кипящо гърло на извор. Такива бяха мислите за нея — за Мързагюл. Той въобще не се стараеше да извика тези мисли, те изникваха от само себе си като трева от земята и затова предизвикваха радост, бяха светли, затова не му се искаше да се разделя с тях, искаше му се да мисли, да мисли все за нея, за Мързагюл. Когато мислеше за нея, искаше му се да върши нещо, да действува, да не се страхува от нищо, от никакви беди, от никакви трудности. Но най-много му се искаше само тя да знае за всичко, за това какво мисли за нея и как мисли за нея.

Той все още не разбираше добре как се нарича всичко това, което става с него. Но смътно се досещаше, че сигурно тъкмо това е любовта, за която беше чувал от други и беше чел в книгите. Неведнъж джигитите, отиващи на фронта, го молеха да отнесе запечатано писмо на някоя девойка или млада жена. Той с гордост изпълняваше такива тайни поръчения. И никога пред никого не беше издал нито дума. Нима истинският мъж може да дърдори за такива работи! Имаше дори такъв случай, когато един негов далечен роднина го помоли да напише подобно писмо. Джаманкул беше млад, но не беше достатъчно грамотен, скиташе из планините със стадата, в детството си не бе учил. И изведнъж пристигна повиквателна за армията. Искало му се е сигурно на момчето да се прости с любимото момиче, да й разкаже, макар и на хартия, за чувствата си, тъй като в аила не беше прието да се среща с момичето, преди сватбата. Затова неграмотният Джаманкул беше принуден да се обърне с молба към сина на роднините си. Джаманкул диктуваше, а Султанмурат записваше думите му. Тогава на Султанмурат се стори смешно и хрумването, и вълнението на Джаманкул, когато подбираше думите си, как пресъхна гърлото му, докато завършат писмото. А преди това Султанмурат се поопъна, накара го да му се помоли, получи подарък ножче с рогова дръжка, без да подозира, че няма да мине и година и самият той ще се сблъска с онова, което толкова вълнуваше бедния Джаманкул.

Нали на Джаманкул бяха стиховете, съчинени в самота сред планините, които Султанмурат си спомни сега и си ги повтаряше:

Аксай, Коксай, Саръсай — земята измерих,

но никъде такава като тебе не намерих…

И изведнъж се досети: той също ще й напише писмо! И фактът, че намери начин, без да изпитва срам и страх, да изкаже, да предаде от разстояние чувствата си, предизвика в него желание да действува незабавно, да извърши нещо хубаво, та и на другите да им бъде така приятно, както на него, та и другите да изпитат същото щастие като него. Преди всичко трябва да помогне на майка си по-бързо да оздравее, по-малко да се страхува за баща му, отново да работи във фермата, в къщи да стане уютно и топло и майка му да се подосети, че синът й обича някого и затова всичко наоколо се е изменило, станало е по-хубаво…

През тези два-три дни, които прекара в къщи, Султанмурат свърши куп работи, за цяла година не би извършил толкова. Всичко, което трябваше да се свърши в двора и в къщата, оправи, почисти, прибра. Току притичваше до майка си:

— Как се чувствуваш? Не ти ли трябва нещо?

Майка му в отговор горчиво се усмихваше:

— Сега не ме е страх и да умра. Ако има нещо, ще ти кажа, не се безпокой…

Писмото написа през нощта, когато всички спяха. Много се вълнуваше, макар че никой и нищо не можеше да му попречи. Въпреки това, вълнуваше се. Отначало обмисляше как да започне. И така го мислеше, и иначе, но всеки път му се струваше, че не така и не с това трябва да започне. Мислите му се пръскаха като кръгове по вода от безредно падащи камъни. Искаше да разкаже всичко, което лелееше в мислите си, но щом работата стигаше до хартията, думите не се подреждаха. Преди всичко искаше да й разкаже колко е красива, най-красива от всички в аила, и не само в аила, ами в целия свят. Да й каже, че за него няма нищо по-радостно на тоя свят от това да седи в класната стая и да я гледа, да я гледа, да се любува на красотата й. Но сега животът така се промени, че той със своите десантчици не ходи на училище и не се знае кога ще се върнат да учат. Сега той я вижда рядко и затова много, много страда, много тъгува за нея. Толкова му е мъчно, че понякога му се плаче. Той нямаше намерение да й признае това, мъжът трябва да си остане мъж, но сълзите понякога наистина напираха в гърлото му. Трябваше да й обясни в писмото, че съвсем ненапразно и неслучайно се приближаваше до нея в междучасията уж с нахален вид и тя напразно го избягваше. Нищо лошо не криеше в мислите си. Много му се искаше да й обясни оня случай с надбягването, когато нахалният Анатай реши да покаже, че уж той е най-смелият, силният и въобще най-главният в десанта. Но както тя самата се убеди, нищо не излезе от тая работа. Жалко само, че конят му Октор пострада. Но най-важното, за което би искал да разкаже — как внезапно я бе познал на хълма сред тълпата от съученици и как веднага разбра, че я обича силно и отдавна, и колко красива беше, когато тичаше от хълма с разперени ръце и викаше нещо. Тя тичаше към него като музика, като водопад, като огнен пламък…

На два пъти трябваше да оправя лампата на прозореца. Фитилът изгаряше. Добре, че майка му лежеше в другата стая и не виждаше как изгаря последната газ. А писмото все не вървеше и не защото нямаше какво да каже, а, напротив, от желание да каже всичко наведнъж.

Отдавна вече престанаха да светят прозорците в аила, отдавна престанаха да лаят кучетата, отдавна всички спяха в оная късна февруарска нощ в долината под Манасовия снежен хребет. Навън се разстилаше непрогледна гъста тъма. Струваше му се, че в целия свят бяха останали само те — нощта и той с мислите си за Мързагюл.

Най-после се реши. Озаглави писмото си „Ашъктък кат“^[3], написа, че е предназначено за живеещата в аила прекрасна М., сиянието от красотата на която може да замени светлината на лампата в къщата. По-нататък написа, че на пазара се срещат хиляди хора, а се поздравяват само ония, които искат да си подадат ръка. Всичко това беше запомнил от писмото на Джаманкул. После я увери, че иска да посвети живота си до последен дъх на нея и тъй нататък. Накрая си спомни стиховете на Джаманкул:

Аксай, Коксай, Саръсай — земята измерих,

но никъде такава като тебе не намерих…