Чингиз Айтматов
Ранни жерави (3) (Повест)

3

След зверилника и стаята на смеха те отидоха на пазара. Там купиха подаръци. За Хаджимурат — пищовче с тапи, новичко, красиво, с метален блясък, да му се ненагледаш, също като истински пищов. А за момиченцата — някакви меки цветни топки с ластик. Дърпаш ластика и топката подскача нагоре-надолу. За майка си купиха забрадка и освен това разни сладкиши…

Обиколиха целия пазар, всичко видяха, само на въртележката не се качи, пък и баща му не му предложи. Това е, казва, за мъничките, ти си вече джигит, след година-две ще те женим. Пошегува се. Е, постояха край въртележката, погледаха. После баща му се разбърза. Трябва, казва, да успеем да отидем в станцията, на нефтобазата, да напълним варелите и да тръгваме обратно. Вече е късно. И наистина слънцето клонеше оттатък града, когато стигнаха до нефтобазата. Оттам тръгнаха по крайните квартали, по пътя се подкрепиха в една крайпътна чайна с пилаф и поеха обратно.

По здрач напуснаха градините в покрайнините на града и отново се озоваха на същия път, по който през деня бяха дошли в града. Вечерта беше топла, пропита с аромата на летните треви. В крайпътните канавки заквакаха жаби. Конете се движеха с отмерена крачка, не е лесно да препускаш с пълни варели. Все повече и повече го налягаше дрямка. Умори се. Как да не се умори — тоя ден струваше колкото всичките му дни. Жалко, че нямаше как да се просне и да заспи в бричката. Много, много му се спеше. Султанмурат се отпусна на рамото на баща си и заспа, сякаш нищо не е било. Събуждаше се от време на време по трапищата и отново заспиваше дълбок сън. Всеки път, преди да заспи, успяваше да помисли колко е славно, че на света има бащи. Спокойно и сигурно му беше върху силното бащино рамо. А бричката потракваше и поскърцваше, конете тропаха с копитата.

Султанмурат не помнеше колко бяха пътували, но изведнъж бричката спря. Колелата престанаха да тракат. Всичко стихна. Баща му го вдигна на ръце и го понесе нанякъде.

— Гледай го какъв е пораснал, не можеш да го вдигнеш. Станал е толкова тежък — мърмореше той и го притискаше към гърдите си.

После го настани върху купчина сено, покри го с фланелата си и рече:

— Спи, аз ще разпрегна конете да попасат.

Султанмурат дори не отвори очи, толкова сладко спеше. Само си помисли отново: колко е славно, че на света има бащи…

После още веднъж се събуди, когато баща му развърза обувките му и ги свали. Я гледай колко го бяха стискали тия обувки през целия ден. И как се досети баща му, че го стискаха?

Отново заспа, усещайки с тялото си пълна свобода, сякаш заплува, оставил се на волното течение. Струваше му се, че напорите на вятъра се носеха на вълни над безкрайното разнообразие от треви. Той тичаше по тая трева, гмуркаше се, потапяйки се във вълните й, и върху тая висока, плуваща трева беззвучно падаха звезди. Ту на едно, ту на друго място отвесно падаше безшумно изгаряща звезда. Но докато дотича, звездата угасваше. Той знаеше, че сънува. Събуждаше се от време на време, дочуваше как спънатите коне откъсваха от корен младата трева и как пристъпваха около копата, подрънквайки с отпуснатите юзди. Знаеше, че баща му спи до него, че нощуват в полето, че стига да отвори очи, и наистина ще види звезди, падащи от небето…

Но не му се искаше да отваря очи, толкова му беше сладко да спи. След полунощ стана хладно. Все повече се примъкваше към баща си, докато се притисна до него и тогава баща му го прегърна сънено, притисна го по-силно до себе си. Те спяха край пътя, сред обширното поле, под открито небе. Това не ти е в къщи, не ти е меката възглавница…

Често след това си спомняше звездния сън…

Един пъдпъдък звънливо къркореше чак до зори на две крачки от тях… Сигурно всички пъдпъдъци на света са щастливи.