Чингиз Айтматов
Ранни жерави (11) (Повест)

11

Те тичаха, а немигащата жестока зеница ги следеше през отвора на мерника, като плавно местеше върха на мушката от единия към другия, към третия. Тази зеница гледаше с ненавист как тичаха момчетата в отвора на мерника към жеравите. Земята зад пределите на мерника беше толкова голяма, а те — такива мънички в прореза на несигурната мушка… Небето в мерника над тях беше толкова голямо, а те — на върха на мушката — такива мънички. С едно щракване ще ги събориш и няма да ги има… Всичко това можеше да изчезне за една секунда, да престане да се мотае в мерника, трябваше само да се натисне спусъкът.

— Ех, здравата съм се прицелил, ако сега ги съборя един по един, няма да успеят да гъкнат — сдържайки дъха си, каза оня, който се целеше.

— Престани, глупчо! С куршум шега не бива, не се цели напразно — отвърна другият, който придържаше конете за юздите сред храсталака от курай, в дълбок като вълча бърлога ров под едно възвишение.

Оня, който се целеше, премълча, докато мускулите на лицето му играеха, но не свали мушката.

— Не се поддавай, чуваш ли — заповяда му оня, който държеше конете. — Ще се натичат и ще си отидат. Какво те засяга?

Не се подчини. Лежеше, притиснал обрасла буза към приклада, изпитваше наслада да следи в отвора на мерника затичалите се глупчовци, побъркани от крясъците на жеравите. Хващаше го яд. Тичат и се смеят! Тичат и се смеят! Ама че радост! С три изстрела ще ги претрепе, няма и да мръднат. Тичат и се смеят! И защо — да ги питаш? Тичат и се смеят…

Дълго тичаха орачите, но когато дотичаха на хълма, видяха, че жаравите отново набират височина… Значи, бяха се отказали. А дали пък само им се стори, че искат да кацнат?

Момчетата спряха да си поемат дъх. Бяха капнали. А Султанмурат изтича още по-надалече и спря, изпращайки ятото жерави със сълзи на очи…

После се върнаха и отново разораваха аксайската земя. Денят беше хубав, прекрасен. По обед пристигна колхозната каруца със сено за конете. Коларят им докара картофи, месо, брашно, дърва и каза, че бригадирът Чекиш е наредил да им предаде — утре ще дойде и той заедно с впряговете на Ергеш и Кубаткул. Кажи, казва, на Султанмурат и момчетата: нека не се притесняват, вече всичко е решено, утре десантът ще бъде в пълен състав. Непременно. А след още два дни при тях в Аксай ще дойде и председателят Тъналиев. Такива новини донесе каруцарят. Обядваха всички заедно и когато се готвеха отново да отиват на полето, готвачката каза на Султанмурат, че нека да отиде до аила, утре ще се върне с бригадира Чекиш, има някаква бърза работа в аила и трябва да донесе сапун за прането. А за да не останат без нея гладни, тя им изпекла питки за цял ден и им оставя готова супа, която могат да си стоплят. Никак не му се искаше на Султанмурат тя да замине, но трябваше да се съгласи. Не можеш да се опъваш и да спираш възрастен човек.

И така орачите тръгнаха към плуговете си. През останалото време на деня доораваха участъка. Привечер го завършиха. Сега можеха да го обхванат с поглед — бяха изорали огромна нива. Първата нива. А колко още им оставаше да орат. Но началото е сложено. Без начало няма продължение.

Вече по тъмно завършиха последната бразда, разораха пропуснатото на завоите и без да се бавят, преместиха плуговете на съседния участък, та утре рано да започнат нова бразда на новото място.

Докато разпрегнат конете и стигнат в полския лагер, съвсем се стъмни. В лагера беше пусто. Готвачката отдавна беше заминала. Е, нищо, утре ще се върне.

Здравата се бяха уморили през деня. Откачиха хамутите, без да бързат, свалиха ги от конските шии, прибраха такъмите в юртата, всеки на своето място. Конете, всичките дванадесет глави, също оставиха по местата им край старата каруца без колела, докарана на полето вместо ясли. Да, оставиха всеки кон на мястото му при сеното в каруцата. Решиха, че на другата сутрин ще станат малко по-рано и ще ги почистят от засъхнала пот. Умиха се в тъмно, после запалиха малък огън в юртата и на светлината от него вечеряха суха храна, не им стигнаха сили да стоплят ядене.

Легнаха да спят. Султанмурат заспа най-последен. Преди да заспи, още веднъж излезе от юртата да погледне конете. Те стояха спокойно, пъхнали муцуни в сеното, важно хрупаха сухата детелина, пръхтяха от умора. Да, стояха спокойно, глава до глава, по шест коня от всяка страна на каруцата.

Времето обещаваше да бъде спокойно. Луната беше нащърбена, съвсем малка беше станала.

Султанмурат се поразходи, кой знае защо, му беше страшно. Безлюдност, мъртва тишина, непрогледна безкрайна нощ. Зает с грижи и работа, той не беше забелязал колко било страшно тук в глухата степ през нощта. Побърза да се върне в юртата. Настани се на мястото си и дълго още не заспиваше. Лежеше с отворени очи сред мрака. Мислеше за различни неща, припомняше си. Изведнъж се разтъжи, домъчня му за дома. Какво ли прави там майка му без него? Значи, от баща му все още няма никакви вести. Ако имаше някакво писмо, каруцарят щеше да му го донесе, пък щеше да поиска и суюнчу^[1]. Би му дал всичко, каквото поиска. Само че какво да даде? Тук няма нищо свое. Би могъл да обещае половин чувал пшеница, през есента колхозът ще раздаде жито, тогава ще му даде. Като мислеше за това, той въздишаше горестно, припомняйки си как Хаджимурат го накара да обещае, че ако баща им се върне от война, на гарата ще препуснат да го посрещнат заедно, яхнали Чабдар, той, като по-голям, отпред, а по-малкият отзад. После ще посрещнат баща си и ще му дадат Чабдар, а самите те ще тичат покрай него, а насреща майка им и много близки… Да, случи ли се такова щастие, от плуга ще разпрегне Чабдар и ще препусне… После ще си го отработи стократно.

Султанмурат заплака тихо, защото смътно разбираше, че може би никога няма да му се случи такова щастие…

После се усмихна сам на себе си в тъмното, като си спомняше как срещна на брода на рекичката Мързагюл. Дори и сега помнеше докосването на ръката й и как ръката й каза: „Радвам се! Много се радвам! Нима не чувствуваш колко се радвам!“ И как в нея той видя себе си, и как беше потресен от това, и колко се зарадва, че тя — това е той. Мързагюл сигурно вече спи. А може би в тази минута мисли за него. Нали тя — това е той. Султанмурат напипа нейната кърпичка, скрита в джобчето на рубашката, погали я…

Така се унесе, заспа. Заспа дълбоко. После го налегна някакъв лош сън. Някой го душеше, извиваше му ръцете. Тогава се събуди и не успя да извика от уплаха, когато нечия твърда длан, воняща на силна махорка, запуши устата му.

— Мълчи, ако искаш да живееш! — каза в ухото му дрезгаво, оня сумтящ човек с дъх на махорка. Разтвори челюстта му, като едва не я разчекна с петте си пръста, и напъха в устата му парцал и докато Султанмурат съобрази какво става, ръцете му бяха здраво стегнати с въже зад гърба му. Изби го студена пот и тялото му се затресе от само себе си. Какви хора са тия двамата в юртата, защо го вързаха?

— Тоя е готов — прошепна единият на другия. — Сега другите.

Те мърдаха в мрака там, където спеше Анатай. Той извика, замята се, но и него вързаха.

А Еркинбек май че го удариха по главата, той изстена и веднага утихна.

Султанмурат все още не можеше да разбере какво става. Парцалът разпъваше устата му, той се задъхваше, въжето стягаше ръцете му. В юртата цареше пълен мрак. Кои са, защо тия хора са тук, защо постъпват така с тях, какво искат, може би искат да ги убият? Защо?

Султанмурат започна да се дърпа, да се мята и тогава единият от ония го натисна с коляното и като го чукаше по главата с твърдия си железен пръст, каза тихо, но ясно:

— Престани да риташ. Чуваш ли? Ти май че си главният тук. Ние ви вързахме, вие няма да отговаряте, не сте виновни. Запомни ли? — говореше той, като непрекъснато го чукаше с железния си нокът по главата. — Ако сте умни, всичко ще се размине. Когато ви намерят тук, ще разкажете всичко, както си е било. Кой ще ви обвини? А ако някой се опита нещо, ако някой мръдне сега, преждевременно, ще го смажа като кутре. Ще измъкна душицата му! Лежете кротко. Няма да пукнете.

Те излязоха от юртата, като дишаха шумно, псуваха и храчеха. Султанмурат чуваше как сновяха около коневръза, нещо правеха, конете тъпчеха уплашено, пръхтяха, дърпаха се. А след известно време се дочу тропот от много копита, пляскане на камшик, пак псувни и тропотът на конете започна да се отдалечава и скоро съвсем затихна.

Едва тогава Султанмурат осъзна целия ужас на случилото се. Конекрадците отмъкнаха техните орни коне! Обида и ярост разкъсваха душата му. Мяташе се, като се опитваше да освободи ръцете си, но нищо не излизаше от това. Като се задъхваше, той започна да върти глава, избутвайки с език парцала. Устата му гореше, кървеше, разпъваше се. И все пак накрая успя да изплюе проклетия парцал. Като че ли се изтръгна на свобода. Зави му се свят от притока на въздух в дробовете.

— Момчета, аз съм! — обади се той, вдигайки глава. — Аз съм! Аз говоря!

Но никой не му отвърна. Дочу как се размърдаха Анатай и Еркинбек по местата си.

— Момчета — каза тогава, — не се бойте. Ей сега. Ей сега ще измисля нещо. Само ме слушайте. Анатай, размърдай се, къде си?

Анатай замуча, разшава се, надигайки се от мястото си.

— Анатай, почакай! Стой си на мястото! — Султанмурат се търколи към него през купчината дрехи и такъми. — А сега легни с гръб към мене, подай си ръцете. Чуваш ли, с гръб към мене, дай си ръцете…

Сега те лежаха с гръб един към друг и Султанмурат напипа въжето на ръцете на приятеля си. Като командуваше Анатай как да легне и как да се обърне, напипа възлите. Докато уговаряше Анатай да търпи, да понесе болката в ръцете, все пак намери, дръпна някаква примка, въжето се поотпусна. Тогава Анатай сам измъкна ръцете си на свобода.