Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (21)

Двадесет и първа глава

Сара никога не бе проявявала кой знае какъв интерес към Мики, затова и когато Ричард я видя при него в конюшнята, усети да го облива някаква особена топлота — въпреки че навън беше студено и бе започнало да мръква.

Реши да се присъедини към тях и намъкна гумените ботуши и палтото си. Сара никога не беше пожелала да язди Мики и той не я беше насилвал да го прави, но може би сега беше моментът. Помисли си, че Бронте не би имала нищо против. Пък и не би могла вечно да държи единствено тя да язди Мики. Първо, тъй като сега Сара беше негова жена, следователно тя притежаваше половината от всичко, включително от конюшнята и коня.

Осъзна, че никога преди не беше мислил за брака си със Сара по този начин. Но по някакъв странен начин, фактът, че те двамата бяха равноправни собственици на всичко, което притежаваше, го караше да се чувства по-добре и да гледа по-обнадеждено на живота си. Може би, като се има предвид състоянието на нещата между тях напоследък, той просто се опитваше да си вдъхне увереност. Опита се да се отърси от тази мисъл.

Като напъха още по-дълбоко ръце в джобовете на палтото си, Ричард прекоси градината зад къщата и поспря до оградата, зад която започваше манежът на конюшнята. За кой ли път забеляза с удивление колко силно се открояваше русата коса на Сара, дори в припадащия мрак. Той я харесваше повече разпусната, отколкото вързана на опашка, но дори както беше сега, прибрана и вдигната високо на главата й, косата й сякаш излъчваше сияние.

Сара беше обърната на другата страна, така че нито видя, нито чу приближаването на Ричард. Стоеше, загледана в планините. Все още я удивляваше разликата в цветовете между Тасмания и Англия. Помисли си, че нищо не може да се сравни с особения синкав цвят на тукашните планини; струваше й се, че дори слънцето има някакъв по-особен розов цвят, когато залязва зад хълмовете.

Неволно се запита дали Венера щеше да изгрее тази вечер. Сега появата й се беше превърнала почти в някакъв таен знак за нея и Том. Благодарение на него беше принудена да се превърне в тънка познавачка на светилата в нощното небе на Южното полукълбо. Реши, че ако види Венера да изгрява, ще си позволи да му се обади по телефона тази вечер — дори ако трябва да го направи от уличен автомат. Бяха минали само броени дни, откакто се видя с Том, но всеки час далеч от него буквално я убиваше.

Като въртеше разсеяно с пръсти крайчето на конската си опашка, Сара си позволи лукса да си припомни последния следобед, който бяха прекарали заедно. Всички обитатели на къщата в Хобарт, където сега живееше Том, бяха излезли нанякъде и те се качиха в неговата мансарда, закриха прозореца с едно одеяло и си поделиха бутилка вино. Том беше запалил една ароматна свещ — все още си спомняше живо мириса й, пропил цялото му тяло. Бяха слушали Равел. И се бяха смели на собствената си романтичност.

Обзета от нежност при този спомен, Сара подръпна надолу ръкавите на кадифения си жакет, така че да покриват и пръстите на ръцете й. Бяха й казвали, че и в Тасмания ще стане студено, когато лятото отмине, но тя просто не го вярваше. А ето че наистина застудя — пръстите й бяха измръзнали.

После, точно когато реши, че ще се обади на Том, независимо дали Венера ще изгрее или не, изведнъж видя Ричард да приближава откъм оградата на манежа. Мики изцвили радостно и се понесе в тръс към него.

— Здрасти — подвикна Ричард, още преди да е стигнал до тях.

— Здрасти — отвърна Сара, като се постара гласът й да прозвучи ведро.

Тръгна насреща му, като се опитваше да спре да мисли за Том. Налагаше се да отложи обаждането по телефона, а сега, когато Ричард беше тук, нямаше да си позволи да мисли за Том, докато вечерта не си легнеше.

— Сприятеляваш се с Мики, а? — подхвърли Ричард с усмивка.

Сара си помисли, че изглежда уморен. Предположи, че преди малко се е върнал от работа — вече беше доста късно.

— О, нямам проблеми с Мики — сви рамене тя.

— Искаш ли да ти организирам няколко урока по езда? — предложи Ричард.

— Не особено — отвърна Сара, като наведе глава.

— Сигурна ли си? — отново попита той.

— Сигурна съм, разбира се. Виж, Ричард, ти ми го предложи малко след като пристигнах тук и още тогава ти казах, че не искам. И така ми е добре. На Мики също. Двамата с него… един вид съществуваме съвместно.

Ричард остана смълчан за около минута, после се пресегна и взе ръката й.

— Ръцете ти са студени — отбеляза той. — Може би трябва да се приберем. Дай да те стопля.

— Всъщност иска ми се да се поразходя малко — отвърна Сара.

— Харесва ми начинът, по който започна да употребяваш „всъщност“ — усмихна се Ричард.

— О, тези вечни шеги на Хари за мен — отвърна Сара нацупено и изрецитира: „Всъщност и английското момиче знае кога да казва «всъщност».“

— Добре! — възкликна Ричард, усетил нейното раздразнение. — Разбрах! Спирам!

— Ами чудесно тогава — отвърна Сара, — защото ми се искаше да поостана малко насаме със себе си. По една случайност съм при Мики.

— Това ли е отношението ти и към мен? — попита неочаквано Ричард.

— Не изглупявай — отговори Сара.

— Иска ти се да бъдеш насаме със себе си и просто по една случайност си с мен, така ли?

Сара въздъхна, обърна се и понечи да се отдалечи, като отново придърпа ръкавите на жакета върху пръстите си.

— Двамата с Мики сме вече част от твоя живот, Сара — настоя Ричард.

— Мики е бил част от живота на Бронте — изведнъж изтърси Сара и с удивление забеляза, че раздразнението й е прераснало в гняв. — И престани да се заяждаш с мен!

За момент настъпи тягостно мълчание. Ричард се обърна и бавно тръгна към Мики, с протегната за ласка ръка.

— Не знам какво ми става — побърза да каже Сара, — съжалявам.

— Нямам усещането, че наистина съжаляваш — отвърна Ричард, като галеше гривата на Мики.

— Въпросът е в това, че… О, изобщо не знам в какво е въпросът — въздъхна Сара.

— Съжаляваш ли, че се омъжи за мен?

— Какво? — Сара имаше чувството, че й е бил нанесен неочакван удар в слънчевия сплит.

— Попитах дали съжаляваш, че се омъжи за мен.

— Не, разбира се. Боже мили, що за въпрос!

Съзнателно съсредоточено, Ричард галеше муцуната на Мики, защото нямаше кураж дори да погледне към Сара. Но по тона на гласа й се досещаше за нейното недоволство и разочарование. И го болеше.

— Купих ново, огромно легло за спалнята ни, но и него май го използваме само за спане — отбеляза Ричард. — Явно проблемът не е в леглото.

Сара се беше втренчила упорито в земята под краката си, неспособна да заговори.

— Първо беше изтощена от полета, после времето стана прекалено горещо, след което заяви, че леглото ни е тясно. Но сега вече е зима, а доколкото ми е известно, имаш най-широкото легло в цяла Тасмания.

— Моля те — прошепна Сара. — Престани да ме насилваш.

— Но аз никога и за нищо не съм те насилвал, а може би е трябвало.

— Моля те, Ричард, просто ме остави на мира.

— Знаеш ли какво ми казаха онзи ден? Че си си купила някакъв наръчник за семейни проблеми.

— Какво?

— Наръчник за семейни проблеми. Е, аз изобщо не съм го виждал. Да не би да го криеш? И кога го купи? Веднага след сватбата, или поизчака малко?

„Казала му го е жената от антикварната книжарница“, помисли си Сара, като си спомни, че нейната котка Берил е почти постоянно присъствие в хирургичния кабинет на Ричард. Изчервявайки се в мрака, тя се сети как беше скрила екземпляра от книгата в две найлонови торбички, преди да го хвърли в кофата за боклук.

— Откога е престъпление да се чете? — попита тя, изведнъж обзета от силен гняв. — Мразя го този град, Ричард! Толкова е малък. Не мога да мина по улицата, без още на другия ден да прочета за това във вестника!

— Ааа, сега вече и града мразиш. Ясно.

— О… — прехапа устни Сара. — Не, не че го мразя, съжалявам, че го казах така, но просто… Ох, наистина не знам какви ги приказвам. Не може ли да говорим по-късно за това?

Ричард изостави Мики, приближи се до нея и внимателно отметна падналите над очите й коси.

— Не, сега трябва да поговорим — настоя той внимателно, — защото явно имаме проблем.

Вече беше толкова тъмно, че Сара не виждаше израза на очите му, но вече познаваше гласа на Ричард достатъчно добре, за да разбере, че говори много сериозно.

— Проблемът съм аз — каза му тя.

— Тук съм, Сара — въздъхна той, като взе ръката й в своята, — тук съм, за да ти помогна. Винаги сме си казвали, че ще си помагаме един на друг. И че когато единият от нас потъне в мрачна безизходица, другият ще му носи светлина и надежда.

— Изобщо не съм потънала в мрачна безизходица, далеч съм от подобно нещо — отвърна Сара и още щом се чу да произнася тези думи, се почувства по-добре.

— Не си сама, Сара. Аз съм тук, при теб. Двамата заедно можем да решим проблемите — настоя Ричард търпеливо. — Не искам да се чувстваш така, сякаш се заяждам с теб, сякаш те обвинявам или се опитвам да те насиля за каквото и да било. Съжалявам, ако така ти е прозвучало.

— Е, имаш право да ме обвиняваш — призна Сара, като преплете пръсти и здраво стисна ръцете си.

— Не мисля така — настоя Ричард. — Какъвто и проблем да имаш, той е и мой също. Винаги така съм си представял съвместния ни живот. Така и ще бъде, каквото и да ми коства това.

— Боже Господи! — възкликна Сара с въздишка, като хвана и стисна ръката му.

Припомни си обещанието, което си бяха дали един на друг навремето, в Англия, да си даряват взаимно светлина и надежда. Ето че сега Ричард го правеше. „Лоялно държи на думата си“, помисли си Сара и се възненавидя за това, че го наранява.

— Сара? — тихо я върна към действителността Ричард.

— Извинявай. Аз само… имам нужда от една минутка.

Като преглътна мъчително, тя отдръпна ръцете си от неговите, загърна се по-плътно в жакета си и се загледа в планините пред себе си. Стана й ясно, че тази вечер нямаше да има звезди, още по-малко пък Венера — въпреки че и преди не беше хранила големи надежди.

— Преди няколко седмици имах някакво странно предчувствие — обади се най-сетне Ричард.

— Какво предчувствие?

Той потръпна и сви рамене.

— Имах чувството, че си срещнала някого. Искам да кажа, друг мъж. Чак дотам бях стигнал.

— Наистина ли?

Обзета от ужас, Сара усети как сърцето й заблъска бясно и започна отново да придърпва ръкавите си надолу, като се опитваше по този начин да се успокои и овладее.

— Въпреки че, ако срещнеш някога друг мъж, ти би ми казала… нали? — попита Ричард.

— Какво имаш предвид?

Ричард я погледна неочаквано и осъзна, че вече е толкова тъмно, че трябва да гадае накъде е отправен погледът й — и дали изобщо гледа към него.

— О, не знам — отвърна припряно. — Глупав разговор. Всъщност това изобщо не е никакъв разговор.

Обзе го яд на самия себе си, напъха ръце в джобовете на палтото си и бавно се извърна, за да застане рамо до рамо с нея.

„Кажи му — изведнъж панически си помисли Сара. — Сега или никога. Бъди честна към него. Кажи му истината. Нямаш никаква вина за станалото. Просто си обикнала неговия най-добър приятел и кум, това е всичко.“

— Мислиш си, че проблемът е изцяло в теб. Аз пък си мисля, че е в мен — каза Ричард тихо, като отново хвана ръката й.

— Да се прибираме — чу се Сара да казва.

— Да, наистина е прекалено студено, за да стоим тук — съгласи се той.

Бавно тръгнаха към къщата, а Мики ги изпрати до оградата на манежа. Сара се почуди защо винаги е толкова трудно да се намерят първите думи за абсолютно всичко. И колкото повече се стараеш да откриеш вълшебната фраза или изречение, толкова повече ти се изплъзват точните думи. Вероятно просто трябваше да заговори направо, така както чувстваше нещата. Мълчаливо продължи да върви, като усещаше тревожното биене на сърцето си, и всеки миг очакваше нещо в нея да не удържи и да заговори — но нямаше нито сили, нито кураж да го направи.

Вече от дълго време й се искаше, но все отлагаше да направи списък с всички положителни и отрицателни черти на Ричард. По едно време беше започнала, но после спря, защото самото разчленяване на брака й на „за“ и „против“ й се стори като признание за окончателен провал. Но сега изведнъж реши да го направи. Струваше й се, че ако успее да сглоби нещо смислено в главата си, ще успее да убеди самата себе си за едното или за другото решение.

И сега започна оттам, откъдето винаги започваше при опитите си да прецени Ричард — от деня, когато й беше помогнал да измери онзи прозорец в Лондон и бе държал единия край на сгъваемия метър, докато тя държеше другия. Едва удържаше под мишницата си куфарчето, претъпкано със застрахователни документи, но никой от присъстващите в залата за конференции дори не я поглеждаше, камо ли да й помогне. Както се оказа впоследствие, съвсем типично за него, Ричард на секундата се озова до нея, мълчаливо и ефикасно просто й помогна да свърши работата, готов също така бързо да се оттегли веднага щом приключат. „Ето, това е Ричард“, помисли си Сара. После изведнъж си спомни нещо друго, за което никога до този момент не се беше сещала — деня, когато бяха в Кентърбъри и някаква цветарка му предложи да купи за нея букетче бели нарциси, а Ричард взе, че плати и й поднесе целия огромен наръч цветя от кофата на жената.

— Мечтая си да можех да върна времето назад — каза неочаквано Сара. — За да съм пак каквато бях, преди да се запознаем в Лондон и когато за първи път те видях. Да се върна в онова време, когато просто не можех да повярвам на страхотния си късмет, че съм те срещнала.

Ричард се разсмя смутено, но изпита усещането — невероятното усещане, — че пак го облива топла вълна, която сякаш извираше направо от сърцето му.

— Абсолютно всяка жена на този свят би казала, че съм се побъркала — продължи Сара. — Щеше да й е достатъчен само един поглед към теб, за да се почуди дали не съм се побъркала, за да се държа така, както го правя напоследък.

— Глупости — отвърна Ричард и стисна ръката й, но за първи път от седмици наред отново почувства надежда в душата си.

— Ти наистина си моята светлина, която ми помага да не се загубя в мрака — добави простичко Сара. — Но ще ти кажа и още нещо — ти си прекалено добър за мен.

Извърна се към него и го целуна, а той отвърна пламенно на целувката й и я притисна толкова силно в прегръдките си, че тя усети копчетата на палтото му да се забиват в ребрата й.

— Не те заслужавам — каза Сара, напълно убедена в правотата на думите си.

Ръка за ръка прекосиха градината и стигнаха до къщата. И Сара разбра, че никога не би могла да му каже за Том. Но в същия миг осъзна, че ненавистта, която изпитваше към самата себе си, копнежът й по Том и любовта й към Ричард са равностойни по сила. Прииска й се да имаше достатъчно кураж, за да остане при Ричард, или да го напусне, а не да се терзае мъчително по средата на тези две решения. „Може би другия месец — каза си Сара. — Може би през юли, когато зимата ще си е отишла, ще знам какво да правя.“