Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (17)

Седемнадесета глава

Когато Бронте отиде на работа в понеделник сутринта, вече знаеше, че нещо не е наред. Вместо да обсъждат шумно шоуто на Али Макбийл, скупчили се както обикновено до фотокопирната машина, завеждащите на отделните рубрики си седяха по бюрата и яростно тракаха на пишещите си машини, без да разменят нито дума. Радиото, обикновено надуто почти до дупка, сега мълчеше изключено. Осезаемо се усещаше духът на Сюзън Циклона, макар че нея самата я нямаше никъде наоколо. Хората се движеха в пълно мълчание като само си разменяха многозначителни погледи. Май беше отменено и традиционното пиене на безплатното капучино, предоставяно от редакцията.

— Възникна проблем — нагърби се да й обясни Лаура, когато Бронте най-сетне седна на бюрото си.

— Само не ми казвай, че на ония фльорци от модата им е излязъл целулит през уикенда.

— По-лошо.

— Някой е объркал отговорите на кръстословицата?

— Никой не иска книгата за бананите — най-сетне изплю камъчето Лаура и въздъхна тежко. — На шефския етаж са бесни. Сюзън Циклона пълзи пред тях по-ниска и от тревата. Читателите късат корицата на книгата и я връщат на вестникопродавците, като не спират да се оплакват. А една жена, която си я купила и е приготвила онзи фамозен деликатес, сега лежи заедно с цялото си семейство в болница поради хранително отравяне.

— Ха-ха-ха! — изкиска се Бронте.

— Всички бяхме събрани и порицани горе преди един час — обясни Лаура.

— Закъснях, защото попаднах в задръстване — каза набързо Бронте, което трябваше да прозвучи като извинение.

— Ти също ще си имаш неприятности — допълни нервно Лаура.

— Аз ли? Защо пък аз?

— Твоята история от Америка, за това че Шер и Хю Грант си били правили операция на задниците, не отговаря на истината.

— Естествено, че не отговаря. Написах я за майтап.

— Някакъв тип се обадил и заявил, че ще ни съди… за десет милиона долара.

— Прекрасно, тогава по-добре да започнем да разнасяме и да продаваме по улиците книжлетата за бананите. Съжалявам, Лаура, но не ми пука. Разбираш ли какво имам предвид? Изобщо не ми пука!

Лаура я изгледа особено.

— Един ден всички ще умрем — каза Бронте. — Всички до един — и аз, и Сюзън, и ти, и Шер, и Хю Грант, и ония фльорци от модния отдел, и онзи тъпанар, който е написал книгата с рецепти за бананите.

— Е, той може да умре по-скоро, отколкото предполагаме — подхвърли Лаура с нервна усмивка.

— Всички ще умрем и ще отидем на два метра под земята — повтори още по-убедено и разпалено Бронте. И ако си мислиш, че ще прекарвам броените си дни живот на този свят в притеснения за проклетата Австралийска жена, дълбоко се лъжеш.

— Права си — въздъхна Лаура.

— Ще ти кажа и още нещо — продължи Бронте.

— Какво?

— Днес следобед имам насрочена среща с една психиатърка, а никога през живота си не съм се чувствала по-нормална от сега.

Точно в дванайсет и половина Бронте потегли за кабинета на д-р Валерия Тан като изпитваше огромно облекчение, че напуска офиса. Цялата сутрин всички от редакторския екип се щураха подплашени насам-натам, сякаш настъпваше краят на света. Освен това до гуша й дойде да слуша как колегите й говорят по телефоните си шепнешком. Реши, че работата в Австралийска жена прилича на тази в птицеферма. Всеки скубеше перата на всеки друг от останалите, а понякога някой биваше така яростно оскубан, че намираше смъртта си под формата на уволнение — обикновено една или друга от секретарките. Естествено, сред тях Сюзън Циклона се отличаваше с най-острия клюн, но дори за нея имаше някоя по-голяма гага, от която да трябва да се пази. Наистина, цялата редакция изключително много напомняше на Бронте кокошарник във ферма.

Мина да си вземе нещо за хапване през Домейн, като се промъкваше сред тълпата от корпоративни гладници, които изглеждаха така, сякаш си изкарваха прехраната, като кълвяха до смърт хората. Всичките бяха червендалести и обути със скъпи маркови маратонки. Бронте реши, че те всички й приличат на мъже, които използват електрически пинцети за изскубване на косми от носа, купувани с купон от безплатните списания, раздавани по време на полет. Забеляза, че никой от тях не си даваше труда да поздрави когото и да било. Ето какъв бе станал животът — жените ходеха по психиатри, а мъжете се превръщаха в обути с Найк кочоподобни роботи. Случайно улови погледа на един от тях, вперен жадно в задника й, и го изгледа кръвнишки.

— Да не си мислиш, че се намираш в кръчма с кючек — изсъска му тя, но гласът й се загуби, отнесен от вятъра.

Когато най-сетне пристигна в кабинета на своята психоложка, завари д-р Валерия Тан да яде ментови бонбони от стъклената купа на бюрото си.

— Здравей — поздрави я с пълна уста и я покани с жест да се разположи в някое от бежовите кресла, като побутна купата с бонбони към нея. — Как си?

— Ами, откакто бях тук, не съм виждала Ейнджъл, което според мен е добре.

— Разговарях за твоя случай с мой колега — каза д-р Тан. — И за да те успокоя, нека ти кажа, че досега няма никакви научни доказателства за съществуването на призраци. Никога не е имало, а вероятно и никога няма да има.

— Никой не е успял да заснеме призрак, така ли? — попита Бронте.

— Не. Фотографирали са хора, облечени с бели чаршафи — д-р Тан махна пренебрежително с ръка, — но дори при най-изчерпателно парапсихологическо проучване никога не е открито безспорно и достоверно доказателство за съществуването на призраци, духове, или каквито и да било други паранормални същества.

Бронте се отпусна с облекчение в креслото.

— Разбира се, не твърдя, че не си видяла нещо — каза д-р Тан.

— Да, така е.

— Но едва ли е било това, което си мислиш. По мое мнение, проблемът с твоите видения има някаква връзка и с твоя страх от смъртта.

— Предполагам, че и за това си имате име, нали? — отбеляза Бронте. — Гробофобия или нещо подобно.

Д-р Тан се усмихна и кръстоса крака.

— Наистина има медицинско наименование на този страх, но според мен в твоя случай става дума за нещо значително по-комплексно.

— Ъхъ — съгласи се Бронте и остави една ментова бонбонка да се превърти в устата й.

— Мисля, че все още не си успяла да преодолееш шока от аборта. Само си мислиш, че си забравили всичко. Да, в много отношения си успяла да изтласкаш спомена в подсъзнанието си. Предполагам, че ти се случва да сънуваш бебето си — неопределени или пък съвсем конкретни сънища.

— Да, случвало ми се е — Бронте потрепери при спомена за онзи ужасен сън с мъртвото бебе, захвърлено на дъното на вир.

— Всъщност твоето подсъзнание ти е направило страхотна услуга, като е потиснало спомена за преживяното — продължи да обяснява д-р Тан. — Така е направило живота ти по-спокоен. В действителност обаче ти нищо не си забравила и всичко е изплувало отново на повърхността в резултат на едно стресиращо за теб събитие, повторната женитба на бившия ти съпруг, което е разбудило заспалите ти чувства и страхове.

— Разбирам — каза Бронте, макар че почти нищо не разбираше.

— Възможно е да си сложила знак за равенство между смъртта на любимия си кон и тази на бебето си.

— И затова ли образът на Ейнджъл постоянно ме преследва?

— Може би — каза д-р Тан. — Все едно сънуваш с отворени очи. Потиснатите спомени най-сетне са започнали да изплуват в съзнанието ти.

— Аха — кимна Бронте.

— Страхът от неизбежна смърт може да бъде свързан с подсъзнателно чувство за вина.

— Искате да кажете, че си мисля, че заслужавам да умра, така ли?

— Вероятно, но само до известна степен.

Бронте се пресегна и си взе още един ментов бонбон. Въобще не смяташе, че заслужава да умре. Можеше да се сети за куп хора, в това число за Сюзън Циклона и за старото си гадже с късите крачета, за които би било напълно в реда на нещата да си го мислят, но за нея подобно нещо изобщо не беше оправдано.

— Освен това, недоспиването — продължи д-р Тан. — То изобщо не ти помага в състоянието, в което си. Вероятно твоята парасимпатична нервна система е в колизия с подсъзнанието ти, поради което имаш и настоящите си проблеми.

Бронте кимна в знак на разбиране, въпреки че не схвана нито дума от казаното.

— Главното в случая — продължи д-р Тан — е това, че не виждаш никакви призраци, нито полудяваш, с каквито опасения дойде миналия път при мен. А вероятността да си отидеш от този свят в близко бъдеще е повече от нищожна. В никакъв случай не искам да играя ролята на Господ Бог — поусмихна се д-р Тан някак неуверено, — но според статистиката, за жена на твоята възраст, в тази страна, в твоето здравословно състояние има по-голяма вероятност да бъде прегазена от автобус например, отколкото… ъъъ… да умре.

— Май не си напълно убедена в това — подхвърли Бронте с усмивка, като забеляза смущението на д-р Тан. — Както и да е, надявам се все пак, че вероятността да се омъжа отново е по-голяма. Ти омъжена ли си?

— Да — призна психоложката. — Всъщност съпругът ми работи недалеч оттук, а през обедната си почивка ходи да тича ей там — и тя посочи към парка, където беше и Домейн.

Бронте се усмихна. Горката докторка! Може и да умееше да говори за такива неща като „парасимпатична нервна система“ и „потиснато чувство за вина“, но пък беше омъжена за някакъв си корпоративен тичащ робот с маратонки Найк. Нищо чудно носорогоподобният мъж, с когото се беше сблъскала на улицата, да е бил нейният съпруг. Надяваше се все пак да не е бил онзи, когото наруга на излизане от Домейн.

— Какво облекчение — въздъхна Бронте. — Не че си омъжена, а това, че според теб всичко ми е наред.

— Е, трябва да признаем, че има все пак нещо не наред — отбеляза д-р Тан. — Но можем да го оправим. Вероятно ще ни отнеме известно време, но пък ще се справиш с всички нещастия, които са те сполетели през живота ти, защото, изглежда, от твърде дълго време си потискала спомена за тях.

— И няма да виждам повече призраци, така ли?

— Никакви призраци — обеща д-р Тан, като мило се усмихна. — Искаш ли кафе към ментовите бонбони?

Когато се качи в асансьора и натисна бутона за партера, Бронте въздъхна дълбоко и продължително. С изключение на вкуса, който имаше в устата си — все едно че беше погълнала цяла туба с ментолова паста за зъби, — би могло да се каже, че се чувства по-добре. Вярваше на д-р Валерия Тан. А щом тя казваше, че Бронте няма да умре, значи нямаше да умре. Като се замислеше над всичко чуто, определено откриваше здрав смисъл и логика в това за Ейнджъл и за бебето. Двете нещастия я бяха сполетели прекалено скоро едно след друго и тя така и не успя да преодолее последствията от шока и мъката, а ето че сега пък Ричард се женеше за втори път и спомените я връхлитаха с нова сила.

Бронте излезе на тротоара и се огледа за такси, с което да се върне в офиса, като междувременно реши, че твърдо започва да работи над себе си. Но след десетина минути, през които по улицата минаваха само камиони, куриери на велосипеди и летящи коли, прецени, че е по-добре да тръгне пеша. Надяваше се, че ентусиастите за джогинг ще са се върнали по работните си места, така че да не й се налага да се сблъсква с носорогоподобни потни мъже.

Бронте стъпи на платното, за да пресече улицата. И точно в този миг усети, че отляво изневиделица я връхлита нещо. Извърна глава и за секунда мярна снежнобял торс и бели криле. После рухна на колене върху платното като дочу как от другата страна на пътя някой започна да крещи истерично, докато само на сантиметри от нея се закова стар очукан автомобил.

Жената, която се беше разкрещяла, се спусна към Бронте като с жестове се опитваше да спре движението по двете платна на улицата, докато шофьорът на таратайката бавно изтегли возилото си назад и встрани от пътя, което принуди идващата след него орда от коли да забиват спирачки и да го заобикалят на зигзаг.

— Добре ли сте? — задъхано я попита жената, вглеждайки се в лицето й.

Бронте кимна механично на дребничката женица срещу себе си, но в същия миг усети остра болка в коленете, погледна надолу и видя кръв. Кожата на пръстите на ръцете й също се беше охлузила от удара в настилката на пътя.

В следващия момент различи точно пред себе си нечия позната фигура. Отърси се от замайването си и видя… Бърнард Болтън.

— Много съжалявам — промълви той. Изглеждаше ужасно.

— Извадила е голям късмет — каза жената, поглеждайки към него, след което подхвана Бронте под ръка и я поведе внимателно към тротоара. Когато стигнаха до меката трева в началото на парка, Бронте почти се срина. Цялата трепереше и разбра, че краката изобщо не я държаха.

— Благодаря ви много — обърна се Бронте към дребната женица, която беше зарязала всичките си торби насред улицата, за да се притича да й помогне. Бърнард Болтън се въртеше като муха без глава, страшно пребледнял и видимо силно притеснен.

Чак след като възстанови нормалното си дишане и погледна към изтеглената встрани от пътя кола, Бронте осъзна на кого е бил автомобилът, който едва не я уби.

— Ще се оправите ли? — притеснена я попита дребната женица с многото торби.

— Благодаря ви, всичко е наред — отвърна Бронте и жената се отдалечи, оставяйки я насаме с Бърнард.

Бронте примигна няколко пъти и протегна краката си върху тревата. Помисли си, че на другия ден ще бъде цялата в страховити синини.

— Видях как Ейнджъл те изтика от пътя — каза Бърнард, който също се опитваше да си възвърне нормалното дишане и душевно равновесие.

Бронте кимна.

— Значи и ти го видя?

— Да, видях го — повтори той. — Но нямах време да реагирам по никакъв начин. Съжалявам, Бронте, наистина много съжалявам. Помислих си, че ще мога да го избягна, но ето че не успях.

— Какво искаш да кажеш? — Бронте го зяпна удивена. Лицето на Бърнард беше бяло като тебешир, а торбичките под очите му изглеждаха наситено сини.

— Бях предупреден, че това ще се случи, казаха ми го. Мислех си, че ще мога да го избегна — повтори той отново.

— Бърнард, моля те, започни отначало. Искаш да кажеш, че си знаел, че ще ме блъснеш с колата си, така ли?

— Дори още по-лошо.

— Че ще ме убиеш?

Той кимна утвърдително.

Бронте поклати глава. Коленете й пареха от ожулените рани и съжали, че не се беше сетила да помоли дребничката женица с многото торби да се обади за линейка, но вече беше късно. Жената си беше отишла.

— Ще се обадя за лекар — предложи Бърнард.

— Добра идея — Бронте трудно намираше думи, за да се изрази. — Мисля, че съм в шок, чувствам се малко странно.

Той кимна с разбиране.

— Не си единствена.

— Можеше да ме убиеш — повтаряше на себе си Бронте, като все още не можеше да повярва.

— Ейнджъл те блъсна, за да те отстрани от пътя на колата — каза Бърнард.

— Значи той наистина е някъде тук, при мен — каза учудено Бронте, след което избухна в сълзи и Бърнард трескаво се разтърси за носна кърпичка.

Известно време я остави да си поплаче като само я потупваше по рамото, докато Бронте избухваше във все по-силни стенания.

— Поплачи си — насърчаваше я той, когато Бронте правеше кратка пауза между изблиците на сълзи, за да може да си поеме въздух, и точно в този момент за свой най-голям ужас, тя видя, че хората по улицата се спират и ги зяпат. — Плачи, излей цялата си душа, това е най-добрият лек.

— Това вече е прекалено. Не мога да го понеса.

— Знам, знам, разбирам те — не спираше да й шепне успокоително Бърнард.

— Не може ли да отидем на някое друго място — примоли се Бронте. — Някъде на по-усамотено?

— В моя клуб — веднага предложи Бърнард. — Какво ще кажеш? Съвсем наблизо се намира, зад ъгъла.

Като видя, че Бронте не е в състояние да взема самостоятелни решения, той й помогна да се изправи и я поведе внимателно към кръстовището. Хвърли поглед към колата си, прецени риска да получи глоба за неправилно паркиране, но реши, че има далеч по-важни неща.

— Какъв клуб? — опита се да зададе смислен въпрос Бронте, като едва пристъпваше — главно поради парещата болка в колената — в посока към Парк стрийт.

— Най-обикновен — каза той.

— Да не е някое свърталище на вещици? — все пак настоя да разбере Бронте.

— Там сервират току-що извадено от фурната печено, а съвсем сигурно знам, че вещиците изобщо не си падат по печеното — отвърна той с усмивка. — Освен това има и стая за оказване на първа помощ. А на бара предлагат специално бренди за медицински случаи.

Продължиха да вървят, докато стигнаха до въпросния клуб — солидна постройка непосредствено до Хайд парк, с остъклени врати и лъскав дъбов паркет, а за най-голямо удоволствие на Бронте барът предлагаше широко разнообразие от всякакви марки бренди и скоч. Тя се настани в едно от креслата и вдигна изранените си крака върху друго, а Бърнард донесе бинт, дезинфектиращ разтвор и превързочни материали, явно от стаята за оказване на първа помощ и започна да почиства и превързва раните на коленете й.

— Знаел си, че ще стане, така ли? — осмели се да го попита Бронте.

— Реших, че ще е по-добре да напусна града и да замина някъде по-далеч от теб — каза той, докато развиваше един бинт.

— И офейка, а?

— Трябваше да го направя. Но пък би трябвало да знам, че човек не може да избяга от съдбата си.

— Освен аз. Благодарение на Ейнджъл.

— Ейнджъл ме предупреди, че в крайна сметка може и да те убия — въздъхна Бърнард, като се пресегна към чашата си със скоч.

— Наистина ли ти го каза?

— Не знам дали е било наистина. Какво ли изобщо знам? Но посланието беше пределно ясно. Не знаех само как точно ще се случи.

— Да не си мислил, че някой ден ще ме нападнеш с кухненски нож в ръка или нещо подобно?

Бърнард се опита да се засмее.

— Знаех само, че е крайно опасно да остана тук. Така че си опаковах нещата и се преместих в Куинсланд.

— Боже мили! Не е било нужно да го правиш!

— Е, да, наистина се оказа излишно, както и двамата видяхме — сви рамене Бърнард. — Върнах се само за един ден, за да се срещна с мой клиент, но явно това е било предостатъчно, за да се сблъскам лице в лице със съдбата си. Не мога да си го обясня по друг начин — в един миг пътят е абсолютно чист, а в следващия ти изскачаш изневиделица на платното, точно пред колата ми.

Бронте простена, когато без да иска, докосна връхчетата на пръстите на двете си ръце. Усещаше как раните вече започват да образуват коричка, а и знаеше, че от лявата страна на тялото си ще има огромно моравочервено петно от натъртването.

— Ходих при психиатър — подхвърли тя на Бърнард и му разказа за посещението си при д-р Тан, докато сервитьорът им поднасяше порция сирене. — Този страх от смъртта буквално ме задушаваше и непрекъснато виждах образа на Ейнджъл. Тя ми обясни, че става дума за връзка между парасимпатичната нервна система и подсъзнанието ми.

Бърнард леко се усмихна.

— И аз виждах Ейнджъл. Тогава сигурно има връзка и с моето подсъзнание.

— Ейнджъл се е намесил във всичко това, само и само да ни предупреди, а когато е видял, че не успява, просто долетя и ме изхвърли встрани от пътя. Чудя се дали и онази дребна женица с многото чанти също го е видяла?

Бърнард сви неопределено рамене.

— В такъв случай значи ставаме трима със сериозен проблем. По-добре разкажи за всичко това на психиатърката си.

— О, нямам никакво намерение да ходя пак при нея — заяви Бронте, като потупа с ръка бинта на коляното си. Вече не ми е нужна нейната помощ. Знам, че Ейнджъл действително се появява.

— Както и това, че си се отървала от неминуема гибел — допълни Бърнард.

— Вече не се страхувам от смъртта. Но през цялото време съм била права. Предчувствах приближаването й и ето че днес се разминах на косъм с нея. Но сега вече се чувствам щастлива. Всъщност… — Бронте прекъсна мисълта си, улавяйки погледа на сервитьора. — Да, чувствам се щастлива. Господи, вече бях забравила какво е това щастие. — Направи знак на сервитьора да се приближи и поръча шампанско. — И да бъде френско, а не австралийско — добави тя.

Няколко минути по-късно, когато бутилката Мьое беше донесена в изящна сребърна кофичка, тя загледа с интерес как Бърнард бавно и беззвучно, безкрайно тържествено плесна пет пъти поред с ръце. Очите му бяха затворени и на Бронте й се стори, че изглежда твърдо решен на нещо, макар да не знаеше точно какво.

— Какво правиш всъщност? Да не би да се побърка? — попита тя.

Бърнард се усмихна.

— Сбогувам се с твоя Ейнджъл. В момента отлита към светлината.

— Странно — отбеляза Бронте, — защото мога да се закълна, че току-що усетих покрай себе си повей на въздуха. А вратата е затворена.

— Отиде си — каза най-накрая Бърнард. — Изпълни си мисията и вече си тръгна. Но ти каза сбогом.

— Много мило от негова страна — Бронте се чувстваше едновременно и тъжна, и облекчена.

— Преди да си тръгне, ми каза нещо все пак — подхвърли Бърнард.

— Така ли?

— Нещо за скапани банани — Бърнард изглеждаше объркан.

— О, да, знам за какво става дума — каза развеселена Бронте, като наля на себе си и на Бърнард по още една чаша Мьое. — Напълно прав е.

Когато Бронте си тръгна от клуба и Бърнард се върна при колата си, следобедното слънце вече бе започнало да залязва. Този път Бронте безпроблемно си хвана такси, така че успя да се върне в редакцията преди пет часа.

— От шефския етаж има страшно много новини — посрещна я изнервена Лаура. — Господи, какво се е случило с краката ти?

— Светкавична козметична операция за разкрасяване през обедната почивка — изсумтя Бронте. Чувстваше се леко замаяна от алкохола. — Изсмукаха малко тлъстинки от коленете ми и ги инжектираха в циците. За какво става дума?

— Според мен за старческо слабоумие — отвърна мрачно Лаура. — Искат да се качиш при тях.

— Добре, ще се кача.

С широка усмивка на уста Бронте излезе и тръгна към евакуационните стълби — по тях винаги стигаше по-бързо до шефския етаж, отколкото, ако чакаше асансьора, пък и не можеше да понася мириса в кабината.

Когато стигна до последния етаж, спря се за малко, за да си поеме дъх, след което свали бинтовете от коленете си и тръгна към офиса на Сюзън Циклона. При вида на Бронте секретарката на главната редакторка буквално се вкамени на мястото си.

— Заета е в момента — каза момичето.

— Не, не е заета — отвърна Бронте. — Звъни в офиса на Клиник, за да си изпроси безплатни мостри от техните лосиони за лице. Както виждаш, знам какво се крие зад думичката „заета“.

— Бронте! — примоли се секретарката, но без успех. Бронте вече отваряше вратата на офиса и след миг се озова вътре.

— Извинявайте, ще ви позвъня по-късно — измърмори Циклона Сюзън в слушалката, като видя редакторката си да влетява в помещението. Внимателно остави слушалката на мястото й и погледна строго и сериозно първо към Бронте, после и към коленете и маратонките на краката й, които бяха изпръскани с нещо като кръв.

— Здравей — поздрави весело Бронте.

— Какво е станало? — произнесе съвсем бавно и отчетливо Сюзън Циклона.

— Чух, че някой се бил отровил с банановия специалитет — каза Бронте.

— Бронте, какво правиш тук?

Бронте вдигна рамене, чувствайки се като петнайсетгодишна ученичка, повикана да си получи наказанието от директорката.

— Според мен е по-добре да се прибереш вкъщи — каза Сюзън твърдо, но Бронте забеляза, че върти неспокойно глезен под бюрото си.

— Никъде няма да ходя, защото дойдох да си подам оставката — отвърна Бронте.

— Ангажиментът ти със списанието вече е прекратен — каза бързо Сюзън Циклона. — Решението беше взето тази сутрин на оперативно събрание на главната редакция.

— Глупости! — с весел тон и в прекрасно настроение изтърси Бронте.

— Ще извикам охраната — заяви Сюзън Циклона, без да обръща внимание на звънящия телефон.

— Не се притеснявай, тръгвам си. Отивам на едно място, където жените са жени, а не кокошки на батерии. Отивам на едно място, където появата на Голди Хоун без нейния грим за пред публиката не е никаква новина. Поемам към новото си смислено съществуване, Сюзън.

„Така ми се иска да не бях на четирийсет — помисли си Бронте, — тъй като достолепната ми възраст е единственото, което ме спира да не й покажа среден пръст.“

След което затвори внимателно вратата зад гърба си и изтича надолу по евакуационните стълби, за да събере багажа си.