Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tom, Dick and Debbie Harry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Джесика Адамс

Заглавие: Бумеранг на любовта

Преводач: Ивелина Пухалева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Унискорп“ ООД

Редактор: Корнелия Дарева

Технически редактор: Емил Танов

Художник: Любомир Пенов

Коректор: Диана Мерджанова

ISBN: 954-771-014-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2875

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Между двайсет и осмия и двайсет и деветия си рожден ден Хари Гилби получи покани за петнайсет сватби.

— А сега трябва да ходя и на днешната — оплака се Хари на родителите си по време на закуската. — И забелязал ли е някой, че в тези овесени ядки се мотаят някакви странни парченца?

— Това не е просто поредната сватба, Хари. Това е сватбата на брат ти — заяви гордо баща му. — И началото е само след около три часа, така че не е зле да се приготвиш. Може ли и аз да си хапна от ядките, или си наложил запор върху кутията?

Хари вдигна поглед и изведнъж осъзна, че в този безбожно ранен за него час родителите му са облечени с абсолютно еднакви бели мъхести домашни халати. От колко време ли я карат така еднакво? Едва сега си даде сметка, че от години не ги е виждал преди единайсет сутринта. Като се опитваше да не издава смущението си от току-що направеното откритие, той напълни чашата си с гъсто черно кафе от каната с надеждата, че горещата пара и ароматът на кофеин ще му помогнат да се събуди.

— Единственото, което правя напоследък, е да ходя по сватби — отново се оплака Хари. — Трябва ли да се впечатлявам от тази, само защото е на Ричард?

Усещаше махмурлука от снощното ергенско парти на брат си; дори още беше с дрехите, с които си легна, когато се прибра посред нощите.

— И може ли все пак да намалите малко това радио?

— Времето — възпротиви се баща му и махна с ръка към увеличеното до краен предел радио. — Трябва да чуем какво ще е времето в деня на сватбата.

— Да бе, и сега като тръгнат да изреждат прогнозата за цяла Австралия: Дънду, Гундагай, Кури-Кури, Скоун — тук Хари направи кисела физиономия — Бакхус Марш, Димбула, Чинчила… Нужно ли е да чуем дали ще вали или не от единия до другия край на страната, за да могат да си направят сватбата в градината?

— Ако ти се струва, че непрекъснато някой се жени, то си е от възрастта — поде майка му, като понамали все пак звука на радиото. — И е съвсем естествено. Когато човек наближава трийсетте като теб, започва да се замисля за семейство и улягане.

Хари удостои последните й думи с кисела физиономия, предизвикана отчасти от гадния вкус на овесените ядки.

— Деби Хари мина трийсетте, но така и не се омъжи.

— О, не, не започвай пак старата песен за Деби Хари. Не и тази сутрин. Не мога да слушам отново за нея — сряза го остро мисис Гилби.

Хари се почувства засегнат и задъвка мълчаливо сухите ядки, докато родителите му си прехвърляха един на друг страници от сутрешния вестник. Всеки път, когато опираше ръката си до покривката на масата, дланта му леко потреперваше, което му достави удоволствие. Колко беше хубаво да можеш да демонстрираш наяве влошено здравословно състояние, когато не се чувстваш добре.

— Я, вижте — възкликна майка му, взирайки се в написаното на първа страница. — Бил Гейтс загубил всичките си пари.

— Ясно — въздъхна Хари. — Нямам право да говоря за Деби Хари, но пък вие може да говорите за Бил Гейтс.

— Да, ама ние не говорим за него непрекъснато — натякна баща му.

— И не сме си окачили негов постер на тавана в спалнята, на който той е в секси дрешки и се облизва сладострастно — добави майка му многозначително.

Хари се направи, че не ги чува, и си сипа втора чаша силно кафе. Махмурлукът го гонеше толкова яко, че при всяко сдъвкване на поредната лъжица овесени ядки имаше усещането, че някой пили с ножче в главата му.

— Както и да е, не смятам, че проблемът ти е в сватбите, на които те канят напоследък — обобщи най-неочаквано мисис Гилби, поглеждайки Хари над ръба на картонената кутия с мляко.

— Просто си мислех, че хората приключват със сватбите до двайсет и петата си година — продължи да се оплаква Хари с препълнена уста. — Мислех си, че това е възрастта, след която би трябвало да се откажат от подобна щуротия. Но тази година сватбите се леят като потоп. Всеки, който не го е направил до двайсет и петата си година, е решил да го направи сега. В това число и Ричард, на когото на всичкото отгоре му е за втори път. Имам предвид, че за втори път се обвързва толкова сериозно.

— Трябва да тръгвам за фризьорката — заяви майка му, поглеждайки часовника си. — Сара сигурно вече е там. Милото момиче, на крак е от шест сутринта.

Хари поцъка с език, опитвайки се да изрази съжаление за „милото момиче“ — все пак ставаше дума за бъдещата съпруга на брат му, следователно за член на собственото му семейство, не че кой знае колко разбираше какво точно означава това.

— Между другото, Хари, непременно ела и ти в салона — допълни майка му. — Нали не смяташ да се появиш на тържеството с такива бакенбарди?

— Тия космати израстъци, които отглеждаш, са вече неконтролируеми — веднага се обади и баща му.

— Това не са космати израстъци — отвърна му Хари с тежка въздишка.

— А какво са според теб?

— Бакенбарди. Космати израстъци можеш да кажеш, че имат ония, мустакатите, от филма по Чарлз Дикенс, дето го дават в неделя вечер по Ей Би Си. Аз имам бакенбарди — повтори натъртено, — и при това са много шик.

На Хари страшно му се искаше родителите му да излязат нанякъде. Не бе свикнал да закусва заедно с тях. Въпреки че обитаваше туристическата каравана, паркирана в градината зад тяхната къща, обикновено закусваше сам — ако изобщо закусваше. Все още не можеше да преглътне еднаквите им халати.

— Не забравяй да се подпишеш на картичката за Сара и Ричард — напомни баща му. — Дължиш ми двеста и петдесет долара за хладилника.

— Купили сме им хладилник? Но Ричард вече си има хладилник! — възкликна Хари.

— Сара и Ричард си поискаха нов — вдигна рамене бащата.

— И се усмихвай — сръга сина си мисис Гилби, докато раздигаше празните чинии от закуската, преди двамата с баща му да излязат от кухнята. — Искам на снимките всички да сте усмихнати.

Когато най-накрая излязоха (точно тогава Хари с ужас забеляза, че освен с еднакви халати, двамата носят и еднакви пантофи), той можа да допие млякото от картонената кутия на спокойствие. Помисли, че то може и да му помогне да заспи, а за да издържи сватбената церемония този следобед, определено имаше нужда да дремне поне малко, въпреки че в неговия случай най-добре би му подействало да изпадне в състояние на пълна кома. Ергенското парти на Ричард почти го довърши, макар че не представляваше нищо особено — прекараха цялата нощ в кръчмата, като се наливаха едно след друго с двойни уискита и се обзалагаха как се казват седемте джуджета.

Помествайки любимата котка на родителите си, Хари се настани удобно на дивана във всекидневната и затвори очи. Помисли си, че докато майка му се върне от фризьорския салон, сигурно вече ще е набрал енергия за бурни танци и рокендрол. Докато се сгушваше на възглавниците, омекотени допълнително от рижавите косми на котката, Хари си мислеше за предстоящия ден. На трийсет и пет години Ричард щеше да се ожени за втори път, а Хари все още дори не бе правил предложение на някоя жена — като изключим онзи случай, когато се напи до безпаметност на едно коледно парти и предложи брак на някаква овца в женски образ, която обаче също беше пияна и не го прие.

А при Ричард се бе получило толкова лесно. Просто отиде на някаква конференция в Лондон и там се запознал с една блондинка — впоследствие тя бе представена на семейството като Сара, — която се опитвала да измери някакъв прозорец и той й предложил да държи единия край на метъра. После мадамата го завела на обяд в някакъв шикозен ресторант, за който само тя знаела и където сандвичите с пилешко, печено на скара, били много добри — или нещо такова. После Ричард я поканил на кино — гледали „Титаник“ — и… дрън-дрън — помисли си Хари. Лесна работа. И само след шест месеца — ето ти и сватба. Защо никога не се получаваше така лесно и при него?

Притиснал с ръце главата си, която се цепеше от болка, Хари се въртеше на дивана, опитвайки се да се намести възможно най-удобно. Реши, че просто не вярва в сватбите. В това се състоеше и целият проблем — в днешно време не може да спечелиш любовта на жена, ако не си се примирил с традицията на сватбите, а той не беше от тия. В Комптън се празнуваха около трийсетина сватби годишно при население три хиляди души, както можеше да се прочете на табелата край пътя на влизане в града. Едва сега обаче Хари си даде сметка, че напоследък поне половината от сватбите са на негови бивши съученици, на приятели от някогашната му музикална банда или на хора, с които беше играл крикет навремето.

Ходеше по сватбите, защото нямаше друг избор. В края на краищата, при тази нищо и никаква численост на населението в Комптън да имаш колкото се може повече гости на подобна церемония бе въпрос на престиж. Той обаче винаги задрямваше по време на църковната служба, губеше пасажа от Евангелието, от който се четеше в момента, или се улавяше, че мислите му се реят във всички други, само не и в правилната посока, като се чудеше например: „Как, по дяволите, тя ще издържи да гледа косматия му гръб през следващите петдесет години от живота си?“. Понякога, когато се чувстваше вече наистина крайно отегчен, се разведряваше, като започваше да си представя насъбралите се хора без никакви дрехи.

Хари се протегна уморено на дивана и извика в съзнанието си спомена за последните две сватби, на които присъства през миналия уикенд. На първата майката на булката бе боядисала пуделите си в бонбонено розово. Размахвайки букета си от гладиоли като камшик, булката се появи пред църквата в карета с коне. В резултат на ентусиазма й на кочияш, циците й бяха почти напълно изскочили от деколтето на девствено бялата й рокля, а при почерпката поднесоха гигантски омар, върху който бяха нахлупили хартиен бял приплеснат цилиндър като на майстор готвач.

На втората сватба сестрата на един от гостите изсвири на органа в църквата рокбаладата Дамата в червено и всеки получи като подарък халба за бира, на която бяха изрисувани преплетени влюбени сърца и датата на паметното събитие. Хари спипа младоженеца да повръща в своята халба, въобразявайки си, че никой не го вижда.

Като си спомняше за всичко това сега, Хари стигна до извода, че за него най-ужасното и при двете брачни церемонии беше мисълта за плашещата неизвестност какво ли ще е да правиш секс с един и същ човек до края на живота си — на което всъщност се обричаха и четиримата младоженци. Почувства се виновен, защото знаеше, че трябва да се радва на щастието им, но пък не можеше да отрече факта, че сватбите го депресираха.

Хвърли едно око на котката, която скочи на гърдите му, и се помести малко, за да й направи място. След малко тя вече започна да се заиграва с ризата му, като забиваше леко ноктите си и пъргаво отскачаше назад. По неизвестни за Хари причини семейството му наричаше тази котешка игра теглене на ресни.

— Престани да теглиш ресни от гърдите ми — изсумтя Хари, но котката не му обърна никакво внимание.

Хари осъзна, че дотолкова не му е останала и капчица енергия, че дори не може да си спомни името котката, още по-малко пък да намери сили да я бутне на пода. Пък и знаеше, че само след минути тя също щеше да се унесе в сън. „Точно като мен само след десетина секунди“, помисли си Хари миг преди да потъне в безпаметство, отпуснат блажено върху възглавниците.

Два часа по-късно се събуди от шума на необуздан смях, който идваше откъм кухнята. За пореден път си зададе въпроса защо всичките приятели на родителите му са толкова шумни — дали пък хората, прескочили петдесетте, автоматически не губят контрол над гласа си? Определено можеше да каже, че жените създават повече проблеми от мъжете. Когато се съберяха жени, слушането на разговора им приличаше повече на плейбек от концерт на хеви метъл група. „Ужасен, пронизващ, неподдаващ се на описание шум, без конкретна форма и без определен край“, мислеше си Хари. В устата си усещаше вкус на прокиснало мляко — вероятно от закуската — и умираше от жажда.

Прозявайки се, поотмести котката, която доста смущаващо бе решила да навре любвеобилно муцунката си точно в слабините му. Като я пусна на пода забеляза, че родителите му явно бяха чистили, докато е спал. През отворената врата към кухнята се виждаше, че там вече няма и следа от сутрешната бъркотия, а върху кухненската маса бяха струпани купища подаръци, издигащи се като огромна пирамида. Не можеше да повярва на очите си като видя хартията, която някои хора бяха използвали за опаковане на подаръците си — нашарена с конски подкови, камбанки и мънички фигурки на булки и младоженци. Доста му напомняше за стила от петдесетте години, и то не от най-добрата им част.

— Събуди ли се вече? — надникна баща му иззад вратата.

Домашният халат бе сменен с костюм и вратовръзка, а пантофите — с нещо като туристически обувки, за които си спомняше, че веднъж навремето бе взел назаем от баща си, за да участва в едно тематично парти по филми на ужасите.

— Колко е часът? — прозя се той отново.

— Толкова, че е крайно време да се стегнеш за тържеството — предупреди го със сериозен тон мистър Гилби. — Майка ти е готова и облечена, брат ти току-що тръгна за града да вземе леля ти и чичо ти. Ще се върне след половин час. Между другото…

— Да?

— Какво си пил, гипс ли?

Когато баща му се скри зад вратата, Хари се погледна в огледалото на вратата на гардероба. Около устата му имаше широка ивица засъхнало мляко, което му придаваше вид на Марсел Марсо. И — о, ужас! — видя отстрани на носа си малка бяла пъпка. Изстискването й щеше да бъде първият му жест на внимание към младоженците през предстоящия голям ден. Като направи опулена физиономия срещу огледалото, Хари реши да я остави за финал. Имаше реална опасност приятелите на семейството да нахлуят всеки момент и да го сварят как си изстисква пъпка на лицето, което неминуемо щеше да му навлече поредните антиХари опявания.

Не можеше да повярва, че в ден като днешния родителите му могат да имат такова лошо настроение. Сигурно е заради Ричард, реши накрая Хари. Вероятно никак не им е лесно да приемат втора сватба на най-големия си син — особено когато първата се оказа такава порнография. Примигвайки едва-едва от болка, Хари отново стисна главата си с две ръце. Винаги когато го налягаше махмурлук, в съзнанието му изплуваше представата за една много специална желязна скоба за пристягане на глави. Помисли си мрачно, че вече така бе свикнал с нея, че някой ден ще трябва да вземе и да я изобрети.

Залитайки към ергенската си бърлога в градината зад къщата, Хари се спъна в изкуствената трева и с удивление забеляза, че докато е спал, някой бе разпънал там две гигантски бели шатри. Почувства появата им като нахлуване в личното му пространство — винаги бе смятал, че градината е негова територия, защото караваната, която обитаваше, се намираше там.

Хари живееше в нея вече пет години, главно за да не дава грешни пари за безбожно високи наеми, ами да ги спести и с тях да плати в брой първата си собствена къща. Засега обаче караваната бе неговият дом и никак не му стана приятно изведнъж да я завари свряна между бели шатри, целите окичени с панделки. С отвращение си помисли за поразителната прилика на околната обстановка с тази от Деня на трифидите, липсваха само чуждопланетните форми на живот с поклащащи се антенки, заменени от огромните сватбени шатри.

— След пет минутки да си готов, Хари! — провикна се майка му от прозореца на кухнята.

— Какво? — отвърна й той, като се направи, че не я е разбрал.

Невероятно — и от двайсет метра разстояние се чуваше пронизителният шум от разговора между нейните приятелки.

— Побързай! — долетя отново гласът й, след което тя затръшна прозореца.

Ако бяха закичили с бели панделки и караваната му, щеше да ги изпокъса наред. Но за щастие не бяха стигнали чак дотам. Веднъж озовал се в своето си царство, Хари заключи вратата зад гърба си, в случай че някой от шумните приятели на родителите му объркаха посоките.

Както винаги, родителите му бяха използвали цялата топла вода в къщата. Пусна душа и докато чакаше да потече отново топла вода от бойлера, Хари успя да се съблече с една ръка, а с другата да премахне досадната пъпка отстрани на носа си.

— Ти си страхотно секси парче — говореше самоуверено на образа си в огледалото. — Убийствено секси парче.

Какво ли имаше предвид баща му, наричайки бакенбардите му „космати израстъци“? Самоуспокояваше се, че при подходяща светлина може успешно да мине за по-млада версия на Ник Кейв — нищо че е един НН, който пазарува от най-обикновен супермаркет.

С песен на Блонди на уста, както обичаше да влиза под душа, Хари остави студената вода да облива лицето му на силни струи, а докато чакаше да потече топлата, насапуниса енергично подмишниците си с Ледър. Чудеше се дали Том вече се е приготвил — все пак на неговите плещи тегнеше задължението на кум. Хари реши, че в ден като днешния най-доброто нещо на живота му в караваната е възможността да си вземе душ, да се облече и като излезе от вратата си, да попадне направо на церемонията в собствената си градина. Бедничкият Том живееше доста далеч оттук.

Отново се сети за ергенското парти на Ричард от предишната нощ и се разсмя на глас при спомена за смехотворните опити на Том да изреди имената на всичките седем джуджета. Напълно безуспешно. Според Хари проблемът на Том бе в това, че по рождение си беше някак замечтано отнесен. Личеше си по очите му. Струваше му се, че жените подлудяват дори само от цвета им — яркосини, но някак винаги нефокусирани, като телевизор със зле настроена картина.

Том не попадаше в кръга на най-близките му приятели, но беше най-добрият приятел на Ричард. Все пак всички заедно играеха крикет, а по времето, когато Том все още пиеше, двамата с Хари често прекарваха следобедите на брега на реката, където изпиваха невероятни количества бира и междувременно ловяха пъстърва.

Когато най-сетне топлата вода потече, Хари отвъртя червеното кранче докрай и спря синьото. Обеща си, че един ден ще си направи душ, който не изисква толкова сложна тактика за смесване на топлата и студената вода. За да поддържа притока на топла вода в банята на скромното си жилище, Хари трябваше да положи значителни усилия и най-малко на три пъти да отвъртва и завъртва кранчетата.

Когато в крайна сметка усети по гърба си неспасяемо студена струя, Хари се отказа от по-нататъшни опити. След малко обаче водата стана толкова смразяващо ледена, че му се наложи да се отмести от душа. Напипа меката розова хавлия, подарък от майка му, подсуши се набързо и започна изпълнения с удоволствие сложен процес да си избира какво да облече. Нахвърляше дрехите една след друга на леглото и като отхвърляше ризите една след друга, се замисли разсеяно какво ли щеше да облече Ричард. Почти бе сигурен, че Сара ще избере костюма вместо него. Ричард беше безнадежден случай, когато ставаше дума за облекло.

В крайна сметка Хари се отказа от лилавите панталони, белия колан и ризата на ярки цветя и предпочете кафявия костюм от изкуствена материя, който си бе купил наскоро от една разпродажба в Хобарт за петнайсет долара, като го съчета с оранжева риза от мачкан плат. И въпреки че костюмът му стоеше фантастично — с него приличаше на милиардер, повел кинозвезда на коктейлно парти, — трябваше да си признае, че вони на примесен с пот тежък мъжки одеколон и котешка урина. За да компенсира тези недостатъците, Хари си изми повторно зъбите. Поне дъхът му щеше да ухае на свежа мента.

Най-накрая, като намъкна любимите си кубинки, се почувства готов за тържеството. Напусна домашната си крепост и внимателно заключи вратата, дори провери дали завесите са плътно дръпнати, така че никой любопитко да не може да види плакатите на любимата му Деби Хари. Тръгна направо през тревата към по-голямата шатра в градината и искрено се учуди, като установи, че едва ли не е последният пристигнал на тържеството. Навсякъде беше тъпкано с народ.

— Можете ли да ми кажете колко е часът? — прошепна учтиво в ухото на една жена от задните редици.

Оказа се, че е почти пладне — за малко да закъснее фатално.

Хари си намери място, достатъчно далеч от родителите си, и се стовари на пластмасовия стол, взет под наем за тържеството, опитвайки се да се отпусне. Стана още по-лошо — вече бе започнал да се поти. Забеляза, че в негово отсъствие баща му бе поел озвучаването, което означаваше, че щеше да го подбере веднага щом го види, защото по предварителна уговорка музиката трябваше да се осигурява от Хари. По случай тържеството родителите му бяха застлали градината с изкуствена трева, която бе започнала леко да завонява. Някой бе пропуснал да се погрижи да няма досадни мухи в шатрата и сега три такива потъркваха крачета, настанили се върху бялата панделка, украсила стола на Хари. Денят се очертаваше да бъде ужасно горещ, типично за съботен следобед през ноември. По това време на годината температурата в Австралия можеше да достигне и до трийсет градуса. А вътре в шатрата сигурно минаваше четирийсет.

Хари прегледа набързо програмата на сватбеното тържество, оставена на седалката на стола, и в същия миг си спомни последния път, когато все още вярваше в институцията на брака — на възраст единайсет години. Тогава почти всички класове бяха заведени организирано да гледат на видеозапис сватбата на принц Чарлз и принцеса Даяна на огромен екран в близкия бар, използван обикновено за предаване на репортажи от футболни мачове. Хари и тогавашното му гадже имаха места на първия ред.

Деветгодишното момиченце — с щръкнали предни зъбки и с гръцкото име Мариана Ксантексенидис — го държеше за ръката, когато принцеса Даяна и принц Чарлз се целунаха вече като младоженци на балкона на Бъкингамския дворец. В този момент Хари се видя във въображението си облечен в костюм, в църквата, редом с Мариана — жената на своите мечти.

„Как само се менят времената“, помисли си сега и се почувства стар и преситен, въпреки че трийсетгодишнината му все още бе доста далеч. Припомни си погребението на принцеса Даяна, гледано по телевизията от жителите на целия град, които се бяха струпали пред същия гигантски екран на местния бар. Може би точно това го бе превърнало в циник. Върху британското кралско семейство можеше да се стовари вината за какво ли не.

Мариана Ксантексенидис също присъстваше на сватбата на Ричард, но Хари не знаеше предварително, че и тя е поканена. Хвърли й крадешком един поглед — седеше тихо и кротко в другия край на шатрата заедно със съпруга и с двете си деца, спокойно отпуснала ръце в скута си. И двамата често посещаваха банката, където Хари работеше. Децата им също имаха щръкнали предни зъбки.

Хари не съжаляваше, че се е разделил с Мариана Ксантексенидис. Дори още на девет години тя му правеше неприятно впечатление със своята пасивна агресивност и патологична склонност към насилие. Хари бе присъствал и на нейната сватба. Всъщност можеше със сигурност да се каже, че е бил на сватбата на почти всички от присъстващите на днешната сватбена церемония. Животът в Комптън течеше толкова бавно и мудно, че хората нямаха никакъв проблем да си резервират час и място за сватбено тържество три часа предварително, да не говорим пък за три месеца. Още не съществуваше сигурен начин да откажеш покана за сватба, въпреки че самият той неколкократно бе опитвал да се измъкне под различни предлози от задължението да присъства, не помогна дори твърдението му, че храчи кръв и е на смъртно легло — изпробвано на два пъти.

И макар че днешната церемония беше в чест на брат му, Хари осъзна, че има все същите проблеми. Изпитваше тих ужас от традиционните брачни клетви, които се произнасяха в този случай — никога не вярваше на хората, които се вричаха един на друг във вярност до гроб, — а после му се повръщаше дори само при мисълта за марципана върху сватбената торта.

Неприятното усещане от стягащите го боксерки се засилваше и в един момент съжали, че не е облякъл някои по-широки. Дали не можеше да се измъкне от „големия ден“ на собствения си брат? Копнееше да избяга в своята бърлога и отново да се преоблече. Родителите му обаче никога нямаше да му простят, ако си тръгнеше точно в този момент, но за него по-важното беше, че не можеше да понесе да гледа как Ричард надява брачната халка на новата си съпруга.

Сара си беше съвсем наред, всъщност дори много добре. Типична лондончанка с типично английско име — и с най-белите зъби и най-русата коса, които някога бе виждал. Защо просто не си живееха заедно? Не му ли стигаше на Ричард горчивият опит от първия път? Тогава Хари беше само на петнайсет години и с любопитство наблюдаваше как брат му крачи гордо редом до първата си бъдеща съпруга Бронте. Събитието се състоя в катедралата в Хобарт, беше озвучено от орган и гайди, а после имаше почерпка с пушена сьомга. „Дори само това е достатъчно доказателство, че бракът е жив майтап“, помисли си Хари. Въпреки цялата тогавашна шумотевица съвместният им живот удържа едва десет години.

Също като принц Чарлз и принцеса Даяна Ричард и Бронте си бяха обещали взаимно какво ли не и доколкото Хари си спомняше, Господ беше призован за свидетел. Сватбените подаръци не отстъпваха по нищо на кралските; подариха им абсолютно всичко — от електрически уред за варене на яйца до легло с воден матрак. А сега, петнайсет години по-късно, Ричард повтаряше всичко отначало, но с различен пръстен и с различна жена. Хари с мъка сдържаше напиращия скептицизъм.

Пъхна ръка под мишницата си, опитвайки се да установи дали потта не е избила по ризата му. Каква гадост, беше избила! Издебна момент, когато никой не го гледаше, и надникна крадешком под лявата си мишница. Платът на костюма преливаше в любимия му цвят — шоколадовокафяво, — точно както го харесваше. За пореден път се увери, че оранжевата риза пасва идеално на десена на костюма, но тъмното петно от потта се виждаше съвсем ясно. Внимателно надигна ръка, както пиле повдига крилото си. Уф, ето го това издайническо петно! Все едно да си покажеш кръпката на гащите, както би се изразила майка му.

Оказа се страшно трудно да си най-хладнокръвният човек на нечия сватба, когато в същото време ти е адски горещо. Започна да се върти на стола си, опитвайки се да огледа по-добре костюма на брат си. Май на Сара не й бяха разрешили да се намеси в избора, защото според Хари Ричард носеше същия черен костюм, същата бяла риза и същата черна вратовръзка, с които отпразнува и първата си сватба през 1985 година. Единствената разлика бе в това, че тогава брат му изглеждаше почти като Гордън Геко от Уолстрийт. Този път поне мязаше на нормално човешко същество. „Вероятно защото сега не е използвал гел за коса“, помисли си Хари. Гелът за коса остана в историята като проклятието на осемдесетте години.

За момент Хари спря отново погледа си на Мариана Ксантексенидис, която не беше помръднала от мястото си в другия край на шатрата. Когато през 1984 година тя се появи в дискотеката на Комптън Блу лайт с такова невероятно количество гел върху косата, той едва се сдържа да не протегне ръка, за да се увери, че не е изкуствена. Носеше на шията си огромен кръст в стила на Мадона и смело се разхождаше с оголен пъп. Хари сбърчи чело, замисляйки се дали пъпчето й изпъкваше навън или се вдлъбваше навътре. Май беше навън, реши накрая той.

Ето, пак ставаше същото. Чак потрепери, като го осъзна. Пак се оставяше да го завладеят мисли за други неща — например за оголения пъп на Мариана Ксантексенидис, — точно когато трябваше да мисли единствено за сватбата. Или за вечната любов. Или поне за собствения си брат.

Хари забеляза как Ричард се суети и оглежда на входа на шатрата. До него стоеше Том, чийто поглед разсеяно се рееше някъде в далечината — както обикновено впрочем. Къде обаче беше Сара? Без съмнение си позволяваше кралско закъснение.

Хари се размърда неспокойно на стола си и реши да хвърли един поглед на програмата за сватбата, поне да провери кога се очакваше тържественото пристигане на Сара. Оказа се доста трудно изобщо да разчете каквото и да било, тъй като върху буквите имаше посипано нещо златисто блестящо, сякаш вълшебна фея се беше изплюла върху красиво украсената брошура. Хари отново се понамести. Кой знае защо столът го караше да се поти и усещаше, че е седнал върху нещо твърде неудобно — с изумление откри, че става дума за една Библия. Измъкна я изпод задника си и я хвърли на тревата до себе си, но в същия миг улови укоризнения поглед на баща си.

Направи се, че не е забелязал неодобрението му и впери очи в белите платна, които служеха за стени на шатрата — мечтаеше си за Деби Хари. Изобщо не му пукаше, че на закуската родителите му категорично я отрекоха. Нямаше да се остави да му втълпят да мисли за Деби според техните допотопни разбирания за подходящо и стилно облекло.

Деби и Крис Стейн така и не си дадоха труда да застанат пред брачния олтар — а я ги вижте докъде стигнаха. Заедно създадоха Блонди — най-великата рокендролска банда на всички времена. Пак заедно написаха Сърце от стъкло — най-великата песен в историята на човечеството. Естествено, Хари посрещна със задоволство раздялата на Деби и Крис. Струваше му се, че сега вече Деби е свободна… за него, разбира се. Може би вече бе настъпил подходящият момент да пише на Деби. Отново.

Хари бе чел по Интернет как по-възрастните прочути и богати американки налагат нова социална мода по отношение на компаньоните си — „нещо повече от зализан млад красавец“. Харесваше му как звучи това „нещо повече“. Доколкото разбираше, същината на тази нова тенденция беше, че някой като него, банков чиновник в Комптън, Тасмания, Австралия, спокойно можеше да бъде избран от някоя страхотна мацка като Деби Хари от Манхатън, Ню Йорк, Америка. Подразбираше се естествено, че става дума за връзка, основаваща се на взаимното уважение. Разликата между двамата партньори е само в това, че неговият годишен доход е около два процента от нейния. Но пък Хари се надяваше, че духовният, сексуалният и интелектуалният стимул, които е в състояние да предложи на Деби, ще го реваншират достойно. Е, поне винаги можеше да се пробва.

Всичките гаджета на Хари — ако въобще можеха да се нарекат гаджета — бяха все по-младички от него. Точно в този момент се усещаше готов за предизвикателството на „нещо повече от зализан млад красавец“. Страшно му беше писнало от малокалибрените сутиени на двайсетгодишните хлапачки.

Ричард продължаваше да се озърта нервно, сякаш очакваше всеки момент да се случи нещо. Хари дори го съжали. Достатъчно му беше неудобството да понася целия Комптън да го зяпа, без да издаде притеснението си от забавянето на церемонията.

Хари се почуди дали пък няма нещо, свързано с Ричард. Беше ли закъсняла и Бронте толкова много на първата му сватба? Доколкото си спомняше, всичко в онзи прекрасен ден мина като по вода. Бронте дойде навреме, по-късно всички си спомняха нейния брачен обет, който бе дала пред свещеника, дори храната беше много хубава. Единственият гаф, който се получи на онова празненство, бе с косата на Хари.

Тъй като косите му покриваха раменете, когато Ричард тръгна да се жени за пръв път, родителите му почти довлякоха на сватбата чичо му Франк, пенсиониран фризьор, натоварен с бойната задача да се справи с четината му преди началото на церемонията.

И досега си спомняше думите, с които го подмами чичо Франк: „Само ще я скъсим с два-три сантиметра, после ще я подсушим и ще изглежда идеално чиста“. Вместо това обаче чичо Франк старателно го нави на такива ситни масурчета, че после на всички снимки приличаше на Бони Тейлър. На всичкото отгоре Бронте го беше накарала да облече и шотландска карирана поличка, разперена като ветрило. При спомена за тогавашната ситуация направо потъна в стола си от срам.

Оглеждайки се около себе си секунда по-късно, Хари искрено се учуди, че Бронте я няма. Знаеше, че Сара и Ричард са й изпратили специална покана, а от нея все още нямаше и следа. „Няма начин да не я забележи човек сред тълпата“, помисли си Хари. Бронте имаше невероятно секси задник.

По-хубаво, че я няма, реши най-накрая Хари. Винаги създаваше неописуеми драми. Когато Бронте и Ричард се разделиха, всичко стана сред такава шумотевица, че съвсем спокойно можеше да се филмира за големия или за малкия екран и после да се излъчва с долби звук и безплатна бира в продължение на три нощи.

След като Бронте официално връчи обратно на Ричард брачната халка, напусна го и се върна при родителите си в Мелбърн, брат му остана да живее при него за около месец. Но тъй като караваната се състоеше ни повече, ни по-малко от една стая, тоалетна, колекция плочи на Блонди и електрически чайник, Ричард беше принуден да спи на пода върху стелка за баня.

Хари отхвърли бързо-бързо последната си разсейваща мисъл и се зачуди кой ли още липсва в днешния тъй важен ден, освен Бронте и апетитното й дупе. Под покрива на шатрата сякаш се беше събрала цяла Тасмания. Можеха да се видят хора, дошли чак от Станли и Йерихо специално за случая.

Мнозина водеха със себе си и своите четирикраки любимци. Тъй като голяма част от жителите на Комптън познаваха Ричард от практиката му като ветеринарен лекар, явно смятаха, че кучетата — неговите пациенти — също бяха визирани в поканата. На двора можеха да се видят далматинци и всякакви по-дългокраки или по-късокраки породи, увесили езици до земята, които оставяха посланията си буквално навсякъде из градината. Хари се загледа в семейния рошльо Макс, който бе полегнал точно пред входа на шатрата и разперил широко рунтавите си лапи старателно ближеше чатала си.

— Макс — изсъска му Хари предупредително.

Но кучето не му обърна никакво внимание.

Изведнъж си спомни, че той отговаря за музиката на празненството и че се очакваше да поеме щафетата от баща си. А тъй като Сара закъсняваше безобразно, записът на Ричард на Четирите годишни времена звучеше вече за незнайно кой път — след като вече нееднократно бяха изслушали подходящите за случая Пролет и Лято, в момента най-сетне бяха стигнали до Есен и Хари зачака с надежда Зима-та, защото си мислеше, че ако подкарат още веднъж топлите сезони, ще настъпи глобално музикално затопляне и умствено размекване.

Изведнъж усети потупване по рамото. Обърна се и видя Ричард.

— Можеш ли да ми направиш една услуга? — едва чуто прошепна брат му.

— Да събера краката на кучето ли? — показа жив интерес Хари.

— Не, опитай се да пуснеш музиката. Нали ти трябваше да се грижиш за озвучаването?

— Татко не може ли да си продължи да го прави? — попита Хари. — Струва ми се, че досега доста добре се справяше.

— Напусна пулта — изсъска Ричард в ухото му, като с едно кимване посочи градината. — Тръгна да търси Сара. Вече всички търсят Сара.

И в следващия миг Ричард вече го нямаше до стола му. Сякаш се изпари. Хари зяпаше брат си, както между другото го зяпаха и всички останали, докато той полагаше неимоверни усилия да напусне със спокойна и уверена крачка шатрата, като му личеше, че едва се сдържа да не хукне навън. Хари си помисли, че бедничкият му брат изглежда много смешно — като патица, която отива на джогинг. Том забърза след него.

Зад гърба си чу нечие подсвирване и коментар, че булката закъснява вече с двайсет и пет минути. И къде всъщност се губеше Сара?

Хари за пръв път виждаше брат си толкова нервен. Обикновено се възхищаваше на Ричард за олимпийското му спокойствие. Дори когато страстите се нажежаваха до червено, той оставаше невъзмутим и философски настроен.

Изведнъж на Хари му хрумна невероятна идея: „Брат ми, дзен-ветеринарят на Комптън“. Може би щеше да успее да напише песен за това. Само трябваше да намери рима за Комптън — вечния проблем.

Започна да бърника из вътрешните си джобове за някоя касетка, с която да замести Четирите годишни времена. Все трябваше да има нещо подходящо за случай като днешната сватба. С малко повечко късмет можеше и да успее да изрови „Най-доброто на Блонди“.

Сега вече всички започнаха да шушукат за Сара и Ричард. Хари долавяше сподавените коментари зад гърба си, а пред себе си виждаше как жените си свалят шапките и — от жегата ли, от завладяващата ги досада ли — започват да се чешат, където не ги сърби… същински горили.

Хари зарови отново из касетките по джобовете си с надеждата да открие спасителен лайтмотив за една сватба, която явно беше на път да се провали. Първата, която извади, се оказа негова собственоръчна компилация на няколко стари тасманийски банди, които много харесваше — Фиш Джон Уест Риджект, Миддайвърс, Снийкърс, Деф Лепърс и Ърнест Боргоан. Но някак си все му се струваше, че това няма да се хареса на множеството. Според скромната му преценка на госпожите с капелите би им харесала музика от типа на Дамата в червено.

Явно последната касетка в джоба му щеше да бъде на Блонди. Естествено, така си и беше. Хари стана от мястото си като почти се препъна в Библията, останала да лежи в краката му, и тръгна към озвучителната техника, разположена до една от страничните стени на шатрата. Върху голямата уредба бяха оставени две обложки на касети, надписани с почерка на баща му: на едната се четеше „Музика при влизане на булката“, а на другата — „Музика при излизане на булката и младоженеца“. „Голяма работа си, татко“, помисли си Хари.

От говорителите се носеха някакви ужасни и оглушителни хрипове. Беше ги взел под наем със значителна отстъпка от една смрадлива хипарска банда от дълбоката провинция на Хобарт, но вече започваше да съжалява. „Дали акустиката нямаше да е по-добра на открито?“, чудеше се Хари и усещаше как започва да се паникьосва. Това бяха единствените тонколони, с които разполагаха, пък и си правеше сметка да ги използва и за по-нататък — например за собствената си банда.

На почерпката, предвидена за четири часа, за първи път пред публика щеше да свири неговата банда — Докопахме палките на „Блонди“ и ще пробием с тях. Осем месеца след този техен първи джиг щяха да имат още един. Хари не беше съвсем сигурен дали сватбата на брат му можеше да се нарече джиг в онзи смисъл, който попгрупите влагаха в това понятие, но при всички случаи искаше всичко да е точно.

Докопахме палките на „Блонди“ и ще пробием с тях идеално заместваше липсващото гадже в живота на Хари. В момента цялата му страст намираше отдушник в музиката. Но пък съществуването му щеше да е далеч по-лесно, ако изпитваше поне малко страст и към Пипин, втория член на бандата му. Оказа се обаче много трудно да разпали подобни чувства у себе си към тази бисексуална жена с вълнена шапка. Особено пък като се имаше предвид, че хич не я биваше да върти палките.

А те бяха съвсем истински — наистина бяха барабанните палки на Блонди. Клем Бърк ги беше хвърлил в тълпата на концерта им в Мелбърн през 1978 година и по някакво чудо Хари успя да ги грабне, пъхна ги в училищните си панталони и излетя от залата, следван от майка си, която яростно размахваше ръчната си чанта, за да им проправи път сред пънкарите. Хари затвори очи и вкуси отново онзи незабравим миг на слава и трепетни емоции. Билета си за концерта беше спечелил на една томбола по радиото, така че в деня на концерта, веднага след училище, двамата с майка му се качиха на самолета за Мелбърн и след два часа бяха там. Но Хари се връщаше толкова често към тези си спомени, че в момента леко му доскучаха. Така че предпочете да се опита да подремне на стола си.

В същото време навън в градината мислите на Ричард бяха заети изцяло със Сара. Като се почесваше по тила — новата му прическа бе прекалено къса и го боцкаше, — той се оглеждаше с нескрита тревога, но от бъдещата му булка нямаше и следа. Закъсняваше вече близо половин час, но не можаха да я открият нито вкъщи, нито в оранжерията, а на всичкото отгоре не беше оставила и никакво съобщение. Дори собствените й родители не я бяха виждали от момента, когато сутринта тръгнала за фризьорката. Майка й и баща й бяха отседнали в хотел в града и имали уговорка с нея да закусят заедно, когато се върне, но тя така и не се появила и оттогава никой не я беше виждал и не знаеше къде може да е.

— Всяко нещо с времето си — не спираше да повтаря бащата на Сара всеки път, щом Ричард му се изпречеше пред погледа.

„Ако го кажеш още веднъж — мислеше си Ричард, — ще те фрасна с първото по-тежко нещо, което ми попадне подръка в градината.“ Все още не можеше да реши кой го дразни повече — дали родителите на Сара, които се тръшкаха, че губели дъщеря си, или собствените му родители — за това, че не успяваха да проумеят как тъй е изчезнала от техния дом.

— Невероятно! — тюхкаше се бащата на Сара. — Тук е почти един часът следобед, а там, в Англия, на практика е два часът сутринта, но вчера.

— Наистина невероятно! — промърмори Ричард в знак на съгласие, макар че изобщо не проумяваше защо ги приказва човекът тия работи.

Спомни си за Англия, където се бяха запознали преди няколко месеца, и си помисли, че тогава родителите на Сара бяха далеч по-нормални. „Сигурно е от жегата“, помисли си Ричард. Явно, че откакто са кацнали в Тасмания, се чувстват като паднали от друга планета.

Изведнъж Том улови погледа на Ричард и му се усмихна с леко намигване. „Благодаря ти, Господи, благодаря ти, че Том е до мен“, помисли си Ричард и от това сякаш му стана малко по-спокойно. Добре, че се сети да предложи именно на Том да му бъде кум на сватбата. Родителите на Ричард се съмняваха, че ще приеме, защото го смятаха за отнесен във всяко отношения. Но на Ричард му стигаше и това да го вижда край себе си. Някак си всичко изглеждаше по-нормално, когато и Том се навърташе наоколо.

— Сигурен ли си, че е претърсено всяко кътче на градината? — попита за пореден път бащата на Сара. — Може и да е припаднала някъде. Я каква жега е.

Родителите на Ричард, току-що присъединили се към притеснената групичка роднини, която тръгна да претърсва дори храсталаците край пътя, поклатиха глави.

— Погледнахме навсякъде — каза майката на Ричард.

— Сигурно се е върнала от фризьорката, качила се е да се преоблече и така сме се разминали, докато ние се мотахме в градината — обади се отново бащата, опитвайки се да намери някакво логично обяснение.

— Цяла сутрин вратата на стаята й беше затворена и нея със сигурност я нямаше вътре — въздъхна майка й. — Искам да кажа, че на постоянните ми почуквания не отговаряше никой и аз си помислих, че дори да е там, по-добре да не й досаждам.

Докаран почти на предела да си изпусне нервите, Ричард пъхна ръце в джобовете на панталоните си и предпочете да направи кисела физиономия, вместо да каже нещо, за което после ще съжалява.

— Нали разбираш, мислехме си, че тя се е обадила на теб по телефона — подхвърли майката на Ричард към сина си. — Решихме, че ти знаеш къде може да е отишла.

С тежка въздишка Ричард поклати съкрушено глава:

— Аз пък разчитах на вас. Бях прекалено зает с превозването на половината от гостите от града дотук.

— Ами онези сините преносими тоалетни кабинки, които сте сложили в градината? — намеси се майката на Сара. — Може да се е заключила в някоя от тях и да не може да излезе.

Родителите на Ричард се спогледаха в недоумение. Очевидно бащата и майката на Сара съвсем бяха мръднали. По едно време, когато бяха с гръб, бащата на Ричард му смигна и направи комична имитация на кенгуру с разперени във въздуха лапи и опулени очи. Това беше семейният код на Гилби за всякакви намеци от рода на „явно съвсем са изперкали“ и Ричард прекрасно го разбра. Едва прикривайки усмивката си, той си наложи все пак да забие поглед във върха на обувките си.

— Мисис Кенеди имаше предвид, че Сара може да е в някоя от онези синички преносими кабинки, които си наел за тържеството — поясни Ричард на баща си, който вече бе престанал с комичните жестове и отново гледаше жена си сериозно. — Тоалетните се намират точно зад втората оранжерия, където са паркирани всички коли.

Ричард си помисли, че идеята не е никак за подценяване. Кой знае, може пък Сара наистина да е там. Поне със сигурност не беше на никое друго място и въпреки че сините кабинки се намираха много далеч, той прецени, че на бърз ход може да отиде и да се върне за петнайсетина минути. Това беше по-добрият вариант, отколкото да седи и да се пържи на този пек, опитвайки се да философства на тема колко е часът сега в Англия.

— Ще отида да проверя — каза Ричард. — Човек никога не знае, може пък да й е прилошало или нещо подобно, или да е решила да се поразходи.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Том, като отметна с небрежен жест падналата над очите му коса. Явно се опитваше да бъде полезен с нещо, но Ричард поклати отрицателно глава.

— Ти се погрижи за гостите, моля те — на свой ред му предложи той, макар че му бе доста трудно да си представи как Том ще се погрижи за толкова много хора.

— Ами ако се появи тук? — прекъсна ги нейната майка.

— Връщам се веднага — Ричард махна припряно с ръка и тръгна, като подхвърли на Том: — Просто се погрижи всички да получат разхладителни напитки или каквото там искат. А, и още нещо. Би ли проверил какво става с Хари и неговата музика?

На Ричард вече не му пукаше за нищо и пое направо през тревата с новите си черни обувки — впрочем те и без това му стягаха. Погледна за милионен път часовника си — още малко и щеше да стане един. Хората се бяха събрали в двете опънати в градината шатри, за да видят пристигането на булката, тоест на Сара. Вместо това обаче бяха принудени да се задоволят с музикалния подбор на Хари, който започваше да прекалява с превъртането на касетката на Блонди. Пълна катастрофа! От Хари се очакваше да знае най-добре какво ще се хареса на гостите. Но и той също закъсня, въпреки че караваната му се намираше едва ли не между шатрите. До ушите на Ричард достигаше гласът на Деби Хари, която пееше своята песен Сърце от стъкло.

Имах някога една любов,

за диамант я мислех аз.

А какво излезе то?

Изпари се като газ.

Беше ми дал сърце от стъкло.

Фалш бе тази любов,

а уж сияеше като злато.

Адски кофти измама —

не диамант, а сърце от стъкло.

„Браво, чудесен избор за сватбена музика, идиот такъв“, мислеше си гневно Ричард и скърцаше със зъби от яд. Много по-лесно му беше да се сърди на Хари, тъй като не беше в състояние да насочи гнева си към Сара. Сърцето му се свиваше от притеснение, че може да й е прилошало или да се е изгубила — изобщо да й се е случило нещо лошо, — и тази тревога бе направо непоносима. Продължаваше да върви, дори беше забравил, че краката го болят от тесните обувки. Съжаляваше, че не бе настоял Сара да си покани шаферка за сватбата — някоя близка приятелка, която поне щеше да е винаги край нея. Но не настоя и Сара пристигна от Лондон съвсем сама. Твърдеше, че на приятелките й ще им е достатъчно да видят видеофилма от сватбата и албумите със снимки. Помисли си, че в този случай пък присъствието на родителите й е съвсем излишно, но веднага се опита да пропъди тази мисъл, защото не трябваше да забравя, че това бе и техният голям ден.

До слуха му внезапно достигна шум, някъде зад гърба му. Ричард бързо се обърна. Сара? Неее, Макс! Е, зарадва се да го види все пак. Беше израснал с Макс и присъствието на кучето до него го поуспокои. Кой знае, може пък да успее да надуши следата на Сара.

Ричард и Макс вървяха редом. Ричард си мислеше с надежда, че ето, всеки миг може да чуе някой да извика, че са я намерили. Не можеше да си позволи да се поддаде на паниката. В един момент дори му мина абсурдната мисъл, че Бронте може да се е обадила на Сара и в качеството си на негова бивша съпруга да е успяла някак да разстрои бъдещата му съпруга. Нищо чудно това да се окажеше причината за изчезването й. В ума му изплува ужасната, сковаваща цялото му същество представа, че сега Сара е на летището, с опакован багаж и в очакване на първия самолет, който да я отведе обратно в Англия.