Алма Йохана Кьониг
Младият бог (25)

Бързи стъпки в преддверието. Приглушени шепнещи гласове събудиха Агрипина. Тя веднага осъзна грозящата я опасност. Заслуша се, надигната в леглото. Оттатък в гардеробната шумно се събори стойка за дрехи, някой плачеше.

Агрипина попита в тъмнината:

— Александра! Какво става?… Запали светлина! — И усети, че гласът й изневерява.

„Защо треперя — ядоса се Агрипина на себе си. — Какво друго може да бъде, освен смъртта? Нима халдейците не ми я предсказаха още преди осемнайсет години?“

Дежурната придворна дама се втурна в стаята; подпухналото й и посърнало от плач лице изглеждаше направо гротескно под червената мрежа, която трябваше да запази стотиците хиацинтови къдрички на високо вдигнатата прическа.

— Стражи на императора, августейша! О! Какво ще стане с нас?

Сърцето на Агрипина заби силно, болезнено. И както винаги когато другите бяха възбудени, тя каза съвсем спокойно, ала същевременно и раздразнена от тяхната възбуда:

— Утре ще трябва да си отспим, за да компенсираме безпокойството!

Дойката Александра избутваше пред себе си две робини с лампи. Добродушното й, пълно лице беше зачервено, но тя каза с непоклатимо доверие:

— Недоразумение, господарко! Защото такова нещо не може да се очаква от нашия млад господар!

В същото време Агрипина чу дрънчене на оръжие в преддверието.

— Облечете ме, бързо! — заповяда тя. В този миг Полион, без да чука, блъсна вратата към спалнята, крилото й отхвръкна и шумно се удари о стената. Влезе, без да поздрави, привел глава заради шлема си, чийто конски гребен опираше в горната рамка на вратата. Следваха го пет центуриони с извадени мечове, които запречиха достъпа към стаята на дежурната придворна, към банята, към гардеробната, към преддверието и коридора на робите.

Полион направи три крачки към леглото на императрицата майка, все още без поздрав, и изръмжа:

— От името на цезар Тиберий Клавдий Нерон! Бързият поглед на Агрипина съзря в отворената врата отблясъка от червеното наметало на Бур.

„Бур! — помисли си тя. — Можеше да бъде и по-лошо!“ Беше спала само с копринената завивка. Полуизправена и подпряна на двете си ръце, сега тя беше гола от кръста нагоре. Но не направи никакъв опит да се покрие. Погледна Полион право в очите и повтори:

— Цезар Тиберий Клавдий Нерон ли?… А мислиш ли, че му прави особена чест, когато шестима негови мъже нападат майка му гола в спалнята?

Агрипина видя как по загорялото лице на Полион мина тръпка на колебание… Той вдигна високо глава и даде знак на центурионите:

— Заемете входовете отвън!

И с несдържано удовлетворение от първата спечелена битка, Агрипина видя стражата да се оттегля.

— Побързай — изръмжа той, — не можем да караме цезаря да чака! — И конският гребен на шлема му отново обърса рамката на вратата. Когато вратата захлопна, Агрипина скочи от леглото. Оправи тоалета си с методичната сръчност на дългогодишен легионер при тревога… Погледна се в огледалото, решена да не освежава бледото си лице с грим. Пое дълбоко дъх и направи знак да отворят вратата. Александра я побутна и първият поглед на Агрипина падна върху Сенека. С чувството, че е спасена, че е в безопасност, тя прошумоля край центурионите в залата, в която бяха запалени всички светлини.

— Поздравявам префекта на преторианците й първия съветник на сина ми! — изрече тя с вибриращ, ясен глас. При влизането си Сенека се беше скрил в сянката на статуята на Германик, където продължаваше да стои. Усети сърцето си болезнено да се разпъва и свива в гърдите — също като медузите, които беше наблюдавал в подводните морски течения. „Не съм вярвал, че някога пак ще видя това тяло голо — мислеше си той, — и не съм вярвал, че шест… о не, седем години няма да му се отразят ни най-малко… О, Ерос, Ерос! Та аз съм само един стар мъж, защо ме наказваш с всички мъки на младостта. И съм само един философ, вече цяла вечност съпруг на Павлина, но бих искал като роб да легна в праха пред тази единствена жена на света. Би трябвало да я спася, би трябвало да й помогна, би трябвало да се отърся от това вцепенение, което тегне над мен като лоша магия, а не мога да направя нищо друго, освен да мисля за нощите, за които смятах, че най-после… най-после — о, отровата им да се бе оттекла от кръвта ми.“

Сенека чуваше дългото обвинение на Бур и имената на обвинителите като далечен прибой, осъзнаваше, че става въпрос за живота на Агрипина, а споменът за ледения ужас, с който бе дошъл, още не се бе заличил от ума му и с онова диво усилие, с което попадналият в тресавище търси твърда опора, той се мъчеше да разбере, да си изясни, да намери сили.

— … заради което се обвинява в държавна измяна, в таен комплот срещу негово височайшество, в престъпни намерения да въздигне на трона един антицезар и да въвлече Рим в ужасите на гражданска война! Сега обвинителите ти са ти известни, известно ти е и наказанието за такова престъпление… Ние сме изпратени да го изпълним, ако не си в състояние да се оправдаеш!

Агрипина беше изслушала обвинението права и нито един мускул не трепна на бледото й лице.

Щом Бур млъкна, тя заговори, без да се замисля, без да сваля горящия си ясен поглед нито за миг от лицето на Бур.

— Ни най-малко не се учудвам, че Домиция Лепида, която никога не е раждала, не е в състояние да прецени чувствата на една майка към сина й, които не пламват и не гаснат така, както любовта на една безсрамница към нейния любовник!

„О, Ерос! Тя е властителката на света. Всички останали жени не са достойни да целуват връзките на сандалите й дори. Как е възможно да си притежавал такава жена, да си я загубил и цели седем мизерни години да прекараш в такова нищожно живуркане!“ — мислеше си Сенека.

— Изглежда — продължи Агрипина, — че Итурий и Калвизий не са намерили друг по-добър начин да се отблагодарят на застаряващата дама Лепида за благодеянията й, освен като отправят обвинения срещу мен. Но заради тях аз нямам намерение да поемам позора на държавната измяна върху себе си и заради тях върху съвестта на императора не бива да тегне престъпното майцеубийство! Бих била благодарна на моята зълва, ако можеше да се състезава с мен в добронамереността си към моя син, вместо да разиграва с помощта на фаворитите си някаква безвкусна комедия срещу мен… Времето на моето изгнание, през което Нерон беше под нейните грижи, й предоставяше изключителната възможност да докаже нежната си загриженост. Но тогава разширяването на езерцата с рибки в Бая бе далеч по-важно за Домиция Лепида от задълженията към повереника й. Цялата подготовка за възкачването на Нерон на трона беше извършена единствено от мен, след моето завръщане.

„Някои оратори в сената биха могли да се поучат от нея!“ — помисли си Бур покъртен.

— Докато Британик беше още жив, безразсъдно ми бе приписвано намерението да го издигна за антицезар! Не би ли било безумно от моя страна да си мисля, че ако синът на моя враг, Месалина… — тя направи пауза и повдигна вежди, без да свежда поглед — и на император Клавдий беше станал император, би ме оставил да живея? И как би могъл Британик да бъде по-близко до сърцето ми, отколкото моето собствено дете? Моята плът и моята кръв?… А колкото до Плавт… — сега тя сведе поглед, за да го вдигне отново сериозна — преди осем дни аз отхвърлих ръката му! Ако той или който и да е друг стане върховен съдия на държавата, не биха ли се намерили обвинители, които да ми отправят упреци не само за непредпазливи изблици на накърнена майчина любов, но и за престъпления, за които само синът ми би могъл да ме оправдае?

— „Колко мъдро! — мислеше си Бур. — И колко безумно смело! Тази жена е единственият мъж в Рим!“

„Какво пък! — мислеше си Полион. — Ако е отхвърлила предложението му, всичко е наред! Толкова по-добре! Обратно, обратно, да доложа на цезаря!… Всъщност тя прилича невероятно много на моя господар!“

— Августа! — изрече Бур, преливащ от страхопочитание. — Много съм щастлив, че мога да предам на императора ясните ти слова! Тръгвам си оттук много по-радостен, отколкото дойдох. Прости на един стар служител на държавата за изпълнението на суровия му дълг.

— Не съм свършила още, префекте! — каза Агрипина с пламнали бузи и очи. — Обвинена съм несправедливо. Искам разговор със сина си, ала този път без присъствието на трибуни и центуриони!

— Ще предам желанието ти на цезаря — обеща Бур.

— Стража! Строй се! — изръмжа Полион. Всички врати се разтвориха със замах. И следвайки своя префект, офицерите също отдадоха чест на императрицата майка.

— Ходом! — заповяда Полион и маршовите стъпки заглъхнаха.

Сенека излезе от сянката на статуята.

— Това се казва победа! — промърмори той задавено. Агрипина се отпусна в първото кресло, като че ли коленете отказваха да й служат.

— Само сключване на примирие! — отвърна тя и скри лицето си в ръце.