Алма Йохана Кьониг
Младият бог (15)

Новият предводител на преторианците Полион отдръпна подканващо завесата на вратата пред Пизон. Полион блестеше в златното си снаряжение. Златният шлем с полегнал лъв и закрепен на него аленочервен гребен покриваше подрязаната му по нероновски черна коса.

— Влизай де, Пизоне! — подкани го той. — На моя отговорност! Не ставай дете! Щом ти казвам, че имаме достатъчно време!

И тъй като Пизон, след като огледа празната тронна зала, като че ли продължаваше да се колебае на прага, Полион бързо направи физиономия на обиден, при която бузите му сякаш изведнъж се издуха.

— Мислех си, че поне ще ми дадеш възможност да се преборя с твоята предубеденост!

Пизон влезе веднага. Той, който обикновено се смееше много тихо, изведнъж се разсмя гръмко и весело.

— Предубеденост ли? Спрямо нашия император Нерон? Не знаеш ли, че и аз като всички други мисля същото за младия бог? И че от сърце се радвам на твоята длъжност, за която, изглежда, си роден?

Пизон се вгледа в прекрасния стенопис, изобразяващ борбата с титаните, който той много обичаше, и си помисли развеселен: „О, богове, ако можех да се справя с този празноглавец така лесно, както вие с вашите чудовища!“ И рече:

— Я виж, не чуваш ли сразеният титан да крещи високо?

— Какъв титан? — По лицето на Полион се изписа голямо учудване.

— Този под скалата, тук долу вляво!

— Аха, на картината! Странен навик имаш изведнъж да започваш да говориш за някакви съвсем отвлечени неща!

Полион стоеше разкрачен. Беше по-висок от Пизон и гребенът на шлема и високите му като котурни^[1] обувки подчертаваха още повече разликата. Въпреки това Пизон изглеждаше по-възрастният от двамата.

— Не знаеш ли, трябва да ми повярваш, аз познавам хората! Умна главица си имам!

И той почука по шлема си, а Пизон, отпуснал брада върху гърдите си, слушаше и разсъждаваше: „Защо всеки глупак си въобразява, че е умен, а всеки мъдрец знае, че е глупак?“

— Хм, ще се съглася с теб, ако и ти намираш, че човек като Парис не е достоен за добрината на нашия император.

„О, богове, утре този ще разправя на Нерон, че съм злословил срещу Парис, и Агрипина ще има повод да обяви моето влияние върху Британик за вредно!“ На глас Пизон изрече високо и категорично:

— Съвсем не смятам така! Интересът на императора към изкуството е известен вече всекиму. Защо в двора да няма и един мим?

— Ама честно, ти да не би да цениш особено Парис? Е, виждаш ли?… Ами Отон, този блюдолизец и използвач, виж, ако срещу него имаш нещо против, това разбирам!

— Аз обичам Отон — отвърна Пизон, вгледан в намигащото лице на младия, пръхтящ от весела чувственост кентавър пред себе си.

— Е, всеки харесва различно!… Но едно все пак ще трябва да признаеш — и като се полюляваше на красивите си, стегнати в злато крака, Полион посочи към трона, като че ли на него седеше Нерон, — че нашият император превъзхожда твоя Британик, нали, това трябва да признаеш.

Пизон го погледна с очарователна любезност и сложи, явно в изблик на искрена сърдечност, ръка върху рамото на братовчед си.

— Казах ти вече колко съм щастлив, че те виждам толкова доволен от длъжността ти.

— От службата, драги мой! Службата! Аз съм воин и служа на нашия император. И тъй като той е император, то вие… вие „британиканците“… — Полион се изсмя гръмко на собствената си духовитост — най-после ще трябва да престанете да мислите, че Нерон го смята за някакъв, как да кажа, за някакъв противник или конкурент!

„О! Значи Нерон те е изпратил? — помисли си Пизон. — Толкова евтино ли ме оценява, та е избрал теб да ме изпитваш?“

Той се засмя с най-галантна любезност като на възхитителна шега, а Полион, който вбесен си мислеше: „Инатливо магаре! Нищо не може да се изкопчи от него!“ — продължи несдържано:

— Та какво всъщност представлява вашият Британик? Една нула! Една маймунка, която прави номерата си на публиката… едно глупаво момче на четиринайсет и половина години.

Пизон бързо, в отбранителен жест протегна красивата си ръка със свити показалец и среден пръст към бъбривеца, който беше споменал възрастта на Британик, без да произнесе пожеланието за дълъг живот.

— Ха-ха-ха! Суеверен ли си? — смееше се преторианецът много развеселен.

— Ужасно! Като стара вещица! — засмя се и Пизон в отговор. — Какво имаше предвид с номерата?

— Е, нали наскоро и ти беше на играта със залози, когато Британик… — Полион разкриви очи и гласът му се разтрепери — изпя покъртителната песен за лишения от трон принц.

„Това, че Британик не стана смешен в очите на останалите, обиди най-много Нерон“ — помисли си Пизон. Ловко като змиорка той завърши радушно:

— Цезарят е такъв отличен певец, че незначителните овации за глупавото момче не са му се зловидели.

— Да, но беше доста нетактично да избере точно тази песен — настояваше засегнат Полион.

„Какво пък, все с нещо трябваше да му се напомни за това“, беше на езика на Пизон, но той сведе брада към гърдите и зачака.

— Пизоне, Пизоне, един ден ще съжаляваш — изпророкува Полион глухо.

Пизон попита:

— За какво, драги?

— За това, че не застана като мен на страната на нашия император. Не непременно на военна служба, макар тя да е най-хубавата, ала не всеки е годен за нея! Но нашият император има различни длъжности за раздаване!

„Сигурно — мислеше си Пизон, — особено пък ако Агрипина реши да накара и други мъже да си пожелаят самоубийството както Силан и бедният стар Нарцис! Но виждам, че не става въпрос само да ми отнемат Британик като приятел, а за нещо повече — да спечелят приятел за Нерон! Затова трябва да съм двойно нащрек!“

— Е, нищо ли няма да кажеш? — настояваше Полион. Пизон погледна лъчезарно братовчед си и поклащайки глава от вътрешно вълнение, му стисна ръката.

— Полионе, ти наистина си добър човек. Едвам си се уредил и вече мислиш и на мен да помогнеш! Благодаря ти от сърце, мой Полионе!

Полион разтърси протегнатата му ръка.

— Знаеш, че ако мога да направя нещо за едно почтено момче, ще го направя с радост!

— Познавам те, мой Полионе, познавам те! Но слушай, страхувам се, че арменците ще дойдат вече, а аз все още не зная защо ме доведе тук.

Полион издаде вик, като че ли се сети, и притича към трона, като подрънкваше със златото си.

„Благодаря на боговете, отклоних го от тази тема! — помисли си Пизон. — Какво ли търси зад трона?“

— Сега те питам, имала ли е някога някоя майка по-добър син? — протръби Полион и изтегли встрани пурпурния килим зад трона от злато и слонова кост. Игривостта, в красивите очи на Пизон угасна. Той видя, че в зида зад трона има дупка и че на подслушвачката, която ще седне на широкото кресло зад трона, не ще може да убегне нито дума.

— Учудваш се, а? Дори Ливия, за която казват, че струвала повече като император от самия Август, не е взимала такова участие в управлението, както Агрипина!

„Може би затова Август си остана великият цезар“ — помисли си Пизон.

— Такъв е нашият император! — каза Полион и пусна килима. — Затова и ние сме готови за безпощадна борба с външния… и с вътрешния враг! — Полион хвърли бърз поглед към Пизон.

„Аха, вътрешният враг, това съм аз“ — съобрази Пизон. Вдигна красивата си глава към преддверието.

— Мисля, че твоите приятели, арменците, са вече тук. Пизон се засмя.

— Приемът не може да започне без мен, така както цирковите игри без херолд! — И тъй като Пизон се беше измъкнал вече до вратата, прибави: — Е, ще помислиш ли по въпроса за службата?

Пизон сведе усмихнат клепачи в знак на мълчаливо потвърждение. Вдигна ръка за поздрав и изчезна в преддверието, от което нахлуваше приглушен многогласен чуждоземен говор.

„Инатливо магаре! Какво да кажа сега на нашия император?“ — замисли се Полион недоволен. Преторианската стража, в строй по двама, влезе с маршова стъпка, вдигна мечовете пред предводителя, застина на пост пред вратите, край стената зад трона. Полион пое позлатеното копие. „Ще му кажа, че Пизон е бил възхитен!“ — реши той хитро, застана мирно и удари с копието по пода. „Глутница вълци! Ненаситни на овча лой!“ — изливаше той наум римската си неблагосклонност към влизащите в залата арменци. Дребни, черни, с кожени шапки и с кожени ризници, обковани с метални триъгълници, те с почуда местеха поглед от мраморните стени до огледалния таван и по подбраните красиви стражи, като непрекъснато посягаха към поясите си, на които обикновено висяха по две ками, взети им сега преди влизането.

Повече по чувство, отколкото със слуха си, Полион долови стъпките на императора. С изпъчени гърди, каменно лице и вперил пламенен поглед в Нерон, той удари три пъти по пода. Отдавна, още преди първия прием в сената, Нерон беше репетирал с Парис появяването си. Сега нозете му знаеха слепешката, без помощта на късогледите му очи, всяко разстояние, броя на стъпалата и височината им… Седеше на трона на света — крехък, млад, блед, а необикновено дългите му рижи къдри блестяха над обшитата с аметисти пурпурна мантия. Сенека и Бур застанаха от лявата му страна, Палант и Вителий — от дясната, а зад Нерон вместо „непрежалимия“ Нарцис бе заел място Корбулон — величествен и красив като Зевс, обкичен с отличия за победите му над партите.

Пратениците паднаха на колене и започнаха да целуват пода между дланите си, а стегнатите плитки от двете страни на слепоочията им се опираха о него. Нерон се засмя и с жест на абсолютно благоволение им направи знак да се изправят.

Водачът им, един жилав старец, започна да говори на някакъв неразбираем варварски език. След всяко изречение той млъкваше и святкаше с умните си жълтеникави очи към преводача, който на звучен латински предаваше молбата на арменския цар за военна помощ от Рим.

Сенека не можеше да откъсне поглед от профила на внимателно слушащия Нерон. „Колко е красив. Какви красиви тяло и душа. Като дете рижата му домициевска коса правеше впечатление, но сега е изсветляла прелестно и до златната диадема прилича на по-тъмно червено злато. А позата му, а ораторската му дарба, която най-после се проявява свободно… Никой не може да каже, че учителят му е бил лош. О, богове, вие изпълнихте най-хубавите ми мечти!… Неотдавна, когато за наша обща изненада в сената той скочи — милото момче! — и за ужас на много от достопочтените сенатори предложи освобождаването на цяла Италия от данъци, дори на най-красивия мъж в Рим — Тразеа Пет — му се навлажниха очите… А как ликуваше само народът край лектиката му! Наричаха го «кукличка» и го благославяха, пожелаваха му никога «да не се спъне лошо». И крещяха: «Малкият бог! Младият бог!»“

Сенека се сепна от побутването на Бур. Не можа да разбере веднага защо, само забеляза с учудване, че Бур бе пребледнял внезапно толкова силно, колкото можеше да побледнее загорялото му и обветрено войнишко лице, и схвана, че преводачът неочаквано е започнал да заеква, а арменците са извърнали глави, и той проследи погледите им.

И тогава вадя, че бяха влезли тримата ликтори^[2] на великата майка императрица, определени й преди няколко седмици от сената. Задаваха се телохранителите германци под ръководството на Креперей. „Невъзможно, тя не може да си позволи да нахълта публично на държавния прием, след като има таен достъп!“ — помисли си Сенека.

„Идва, за да седне на трона ми, щом аз стана от него да я поздравя — помисли си Нерон и ръцете му се овлажниха. — Какво да правя, не мога да не стана!“ Напрегнат, объркан, с втренчени късогледи очи, Нерон видя майка си да влиза в същата зала преди шест години, когато той, застанал под изображението на падащите титани, беше скрил с ръка лекето върху детската си дреха. И сега жената с диадема и в пурпур, която — магически привлечена от трона — равнодушно мина покрай глутницата вълци, му се стори сто пъти по-величествена оттогава. Забеляза, че не я следваха нито една от придворните й дами, нито един придворен, че тя като мъж пристъпваше сама сред мъжете. „Какво да се прави, мама е по-силна от мен…“, мислеше си той и изведнъж видя разкривеното от вътрешна борба лице на Сенека. По високото му чело бе избила студена пот. „Трябва ли да избирам? — премисляше Сенека. — Но има ли друг избор? Нерон е безпомощен! Авторитетът на Рим пред варварите е застрашен!“

Сенека изсъска в ухото на Нерон, без да си поема дъх: „Пресрещни я! Трябва да я пресрещнеш, Нерон. Бързо, за да я отведеш!“

И никой не забеляза как Нерон изведнъж се озова долу пред Агрипина, същинска оживяла статуя.

— О, добра ми майко! — изрече той бездиханен от бясно биещото сърце, ала отчетливо, така, както го бе учил Терпън. — Идваш, за да кажеш една добра дума за твоите любими арменци ли? Бъди спокойна! Ние решихме да накажем нахалното високомерие на нашите стари врагове. Арменци! Корбулон три пъти е побеждавал партите, четвъртия път той ще ги унищожи!

От неудържимо вътрешно вълнение гласът му се извиси във фалцет. „Тя трябва да си тръгне! — казваше си Нерон. — Трябва! Цялото й тяло трепери. Аз спечелих. О! О!

За първи път спечелих срещу майка си! Какво предзнаменование е падането на титаните за мен!“ Никой не подозираше с каква сила той подхвана Агрипина и я изпроводи до вратата. А тя като замаяна си повтаряше непрекъснато: „Никакви сълзи, сега никакви сълзи!“ Тръгна си, без да е произнесла нито дума. Стражата под командата на Креперей — тримата ликтори — я следваше, като кукли, теглени на шнур. Нерон стоеше и дишаше с отворена уста, така че острите му бели зъби проблясваха между пълните, влажни устни… С издути от поетия дълбоко дъх гърди той си помисли: „Сенека! С мен срещу майка ми! Никога няма да забравя това! Коленете ми се огъват! Как ще се добера до трона си през това стадо варвари?“ Но варварите се отдръпнаха и му сториха път.

Пред него стоеше водачът им, старецът с умните жълтеникави очи на чакал и сплетените с перли плитки, спускащи се на слепоочията под кожената шапка. Той заговори на тромав латински език и се оказа, че съвсем не е имал нужда от преводача преди малко.

— Съгледвачите донесли на нашия цар Радамист, че е безумие да иска от Рим помощ срещу партите, понеже на трона в Рим седяла жена, а мъжете свирели на арфа. И Радамист ми нареди: „Отваряй си очите! Защото, ако е така, предпочитам да коленича пред царя на партите, отколкото пред една жена!“ И ние си отворихме очите и видяхме, че младото орле има нокти и клюн!

Обгърнат от дивите викове на арменците, Сенека си мислеше: „Никога, никога няма да забравя как тя влезе под такта на триумфална музика, звучаща само в нейните уши, с унесена, блажена усмивка. И никога няма да си простя, че и аз нося вина за нейното унижение, аз, който като варварите бих се хвърлил на колене пред нея и бих целувал земята под краката й.“

Нерон стоеше неустрашим всред двайсет и петимата ревящи варвари. С крайчеца на окото си беше забелязал, че Полион и Корбулон закриват гърба му.

„Една последна дума! Трябва да кажа една последна дума?“ — усещаше той. Вдигна високо ръка и надвика звънко бесните им крясъци:

— Арменци, разчитайте на Корбулон и на късмета на Рим в битките! — Той се извърна и прошепна в ухото на Полион: — О, богове! Как смърдят само! Отведи ме в банята, бързо!… Вир-вода съм!