Робърт Хауърд
Конан Завоевателя (9)

Девета глава
Това кралят ли е, или неговият призрак?

Много хора минаваха под големите сводести порти на Тарантия между залез-слънце и полунощ — закъснели пътници, идващи отдалеч търговци с тежко натоварени мулета, свободни работници от околните ниви и лозя. Сега, когато в централните провинции върховен господар беше Валерий, не проверяваха строго хората, които непрестанно влизаха като огромен поток през широките порти. Дисциплината беше отслабнала. Немидийските войници, които стояха на пост, бяха полупияни и прекалено заети да зяпат красивите селски момичета и богатите търговци, които можеха да изнудят, за да обръщат внимание на работници или прашни пътници. Не обърнаха внимание и на високия пътник, чието окъсано наметало не можеше да прикрие силното му тяло.

Човекът беше с изправена, агресивна стойка. Тя беше толкова естествена за него, че той не я забелязваше, камо ли пък да я скрива. Голяма кърпа закриваше едното му око, нахлупената ниско над очите кожена шапка скриваше чертите на лицето му. С дълга тояга в мускулестата кафява ръка, той мина лениво под арката край запалените факли и тръгна по широките улици на Тарантия.

По добре осветените булеварди хората вървяха забързани по своите работи, магазините и сергиите бяха отворени, стоките изложени. Една постоянна грижа занимаваше умовете на всички. Немидийски войници, поединично или на групи, вървяха важно през тълпите, пробивайки си път със заучена арогантност. Жените бързаха да се отстранят от пътя им, мъжете отстъпваха със смръщени чела и стиснати юмруци. Аквилонците бяха горда раса, а немидийците — техни исторически врагове.

Стиснал здраво тоягата си, пътникът като всички други аквилонци се отдръпна да направи път на мъжете с ризници. В пъстрата тълпа той не правеше впечатление със сивите си, прашни дрехи. Но докато минаваше покрай едно дюкянче за мечове и от широко отворената врата върху него падна светлина, той почувства нечий втренчен поглед. Обърна се бързо и видя един мъж в кафява куртка на свободен работник да го разглежда съсредоточено. Мъжът бързо се обърна и изчезна в движещата се тълпа. Конан обаче свърна в съседната уличка и забърза. Може би беше обикновено любопитство, но все пак реши, че е по-добре да не рискува.

Мрачната Желязна кула беше отделена от крепостта. Намираше се сред лабиринт от тесни улици и ниски бедняшки къщи, гъмжащи от хора. Кулата всъщност беше замък — стара огромна постройка от тежки камъни и почерняло желязо, служила някога за крепост.

Недалеч от нея, сред няколко почти безлюдни жилища и складове, се намираше древна стражева кула, толкова стара и забравена, че от сто години я нямаше на градските карти. Нейното първоначално предназначение беше забравено и никой не беше забелязал, че старата, ръждива на вид ключалка, предназначена да спира просяците и крадците, е всъщност нова и изключително здрава. Нямаше и половин дузина хора в кралството, които да знаят тайната на тази кула.

В масивната зеленясала врата не се виждаше дръжка, но опитните пръсти на Конан я откриха и натиснаха. Вратата тихо се отвори навътре и той влезе в непрогледната тъмнина. Озова се в празна, гола цилиндрична шахта от масивен камък.

Опипвайки с крак ъгъла, Конан намери една изпъкнала на пода плоча, вдигна я и без да се колебае, се наведе и влезе. Краката му уверено стъпваха по каменните стъпала в тесния тунел, който водеше право в Желязната кула през три улици.

Камбаната на крепостта, която биеше само в полунощ или при смърт на крал, неочаквано забумтя. В една слабо осветена стая в Желязната кула се отвори врата и в коридора излезе мъж. Отвътре кулата беше толкова сурова, колкото и отвън. Масивните й каменни стени бяха груби и голи. Плочите на пода бяха изтрити от препъващи се крака, стъпвали по тях в продължение на столетия. Сводестият таван беше потискащ и схлупен.

Външността на мъжа, който вървеше по този мрачен коридор, отговаряше на обстановката. Той беше висок, добре сложен, облечен в прилепнали по тялото черни копринени дрехи. На главата си имаше черна качулка, падаща на раменете, с две дупки за очите. Беше облечен в черно наметало. На рамото си носеше тежка брадва.

Отнякъде се появи накуцващ, приведен мрачен старец, прегърбен под тежестта на копието и фенера, които носеше в една ръка.

— Точен си, както предшественика си, палачо — изръмжа той. — Току-що удари полунощ и маскираните отидоха в килията на господарката. Чакат те.

— Ехото от камбанния звън още не е заглъхнало — отвърна екзекуторът. — Може да не съм толкова бърз като кучето, което изпълняваше тази длъжност преди мен, но ръката ми е не по-малко точна. Върши си работата, пазачо, и ме остави аз да си върша моята. Според мен моят занаят е по-приятен от твоето обикаляне из студените коридори и надзъртане през ръждиви врати. Тази вечер ще отсека най-красивата глава в Тарантия.

Нощният пазач замърмори, закуцука по коридора, а палачът продължи лениво по пътя си. След няколко крачки стигна до един ъгъл на коридора и разсеяно отбеляза, че вляво една врата е полуотворена. Ако беше помислил, щеше да се досети, че я е отворил нощният пазач. Но мисленето не беше негова отличителна характеристика. Той мина през незаключената врата, преди да разбере, че нещо не е в ред, а после беше много късно.

Стресна се от тиха тигрова стъпка и шум от наметало. Преди да се обърне, една силна ръка го стисна за гърлото и прекъсна недостигналия до устните вик. В следващия миг палачът с ужас усети силата на нападателя — мишците му бяха безсилни срещу нея и студенината на опряната във врата му кама.

— Немидийско куче! — изсъска в ухото му прегракнал от ярост глас. — Вече няма да сечеш аквилонски глави.

Това беше последното, което чу.

В усойната тъмница, осветена от една-единствена факла, трима мъже стояха около една млада жена, коленичила на застланите с шавар каменни плочи. Беше само по риза. Русите й коси падаха на блестящи къдрици върху белите й рамене, ръцете й бяха вързани зад гърба. Дори в трептящата светлина на факлата, въпреки че беше разрошена и бледа от страх, тя беше поразително красива. Мъжете бяха маскирани и плътно загърнати с наметала. Делото им изискваше да използват маски дори в една покорена страна. Въпреки маските тя ги познаваше. Но това нямаше да й помогне — след тази нощ тя нямаше да е жива.

— Нашият милостив господар ти дава още една възможност, принцесо — каза на аквилонски най-високият от тримата. — Той ме помоли да ти кажа, че ако смириш гордия си, непокорен дух, е готов да те приеме. Ако ли не… — Мъжът посочи зловещия дръвник в средата на килията. По него имаше черни петна засъхнала кръв и множество дълбоки резки.

Албиона потрепери, пребледня и се отдръпна. Всички фибри на здравото й младо тяло се тресяха от желание за живот. „Валерий е млад и хубав, много жени го харесват“ — каза си тя, борейки се с непреодолимото желание да остане жива. Но не можеше да произнесе думата, с която да откупи младото си тяло от дръвника и брадвата. Не можеше да разсъждава. Знаеше само, че при мисълта за прегръдката на Валерий цялата настръхва от отвращение, по-силно и от страха от смъртта. Албиона поклати безпомощно глава, принудена от сила, по-голяма от инстинкта за живот.

— Тогава няма повече място за приказки! — отбеляза нетърпеливо един от тримата с немидийски акцент. — Къде е палачът?

Сякаш в отговор на въпроса му вратата на тъмницата тихо се отвори и като черна сянка в нея се появи една огромна фигура.

Албиона неволно ахна при вида на зловещата фигура. Другите трепнаха, може би обхванати от суеверен страх. През отворите на плътно прилепналата шапка блестящите като сини въглени очи огледаха подред мъжете и те почувстваха странни студени тръпки.

Високият аквилонец грубо хвана девойката и я помъкна към дръвника. Тя запищя неудържимо и безнадеждно започна да се бори, обезумяла от ужас, но мъжът безмилостно я натисна надолу и наведе русата й глава над дръвника.

— Защо се бавиш, палачо? — извика гневно той. — Изпълнявай си задачата!

Отговори му кратък, силен, неописуемо заплашителен смях. Тримата мъже замръзнаха на местата си и се втренчиха в закачулената фигура. Застаналата на колене жена обърна глава и погледна нагоре.

— Какво означава този неприличен смях, подлецо? — попита разтревожен аквилонецът.

Човекът в черните дрехи смъкна качулката от главата си, опря гръб в затворената врата, вдигна брадвата и избоботи:

— Познахте ли ме, кучета? Разбрахте ли защо съм дошъл?

В последвалата тишина прозвуча един вик.

— Кралят! — изпищя Албиона. — О, велики Митра, кралят!

Тримата мъже стояха като статуи. После аквилонецът заговори като човек, който се съмнява в собствените си сетива.

— Конан! — възкликна той. — Кралят ли е това, или неговият призрак? Що за дяволска шега?

— Дяволска шега за дяволи като вас! — подигра се Конан. Устните му се смееха, но в очите му гореше адски огън. — Хайде, елате по-близо, кучета. Вие имате мечове, аз този касапски сатър. Мисля, че е подходящ за такива като вас.

— Дръжте го! — извика аквилонецът и извади сабята си. — Това е Конан! Трябва да го убием, иначе той ще ни убие!

Немидийците се отърсиха от уплахата, извадиха мечовете си и се спуснаха към краля.

Брадвата на палача не е подходяща за бой, но кралят си служеше с нея с такава лекота, сякаш беше бойно оръжие. Движеше се бързо, непрекъснато се местеше и не даваше възможност и тримата да го нападнат едновременно.

Отби сабята на първия нападател и преди той да отстъпи, стовари със страхотна сила брадвата върху гърдите му. Другият немидиец замахна, не улучи, загуби равновесие и след миг мозъкът му бликна от разцепения от брадвата на Конан череп. В следващия миг аквилонецът, притиснат в един ъгъл, отчаяно отбиваше унищожителните удари, които се сипеха като дъжд и не му даваха възможност дори да извика за помощ.

Внезапно с лявата си ръка Конан смъкна маската от главата на мъжа и разкри пребледнялото му лице.

— Подлец! — изръмжа кралят. — Разбрах, че си ти. Предател! Проклет изменник! Дори тази позорна стомана е прекалено висока чест за твоята глава. Умри като крадец!

Брадвата описа унищожителна дъга, аквилонецът изпищя и падна, хващайки се за дясното рамо, от което бликна кръв. Ръката му беше отсечена. Брадвата се издигна втори път и безпрепятствено нанесе втори удар отстрани на тялото. От зейналата рана изскочиха вътрешностите му.

— Лежи докато кръвта ти изтече — изръмжа Конан и хвърли с погнуса брадвата. — Хайде, принцесо!

Той се наведе и разряза въжетата около китките й, вдигна я на ръце и излезе от тъмницата. Албиона ридаеше, сгушена в силните му обятия.

— Успокой се — промърмори Конан. — Още не сме се измъкнали. Ако се доберем до тайната врата, през която се отива към стълбите за тунела… Дявол да ги вземе! Дори през тези дебели стени са ни чули!

В коридора се чу звън на оръжия и стъпки, под сводестия таван закънтяха викове. Една наведена и накуцваща фигура с фенер в ръка изникна отнякъде и освети Конан и девойката. Конан изруга и скочи напред, но старият пазач захвърли фенера и копието, завика с всички сили за помощ и побягна.

Конан се обърна и затича в обратна посока. Пътят навън беше затворен от тайната врата, през която беше влязъл в Желязната кула. Но той познаваше добре това зловещо здание. Преди да стане крал беше затварян в него.

Зави в един страничен коридор, достигна до друг, по-широк, успореден на онзи, по който беше дошъл, оттам тръгна по един страничен. Той го върна в коридора, който беше напуснал, но на по-удобно място. На няколко метра имаше здрава залостена врата, охранявана от брадат немидиец с ризница и шлем. Беше с гръб към Конан, обърнат към нарастващия шум и приближаващите се фенери.

Конан не се поколеба дори за миг. Остави девойката на пода и се спусна тихо към пазача. Мъжът се обърна, изкрещя от изненада и уплаха и вдигна копието си. Но преди да нанесе удар с неудобното си оръжие, Конан замахна с всичка сила с меча си и главата на немидиеца се търкулна на пода.

Конан бързо измъкна големия дънер, с който беше залостена вратата — твърде тежък за силите на обикновен човек — и извика Албиона, която залитайки затича към него. Той я сграбчи под мишница и изтича навън.

Озоваха се в тясна, тъмна като катран улица, оградена от едната страна от кулата, а от другата от отвесна стена долепени една до друга къщи. Конан пипнешком затърси врати или прозорци на стената, но не намери.

Врата на кулата зад него със скърцане се отвори и от нея се изсипаха мъже с факли. Светлината се отразяваше от мечове и доспехи. Мъжете се взираха в тъмнината и свирепо крещяха. После се втурнаха в посока обратна на тази, по която бяха тръгнали Конан и Албиона.

— Скоро ще разберат, че са сбъркали — промърмори той и затича. — Ако изобщо намерим пролука в тази проклета стена… По дяволите! Нощната стража!

Пред тях на пресечката с една тясна уличка се провидя слаба светлина и блясък на стомана. Беше нощната стража, дошла да види какво става.

— Кой е там? — извикаха те. Конан чу омразния немидийски акцент и стисна зъби.

— Стой зад мен! — тихо заповяда той на девойката. — Трябва да минем преди стражите от тъмницата да са се върнали и да ни завардят от другата страна.

После стисна меча си и се спусна право към идващите фигури. На негова страна беше предимството на изненадата. Той виждаше техните очертания в светлината, но бе невидим за тях на фона на тъмната улица. И още преди да го усетят, беше сред тях и започна яростно да сече. Бяха половин дузина, в доспехи, калени в погранични войни ветерани, в които бойният инстинкт надделяваше над разсъдъка. Трима паднаха преди да разберат, че срещу себе си имат сам човек. И въпреки това реагираха мълниеносно. Звънът на стомана беше оглушителен, от меча на Конан изскачаха искри, когато удряше върху ризници и шлемове. Той виждаше по-добре от тях, в оскъдната светлина неговата подвижна фигура беше трудна цел. Мечовете им сечаха въздуха, а той удряше точно и със силата на ураган.

Зад него вече се чуваха виковете на стражата от кулата, която по звънтенето на оръжията се беше ориентирала за мястото на боя. А пред него облечените в ризници мъже му препречваха пътя. След миг стражата щеше да го нападне в гръб. Конан удвои силата на ударите като ковач, който кове нагорещено желязо върху наковалня. И тогава стана нещо непредвидено. Като изневиделица зад стражите се появиха дузина черни фигури, зазвънтя стомана. В мрачината ревяха мъже, нанасяха смъртоносни удари. За миг улицата се покри с гърчещи се тела. Една тъмна, загърната в наметало фигура скочи към Конан и той вдигна меча си, видял протегната към него ръка. Но ръката не държеше оръжие. Чу се вик:

— Насам, ваше величество! Бързо!

Изненадан, Конан тихо изруга, хвана Албиона и последва непознатия спасител.

Заобиколен от загадъчните фигури, кимериецът забърза по улицата. Носеше принцесата на ръце като малко дете. Не можеше да каже нищо за спасителите си, освен че бяха в тъмни наметала и качулки. Обзе го съмнение. Но за момента тези хора го бяха отървали от враговете и той продължи да ги следва.

Сякаш усетил съмненията му, водачът го докосна леко по рамото и каза:

— Не се страхувай, кралю. Ние сме верни поданици. — Гласът не му беше познат, но акцентът беше от централните провинции на Аквилония.

Зад тях жадните за мъст стражи крещяха, спъваха се в труповете по земята, силуетите им се открояваха на слабата светлина от далечната улица. Но мъжете с качулки неочаквано се обърнаха към плътната на вид стена и Конан видя в нея отворена врата. Ядно изруга. Беше минавал много пъти оттук по светло и не беше забелязал никаква врата. Влязоха, вратата се затвори и ключалката щракна. Звукът не беше успокояващ, но нямаше време за губене. Мъжете уверено го водеха напред. Вървяха в нещо като тунел. Конан почувства тънкото тяло на Албиона да трепери в ръцете му. После някъде пред тях слабо се провидя отвор — някакъв по-малко черен свод в тъмнината — и минаха през него.

Последва причудлива поредица от полуосветени дворове, сенчести алеи и виещи се коридори. Вървяха в пълна тишина. Накрая се оказаха в широка осветена стая. Конан нямаше представа къде се намира, защото техният лъкатушещ път обърка дори неговото вродено чувство за посока.