Робърт Хауърд
Конан Завоевателя (11)

Единадесета глава
Мечовете на Юга

Слънцето изгря зад далечните планини и освети платната на малка лодка, плаваща по течението на реката, която минаваше на една миля от стените на Тарантия и се извиваше на юг като гигантска блестяща змия. Тази лодка се различаваше от плуващите по широката Коротас рибарски и търговски баржи, натоварени със скъпи стоки. Беше дълга и тясна, с висок извит нос, черна, с изрисувани с бяло черепи по бордовете. Прозорците на малката каюта в средата бяха плътно затворени. Другите лодки й правеха път, защото тя очевидно беше от онези лодки на поклонници, които карат безжизнения последовател на Азура в неговото последно тайнствено пътуване на юг, където, далеч зад пойтейнските планини, реката се вливаше в синия океан. В тази каюта несъмнено лежеше тялото на починал богомолец. Всички бяха виждали такива зловещи лодки. И най-фанатичният почитател на Митра не се решаваше да попречи на тяхното тъжно пътуване.

Каква беше крайната точка на това пътуване хората не знаеха. Някои казваха, че е Стигия. Други — някакъв безименен остров отвъд хоризонта. Според трети — обаятелната и загадъчната Вендия, където мъртвите намирали вечен покой. Но никой не беше сигурен. Знаеше се само, че когато умре някой поклонник на Азура, тялото му се закарва на запад по голямата река в черна лодка, карана от гигантски роб, и нито лодката, нито трупът, нито робът се връщат.

Мъжът, който гребеше, беше огромен и тъмен като другите, макар че отблизо човек би открил, че тенът му се дължи на грижливо боядисване. Беше с кожена набедрена препаска и сандали и се справяше с дългия лост и греблата с необикновена вещина и сила. Но никой не се доближаваше до зловещата лодка, защото беше известно, че поклонниците на Азура са прокълнати, а тези лодки са носители на черна магия. Лодкарите се отклоняваха от пътя й и мърмореха заклинания, без да знаят, че по този начин помагат на бягството на своя крал и принцеса Албиона.

Пътуването с черната тясна лодка по голямата река почти на двеста мили до мястото, където Коротас извива на изток покрай пойтейнските планини, беше странно. Като насън гледката край тях непрекъснато се променяше. През деня Албиона лежеше търпеливо в малката каюта, тиха като мъртвец, за какъвто се представяше. Само късно през нощта, след като увеселителните лодки с красиви пътници, излегнали се на копринени възглавници, напуснеха реката и преди да се появят бързите рибарски лодки, девойката се решаваше да излезе навън. Тогава тя държеше дългия лост, майсторски завързан с въжета, за да й е по-лесно, докато Конан дремваше няколко часа. Но кралят се задоволяваше с малко сън. Огънят на неговото желание го поддържаше, силното му тяло понасяше с лекота уморителното изпитание.

 

 

Без спиране и почивка те плуваха на запад денем, на слънчева светлина, покрай господарски вили и зелени горички, нощем, когато милионите звезди се отразяваха във водата, покрай градове, над които трептяха и пулсираха отраженията на милиарди светлини. С придвижването на юг зимата оставаше зад гърба им. Най-после стигнаха до сините пойтейнски планини, които се издигаха над тях като отбранителни валове на боговете. Голямата река се отклоняваше от тези прилични на кули скали, спускаше се през хълмовете и се изливаше в бързеи и пенливи водопади.

Конан огледа внимателно бреговата линия, пресече една дълга извивка и се насочи към един врязал се във водата нос, където боровете образуваха странно симетричен кръг около сива скала с необичайна форма.

— Не мога да разбера как лодките се спускат надолу през гърмящите водопади — изръмжа той. — Хадрат твърди, че го правели… но ние ще спрем тук. Той каза, че на това място ще ни чака човек с коне, но не го виждам. Не разбирам как Хадрат може да е съобщил за нашето пристигане.

Конан изтегли лодката на брега и завърза носа за един корен. После се хвърли във водата и изми кафявата боя от кожата си. После извади от каютата аквилонската ризница, намерена му от Хадрат, и си я сложи, препаса и меча си, а Албиона си облече подходящи за пътуване из планината дрехи. Вече напълно въоръжен, Конан се обърна към брега и изведнъж трепна, ръката му инстинктивно стисна дръжката на меча. Под дърветата стоеше облечен в черно човек и държеше юздите на два коня.

— Кой си ти? — попита кралят.

Човекът се поклони ниско.

— Поклонник на Азура. Пристигна нареждане и аз го изпълнявам.

— Как пристигна това нареждане? — попита Конан, но човекът само се поклони отново и каза:

— Дойдох да ви преведа през планините до първата пойтейнска крепост.

— Нямам нужда от водач — отговори Конан. — Познавам добре тези планини. Благодаря за конете, но принцесата и аз ще привлечем по-малко нежелано внимание, ако не бъдем съпровождани от поклонник на Азура.

Мъжът се поклони за трети път, подаде юздите на Конан, качи се в лодката, отблъсна се от брега с греблото и се спусна по бързия поток към далечните, ревящи бързеи. Озадачен, Конан поклати глава, вдигна принцесата на седлото, качи се на бойния кон и потегли към извисяващите се към небесата зъбери.

Подножието на планините се беше превърнало в граница. Бароните се бяха върнали към феодалните порядки, банди разбойници бродеха безпрепятствено. Пойтейн официално не беше се отделил от Аквилония, но се държеше като самостоятелно царство, управляван от потомствения граф Тросеро. Хълмистата южна страна формално беше подчинена на Валерий, но той не се опитваше да контролира проходите, охранявани от крепости, над които предизвикателно се вееше аленото знаме с леопард на Пойтейн.

В меката вечер кралят и неговата красивата млада спътница яздеха по дългите сини склонове. С изкачването далеч пред тях като огромна пурпурна мантия се разкриваше хълмиста страна, прерязана от блестящи реки и езера, осеяна с големи ниви и далечни кули. Високо напред съгледаха първата пойтейнска крепост — силно укрепление, извисяващо се над тесен проход.

Над нея на фона на синьото небе се развяваха алени знамена.

Преди да достигнат до крепостта, от дърветата излезе група рицари в лъскави доспехи. Водачът им заповяда на пътниците да спрат. Пойтейнците бяха високи мъже с тъмни очи и буйни, дълги черни коси на южняци.

— Спрете и кажете по каква работа сте тръгнали и защо отивате в Пойтейн.

— В Пойтейн да няма въстание, та един мъж в аквилонски дрехи да бъде спиран и разпитван като чуждоземец? — попита Конан и внимателно заоглежда рицарите.

— Много подлеци идват от Аквилония през тези дни — хладно отговори рицарят. — Колкото до въстание, ако имаш предвид неподчинение на узурпатора, то Пойтейн е във въстание. Ние предпочитаме да служим на паметта на един умрял крал вместо на скиптъра на жив подлец.

Конан свали шлема си, отметна черната си буйна коса и погледна мъжа в очите. Пойтейнецът го позна, трепна и пребледня.

— О, богове! — промълви той. — Та това е кралят… жив!

Другите се втренчиха неуверено, после нададоха радостни викове, струпаха се около Конан и заразмахваха мечове — приветствието им можеше да ужаси всеки миролюбив човек.

— О, Тросеро сигурно ще се разплаче от радост като ви види! — извика един.

— Да, и Просперо — допълни друг. — Той тъгува и ден и нощ се проклина, че не е стигнал навреме във Валкия, за да умре до своя крал!

— Сега ще си върнем кралството! — извика друг и заразмахва меча си над главата си. — Да живее Конан, кралят на Пойтейн!

Звънът на мечовете и гърмът на възгласите изплаши птичките от околните дървета и те излетяха като сив облак. Горещата южняшка кръв пламна и войните не желаеха нищо друго, освен техния новонамерен монарх да ги поведе към битки.

— Очакваме заповедите ти, кралю — викаха те. — Нека някой отнесе новината за пристигането ти в Пойтейн! Знамена ще се развеят над всяка кула, рози ще покрият пътя пред коня ти, всички ще приветстват завръщането ти…

Конан поклати глава.

— Не се съмнявам във вашата вярност. Но ветровете от тези планини ще довеят новината в страната на моите врагове. Предпочитам да не знаят, че съм жив… засега. Заведете ме при Тросеро, но го запазете в тайна.

Така намерението на рицарите за триумфална процесия се превърна по-скоро в тайно бягство. Те пътуваха бързо, не говореха, освен когато прошепваха паролата на дежурните на проходите. Конан яздеше между тях със спуснато забрало.

Планините не бяха населени. Тук живееха само разбойници и войници от гарнизоните, охраняващи проходите. Склонните към удоволствия пойтейнци не изпитваха желание да се борят с трудния и беден живот сред планините. На юг от планинските вериги богатите и красиви равнини на Пойтейн се простираха до река Алимейн. Отвъд реката бяха земите на Зингара.

Дори сега, когато оттатък планините зимата беше изсушила листата на дърветата, тукашните равнини бяха покрити с високи сочни треви. Конете и добитъкът, с които беше известен Пойтейн, пасяха по тях. Слънцето огряваше палмите и портокаловите горички. Великолепните пурпурни, златни и алени кули на замъците и градовете отразяваха светлината му. Пойтейн беше страна на топлина и изобилие, на хубави жени и безстрашни войни. Защото не само суровите страни на севера отглеждаха силни мъже. Пойтейн беше заобиколен от алчни съседи и нейните синове се учеха на смелост в непрестанни войни. На север страната се охраняваше от планините, но на юг само Алимейн отделяше равнините на Пойтейн от равнините на Зингара и не веднъж, а хиляди пъти тази река беше текла червена. На изток лежеше Аргос, зад него Офир — горди и алчни царства. Рицарите на Пойтейн опазваха земите си със силата на мечовете си и не познаваха спокойствие и безделие.

И така не след дълго Конан пристигна в замъка на граф Тросеро…

 

 

Конан седеше върху копринен диван в богато обзаведена стая, чиито ефирни пердета се издуваха от топлия вятър. Тросеро, здрав, подвижен, неспокоен мъж с кръст тънък като на жена и рамене на рицар, неподвластен на годините, ходеше из стаята като пантера.

— Хайде да те провъзгласим за крал на Пойтейн! — предложи графът. — Нека северните свине носят хомота на робството, който доброволно са надянали на вратовете си. Югът е все още твой. Живей тук и ни управлявай сред цветя и палми.

Конан поклати глава.

— Няма по-величествена страна от Пойтейн. Но аз не мога да я защитавам сам, колкото и смели да са нейните синове.

— От поколения това е било възможно — с ревнива гордост, характерна за неговия род, възрази Тросеро. — Ние не сме били винаги част от Аквилония.

— Зная. Но условията сега не са като някога, когато царствата са били разпокъсани и непрекъснато са воювали. Дните на княжествата и на свободните градове са отминали, настъпва времето на големите държави. Владетелите мечтаят за империи. Само в единството е силата.

— Да обединим Зингара с Пойтейн — предложи Тросеро. Половин дузина принцове се бият помежду си, страната се разкъсва от граждански войни. Ние ще я завладеем провинция по провинция и ще я присъединим. А после с помощта на зингаранците ще завладеем Аргос и Офир. Ще изградим империя…

Конан отново поклати глава.

— Не, аз не мечтая за империя. Аз искам да съм крал само на собственото си кралство. Никога не съм имал желание да управлявам империя, обединена с меч и огън. Едно е да си върнеш трона с помощта на собствените поданици и да управляваш с тяхното съгласие, а съвсем друго — да покориш чужди царства и да ги управляваш със страх. Не искам да съм втори Валерий. Не, Тросеро, аз ще управлявам или всички аквилонци, или нищо, но не и чужди народи.

— Тогава води ни към планините и ние ще прогоним немидийците.

Лицето на Конан грееше от признателност.

— Ценя високо твоята готовност да помогнеш за прогонването на немидийците, Тросеро, но това би било напразна жертва. Казах ти какво трябва да направя, за да си върна царството. Трябва да намеря Сърцето на Ариман.

— Но това е лудост! — протестира Тросеро. — Дърдорене на жрец-еретик. Приказки на луда магьосница.

— Ти не беше в шатрата ми при Валкия — отговори мрачно Конан и неволно погледна дясното си рамо, където още личаха сини белези. — Не видя как скалите падат и погубват цвета на моята войска. Не, Тросеро, аз съм убеден, че Ксалтътън не е смъртен човек и само със Сърцето на Ариман мога да изляза срещу него. Затова заминавам сам за Кордава.

— Но това е опасно — протестира Тросеро.

— Животът винаги е опасен — измърмори кралят. — Аз няма да отида като крал на Аквилония нито като рицар на Пойтейн, а като странстващ наемен войник, както Навремето минах през Зингара. О, аз имам достатъчно врагове на юг от Алимейн, в земите и водите на Юга. Мнозина, които не ме познават като крал на Аквилония, ще си спомнят за мен като Конан барачанския пират или Амра, черния корсар. Но аз имам и приятели, и хора, които ще ми помогнат от лични съображения. — На устните му се появи крива усмивка.

Тросеро пусна безпомощно вдигнатите си ръце и погледна с надежда Албиона, която седеше на съседния диван.

— Разбирам съмненията ти, господарю — каза тя. — Но аз видях монетата от храма на Азура, а Хадрат каза, че тя е сечена петстотин години преди падането на Ахерон. Ако Ксалтътън е мъжът, изобразен на монетата, това означава, че той не е бил обикновен магьосник, защото годините на неговия живот наброяват столетия, а не десетки, както при другите хора.

Преди Тросеро да успее да отговори, на вратата се почука и един глас почтително извика:

— Господарю, хванахме един мъж да обикаля около замъка. Иска да говори с нашия гост. Какво ще заповядате?

— Шпионин от Аквилония — изсъска Тросеро и измъкна камата си, но Конан каза:

— Пуснете го да влезе!

Вратата се отвори и, хванат здраво от двама войници, се появи строен мъж, облечен в тъмно расо с качулка.

— Ти си поклонник на Азура, нали? — попита Конан.

Мъжът кимна, а войниците уплашено погледнаха Тросеро.

— Новината достигна до нас на юг — каза мъжът. — Отвъд Алимейн ние не можем да ви помогнем, защото нашата вяра не е разпространена там, а само на изток от Коротас. Но ето какво научихме. Крадецът, който е взел Сърцето на Ариман от Тараск, не е стигнал до Кордава. Бил е убит от разбойници в планините на Пойтейн. Скъпоценният камък е попаднал в ръцете на техния главатар, който, тъй като не е знаел истинската му стойност и освен това е бил подгонен от рицарите на Тросеро, го е продал на търговеца Зорат от Кот.

— Ха! — Конан скочи възбуден. — И какво е станало със Зорат?

— Преди четири дни той преминал през Алимейн на път за Аргос с малка група въоръжени слуги.

— Зорат е глупак, щом е пресякъл Алимейн на път за Аргос само с малка група въоръжени слуги! — извика Тросеро.

— Да, сега отвъд реката е опасно. Но Зорат е смел й безразсъден човек. Той много бърза да отиде в Месантия, където се надява да намери купувач за скъпоценния камък или да го продаде в Стигия. Може би се досеща за неговата истинска природа. Във всеки случай, вместо да тръгне по дългия път, който се вие покрай границите на Пойтейн, и да отиде в Аргос, далеч от Месантия, той е тръгнал направо през Зингара, по най-късия и най-пряк път.

Конан удари с юмрук по масата с такава сила, че тя подскочи, и викна:

— Кълна се в Кром, съдбата най-после ми се усмихна! Тросеро, кон и снаряжение на наемен войник! Бързо! Зорат ме е изпреварил, но не толкова, че да не мога да го настигна. Ако трябва, ще го гоня до края на света!