Робърт Джордан
Конан — защитника на трона (9)

Седма глава

Албанус се спря пред вратата. Грубият, подплатен с кожи вързоп под мишницата му изглеждаше съвсем неуместно в стаята с гоблени по стените и покритите с килими мраморни подове. Сулария седеше пред високо огледало, наметнала златотъкана дреха от коприна около кадифените си рамене, а една робиня бе коленичила до нея и сресваше златисто-медената коприна на косите й. Сулария забеляза отражението на Албанус, позволи на дрехата да се разтвори и разкри щедрата плът на гърдите си пред огледалото.

Лордът с лице на ястреб щракна с пръсти. Робинята се огледа, отговори на жеста му с поклон и избяга безшумно от стаята, сякаш босите й нозе не стъпваха по пода.

— Донесе ли ми нещо? — попита Сулария. — Много странно си го завил, ако това е подаръкът за мен — тя загледа отражението си в огледалото и нанесе лек руж по бузите си с четчица от животински косми.

— Това не е за теб — изсмя се той. — Това е мечът на Мелиус.

С един от ключовете, закачени на златна верижка около врата му, той отключи грамаден лакиран сандък до стената, като в строга последователност завъртя ключа първо в една посока, после в противоположната. Ако тази последователност се наруши, бе казал той на Сулария, хитро измислена система от тръби и кухи пространства между тях щеше да изхвърли отровни стрели в лицето на човека, опитал се да го отвори.

Албанус вдигна капака, захвърли настрана парцаливата наметка и внимателно постави меча на предварително приготвеното място. Томовете на древния Ахерон, подвързани с кожа на девици, също се намираха в сандъка, внимателно отделени един от друг с коприна — те бяха най-важната принадлежност на магьосниците от скривалището. Пръстите му се отпуснаха за миг върху вързоп свитъци от платно. Нямаха значение за извършването на магиите, ала все пак заслужаваха своето място в сандъка — върху тях бе нарисуван Гариан — с цветни бои и с въглен. На почетното място, върху копринена възглавничка, положена на поставка от злато, лежеше кристална сфера във възможно най-наситеният тъмносин цвят, сред който танцуваха и блещукаха сребърни петънца.

Сулария остави дрехата да се плъзга бавно след нея по пода, приближи се и застана гола до Албанус. Докато гледаше към меча, езикът й докосна с няколко леки потупвания устните й.

— Това ли е оръжието, което погуби толкова хора? Не е ли опасно? Не трябва ли да го унищожиш?

— То е прекалено полезно — обясни й той. — Ако знаех каквото зная сега, никога нямаше да го оставя в ръцете на онзи глупак Мелиус. Тъкмо руническите знаци върху острието ме доведоха до неговата тайна, погребана в изтеклите хилядолетия.

— Но защо Мелиус изби толкова хора?

— Оръжието е било изковано, като духовете на шестима майстори на меча били вградени в стоманата — той леко докосна с пръсти острието, чувствайки силата, въплътена в неговата острота. Такава сила щеше да притежава той, власт извън познанието на смъртните умове, могъщество, недостижимо за земните крале. — И заради окованите в плен духове започва лудостта — той посегна да повдигне меча, ала спря: разтворените пръсти на ръката му бяха долепени до дръжката. — Ако една и съща ръка стисне дръжката три пъти, за да използва оръжието, то умът, който контролира ръката, ще бъде изпепелен, ще се слее с лудостта на онези древни майстори на шпагата. Бягай. Убий и бягай. Убий. Убий!

Гласът му прерасна във вик и той погледна Сулария. Устата й зееше, с неприкрит страх в сините очи тя се взираше в ръката му, стиснала меча.

Колко пъти си използвал меча? — прошепна тя.

Той се изсмя и изтегли ръката си. Вместо меча вдигна кристалната сфера и внимателно я обгърна с пръсти, изпълнен с благоговение. Знаеше, че не съществува никаква сила под небето, способна да направи дори най-нищожна драскотина върху видимо крехката повърхност на наситено синия кристал.

— Боиш ли се от този меч? — меко попита той. Твърдият му като елмаз взор сякаш проникваше до сърцето на кобалтовата сфера. — Ето от какво трябва да се боиш, защото чрез това може да повикаш и контролираш едно същество — демон ли, или бог, — самият аз не знам, ала то притежава такава власт, че дори томовете на Ахерон споменават за него с шепот, изпълнен със страхопочитание.

И той, Албанус, щеше да бъде неговият господар, повелител на повече власт, отколкото всички крале на всички народи по света. Дишането му се учести при тази мисъл. Никога досега не се бе осмелявал да повика съществото, защото това криеше опасност за човека, който го призоваваше — опасност, че господарят може да се превърне в роб, в простосмъртен, забавляващ безсмъртно чудовище, което разполага с вечността, за да се развлича. Ала нима той не бе потомък на Брагорас, древния крал-герой, убил дракона Ксутаркан и приковал демона Даргон в глъбините на Западното море?

Почти несъзнателно думите от заклинанието за повикване започнаха да се изтръгват от устните му:

— Аф-фар меа-ротр Омини деас-каан, Еет-фар белаан ифеах кристи…

Докато думите се нижеха, небето над града се смрачи сякаш самото слънце се превърна във вечерен здрач. Светкавици разкъсаха и оплетоха небето с раздвоените си езици и сред страшно бучене и вой земята започна да се тресе.

Анибус се препъна, внезапно го обхвана паника, той погледна стените, които се люшкаха като парче плат от буен бриз. Бе прекалено рано за това. Беше истинска лудост да опитва. И все пак той не бе довършил магическия напев. Все още съществуваше възможност да спре всичко. Бързо грабна сферата — сега тя блестеше — и я положи върху възглавничката в лакирания сандък. С извънредна съсредоточеност мъжът прогони всички мисли от ума си. Не биваше да допуска никакъв проблясък на желание да повика съществото. Никаква мисъл за него. Никаква.

Светлината в кристалната сфера бавно избледня и земята престана да се люлей. Светкавиците изтъняха и изчезнаха. Светлина се прокрадна над града, сякаш наближаваше нов изгрев.

Дълго време Албинус не погледна Сулария. Ако тя произнесеше само една дума, помисли си той мрачно, едничка дума за зрелището, в което той се представи като истински глупак, Албинус щеше да я изкорми и да я удуши със собствените й черва. Една-единствена дума. Той се обърна към нея с почерняло лице, като онова на палач под сянката на черната качулка.

Сулария се взираше в него с очи, изпълнени с неподправен възторг и страст.

— Толкова власт! — прошепна тя. — Ти разполагаш с толкова власт, че се боя да те гледам, от страх да не ослепея. — Дъхът заподскача и се загуби в рязко, учестено хриптене. — Така ли ще унищожиш Гариан?

Настроението му се повиши, гордостта му литна високо.

— Гариан не е достоен за това — подигра се той. — Ще създам човек, със собствените си ръце ще му вдъхна живот. Така ще доведа узурпатора на трона до жалката участ, която заслужава.

— Толкова ли си могъщ? — задъха се тя.

Той махна.

— Това беше просто дреболия. Вече съм правил така и следващия път няма да повторя грешките от миналото! — Той рязко вплете ръка в косите й, събори я на пода и я облада насила, въпреки че тя би му се отдала с истинска охота. — Вече нищо не стои на пътя ми! — обяви той, навеждайки се над тялото й. Жената изкрещя и в нейния глас той долови виковете на хората, които шумно приветстваха своя крал, своя бог.

Стивъна се надигна от възглавниците върху леглото си. Сочното й, закръглено тяло проблясваше, влажно от пот след любовната нощ. Налетите й гърди се залюляха красиво във вълните от грациозни движения на нейните рамене.

Мъжът в леглото й, жилест млад капитан от Златните Леопарди, нестабилно се повдигна на лакът. Тъмните му очи се взираха в нея с обожание.

— Вълшебница ли си, Стивъна? Всеки път си мисля, че ще умра от удоволствие. Зная, че съм получил цялото блаженство на света, ала ти отново ме даряваш с повече, отколкото съм мечтал.

Стивана се усмихна със задоволство.

— И все пак, Бетис, смятам, че ще се умориш от мене.

— Никога! — изрече той пламенно. — Трябва да ми вярваш. Ти си самата Деркето, слязла на земята.

— Но ти ми отказваш такава мъничка услуга.

— Стивъна — изстена той. — Не знаеш какво искаш от мен. Дългът ми…

— Само мъничка услуга — повтори тя и бавно приближи към леглото.

Очите му жадно я следваха. Тя не беше някакво си мършаво момиче, а жена с прелестни форми, невероятно чудо от прекрасни бедра и гърди, което вселяваше стръв в очите на всеки мъж. Протегна се към нея, ала тя отстъпи.

— Някоя незаключена врата, Бетис — меко изрече тя. — Или неохраняван проход. Нима ще лишиш своя крал от приятна изненада, от удоволствие, на каквото ти сега се наслаждаваш?

Младият капитан дишаше тежко, със затворени очи.

— Поне аз трябва да бъда там — склони той.

— Разбира се — бързо се съгласи тя, изтича до него, възсядайки го с грациозното си тяло. — Разбира се, Бетис, любов моя. — Усмивката й беше лисича, а пламъкът във виолетовите й очи — с полъх на смърт. Нека Албанус крои дългите си, безконечни планове. Тя щеше да нанесе удар, докато той пилее време да изплете поредната интрига. Жалко, че Бетис трябва да умре заедно с Гариан. Ала това беше в бъдещето. Въздъхвайки доволно, тя се отдаде на удоволствието.