Робърт Джордан
Конан — защитника на трона (15)

Тринадесета глава

Високият сводест таван от груб сив камък бе добре осветен от факли, закрепени върху пиринчени поставки по стените. В тях не се виждаше никакъв отвор, с изключение на единствена врата, добре охранявана от външната страна. Албанус не би изложил на най-нищожен риск онова, което се съхраняваше в стаята. Само защото бе в състояние да докосва предметите с поглед, той чувстваше могъществото, което щеше да се прелее от тях към него. Кръгла каменна платформа, не по-висока от обикновените каменни стъпала на стълбището, бе разположена в центъра на стаята, а върху нея лежеше огромен правоъгълен блок от глина с особен бежов цвят. Именно тази глина щеше да възкачи Албанус върху Трона на Дракона.

— Лорд Албанус, искам да зная защо ме доведоха тук и ме държат затворен!

Албанус придаде на лицето си приветливо изражение, преди да се обърне към навъсения мъж с рунтави вежди, който се бе изправил срещу него със стиснати юмруци.

— Пазачите са изопачили моите думи, Стефано. Аз им казах да доведат при мене великия скулптор Стефано, ала те са превишили правата си. Ще заповядам да ги наложат с камшик, уверявам те.

Стефано махна пренебрежително с ръка, но Албанус забеляза, че не помоли боят на пазачите да бъде отменен.

— Чувал си за мен? — запита скулпторът задъхано.

— Разбира се — отвърна Албанус, като с мъка сдържаше смеха си. Можеше да разгадае мислите на човека пред себе си сякаш бяха изписани върху пергамент с огромни букви. — Ето защо аз желая да изработиш за мен една статуя. Както виждаш, имаш на разположение всички необходими инструменти — и ръката му посочи ниска маса, отрупана с всякакви сечива, необходими при работата на скулптора.

— Това не струва! — подхвърли Стефано с надменно снизхождение. — Глината се използва за малки фигури. Статуи се правят от камък или бронз.

Устните на Албанус запазиха усмихнатото си изражение, ала очите му приличаха на живи въглени.

— Тази глина е докарана чак от Китай — той не можа да се досети за по-отдалечена земя. — Когато се опече, тя добива твърдостта на бронз, ала става по-лека от влажната глина. На масата са поставени рисунки на човека, чиято статуя ти трябва да изваеш. Виж ги.

Стефано се вгледа със съмнение в блока глина, взе парчетата пергамент, разгъна ги и ахна:

— Но това е Гариан!

— Нашият милостив крал — съгласи се раболепно Албанус, макар че едва не се задуши, когато произнасяше тези думи. — Статуята ще бъде подарък за него. Изненада.

— С какво трябва да бъде облечен кралят? — попита скулпторът. — Той е изобразен гол на всички рисунки.

— По същия начин трябва да бъде направена и статуята — Албанус пресече пътя на изненадата, готова да се изпише по лицето на Стефано, като добави: — В Китай съществува такъв обичай. Статуите, които се правят от тази глина, по-късно се обличат с истински дрехи. Одеждите се сменят от време на време, така фигурата винаги е облечена по последна мода. — Беше доволен от себе си заради измислицата. Запита се дали не би било забавно да изработят така и неговата статуя, след като се възкачи на трона.

Стефано рязко се засмя и от устните му се изплъзна остър звук, като че две каменни плочи се триеха една о друга.

— А какво ще правиш със статуята на голия Гариан, ако той загуби мястото си върху трона?

— Събитие, което едва ли ще се случи — меко възрази Албанус.

Стефано изглеждаше уплашен, сякаш бе осъзнал, че е изрекъл мислите си на глас.

— Разбира се, разбира се — лицето му се изопна, гъстите вежди се спуснаха надолу. — И защо трябва да приема предложението за тази поръчка? Да не забравяме, че ми бе отправено, след като прекарах нощта в една от килиите на твоя затвор.

— Тъжна грешка, за която се извиних. Да речем хиляда жълтици?

— Не се интересувам от злато — отговори подигравателно скулпторът.

— Което ще разпределиш между бедните — спокойно продължи Албанус. — Много съм слушал за прекрасната благотворителна дейност, която развиваш в Хелгейт — лицето на Стефано не се смекчи, ала лордът с ястребов профил разбра, че е намерил вярната посока. Гласът му се превърна в хипнотичен шепот: — Помисли си за всички добри дела, които може да извършиш с хиляда жълтици. Помисли за приятелите си, които те следват, когато ги раздаваш. Бих се обзаложил, че никой от тях не разполага дори с една десета от това злато. — Стефано бавно поклати глава и се вгледа в стената, сякаш върху нея виждаше онова, за което говореше лордът. — Как биха те възхвалявали, как биха следвали твоите стъпки с благодарствени слова. Колко велик ще бъдеш ти в очите им. — Албанус млъкна, потънал в очакване.

Стефано бе застанал по-изправен, по-горд от преди минута. Той рязко се раздвижи, стаята бе огласена от смутения му смях:

— Със сигурност много добри дела могат да се извършат с толкова злато. Тъкмо размислях за онези, на които мога да помогна.

— Разбира се — лордът с жестокото лице се усмихна, след което гласът му стана по-енергичен. — Статуята трябва да бъде изненада за Гариан. Ето защо никой не трябва да знае, че си тук. Ще ти донасят храна и питиета. И жени, ако пожелаеш. Всеки ден ще те пускат да се разхождаш в градината, ако бъдеш предпазлив. Сега се захващай за работа, че времето не чака.

След като Албанус напусна стаята, той спря между пазачите, които стояха с извадени саби от двете страни на вратата. Трепереше цял. Стомахът му се гърчеше от погнуса. Беше се наложило да изразява почит към такава отрепка като Стефано, сякаш бяха равни! Толкова бе унизително. Ала никой не можеше да накара такива като скулптора да работят със заплаха. Дори мъчението се оказваше безполезно, както със съжаление бе открил Албанус, защото щом работеха под принуда, онова, което се получеше на края, бе годно само за изхвърляне.

Почтително докосване по ръкава на туниката го накара да се изправи и да оголи зъби с ръмжене.

Робът, който го бе докоснал, се люшна уплашено към пода, навел ниско глава:

— Прости ми, господарю, ала командир Вегенций чака. Много е обезпокоен, прати ме да те повикам.

Албанус блъсна роба настрана и закрачи надолу по коридора. Беше изчислил всяка подробност. Ако войникът изпълнеше погрешно някоя част от плана, щеше да го скопи със собствените си ръце.

С плувнало в пот лице Вегенций крачеше в преддверието с високите колони. Веднага щом Албанус се появи, той започна да говори:

— Конан. Варваринът, който се би с Мелиус и му отне меча. Онзи, за когото Лукас спомена, че заговорничел заедно със Стивън. Сега един човек със същото име направи впечатление на Гариан и е нает да му служи. Аз го познах — това е същият мъж, който нахълта по време на срещата ни с Тарас. Вече четири пъти той се намесва в нашите планове, Албанус, не ми харесва тази работа. Хич не ми харесва. Лоша поличба.

— И боговете ли се намесват в моите планове? — прошепна Албанус, без да осъзнава, че произнася думите гласно. — Нима смятат да се борят срещу мен? — изрече той по-високо. — Не говори за лоши поличби. Тъкмо днес сутринта един прорицател ми предсказа, че ще нося Короната на Дракона в мига, когато умра. Заповядах да го убият естествено, за да запуша устата му. С такова предсказание за успех каква лоша поличба може да бъде някакъв си варварин?

Войникът с квадратно лице оголи меча си наполовина.

— Лесно можех да го убия. Той е сам в двореца и никой не го пази в гръб.

— Глупак! — изсъска Албанус. — Едно убийство в двореца е достатъчно Гариан да вземе веднага мерки за сигурността си. Ние не желаем той да бъде нащрек.

Вегенций рече насмешливо:

— Сигурността на Гариан е поверена в моите ръце. Всеки един от трима войници на Златните Леопарди е отговорен пред мен, а не пред Трона на Дракона.

— И двама от тези същите трима не са твои подчинени. В плана ми няма място за схватки с оръжия в палата. Хората трябва да видят в мое лице спасител на Немедия от въоръжената сган, която се надига на бунт по улиците.

— Значи той ще живее? — невярващо измърмори Вегенций.

— Не, ще умре. — Може ли този Конан да е оръжие на боговете, повдигнато срещу него? Не. Нему бе предначертано да носи Короната на Дракона. Той бе роден, за да стане крал и чрез могъществото на синята сфера — жив бог. — Заповядах на Тарас да го убие — продължи той. — Обаче му извести, че този човек трябва да умре някъде далеч извън двореца, където смъртта му ще бъде приписана на пиянска свада.

— Тарас изглежда е изчезнал някъде, Албанус.

— Тогава го намери! — гневно се озъби лордът с жестоките очи. — И помни — вътре в двореца варваринът трябва да остане непокътнат. Следи го! Когато излезе навън, го убий!