Робърт Джордан
Конан — защитника на трона (17)

Петнадесета глава

На следващия ден следобед Конан излезе да се разходи из палата. Към него се присъедини Хордо.

— Добре е, че те виждам, кимериецо. Здравата се бях уплашил — снощи не те срещах в никоя кръчма.

— Намерих си друга работа — усмихна се Конан. Забързани роби се тълпяха по коридорите, като се движеха близо до стените и оставяха централната пътека свободна за разходка на лордовете и благородните дами. Хората със синя кръв също обичаха да се появяват по това време, облечени в бродирани одежди от кадифе и сатен, със скъпи украшения от злато, смарагди и рубини по шията, китките и кръста. Благородните особи любопитно оглеждаха двамата войни, мъжете — с надменно презрително изражение, жените — замислено.

Хордо, изпълнен със съмнения, ги държеше под око, накрая не издържа, понижи внезапно глас и се наведе по-близо до Конан.

— Дано снощи ти е останало време да обмислиш какво се случи вчера. Сега палачите на Гариан нагорещяват железата за измъчване. Хайде да се мятаме на конете и да изчезваме.

— Престани с тези глупави приказки — засмя се Конан. — Само преди около две обръщания на пясъчния часовник се упражнявах в бой със саби срещу Гариан и той не ми каза нито една лоша дума. Даже много се смя, с изключение на времето, когато главата му издрънча…

Стъпките на едноокия се объркаха.

— Кимериецо, да не си… Митра! Ти си счупил главата на краля!

— Не съм чупил ничия глава, Хордо. Кракът на Гариан се хлъзна върху купчинка листа, натрупали от вятъра и той удари главата си върху дръжката на собствената си сабя. Чукна се леко, нищо сериозно.

— Онова, което ти и аз смятаме за леко чукване, — рече Хордо и вдигна показалеца си както правеха философите във „Фестис“, — кралете възприемат като смъртна обида спрямо личното си достойнство.

— Боя се, че си прав — въздъхна Конан. — Ти наистина остаряваш.

— Аз съм прекалено… — започна Хордо, ала бързо затвори уста, след като осъзна какво искаше да му каже кимериецът.

Конан потисна смеха си, който видът на брадатия предизвика. Хордо можеше да парадира, че е „стар“, ала бе готов да се сбие с всеки, който го наречеше така. Скоро веселието на кимериеца угасна.

Навлязоха в малък вътрешен двор, където двадесет войника от Златните Леопарди бяха наобиколили Вегенций. Всички, включително и командирът, бяха съблечени до кръста. Малка група благородници, дискретно отдалечена край алеята с колони, внимателно ги наблюдаваше. Отделно от тях, ала също скрита в сянката на колоните, за да не привлича вниманието на околните, стоеше Сулария и следеше заниманията им.

Вегенций се завъртя в кръга, скръстил ръце над главата си.

— Кой ще бъде следващият? — извика той на мъжете. — Голият му гръден кош бе масивен, раменете — широки и мускулести. — Няма ли да мога да се поупражня днес? Ти, Оуксис.

Един от мъжете излезе напред и веднага приклекна в дебнеща поза. Беше висок колкото Вегенций, ала не така масивен, въпреки че не изглеждаше хилав. Вегенций се изсмя, също приклекна и започна да заобикаля противника си. Оуксис се обърна, без да се смее.

Изведнъж те се вкопчиха един в друг, като местеха нозе по земята за по-изгодна позиция. Конан разбираше, че по-лекият мъж притежава ловкост и умение. Той освободи едната си ръка и юмрукът му полетя като светкавица към коравия корем на Вегенций. Може би тъкмо тогава си спомни кого щеше да удари, в последния миг юмрукът му се забави и неговата атака не накара ухиления Вегенций дори да изсумти.

По-едрият мъж не си налагаше никакви ограничения. Свободната му ръка се заби във врата на Оуксис, откъдето се разнесе звук като че камък бе ударил дърво. Оуксис се олюля и политна да падне, ала Вегенций го задържа прав още миг. Два пъти юмрукът на командира се повдига и се изсипа върху врата на противника. Оуксис започна да трепери, а след втория удар се отпусна безжизнен в ръцете на едрия, настръхнал мъж. Вегенций го пусна и той се строполи в безформена купчина върху каменната настилка.

— Кой ще бъде следващият? — изрева огромният командир на Златните Леопарди. — Няма ли никой сред вас, който иска да ми бъде съперник?

Двама от голите до кръста войници изтичаха да отмъкнат тялото на пребития настрана. Изглежда никой от останалите нямаше желание да изпробва силата на Вегенций. Грамадният мъж продължи да се върти, подигравателна усмивка цъфна на лицето му, докато накрая се обърна с лице към Конан. Тогава застана неподвижен и усмивката му стана мрачна.

— Ти, варварино. Ще се бориш ли с мен, или студовете на варварския север са замразили целия ти кураж?

Лицето на Конан се изопна. Той почувства погледа на Сулария върху себе си. Нахалството на надменния мъж, проявено пред очите на красива жена му подейства като камшик. Отвърза пояса със сабята и го подаде на Хордо. Над благородниците се понесе шепот. Всички започнаха да се обзалагат за изхода на схватката.

— Имаш повече смелост, отколкото ум — измърмори едноокият. — Какво ще спечелиш, ако го победиш, освен могъщ враг?

— Той вече е мой враг — отвърна Конан и добави със смях: — Поне един от враговете.

Кимериецът съблече туниката, захвърли я на земята и се приближи към групата мъже. Благородниците измериха ширината на раменете му и залаганията се промениха в негова полза. Вегенций, сигурен, че в смеха на варварина е скрита обида срещу него, чакаше противника си с изкривено лице. Войниците се отдръпнаха и разшириха кръга, когато Конан без колебание влезе в него.

Вегенций атакува веднага, с ръце протегнати напред: искаше да сграбчи и унищожи противника. Тежкият юмрук на Конан се изсипа отстрани на главата му и рязко прекъсна атаката. Прикляквайки леко, кимериецът заби другия си юмрук под ребрата на грамадния войник и изкара въздуха от дробовете му. Преди Вегенций да дойде на себе си, Конан го сграбчи за гърлото и за колана на кръста, повдигна го във въздуха, завъртя огромното му туловище над главата си и го запрати по гръб на земята.

Страхопочитание припламна в очите на войниците, които ги наблюдаваха. Никога не бяха виждали Вегенций съборен на земята. Сред благородниците залозите отново се промениха в полза на варварина.

Конан зачака. Дишаше леко, уверено стъпил на краката. Вегенций се изправи със залитане. Лицето му изразяваше безкрайно изумление, след миг яростта помете всякакво изражение от чертите му.

— Кучи варварски син! — изхриптя огромният войник. — Плюя на безименния гроб на майка ти! — Ръката му нанесе страхотен прав удар, който би убил всеки обикновен човек.

Ала и лицето на Конан бе променено от ярост. С очи ледени и безмилостни като самата смърт, прекалено разярен да мисли за своята защита, Конан понесе удара и падна на колене. Ала в същия миг ураганният му юмрук изкърти зъб от устата на Вегенций. За няколко безкрайни мига двамата огромни мъже останаха впити един в друг. Нанасяха и понасяха удари, които биха унищожили всеки обикновен войн.

Изведнъж Конан направи крачка напред. Вегенций отстъпи. Отчаяние блесна върху лицето на войника, в очите на Конан искреше мрачната сила на разрушението. Кимериецът изтласка още назад противника си. С потоп от безпощадни юмручни удари Конан изтика едрото му тяло към алеята с колоните. Оттам нарасналата тълпа благородници ги гледаше със затаен дъх и крещеше възбудено. Всички бяха забравили и достойнството, и благородното си потекло. Изведнъж с мощен удар Конан накара своя противник да се олюлее.

В усилията си да се задържи изправен, Вегенций се препъна и политна назад. Благородниците се отдръпнаха пред него, докато тялото му с глух удар срещна стената в сянката на колоните. С огромно усилие командирът се задържа на крака, после политна напред и падна върху бордюра на алеята. Единият му крак се раздвижи, като че някаква частица от мозъка му все още продължаваше да се бори, след което мъжът се отпусна — неподвижен, безсилен, безжизнен.

Войниците заобиколиха Конан, приветстваха го, крещяха бойни възгласи, съвсем забравили своя командир. Усмихнати благородници — и мъже, и жени, се втурнаха напред и почтително опитваха да докоснат кимериеца, сякаш протягаха длани да помилват тигър.

Конан не чу нито една от техните възхвали. В онзи кратък миг, когато Вегенций се бе изправил в сянката на колоните, той изведнъж си спомни къде по-рано бе виждал този мъж. Проби си път сред хаоса от ласкателства и възторжени викове, наведе се да прибере туниката си и се върна при Хор до.

— Помниш ли — тихо попита той едноокия си другар, — че ти разказах за Тарас и още двама души, когато паднах през покрива и наруших покоя на тайната им среща? Нали споменах за един висок мъж, който бе останал скрит в сянка?

Окото на Хордо се спря върху Вегенций, когото войниците тъкмо изправяха на крака. Благородниците бяха започнали да си отиват.

— Хм? — измърмори невярващо той.

Конан кимна, а брадатият подсвирна недоволно.

— Кимериецо, пак ти повтарям да яхаме конете и да изчезнем към Офир, веднага щом успеем да съберем хората от отряда.

— Не, Хордо — очите на Конан все още пазеха ледената суровост на схватката, а лицето му бе придобило изражение на вълк, тръгнал на лов. — Тъкмо открихме следата на врага. Сега е време да нападаме, а не да бягаме.

— Митра! — промълви Хордо. — Ако някъде ме утрепят заради тази глупост, да знаеш, че духът ми ще те преследва навсякъде. Да атакуваме?

Преди Конан да успее да отговори, до двамата мъже се появи робиня и падна на колене пред кимериеца.

— Дойдох да ти кажа, че крал Гариан те вика веднага да идеш при него.

Едноокият настръхна.

— Спокойно — възпря го Конан. — Ако кралят искаше главата ми, нямаше да изпрати този чифт прекрасни глезени за мен. — Робинята изведнъж го погледна с интерес.

— Нямам доверие на никого, докато не разберем кой иска да те убие — измърмори Хордо, — или докато не оставим Немедия далеч зад гърбовете си.

— Ще ти кажа кога ще му дойде времето да тръгнем към границата — засмя се Конан. — Води ни, момиче — робинята се спусна напред, кимериецът я последва.

Крал Гариан чакаше в стая, украсена с оръжия и ловни трофеи, ала ума му не бе съсредоточен върху лова. Свитъци и отделни парчета пергамент бяха разхвърляни по пода и върху многото маси, с които стаята бе буквално задръстена. При влизането на Конан Гариан захвърли с израз на отвращение един свитък към отсрещната стена. Синината върху бузата му контрастираше със зачервеното от буен приток на кръв лице.

— Никога не пожелаваш да станеш крал, Конан — бяха първите му думи.

Единственото, което Конан успя да изрече в изненадата си, беше:

— А защо не?

Грубото лице на Гариан изразяваше истинска ненавист, когато той размаха ръце, за да покаже всичките свитъци и парчета пергамент, пръснати наоколо.

— Нима мислиш, че това са плановете за някакъв велик военен поход? Или някаква величествена церемония, с която ще отдам дан на почит към името и паметта на баща си? Така ли мислиш?

Кимериецът поклати глава. Много пъти животът му бе променян от плановете и кроежите на редица крале, ала никога досега не бе вземал лично участие в изготвянето им. Хвърли поглед към един пергамент в краката си. Свитъкът бе изцяло изписан с колонки от цифри.

Гариан закрачи из стаята, като вземаше в ръце свитъци от масите и ги хвърляше на пода.

— Градската канализация също трябва да бъде изчистена, в Гилдията на лечителите казват, че вонята ще докара чума. Препоръчват ми древните проходи под палата да бъдат прегледани и запълнени с пръст заради сигурността на кралския дворец. Част от градската стена трябва да бъде достроена. Войската не получава на време възнаграждението си. Трябва да се купи жито. Още и още жито — той млъкна и се взря навъсено в чифт огромни еленови рога върху стената. — Хванах това животно в дивата степ край Бритунийската граница. Как ми се иска да бъда там сега.

— Не могат ли съветниците ти да се справят с тези неща? — попита Конан.

Кралят горчиво се засмя.

— Щяха да се справят, ако имаше злато. Злато, Конан. Станал съм като някой алчен търговец — само мисля как да натрупам повече злато.

— Съкровищницата…

— … е почти празна. Колкото повече жито се налага да купувам от Офир и Аквилония, толкова по-висока става цената, а трябва да изкупя огромно количество. Трябва да утоля глада след лошата реколта. Пък и онези безумни разбойници! Те подпалват всички каруци със зърно, които не се движат с кралска охрана, а дори и каруците, за които съм пратил пазачи. Вече съм заповядал някои от украшенията тук да се свалят и претопят, но дори и да оставя двореца гол, златото едва ли ще стигне.

— Какво ще правиш? — попита Конан. Винаги си бе представял, че богатството на кралете е безкрайно. За него бе съвсем невероятно, че крал може да се тревожи за злато не по-малко от самия него, и то за такива огромни количества от скъпоценния метал.

— Ще заема — отвърна Гариан. — Някои благородници и търговци имат богатство, което съперничи на моето. Нека помогнат да спрем гладната смърт, която дебне народа. — Той започна да рови сред пергаментите, докато откри един свитък, запечатан с Драконовия печат на Немедия. — Ще занесеш това на лорд Кантаро Албанус. Той е един от най-богатите хора в Немедия и ще бъде сред първите, които моля за помощ. — Лицето му се изопна, той подаде пергамента на Конан и добави: — Или ще обложа всички с данъци, ако не помогнат доброволно.

Кралят махна с ръка към Конан и му показа, че може да тръгва, ала големият кимериец остана на мястото си. Трябваше да извърши нещо фино и деликатно, но той бе човек, непривикнал към изтънченост, затова се чувстваше неловко. Гариан го погледна, очевидно изненадаш защо умелият майстор на сабята все още не тръгва.

— Голямо ли е доверието ти към Вегенций? — изведнъж бързо изрече Конан.

— Достатъчно, за да го задържа като командир на кралските телохранители — отговори Гариан. — Защо ми задаваш такъв въпрос?

Конан пое дълбоко въздух и започна да разказва историята, която бе запланувал да разкаже на краля на път към тази стая.

— Още щом дойдох в двореца, ми се стори, че съм виждал някъде този Вегенций по-рано. Днес си спомних. Видях го в една таверна в града. Водеше напрегнат разговор с човек на име Тарас. За Тарас говорят, че е споменавал много пъти колко хубаво ще бъде, ако някой друг заеме трона вместо тебе.

— Това е сериозно обвинение — бавно каза Гариан. — Вегенций ми е служил добре — на мен и на моя баща — отпреди много години. Не мога и да помисля, че ще ме предаде.

— Ти си кралят и все пак аз знам един урок, полезен за крале. Човек, който носи корона, винаги трябва да бъде предпазлив, трябва да следи амбициите на останалите в двореца и извън него.

Гариан отметна глава назад и се засмя.

— Ти може да си истински майстор на сабята, Конан, ала остави на мен да бъда крал. Имам доста по-голям опит от тебе в носенето на короната. Сега върви. Искам съобщението до лорд Албанус да бъде занесено много бързо.

Конан тръгна, като наведе глава. Щеше му се да вярва, че вече бе посял семето на подозрението у краля, ала тази борба с думи въобще не му харесваше. Той обичаше да посреща врага лице в лице с оръжие в ръка и се надяваше, че това скоро ще се случи.