Робърт Джордан
Конан — защитника на трона (5)

Трета глава

По Улицата на Скърбите цареше пълен мрак и трескавото безпокойство на тукашните обитатели нарастваше, сякаш с енергично движение можеха да се стоплят в мразовитата нощ. Проститутките вече не крачеха предвзето и изкусително, а подтичваха от един вероятен клиент към друг. Акробати подскачаха и се премятаха напук на земното притегляне и счупените преди години кости, като че ги наблюдаваше самият крал Гариан, ала вместо възнаграждение получаваха глух пиянски смях. Въпреки това те продължаваха номерата си.

Конан спря да погледа един гълтач на огън: шест пламтящи главни описваха бавни арки над плешивата му глава. Малка, постоянно променяща състава си група, също стоеше и наблюдаваше. Трима дойдоха и двама си тръгнаха, откакто кимериецът бе спрял на това място. Тази нощ по улицата имаше по-добри зрелища от изкусния жонгльор. Конан отдели медна монета от кесията си и я хвърли в шапката, оставена от сръчния фокусник на земята. Там имаше само две подобни монети. За изненада на Конан жонгльорът внезапно се обърна към него. Поклони се и задържа главните високо във въздуха, като че отдаваше почит на щедър покровител. Изправи се и започна да танцува, високо подскачайки, а огнените му бухалки се въртяха около него. През цялото време изглеждаше, че стъпалата му се намират неизменно в центъра на окръжностите, които описваше.

Хордо хвана ръката на Конан и задърпа мускулестия младеж надолу по улицата.

— За една медна монета — отвратен измърмори едноокият. — Беше време, когато само сребро можеше да накара някой от тях да ти покаже това. Даже една монета сигурно нямаше да е достатъчна.

— Този град е полудял — констатира Конан. — Никога не съм виждал толкова много просяци от тази страна на Вилайетово море. Бедните са станали още по-бедни и по-многобройни, отколкото в която и да е от другите три столици. Уличните продавачи слагат цени, които биха смазали търговец от Гилдията в Султанапур. При това лицата им са кисели, сякаш всеки момент ще фалират. Повече от половин сребърник за гарафа вино, а жонгльорът показва най-добрите си фокуси за една медна монета. Не видях жива душа да я е грижа дали утрешният ден ще дойде, или не. Какво става тук?

— Какъв съм аз, кимериецо? Учен? Свещеник? Говори се, че тронът е прокълнат, че самият Гариан е прокълнат от боговете.

Конан инстинктивно направи знака срещу злото. Проклятията са неща, с които човек не бива да се шегува. Няколко човека забелязаха жеста му и се отдръпнаха от огромния мъж. Достатъчно зло тежеше в собствения им живот, за да се развълнуват от онова, което го тревожеше.

— Наистина ли има проклятие? — подхвана големият кимериец след време. — Искам да кажа, приказват ли свещениците и астролозите за него? Потвърдили ли са, че такова нещо съществува?

— Не съм чувал — призна Хордо. — Така се говори по уличните ъгли. Всички знаят за проклятието.

— Утробата на Хануман! — изсумтя Конан. — Знаеш не по-зле от мен, че ако всички знаят нещо, обикновено е лъжа. Има ли някакво доказателство за проклятието?

— Ако това е доказателство, кимериецо — Хордо мушна Конан с грубия си пръст, за да подчертае значението на думите си, — в деня, когато Гариан се възкачи върху Трона на Дракона — забележи, точно същия ден — едно чудовище вилня по улиците на Белверус. Уби повече от двадесет човека. Приличаше на мъж — ако направиш мъж от глина и после наполовина го стопиш. Интересното е, че много хора, които са го видели, твърдяха, че приличал малко на самия Гариан.

— Човек, направен от глина — тихо повтори Конан, мислейки за пророчеството на слепеца.

— Не обръщаш внимание на онзи сляп глупак — посъветва го Хордо. — Освен това чудовището е мъртво. И да не мислиш, че го унищожиха градските стражи, изпокрити в казармите? Ами! Една стара жена, почти обезумяла от страх, запокитила срещу него газена лампа. Чудовището цялото се покрило с горяща мазнина. От него останала само купчинка пепел. Градските стражи щели да вземат жената на разпит, но съседите ги прогонили. Обсипали ги с мръсотията от нощните си гърнета.

— Ела — подкани Конан и зави по някаква тясна улица.

Хордо се поколеба.

— Осъзнаваш ли, че навлизаме в Хелгейт?

— Следят ни. Още от „Заклания Вол“ — прошепна Конан. — Искам да узная кой е по петите ни. Оттук.

Улицата се стесняваше и лъкатушеше. Смехът и светлината от Улицата на Скърбите бързо се изгубиха. Смрадливата миризма на мърша и урина се сгъсти. Нямаше паваж. Скриптенето на ботушите им по чакъла и собственото им дишане бяха най-шумните звуци, които се разнасяха наоколо. Движеха се сред мрак, съвсем рядко разкъсван от шепа случайна светлина, процедила се от някой прозорец — достатъчно нависоко, за да почувства собственикът му поне мъничко сигурност и да дръзне да запали свещ.

— Говори — обади се Конан. — За каквото и да е. Какъв крал е Гариан?

— Кара ме да говоря — измърмори Хордо. — Да ни пази Бел от твоето… — той въздъхна дълбоко. — Гариан е крал. Какво повече има да се говори? Хич не ме е грижа за който и да е крал. Нито пък теб — съдя от онова, което видях последния път.

— И мен не ме е грижа. Но говори. Ние сме пияни и прекалено глупави, за да мълчим, докато се разхождаме в Хелгейт посред нощ. — Той освободи широката си сабя в ножницата. Блед лъч светлина от далечен прозорец проблесна по лицето му, очите му блещукаха в мрака като зеници на горско животно. Хищник, тръгнал на лов.

Хордо се препъна в нещо, което издаде сочен шляпащ звук под ботушите му.

— Черва и кости на Бара! Ух! Чакай да видя. Гариан. Поне се отърва от магьосниците. Повече ми допадат кралете, отколкото магьосниците.

— Как го постигна? — попита Конан, ала ушите му се ослушваха повече за звуци зад тях, отколкото за отговора. Дали това пред тях беше звук от човешки крак, пристъпящ дебнешком върху чакъла?

— О, три дни след като седна на трона, екзекутира всичките магьосници в кралския двор. Гетениус, неговият баща, ги държеше с дузини в двореца. Гариан не бе съобщил на никого какво възнамерява да прави. Малцина успяха да се измъкнат с някакво извинение, но останалите… Гариан дал заповед на Златните Леопарди в три след полунощ. Призори всички магьосници, останали все още в двореца, били измъкнати от леглото и обезглавени. Които се измъкнали, те били истинските магьосници — така казал Гариан. Позволи им да запазят богатството си. За тези, които не съумяха да разгадаят, че им готви смъртта, каза, че били шарлатани и паразити. Разпредели имуществото им сред бедняците, даже и тук, в Хелгейт. Последното добро нещо, което е направил.

— Интересно — подхвърли Конан разсеяно. Острите му очи различиха в тъмнината две сенки. Пред тях имаше пресечка. А отзад? Да. Това беше мърморенето на някой, настъпил отпадъците, оцапали ботушите на Хордо. — Продължавай да говориш — настоя той. Оръжието му прошумоля, одрасквайки кожата на ножницата, докато се измъкваше от нея.

Едноокият вдигна вежди, след като видя какво е направил Конан, после и той извади меча си. Двамата мъже вървяха и поклащаха леко стоманеното оръжие в юмруците си.

— За онова проклятие — продължи Хордо словоохотливо, — Гетениус се разболя две седмици след като някой го изрекъл. Щом легна в постелята, дъждът спря да вали. Валеше в Офир. Валеше в Аквилония. Но не и в Немедия. Колкото по-тежка ставаше болестта на Гетениус и колкото по-плътно се доближаваше до трона Гариан, толкова по-злокобна ставаше сушата. В деня, когато се възкачи на трона, полетата бяха сухи като кости на мъртвец, стрити на прах. Толкова и реколта беше прибрана тази година. Кажи, че това не е доказателство за проклятието.

Те стигнаха напречната тясна уличка; Конан потъна настрани в сянката и даде знак на Хордо да не спира. Плещестият едноок мъж продължи да се тътри напред, а думите му полека заглъхваха в мрака:

Понеже нямаше никаква реколта, Гариан купи жито от Аквилония и повиши митата, за да го изплати. Глупаците бандити по границата започнаха да палят каруците със зърно, а той пък повиши митата, понеже искаше да наеме повече пазачи за каруците и да купи още зърно. А ония глупаци на границата все още палят каруците. Високите мита са нещо прекрасно за контрабандата, но мене някак ми се иска кралят да не беше…

Конан чакаше, целият в слух. За секунда си помисли дали да не извади от наметката меча на лудия, ала дори през нея той все още чувстваше кръвта от убийствата. Подпря оръжието на стената. Стъпките на преследвача се приближиха, забързани, но и колебливи. Конан вече бе сигурен, че ги преследва само един човек.

Слаба, обвита в наметало фигура, се придвижи по тясната улица, спря в тъмнината, изцяло съсредоточила вниманието си върху слабия шум от заглъхващите стъпки на Хордо. Конан направи крачка напред и сграбчи с лявата си ръка рамото на непознатия. После светкавично извърна тяло и блъсна преследвача си в стената. Противникът му издаде мъчителна въздишка. Конан постави острието върху гърлото на непознатия и го повлече надолу по пресечката до едно осветено място. Устата на мускулестия младеж зейна, когато видя лицето на пленника си. Беше жената, която изглеждаше не на място в „Заклания Вол“.

Имаше страх в големите й, светлокафяви очи, ала когато тя заговори, гласът й бе овладян.

— Възнамеряваш ли да ме убиеш? Не мисля, че убийството на жена ще бъде извън силите ти. Та ти напускаш жените с такава лекота.

— За какво говориш? — грубо попита той. — Ти с разбойниците ли работиш, момиче? — трудно му беше да повярва в това, ала бе виждал и по-странни неща.

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Аз съм поетеса. Името ми е Ариани. Би ли махнал този меч, ако не възнамеряваш да ме убиеш? Знаеш ли какво направиха те, когато си тръгнах? Имаш ли някаква представа?

— Кром! — измърмори той, объркан от нейното излияние. После ръката му отпусна меча.

Видя как тя преглътна и усети спокойния й поглед върху себе си.

— Хвърляха зарове да определят кой ще бъде първи с нея. Всичките мъже в таверната се наредиха. Междувременно я подхвърляха един на друг и я пляскаха по бедрата, докато заприличаха на узрели, кървавочервени плодове.

— Русокосата крадла — възкликна той. — Ти говориш за нея. Да не искаш да кажеш, че си ме проследила до Хелгейт, само за да ми разкажеш за крадлата?

— Не знаех, че ще отидеш в Хелгейт — разгневи се тя. — Следвам хрумванията си. Твоя работа ли е да знаеш къде ходя? Аз не съм робиня. Особено пък твоя робиня. Онова бедно момиче! След като я пусна да си върви, помислих си дали не й съчувстваш, дали не си различен от останалите, въпреки че изглеждаш толкова буен. Ала…

— Ти знаеше ли, че е крадла? — прекъсна я Конан.

Лицето й доби израз на човек, който се отбранява.

— Тя също трябва да живее. Предполагам, не знаеш какво принуждава хората да стават крадци, как се живее, когато си беден и гладен. Не и ти с огромната си сабя и тези мускули, и…

— Млъкни! — изкрещя той и веднага понижи глас, като хвърли бърз поглед по цялата тясна уличка. Не беше добре да привлече нечие внимание в място като Хелгейт. Когато отново отправи взора към нея, тя го гледаше със зяпнала уста.

— Знам какво означава да бъдеш беден — започна той тихо. — Знам какво е глад и кражба. Случвало ми се е да бъда и беден, и гладен, и крадец, преди да порасна достатъчно, за да се обръсна.

— Съжалявам — бавно изрече тя. Конан изпита дразнещо чувство, породено вероятно от глада, който бе изпитвал като юноша, или от нейните думи.

— Колкото до онова момиче, тя проигра дадения й шанс. Предупредих я, че късметът й не работи тази вечер — и тя наистина имаше лош късмет, щом аз успях да я уловя. Ти видя.

— Може би трябваше да поговоря с нея, когато я забелязах — въздъхна Ариани.

Конан поклати глава.

— Каква жена си ти? Поетеса казваш. Седиш в евтина таверна на Улицата на Скърбите, загрижена за крадците. Обличаш се като девствената дъщеря на някой бакалин, а приказваш с думи на благородница. Преследваш ме до Хелгейт, за да ми се скараш — той се засмя с дълбок гръден смях. — Когато Хордо се върне, ще те придружим обратно до Улицата на Скърбите и дано Митра опази блудниците и крадлите от тебе.

Опасен огън се запали в очите й.

— Аз съм поетеса, добра при това. И какво е лошото на дрехите ми? Предполагам, бих ти харесала повече, ако носех оскъдни парцали от коприна и се гърчех като…

Той притисна с ръка устата й, спрял да диша, докато се ослушваше. Очите й бяха приковани — огромни и бляскави — върху лицето му. Ето го отново онзи звук, който подразни слуха му. Стържене на стомана, измъкваща се от ножница.

Отблъсквайки жената нагоре по тясната пресечка, Конан се обърна тъкмо когато първият от група мъже се втурна срещу него. Оръжието на кимериеца сряза гърлото на нападателя, а сабята му се заклати, издигната във въздуха.

Един от другите трима преследвачи се препъна в грохващото тяло на другаря си и изкрещя — оръжието на Конан бе намерило непокритото от ризницата място, където се съединяват вратът и рамото. Зад мъжете долетя писък, който завърши със задавен стон, последван от вик:

— Червения Ястреб!

Това подсказа на кимериеца, че Хордо се е включил в схватката. Мъжът срещу Конан зае отбранителна стойка, като се опитваше да разгадае как се развива битката зад гърба му, без да откъсва очи от огромния младеж.

Изведнъж Конан изкрещя и раздвижи рамене, сякаш се готвеше да нанесе удар отвисоко през рамо. Мечът на противника блесна във въздуха да го парира, а тялото му остана съвсем незащитено. Страхотният промушващ удар на Конан доближи противника срещу лицето му, оръжието на кимериеца се подаде, щръкнало две педи зад гърба на нападателя. Той се взря в очите на умиращия и дори в тъмата успя да съзре отчаянието, обхванало мъжа, осъзнал, че идва смъртта. После смъртта наистина овладя всичко. Конан изтегли меча си и го изтри в наметалото на мъртвия.

— Ранен ли си, Конан? — извика Хордо, препъвайки се от телата в тясната уличка.

— Тъкмо изтривах… — отвратителна миризма изпълни ноздрите на Конан. — Кром! Какво е това?

— Подхлъзнах се от нещо — отвърна Хордо кисело. — Затова се забавих толкова, докато се върна. Коя е тази блудница?

— Не съм блудница — възрази Ариани.

— Името й е Ариани — уточни Конан. Той повдигна вежди като я видя да пъха в роклята си малка, очевидно умело използвана в схватката кама.

— Ти не извади това нещо срещу мене, момиче.

— Ала го имах на разположение — отговори тя. — Сигурно не съм помислила, че ще имам нужда от оръжие с теб. Тези твои приятели ли са?

— Разбойници — изсумтя той.

Хордо се изправи, след като бе огледал труповете.

— Изглежда ще се наложи да им хвърлиш един поглед, Конан. Твърде добре са облечени за Хелгейт.

— Някои от по-добрите граждани на Хелгейт — кимериецът сбърчи нос. — Хордо, веднага щом съпроводим Ариани до Улицата на Скърбите, трябва да намериш някаква баня. Ако възнамеряваш да продължиш да пиеш с мене, разбира се.

Хордо измърмори нещо под нос.

— Стига да не е някакъв капан — започна Ариани и спря, нерешително прехапвайки със зъби долната си устна. Накрая кимна. — Всичко ще бъде наред, — промърмори тя на себе си. — В странноприемницата „Знакът на Фестис“, съвсем близо до Улицата на Скърбите, има дървени корита. Може да дойдете като мои гости, поне за тази нощ.

— „Фестис“! — гракна Хордо. — Кой пък е чувал за странноприемница, наречена като богинята на музиката, разните му там стихове и други брътвежи?

— Аз — заяви Ариани с известна рязкост. — Щом аз ви каня, леглото, храната и виното са безплатни, въпреки че от вас се очаква частично да участвате в уреждането на сметката. Ще разберете, когато видите мястото. Е? Идвате ли, или ще воните, докато съберете два сребърника да си платите банята?

— Защо? — попита Конан. — Не беше така приятелски настроена преди една-две минути.

— Интересен си ми — каза просто Ариани.

Хордо се подсмихна и на Конан внезапно се прииска едноокият да вонеше поне мъничко по-слабо, та да го приближи на достатъчно разстояние за един хубав удар с юмрук. Кимериецът бързо зави древния меч в наметалото.

— Хайде да се махаме оттук, преди да сме привлекли още гадини — предложи той.

С възможно най-голяма скорост те напуснаха пределите на Хелгейт.