Робърт Джордан
Конан — защитника на трона (20)

Осемнадесета глава

Когато плътният звук на бронзовия гонг отброи първото обръщане на часовника след залез-слънце, Конан тихо отметна завивките от леглото сред мрака на стаята си. Беше се подготвил за рискованото среднощно начинание — остана бос, само по туника, пъхнал кама в колана. Сабята, ризницата и доспехите само щяха да му пречат на мястото, където се готвеше да отиде.

Промъкна се до прозореца с тихи стъпки, покатери се по каменния ръб и се превъртя с котешка ловкост, за да намери място за пръстите на ръцете си над прозореца. Не беше нещо обичайно за мъжете да поглеждат нагоре, дори когато търсят нещо или някого. Ето защо най-добрият начин да остане незабелязан, беше да пропълзи нагоре, по стената.

Леки облаци мятаха тънката си паяжина върху лика на голямата кръгла луна и хвърляха по земята, бягащи, или танцуващи сенки. Конан се превърна в една от тях.

Дори сред гладката стена, където камъните бяха слепени здраво един към друг, опитните пръсти на ръцете и краката можеха да открият пукнатини и процепи. Каменните корнизи и ръбовете на фризовете се простираха над него като истинска пътека към покрива. Той бързо и внимателно прекоси керемидите и от далечния край на покрива скочи върху пътека, прокарана по отбранителния насип. Пътеката не се охраняваше от часовой, защото се намираше в самото сърце на двореца. Той прекоси крепостната стена като се промъкна през амбразурата между два високи колкото човешки бой зъбци. После се смъкна върху колонада на ниво третия етаж на сградата над застлания с камъни вътрешен двор.

Вътре в палата зад него започна да бие камбана — будеше войниците по тревога — и той замръзна на мястото си сред подвижните сенки. До него долетяха крясъци, ала не схвана нито дума. Намръщи се. Тази тревога можеше да призове и Вегенций. Ала врявата не се разпростираше навсякъде, защото никаква внезапна светлина, нито шум от тичащи войници не наруши покоя във външната част на двореца. Всичко щеше да отмине скоро и Вегенций щеше да се прибере в стаята си. Дива усмивка озари лицето на кимериеца. Командирът щеше да пристъпи прага, готов за нощния си сън, ала вместо това щеше да го чака човек, приготвил въпросите си и щеше да изиска отговори от него.

Конан бързо се придвижи, тичайки по покрива, докато стигна до друга стена. С лекота се изкатери по нея и продължи да пълзи напред, като притискаше тялото си към острите й ръбове: не се боеше нито от бездънната тъмнина под него, нито от камъните, върху които би паднал при подхлъзване или ако хватката на ръката му внезапно се охлаби. Изопна се в цялата си дължина, легна върху стената, рязко залюля крака и със светкавично приплъзване надолу по отвесната каменна зидария достигна прозореца на стаята, където спеше Вегенций.

Големият кимериец измъкна камата от ножницата и влезе в стаята, беззвучен като самата смърт. Няколко пиринчени лампи бяха запалени и хвърляха мъждива светлина в спалнята и преддверието, ала и двете помещения бяха празни. Първоначалните му опасения бяха, че ще се окаже тъкмо така. Той мрачно застана до вратата на спалнята и зачака.

Бдението му се проточи дълго, ала той не трепваше, чакаше с неотклонното безшумно търпение на звяр, тръгнал на лов. Даже когато чу, че вратата на преддверието се отвори, единствено ръката му се раздвижи и стисна по-здраво дръжката на камата. Шумът от стъпките подсказа, че иде само един човек. С приближаването на стъпките Конан плътно притисна тялото си към стената до вратата.

В стаята влезе висока мъжка фигура със златиста наметка и шлем с червения гребен на командира на Златните Леопарди. Празният юмрук на Конан нанесе страшен удар върху врата на мъжа. Той изстена и се строполи по гръб на пода. Кимериецът се вгледа изумено в него. Това не беше Вегенций.

В този миг цяла виеща орда в златни наметала се втурна в стаята през преддверието и се нахвърли върху него. Надавайки рев, Конан започна да се бие. Камата му потъна в нечие гърло и се изплъзна от ръката му с падането на мъртвия войник. Изкъртени зъби и строшени челюсти оставаха след страхотните му удари. Мощно изхвърлен от Конан, един войник полетя с писък през прозореца, през който бе влязъл кимериецът. Ала със своята многобройност те успяха да го повалят. Беше съборен по гръб на пода, по трима войника притиснаха ръцете и краката му, макар че мнозина от тях плюеха кръв. Той напрегна всичките си сили, успя единствено да ги разтърси, ала не можа да се освободи.

Вегенций, без шлем, с безмерно самодоволно лице, се появи на вратата.

— Виждаш, че съм прав — каза той на някого, който все още се намираше в другата стая. — Той е възнамерявал да убие първо мене. В случай, че някой откриеше твоята смърт преди варваринът да избяга, моето отсъствие от командния пост щеше да улесни неговото бягство.

Плътно загърнат в наметало, със синината, която изпъкваше още повече на фона на бледото му лице, Гариан влезе в стаята. В погледа, който отправи към Конан, се четеше смесица от ужас и почуда.

— Дори когато чух другите да ми разказват, аз пак не можех да повярвам — прошепна той. Силна тръпка премина през тялото му. — Повече от двадесет пъти можеше да ме убие, когато се упражнявахме със сабите. Изцяло бях в ръцете му.

— Тогава веднага и без никакво съмнение щяха да го посочат като твой убиец — каза спокойно Вегенций.

— Лъжец! — Конан плю срещу грамадния войник. — Дойдох тук, за да те накарам да признаеш своето собствено подло предателство.

Лицето на Вегенций потъмня, той протегна ръка към меча си, ала Гариан го спря с жест. Кралят се приближи, за да каже няколко думи на кимериеца.

— Чуй ме, Конан. Преди да падне здрач, Вегенций арестува двама души, които са заговорничели заедно с тебе. Мъж, който се нарича Грекус и една жена — Галиа. Хванахме още трима-четирима. Отричаш ли, че ги познаваш и че те са заговорничели срещу моя трон?

Умът на Конан се обърка. Беше ли Ариани сред пленените? Не биваше да споменава името й — щеше да я предаде в ръцете ми, ако още не я бяха арестували.

— Глупави младежи! — бързо реагира той. — Все дърдорят, няма да спрат, докато побелеят и всичките им зъби изпаднат. Ала винаги има хора, които могат да ги използват. — Престана да приказва, защото ботушът на Вегенций се стовари под ребрата му.

С махван е на ръка Гариан отпрати войника настрана и продължи:

— Вегенций разпита онези, които ти наричаш „безопасни“ За две преобръщания на пясъчния часовник смаза волята им. Доведе ги пред мен и от устите на онези, които все още можеха да приказват, чух, че са подготвяли план да ме ликвидират. Трябвало е ти, Конан, да отнемеш моя живот със сабята.

— Аз не съм убиец! — възропта Конан, ала Гариан продължи, като че въобще не го беше чул.

— Беше дадена тревога: войниците търсеха теб. И те открихме. Ти чакаше в засада, с кама в ръка. Твоите постъпки те обвиняват.

— Още преди разсъмване главата му ще украси някой кол — обяви Вегенций.

— Не — тихо рече Гариан. — Аз се доверявах на този човек. — Той избърса ръцете си върху края на наметката, сякаш извършваше някакъв ритуал. Очите му се взряха в лицето на Конан със студен блясък. — От много години не е прилагано древното наказание към онзи, който иска да убие краля — човека, носещ по право Короната на Дракона. Сега ще приложим това наказание! — той се загърна с наметалото си, отвърна лицето от кимериеца и гордо напусна стаята.

Вегенций го изпрати с поглед и погледна втренчено към Конан. Изведнъж той рязко се разсмя и разтърси глава:

— Древното наказание, варварино. Знаеш ли колко ще ти бъде приятно. Свалете го долу в тъмницата!

Един от онези, които държаха Конан, се размърда. Кимериецът видя спускаща се към лицето му дръжка на сабя и после пред очите му всичко се завъртя.