Робърт Джордан
Конан — защитника на трона (23)

Двадесет и първа глава

Оковите, с които бе разпнат Конан, със скърцане и трясък започнаха да се снижават, докато го спуснаха върху каменния под. Той не можа да потисне стенанието, родило се в гърдите му, когато положението на тялото му се промени. Нямаше ни най-малка представа колко време бе висял неподвижен в пространството. Шепата светлина и непроницаемият мрак около нея винаги оставаха едни и същи и не му подсказваха колко време е изтекло.

Нозете му докоснаха пода и коленете, оставени толкова дълго без никакво движение, поддадоха под тежестта на тялото. Той се строполи в цялата си дължина върху камъните. Конан се напрегна и опита да раздвижи ръцете под себе си, ала кръвта отдавна се бе отцедила от тях. Вцепенени, горните му крайници можаха единствено да потръпнат.

Двамата мъже, които го бяха налагали с камшици, бързо пресякоха светлото пространство и започнаха да свалят веригите. Слабата му съпротива се оказа съвсем безполезна, докато приковаваха ръцете зад гърба и свързваха със стоманени вериги глезените. Мъжът с белега от изгорено беше все така мълчалив и безизразен, ала онзи с косматите гърди и приятното лице, бъбреше едва ли не весело:

— Вече си мислех, че ще те оставим да висиш още един ден — толкова вълнуващо прекарахме с тебе предишните. Вържи го по-здраво — добави той към другаря си. — Този е много опасен. — Вторият мъж изсумтя и продължи невъзмутимо работата си — впи нов нит в стоманената гривна, която стягаше лявата китка на Конан.

— Моите хора… — дрезгаво прошепна кимериецът. Гърлото му беше пресъхнало като строшен глинен съд.

— О, и те се включиха в данданията — пренебрежително се засмя кръглоликият. — Биха се срещу Златните Леопарди, които бяха изпратени да ги арестуват, доста упорито се съпротивляваха, а после изчезнаха някъде. Може би щяха да им обърнат повече внимание, ала толкова много неща се случиха от днес заранта, откакто Гариан си върна трона. В самото начало кралят, под страх от смъртно наказание, прати на заточение всичките си по-раншни съветници. След това създаде нова титла — Върховен Съветник на Немедия, който по власт е почти равен с краля. Титлата получи лорд Албанус, човекът с най-злите очи, дето някога съм виждал. А като капак на всичко кралят провъзгласи любовницата си за благородна дама. Можеш ли да си представиш оная руса блудница като благородница? Да, но всичките фини люде с благородна кръв се отнасят почтително към нея, защото се говори, че по-късно можело да стане и кралица. Освен това из града има бунтове. Довърши останалото, Струто.

Мълчаливият мъж отново изсумтя и с грохот продължи заниманието си с оковите.

Конан сви устни, за да събере влага в гърлото си.

— Бунтове? — успя да произнесе той.

Онзи с приятното лице кимна.

— Навсякъде из града. — Огледа се наоколо, като че искаше да провери дали някой не подслушва и шепнешком додаде: — Хората крещят като луди Гариан да се откаже от престола. Сигурно затова се отърва от старите си съветници с надеждата, че каквато и да е промяна ще задоволи бунтовниците. Поне досега не е изпращал Златните Леопарди срещу тях.

Хората на Ариани най-сетне са се раздвижили, помисли си Конан. Може би те наистина щяха да предизвикат някакви промени — да, наистина, изглежда вече бяха ги предизвикали — ала за добро или за зло ставаше това? С огромни усилия той успя да зададе въпроса си, като с мъка произнасяше отделните думи:

— Има ли… въоръжени… мъже… с… тях?

— Пак си мислиш за твоя отряд, а? Не, няма, само хората от улицата участват в бунта, макар че изненадващо голям брой се оказали със саби и други оръжия, доколкото чуват ушите ми. Струто! Размърдай се!

Онзи с белега от изгорено се върна, нарамил дълъг прът, който двамата провряха между гърба и сгънатите в лактите ръце на Конан. Широки ремъци, вързани около здравите му ръце току под раменете, затегнаха кола плътно до тялото му. Кръглоликият измъкна от пояса си запушалка от кожа и я натика между зъбите на кимериеца, после привърза главата му към кола с ремък и го омота около устата на Конан.

— Време е да те заведем при краля — съобщи той. — Каквото и да ти правят, на първо време ще бъдеш оставен под нежните грижите на лейди Тиана. Прав ли съм, Струто? — тъмничарят с приятното лице се разтресе от смях, а Струто невъзмутимо продължи да зяпа пред себе си. — Е, варварино, имаш съвсем малко време да се помириш с боговете си. Хайде да тръгваме, Струто.

Двамата хванаха кола от единия край и изправиха Конан на крака. Къде с влачене, къде с блъскане, те го изтикаха от тъмницата и го помъкнаха нагоре по грубите каменни стъпала към стаите с мраморни подове в двореца. Когато достигнаха богато украсените коридори, кимериецът беше възвърнал изцяло способността си да ходи. Той гордо отблъсна ръцете на двамата, които го подкрепяха и продължи сам напред с къси крачки, колкото му позволяваха оковите около глезените.

Кръглоликият го погледна и се засмя:

— Нетърпелив си всичко да свърши по-бързо, а?

Позволиха му да тътри крака както може, ала ръцете им не изпускаха кола, около който бе овързано тялото му. Мрачна усмивка докосна устните му. Стига да пожелае, би могъл да помете двамата мъже със същия кол, с който смятаха, че го държат под контрол. Ала отново щяха да го оковат, този път в гърнето на палата. Търпение. Той се съсредоточи върху опитите си да свие ръце, за да възвърне еластичността им.

Коридорите, през които минаваха, изглеждаха празни. Мяркаха се единствено робите, както винаги припкаха забързани край стените. Ала благородниците, бляскави и великолепни в одежди от коприна и кадифе, не се виждаха никъде. Тримата мъже се движеха сами в центъра на всички проходи в двореца.

Навлязоха в широк коридор със сводест таван поддържан от пиластри. Насреща им се зададе друга процесия. Грекус, Галиа и трима други, чиито лица Конан си спомняше от „Фестис“, се придвижваха напред със залитане, зорко следени от двама пазачи. Устата и на петимата бяха затъкнати, а ръцете им — вързани с въже зад гърба. Очите на Грекус се разшириха при вида на Конан, а Галиа се опита да се отдръпне по-далеч от големия кимериец.

Единият от техните пазачи подвикна към двамата, които вардеха Конан:

— Тия отиват в рудниците.

— Те са направо щастливци в сравнение с това, което ще получи този — изсмя се кръглоликият.

Пазачите му отговориха с невъздържано оживление и сбутаха групичката хора. Оплесканите в мръсотия млади въстаници забързаха напред, сякаш бяха по-уплашени от Конан, отколкото от войниците, които ги държаха в плен.

Кимериецът не им обърна внимание. Нямаше да им търси сметка за лъжите, изречени по негов адрес. Малцина мъже и още по-малко жени можеха да устоят срещу изобретателността на съвършения палач. Вегенций щеше да изнамери друг начин да го вкара в затвора, дори да не ги бе използвал.

В края на коридора, малко пред мястото, където се намираха, се отвори огромна врата, изтласкана напред от шестима облечени в златни наметала войници. Конан премина през нея и влезе в тронната зала на Немедия.

Две редици от изящно издялани колони с канелюри поддържаха високо над главите сводест таван от алабастър. Светлината от златните лампи, окачени върху сребърни вериги, се отразяваше, още по-бляскава, върху мраморните стени. Подът представляваше огромна мозайка, изобразяваща цялата история на Немедия. Тук се криеше обяснението за празните коридори — всичките благородници, облечени в парадни доспехи, се бяха събрали в тази зала. Тъмнооки лордове с одежди от кадифе и златни вериги около вратовете, пищни дами сякаш сами започваха да блестят със сиянието на скъпоценните камъни, вплетени в копринените одежди, обвили телата им. През центъра на залата минаваше широка пътека — от огромната врата до Трона на Дракона. Увенчаната му със златни рога глава се издигаше високо над събраното тук множество, а обсипаните със скъпоценни камъни криле се извиваха надолу, за да поддържат тежестта на раменете му. Върху главата му бе поставена Короната на Дракона.

Конан наложи своята крачка, докато вървяха по пътеката, въпреки че двамата тъмничари се опитваха да го накарат да побърза. Не би допуснал да се препъне в оковите, които обездвижваха тялото му, и да създаде развлечение на кралския двор. Той предизвикателно застана пред трона и се вгледа в лицето на Гариан. Мъжете, които държаха пръта, се опитаха да го съборят на колене, ала той остана прав. Сред благородниците се разнесе ропот. Пазачите се втурнаха напред и започнаха да налагат гърба и краката му с копията си, докато въпреки неговите нечовешки усилия, той бе сринат да падне на колене.

През цялото време лицето на Гариан не смени израза си. Сега той се изправи върху трона и изопна златотъканата дреха плътно около тялото си.

— Ние приехме този варварин в палата — обяви кралят високо — оказахме му скъпоценна чест, обсипахме го с Нашето внимание. Но открихме, че той таи в душата си предателство и заговорничи в самото сърце на Немедия. По най-отвратителен начин този човек излъга Нашето доверие и…

Той напевно продължи с обвинението си, ала вниманието на Конан бе приковано към мъжа, застанал на крачка зад Трона на Дракона с покровителствено отпусната ръка върху статуята, сякаш вече бе господар тук. Поклащаше глава при думите на краля като учител, който изразява одобрение към своя ученик. Печатът на Немедия висеше на златна верижка около врата му — знак, че този човек е Върховния Съветник на Немедия, лорд Албанус. Ала Конан познаваше това жестоко лице. Беше го зърнал на мрачната среща с Тарас и Вегенций. Кимериецът започна да се пита дали всеобща лудост не властва в Немедия.

— Ето защо Ние ще наложим древното наказание за неговото престъпление — гробовно напяваше кралят.

Неговият тон веднага накара Конан да си спомни за нещо — върху лицето на Гариан нямаше и помен от тъгата, обезцветила лицето му, когато стражите арестуваха кимериеца. Сега то бе невъзмутимо и спокойно.

— Когато слънцето изгрее и стигне зенита, този човек, който кроеше да отнеме живота на краля, ще бъде хвърлен на вълците. Нека звярът бъде разкъсан от зверове.

Веднага щом последната дума отекна над човешкото множество, Конан бе изправен на крака и изведен от тронната зала. Дори и кръглоликият тъмничар не каза дума, докато водеха кимериеца обратно към тъмницата — този път в малка килия, чийто каменен под бе покрит с мръсна слама. Отпушиха устата му и го освободиха от кола, ала оковите останаха. Добавиха още една — верига свързваше окованите му глезени с железен обръч, вбит в стената.

Щом тъмничарите си отидоха, Конан започна да изучава новия си затвор. Проснал се с цялата си дължина по корем, той можеше да докосне тежката дървена врата, ако ръцете му не бяха вързани зад гърба, ала нямаше за какво да се хване дори и ако дланите му бяха свободни. Той не се заблуждаваше, че би могъл да счупи здравите стоманени панти. Стените бяха иззидани от груби камъни, наредени плътно един върху друг, а вековната мазилка между тях бе започнала да се рони. Ако човек разполага с инструменти, може да махне достатъчно каменни плочи, за да избяга. След година или две. В изгнилата слама нямаше нищо освен един полуоглозган труп на плъх. Кимериецът нямаше как да не се запита кой го е ръфал така — други плъхове или последният затворник тук. Изрита го в далечния ъгъл с надеждата, че няма да му се наложи дълго да търпи тази смрад.

Конан едва седна, опрял гръб в стената, и ключът затрополя в големия железен катинар — вратата на килията се отвори със скърцане. За негова изненада влезе Албанус, внимателно повдигна дрехата си от черно кадифе, гнусливо избягвайки най-малък допир със сламата. След него облечената в златотъкана наметка фигура на краля се изправи в рамката на вратата. Лицето на Гариан любопитно се обърна във всички посоки, очите му внимателно изучаваха сламата и каменните стени. Той погледна към Конан само веднъж, сякаш кимериецът бе просто още един предмет в килията.

Пръв заговори Албанус:

— Познаваш ме нали, нали?

— Ти си лорд Албанус — предпазливо каза Конан.

— Познаваш ме — натърти човекът с ястребовото лице, като че съмнението му се потвърди. — Боях се, че е така. Значи правилно съм действал.

Конан се напрегна.

— Ти? — Очите му спряха върху лицето на Гариан. Защо Върховния Съветник правеше такова признание в присъствието на краля?

— Не очаквай помощ от него — изсмя се Албанус. — Ти, варварино, доста време ми създаваше тревоги, ала накрая се оказа, че не си оръдието на боговете. Вълците ще сложат край на живота ти и единствената истинска вреда, която ми нанесе, ще бъде изплатена от момичето, което изпрати да търси скулптора при мен. В крайна сметка се оказва, че ти не си нищо повече от дребна досадна подробност.

— Ариани! — възкликна Конан. Какво си й направил?

Лордът с обсидиановите очи се изсмя жестоко.

— Ела, крал Гариан. Хайде да напуснем това място.

— Какво направи на Ариани? — изкрещя Конан, докато Албанус излизаше. Кралят спря и го погледна. Конан се взря в лицето на Гариан и опита да наложи нотки на молба в гласа си:

— Кажи ми какво направи той с…

Думите замряха върху устните му — кралят невъзмутимо се обърна и си тръгна. Вратата със скърцане се затвори след него. Изумен, Конан отново се облегна на стената.

Още с първата си крачка в тронната зала, той бе усетил някаква странност в Гариан, ала бе потиснал това чувство. Никой човек не е в състояние да прецени нещата в правилна светлина, докато изслушва собствената си смъртна присъда. Ала сега кимериецът забеляза една малка подробност. Върху бузата на Гариан нямаше синина. Гариан не беше от хората, които прикриваха с пудра белезите по лицето си като капризна жена, той нямаше придворен знахар да отстранява следите от рани чрез магия и запалени свещи. Нито пък бе изтекло достатъчно време, за да може синината да изчезне по естествен път. Незначителна подробност, ала тя означаваше, че човекът, който седеше върху Трона на Дракона и произнесе смъртната присъда на Конан, в действителност не е Гариан.

Усещайки, че му се завива свят, кимериецът опита да подреди мислите си. Албанус организираше бунт и същевременно бе назначен за съветник на крал, който нямаше нищо общо с истинския Гариан. Ала тъкмо истинският крал се бе появил в стаята на Вегенций само преди една нощ. Конан бе сигурен. Той долови зловонната сянка на магията така ясно, както усещаше непоносимата миризма от гнилата слама, върху която бе седнал.

Търпение, напомни си той. Сега чакаше окован в килията, не можеше да стори нищо. Изключително важно беше дали щяха да махнат веригите от тялото му, преди да го хвърлят на вълците. Дори сред зверовете човек със свободни ръце и непоколебима воля можеше да извърши много неща. Ще накарам Албанус да запомни това и горчиво да съжалява за своите постъпки, реши в себе си Конан.

 

 

Сулария лежеше по корем върху пейка, застлана с везана кърпа, докато вещите ръце на една робиня втриваха благовонни масла в кожата на гърба й. Лейди Сулария, помисли си тя и се протегна с наслада. Толкова прекрасно беше да стои сред лордовете и благородните дами в тронната зала, вместо да се блъска с останалите кралски наложници в задния двор на палата. Макар че я приеха от страх, благородниците й поднасяха срамежливо и нерешително усмивки и поздравления и само добавяха към удоволствието й — онези, които днес й говореха с почит, преди често се обръщаха към нея, сякаш беше робиня. Ала това не бива да бъде краят. Щом успя да се изкачи от задния двор на наложниците и да застане до благородните особи, дали нямаше да е възможно да стигне още по-нависоко, да се изправи редом до Албанус. Кралица Сулария.

При тази мисъл се усмихна, извърна се и погледна прислужницата — пълна, сивокоса жена, единствената в палата, на която Сулария се доверяваше. Или по-точно — единствената, към която недоверието на Сулария бе най-малко.

— Тя още ли чака, Латона? — попита Сулария.

Сивокосата прислужница бързо кимна.

— Часовникът се обърна два пъти, откакто чака, господарке. Никой не се осмелява да се противопостави на твоите заповеди.

Русокосата изрази съгласието си със самодоволна усмивка — дори не повдигна глава.

— Доведи я Латона. После незабавно се заеми с косата ми.

— Веднага, господарке! — избъбри Латона и бързо излезе от стаята. Върна се, а по петите й вървеше лейди Джелана.

Грациозната благородница изгледа накриво Латона, която се зае да сресва косите на своята господарка. Единствено когато приемаха по-низш по ранг, хората с благородна кръв задържаха слугите при себе си. Част от високомерието бе напуснало лейди Джелана по време на дългото чакане.

Ала вече й се бе събрало достатъчно, защото не издържа и попита:

— Защо ме повика тук, Сулария? — Сулария въпросително повдигна вежди. След миг Джелана се поправи: — Лейди Сулария. — Устните й се изкривиха, сякаш опитваше гозба с отвратителен вкус.

— Ти си пораснала от дете в този палат, нали? — подхвана русокосата с приятен глас.

Отговорът на Джелана беше кратък.

— Да.

— Играла си на криеница в коридорите, подскачала си във вътрешните дворове, пръскала си се с водата от фонтаните. Всяко твое желание е било изпълнявано веднага. Достатъчно е било да го изречеш.

— Повика ме, за да си побъбрим за детството ли? — попита Джелана.

— Не — остро я прекъсна Сулария. — Повиках те по друг повод. Познаваш ли Енарио Осториан?

Дори ако този въпрос бе изненадал дамата с повелителна красота, то тя с нищо не изрази чувствата си.

— Онзи отблъскващ дребен жабок? — намръщи се тя. — Чувала съм разни приказки за този търговец, ала не го познавам лично.

Котешкото изражение се завърна върху лицето на Сулария.

— Той си търси съпруга.

— Така ли?

— Млада съпруга с благородно потекло — Сулария разбра, че ударът й бе попаднал в целта и продължи, за да го направи по-болезнен: — Смята да се ожени заради титлата, която не успя да купи с парите си. И естествено иска синове. Много синове. — Гариан — добави тя към лъжата, която току-що бе изрекла, — ме помоли да предложа подходяща съпруга за този човек.

Джелана несигурно облиза сочните си устни.

— Аз бих желала, лейди Сулария — започна тя с треперещ глас, — да се извиня, ако някога съм ти нанесла обида.

— Познаваш ли един мъж на име Дарио? — запита Сулария. — Онзи дето се грижи за кучетата и кучешките колиби на краля?

— Не, милейди.

— Разправят ми, че бил отвратителен човек, потънал във воня, пък и имал ужасни навици. Робините в двореца се крият от него, защото бил много груб. Причинявал болка на жените, довеждал ги до плач. — Сулария замълча, наблюдавайки как чертите на властното женско лице бавно потъмняват от ужас. — Смяташ ли, Джелана, че една нощ с Дарио е за предпочитане пред цял живот с онзи Осторнан?

— Ти си полудяла — успя да изрече стройната жена. — Повече няма да те слушам. Ще отида в имението си далеч от столицата и дори да станеш кралица, още можеш да избираш кой от Деветте Ада на Зандру…

— Отвън чакат четирима войника — прекъсна думите й Сулария. — Те ще те придружат или до Дарно, или до брачното ти ложе. И никъде другаде.

И последните остатъци надменност напуснаха лицето на Джелана, сега чертите му потрепваха от отчаяние.

— Моля! — прошепна тя. — Ще се унижа пред теб, щом го желаеш. Пред лицето на целия двор ще падна на колене и ще поискам прошка от теб…

— Избирай! — меко, сякаш мъркаше, изрече Сулария. — Или аз ще направя избора вместо теб. Още днес войниците ще те заведат при Осторнан. Ще му занесат бележка и там ще бъде описано как го смяташ за отблъскващ жабок. — Гласът й стана твърд. — Избирай!

Джелана се олюля, като че щеше да падне.

— Аз… аз ще отида при Дарно — заплака тя.

За миг Сулария потръпна, предвкусвайки насладата на думите, които с часове бе чакала да изрече. Най-сетне мигът дойде:

— Скрий се в кучешката си колиба, кучко! Джелана побягна от стаята, а звънкият смях на Сулария отекна сред стените на двореца. Колко прекрасно нещо е властта.