Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Rose for Ecclesiastes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
1343alex (2015 г.)
Начална корекция
Деница Минчева (2015 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
WizardBGR (2017 г.)

I

Утрото ми се стори приятно и аз го посветих на превода на един от моите „Мрачни мадригали“ на марсиански. Интеркомът внезапно забръмча, аз пуснах молива и лекичко щракнах лостчето.

— Мистър Г. — пропя юношеският контраалт на Мортън, — старецът заповяда „да намеря тоя проклет тщеславен стихоплет“ и да го заведа при него в каютата. Тъй като между нас има само един „проклет тщеславен стихоплет“…

— Прочее, не хулете това, което считате за добро[1] — прекъснах го аз.

Значи, марсианците все пак са взели решение. Изтръсках пепелта от цигарата си и си дръпнах за първи път откакто я запалих. Чаках това повикване вече цял месец и сега ръцете ми започнаха да треперят от напрежението, което подсъзнателно ме владееше. Страхувах се да измина 40-те фута, които ме деляха от Еймъри и да чуя точно онези думи, които бях сигурен, че ще произнесе. Този страх измести всички останали усещания на заден план.

Ето защо най-напред довърших превода на станса[2], който бях започнал.

Само няколко секунди ми бяха нужни за да стигна до каютата на Еймъри. Почуках два пъти на вратата и я отворих точно когато той произнасяше „Влезте“.

— Искали сте да ме видите?

Веднага се настаних в едно кресло, избавяйки го от официалностите да ме кани.

— Бързо се отзовахте. Да не би да сте тичали насам?

Внимателно се взрях в бащинското му недоволство.

Няколко големи старчески петна, бледи очи, редеещи коси, ирландски нос. А гласът поне с един децибел по-силен от който и да е друг.

Как беше отвърнал Хамлет на Клавдий?

— Работих.

— Да — изфуча Еймъри — Оставете. Никой никога не ви е виждал да се занимавате с оная глупост, наречена работа.

Свих рамене и се надигнах от мястото си.

— Ако ми позволите, аз ще…

— Сядайте!

Той стана. Заобиколи масата, надвеси се върху ми и свирепо се вторачи в мен отгоре. (Нещо, трудно постижимо, макар че седях в ниско кресло.)

— Вие несъмнено сте най-отвратителният кучи син, с който някога съм си имал работа! — изрева той като бик, прободен в корема. — Защо вие, дявол такъв, не се държите като всички нормални хора? Непрекъснато ми сервирате изненади! Винаги съм признавал, че сте талантлив, и може би дори гениален, но… ама че дявол! — Той простря молещо ръце към небето и се върна към креслото си.

— Въпреки всичко Бети убеди марсианците да ви разрешат да влезете в Храма. — Гласът му отново възвърна нормалното си звучене. — Те ще ви чакат днес след обяд. Вземете един джипстер и тръгвайте.

— Добре — съгласих се аз.

— Е, това е всичко.

Кимнах ставайки. А докато отварях вратата той добави:

— Мисля, че не е нужно да ви обяснявам колко важно е това посещение. И не се дръжте с тях така, както с нас.

Затворих вратата след себе си.

* * *

Дори не запомних какво имаше за обяд. Нервничех, но инстинктивно чувствах, че ще направя всичко както трябва. Бостънските ми издатели се надяваха да получат от мен „Марсианска Идилия“ или в краен случай нещо за космическия полет в стил Сент-Егзюпери. Националното научно дружество пък жадуваше да получи пълен доклад за възхода и падението на Марсианската Империя.

Знаех, че всички ще останат доволни.

Точно по тази причина мнозина ми завиждаха, а също ме и ненавиждаха. Аз винаги постигам целта си и мога да сторя това по-добре от останалите.

Изядох остатъците от обяда си и тръгнах към нашия „трамваен парк“. Качих се на един джипстер и се насочих към Тирелиан.

Облаци пясък, пълни с железни окиси, завихрени от моето возило се промъкваха през отвора на джипстера и се набиваха в очите ми.

Джипстерът ме подхвърляше на седалката, подобно на едно малко магаренце, което, поклащайки се и пухтейки, ме пренасяше веднъж през Хималаите. Тирелианските планини подскачаха, клатушкаха се като пияни и се приближаваха към мен.

Внезапно ревът на двигателя премина във вой и се наложи да натисна спирачките, за да успокоя моето „магаренце“. „Това не е Гоби, нито Великата Югозападна пустиня… — си мислех и се оглеждах наоколо. — Абсолютно червена, абсолютно мъртва… и без нито един кактус дори.“

Добрах се до гребена на скалата, но вдигнатия от джипстера прахоляк ми пречеше да виждам пред себе си. Това обаче нямаше никакво значение. Следвайки абсолютно точната карта намалих скоростта и насочих джипстера наляво и надолу.

Подобно на пламъчета червените песъчинки отскачаха изпод джипстера, отвявани от страничния вятър. Чувствах се като Одисей в Ада — с терцини[3] в едната ръка и поглед, обърнат към Данте.

Натиснах клаксона за да поздравя каменната пагода[4] и така пристигнах.

Когато чакълът заскърца изпод приземяващия се джипстер, Бети махна с ръка и се затича към мен.

* * *

— Здравей — поздравих я аз и едва не се задавих, когато свалих шала си и изтръсках от него почти фунт и половина пясък. — Така да се каже къде трябва да отида и с кого трябва да се срещна?

Тя си позволи кратка немска насмешка, по-скоро заради неумело започнатото изречение с „така да се каже“, отколкото заради пясъка по врата ми и започна да обяснява. (Трябва да отбележа, че тя е превъзходен лингвист и ето защо селският ми говор просто я забавляваше. А моят запас от този род шеги е предостатъчен.)

Аз ценях точната й и ефектна реч: тя не беше приказлива, но съумяваше да даде винаги пълна информация. Погледнах очите й, приличащи на две блокчета шоколад, прекрасните й зъби, изгорялата на слънцето къса коса (не понасям блондинките!) и реших, че тя е влюбена в мен.

— Мистър Галинджър, Матриарх чака вътре, за да ви представят. Тя се съгласи да ви даде храмовите записи, за да ги разучите. — Бети замълча, приглади косите си и се сви от смущение.

Нима втренченият ми поглед я кара да нервничи?

— Това са религиозни документи и в същото време единствените писмени исторически паметници. Нещо подобно на „Махабхарата“. Тя се надява, че вие ще изпълнявате задължителните ритуали при ползването на записите: трябва да повтаряте свещените думи, например, когато обръщате страниците. Матриарх ще ви обучи на това, което е нужно.

Аз кимнах бързо няколко пъти.

— Чудесно. Да вървим.

— Ммм… — тя отново се поколеба. — Не забравяйте единайсетте форми на вежливост, а също и за съществуването на ранговете. Те се отнасят към формалностите твърде сериозно — и въобще не си помисляйте да дискутирате с тях равенството на половете.

— Добре зная какво е табу за тях — прекъснах я аз. — Не се тревожете, нали помните, че съм живял на Изток?

Тя наведе очи и улови ръката ми. Едва се въздържах да не я издърпам.

— Най-добре ще е аз да ви въведа.

Преглътнах забележката, която се породи у мен и се оставих да бъда въведен в каменната пагода, като Самсон в Газа.

* * *

Последната ми асоциация бе съзвучна с видяното в Храма. Резиденцията на Матриарх беше въплъщение на абстрактните ми представи за уредбата на шатрите на Израилевото племе. Помещението беше островърхо, подобно на огромна палатка, а стените бяха покрити с фрески и изображения на животни — сиво-сини цапаници, които изглеждаха като направени с мастихин.

Матриарх М’Квайе беше над петдесетте. Тя беше ниска, вече побеляла и облечена като циганска царица. Ярките пищни поли й придаваха вид на обърната чаша за пунш, поставена върху възглавница.

Докато приемаше поклоните, израз на почитта и уважението ми, тя ме оглеждаше както совата заека. Клепките над черните й като нощ очи трепнаха, когато чу прекрасното ми произношение. Магнетофонът, с който Бети беше записала разговорите с Матриарх, беше свършил добра работа. Освен това се бях запознал и със стенографските записи на първите две експедиции. На мен дяволски ми се отдава да подражавам на нечие произношение.

— Вие ли сте поетът?

— Да — отвърнах аз.

— Моля ви, кажете ми някое ваше стихотворение.

— Съжалявам, но без добър превод, достоен за вашия език и за моята поезия, не си заслужава да го правя. А уви, аз не зная толкова добре вашия език.

— О?

— Но аз се занимавам с подобни преводи за собствено удоволствие и за да упражнявам граматиката — продължих. — За мен ще бъде чест да ви ги представя, но малко по-късно.

— Добре. Така да бъде.

Един на нула за мен.

Тя се обърна към Бети.

— Сега можете да ни оставите.

Бети измърмори ритуалните думи за сбогуване, хвърли ми странен поглед изкосо и излезе. Тя явно се бе надявала да остане и да ми „помага“. Както и останалите, тя също тайничко жадуваше за малко слава. Но сега аз бях Шлиман и това бе моята Троя, и под отчета за научното дружество ще стои само едно име!

М’Квайе стана и аз забелязах, че ръстът й почти не се промени. От друга страна пък моят ръст от шест фута и шест дюйма е като октомврийска топола: тънък, извисяващ се над всичко останало и с пламтящ връх.

— Нашите писмена са много, много стари — започна тя. — Бети ми каза, че вие обозначавате възрастта им с думата „хилядолетия“.

Аз кимнах в потвърждение на това, че възрастта им е оценена подобаващо.

— Нямам търпение да ги видя.

— Те не са тук. Ще трябва да отидем в Обителта, откъдето никой няма право да ги изнася.

Внезапно застанах нащрек.

— Нали ще ми позволите да ги копирам?

— Да, разбира се. Виждам, че се отнасяте с уважение към тях, иначе нямаше да желаете толкова силно да ги видите.

— Чудесно.

Изглеждаше, че тя се забавлява. Попитах я какво толкова я весели.

— Свещеният Език може да се окаже не толкова лек за чужденеца.

Да… Често се случва твърде бързо да постигам целта си.

Никой от първата експедиция не беше стигал толкова близо до записките. Нямаше откъде да знам, че те имат два езика — класически и обикновен. Но нищо… Вече знаех техния пракрит, сега ще изуча и санскрита им.

— Пфу! Проклятие!

— Извинете, какво има?…

— Това не се превежда, М’Квайе. Но си представете, че спешно ви се налага да изучите Свещения Език и тогава ще разберете чувствата ми.

Стори ми се, че тя отново се развесели. Усмихна се и ми направи знак да се събуя.

После ме поведе през една скрита в стената врата…

… зад която ме посрещна взрив от византийско великолепие!

* * *

В тази стая никога не беше стъпвал землянин, иначе щях да зная за това. Картър, езиковедът от първата експедиция беше проучил марсианската граматика и речник с помощта на доктора по медицина Мери Ален. Впоследствие ги изучих и аз, и то без особени трудности.

Но ние дори не подозирахме за съществуването на това, което видях. Оглеждах се във всички посоки. Зад пищната подредба се криеше извънредно сложна и изтънчена естетическа система. Изглежда ще трябва напълно да преразгледаме представите си за марсианската култура.

Първо, таванът беше сводест и го подпираше една конзола. Второ, имаше странични колони с обратни канелюри. Трето, по дяволите! Помещението беше огромно и при това разкошно. Отвън изглеждаше грубовато и човек не можеше да си представи подобно великолепие.

Наведох се, за да огледам позлатения филигран, покриващ церемониалната масичка. М’Квайе ми се струваше доволна, дори много доволна от вниманието, което отделях на всяка подробност, и аз не исках да я разочаровам, тъй като смятах още да се възползвам от положението си.

Масата беше отрупана с книги.

С палеца на босия си крак чертаех на пода линии.

— Целият ви град ли се помещава в тази единствена постройка?

— Да, и той се простира навътре под планината.

— Да, виждам — казах аз, макар че нищо не виждах.

Уви, не можех да я помоля да ми покаже града.

— Е, какво, да започнем ли запознанството ви със Свещения Език?

Опитах се да фотографирам залата в паметта си, макар да знаех, че рано или късно ще ми се наложи да дойда тук с фотоапарат. Насила откъснах поглед от пластиката и кимнах твърдо.

— Да, запознайте ме с него.

Седнах.

През следващите три седмици, всеки път, когато затварях очи, опитвайки се да заспя, буквите подобно на бълхи не преставаха да се гонят под притворените ми клепачи. А когато и да погледнех небето, то бе един безоблачен тюркоазен залив, върху който се простираха концентрични вълни от калиграфски изписани букви. Докато работех изпивах цели кани с кафе, а на почивките си правех коктейли от бензедрин с шампанско.

Всяка сутрин М’Квайе ме обучаваше по два часа, а понякога и по два часа вечер. През останалите 14 часа на деня аз се занимавах сам, тъй като сутрешните обяснения бяха достатъчно добър начален тласък за да продължавам.

А нощем асансьорът на времето ме отнасяше на самото дъно…

* * *

Бях на шест години и учех древноеврейски, гръцки, латински и арамейски езици. На десет вече разлиствах „Илиадата“. Когато баща ми не заплашваше от амвона с огнената геена и не проповядваше братска любов, той ме учеше как да вникна в Словото, чиято същина може да се открие в книгите.

Боже! Колко много книги и колко много слова! Когато бях на дванадесет започнах да улавям малка разлика между това, което той проповядваше и това, което четях.

Но щом се обърнах към него с въпросите си, ортодоксалната решителност, с която той ми отговори, направи невъзможна каквато и да е дискусия. Беше по-лошо и от бой. След този случай държах устата си затворена и се учех да ценя поезията на Стария завет.

— О Боже, виновен съм! Татко… простете ми! Това не е възможно! Не е възможно.

Още в деня в който четиринадесетгодишното момче завърши училище с награди по френски, немски, испански и латински, татко Галинджър съобщи на своя шестфутов син-плашило, че иска от него да приеме духовен сан. Добре помня колко уклончив беше синът.

— Сър — отвърна той. — Бих искал да уча самостоятелно още година, а после да премина курс по теология в някой университет за свободни изкуства. Струва ми се, че съм твърде млад, за да постъпя в семинарията веднага.

Гласът на Бога:

— Но ти знаеш много езици, сине мой. Можеш да проповядваш Евангелието по всички Земи Вавилонски. Ти си роден мисионер. Казваш, че си твърде млад, но времето за теб се носи като ураган. Започни рано и ще имаш повече години в служба на Господа.

Допълнителните години в служба на Бога се превърнаха в допълнителни езици на деветоопашатия бич, който се стоварваше върху гърба ми. Сега не мога да си спомня лицето му, а и никога не съм могъл. Може би затова, че винаги съм се страхувал да го гледам в очите.

И след няколко години, когато той умря и лежеше в черно сред цветята, сред скърбящите, сред молитвите, почервенелите очи, носните кърпи, ръцете, които ме потупваха по раменете, сериозните лица на утешителите, аз го гледах и не можех да го позная.

Този непознат и аз се срещнахме девет месеца преди моето раждане. Той никога не е бил жесток; строг, изискващ, презиращ всякакви прегрешения, но не и жесток. Той ми даде всичко, което трябваше да получа от майката. И от братята. И от сестрите. Той изтърпя трите години на моето обучение в колежа на Свети Йоан, може би заради името му, и така и не разбра колко либерален в действителност беше този колеж.

Но аз никога не го опознах докрай, а и човекът в катафалката вече не искаше нищо от мен; бях свободен — можех да не разнасям Словото Божие.

Но сега самият аз желаех да правя това, макар и в друг смисъл. Исках да проповядвам словото, което никога не можех да разпространявам докато той беше жив.

На следващата есен не се върнах в колежа. Въпреки усложненията заради факта, че не бях навършил осемнадесет години, получих малко наследство. После задълго се установих в Гринуич Вилидж.

Аз скрих от енориашите на баща ми новия си адрес и изцяло се отдадох на поезията и изучаването на японски и хинди. Пуснах си брада, пиех кафе в баровете и се учех да играя шах. Искаше ми се да опитам и други начини за спасяване на душата.

След което живях две години в Индия с „Корпуса на Мира“ и това време ме отдалечи от увлеченията по будизма, подари на света сборника стихове „Лулите на Кришна“, а на мен донесе Пулицърова награда.

После се върнах в Щатите, получих научна степен по лингвистика и станах лауреат на много литературни награди.

Веднъж от Марс се върна ракета. Приземявайки се в огненото си гнездо в Ню Мексико, тя донесе на света нов език. Той беше фантастичен, екзотичен и естетически съвършен. След като изучих всичко известно за него, написах книга и станах известна личност в научните кръгове.

— Заминете, Галинджър. Потопете ведрото в извора и ни донесете напитката на Марс. Идете, изучете този непознат свят, но се дръжте на дистанция, ругайте го по-умерено, както би постъпил Оудън[5] и ни поднесете душата му запечатана в ямби.

И аз дойдох на тази земя, където слънцето изглежда като пробит грош, а вятърът като камшик, където двете луни играят на криеница, и пясъчния ад те кара да се почесваш всеки път, когато го погледнеш.

Надигнах се от изпомачканата си постеля и в сумрака на каютата се отправих към илюминатора. Пустинята изглеждаше като безкраен килим, постлан върху боклука на столетията преминали през нея.

Аз съм непознат, но не се страхувам…

Това е земята, която успях да постигна…

Засмях се.

Почти съумях да хвана Свещения Език за опашката — или за лапите, ако ви е нужна по-голяма анатомична точност.

Свещеният и Обикновеният език не се различаваха толкова, колкото изглеждаше на пръв поглед. Достатъчно познавах единия, за да мога с негова помощ да се ориентирам в мъчнотиите на другия. Вече знаех граматиката и укротих най-употребяваните неправилни глаголи. Речникът, който съставях, нарастваше от ден на ден и трябваше подобно на лале скоро да разцъфне.

Накрая дойде време да проверя уменията си и да приключа с обучението. Аз преднамерено избягвах да се задълбочавам в дълги текстове, тъй като не можех все още да ги оценя по достойнство. Четях кратки коментари, части от стихотворения и фрагменти от исторически трудове.

В тях се описваха конкретни неща: камъните, пясъка, водата, вятъра — а скритият смисъл на тези елементарни образи беше безнадеждно песимистичен. Всички те ми напомняха някои будистки текстове, но приликата със Стария завет беше още по-голяма. Имам предвид Книгата на Еклисиаст.

Всъщност, мислите, чувствата, както и речника им бяха толкова сходни, че за мен преводът им би бил чудесна тренировка. Подобно превода на Едгар По на френски. Никога не бих приел вярата „Пътят на Малан“, но бих им показал, че преди много години един землянин е мислил и чувствал като тях.

Включих нощната лампа и потърсих сред книгите Библията на крал Джеймс.

„Суета на суетите“ — е казал Еклисиаст — „суета на суетите — всичко е суета! И каква е ползата за човека?“[6]

Изглежда, че моите успехи доста впечатлиха М’Квайе. Тя се вглеждаше в мен над разделящата ни маса, подобно на „Чужденецът“[7] на Сартър. Без да вдигам глава, бегло прегледах една глава в Книгата на Локар, но чувствах плътната паяжина, която погледът й оплиташе върху главата, раменете и ръцете ми. Обърнах следващата страница.

Дали претегляше мрежата, осъзнаваше ли размерите на улова? И за какво? В книгите нищо не се споменаваше за рибари на Марс. Особено за мъже. В тях се разказваше, че някой си бог Малан плюл, или направил нещо също толкова отвратително (зависи от версията, която сте чели) и така се е зародил животът — като болест на неорганичната материя… В тази книга се казваше, че движението е първият закон и че танците са единствения правилен отговор на органичната материя за неорганичната…, че качеството на танците — са тяхното оправдание… а любовта — тя била болест на органичната материя. В неорганична материя… извън органичната материя.

Разтърсих глава, защото още малко и щях да заспя.

— M’Happa.

Станах и се протегнах. Очите й жадно се впиха в мен. Но ги сведе, щом срещна погледа ми.

— Уморих се и искам малко да си почина. Миналата нощ почти не съм спал.

Тя кимна, обозначавайки „да“ — бе възприела този земен жест от мен.

— Искате ли да се отпуснете малко и да погледате недвусмислената доктрина на Танците на Локар в цялата й пълнота?

— Моля?

— Искате ли да видите танца на Локар?

— О! — проклетият кръговрат на формите и евфемизмите се използваше по-често, отколкото в корейския език. — Да. Непременно. По което и да е време бих бил щастлив да го видя.

След кратко колебание продължих:

— Исках да ви попитам, мога ли да направя няколко снимки?…

— Сега е времето на танците. Седнете. Почивайте си. Ще извикам музикантите си.

Тя бързо се скри зад една врата, която преди не бях забелязал.

Е какво пък, според Локар Танцът беше височайше изкуство, но не и според Хейвлок Елис[8]. След малко щях да видя как техният философ, умрял преди много столетия, си е представял Танца. Потърках очи и неколкократно се наведох, докосвайки пода с пръсти.

Кръвта ми запулсира в слепоочията и аз няколко пъти дълбоко въздъхнах. Отново се наведох и в този момент на вратата се появи групичка.

Предполагам, че за тях съм изглеждал така, сякаш съм загубил някакво топченце и сега го търся на пода.

Изправих се и се усмихнах с усилие, но не това беше причината за появилата се на лицето ми червенина. Не очаквах, че ще се появят толкова бързо.

Внезапно пак си спомних за Хейвлок Елис, но този път като автор на „Психология на пола“.

Малка рижа кукла, загърната в прозрачно парче марсианско небе като в сари учудено ме погледна, като дете, вдигнало поглед към високо развяно знаме.

Потресен от гледката, аз измърморих някакво приветствие.

Преди да ми отговори, тя се поклони. Очевидно статусът ми беше повишен.

— Аз ще танцувам — изрече червената рана на лицето й, което приличаше на бледа камея. Нейната дреха и очите й с цвят на мечта преплуваха край мен към центъра на стаята. Стоейки там подобно на фигура от етруски фриз тя или медитираше, или разглеждаше украсата на пода.

Дали мозайката символизираше нещо? Внимателно се вгледах в нея. Ако тя криеше някакъв скрит смисъл, то той ми се изплъзваше. Бих я разгадал, ако се намираше на пода на някоя баня или вътрешен двор, но тук, без да излизам от стаята не можех нищо да схвана.

Другите две жени изглеждаха доста опитни, обвити във водопад от цветове, подобно на М’Квайе. Едната от тях седна на пода с триструнния си инструмент, който по нещо напомняше на сямизен. Другата държеше просто дървено парче и две барабанни палки.

М’Квайе пренебрегна мястото си и седна направо на пода. Аз я последвах.

Изпълнителката още настройваше своя уред и затова аз се наведох към М’Квайе.

— Как се казва танцьорката?

— Бракса — отвърна тя без да ме погледне и бавно вдигна лявата си ръка, което означаваше едновременно и „да“, и нетърпение, и позволение да се започне.

Струнният инструмент запулсира като зъбобол, а от дървеното парче изскочи тиктакане, като че ли в него бяха скрити призраците на така и не създаден часовник.

Бракса продължаваше да стои неподвижна като статуя: с вдигнати към лицето ръце и широко разтворени настрани лакти.

Музиката се превърна в метафора на огъня.

Тя не помръдваше.

Съскането премина в плясъци. Каденците станаха по-бавни.

Сега сякаш чувах водата, най-скъпоценното нещо в света, ромонеща и даваща живот на зеленината между мъхестите камъни.

Бракса продължаваше да стои неподвижна.

Глисандо. А после тишина.

После едва доловимо затрептяха криле, но дотолкова леко, че не бях сигурен в това.

Боязливо, меко и неуверено, с въздишки и притихвания.

Пауза, изхлипване, после се повториха, но по-високо. Или очите ми се премрежваха от четенето, или Бракса наистина трепереше. Цялата, от главата до петите.

Започна да се полюлява едва забележимо. Частица от дюйма надясно, частица от дюйма вляво. Дланите й се отвориха подобно листенца на цвят и можах да видя, че очите й бяха затворени.

После ги отвори. Те бяха далечни, стъклени и гледаха някъде през мен и стената. Люлеенето стана по-акцентирано и се превърна в откати.

Вятърът духаше от пустинята и се укротяваше край Тирелиан, подобно вълните на прибоя.

Пръстите й се движеха като вълните на вятъра. Ръцете й досущ като бавно движещи се махала се отпуснаха и разпериха встрани.

И ето че се надига буря.

Бракса бавно се завъртя, ръцете й догонваха движението на тялото, а раменете й се заизвиваха, описвайки осморки.

Ветре! Ветре, аз говоря с теб. О, див и загадъчен! О, вдъхновение на Свети Йоан!

Около тези очи се образуваше циклон, това бяха очите на бурята. Главата й беше отметната назад, но аз знаех, че между спокойния й като на Буда поглед и неизменните небеса нямаше прегради. Може би само двете луни бяха прекъснали дрямката си в тази природна нирвана от необитаем тюркоаз.

Преди много години, в Индия, бях наблюдавал девадасите, онези улични танцьорки, които бързо се въртяха с разноцветните си одеяния, привличащи самците-насекоми. Но Бракса беше нещо повече — подобно на жреците на Рама, въплъщение на Вишну, който дал на хората танците — тя беше рамадяни, свещена танцьорка.

Основният мотив на музикалния съпровод премина в монотонно почукване. Жалостивите звуци на струните ме караха да мисля за палещите лъчи на слънцето, за неговата топлина, открадната от вятъра; синевата беше Сарасвати и Мария, а също и девойката на име Лаура. Наблюдавайки тази статуя, която, вдъхнала божественото озарение, отново се връщаше към живота, отнякъде чух звук на цитра.

Аз отново бях Рембо с неговия хашиш, Бодлер с неговия опиум, По, Де Куинси, Уайлд, Маларме и Алистър Краули. За част от секундата сякаш се бях преобразил в баща си на тъмния амвон в неговия още по-тъмен костюм, а църковните химни и стоновете на органа се превръщаха в прозрачен вятър.

Тя беше въртящ се флаг, крилато разпятие, носещо се във въздуха, връвчица за сушене на бельо, върху която се полюшваше сияеща дреха, развяваща се успоредно на земята. Раменете й се откриха, дясната й гърда се издигаше и спускаше подобно на луна в небето. Пъпката на гърдата за миг се показваше измежду гънките на дрехите и изчезваше. Музиката стана едва доловима, подобно жалбите на Йов пред Бога. Танцът й беше отговорът на Господа.

Музиката забави ритъма си, успокои се. И те се срещнаха — танцът и музиката, допълниха се взаимно и си отговориха един на друг. Дрехата й като жива се устреми нагоре, трептящите й гънки се смириха.

Тя се приведе ниско, още по-ниско, почти до пода. Главата й падна на издигнатите колене. Тя не помръдваше.

Остана само тишината.

* * *

От болките в раменете разбрах в какво напрежение съм седял. Мишниците ми бяха мокри, а по гърба ми се стичаха капки пот. Какво трябваше да сторя сега? Да ръкопляскам?

С периферното си зрение забелязах как М’Квайе вдигна дясната си ръка.

Като че ли девойката прочете мисълта й и стана. Музикантите я последваха. След кратка пауза се надигна и М’Квайе.

След нея станах и аз, почувствах, че левият ми крак беше изтръпнал и казах: „Беше прекрасно“, макар че това звучеше безсмислено.

В отговор получих три различни израза на благодарност на Свещения Език.

Последва суматоха от цветове и аз останах насаме с М’Квайе.

— Това беше 117-я от 2224-те Танца на Локар.

Погледнах я отгоре.

— Независимо от това дали е бил прав или е грешил, той е създал прекрасен отговор на неорганичната материя.

Тя се усмихна.

— Вашите танци приличат ли на тези?

— Някои. Спомних си за тях, когато се любувах на Бракса, но никога не съм виждал по-прекрасен от нейния.

— Тя е добра танцьорка — отбеляза М’Квайе. — Знае всичките танци.

На лицето й се появи сянка от изражение, което по-рано би предизвикало у мен безпокойство… но то веднага изчезна.

— Сега трябва да се върна към задълженията си.

Тя се доближи до масата и затвори книгите, промърморвайки: „М’Нара“.

— Довиждане — казах аз и се обух.

— Довиждане, Галинджър.

Излязох, вмъкнах се в джипстера и запраших от утрото към нощта, а пясъчните криле на разбудената пустиня бавно се издигаха зад мен.

Бележки

[1] Послание на Св. апостол Павел към Римляните, 14:16. — Б.пр.

[2] Станс — строфа от 4 или 8 стиха, в която е изразена завършена мисъл. — Б.пр.

[3] Тристишна строфа с верижно кръстосана рима. — Б.пр.

[4] Пагода — будистки храм или светилище в Япония, Китай, Индия и други източни страни. — Б.пр.

[5] Уинстън Хю Оудън (1907–1973) — англоамерикански поет. — Б.пр.

[6] Еклисиаст — 1:2,3. — Б.пр.

[7] Понятието за „Чужденеца“ е част от философската концепция на френския екзистенциалист Жан-Пол Сартър. — Б.пр.

[8] Хейвлок Елис (1859–1939) — английски писател и учен. Основни трудове — „Психология на пола“ и „Танцът на живота“. В книгата му „Танцът на живота“ се казва, че танцът е само бледо отражение на процесите във Вселената. — Б.пр.