Младият човек се казваше Флойд Уелс, нисък и почти без брада. Беше опитал няколко професии: войник, работник във ферма, механик, крадец — последната му беше спечелила присъда от три до пет години в щатския канзаски затвор. Четвъртък вечер, на 17 ноември 1959 г., той лежеше в килията си с чифт радиослушалки, притиснати към главата му. Слушаше новините, но гласът на говорителя и скучните събития през деня („Канцлерът Конрад Аденауър пристигна днес в Лондон за разговори с министър-председателя Харолд Макмилън. Президентът Айзенхауер говори седемдесет минути по космическите изследвания с д-р Т. Кейт Гленън.“) го приспаха. Но сънливостта му внезапно изчезна, когато чу: „Следствените органи, занимаващи се с трагичното убийство на четиричленното семейство на Хърбърт У. Клътър, апелират към гражданството за всяка информация, която би могла да помогне за разясняването на това загадъчно престъпление. Клътър, съпругата му и двете им деца бяха намерени убити в техния дом във фермата близо до Гардън Сити рано сутринта в неделя. Всеки един от тях е бил вързан, устата му запушена и после застрелян в главата с 0,12 мм ловджийска пушка. Следствените органи признават, че не могат да открият никаква подбуда за престъплението, окачествено от Логън Санфорд, директор на Канзаското бюро за разследване, като най-жестокото в историята на Канзас. Клътър, известен производител на зърнени храни и бивш член на федералната фермерска кредитна комисия, назначен от Айзенхауер…“

Уелс се стъписа. Както много по-късно щеше да опише своята реакция, „не можеше да повярва на ушите си“. Но той имаше малко основание да се съмнява, защото не само познаваше убитото семейство, но и много добре знаеше кой ги е убил.

Историята започваше много отдавна, преди единадесет години — есента на 1948 г., когато Уелс беше на деветнадесет години. Тогава той „един вид скиташе из страната, работеше каквото му падне“. „Тъй или иначе, озовах се «ей там», в Западен Канзас, близо до колорадската граница — припомняше си той. — Търсех работа и разпитвах наоколо. Чух, че може би в «Ривър Вали», тъй се наричаше стопанството, ще се намери нещо. И наистина, мистър Клътър ме нае. Стоях, мисля, една година, все едно, прекарах цялата зима там. Напуснах само защото ми се щеше да се поразтъпча. Исках да се движа. Не поради някаква разправия с мистър Клътър. Той се отнасяше чудесно с мен, както и с всички, които работеха в стопанството му: например ако позакъсаш преди заплата, той винаги ти дава петдесет долара. Плащаше добри надници и ако заслужаваш, не се колебаеше да ти даде нещо допълнително. Наистина не съм срещал по-симпатичен човек от мистър Клътър и от цялото му семейство — мисис Клътър и четирите деца. Когато ги познавах, двете най-малки, тези, които са убити, Нанси и малкото момче, което носеше очила, бяха още бебета — може би на пет-шест години. Другите две — едната се казваше Бевърли, не помня името на другото момиче — бяха вече в гимназията. Хубаво семейство, наистина хубаво. Не съм ги забравил. Когато напуснах, някъде към 1949 г., ожених се, разведох се, армията ме прибра, времето минаваше, както се казва, и през юни 1959 г., десет години откак за последен път видях мистър Клътър — ме затвориха в Лансинг. Защото влязох чрез взлом в оня магазин. За електрически материали. Имах предвид… исках да си взема няколко електрически косачки. Не за да ги продавам. Щях да отворя сервиз за даване на такива машинки под наем. По този начин, виждате ли, щях да си имам собствена постоянна работа. Разбира се, нищо не излезе от това, само изтеглих от три до пет години. Ако не беше туй, никога нямаше да срещна Дик и може би мистър Клътър нямаше да бъде сега в гроба. Но… това е. Стана тъй, че срещнах Дик.

Той беше първият, с когото лежах в една килия. За около месец. Юни и част от юли. Той привършваше присъда също от три до пет — чакаше да бъде пуснат предсрочно през август. Много приказваше. Какво смята да прави, като излезе. Каза, че може да отиде в Невада, в един от ония градове с атомни бази, да си купи униформа и да се представя за офицер от въздушните сили. И ще може редовно да пробутва чекове. Туй беше една от идеите му. Аз самият никога не бях помислял за такова нещо. Беше хитрец, не отричам, но нямаше вид на офицер от авиацията. Друг път споменаваше за някакъв свой приятел Пери — полуиндианец, с когото бил в една килия. И големите сделки, които той и Пери можели да направят, когато пак се съберат. Никога не съм срещал Пери. Не го познавам изобщо. Беше вече напуснал Лансинг предсрочно. Но Дик винаги казваше, че ако му се представи случай за истински голям удар, можел да разчита Пери да му стане съдружник.

Не знам точно кога за пръв път споменах мистър Клътър. Сигурно е било, когато говорехме за работа, различни видове, които сме работили. Дик беше специалист механик по коли и туй беше предимно работата, която бе вършил. Само веднъж работил като шофьор на болнична линейка. Непрекъснато се хвалеше какво правел със сестрите в задната част на колата. Аз му разправих как съм работил цяла година в един голям земеделски имот в Западен Канзас. При мистър Клътър. Дик искаше да знае дали мистър Клътър е богат. Да, казах, богат е. Всъщност, казах аз, мистър Клътър веднъж ми разправи как се отървал от десет хиляди долара само за една седмица. Искам да кажа, той спомена как понякога похарчва десет хиляди долара, за да му върви работата. След това Дик не спря да ме разпитва за семейството. Колко са на брой? На каква възраст са децата сега? Как точно се влиза в къщата? Мистър Клътър държи ли каса в къщата си? Не отричам, казах му, че държи. Защото май си спомних нещо като шкаф или каса, или не що такова точно зад бюрото в стаята, която мистър Клътър използваше за кабинет. И докато се усетя, Дик почна да разправя, че ще убие мистър Клътър. Каза, че той и Пери ще отидат там, ще ограбят къщата и ще убият всички свидетели — Клътърови, и всеки, който се случи да е там. Описа ми дузина пъти как ще го направи, как той и Пери ще вържат хората и ще ги убият с пушка. Аз му казах: «Дик, не можеш да се отървеш безнаказано от такова нещо.» Но не мога честно да кажа, че се помъчих да го разубедя. Защото ни за минутка не повярвах, че той наистина ще го изпълни. Мислех, че са само приказки. Такива в Лансинг слушаш много. Това е горе-долу и всичкото, което чуваш: какво ще направи някой, когато излезе — грабежи по пътищата, кражби и тъй нататък. Повечето пъти е самохвалство, никой не го взема сериозно. Затова, когато чух съобщението по радиото… ами… не можех да повярвам на ушите си. Все пак то е станало. Точно както Дик каза, че ще стане.“

Това разказа Флойд Уелс впоследствие. Но сега беше далеч от подобно признание. Страхуваше се, защото, ако другите затворници се научат, че доносничи, тогава животът му, както той се изрази, „няма да струва повече от мъртъв койот“. Мина седмица. Той слушаше радио, следеше съобщенията във вестниците и в един от тях прочете, че канзаският вестник „Нюз“ предлага хиляда долара възнаграждение за сведения, които биха довели до арестуването и осъждането на лицето или лицата, извършили убийството на семейство Клътър. Интересно нещо — то почти вдъхнови Уелс да проговори. Но все още много се страхуваше и страхът му не беше само от другите затворници. Имаше вероятност властите да го обвинят в съучастие в престъплението. В края на краищата той беше упътил Дик към вратата на Клътърови; наложително можеше да се твърди, че е знаел за намеренията на Дик. Както и да се погледнеше, положението му беше несигурно, извиненията му съмнителни. Затова не каза нищо. Минаха още десет дена. Декември последва ноември. Съобщенията във вестниците ставаха все по-кратки (радиото беше спряло да споменава трагедията), а за онези, които се занимаваха с нея, престъплението оставаше необяснимо. Уликите не бяха повече, отколкото на сутринта, когато трагичното събитие бе констатирано.

Но той знаеше. Накрая, измъчван от нуждата да сподели с някого, Уелс се довери на друг затворник: „Близък приятел. Католик. Много религиозен. Той ме попита: Е, какво смяташ да правиш, Флойд? Аз казах: Ами не знам точно какво мисли той, че трябва да направя? Той настоя да се обърна към управата на затвора. Каза ми, че според него не бива да живея с такова нещо на съвестта си, че мога да го съобщя, без някой в затвора да разбере, че именно аз съм го казал. Обеща ми, че ще го уреди. И така на другия ден той уведомил директора на затвора, че искам да ме «извикат навън». Казал му, че ако ме извика в канцеларията си под някакъв предлог, може би ще мога да му съобщя кой е убил Клътърови. И наистина директорът прати да ме извикат. Страх ме беше, но си спомних мистър Клътър, и как не ми е сторил никакво зло, как на Коледа ми даде малко портмоне с петдесет долара вътре.

Казах на помощник-шерифа. После и на директора на затвора. И докато още седях там, директорът Ханд вдигна слушалката и почна да набира номер.“

Лицето, на което Ханд телефонира, беше Логън Санфорд. Санфорд го изслуша, затвори телефона, даде няколко нареждания, после позвъни на Алвин Дюи. Онази вечер, когато напусна бюрото си в съдилището на Гардън Сити, Дюи взе със себе си един дебел плик.

Мари беше в кухнята, приготвяше вечеря, когато той се прибра. Щом го видя, тя почна да разправя за събитията вкъщи. Котаракът беше нападнал един шпаньол, който живееше отсреща, и едното око на кучето, изглежда, бе сериозно повредено. Пол, деветгодишният им син, беше паднал от едно дърво и по чудо останал жив. А дванадесетгодишният Ал, съименникът на Дюи, беше отишъл в двора да изгори някакви непотребни неща и запалил такъв огън, че заплашил квартала с пожар. Някой, тя не знаеше кой, извикал пожарната.

Докато жена му описваше какво е станало, Дюи направи две чаши кафе. Внезапно Мари спря по средата на изречението и го загледа. Лицето му беше зачервено и тя позна, че е нещо възбуден. Мари попита:

— Алвин! Добри ли са новините?

Той мълчаливо й подаде дебелия плик. Ръцете й бяха мокри, тя ги изтри и седна на кухненската маса, пийна глътка кафе, отвори плика и извади снимки: на един рус младеж и на един мургав, тъмнокос млад човек — специални полицейски снимки. Две полушифровани досиета бяха приложени към снимките. Досието на русокосия гласеше:

Хикок, Ричард Юджин (УМ) 28. КБР 97093, БФР 850273 А. Адрес: Еджертън. Канзас. Дата на раждане: 6.VI.31. Родно място: К. С. Канз. Височина: 1,75. Тегло: 85. Коса: руса. Очи: сини. Структура: здрав. Цвят на кожата: бял. Занятие: бояджия на коли. Престъпление: измама, кражба и фалшиви чекове. Предсрочно: 13.VIII.59. От кого: К. С. К.

Второто описание беше следното:

Смит, Пери Едуард (УМ) 27 — 59. Родно място: Невада. Височина: 1,70. Тегло: 75. Коса: кафява. Престъпление: кражба и бягство. Арестуван (непопълнено). От кого: (непопълнено). Взети мерки: изпратен в К. Щ. затвор — 13.III.56 от Филипсбърг. Осъден на 5–10 год. Приет 14.III.59.

Мари разгледа снимките на Смит в профил и анфас; арогантно, грубо лице, но със странен финес; устните и носът изглеждаха хубави, а очите, с влажния им мечтателен поглед, бяха доста красиви — по-скоро артистични, чувствителни. Чувствителни, но и още нещо — „подли“. Макар и не тъй подли и подчертано престъпни като очите на Хикок, Ричард Юджин. Мари, пронизана от погледа на Хикок, си припомни една случка от детинство — за някакъв рис, който беше видяла хванат в капан, и макар че й се искаше да го освободи, очите на риса, блестящи от болка и омраза, бяха пресекли съжалението й, бяха я изпълнили с ужас.

— Кои са тези? — попита Мари.

Дюи й разказа историята на Флойд Уелс и в края добави:

— Странно. През последните три седмици тази бе главната насока, в която работехме. Да открием всеки, който някога е работил в Клътъровото стопанство. А сега, както нещата се подреждат, това е само една щастлива случайност. И все пак само още няколко дни, и щяхме да се натъкнем на този Уелс и да открием, че е в затвора. Тогава щяхме да узнаем истината. Дявол да го вземе, точно тъй.

— Може да не е истина — каза Мери.

Дюи и осемнадесетте мъже, които му помагаха, бяха вървели безрезултатно по стотици дири и тя искаше да му спести още едно разочарование, защото се тревожеше за здравето му. Нервите му не бяха в ред, беше отслабнал и пушеше по шестдесет цигари на ден.

— Да, може и да не е — отговори Дюи, — но нещо ми подсказва, че е.

Тонът му й направи впечатление; тя погледна пак лицата върху кухненската маса.

— Помисли за него — каза тя и постави пръста си върху снимката на русия младеж. — Представи си как тези очи се приближават към теб. — После набута снимките обратно в плика. — По-добре да не беше ми ги показвал.

Същата вечер, по-късно, друга жена в друга кухня сложи настрана чорапа, който кърпеше, махна очилата си с пластмасови рамки и като ги насочи към посетителя, каза:

— Надявам се, че ще го намерите, мистър Наи. Заради самия него. Имаме двама сина, той ни е първородният. Ние го обичаме… Но… О, аз разбрах… разбрах, че нямаше да се махне, да избяга, без да каже дума на баща си или на брат си, ако не беше загазил. Кое го кара да постъпва тъй? Защо?

Тя хвърли поглед към ъгъла на малката стая, където на люлеещ се стол до топлата печка седеше мършав приведен мъж — Уолтър Хикок, неин съпруг и баща на Ричард Юджин. В уморените му очи имаше безнадеждност. Ръцете му бяха захабени. Когато заговори, гласът му звучеше тъй, сякаш рядко го употребяваше.

— Нямаше му нищо на мойто момче, мистър Наи — каза мистър Хикок. — Забележителен атлет — винаги в първия отбор на училището. Баскетбол! Бейзбол! Футбол! Дик беше винаги най-добрият играч. И доста добър ученик, отличник по няколко предмета. История. Чертежи. След като завърши гимназия, през юни 1949, искаше да постъпи в колеж. Да следва инженерство. Но не можахме да го изпратим. Истината е, че нямахме пари. Никога не сме имали. Фермата ни тук е само сто седемдесет и шест декара — едва си изкарвахме прехраната. Мисля, че Дик страдаше, че не можа да отиде в колеж. Първата работа, която намери, беше в железопътната компания Санта Фе, в Канзас Сити. Изкарваше по седемдесет и пет долара седмично. Реши, че туй е достатъчно да се ожени, и той и Каръл се ожениха. Тя нямаше и шестнадесет години, той пък беше на деветнадесет. Никога не съм смятал, че нещо свястно ще излезе от туй. И не излезе.

Мисис Хикок, пълничка жена, с меко кръгло лице, незасегнато от всекидневни грижи, го упрекна:

— Три мили момченца, наши внучета — ето туй излезе. А Каръл е прекрасно момиче. Тя не е виновна.

Мистър Хикок продължи:

— Той и Каръл наеха голяма къща, купиха модерна кола и през цялото време имаха дългове, макар че Дик почна да печели повече като шофьор на болнична линейка. По-късно компанията „Маркъл бюик“, голямо предприятие в Канзас Сити, го взе на работа. Като механик и бояджия на коли. Но той и Каръл живееха много нашироко, купуваха неща, които никак не отговаряха на средствата им, и Дик почна да фалшифицира чекове. Още мисля, че причината, поради която почна да се занимава с такива неща, е свързана с катастрофата. Контузи си главата при една автомобилна катастрофа. След туй не беше вече същото момче. Играеше комар, подписваше фалшиви чекове. Не знам да е вършил такива работи по-рано. И горе-долу по същото време тръгна с другото момиче, оная, заради която се разведе с Каръл и която му стана втора жена.

Мисис Хикок каза:

— Дик не беше виновен. Не помниш ли колко го харесваше Маргарет Една?

— Щом една жена те харесва, значи, ще се оставиш да те хване, тъй ли? — пита мистър Хикок. — Е, мистър Наи, смятам, че знаете толкова, колкото и ние. Защо нашето момче бе изпратено в затвора. За седемнадесет месеца. А всичкото, което беше направил, бе да заеме една ловджийска пушка от къщата на един съсед. Не е имал никакво намерение да я краде. Не давам пукната пара какво приказват хората. Туй го съсипа. Когато се върна от Лансинг, за мене той беше съвсем непознат човек. Не можеше да се говори с него. Целият свят беше против Дик Хикок — тъй си мислеше той. Дори и втората му жена… и тя го остави. Подаде молба за развод, докато той беше в затвора. Но въпреки туй по-късно Дик сякаш се успокои. Работеше в работилницата на Боб Сандз в Олат. Живееше тук, у дома, при нас, лягаше си рано, не нарушаваше условията за предсрочното си освобождаване, истина ви казвам, мистър Наи. Нямам много да живея, болен съм от рак и Дик го знае — и преди около месец, точно преди да изчезне, ми каза: „Татко, ти си бил винаги много добър баща. Никога вече няма да направя нещо да те наскърбя.“ И го каза искрено. Туй момче има много добрина в себе си. Ако някога сте го виждали на футболно игрище, ако сте го видели как играе с децата си, няма да се съмнявате в думите ми. Боже, вразуми ме, защото не знам какво стана.

Жена му каза: „Аз знам — и почна пак да кърпи, но сълзите я принудиха да спре. — Оня негов приятел! Ето какво стана.“

Посетителят, детективът от КБР Харолд Наи, неспирно пишеше в стенографския си бележник, вече препълнен с резултатите от един дълъг ден, прекаран в проверки на показанията на Флойд Уелс. На 20 ноември заподозреният Ричард Юджин Хикок отишъл да пазарува в Канзас Сити. По време на пазаруването си успял да „пробута“ не по-малко от „седем фалшиви парчета“. Наи беше посетил всички измамени — продавачи на фотоапарати, на радио- и телевизионни части, собственика на бижутериен магазин, продавача от магазина за конфекция — и когато им биваха показвани снимките на Хикок и на Пери Едуард Смит, всички до един посочваха Хикок като автор на фалшивите чекове, а Смит като неговия „мълчалив“ съучастник. (Един измамен продавач каза: „Той (Хикок) изпълни целия номер. Много красноречив, много, много убедителен. Другият — мислех, че може да е чужденец, вероятно мексиканец — той не си отвори устата нито веднъж.“) После Наи отиде с кола до предградието Олат, където интервюира последния работодател на Хикок, собственика на работилницата „Боб Сандз“: „Да, той работеше тук — каза мистър Сандз. — От август до… вече не го видях след 19 или може би беше 20 ноември. Напусна без никакво предупреждение. Просто се махна — не знам къде, и баща му не знае… Изненадан ли? Ами да. Да, бях изненадан. Отношенията ни бяха приятелски. Дик умееше да се държи, разбирате, нали? Всъщност една седмица преди да напусне, ние имахме гости и Дик доведе приятеля си, който беше дошъл да го посети, едно момче от Невада, казваше се Пери Смит. Свиреше много хубаво на китара. Посвири, изпя няколко песни, после той и Дик забавляваха всички с вдигане на тежести. Пери Смит е дребен човек, висок не повече от 1,70, но сигурно може да вдигне кон. Не, не изглеждаха нервни, нито единият, нито другият. Бих казал, че се забавляваха. Точната дата? Разбира се, помня. Беше тринадесети. Петък, 13 ноември.“

Оттам Наи зави с колата на север по лоши полски пътища. Като наближи фермата на Хикок, той спря в няколко съседни къщи, привидно да пита за посоката, а в действителност да събира сведения за заподозрения. Една фермерска жена каза: „Дик Хикок! Не ми говорете за Дик Хикок! Ако някога съм срещала дявола… Да краде? Готов е да открадне монетите от очите на мъртвец! Но майка му, Юнис, е чудесна жена. Сърцето й е широко като хамбар. Баща му също. И двамата са простички, честни хора. Дик би влизал в затвора повече пъти, отколкото можете да броите, само че никой тук наоколо не искаше да го дава под съд. От уважение към родителите му.“

Когато Наи почука на вратата на посивялата от времето четиристайна фермерска къща на Уолтър Хикок, здрачът се беше спуснал. Сякаш го бяха очаквали. Мистър Хикок покани детектива в кухнята, а мисис Хикок му предложи кафе. Ако знаеха истинската причина за неговото посещение, щяха може би да го приемат по-сдържано и по-студено. Но те не знаеха и през часовете, когато тримата седяха и разговаряха, името Клътър и думата убийство не бяха споменати нито веднъж. Родителите повярваха в това, което Наи им загатна — само нарушението на условията за предсрочно освобождаване, т.е. извършената от сина им измама, беше причината за търсенето му.

— Дик доведе Пери у дома една вечер и ни каза, че е негов приятел — току-що пристигнал от Лас Вегас с автобус, и искаше да знае дали може да спи тук, да остане у нас за известно време.

Мисис Хикок добави:

— Не, сър, не бих искала да го имам вкъщи. Един поглед и го разбрах какъв е. С неговия парфюм! И намазаната му коса! Беше ясно като ден къде го е срещнал Дик. Според условията за предсрочно освобождаване той не биваше да се свързва с никого, когото е срещал там, в Лансинг. Предупредих Дик, но той не искаше да ме чуе. Намери стая за приятеля си в хотел „Олат“ и след това ходеше с него всяка свободна минута. Веднъж отидоха да прекарат някъде края на седмицата. Мистър Наи, както съм сигурна, че седя тук, тъй съм сигурна, че Пери Смит го е накарал да подпише ония чекове!

Наи затвори бележника, прибра писалката и сложи двете си ръце в джобовете, защото трепереха от възбуда.

— А сега за това пътуване през уикенда. Къде отидоха?

— Във Форт Скот — отговори мистър Хикок, като спомена един канзаски град с военна история. — Разбрах, че Пери Смит има сестра, която живее във Форт Скот, и той смятал, че у нея има пари, които му принадлежат. Споменаха сумата хиляда и петстотин долара. Туй беше главната причина за идването му в Канзас. Да си вземе парите, които има у сестра си. И Дик го закара дотам с колата, за да си ги получи. Отсъства само двадесет и четири часа. Върна се вкъщи малко преди обед в неделя. Навреме за неделния обед.

— Разбирам — каза Наи. — Пътуване за двадесет и четири часа. Което ще рече, че са тръгнали оттук по някое време в събота. Това ще е събота, 14 ноември, нали?

Старецът потвърди.

— И се върна в неделя, 15 ноември?

— В неделя по обед.

Наи размисли, пресметна и се окуражи от заключението си: че в период от двадесет — двадесет и четири часа заподозрените са изминали с кола едно разстояние от осемстотин мили и междувременно са убили четирима души.

— Сега, мистър Хикок — каза Наи, — когато синът ви се върна в неделя, сам ли беше? Или с Пери Смит?

— Сам беше. Каза, че оставил Пери в хотел „Олат“.

Нормалният глас на Наи е подчертано носов и вдъхва страх. Сега той се мъчеше да говори с мек, подкупващ тембър.

— А спомняте ли си, имаше ли нещо в държането му, което да ви се стори необикновено? Различно?

— В чие държане?

— На сина ви.

— Кога?

— Когато се върна от Форт Скот.

Мистър Хикок се замисли. После каза:

— Изглеждаше както винаги. Щом дойде, седнахме да обядваме. Беше много гладен. Почна да пълни чинията си, преди още да съм свършил молитвата. Направих му забележка. Казах: „Дик, гребеш толкова бързо, колкото бързо можеш да се присягаш. Не смяташ ли да оставиш нещо и за нас?“ Разбира се, той винаги яде много. Обича туршия. Може да изяде цяло каче с туршия.

— А след обяда какво прави?

— Заспа — каза мистър Хикок и сякаш се стресна от собствения си отговор. — Заспа дълбоко. И смятам, че туй можете да наречете необикновено. Бяхме се събрали около телевизора да гледаме баскетболен мач. Аз и Дик, и другият ни син, Дейвид. И почти веднага Дик захърка като мотор и аз казах на брат му: „Боже, никога не съм мислил, че ще доживея деня да видя Дик да заспи на баскетболен мач.“ Но… заспа. Спа през целия мач. Събуди се само колкото да изяде една студена вечеря и веднага си легна.

Мисис Хикок вдяна пак иглата, мъжът й леко се полюляваше на стола и смучеше незапалената си лула. Острите очи на детектива разгледаха чистата скромна стая. В един ъгъл стоеше пушка, подпряна на стената. Беше я забелязал по-рано. Отиде към нея, взе я и попита:

— Ловувате ли много, мистър Хикок?

— Туй е неговата пушка. На Дик. Той и Дейвид ходят от време на време на лов. За зайци.

Беше 12 мм ловджийска пушка марка „Савъдж“, модел 300; изящно гравирани летящи фазани украсяваха приклада.

— Откога я има Дик?

Въпросът оживи мисис Хикок.

— Тази пушка струва над сто долара. Дик я купи на кредит, а сега магазинът не я приема обратно, макар че няма месец, откакто е взета, и е употребявана само веднъж. В началото на ноември, когато той и Дейвид отидоха в Гринел на лов за фазани. Използва нашите имена, за да я купи — баща му му разреши и сега ние трябва да плащаме, а като помислите за Уолтър, тъй болен, и за всичките неща, от които се нуждаем, за всичко, без което минаваме… — Тя задържа дъха си, сякаш се мъчеше да пресече хълцане. — Сигурен ли сте, че не искате чаша кафе, мистър Наи? Никак няма да ме затрудни.

Детективът подпря пушката на стената, остави я, но беше сигурен, че това е оръжието, с което са били убити Клътърови.

— Благодаря, но късно е и аз трябва да отида с колата до Топика — каза той и запрелиства бележника си. — Сега просто ще ви прочета това, да видя дали съм го записал правилно. Пери Смит пристига в Канзас на 12 ноември, четвъртък. Вашият син твърди, че това лице е дошло да прибере една парична сума от сестра си, живееща във Форт Скот. В събота двамата отиват с кола до Форт Скот, където остават да пренощуват — предполагам в дома на сестрата, нали?

Мистър Хикок каза:

— Не. Не могли да я намерят. Изглежда, че се е преместила.

Наи се усмихна.

— Все пак те са пренощували там. И през следващата седмица, тоест от 14-и до 21-ви Дик продължава да се среща със своя приятел Пери Смит, но, общо взето, или доколкото вие знаете, животът му протича нормално: живее у дома си, ходи на работа всеки ден. На 21-ви той изчезва. Пери Смит също. И оттогава нямате вест от него. Не ви ли е писал?

— Страхува се — каза мисис Хикок. — Срам го е и се страхува.

— Срам го е?

— Да. От туй, което направи… че пак ни огорчи. И се страхува, защото мисли, че няма да му простим. Както винаги сме му прощавали досега. И ще продължаваме. Имате ли деца, мистър Наи?

Той кимна.

— Тогава знаете какво е.

— Още нещо. Имате ли някаква представа, и най-малката, къде е отишъл синът ви?

— Отворете една карта — каза мисис Хикок, — посочете някъде с пръст — може да е там.

Беше късно следобед и човекът, който караше колата, търговски пътник на средна възраст, когото тук ще наречем мистър Бел, беше уморен. Копнееше да спре и да подремне малко. Но беше само на сто мили от мястото, към което се беше упътил — Омаха, Небраска. Там се намираше дирекцията на голяма компания за опаковка на месо, в която той работеше. Правилникът на компанията забраняваше на чиновниците да вземат случайни пътници, но мистър Бел често го нарушаваше, особено когато скучаеше или му се спеше, затова, щом видя двама млади хора, застанали край шосето, веднага спря колата.

Сториха му се „добри момчета“. По-високият, як момък с мръсноруса, късо остригана коса, имаше подкупваща усмивка, учтиво държане, а другарят му, един „ситен“, държеше хармоничка в дясната си ръка, а в лявата претъпкан сламен куфар. Изглеждаше „доста симпатичен“, свенлив, но приятен. Във всеки случай мистър Бел съвсем не подозираше намеренията на своите гости; да го удушат с колан, да му отнемат колата и парите и да го заровят някъде в пустинята. Той се радваше, че има компания, хора, с които може да разговаря и които да го държат буден, докато пристигне в Омаха. Той се представи, после ги попита как се казват. Приветливият младеж, който седеше до него на предната седалка, каза, че името му е Дик.

— А това е Пери — добави той и смигна на Пери, който беше седнал точно зад мистър Бел.

— Мога да ви закарам до Омаха, момчета.

Дик каза:

— Благодаря ви, сър. Точно там отиваме. Надяваме се да намерим някаква работа.

Каква работа търсят? Търговският пътник помисли, че може да им помогне.

Дик обясни:

— Аз съм първокласен бояджия на коли. Също и механик. Свикнал съм да печеля добри пари. Моят приятел и аз бяхме в Мексико. Имахме намерение да живеем там. Но, дявол да го вземе, те плащат съвсем никакви надници! Нищо, с което един бял човек може да живее!

О, Мексико. Мистър Бел обясни, че е изкарал медения си месец в Куернавака.

— Все ни се иска да отидем пак. Но трудно е да пътуваш, когато имаш пет деца.

Пери, както си припомняше по-късно, помисли — пет деца! Е, много жалко. И докато слушаше надутия брътвеж на Дик — как описва мексиканските си „любовни завоевания“, той си помисли, колко „странно“, колко „егоманиачески“ звучи. Представи си, толкова да се стараеш да направиш впечатление на човек, когото ще убиеш, човек, който след десет минути ще бъде мъртъв, ако планът, замислен от него и Дик, успее. А и защо да не успее? Обстановката беше идеална — точно каквато бяха търсили през трите дни, през които пропътуваха на автостоп от Калифорния до Невада и през Невада и Уайоминг в Небраска. Но до този момент удобна жертва не беше им се представяла. Мистър Бел беше първият, който пътуваше сам, изглеждаше богат и бе предложил да ги вземе в колата си. Онези, които ги возиха преди, бяха или шофьори на камиони, или войници, а веднъж ги взеха двама негри боксьори с лилав кадилак. Но мистър Бел беше идеален. Пери бръкна в джоба на коженото си яке. Джобът беше издут от шишенце аспирин „Байер“ и от един остър, голям колкото юмрук камък, увит в жълта памучна каубойска кърпа. Той разкопча индианския си колан със сребърна тока и осеян с тюркоазни мъниста; измъкна го, опита гъвкавостта му и го сложи върху коленете си. Зачака. Гледаше как небраската прерия преминава край колата и си играеше с хармониката — измисляше си мелодия, повтаряше я и чакаше Дик да каже предварително уговорения сигнал: „Ей, Пери, подай ми кибрита.“ Веднага след това Дик трябваше да хване волана, а Пери щеше да удари търговския пътник по главата, „да я разцепи“ с увития в кърпата камък. После щяха да се възползват от колана с небесносините мъниста край някой пуст страничен път.

Междувременно Дик и обреченият на смърт си разказваха мръсни вицове. Смехът им дразнеше Пери, особено внезапните избухвания в смях на мистър Бел — сърдечни излайвания, които много напомняха смеха на Текс Джон Смит, бащата на Пери. Споменът за смеха на баща му усили напрежението му, главата го болеше, коленете също. Той сдъвка три аспирина и ги глътна без вода. Помисли, че ще повърне или ще загуби съзнание; сигурен беше, че ще припадне, ако Дик забави дълго „забавлението“. Светлината намаляваше, шосето беше право, наоколо не се виждаше ни къща, ни човек… нищо освен оголено от зимата поле — мрачно като стоманен лист. Сега беше удобният момент — сега. Той впи поглед в Дик, сякаш да му внуши същата мисъл, и няколко дребни признака — трепкащата клечка, капки пот по горната устна — му казаха, че Дик вече е стигнал до същото заключение.

Но когато заговори пак, Дик само се впусна в друг виц:

— Ето една гатанка: какво общо има между отиването в клозета и отиването в гроба? — Той се ухили: — Предавате ли се?

— Предавам се.

— Когато ти дойде да отидеш — отиваш!

Мистър Бел излая.

— Ей, Пери, подай ми кибрита!

Но точно когато Пери вдигна ръка и камъкът щеше да полети надолу, случи се нещо забележително, което Пери по-късно нарече „проклето чудо“. То беше внезапната поява на трети кандидат за автостоп. Един войник негър, за когото милостивият търговски пътник спря колата.

— Ей, това е хитро измислено — каза той, докато неговият спасител тичаше към колата. — Когато ти дойде да отидеш — отиваш!

16 декември 1959 г., Лас Вегас, Невада. Времето и годините бяха изтрили първата буква „С“ и бяха създали една малко злокобна дума ТАИ. Думата, едва забележима върху изкривената от слънцето табелка, изглеждаше подходяща за мястото, което рекламираше. То беше, според официалния доклад на Харолд Наи до КБР „овехтял и опърпан хотел — най-долнопробният вид хотел или пансион“. Докладът продължаваше: „Допреди няколко години (според сведения на полицията в Лас Вегас) това беше един от най-големите бордеи в Запада. Главното здание беше унищожено от пожар, а това, което се запази, бе превърнато в евтин пансион.“ „Фоайето“ не беше мебелирано, имаше само един кактус, висок два метра, и импровизирано бюро за записване. Нямаше никого. Детективът плесна с ръце. Най-после един груб женски глас извика: „Идвам“, но минаха пет минути, преди жената да се появи. Беше облечена с изцапана домашна роба и златни чехли с високи токове. Ролки притискаха оредялата й жълтеникава коса. Лицето й беше широко, мускулесто, начервено и напудрено. В ръката си държеше халба бира: миришеше на бира, на цигари и на скоро сложен лак за нокти. Беше на седемдесет и четири години, но според Наи „изглеждаше може би с десет минути по-млада“. Тя се вторачи в него, в спретнатия му кафяв костюм, в кафявата му с малка периферия шапка. Когато той й показа служебната си значка, тя се усмихна; устните й се разтвориха и Наи зърна два реда изкуствени зъби.

— Ъ-х-ъ, тъй си и помислих — каза тя. — Добре. Да чуем!

Той й подаде снимка на Ричард Хикок:

— Познавате ли го?

Отрицателно измърморване.

— А този?

Тя отговори:

— Ъхъ… Той престоя тук на два пъти. Но сега не е тук. Напусна преди месец. Искате ли да видите книгата за зарегистриране?

Наи се облегна на бюрото и загледа как дългите лакирани нокти на хазяйката търсят по страниците имена, написани с молив. Лас Вегас беше първото от трите места, които неговите началници искаха той да посети. Всяко едно беше избрано поради ролята му в живота на Пери Смит. Другите две бяха Рино, където смятаха, че живее бащата на Смит, и Сан Франциско, където живееше сестрата на Смит и която тук ще се нарича мисис Фредерик Джонсън. Наи възнамеряваше да разпита тези роднини; както и всеки, който можеше да знае къде се намира заподозреният, но главната му цел беше да си осигури помощта на местните власти. При пристигането си в Лас Вегас например беше разисквал Клътъровия случай с лейтенант В. Дж. Хандлън, началник на криминалния отдел при полицията в Лас Вегас. Лейтенантът веднага написа заповед до всички полицаи да следят най-внимателно за Хикок и Смит: „Търсят се от Канзас за нарушение на условията предсрочно освобождаване. Известно е, че карат шевролет 1949 г. с канзаски номер Дж-О — 58269. Тези лица вероятно са въоръжени и трябва да се смятат за опасни.“ Хандлън назначи един детектив да помага на Наи, като се заеме със „собствениците на заложни къщи“. Както той каза: „Такива има винаги във всеки хазартен град.“ Наи и детективът провериха всички квитанции за заложени вещи през изтеклия месец. Наи особено много се надяваше да намери портативно радио „Зенит“, което се предполагаше, че е откраднато от Клътъровия дом през нощта на престъплението, но нямаше щастие. Намериха един посредник, който познаваше Смит („Той се върти тук от десетина години“), и една квитанция от началото на ноември за заложено килимче от меча кожа. В тази квитанция Наи намери и адреса на пансиона.

— Записан на тридесети октомври — каза хазяйката. — Напуснал на единадесети ноември.

Наи погледна подписа на Пери — украсеният, завъртян, решителен почерк го изненада. Очевидно хазяйката забеляза това, защото каза:

— Ъхъ… и трябва да го чуете да говори. Големи, дълги думи, казани с един фъфлещ, глух глас. Интересен тип. Какво имате против него — против такъв мил негодник?

— Нарушение на условията за предсрочно освобождаване.

— Ъхъ… Идвате чак от Канзас за предсрочен случай. Е, аз съм само една доверчива блондинка. Вярвам ви. Но ако бях на ваше място, няма да ги разправям таквиз на някоя брюнетка.

Тя вдигна халбата, изпразни я, после замислено завъртя чашата между ръцете си, изпъстрени с лунички и вени. — Каквото и да е, не е нещо едро. Не може и да бъде. Още не съм срещнала мъж, на когото да не мога да скроя шапка. Този… той е само един негодник. Малък негодник, който последната седмица, докато беше тук, се опита със сладки приказки да се отърве от наема.

Тя се засмя, вероятно на абсурдността на такава амбиция.

Детективът попита какъв е бил наемът за стаята на Смит.

— Редовният — девет долара седмично, плюс петдесет цента депозит за ключа. Само в пари и само в предплата.

— Докато беше тук, с какво се занимаваше? Има ли приятели? — попита Наи.

— Да не мислите, че следя всеки тип, който идва тук? — троснато отговори хазяйката. — Скитници. Никаквици. Не ме интересуват! Дъщеря ми е женена за голям човек. — После добави: — Не, няма никакви приятели. Аз поне не съм забелязала да се събира специално с някого. Последния път, когато беше тук, повечето време човъркаше колата си. Беше я паркирал тук отпред. Един стар форд, който сякаш е бил направен, преди той да се роди. Боядиса я. Покрива боядиса черен, а останалото сребристосиво. После написа „продава се“ на предното стъкло. Един ден чух, че някакъв балама спря и му предложи четиридесетак, което беше четиридесет пъти повече, отколкото струваше колата. Но той твърдеше, че не може да вземе по-малко от деветдесет. Каза, че парите му трябват за автобусен билет. Точно преди да замине, чух, че един негър я купи.

— Казал, че парите му трябват за автобусен билет. Не знаете ли къде искаше да отиде?

Тя сви устни, провеси цигара между тях, но очите й не се откъснаха от Наи.

— Играйте честно. Има ли пари на „пода“? Някакво възнаграждение?

Зачака отговор и като не получи никакъв, тя като че премери вероятностите и реши да продължи. — Защото останах с впечатлението, че където отива, няма намерение да стои дълго. Смяташе да се върне тук. Чакам го един вид да пристигне всеки момент. — Тя кимна към вътрешността на къщата. — Елате, ще ви покажа защо.

Стълби. Сиви стени. Наи подуши миризмите, отдели ги една от друга: дезинфекционен препарат за клозети, алкохол, угарки от пури. Зад една врата пиян наемател стенеше и пееше, изцяло обхванат от радост или мъка.

— Не вдигай пара, Дътч. Загаси я или ще те изхвърля! — кресна жената. — Тук — каза тя на Наи и го поведе към тъмен склад. Запали лампата. — Ей там онази кутия. Помоли ме да я пазя, докато се върне.

Беше мукавена кутия, неопакована, но вързана с канап. Предупреждение, малко в духа на египетско заклинание, беше написано на капака: „Не пипай! Собственост на Пери Е. Смит! Не пипай!“ Наи отвърза канапа; той видя, че за съжаление възелът не беше моряшкият, който убийците бяха употребили при Клътърови. Отвори капака. Една хлебарка изскочи и хазяйката я настъпи, смаза я с тока на златния си чехъл.

— Ей! — каза тя, докато Наи внимателно и бавно разглеждаше нещата на Смит. — Подлецът! Туй е моя кърпа за лице!

Освен кърпата педантичният Наи записа в бележника си: „Една мръсна възглавничка «сувенир от Хонолулу», едно розово детско одеялце, чифт панталони «каки», един алуминиев тиган за палачинки с лопатка за обръщане.“ Имаше още някакъв албум, пълен със снимки, изрязани от спортни списания, студии от лъснати от пот тела на щангисти, а в една кутия от обувки — колекция от лекарства: вода и прах за болни венци и озадачаващо количество аспирин — поне дузина туби, няколко от тях празни.

— Боклук — каза хазяйката. — Само смет!

Наистина това бяха неща, които не представляваха никаква стойност дори и за жадния за улики детектив. Все пак Наи беше доволен, че ги е видял. Всяко едно от тях — палиативите за болни венци, мазната възглавничка от Хонолулу — му даде по-ясна представа за собственика, за неговия самотен, мизерен живот.

Като приготвяше официалния си доклад на другия ден в Рино, Наи писа:

В 9 ч. сутринта докладващият детектив се свърза с мистър Бил Дрискол, главен криминален следовател в шерифството на окръга Уошо, Рино, Невада. След като бе запознат с фактите на престъплението, мистър Дрискол бе снабден с фотографии, отпечатъци от пръсти и заповед за арестуването на Хикок и Смит и за задържането на колата. В 11:30 сутринта докладващият се свърза със сержант Ейб Фероа, криминален отдел, полицията, Рино, Невада. Сержант Фероа и докладващият прегледаха полицейските досиета. Имената на Хикок и Смит не фигурират в криминалните списъци. Проверката на квитанцията от заложната къща не даде никакви сведения за изчезналото радио. Издадена беше заповед радиото веднага да се конфискува, ако е заложено другаде в Рино. Детективът, който отговаря за заложните къщи, показа снимките на Хикок и Смит във всяка една от тях и лично провери за радиото. Тези заложни къщи познаваха Смит, но не можаха да дадат никакви допълнителни сведения.

Така мина сутринта. Следобед Наи тръгна да търси Текс Джон Смит. Отиде най-напред в пощата, но чиновникът от гишето на „до поискване“ му каза, че няма смисъл да търси по-нататък, защото лицето е напуснало Невада през август миналата година и сега живее в околностите на Съркъл Сити, Аляска. Във всеки случай писмата му се препращат там.

В отговор на желанието на Наи да опише по-стария Смит чиновникът каза:

— А, това е мъчно нещо. Старецът сякаш е излязъл от някакъв роман. Нарича себе си „самотен вълк“. Голяма част от пощата му е адресирана по този начин — Самотния вълк. Той не получава много писма, не, но купища каталози и реклами. Ще се изненадате от броя на хората, които поръчват тия неща, сигурно само за да получават поща. Колко е годишен? Бих казал шестдесет. Облича се по западняшки… каубойски ботуши, голяма каубойска шапка. Каза ми, че е работил по-рано на родео. Доста съм разговарял с него. Последните две години идваше тук почти всеки ден. От време на време изчезва, не се вестява около месец, после винаги твърди, че е ходил да търси злато. Един ден през август тук на гишето дойде един млад човек да търси баща си, Текс Джон Смит, и попита зная ли къде може да го намери. Не приличаше много на баща си; Вълка е с тънки устни, ирландец, а това момче ми приличаше почти на чист индианец. Черна коса като вакса и очи — същата боя. Но на другата сутрин дойде Вълка и потвърди: каза ми, че синът му току-що е демобилизиран и че двамата отиват в Аляска. Той е стар аляски работник. Мисля, че някога е притежавал там хотел, или нещо като ловджийска хижа. Каза, че вероятно ще стои там две години. Не, не съм го виждал оттогава, нито него, нито момчето му.

Семейство Джонсън живееха отскоро в Сан Франциско, в един квартал високо по хълмовете северно от града, където живеят хора от средната класа, със среден доход, но всички са собственици. На 18 декември 1959 г., следобед, младата мисис Джонсън очакваше гости; щяха да дойдат на кафе и сладки и вероятно за игра на карти три съседки. Домакинята беше неспокойна; за пръв път канеше гости в новото си жилище. Сега, докато се ослушваше за звънеца на входната врата, тя обиколи стаите за последен път, изтри някакви невидими прашинки и подреди цветята. Къщата, както и останалите къщи по тази стръмна улица, беше приятна и удобна. Мисис Джонсън много я харесваше; беше влюбена в ламперията от секвоя, в килимите, разстлани от стена до стена, в прозорците по цялото протежение на предната фасада, в гледката от задната част на къщата — хълмове, долини, небе и океан. Гордееше се с малката задна градинка; съпругът й, застрахователен агент по професия, а по наклонност дърводелец, беше направил бяла дървена ограда на градината, а вътре колибка за домашното куче, преградка за пясък и люлки за децата. В момента кучето, две момченца и едно момиченце си играеха под топлото небе. Тя се надяваше, че докато си отидат гостите й, те ще продължават да се забавляват в градината. На вратата се звънна и мисис Джонсън отиде да отвори. Беше облечена с жълта плетена рокля, която смяташе, че най-много й прилича. Роклята подчертаваше фигурата й, изтъкваше бледочервеникавия й тен на индианка от племето чероки и черната й тупирана коса. Тя отвори вратата, готова да посрещне трите съседки, но вместо тях видя двама непознати, които пипнаха шапките си за поздрав и й показаха служебни значки.

— Мисис Джонсън? — попита единият от тях. — Името ми е Наи. Това е инспектор Гърти. Ние сме от полицията в Сан Франциско и току-що получихме запитване от Канзас във връзка с вашия брат Пери Едуард Смит. Изглежда, че той не се е явявал при служителя от комисията за предсрочно освобождаване и искаме да знаем дали бихте могли да ни кажете къде се намира той сега.

Мисис Джонсън не се разтревожи и положително не се изненада, че полицията пак се интересува от брат й. Смути я възможността, че гостите могат да дойдат и да заварят детективите да я разпитват. Тя каза:

— Не. Нищо не мога да ви кажа. Не съм виждала Пери от четири години.

— Това е сериозен въпрос, мисис Джонсън — обясни Наи. — Бихме искали да поговорим с вас.

Тя ги покани да влязат и им предложи кафе (което те приеха). После каза:

— Не съм виждала Пери от четири години. И не ми се е обаждал, откакто са го пуснали. През лятото, когато излязъл от затвора, отишъл в Рино да види баща ми. В едно писмо татко писа, че отива в Аляска и ще вземе Пери със себе си. После пак писа, мисля, че беше през септември, беше много ядосан. Той и Пери се скарали и се разделили, преди да стигнат границата. Пери се върнал, а баща ми продължил за Аляска сам.

— И не ви ли е писал оттогава?

— Не.

— Значи възможно е брат ви да е отишъл при него наскоро. През последния месец.

— Не знам и не ме интересува.

— В лоши отношения ли сте?

— С Пери? Да. Страх ме е от него.

— Но докато беше в Лансинг, вие често му пишехте. Така поне ни казват канзаските власти — каза Наи.

Другият инспектор, Гърти, не проявяваше желание да се намеси в разговора.

— Исках да му помогна. Надявах се, че ще мога да променя някои от неговите възгледи. Сега знам, че не мога. Правата на другите хора не значат нищо за Пери. Той не уважава никого.

— А приятелите му? Познавате ли някой от тях, при когото той би могъл да отседне?

— Джо Джеймс — отговори тя и обясни, че Джеймс е млад индианец, дървар и рибар, който живее в гората близо до Белингъм, Вашингтон. Не, не го познава лично, но е разбрала, че той и семейството му са добри хора, които често са били щедри и внимателни към Пери в миналото. Единственият приятел на Пери, когото тя някога е виждала, беше едно младо момиче, появило се на вратата на Джонсънови през юни 1955 г. с писмо от Пери. В него той казваше, че това е жена му. Пишеше, че има неприятности и ме питаше дали бих се погрижила за нея, докато той я повика при себе си. Момичето изглеждаше двадесетгодишно, а се оказа, че е на четиринадесет. Разбира се, не му беше жена. Но в началото повярвах. Съжалих я и я поканих да остане при нас. Тя прие, но не стоя дълго. По-малко от седмица. Когато напусна, взе куфарите ни и всичко, което можеше да се побере в тях — почти всичките ми дрехи и тези на съпруга ми, приборите за ядене, дори и кухненския часовник.

— Къде живеехте тогава?

— В Денвър.

— Живели ли сте някого във Форт Скот, Канзас? Никога. Никога не съм ходила в Канзас.

— Имате ли сестра, която да живее във Форт Скот?

— Единствената ми сестра е мъртва.

Наи се усмихна и каза:

— Разбирате, нали, мисис Джонсън, ние предполагаме, че брат ви ще се свърже с вас. Ще пише, ще телефонира или ще дойде да ви види.

— Надявам се, не. Всъщност той не знае, че сме се преместили. Мисли, че съм още в Денвър. Моля ви, ако го намерите, не му казвайте адреса ми. Страхувам се.

— Защо? Страхувате се, че може а ви напакости или да ви нанесе физическа болка?

Тя се замисли, не можа да реши и каза, че не знае.

— Страх ме е от него, винаги ме е било страх. Той може да изглежда добър, състрадателен, кротък. Разплаква се толкова лесно. Понякога плаче, като слуша музика, а когато беше малък, плачеше, защото намираше залеза красив. Или пък луната. О, той може да ви измами. Може да ви накара да го съжалявате.

На вратата се звънна. Нежеланието на мисис Джонсън да отвори издаде нейното затруднение и Наи си взе шапката. (По-късно писа за нея: „През целия ни разговор тя остана спокойна и много любезна. Личност с изключителен характер.“)

— Извинете за безпокойството, мисис Джонсън. Но ако Пери ви се обади, надяваме се, че ще бъдете разумна и ще телефонирате на инспектор Гърти.

След като детективите си отидоха, самообладанието й, което бе направило впечатление на Наи, се превърна в неувереност; обхвана я познато отчаяние. Тя го потисна, забави пълния му удар, докато си отидат гостите, докато нахрани, окъпе децата и ги сложи да спят. Тогава то я обхвана така, както вън океанската мъгла забулваше сега уличните лампи. Беше казала, че се страхува от Пери, и това бе истина. Но само от Пери ли се страхуваше или от схемата, от която бе част и той — ужасната съдба, която сякаш бе отредена за четирите деца на Флорънс Бъкскин и Текс Джон Смит? Най-големият, братът, когото тя обичаше, се беше застрелял; Фърн беше паднала или скочила от един прозорец; Пери също бе тръгнал по пътя на бруталността — бе станал престъпник. Така че, в известен смисъл, тя единствена бе оцеляла. Измъчваше я мисълта, че след време и тя ще бъде смазана; ще полудее или ще хване неизлечима болест, ще изгуби всичко скъпо — дом, деца, съпруг — при някой пожар. Мъжът й беше заминал по работа. Когато беше сама, никога не й минаваше наум да пие нещо, но тази вечер си наля чисто уиски, после легна на кушетката във всекидневната с един албум снимки, подпрян на коленете й.

На първата страница имаше снимка само на баща й — портрет от 1922 г., годината на женитбата му с младата индианка, ездачка в родео, мис Флорънс Бъкскин. Този портрет винаги приковаваше вниманието на мисис Джонсън. Благодарение на него разбираше защо майка й се е омъжила за баща й, когато поначало те бяха толкова неподходящи един за друг. Младият човек на портрета излъчваше мъжествена привлекателност. Наперено наклонената му глава с червеникава коса, присвитото ляво око (сякаш се прицелваше), мъничката каубойска кърпа, вързана около врата — всичко у него беше изключително привлекателно. Общо взето, баща й я привличаше и отблъскваше едновременно. Тя винаги бе уважавана едно негово качество — силата на духа му. Много добре знаеше колко ексцентричен изглежда той на другите; той и на нея й се струваше такъв. Въпреки всичко беше „истински мъж“. Умееше да прави много неща и ги правеше с лекота. Можеше да накара дървото, което сече, да падне там, където той иска. Можеше да одере мечка, да поправи часовник, да построи къща, да опече кейк, да кърпи чорапи, да хване пъстърва с превита игла и парче канап. Веднъж беше прекарал една зима сам сред пустошта на Аляска.

Сам, и според мисис Джонсън, така трябва да живеят мъже като него. Жена, деца, спокоен живот — не са за тях.

Тя обърна няколко страници със снимки от детинството си — правени в Юга, Невада, Айдахо и Орегон. Кариерата в родео за „Текс и Фло“ беше приключила. Семейството живееше в един стар камион и обикаляше страната да търси работа, нещо трудно в 1933 г. „Семейство Текс Джон Смит събира боровинки в Орегон, 1933“ — беше написано под една снимка на четири боси деца, облечени в анцузи, с болнави уморени изражения на лицата. Боровинки, стар хляб, накиснат в сладко кондензирано мляко, често беше единствената им храна. Барбара Джонсън си спомни, че веднъж трябваше да живеят дни наред с изгнили банани и като резултат Пери бе получил колики; крещя цяла нощ, докато Бобо, както наричаха Барбара, плака от страх, че той може да умре.

Бобо беше три години по-голям от Пери и го обожаваше. Той бе единствената й играчка, кукла, която тя миеше, решеше, целуваше и понякога натупваше. Ето снимка на двамата — къпят се голи в кристалночист поток в Колорадо. Братчето, с издуто коремче, почерняло от слънцето, подобно на Купидон, стискаше ръката на сестра си и се смееше, сякаш в течащия поток имаше призрачни пръсти, които го гъделичкат. На друга снимка (мисис Джонсън не беше сигурна, но мислеше, че е правена в отдалечена ферма в Невада, където семейството живееше, преди една последна битка между родителите, в която камшици, вряла вода и петролни лампи бяха използвани за оръжия, да сложи край на брака им) тя и Пери, яхнали пони, главите им една до друга, бузите им се допират, а зад тях горят сухи планини.

По-късно, когато децата отидоха да живеят с майка си в Сан Франциско, любовта на Бобо към момченцето отслабна и накрая изчезна съвсем. Той не беше вече нейното бебе, а необуздано същество, крадец, обирач. Първото му зарегистрирано задържане беше на 27 октомври 1936 — осмия му рожден ден. Накрая, след няколко присъди в детски изправителни домове, той беше върнат на баща му и изминаха много години, преди Бобо да го види пак. Виждаше го само на снимки, които Текс Джон пращаше понякога на другите си деца и които сега бяха част от съдържанието на албума. Имаше „Пери, татко и тяхното голямо куче“, „Пери на лов за мечки в Аляска“. На тази последна снимка той беше шестнадесетгодишно момче с кожен калпак, стъпил на снежни лапи между натежали от сняг дървета. През рамото му висеше пушка. Лицето беше опънато, очите тъжни и много уморени. Докато гледаше снимката, мисис Джонсън си припомни една „сцена“, която Пери направи, когато я посети веднъж в Денвър. Всъщност то беше последния път, когато го видя, през пролетта на 1955. Разискваха детството му при Текс Джон и неочаквано Пери, който беше пил много, я бутна и притисна до стената. „Аз бях неговият мръсен негър — каза Пери. — Това е всичко. Някой, който да му работи като луд за оня, що духа! Да не му плаща нито стотинка. Не, Бобо, аз говоря! Млъкни или ще те хвърля в реката! Както веднъж хвърлих от един мост в Япония човек, когото никога не бях виждал преди. Просто го вдигнах и го хвърлих в реката. Моля ти се, Бобо! Моля ти се, слушай! Мислиш ли, че харесвам себе си? О, какъв човек можех да бъда! Но оня мръсник никога не ми даде възможност. Не ми даваше да ходя на училище. Добре, добре! Бях лошо дете. Но дойде време, когато се молех да ида на училище. Имам блестящ ум. В случай че не знаеш това! Блестящ ум плюс талант. Но никакво образование, защото той не искаше да се уча. Искаше само да му слугувам! Да остана глупав! Невежа! Такъв ме искаше той! За да не мога никога да се отскубна от него. Но ти, Бобо, ти ходеше на училище. Ти и Джими, и Фърн. Всеки един от вас, проклетниците, получи образование. Всички освен мен! И аз ви мразя, мразя всички ви! Татко и всеки един от вас!“

Като че животът на брат му и сестрите му е бил постлан с рози! Може би, ако това значи да си чистил пиянското повръщане на мама, да нямаш никога хубава рокля да облечеш или достатъчно храна да се наядеш. Все пак истина беше — и тримата бяха свършили гимназия. Джими фактически завърши като първенец на класа си само благодарение на собствената си силна воля. Това, помисли си Барбара Джонсън, правеше самоубийството му толкова по-зловещо. Силен характер, голям кураж, упорита работа — изглежда, че нито едно от тези качества не бяха решителни фактори в съдбата на Текс-Джоновите деца. Те споделяха една орис, от която добродетелите не можеха да ги закрилят. Не че Пери или Фърн бяха добродетелни. Когато беше на четиринадесет години, Фърн промени името си на Джой (радост, б.пр.) и до края на живота си се мъчеше да оправдае промяната. Беше добродушно, безгрижно момиче, „любимка на всички“, но попрекаляваше в това отношение. Имаше слабост към мъжете, но някак не случваше с тях. И мъжът, когото харесваше, винаги я изоставяше. Майка й бе умряла в алкохолна кома, тя се страхуваше да пие и все пак пиеше. Преди да навърши двадесет, Фърн-Джой вече почваше деня с бутилка бира. И една лятна вечер тя падна от прозореца на една хотелска стая. При падането удари навеса пред някакъв театър и се търкулна под колелата на едно такси. Горе, в празната стая, полицията намери празната й чанта, празна бутилка уиски и обувките й.

Човек можеше да разбере Фърн и да й прости, но Джими беше друго. Сега мисис Джонсън гледаше негова снимка като моряк. По време на войната беше служил във флотата. Строен блед моряк, удължено лице с изражение на малко мрачна търпеливост стоеше, прегърнал през кръста момичето, за което се ожени, и, според мисис Джонсън, не трябваше да прави това, защото те нямаха никакви допирни точки. Сериозният Джими и това ненавършило още двадесет години момиче от Сан Диего, което вървеше след моряците. На снимката стъклените й мъниста отразяваха отдавна залязло слънце. И все пак чувствата на Джими към нея надхвърляха нормалната любов; те бяха страст, отчасти патологична. А момичето — тя трябва да го е обичала и го е обичала всеотдайно, иначе не би извършило подобно нещо. Ако Джими бе повярвал в любовта й! Или ако беше способен да повярва! Но ревността го държеше в плен. Той се съсипваше от мисли за мъжете, с които е спала преди женитбата им. Освен това беше убеден, че тя продължава да не подбира — че всеки път, когато той е на далечно плаване, му изневерява с много любовници и непрекъснато я измъчваше да признае съществуването им. Тогава тя нагласи дулото на ловджийска пушка точно между веждите си и натисна спусъка с палеца на крака си. Когато я намери мъртва, Джими не извика полиция. Вдигна я на ръце, сложи я на леглото и легна до нея. Призори на другия ден напълни пушката и се застреля и той.

Срещу снимката на Джими и жена му беше фотографията на Пери в униформа. Беше изрязана от вестник и към нея имаше текст: „Главна квартира на армията на САЩ, Аляска. Редник Пери Е. Смит, 23, първият ветеран от войната в Корея, завръщащ се в Анкъридж, е посрещнат от капитан Мейсън, офицер от информационния отдел при щаба, при пристигането му в базата на въздушните войски в Елмъндорф. Смит служи 15 месеца в 24-та дивизия като сапьор. Пътуването му от Сиатъл до Анкъридж бе безплатно, подарък от Северните тихоокеански въздушни линии. Мис Лин Марки, стюардеса, се усмихва одобрително при посрещането.“ (Официална снимка на армията на САЩ.) Капитан Мейсън, с протегната ръка, гледа редник Смит, но редник Смит гледа в камерата. В изражението му мисис Джонсън видя или й се стори, че вижда, не признателност, а арогантност и вместо гордост огромно самомнение. Не беше изключено да е срещнал непознат на някакъв мост в Япония и да го е хвърлил в реката. Разбира се, че го е направил. Тя никога не се е съмнявала.

Затвори албума и включи телевизора, но и това не я успокои. Да предположим, че той наистина дойде. Детективите я бяха намерили, защо да не може и Пери да я открие? Но да не очаква помощ от нея. Нямаше дори да го пусне да влезе. Главната врата беше заключена, но задната, откъм градината, беше отворена. Градината бе побеляла от морска мъгла, но можеше да послужи за събиране на духове: мама, Джими и Фърн. Докато мисис Джонсън залости вратата, тя имаше предвид не само мъртвите, но и живите.

Дик и Пери тичаха под проливния дъжд. Но Пери изоставаше, защото краката му бяха по-къси и защото носеше куфара. Дик пръв стигна до подслон — един хамбар край шосето. След като прекараха една нощ в общежитието на Армията на спасението и напуснаха Омаха, един камион ги взе. Те пресякоха границата на Небраска и влязоха в Айова. Но последните няколко часа бяха вървели пеш. Дъждът почна, когато бяха на шестнадесет мили на север от Тенвил Джънкшън, селище в Айова.

Хамбарът беше тъмен.

— Дик? — каза Пери.

— Насам — отговори Дик. Беше се проснал върху куп сено.

Пери, мокър до кости и треперещ, се отпусна до него.

— Тъй ми е студено — каза той, като се зарови в сеното, — тъй ми е студено, че не давам пукната пара, ако това сено се подпали и ме изгори жив.

Беше и гладен. Умираше от глад. Вечерта бяха яли супа от обществената кухня на Армията на спасението, а днес единствената им храна беше няколко блокчета шоколад и дъвка, които Дик бе откраднал от бара на една сладкарница.

— Има ли още шоколад? — попита Пери.

Не, но имаше още едно пакетче дъвка. Те го разделиха и се заловиха да дъвчат. Безпаричието им ги измъчваше. Пълната липса на пари накара Дик да реши, че следващата им стъпка трябва да бъде връщане в Канзас Сити. Пери считаше това за „идея на луд“. Когато за пръв път Дик настоя да се върнат, Пери каза: „Трябва да се покажеш на психиатър.“

Сега, свити един до друг в студената тъмнина, заслушани в тъмния студен дъжд, те подновиха спора. Пери още веднъж изброи опасностите от такава стъпка, защото Дик вече положително го търсят за нарушение на условията за предсрочно освобождаване — „ако не и за друго“. Но не успя да го разубеди. Канзас Сити, настоя пак Дик, беше единственото място, където той бе сигурен, че ще може успешно „да събере доста мангизи“ с фалшиви чекове.

— Дявол да го вземе, зная, че трябва да внимаваме, зная, че има издадена заповед за арестуването ни. Заради чековете, които пробутахме по-рано. Но ще работим бързо. Един ден ни стига. Ако грабнем достатъчно, можем да опитаме Флорида. Да прекараме Коледа в Маями и да останем там през зимата — ако ни хареса.

Но Пери дъвчеше, трепереше и сърдито мълчеше. Дик попита:

— Какво има, сладур? Другият „удар“ ли? Защо, по дяволите, не го забравиш? Не могат да ни замесят в него. И никога няма да могат.

Пери каза:

— Може да грешиш. А ако е така, то означава Ъгъла.

Досега никой от тях не бе споменавал най-тежкото наказание в щата Канзас — бесилките или смърт в Ъгъла, както затворниците от канзаския щатски затвор наричат бараката, в която се намира бесилката за изпълнение на смъртните присъди.

Дик каза:

— Шегаджия! Ще ме умориш!

Драсна клечка кибрит да запали цигара, но при светлината на пламналата клечка видя нещо, което го накара да скочи на крака и да изтича към яслите на кравите. Там беше паркирана кола — бяло и черно — шевролет, с две врати, модел 1956. Ключът беше на арматурата.

Дюи беше твърдо решил да скрие от „цивилното население“ факта за някакъв важен прелом в делото Клътър — до такава степен, че реши да се довери само на двама журналисти: Бил Браун — редактор на „Телеграм“ в Гардън Сити, и Роберт Уелс — завеждащ местната радиостанция КИУЛ. Очертавайки положението, Дюи изтъкна доводите си защо смята тайната от първостепенно значение: „Не забравяйте, има вероятност тези хора да са невинни.“

Това беше твърде съществена вероятност и не можеше да се пренебрегва. Доносникът, Флойд Уелс, лесно би могъл да съчини цялата история; такива измислици често се разправят от затворници, които смятат с това да спечелят благоволение или да привлекат вниманието на властите. Но дори и всяка дума на този човек да беше достоверна, Дюи и колегите му не бяха открили още нито едно солидно „съдебно“ доказателство. Какво бяха открили те, което да не може да се изтълкува като съвпадение, колкото неправдоподобно и необикновено да изглежда то? Само защото Смит е отишъл да посети приятеля си Хикок и само защото Хикок притежава пушка от калибъра, употребен при извършването на престъплението, и само защото заподозрените са си наредили лъжливо алиби, за да оправдаят отсъствието си през нощта на 14 ноември, те не можеха непременно да бъдат признати за убийци. „Но почти сме сигурни, че са те. Всички мислим така. В противен случай не бихме дигнали тревога в седемнадесет щата, от Арканзас до Орегон. Но не забравяйте: години могат да минат, докато ги хванем. Не е изключено да са се разделили. Или да са напуснали страната. Има вероятност да са отишли в Аляска — не е трудно да се изгубят там. Колкото по-дълго време са свободни, толкова по-трудно ще можем да се обосновем.

Откровено казано, както стоят нещата сега, основанията ни за подвеждането им под отговорност са твърде съмнителни. Може да пипнем тези мръсници утре и никога да не можем да докажем нищо.“

Дюи не преувеличаваше. Вън от двата отпечатъка от обувки, единият с ромбовидни нарези, а другият от подметка „котешка лапа“, убийците не бяха оставили абсолютно никакви следи. А тъй като очевидно бяха толкова ловки, без съмнение отдавна са се отървали от обувките. И от радиото — ако се приеме, че са го откраднали. В това Дюи продължаваше да се съмнява, защото му се струваше, че е „смешно непоследователно“ предвид величината на престъплението и явната хитрост на престъпниците. Намираше, че е „немислимо“ тези хора да влязат в къща, очаквайки да намерят пълна каса с пари и когато не я намерят, да решат, че е целесъобразно да избият цялото семейство за „няколко долара и едно малко портативно радио“.

— Без самопризнания никога няма да получим присъда — каза той. — Това е моето мнение. И затова трябва да бъдем крайно предпазливи. Те смятат, че са се измъкнали безнаказано. А и ние не искаме те да мислят другояче. Колкото повече се чувстват в безопасност, толкова по-бързо ще ги хванем.

Но тайни в малък град като Гардън Сити трудно се опазваха. Всеки, който влизаше в шерифството — три почти празни стаи на третия етаж в окръжния съд, винаги пълни с хора, можеше да усети странна, едва ли не зловеща атмосфера. Бързането и бъркотията, гневното оживление от последните седмици бяха изчезнали. Шерифството сега беше наситено с неспокойна тишина. Мисис Ричардсън, секретарката, човек, стъпил здраво на земята, за една нощ се бе променила; говореше шепнешком, ходеше на пръсти, а хората, при които работеше, шерифът и подчинените му, Дюи и групата детективи от КБР също се движеха и разговаряха тихо. Като ловци, скрити в гора, те сякаш се страхуваха, че всеки рязък звук, всяко рязко движение биха пропъдили приближаващата плячка.

Хората говореха. „Задната стая“ на хотел „Уорън“, кафене, което търговците в Гардън Сити третират като свой клуб, гъмжеше от предположения и слухове. Някой чул, че изтъкнат гражданин е пред арест. Или че вече се знае: престъплението е дело на убийци, наети от врагове на канзаската организация на зърнопроизводителите — прогресивна организация, в която мистър Клътър бе играл важна роля. От многото пръснати слухове, които се носеха, приблизително най-точният беше донесен от известен търговец на коли (който отказа да открие източника): „Изглежда, че при Хърб е работил някакъв човек, отдавна, в ’47 или ’48. Обикновен фермерски работник. По-късно попаднал в щатския затвор и докато бил там, почнал да мисли какъв богат човек е Хърб. И преди около месец, когато го пуснали, първото нещо, което направил, било да дойде тук, за да убие и обере тези хора.“

Но седем мили на запад, в селището Холкъм, не се чуваше нищо за предстоящи сензации. Една от причините за това беше, че от известно време Клътъровата трагедия бе забранена тема за разговор и в пощата, и в кафенето „Хартман“ — двете главни места, откъдето се разпространяваха слухове.

— Лично аз не желая да чуя ни дума повече — каза мисис Хартман. — Казах им, че не можем да продължаваме тъй. Да се отнасяме с недоверие един към друг и да се плашим взаимно до смърт. Затова казвам, ако искате да говорите за туй, стойте по-далеч от кафенето ни.

Миртл Кларк зае същото непоколебимо становище:

— Хората идват тук да купят марки за някакви си стотинки и мислят, че могат в следващите три часа и тридесет и три минути да преобръщат Клътърови. Да скубят перата на други хора! Гърмящи змии! Такива са всички! Нямам време да слушам. На работа съм — представител съм на правителството на Съединените щати! А пък е и неприятно! Ал Дюи и онези бързострелци полицаи от Топика и Канзас Сити — уж са хитри като лисици. Но не познавам ни един, който още да мисли, че те имат някакъв шанс да хванат оня, който го е извършил. Затова, казвам, разумното, което трябва да правим, е да си затваряме устата. Живееш, докато умреш, и няма значение как умираш; мъртвият си е мъртъв. Щом е тъй, защо продължават да скимтят? Само защото на Хърб Клътър са му прерязали гърлото ли? А пък е и неприятно. Поли Стринджър от училището ли? Поли Стринджър беше тук тая сутрин. Каза, че едвам сега, след повече от месец, тия деца почват да се успокояват. Което ме кара да мисля: какво ще стане, ако наистина арестуват някого? Ако го направят, непременно ще бъде човек, когото всички познават. И това сигурно ще раздуха огъня, ще накара котела да заври точно когато беше взел да поизстива. Според мен, стига толкова вълнения!

Беше рано, нямаше още девет. Пери беше първият в пералнята с машини на самообслужване. Отвори претъпкания си сламен куфар, извади куп гащета, чорапи и ризи (някои негови, някои на Дик), хвърли ги в една машина и пусна жетон вместо монета, един от многото, купени в Мексико.

Пери беше добре запознат с манипулациите в подобни заведения, тъй като често ги използуваше, и обикновено му беше приятно, защото намираше, че „е толкова успокояващо“ да седи и да наблюдава как дрехите постепенно стават чисти. Но не и днес. Днес беше много неспокоен. Въпреки предупреждението му Дик беше надделял. Ето го в Канзас Сити — без стотинка, без подслон и с крадена кола. Цяла нощ, в проливен дъжд, те караха бързо шевролета от Айова. На два пъти спираха да преливат бензин и двата пъти от коли, паркирани по безлюдни улици в малки заспали градчета. (Това вършеше Пери, работа, която сам той смяташе, че „владее до съвършенство. Само едно късо парче гумен маркуч, това е моята кредитна карта из цялата страна“.) При изгрев-слънце, когато стигнаха Канзас Сити, приятелите отидоха най-напред на летището, където в мъжката тоалетна се измиха, обръснаха се и си измиха зъбите. Два часа по-късно, след кратък сън в чакалнята на летището, те се върнаха в града. Там Дик остави другаря си пред пералнята, като му обеща да се върне след час.

Когато прането беше изпрано и изсушено, Пери го прибра в куфара. Минаваше десет часът. Дик, както той предполагаше, е отишъл някъде „да пробутва чекове“, закъсня. Пери седна да чака. Той избра пейка, върху която на една ръка разстояние лежеше дамска чанта — изкушаваше го да бутне скришом ръката си в нея. Но видът на собственицата й, най-едрата от няколкото жени, които в момента използваха удобствата на пералнята, го възпря. Някога, когато беше разюздано дете в Сан Франциско, той и едно китайче (Томи Чан? Томи Лии?) бяха работили заедно като „отбор за отвличане на дамски чанти“. Да си спомня някои от техните лудории, забавляваше Пери, повдигаше духа му. „Например веднъж се промъкнахме до една стара жена, много стара, и Томи грабна чантата й, но тя не я пускаше, беше истински тигър. Колкото по-силно теглеше той на една страна, толкова по-силно тя дърпаше на друга. Тогава бабата ме видя и извика: «Помогни ми! Помогни ми!», а аз отговорих: «По дяволите, мадам, аз помагам на него.» И я цапардосах яката. Проснах я на тротоара. Всичко, което взехме, беше деветдесет цента — помня много добре. Отидохме в един китайски ресторант и ядохме до насита.“

Нещата не бяха се променили много. Пери беше двадесет и няколко години по-стар, петдесет килограма по-тежък, но материалното му положение никак не беше се подобрило. Беше все още хлапак, зависещ, тъй да се каже, от крадени монети (и не беше ли това невероятно — човек с неговата интелигентност, с неговите таланти?!).

Един часовник на стената постоянно привличаше вниманието му. В 10:30 почна да се безпокои, в 11 краката му пулсираха от болка, което при него беше знак за приближаваща паника — „мехурчета в кръвта“. Изяде един аспирин и се помъчи да обуздае въображението си, което му рисуваше страшни видения; Дик в ръцете на закона, вероятно арестуван, докато подписва фалшив чек или нарушава правилата за движение, и го откриват, че кара крадена кола. Твърде възможно е в този момент Дик да седи, заобиколен от детективи с червени вратове. И не говорят за незначителни неща — фалшиви чекове и крадени коли. Темата е убийство, защото по някакъв начин връзката с онова, за което Дик беше толкова сигурен, че ще остане завинаги погребано, е осъществена. И сега, в момента, кола, пълна с канзаски полицаи, е на път към пералнята.

Но не, въображението му прекаляваше. Дик никога няма да направи това — „да се изтърве“. Помисли, колко често си го чувал да казва: „Могат да ме бият до смърт, никога няма да кажа нищо.“ Разбира се, Дик беше „самохвалко“; твърдостта му, както се бе убедил Пери, съществуваше само в положения, където силният коз е безспорно в негови ръце. Внезапно с облекчение Пери се сети, че дългото отсъствие на Дик може да се дължи на друга, не толкова страшна причина — отишъл е да види родителите си. Рисковано, но Дик беше „привързан“ към тях или поне така разправяше. И тази нощ, по време на дългото пътуване в дъжда, беше казал на Пери: „Много ми се иска да видя моите хора. Те няма да кажат думичка. Искам да кажа, няма да ме издадат на полицията — няма да направят нищо, което да ни причини неприятности. Само че срам ме е. Страхувам се от това, което ще каже майка ми. За чековете. И за начина, по който се махнахме. Ще ми се да ги викна по телефона, да чуя как са.“ Но това беше невъзможно, защото в дома на Хикок нямаше телефон, иначе Пери щеше да звънне да провери дали Дик е там.

След няколко минути той пак беше сигурен, че Дик е арестуван. Болките в краката му лумнаха, пронизаха тялото му, а миризмата на пране, влажната воня внезапно му причиниха гадене, принудиха го да изскочи навън. Застана на бордюра, разтърсван от сухи напъни на повръщане като „пияница“. Канзас Сити! Нали знаеше, че Канзас Сити носи нещастие и беше умолявал Дик да стоят далеч от него? Сега навярно Дик ще съжалява, че не го е послушал. И той се запита: „А какво ще стане с мен? С няколко цента и шепа оловни жетони в джоба?“ Къде може да отиде? Кой ще му помогне? Бобо? Как не! Но мъжът й може би. Ако Фред Джонсън действително беше постъпил тъй, както беше склонен да постъпи, той щеше да осигури работа на Пери веднага след излизането му от затвора. Щеше да му помогне да го пуснат по-рано предсрочно. Но Бобо не разреши, каза, че това само ще им докара неприятности и вероятно ще бъде опасно. После беше писала и на Пери същото. Един прекрасен ден той ще й го върне, ще се позабавлява малко, ще й поговори, ще изтъкне способностите си, подробно ще й опише какво е в състояние да направи на хора като нея, почтени, осигурени и самодоволни хора, точно като Бобо. Да, ще й открие колко опасен може да бъде и ще наблюдава очите й. Положително това си заслужаваше едно пътуване до Денвър. И така ще направи, ще отиде в Денвър и ще посети Джонсънови. Фред Джонсън ще му помогне да започне нов живот, ще бъде принуден да го направи, ако иска да се отърве от него.

В този момент Дик застана на бордюра до него.

— Ей, Пери — каза той, — лошо ли ти е?

Звукът на гласа му беше като инжекция с някакво силно наркотично средство, лекарство, което, нахлувайки във вените му, предизвика буря от смесени чувства, напрежение и успокоение, ярост и привързаност. Той се приближи към Дик със свити юмруци.

— Мръсно копеле!

Дик се засмя и каза:

— Ела! Ще ядем пак!

Но бяха необходими обяснения и извинения — Дик ги даде над чиния „чили“ в ресторанта на Канзас Сити, който най му се харесваше, „Игъл Бюфет“.

— Съжалявам, сладур. Знаех, че ще се паникьосаш. Ще мислиш, че съм се натъкнал на бик. Но такъв късмет имах, че реших да го използувам докрай.

Той обясни, че след като оставил Пери, отишъл във фирмата „Маркл Буик“, където бе работил някога, с надежда да намери комплект номера за кола и да подмени рискованите номера от Айова.

— Никой не ме видя ни да влизам, ни да излизам.

„Маркл“ вършеше значителна търговия с повредени коли. И наистина в дъното на гаража имаше една смазана кола „Де Сото“ с канзаски номера — и къде са те сега?

— На нашата количка, друже!

След като направил смяната, Дик пуснал номерата от Айова в един общински резервоар. После спрял пред бензинова станция, където работи негов приятел, съученик на име Стив, и го убедил да му осребри един чек за петдесет долара. „Да ограби приятел“, беше нещо, което не беше правил досега. Но той никога няма да види вече Стив. Щеше „да офейка“ от Канзас Сити тази вечер и този път наистина завинаги. Тогава защо да не оскубе няколко стари приятели? И с това намерение той посетил друг съученик, продавач в сладкарница, и сумата се увеличила на седемдесет и пет долара.

— Сега следобед ще я закръглим на двеста. Направил съм списък на места, които ще ударим. Шест или седем, като почнем направо оттук — каза той, имайки предвид „Игъл Бюфет“, където всички — и барманът, и келнерите — го познаваха и обичаха. Наричаха го „Туршийката“ (в чест на любимото му ядене) — и тогава… Флорида, ето ни! Какво ще кажеш, сладур? Не ти ли обещах, че ще прекараме Коледа в Маями? Също като милионерите.

Дюи и колегата му, детективът от КБР Кларънс Дунц, чакаха да се освободи маса в Задната стая. Като се огледа наоколо, Дюи видя обикновените обедни посетители — пълни бизнесмени и фермери с обгорели и загрубели от слънцето лица. Той забеляза няколко познати: окръжният следовател д-р Фентън, управителят на хотела Оурън, Том Мейхър, Харисън Смит, който миналата година се кандидатира за прокурор и загуби изборите в полза на Дюън Уест. Там беше и Хърбърт У. Клътър, собственикът на фермата „Ривър Вали“ и съкласник на Дюи от неделното училище. Но почакай! Хърб Клътър не беше ли мъртъв? И Дюи не ходи ли на погребението му? Въпреки това ето го там — седеше в ъгъла, на кръглата маса — смъртта не беше променила живия поглед на кафявите му очи и жизнерадостния вид на лицето му с характерната долна челюст. Но Хърб не беше сам. На същата маса седяха двама млади хора. Дюи ги позна и бутна Дунц:

— Гледай!

— Къде?

— В ъгъла.

— Дявол да го вземе!

Хикок и Смит! Но разпознаването беше взаимно! Тези момчета подушиха опасността. Строшиха с крак витрината на Задната стая и преследвани от Дюи и Дунц, които се втурнаха след тях, хукнаха по „Мейн Стрийт“, минаха бижутерийния магазин на Палмър, сладкарницата на Норис, кафенето „Гардън“, свиха край ъгъла и се спуснаха към гарата. Заиграха на криеница между струпаните едно до друго бели зърнени хранилища. Дюи и Дунц извадиха пистолетите, но когато се прицелиха, стана нещо необикновено. Внезапно, необяснимо как (сякаш беше насън) всички плуваха — преследваните и преследвачите — през внушителната ширина на басейна, за който търговската камара в Гардън Сити твърди, че е „най-големият безплатен плувен басейн в света“. Когато детективите се изравниха с жертвите си… а… (какво стана?… възможно ли е да сънува?) сцената пак се промени. Сега бе гробището „Вали Вю“ — онзи сиво-зелен остров от надгробни плочи, дървета и цветни лехи; спокоен, смущаван само от шепота на листата, оазис, който лежеше като хладна облачна сянка върху светлите житни растения северно от града.

Но Дунц беше изчезнал и Дюи бе сам с преследваните. Не можеше да ги види, но беше сигурен, че се крият някъде между мъртвите, свиват се там зад някой надгробен камък, може би надгробния камък на собствения му баща: „Алвин Адамс Дюи, 6 септември 1879 — 26 януари 1948“. С изваден пистолет той се промъкна по пустите алеи, докато чу смях, и ориентирайки се по звука, видя, че Хикок и Смит съвсем не се крият, а стоят до новия общ гроб на Хърб, Бони, Нанси и Кениън. Застанали разкрачени, с ръце на бедрата, отметнали глави назад, те се смееха. Дюи стреля… още веднъж… и пак… Никой от тях не падна, макар че и двамата бяха застреляни в сърцето с по три куршума. Бавно, бавно те станаха прозрачни, после невидими, изпариха се, но смехът им се усилваше и най-после Дюи отстъпи, избяга, обзет от такова мрачно отчаяние, че се събуди.

Почувства се като трескаво, уплашено десетгодишно дете. Косата му бе мокра, ризата, студено влажна, беше залепнала по тялото му. Стаята в шерифството, в която се беше заключил, преди да заспи на бюрото, бе потънала в здрач. Той се ослуша. В съседната канцелария телефонът на мисис Ричардсън звънеше. Но тя си беше отишла вече. Той стана, мина с подчертано безразличие край телефона, който продължаваше да звъни, но се поколеба. Може да е Мари, да пита още ли работи и да го чака ли за вечеря.

— Мистър А. А. Дюи, моля. Търси го Канзас Сити.

— Дюи на телефона.

— Говорете с Канзас Сити.

— Ал? Тук е Брат Наи.

— Кажи, Брат.

— Приготви се за голяма новина.

— Готов съм.

— Нашите приятели са тук. Тук — в Канзас Сити.

— Как научи?

— Ами че те не го пазят в голяма тайна. Хикок пише чекове от единия край на града до другия. Подписва ги със своето име.

— Със своето име? Това означава, че няма да се върти там дълго време или е прекалено сигурен в себе си. Значи Смит е още с него?

— О, заедно са! Но карат друга кола. Шевролет — модел ’56 — бяло и черно, с две врати.

— Канзански номер?

— Да. Ал, слушай! Имаме късмет! Купили телевизор и Хикок дал на продавача чек. Точно когато потегляли с колата, човекът излязъл достатъчно съобразителен и записал номера на колата. Надраскал го на гърба на чека. Контролен №16212 от окръга Джонсън.

— Провери ли в регистрацията?

— Да, познай какво излезе!

— Крадена кола.

— Естествено. Но номерата са сменени. Нашите приятели са взели номер на повреден „Де Сото“ от някакъв гараж в Канзас Сити.

— Знаеш ли кога?

— Вчера сутринта. Шефът (Логън Санфорд) уведоми всички полицейски постове и патрули за новия номер с описание на колата.

— Проверихте ли във фермата на Хикок? Ако още са в околността, струва ми се, че рано или късно ще отидат там с колата.

— Не се безпокой. Наблюдаваме фермата. Ал…?

— Тук съм.

— Ето това искам за Коледа. Само това! Да ликвидираме и да спим до Нова година. Ще бъде великолепен подарък, нали?

— Дано да го получиш!

— Надявам се и двамата да го получим.

После, когато пресичаше площада пред съда и замислено подритваше в здрача купчинки паднали листа, Дюи се учудваше на безразличието си. Защо сега, когато знаеше, че заподозрените не са изчезнали завинаги в Аляска, Мексико или Тамбукту и всеки момент могат да бъдат арестувани — защо не чувстваше вълнението, което би трябвало да чувства? Вината беше в съня, който още го потискаше, караше го да се съмнява в уверенията на Наи — дори да не им вярва. Не вярваше, че Хикок и Смит ще бъдат задържани в Канзас Сити. Те бяха неуязвими.

„Оушън Драйв“ 335 е адресът на хотел „Съмърсет“ в Маями Бийч. Това е една сиво-бяла квадратна постройка с лилави шарки. Между тях лилава реклама гласи: Свободни стаи — много ниска цена — плажни удобства — постоянен морски ветрец. „Съмърсет“ е един от многото сиво-бели хотелчета, наредени край бяла меланхолична улица.

През декември 1959 „плажните удобства“ на „Съмърсет“ се състояха от два чадъра, забучени в една тясна ивица пясък зад хотела. На единия от чадърите, розов, беше написано „Сервираме сладолед «Валънтайн»“. На Коледа по обяд под този чадър лежаха четири жени и се наслаждаваха на музика от един транзистор. Под втория чадър, син, с повелителен надпис „Добийте тен с крема «Копъртон»“, се бяха настанили Пери и Дик. От пет дни живееха в „Съмърсет“, заемаха стая с две легла и плащаха за нея осемнадесет долара седмично.

Пери каза:

— Ти не ми честити Коледа.

— Честита Коледа, сладур! И честита Нова година!

Дик беше с плувки, но Пери, както в Акапулко, отказа да разголи осакатените си крака — страхуваше се, че гледката може да „обиди“ другите летовници, и затова седеше напълно облечен, не беше свалил дори обувките си. Въпреки това бе в сравнително добро настроение и когато Дик почна да прави гимнастически упражнения — да застава на глава, за да привлече вниманието на дамите под розовия чадър, — той зачете „Маями Хералд“. На втората страница попадна на репортаж, който завладя цялото му внимание. Отнасяше се до убийството на едно семейство от Флорида — мистър и мисис Клифърд Уокър, техния четиригодишен син и двегодишната им дъщеря. Всеки един от тях, без да бъде вързан, е бил застрелян в главата. Престъплението, лишено от улики и явно немотивирано, е станало в събота вечер, 19 декември, в дома на Уокър, ранчо недалеч от Талахаси.

Пери прекъсна атлетическите упражнения на Дик, за да му прочете историята на глас, и после попита:

— Къде бяхме миналата събота вечерта?

— Да не сме били в Талахаси?

— Питам те!

Дик се замисли. В четвъртък вечер, редувайки се на волана, те напуснаха Канзас и през Мисури се озоваха в Арканзас, оттам през Озаркс до Луизиана, където рано сутринта в петък бяха принудени да спрат поради изгорял електромотор. (Купен на вехто в Шревърпорт, той им струваше двадесет и два долара и петдесет цента.) Нощта прекараха в колата, паркирана до шосето някъде на границата между Алабама и Флорида. На другия ден пътуваха бавно, позволиха си няколко туристически развлечения: посетиха една ферма за алигатори и една за гърмящи змии, повозиха се на лодка със стъклено дъно по кристалночисто езеро, обядваха късно и скъпо с печен омар в един приморски ресторант по шосето. Прекрасен ден! Но и двамата много се умориха и когато стигнаха в Талахаси, решиха да пренощуват там.

— Да, в Талахаси — каза Дик.

— Поразително — Пери отново прегледа статията. — Знаеш ли, съвсем не бих се изненадал, ако това е някой ненормален. Някой смахнат, който е прочел какво стана в Канзас.

Дик не искаше да слуша как Пери „ще се впусне пак в тая тема“, затова сви рамене, усмихна се и бавно тръгна към морето. Поразходи се по мокрия пясък, като от време на време се навеждаше да вземе някоя раковина. Като дете беше завидял на сина на един съсед, който след ваканция, прекарана в „Гълф Коуст“ на брега на океана, си беше донесъл пълна кутия с раковини. Дик така го намрази, че му открадна раковините и с чук ги строши до една. Завистта не го напущаше; враг беше всеки, на чието място Дик би искал да бъде, или всеки, който притежаваше нещо, което Дик желаеше да има.

Например мъжът, когото беше видял край басейна на хотел „Фонтенбло“. Мили далеч, той виждаше покривите на скъпите хотели — обвити с воал от лятна омара и морски блясък — „Фонтенбло“, „Идън Рок“, „Рони Плаца“. На втория ден от пребиваването си в Маями той предложи на Пери да атакуват тези почивни дворци. „Може да хванем някои богаташки“ — каза Дик. Пери много се колебаеше; страхуваше се, че всички ще гледат панталоните им с цвят каки и спортните им ризи. В действителност тяхната поява в разкошния „Фонтенбло“, между мъже с копринени плувки на райета и жени, облечени в бански костюми, но наметнати с визонени кейпове, мина незабелязано. Неканените отидоха във фоайето, повъртяха се там, после се разходиха из градината и застанаха до плувния басейн. Там Дик видя мъжа. Беше негова възраст — двадесет и осем — тридесетгодишен, и би могъл да бъде „комарджия, адвокат или чикагски гангстер“. Какъвто и да беше, ясно бе, че познава сладостта на парите и на властта. Блондинка, която приличаше на Мерилин Монро, го мажеше с плажно масло, а той лениво протегна ръка и взе чаша леден портокалов сок. Всичко това принадлежеше и на него, и на Дик, но той никога нямаше да го има. Защо този мръсник има всичко, а Дик нищо? Защо трябва това нафукано копеле да има такъв късмет? Дик имаше власт само когато държеше нож в ръката си. Нафуканите копелета като тоя трябва да внимават, иначе той „може да ги разпори и тогава част от късмета им ще се разпилее по пода“. Но… за Дик денят беше провален. Провали го хубавата блондинка. Той каза на Пери:

— Хайде да се махаме оттук!

Сега едно малко момиче, вероятно дванадесетгодишно, чертаеше фигури по пясъка, дълбаеше с треска, изхвърлена от морето, едри груби лица. Дик се престори, че се възхищава от изкуството й, предложи й раковините, които беше събрал.

— От тях стават хубави очи — каза той.

Детето прие подаръка и Дик усмихнат й намигна. Той съжаляваше за влечението, което изпитваше към детето, защото сексуалните му интереси към малки момичета бяха недостатък, от който той „искрено се срамуваше“. Не беше го признавал на никого и се надяваше, че никой не подозира тази тайна, защото хората ще мислят, че не е нормален (обаче знаеше, че Пери се досеща). Но Дик беше съвсем сигурен, че е „нормален“. Да съблазняваш момичета в пубертетна възраст, както той беше правил „осем или девет“ пъти през последните няколко години, не доказваше обратното. Дик беше убеден, че повечето истински мъже изпитват подобни желания. Взе ръката на детето в своята.

— Ти си моето бебче. Моята малка любима. — Реакцията обаче бе отрицателна. Малката ръка трепкаше в Диковата като рибка на въдица. Изуменото изражение в очите на момичето му беше познато от предишни инциденти в тази му кариера. Той я пусна, засмя се добродушно и каза:

— Това е само игра. Не обичаш ли игрите?

Изтегнат под синия чадър, Пери бе наблюдавал сцената и веднага бе разбрал целта на Дик. Презираше го за това. Той „никак не уважаваше хора, които не могат да се контролират сексуално“, особено, както той се изразяваше, ако липсата на контрол се отнася до „извратеност“, „закачане на деца“, „странности“, изнасилване. Смяташе, че възгледите му по този въпрос са познати на Дик. Нещо повече, нали почти се сбиха, когато неотдавна той попречи на Дик да изнасили едно обезумяло от страх малко момиче? Но не му се искаше да се повтаря такова премерване на силите. Когато видя, че детето се отдалечава, той въздъхна с облекчение.

Звуците на коледни песни от транзистора на четирите жени странно се съчетаваха със слънцето на Маями и с гневните писъци на немлъкващите чайки. „О, елате да му се поклоним“, възвишената музика, изпълнявана от катедрален хор, развълнува Пери до сълзи, които продължиха да се ронят и след като музиката спря. Обикновено когато беше така развълнуван, мисълта му се спираше на една възможност, пълна с „необикновено очарование“ — самоубийство. Като дете често бе мислил да се самоубие, но това бяха сантиментални настроения, родени от желанието да накаже баща си и майка си или други врагове. Но след като възмъжа, идеята да свърши със себе си постепенно почна да губи обаянието си. Той не забравяше, че това беше „разрешението“, което Джими и Фърн бяха намерили. А напоследък самоубийството почна да му се струва не само възможна, но и предопределена смърт. Тъй или иначе, виждаше, че „няма много нещо, за което да живее“. Острови, горени от жарко слънце, заровено злато, дълбоко спускане в синкавия блясък на моретата към потънали съкровища — тези мечти бяха изчезнали. Изчезнал беше и „Пери О’Парсънс“ — измисленото име на прочутия естраден и филмов певец, какъвто той почти се беше надявал да стане. Пери О’Парсънс бе умрял, преди да се е родил. Какво да очаква? Струваше му се, че той и Дик участват в „надбягване без финиш“. А сега, без да изкарат и седмица в Маями, трябваше отново да тръгнат на дълъг път. Дик, след като работи цял ден в автосервизната компания „АБЦ“ за шестдесет и пет цента на час, му каза:

— В Маями е по-лошо от Мексико… шестдесет и пет цента! Не е за мен! Аз съм бял!

Така че утре, само с двадесет и седем долара, останали от парите, които събраха в Канзас Сити, те тръгваха на Запад, към Тексас, към Невада — „без определена цел“.

Дик излезе от морето. Мокър и задъхан, той се просна по очи върху лепкавия пясък.

— Как е водата?

— Екстра.

Рожденият ден на Нанси беше веднага след Нова година и следователно скоро след Коледа. Това винаги създаваше трудност на приятеля й Боби Руп. Трябваше да измъчва въображението си, за да измисли два подходящи подаръка в много кратко време. Но всяка година с парите, спечелени през лятото, когато работеше в бащините си ниви за захарно цвекло, той купуваше каквото можеше. С помощта на сестрите си обвиваше грижливо подаръка и на Коледа сутринта тръгваше бързо към Клътърови с надежда, че ще изненада и зарадва Нанси. Миналата година й беше подарил един малък златен медальон във форма на сърце. Тази година, предвидлив както винаги, той беше се колебал между вносните парфюми, изложени в дрогерията на Норис, и чифт ботушки за езда. Но Нанси беше мъртва.

Тази коледна сутрин, вместо да тича към фермата „Ривър Вали“, той остана вкъщи и заедно със семейството си яде от великолепния обяд, който майка му приготвя цяла седмица. След трагедията родителите му и седемте му братя и сестри се отнасяха внимателно с него. Но когато се хранеха, нужно беше постоянно да му напомнят, че трябва да яде. Никой не разбираше, че той всъщност беше болен от скръб и скръбта бе издигнала около него преграда. Той не можеше да избяга и никой не можеше да го доближи — освен може би Сю. До смъртта на Нанси не беше ценил Сю, никога не беше се чувствал съвсем добре в нейно присъствие. Тя беше твърде различна — вземаше нещата сериозно, неща, които дори и момичетата не бива да вземат сериозно: художество, поезия, музиката, когато свиреше на пиано. А, разбира се, той ревнуваше. Чувствата на Нанси към нея, макар и от различно естество, бяха едва ли не равни на чувствата й към него. Но затова сега Сю разбираше неговата загуба. Без Сю, без нейната почти постоянна компания как би могъл да издържи толкова много сътресения — самото убийство, разговорите с мистър Дюи, тъжната ирония да бъде за кратко време главното заподозряно лице?

После, след около месец, приятелството им избледня. Боби ходеше в Кидуеловата уютна малка всекидневна все по-рядко, а и когато отиваше, Сю не изглеждаше особено гостоприемна. Причината беше, че те се насилваха да тъгуват и да си спомнят неща, които в действителност искаха да забравят. Понякога Боби забравяше: когато играеше баскетбол или караше колата си по пътищата с осемдесет мили в час или когато се тренираше да бяга през равните жълти ниви, тренировка, която сам си налагаше (амбицията му беше да стане гимназиален инструктор по гимнастика). И сега, след като помогна да се прибере празничната трапеза, той реши да си сложи анцуга и да потренира.

Времето беше изключително — дори за Западен Канзас, известен с дългото си сиромашко лято, то изглеждаше невероятно: сух въздух, силно слънце, лазурно небе. Оптимистични фермери предсказваха „открита зима“ — толкова мека, че стадата ще могат да излизат на паша през целия сезон. Такива зими има рядко, но Боби си спомняше една — годината, в която почна да се върти около Нанси. И двамата бяха на дванадесет години. След училище той й носеше чантата до фермата, която се намира на една миля далеч от холкъмското училище. Ако денят беше топъл и слънчев, те спираха по пътя и сядаха край реката — лъкатушната, бавно движеща се, кафява Арканзас.

Веднъж Нанси му бе казала: „Едно лято, когато бяхме в Колорадо, видях точно откъде извира Арканзас. Но не можеш да повярваш, че е нашата река. Не е същият цвят. Чиста, като вода за пиене. И бърза. Пълна с камъчета. Има и водовъртежи. Татко улови там пъстърва.“ Боби запомни впечатленията й от извора на реката и след нейната смърт… не можеше да си обясни защо всеки път, когато погледнеше Арканзас, за миг реката се променяше и той виждаше не мътен поток, който лъкатуши през канзаските равнини, а колорадски порой — ледена, кристалночиста река с пъстърви, която бърза надолу по планинските поляни — тъй както я беше описала Нанси. Такава беше и Нанси — като свеж поток: енергична, жизнерадостна.

Но, общо взето, зимите в Западен Канзас сковават земята и обикновено слана и остри ветрове променят температурата преди Коледа. На Бъдни вечер преди няколко години падна сняг и продължи да вали и на другата сутрин. Когато тръгна към Клътъровото стопанство — три мили разстояние — Боби трябваше да си пробива път през дълбоки преспи. Премръзна и се зачерви от студа, но си заслужаваше, защото начинът, по който го посрещнаха, го стопли съвсем. Нанси беше изненадана и горда с него, а майка й, обикновено тиха и затворена, го прегърна, целуна го и настоя той да се увие с одеяло и да седне във всекидневната до печката. Докато жените готвеха в кухнята, той, Кениън и мистър Клътър седяха край огъня, чупеха орехи и фъстъци. Тогава мистър Клътър си спомни една друга Коледа, когато е бил на годините на Кениън: „Бяхме седем души вкъщи. Майка ми, баща ми, двете ми сестри и ние — тримата братя. Живеехме във ферма, много отдалечена от града. Затова имахме обичай да пазаруваме за Коледа всички заедно. Отивахме в града и купувахме наведнъж всичко необходимо. Една година, сутринта, когато трябваше да тръгнем, снегът беше дълбок, както и сега, дори по-дълбок, и продължаваше да вали на едри парцали. Виждаше се, че ще трябва да прекараме Коледа без подаръци около елхата. Мама и момичетата бяха отчаяни.“ Тогава му хрумна една идея — да оседлае най-бързия товарен кон, да отиде с него до града и да напазарува за всички. Съгласиха се и му дадоха парите, спестени за коледни подаръци, и списък на нещата, които трябваше да купи: четири метра басма, една футболна топка, иглениче, ловджийски патрони. До вечерта попълваха списъка с най-различни поръчки. С покупките, прибрани на сигурно място — в брезентен сак, той тръгна обратно за дома. Благодарен беше, че баща му го принуди да вземе със себе си фенер, и се радваше, че по хамута на коня има звънчета, защото веселото им дрънчене и движещата се светлина на фенера го успокояваха.

Отиването беше лесно. Но сега, на връщане, пътят беше изчезнал. Не се виждаше нищо. Земя и небе бяха се изгубили в снега. Конят затъна до бедрата и се хлъзна встрани. „Аз изпуснах фенера. Загубихме се в нощта. Беше само въпрос на време да заспим и замръзнем. Да, страх ме беше. Но се помолих и почувствах божието присъствие“… Някъде залаяха кучета. Той тръгна към техния лай и видя прозорците на една съседска фермерска къща. „Трябваше да спра там. Но помислих за нашите — представих си мама в сълзи, татко и момчетата се стягат да ме търсят… и продължих. Затова естествено никак не се зарадвах, когато най-после стигнах до дома и видях, че къщата е тъмна, вратите заключени. Всички си бяха легнали и съвсем ме бяха забравили. Никой не можа да разбере защо толкова се ядосах. Татко каза: «Сигурни бяхме, че ще останеш да пренощуваш в града. Боже господи, синко! Кой можеше да помисли, че ще бъдеш толкова безумен да тръгнеш обратно в такава ужасна виелица?»“

Тръпчив сайдеров аромат на загнили ябълки. Ябълкови, крушови, прасковени, черешови дръвчета; овощната градина на мистър Клътър, скъпоценните плодни дръвчета, които бе насадил. Боби, тичайки без определена посока, не беше мислил да идва тук или въобще да приближава фермата „Ривър Вали“. Идването му беше необяснимо и той се обърна да си върви. Но веднага се върна обратно и тръгна към къщата — бяла, солидна, просторна. Винаги му правеше впечатление, приятно му беше да мисли, че приятелката му живее там. Но сега разложението беше почнало да оплита своите паяжини около имота, лишен от грижливото внимание на покойния стопанин. Едно гребло ръждясваше на алеята, поляната беше изсъхнала и непочистена. Онази фатална неделя, когато шерифът извика линейките да вдигнат убитото семейство, колите бяха минали направо през тревата към главния вход — следи от гумите още личаха. И къщата на наемния работник беше празна; той беше наел друга квартира за семейството си, по-близо до Холкъм. Никой не се изненада, защото въпреки слънчевото време Клътъровият дом изглеждаше засенчен, притихнал, заглъхнал. Но когато Боби мина край хамбара и ограденото зад него място за добитък, чу свистенето на конска опашка. Беше Нансиният Бейб, послушният стар кон със светложълта грива и тъмновиолетови очи, прилични на прекрасни теменуги. Като го хвана за гривата, Боби потри буза о врата на Бейб — Нанси често правеше така… И Бейб изцвили. Миналата неделя, последния път, когато беше ходил у Кидуелови, майката на Сю беше споменала Бейб. Мисис Кидуел, тази странна жена, стоеше до прозореца и наблюдаваше как здрачът бавно пада върху ширната прерия. И неочаквано каза:

— Сюзън? Знаеш ли какво виждам постоянно? Нанси. Яхнала Бейб. Да идва насам.

Пери ги забеляза пръв: момче и старец. Носеха торбички, бяха облечени само в работнически комбинезони и тънки басмени ризи; въпреки студеното време, пронизващият тексаски вятър и праха те стояха край шосето и чакаха.

— Хайде да ги качим — каза Пери.

Дик не беше съгласен. Нямаше нищо против да помага на пътници на автостоп, но при условие че имат вид на хора, които могат да си платят пътя, поне „да бутнат за един-два галона бензин“. Но Пери, малкият, великодушен Пери, винаги тормозеше Дик да взема най̀ никакви, най-жалките. Накрая Дик се съгласи и спря колата.

Момчето — с живи проницателни очи, набито, къдрокосо и приказливо, на около дванадесет години, се разсипа от благодарности, но старецът, с жълто набръчкано лице, с мъка се довлече до задната седалка и се отпусна на нея, без да продума. Момчето каза:

— Не знам как да ви благодарим. Джони едва се държи на краката си. Не сме се возили от Галвестън насам.

Пери и Дик бяха напуснали този пристанищен град преди един час. Прекараха там цялата сутрин, обикаляха разни параходни агенции да търсят работа като моряци. Една компания им предложи веднага работа на танкер, който заминаваше за Бразилия. Двамата щяха да бъдат сега на път, ако бъдещият работодател не бе разбрал, че ни единият, ни другият има профсъюзни документи и паспорт. Необяснимо защо, разочарованието на Дик беше по-голямо от разочарованието на Пери.

— Бразилия! Ами те там строят сега нова столица! Съвсем нова! Представи си, ако бяхме отишли от самото начало! Там всеки глупак може да натрупа пари!

— Къде отивате? — обърна се Пери към момчето.

— Суйтуотър.

— Къде е Суйтуотър?

— Ами… някъде в тая посока. Някъде в Тексас. Този тук, Джони… е моят дядо. Има сестра, която живее в Суйтуотър. Поне се надявам, че е там. Мислехме, че живее в Джаспър, Тексас, но като отидохме там, казаха ни, че тя и семейството й се преместили в Галвестън. Но и в Галвестън я нямаше — една жена там каза, че отишла в Суйтуотър. Дано, дано, боже, да я намерим там! Джони — продължи то и затърка ръцете на стареца, сякаш да ги размрази, — чуваш ли ме, Джони? Возим се в хубав, топъл шевролет — модел 56.

Старецът се изкашля, поклати леко глава, отвори очи, затвори ги и пак се изкашля.

Дик попита:

— Ей, слушай! Какво му е?

— От промяната — отвърна момчето — и от вървенето. Тръгнали сме преди Коледа. Струва ми се, че сме изминали по-голямата част от Тексас.

Докато продължаваше да разтрива ръцете на стареца, момчето със съвсем равнодушен глас им разправи, че преди да предприемат сегашното си пътуване, той, дядо му и леля му живеели сами в една ферма близо до Шевърпорт, Луизиана. Неотдавна лелята умряла.

— Джони не е добре вече близо година и леля трябваше да върши цялата работа. Само аз й помагах. Веднъж цепехме дърва. Цепехме един пън и по едно време леля каза, че няма вече сили. Виждали ли сте кон да падне и вече да не стане? Аз съм виждал. И леля точно тъй падна… — Няколко дни преди Коледа собственикът на фермата, от когото дядо му я вземал под наем, „ни изгони“ — продължи момчето. — Не ни оставаше друго, освен да тръгнем за Тексас. Да търсим мисис Джаксън. Аз никога не съм я виждал, но тя е родна сестра на Джони. А някой все трябва да ни прибере. Поне него. Той няма да може още дълго да върви. През нощта ни валя дъжд.

Колата спря. Пери запита Дик защо спира.

— Човекът е много болен — каза Дик.

— Е-е? Какво смяташ да правиш? Да го изхвърлиш? Размърдай си мозъка. Поне веднъж!

— Ти наистина си гаден подлец!

— А ако умре?

Момчето каза:

— Няма да умре. Щом сме дошли дотук, той ще почака още малко.

Дик настояваше:

— Ами ако умре? Помисли какво може да стане. Ще почнат да ни разпитват.

— Откровено казано, не давам пукната пара! Искаш да го изхвърлиш? Хайде тогава! — Пери погледна болния старец, затворил очи, зашеметен, глух. После погледна момчето, то спокойно отвърна на погледа му. Не молеше, „не искаше нищо“. Пери си припомни какъв беше той на неговите години, как скиташе с един стар човек. — Хайде! Изхвърли ги! Но и аз ще сляза с тях!

— Добре, добре, добре! Само не забравяй — каза Дик, — ти ще си виновен!

Дик смени скоростите, но щом колата потегли, момчето внезапно викна:

— Чакайте!

Изскочи вън и забърза към канавката край шосето. Спря, наведе се и взе една, две, три, четири празни бутилки от кока-кола. Изтича обратно и скочи щастливо и усмихнато в колата.

— От тия бутилки може да се изкарват много пари — каза то на Дик. — Знаете ли, господине, ако карате бавничко, гарантирам ви една добра печалба. Джони и аз тъй се прехранваме. От депозита.

Това развесели Дик, но го и заинтересува. И когато след малко момчето му викна да спре, веднага се подчини. Почнаха да спират толкова често, че им взе цял час да изминат пет мили, но си заслужаваше. Детето беше „без преувеличение“ гениално. То забелязваше сред странични камъни и покрит с трева чакъл хвърлените лъскаво кафяви бирени бутилки и морскозелените от „7-ЪП“ и канадска ракия. Скоро и Пери разви личната си дарба да открива бутилки. Отначало само показваше на момчето къде ги е видял. Смяташе, че е много недостойно да тича и да ги събира. Струваше му се „доста глупаво“, само „детинска работа“. Но играта наподоби търсене на съкровища и създаде нужното вълнение. След малко и Пери се поддаде на забавлението, на това трескаво търсене на празни бутилки. Дик също, но той го вършеше съвсем сериозно. Може да е налудничаво, но пък може би това е начин да се спечелят малко пари — поне няколко долара. Господ знае, той и Пери имаха нужда от тях; общите им финанси в момента бяха по-малко от пет долара.

Сега тримата — Дик, момчето и Пери — изскачаха от колата и приятелски, но безсрамно се надпреварваха. По едно време Дик откри в дъното на канавката цяла каса с бутилки от вино и уиски, но се огорчи, като научи, че откритието му е без стойност.

— Не плащат депозит за бутилки от местен алкохол — осведоми го момчето. — Дори и някои от бирените не струват и обикновено не се занимавам с тях. Търся само съвсем сигурните. „Пепър“, „Пепси-кола“, „Кук“, „Уайт Рок“, „Неи“.

Дик попита:

— Как се казваш?

— Бил — отговори момчето.

— Е, Бил, ти си добър учител.

Нощта настъпи и принуди ловците да прекратят търсенето. Освен това бяха насъбрали толкова бутилки, колкото колата можеше да побере. Багажникът беше пълен, задната седалка приличаше на лъскава купчина смет. Незабелязан, неспоменаван дори и от своя внук, болният старец почти беше изчезнал под този мърдащ, звънтящ, опасен товар.

Дик забеляза:

— Ама че ще е весело, ако катастрофираме!

Няколко светлини рекламираха „Ню Мотел“. Когато пътниците го наближиха, видяха, че е внушителен — състоеше се от много бунгала, гараж, ресторант и бар. Момчето пое грижата, като каза на Дик:

— Спрете там. Може да успеем да свършим работа. Оставете ме аз да говоря. Имам опит. Понякога се опитват да те минат.

Пери не можеше да си представи, че ще се намери „някой достатъчно хитър да измами това момче“ — каза по-късно той. „Никак не се срамуваше да влезе в ресторанта с всичките бутилки. Аз никога не бих могъл. Много бих се срамувал. Но хората в хотела се отнесоха добре с него — само се засмяха.“ Оказа се, че бутилките струват дванадесет долара и шестдесет цента.

Момчето раздели парите на две, задържа половината за себе си, а другата половина даде на съдружниците си и каза:

— Знаете ли какво? Ще заведа Джони да си напълни търбуха. И моя ще напълня. А вие, момчета, не сте ли гладни?

Дик както винаги беше гладен. Дори и Пери след такъв тежък труд бе огладнял. След време той разказа:

— Домъкнахме стареца до ресторанта и го нагласихме на една маса. Изглеждаше абсолютно същият, както и преди — жив мъртвец. И не продума. Но трябваше да го видите как се тъпче. Момчето му поръча палачинки; каза, че това е любимото ядене на Джони. Той изяде около тридесет, честна дума! С приблизително осемстотин грама масло и килограм сироп. И момчето можеше да излапа същото количество храна. То си поръча само пържени картофи и сладолед и яде много. Чудно е, че не му прилоша от ядене.

Дик, който бе разгледал една карта, съобщи, че Суйтуотър е на повече от сто мили на запад от маршрута, по който той се движи. Маршрутът, който щеше да ги заведе в Лас Вегас, Невада, през Ню Мексико и Аризона. Това беше истина, но за Пери беше ясно, че Дик иска да се отърве от момчето и стареца. Целта на Дик беше ясна и за момчето. То учтиво каза:

— О, не се тревожете за нас. Тук спират много коли. Ще намерим някоя да ни вземе.

Момчето отиде с тях до колата, като остави старецът да изгълта нова порция палачинки. Ръкува се с Дик и с Пери, пожела им всичко най-хубаво за Новата година и махаше с ръка, докато колата се отдалечаваше в мрака.

Сряда вечер, 30 декември, беше паметна за семейството на детектива А. А. Дюи. Спомняйки си за нея, жена му по-късно разказа:

— Алвин пееше в банята „Жълтата роза от Тексас“, децата гледаха телевизия, аз нареждах масата за студена вечеря. От Ню Орлеан съм и обичам да готвя и да каня гости, а майка ми току-що ми бе пратила щайга авокадо^[1], грах и много други хубави неща за ядене. Реших — ще приготвя студена вечеря и ще поканя някои наши близки, семейство Мърей, Клиф и Доди Хоуп. Алвин не искаше, но аз бях решила. Господи, разследванията можеха да продължат цяла вечност, а той не се е откъсвал за минута, откакто са почнали. Понеже слагах масата, когато звънна телефонът, помолих едно от децата, Пол, да се обади. Пол каза, че търсят баща му, и аз отвърнах: „Кажи им, че е в банята.“ Но Пол не знаеше дали може да отговори така, защото на телефона беше мистър Санфорд от Топика — той е шефът на Алвин. Алвин се обади, наметнат само с хавлиена кърпа. Много ме ядоса — накапа вода навсякъде. Но когато отидох да взема парцал, видях нещо по-лошо. Котаракът, тоя глупак Пит, беше се покачил върху кухненската маса и лапаше салата от раци — плънката ми за авокадотата.

И после Алвин внезапно ме прегърна, притисна ме до себе си, а аз викнах: „Алвин Дюи, да не си полудял?“ Удоволствието си е удоволствие, но той беше мокър, съсипваше ми роклята — бях вече облечена за гостите. Естествено, когато разбрах защо ме прегръща, и аз го прегърнах. Можете да си представите какво означаваше за Алвин да научи, че тези хора са арестувани. В Лас Вегас. Каза ми, че трябва веднага да тръгне за там, а аз го попитах не е ли редно по-напред да се облече. Алвин беше много развълнуван, но каза: „Извинявай, мила, май ти опропастих вечерята.“ Но не можех да си представя по-хубав начин да се опропасти една вечеря. Особено ако това означаваше, че може би много скоро ще заживеем пак като хората. Алвин се засмя — хубаво беше да го чуя как се смее, защото последните две седмици бяха най-тежките. Една седмица преди Коледа тия двамата се появиха в Канзас Сити — дойдоха и си отидоха, без да бъдат заловени. И само веднъж съм виждала Алвин така отчаян — когато малкият Алвин лежа в болницата от енцефалит и се страхувахме, че ще го загубим. Но за това не искам да говоря.

Както и да е, направих кафе и му го занесох в спалнята. Беше отишъл да се облича. Но не беше обул дори чорапи. Седеше на края на леглото, хванал главата си с две ръце, сякаш го болеше. Попитах го: „Какво правиш, да не искаш да хванеш пневмония?“ А той ме погледна и каза: „Мари, слушай, трябва да са тия двамата, трябва! Това е единственото логично разрешение!“ Алвин е смешен. Така беше и когато за пръв път си подаде кандидатурата за шериф във Фини. На изборната вечер, когато почти всички гласове бяха преброени и бе ясно като ден, че е спечелил, той все повтаряше — идваше ми да го удуша: „Е, няма да знаем положително, докато не приключат изборите.“

Сега му казах: „Алвин, не почвай пак. Разбира се, че са те!“ А той попита: „Къде са доказателствата ни? Не можем да докажем, че някой от тях е стъпил в Клътъровата къща!“ Но според мен точно това той можеше да докаже: стъпките — не бяха ли стъпките единственото нещо, което тези животни са оставили? Алвин каза: „Да, и каква е ползата? Освен ако случайно тези момчета още носят същите обувки? Само стъпки, без обувките, които са ги направили, не струват пукната пара.“ А аз му казах: „Добре, изпий си кафето и ще ти помогна да си стегнеш багажа.“ Понякога с Алвин не може да се говори разумно. Неговите постоянни съмнения щяха почти да ме убедят, че Хикок и Смит са невинни или ако не са, то те никога няма да признаят, а ако не признаят, никога не могат да бъдат осъдени — уликите бяха твърде косвени. Но Алвин най-много се тревожеше от друго — че историята ще се разчуе, че тези хора ще научат истината, преди КБР да може да ги разпита. Сега те смятаха, че са задържани за нарушаване условията на предсрочно освобождаване. За фалшиви чекове. И Алвин смяташе, че е много важно да продължават да мислят така. Той каза: „Името Клътър трябва да ги блъсне като чук, да бъде удар, който те не подозират.“

Бях пратила Пол да вземе от въжето за пране няколко чифта чорапи на Алвин. Детето се върна и ме загледа как прибирам багажа. Искаше да знае къде отива баща му. Алвин го вдигна на ръце, прегърна го и попита: „Можеш ли да пазиш тайна, Пол?“ Не беше необходимо да пита. И двете момчета знаят, че не трябва да говорят за работите на баща си — за всичко, което подочуват вкъщи, затова Алвин каза: „Пол, помниш ли онези двама души, които търсим? Е, сега знаем къде са и татко отива да ги доведе тук, в Гардън Сити.“ Но Пол се замоли: „Недей, татко, не ги довеждай тук!“ Страхуваше се. Всяко деветгодишно дете би се страхувало. Алвин го целуна и каза: „Сега няма страшно, Поли, няма да им позволим да напакостят на никого. Никога вече няма да напакостят на когото и да е.“

В пет часа следобед, приблизително двадесет минути след като откраднатият шевролет напусна Невадската пустиня и влезе в Лас Вегас, дългото пътуване завърши. Но това стана едва след като Пери отиде в местната поща на гише „до поискване“ и получи пакета, който сам си изпрати от Мексико. Голямата мукавена кутия беше осигурена за сто долара, сума, която дръзко надхвърляше стойността на съдържанието й: гащета, къси дочени панталони, износени ризи, бельо и два чифта високи обувки със стоманени токи. Очаквайки Пери пред пощата, Дик беше в отлично настроение. Беше взел решение, което според него положително щеше да ликвидира настоящите му трудности и щеше да го поведе към нов път — светъл като дъгата. Беше решил да се представя за офицер от авиацията. Тази идея отдавна го привличаше и Лас Вегас бе идеално място за приложението й. Беше вече избрал офицерския чин и името, което всъщност принадлежеше на бивш негов познат — тогавашния директор на щатския затвор в Канзас — Трейси Ханд. Като капитан Трейси Ханд, елегантно облечен в униформа, направена по поръчка, Дик възнамеряваше „да атакува фронта“, тоест улицата в Лас Вегас, където казината никога не се затварят. Да залага на дребно и едро в „Сандз“, в „Стардъст“… имаше намерение да обиколи всички и да пръска „конфети“ по пътя си. Като подписва чекове без покритие в продължение на двадесет и четири часа, смяташе да натрупа три-четири хиляди долара. Това беше половината от плана му; втората половина беше: „Довиждане, Пери.“ Дик не можеше вече да го понася — хармониката му, болките и болестите му, неговите предразсъдъци, сълзливите му детски очи, заядливия му тих глас. Подозрителен, самодоволен, злопаметен, Пери приличаше на съпруга, от която трябваше да се отърве. И за това имаше само един начин: да не казва нищо — просто да се махне.

Погълнат от плановете си, Дик не забеляза как една полицейска патрулна кола мина край него, намали скоростта, спря и зае наблюдателен пост. Пери, слизайки по стълбите на пощата с мексиканската кутия на рамо, също не забеляза дебнещата кола и полицаите в нея.

Полицаите Оси Пигфорд и Франсис Маколи бяха научили наизуст страници от картотечни данни, включително и описанието на шевролета — черно и бяло с канзаски номер ЖО 16212. Нито Пери, нито Дик забелязаха, че полицейската кола ги проследи, когато тръгнаха от пощата. Дик караше, а Пери сочеше пътя. Пресякоха пет улици в северна посока, завиха наляво, после надясно, изминаха още четвърт миля и спряха пред една умираща палма и съсипана от времето табелка, от която всички букви бяха изтрити освен „ТАЙ“.

— Тук ли е?

Пери кимна и в този миг полицейската кола се изравни с тяхната.

Следственият отдел в градския затвор на Лас Вегас има две стаи за разпит — с флуоресцентно осветление, три метра на три и шестдесет, с таван и стени от целотекс. Всяка стая има електрически вентилатор, металическа маса и металически сгъваеми столове. Има също и замаскирани микрофони, скрити магнетофони, а на вратата — огледално наблюдателно прозорче, използваемо само отвън. В събота, 2 януари 1960 г., двете стаи бяха ангажирани за два часа следобед — когато четиримата детективи от Канзас щяха да разпитват за пръв път Хикок и Смит.

Малко преди определеното време четиримата от КБР — Харолд Наи, Рой Чърч, Алвин Дюи и Кларънс Дунц — се събраха в коридора пред стаите за разпит. Наи имаше температура. „Слаба инфлуенца. Но преди всичко силна възбуда — каза той впоследствие на един журналист. — Бях чакал вече в Лас Вегас два дни. Взех самолет веднага щом съобщението, че са арестувани, се получи в центъра ни в Топика. Другите трима — Ал, Рой и Кларънс, дойдоха с кола и са пътували отвратително. Времето било ужасно. Прекарали Нова година в един мотел в Албакърк поради снега. А когато най-после се добраха до Вегас, имаха нужда от хубаво уиски и хубави новини. Бях им приготвил и двете. Нашите младежи бяха подписали отказ за екстрадиция^[2]. И нещо още по-хубаво. Имаха обувките — и двата чифта. Подметките с грайфери «котешка лапа» и на ромбове идеално отговаряха на стъпките, намерени в Клътъровата къща, които имахме на снимки в естествена величина. Обувките бяха в една кутия с разни вещи. Момчетата я взеха от пощата точно преди да се спусне завесата. И както казах на Ал Дюи: ами ако бяхме ги арестували само пет минути по-рано?

Но дори и така, нашето обвинение беше много нестабилно — всички улики можеха да бъдат отхвърлени. Спомням си, докато чакахме в коридора, бях дяволски нервен и трескав, обаче уверен. Всички бяхме уверени; чувствахме, че сме съвсем близо до истината. Моята задача и тази на Чърч беше да я изтръгнем от Хикок. Смит принадлежеше на Ал и на Дунц. Още не бях виждал заподозрените — бях разгледал само вещите им и бях уредил отказите за екстрадиция. Видях Хикок едва когато го въведоха в стаята за разпит. Представях си го по-едър, по-мускулест, а не някакво мършаво хлапе. Беше двадесет и осем годишен, но изглеждаше хлапак. Гладен до мозъка на костите си. Беше в синя риза, летни панталони, бели чорапи и черни обувки. Ръкувахме се — ръката му беше по-суха от моята. Чист, учтив, приятен глас, добра дикция — съвсем приличен младеж, с много обезоръжаваща усмивка — в началото често се усмихваше. Аз казах: «Мистър Хикок, името ми е Харолд Наи, а това е моят колега мистър Рой Чърч. Ние сме детективи от канзаското бюро за разследване и дойдохме тук да поговорим за вашето нарушение на предсрочните условия. Разбира се, вие не сте длъжен да отговаряте на въпросите ни и всичко, което кажете, може да бъде използвано като доказателство против вас. Имате право на адвокат по всяко време. Ние няма да употребяваме сила или заплаха и няма да ви обещаваме нищо.» Той беше съвършено спокоен.“

— Зная процедурата — каза Дик. — Разпитвали са ме и друг път.

— Сега, мистър Хикок…

— Дик.

— Добре. Дик, искаме да поговорим с вас за това, което сте вършили след предсрочното ви освобождаване. По наши сведения вие сте извършили поне две големи чекови машинации в района на Канзас Сити.

— Ъхъ… пръснах доста.

— Можете ли да ни дадете списък?

Задържаният, очевидно горд с тази своя дарба — блестяща памет, — даде имената и адресите на двадесет канзаски магазина, сладкарници, гаражи и точно си припомни „покупките“, направени във всяко заведение, и сумата на чека, даден там.

— Любопитно ми е, Дик, защо тези хора приемат вашите чекове? Бих искал да зная тайната…

— Тайната е: хората са глупци.

Рой Чърч каза:

— Чудесно, Дик, много забавно. Но нека да забравим тези чекове за момент.

Макар обикновено гласът на Чърч да звучи така, сякаш гърлото му е подплатено със свинска четина, а ръцете му да са толкова твърди, че може да удря с юмруци каменни стени (любимият му номер всъщност), има хора, които са склонни да го смятат за кротък, дребен човек, за плешив, розовобузест чичко.

— Дик — каза той, — разкажете ни нещо за семейството си, за условията, при които сте расли.

Дик почна да си припомня. Веднъж, когато бил девет-десетгодишен, баща му се разболял. „Беше малария“ и болестта продължи месеци. През това време семейството разчиташе само на помощ от църквата и на щедростта на съседите — „в противен случай щяхме да умрем от глад“. През останалото време детството му било спокойно.

— Никога не сме имали много пари, но и никога не сме мизерствали — каза Хикок. — Винаги имахме чисти дрехи и на масата винаги имаше ядене. Но баща ми беше строг. Не се чувстваше щастлив, ако не ми намереше нещо да правя. Но с него сме се разбирали добре, не сме имали сериозни спорове. Родителите ми никога не се караха. Не мога да си спомня нито една-единствена кавга. Майка ми е прекрасен човек. И татко е добър. Мога да кажа, че направиха всичко, което можаха, за мен.

В училище? Ами той смяташе, че можел да бъде отличен ученик, ако беше отделял за книги поне част от времето, което е „прахосал“ за спортуване.

— Бейзбол. Футбол. Участвах във всички отбори. След завършване на гимназията можех да продължа образованието си със стипендия, каквато се дава на добри футболисти. Исках да следвам инженерство, но дори и със стипендия такива специалности струват много. Не знам, но стори ми се по-разумно да почна работа.

Преди да навърши двадесет и една години, Хикок работил като стрелочник, шофьор на болнична кола, бояджия на коли, механик в гараж. По едно време се оженил за Каръл — шестнадесетгодишно момиче.

— Каръл? Баща й беше проповедник. Мразеше ме до смърт. Казваше, че съм пълно нищожество. Създаде ни всички неприятности, които можа да измисли. Но аз бях луд по Каръл. И още я обичам. Тя е истинска принцеса. Само че… виждате ли, имаме три деца — момчета. А бяхме много млади да имаме три деца. Може би ако не бяхме затънали толкова в дългове… ако можех да изкарам пари допълнително… Опитах.

Почна да играе на комар, да фалшифицира чекове и да краде на дребно. През 1958 година беше осъден на пет години затвор от окръжния съд в Джонсън за кражба чрез взлом и затворен в Канзаския щатен затвор. Но по това време Каръл го напусна и той се ожени за друго шестнадесетгодишно момиче.

— Проклета като дявол. И тя, и цялото й семейство. Поиска развод, докато бях в затвора. Не се оплаквам. През август, когато напуснах кафеза, смятах, че имам всички възможности да почна нов живот. Намерих си работа в Олат, живеех при родителите си и вечер не излизах. Всичко вървеше отлично.

— До 20 ноември — каза Наи, но Хикок, изглежда, не разбра. — До деня, в който всичко спря да бъде отлично и почнахте да „пробутвате“ чекове. Защо?

Хикок въздъхна и каза:

— За това може да се напише цял роман. — После, пушейки цигара, дадена му от Наи и запалена от учтивия Чърч, продължи: — Пери, моят приятел Пери Смит беше пуснат предсрочно през пролетта. По-късно, когато и аз излязох, той ми писа от Айдахо. В писмото си ми напомняше за плановете, за които бяхме говорили неведнъж. За Мексико. Идеята ни беше да отидем или в Акапулко, или в някое подобно място, да си купим моторна лодка за спортен риболов, да я караме сами, да водим с нея туристи въдичари.

Наи попита:

— А как смятахте да купите тази моторна лодка?

— Сега ще ви кажа — отвърна Хикок. — Вижте, Пери ми писа, че има сестра във Форт Скот. И че у нея има една солидна сума — собственост на Пери. Няколко хиляди долара. Пари, които неговият баща му дължал от продажба на някакъв имот в Аляска. Пери каза, че ще дойде в Канзас да си вземе парите.

— И с тия пари двамата щяхте да купите моторница?

— Точно така.

— Но нищо не стана?

— Ето какво се случи. Пери дойде около месец по-късно. Посрещнах го на автобусната спирка в Канзас Сити.

— Кога? — попита Чърч. — В кой ден от седмицата.

— Четвъртък.

— А кога отидохте във Форт Скот?

— Събота.

— Четиринадесети ноември?

В очите на Хикок блесна изненада. Ясно бе, че той се пита откъде знае Чърч точната дата. Понеже бе още рано да се събуждат подозрения, Чърч побърза да запита:

— Кога тръгнахте за Форт Скот?

— Същия ден следобед. Постегнахме малко колата, изядохме по една супа в закусвалнята „Уест Сайд“. Трябва да е било около три часът.

— Значи около три. Сестрата на Пери Смит очакваше ли ви?

— Не, защото Пери беше изгубил адреса й. А тя нямаше телефон.

— Тогава как смятахте да я намерите?

— Като питаме в пощата.

— Питахте ли?

— Пери пита. Казаха му, че се е преместила. Смятаха, че е отишла в Орегон, но не беше оставила новия си адрес.

— Това сигурно е било голям удар за вас. След като сте разчитали на такава внушителна сума пари…

Хикок потвърди.

— Защото… бяхме решили категорично да отидем в Мексико. В противен случай нямаше да осребрявам ония чекове. Но се надявах… Слушайте: казвам ви истината. Мислех, че веднъж като отидем в Мексико и почна да печеля, ще мога да ги изплатя. Тия чекове.

Сега Наи поде разпита:

— Една минута, Дик. — Наи е нисък, сприхав човек, който трудно контролира агресивната си енергия, говори плавно, рязко и направо. — Искам да разбера малко повече за това пътуване до Форт Скот — каза той, опипвайки леко почвата. — Когато разбрахте, че сестрата на Пери не е вече там, какво направихте?

— Поразходихме се. Пихме по една бира и се върнахме.

— Върнахте се вкъщи?

— Не. В Канзас Сити. Спряхме в откритото кино „Зесто“. Ядохме наденички. После отидохме в „Чери Роу“.

Наи и Чърч не познаваха „Чери Роу“.

Хикок попита:

— Будалкате ли ме? Всяко ченге в Канзас го знае.

Когато детективите потвърдиха, че не го знаят, той обясни: това е малък парк, където човек среща… „предимно от професията“, и добави „и много любителки“. Медицински сестри. Секретарки. „Често съм попадал там на нещо хубаво.“

— А специално тази вечер? Имахте ли късмет?

— Лош. Намерихме две долнопробни.

— Имената им?

— Милдред. Другата, момичето на Пери, мисля, се казваше Джоун.

— Опишете ги.

— Май че бяха сестри. И двете руси. Закръглени. Не мога точно да си спомня. Знаете, бяхме купили бутилка „портокалов цвят“ — това е оранжада с водка — и аз бях пийнал. Почерпихме момичетата няколко чашки и ги закарахме във „Фън Хейвън“. Предполагам, че вие, господа, никога не сте чували за „Фън Хейвън“?

Не, не бяха чували.

Хикок се усмихна и сви рамене.

— То е на шосето за „Блу Ридж“. Осем мили южно от Канзас Сити. Комбинация от бар и мотел. Плащате десет долара за ключ от стая.

Той продължи: описа стаята, в която твърдеше, че четиримата са прекарали нощта — две легла, стар календар на „Кока-кола“, радио, което свири само ако му се пусне четвърт долар. Неговата самоувереност, подробните му описания на факти, които лесно могат да се проверят, направиха впечатление на Наи — обаче момчето, разбира се, лъжеше. Но наистина ли лъже? Дали от грипа и треската или от внезапното спадане на увереността му, ледена пот изби Наи.

— На сутринта, когато се събудихме, видяхме, че са ни пребъркали и са се махнали — каза Хикок. — На мен много не ми задигнаха, но Пери загуби портфейла си с около четиридесет-петдесет долара.

— И какво направихте?

— Нищо не можеше да се направи.

— Можехте да съобщите на полицията.

— О, хайде, хайде, стига! Да съобщим на полицията! За ваше сведение човек, пуснат предсрочно, няма право да се налива! Или да се събира с друг бивш възпита…

— Добре, Дик. Това е неделя, 15 ноември. Кажете ни какво правихте от момента, когато напуснахте „Фън Хейвън“?

— Ами закусихме до една автобусна спирка близо до „Хепи Хил“. После отидохме в Олат, там оставих Пери в хотела, където живееше. Беше може би единадесет часа. После се прибрах вкъщи, обядвах с нашите. Като всяка неделя. Гледах по телевизията баскетболен мач или може да е бил футболен. Бях много уморен.

— Кога пак се видяхте с Пери Смит?

— В понеделник. Той дойде в работилницата на Боб Сендз, където работех.

— И за какво говорихте? За Мексико?

— Идеята още ни привличаше, макар че не взехме парите, за да направим всичко, което бяхме намислили — да развием там един малък бизнес. Но искахме да отидем и ни се струваше, че си заслужава да рискуваме.

— Заслужава си ново лежане в Лансинг?!

— Това не влизаше в сметката. Нямахме намерение да се връщаме някога в Щатите.

Наи, който пишеше в бележника си, каза:

— На другия ден — 21-ви — след акцията с чековете вие и вашият приятел Смит изчезнахте. Сега, Дик, моля ви да ни разкажете къде бяхте и какво правихте оттогава до момента на арестуването ви тук, в Лас Вегас. Приблизително.

Хикок подсвирна и завъртя очи.

— О, да — каза той и като извика на помощ таланта си за точно възпроизвеждане, почна да разказва за дългото пътуване — десет хиляди мили приблизително, които той и Пери бяха изминали през последните шест седмици. Говори час и двадесет и пет минути — от 2:50 до 4:15 — и докато Наи се опитваше да направи списък, Дик изреди шосета, хотели, мотели, реки, градчета, градове с многобройни оплетени имена: Апаш, Ел Пасо, Корпус Кристи, Сантило, Сан Луи Потоси, Акапулко, Сан Диего, Далас, Омаха, Суйтуотър, Стилуотър, Тенвил Джънкшън, Талахаси, Ниидълс, Маями, Хотел Нуево Уолдорф, Съмърсет Хотел, Хотел Симоне, Ароухед Мотел, Чероки Мотел и много, много други. Той каза името на човека, на когото беше продал стария си шевролет, модел 1949, в Мексико, и призна, че в Айова е откраднал по-нов молел. Описа хората, които той и другарят му са срещнали: мексиканска вдовица, богата и апетитна; Ото — германски милионер; двама „засукани“ негри със „засукан“ лилав кадилак; сляп собственик на флоридска ферма за гърмящи змии; умиращ старец и неговия внук и други. И когато свърши, скръсти ръце с доволна усмивка, сякаш чакаше да го похвалят за чувството му за хумор, за яснотата и откровеността му.

Но перото на Наи продължаваше да лети по бележника, да записва всичко разказано.

А Чърч лениво удряше отворената длан на едната си ръка с юмрука на другата и мълчеше… Внезапно той каза:

— Предполагам, че ти е ясно защо сме тук.

Хикок се изправи на стола, усмивката му изчезна.

— Сигурно съзнаваш, че не бихме дошли чак в Невада само за да си побъбрим с двама дребни фалшификатори на чекове.

Наи беше затворил бележника си. Той също впи поглед в арестувания и видя, че на лявото му слепоочие се появиха няколко венички.

— Нали, Дик?

— Какво?

— Не бихме дошли чак дотук, за да говорим за някакви си чекове.

— Не знам за какво друго можете да сте тук.

Рисувайки кинжал върху корицата на бележника си, Наи запита:

— Слушай, Дик, чувал ли си за убийството Клътър?

По-късно в официалния си доклад той написа: „Заподозреният видимо реагира много силно. Лицето му посивя, очите му тревожно засвяткаха.“

Хикок каза:

— А, чакайте! Стойте! Не съм никакъв убиец!

— Въпросът беше дали си чувал за убийството Клътър — напомни му Чърч.

— Може да съм чел нещо — отговори Дик.

— Жестоко престъпление! Жестоко и подло! И почти безупречно — добави Наи. — Но вие направихте две грешки, Дик. Първата, че оставихте свидетел. Жив свидетел! Който ще даде показания в съда. Ще застане на свидетелската скамейка и ще разкаже как Ричард Хикок и Пери Смит вързаха жертвите си, запушиха им устата и убиха четирима безпомощни хора.

Кръв нахлу в лицето на Хикок.

— Жив свидетел! Не може да бъде!

— Защото мислехте, че сте ликвидирали всички ли?

— Казах „стой“! Няма човек, който да намери връзка между мен и някакво мръсно убийство! Чекове — да. Дребни кражби. Но, дявол да го вземе, не и убийство! Аз не съм убиец!

— Тогава защо — възмутено попита Наи — ни лъжеш?

— Казах ви самата истина.

— От време на време. Невинаги. Например за събота, 14 ноември. Каза, че сте тръгнали с колата за Форт Скот.

— Да.

— А когато стигнахте там, отидохте в пощата.

— Да.

— За да разберете къде живее сестрата на Пери Смит.

— Да.

Наи стана. Отиде зад стола на Хикок и като постави ръце на облегалката, наведе се — сякаш да му прошепне нещо на ухото.

— Пери Смит няма сестра, която да живее във Форт Скот — каза той. — И никога не е имал. А в събота следобед пощата във Форт Скот не работи. — И добави: — Помисли върху това, Дик. Засега това е всичко. По-късно пак ще поговорим с теб.

След приключването на разпита Наи и Чърч пресякоха коридора и застанаха пред прозорчето на вратата на стаята, където се водеше разпитът на Пери Смит. Виждаха всичко, но не чуваха нищо. Наи, който виждаше Смит за пръв път, не можеше да откъсне поглед от краката му. Фактът, че бяха толкова къси, че ходилата му, малки като на дете, едва докосваха пода, му направи поразително впечатление. Главата на Смит, острата индианска коса, ирландско индианска смесица от тъмна кожа и дръзко, дяволито изражение му напомняха за хубавата сестра на арестувания, приятната мисис Джонсън. Но този къс, набит, обезформен мъж-дете не беше хубав. Розовият връх на езика му се подаваше навън, трепкаше като езика на гущер. Смит пушеше и от равномерните му издишвания Наи се досети, че е още „девствен“ — тоест все още не е осведомен за истинската цел на разпита.

Наи беше прав, Дюи и Дунц, търпеливи специалисти, постепенно ограничиха историята за живота на арестувания до събитията през последните седем седмици, а оттам до много подробно резюме на съдбоносния уикенд — от събота по обяд до неделя по обяд на 14 и 15 ноември. Сега, след тричасова подготовка, те приближаваха целта си.

Дюи каза:

— Пери, нека да преразгледаме положението. Когато те освободиха предсрочно, условието беше никога да не се връщаш в Канзас.

— Слънчогледовият щат!^[3] Изплаках си очите!

— Щом е така, защо се върна? Трябва да си имал много сериозно основание.

— Казах ви. Да видя сестра си. Да си взема парите, които бяха на съхранение у нея.

— А, да. Сестрата, която ти и Хикок се опитахте да намерите във Форт Скот. Пери, какво е разстоянието между Форт Скот и Канзас Сити?

Пери поклати глава. Не знаеше.

— Колко време ви отне да отидете с колата до там?

Никакъв отговор.

— Един час? Два? Три? Четири?

Арестуваният каза, че не може да си спомни.

— Разбира се, че не можеш да си спомниш. Защото в живота си не си ходил във Форт Скот.

До този момент нито един от детективите не беше оспорвал показанията на Смит. Той се размърда на стола, навлажни устни с върха на езика си.

— Фактически нищо от това, което ни каза, не отговаря на истината. Кракът ти не е стъпвал във Форт Скот. Не сте се срещали с никакви момичета и не сте ги водили в никакъв мотел.

— Срещнахме… честна дума.

— Как се казваха тия момичета?

— Не ги питах.

— Ти и Хикок прекарахте цялата нощ с тези жени и не ги попитахте за имената им?

— Те бяха обикновени проститутки.

— Кажи ни името на мотела.

— Питайте Дик. Той сигурно знае. Аз никога не помня такива дреболии.

Дюи се обърна към своя колега:

— Кларънс, мисля, че е време да поговорим откровено с Пери.

Дунц леко се наведе. Той има структура на борец тежка категория със спонтанна подвижност на лекоатлет, но погледът му е ленив, спокоен. Той говори провлачено; всяка дума, оформена неохотно и изречена с тексаски акцент, увисва леко във въздуха.

— Да, сър — каза той. — Време е.

— Слушайте внимателно, Пери. Мистър Дунц ще ви каже къде всъщност сте били през онази съботна нощ. Къде сте били и какво сте правили.

Дунц каза:

— Избивали сте семейство Клътър.

Смит преглътна. Почна да разтрива коленете си.

— Бяхте в Холкъм. Канзас. В дома на мистър Хърбърт У. Клътър. И преди да напуснете къщата, убихте всички в нея.

— Никога… аз никога…

— Какво никога?

— Не съм познавал хора с такова име. Клътър.

Дюи го нарече лъжец и след това пусна в ход коза, който в предварителното си съвещание четиримата детективи се бяха съгласили да изиграят в подходящия момент.

— Имаме жив свидетел, Пери. Един, когото вие, момчета, не сте забелязали.

Измина цяла минута. Мълчанието на Смит изпълни Дюи със задоволство. Защото един невинен човек щеше да запита кой е този свидетел, кои са Клътърови и защо детективите смятат, че той ги е убил… щеше, във всеки случай да каже нещо. Но Смит седеше мълчаливо и притискаше коленете си.

— Е, Пери?

— Имате ли аспирин? Взеха ми аспирина.

— Лошо ли ти е?

— Коленете ме болят.

Беше 5:30. Внезапно Дюи прекъсна разпита.

— Утре ще продължим разговора — преднамерено каза той. — Впрочем знаеш ли какво е утре? Рожденият ден на Нанси Клътър! Щеше да навърши седемнадесет години.

„Щеше да навърши седемнадесет…“ Пери, буден, в зори, се питаше (както по-късно си припомни) дали наистина днес е рожденият ден на момичето. И реши, не, това беше още един начин да му влязат под кожата, както и тая измислица за някакъв свидетел — „жив свидетел“. Не можеше да има такъв! Или те имаха предвид… Ако можеше само да поговори с Дик! Но той и Дик бяха разделени, Дик бе затворен в килия на друг етаж. „Слушай внимателно, Пери. Мистър Дунц ще ти каже къде всъщност бяхте…“ Към средата на разпита, като забеляза, че на няколко пъти се намеква за определен уикенд през ноември, той се подготви за това, което знаеше, че ще дойде. Все пак, когато едрият каубой с ленивия глас каза: „Избивали сте семейство Клътър“ — дявол да го вземе, той едва не умря! Да! Сигурно за две секунди е отслабнал с пет килограма. Слава богу, не им даде възможност да забележат нищо. Поне се надяваше, че е така. А Дик? Вероятно и на него са му изиграли същия номер. Дик беше хитър, убедителен в ролята си, но на неговата „нахаканост“ не можеше да се разчита, той лесно се паникьосваше. И въпреки това колкото и да го притискат, Пери беше сигурен, че Дик няма да се издаде. Ако не иска да го обесят. „И преди да напуснете къщата, убихте всички в нея.“ Нямаше да се изненада, ако всеки бивш възпитаник от Канзас бе чул вече тези думи. Сигурно са разпитали стотици хора и без съмнение обвинили са десетки. Той и Дик бяха просто едни от многото. От друга страна… би ли изпратил Канзас четирима специални детективи хиляда мили далеч, за да приберат двама крадци на дребно, защото са нарушили предсрочните условия? Може би по някакъв начин са се натъкнали на нещо, на някого… „жив свидетел“. Но това бе невъзможно. Освен… За да може да поговори с Дик само пет минути, Пери беше готов да се лиши от ръка или от крак.

И Дик, буден в килията си един етаж по-долу (както и той си припомни по-късно), много искаше да поговори с Пери — да разбере какво им е разправял тоя никаквец. Господи, не можеш да разчиташ, че той ще запомни дори общите положения на алибито „Фън Хейвън“ — въпреки че често ги бяха разисквали. А когато тия идиоти го заплашиха със свидетел… Обзалагам се едно към десет, че малкият празноглавец е помислил, че става дума за очевидец. Докато той, Дик, знае кой е така нареченият свидетел! Флойд Уелс, неговият стар приятел и бивш другар по килия. Докато излежаваше последните седмици от присъдата си, Дик беше намислил да убие Флойд — да го прободе в сърцето с ножче, направено саморъчно — и какъв глупак излезе, че не го уби. С изключение на Пери Флойд Уелс беше единственият човек, който можеше да свърже имената Хикок и Клътър. Флойд, с превитите рамене и полегатата брада… Дик го беше мислил за много страхлив. Мръсникът вероятно очаква някакви необикновени възнаграждения — предсрочно освобождаване или пари. А може и двете. Но адът щеше да замръзне, преди да ги получи! Защото брътвежите на един затворник не са доказателства. Доказателство е отпечатъци от стъпки, от пръсти, свидетели, показания. Дявол да го вземе, ако тези говедари се базират на някаква история, разказана от Уелс, тогава нямаше причина за тревога. Строго погледнато, Флойд не беше и наполовина толкова опасен, колкото е Пери. Пери, ако загуби самообладание и се издаде, може да ги натика и двамата в ъгъла. И внезапно истината блесна пред очите му. Трябвало е да накара Пери да млъкне, да млъкне завинаги. По някой планински път в Мексико. Или докато вървяха из Мохава. Защо чак сега му дойде наум? Защото сега, сега беше вече много късно.

На другия ден в 3:05 следобед Пери най-сетне призна, че историята с Форт Скот е лъжа.

— Така каза Дик на своите, за да може да нощува вън от къщи. Да си пийне. Защото баща му много го следеше — страхуваше се да не наруши предсрочните условия. Затова измислихме извинението с моята сестра. То беше само да успокоим мистър Хикок.

Колкото до всичко останало, Пери повтаряше все едно и също и Дунц и Дюи, въпреки че често го поправяха и обвиняваха в лъжа, не можаха да го накарат да промени нищо — той само прибавяше нови подробности. Днес си спомни имената на проститутките: Милдред и Джени (или Джоун).

— Те ни пребъркаха — спомни си стой сега. — Измъкнаха се с всичките ни пари, докато спяхме.

Дори Дунц беше загубил вече хладнокръвието си — захвърлил заедно с вратовръзката и сакото загадъчното си сънливо достойнство. Но заподозреният изглеждаше доволен и спокоен; не мръдна от дадените показания. Никога не е чувал за Клътърови, нито за Холкъм, нито дори за Гардън Сити.

В отсрещната извънредно запушена стая Хикок бе подложен на втори разпит. Чърч и Наи методично прилагаха по-обходна стратегия. През този почти тричасов разпит нито един от детективите не спомена думата убийство — премълчаване, което държеше арестувания нащрек и в очакване. Говориха за всичко друго: за религиозната философия на Хикок („Зная, че има ад. Бил съм там. Може и рай да има. Много богаташи смятат, че има.“), за сексуалните му наклонности („Винаги съм се държал като стопроцентово нормален“); и повторно за неотдавнашното му пътешествие из страната. („Защо се движехме постоянно ли? Единствената причина беше, че търсехме работа. Но не можахме да намерим нищо свястно. Един ден работих — копах канавки.“) Но за най-важното не говореха. Детективите бяха убедени, че това е причината за растящата тревога на Дик. След известно време той затвори очи и докосна клепките си с треперещи пръсти. Чърч попита:

— Какво ти е?

— Главоболие. Понякога имам отвратителни главоболия.

Тогава Наи каза:

— Погледни ме, Дик!

Дик се подчини. Изражението му молеше детектива да говори, да обвинява, да му даде възможност да се скрие в убежището на упорит отказ.

— Навярно си спомняш, когато говорихме вчера, аз казах, че убийството на Клътърови е почти безупречно престъпление. Но убийците все пак са допуснали две грешки. Първата — че са оставили свидетел. Втората — ей сега ще ти я покажа. — Той стана и донесе в ъгъла на стаята кутия и чанта, които беше оставил там преди разпита. Извади от чантата голяма снимка и я сложи на масата. — Това — каза той — е репродукция в естествена величина на известни отпечатъци от стъпки, намерени близо до тялото на мистър Клътър. А тук — той отвори кутията — са обувките, които са ги направили. Твоите обувки, Дик.

Дик погледна и извърна очи. Подпря лакти на коленете си и закри лицето си с ръце.

— Смит — продължи Наи — е бил още по-небрежен. И неговите обувки са тук. Те отговарят точно на други отпечатъци. Кървави.

Чърч дойде по-близо до арестувания.

— Ето какво те очаква, Хикок — каза той. — Ще те върнат обратно в Канзас. Ще бъдеш обвинен в предумишлено убийство по четири пункта. Първо, че на или около петнадесетия ден от ноември 1959 година някой си Ричард Юджин Хикок, действайки незаконно, насилствено, преднамерено и предумишлено, преценявайки хладнокръвно и съзнателно деянието, което е имал намерение да извърши, е убил и отнел живота на Хърбърт У. Клътър. Пункт втори: същият Ричард Юджин Хикок на или около петнадесетия ден от ноември 1959 година, действайки незаконно…

Хикок каза:

— Пери Смит уби Клътърови. — Вдигна глава и бавно, като борец, който едва се крепи на краката си, се изправи на стола. — Пери беше. Не можах да му попреча. Той уби всички!

Началникът на пощата, наслаждавайки се на кратката си почивка, с чаша кафе в ръка протестира, че радиото в кафене „Хартман“ едва се чува.

— Пуснете го по-силно — настоя тя.

Радиото предаваше програмата на станция Гардън Сити. Тя чу думите…

„след като с плач направи своето драматично признание, Хикок напусна следствената стая и припадна в коридора. Детективите успяха да го прихванат, преди да падне на пода. Хикок, според думите на детективите, заяви, че той и Смит проникнали в дома на Клътърови с надежда да намерят каса с най-малко десет хиляди долара. Но като не намерили каса, вързали цялото семейство и ги застреляли един по един. Смит нито потвърдил, нито отказал участието си в престъплението. Когато му съобщиха, че Хикок е подписал признанието си, Смит каза: «Бих искал да видя показанията на моя приятел!»

Но молбата му била отхвърлена. Властите отказват да дадат сведения кой фактически е застрелял членовете на семейство Клътър, Хикок или Смит. Те подчертават, че засега имат признанието само на Хикок. Детективите от КБР, които връщат двамата престъпници в Канзас, вече са тръгнали с коли от Лас Вегас. Очаква се да пристигнат в Гардън Сити в сряда вечерта. Междувременно окръжният прокурор Дюън Уест…“

— Един по един… — повтори мисис Хартман.

— Само си представи! Никак не се чудя, че тоя гад е припаднал!

Другите в кафенето — мисис Клер, Мейбъл Хелм и един едър млад фермер, който беше дошъл да си купи пакетче тютюн за дъвчене — почнаха да мънкат и да говорят шепнешком. Мисис Хелм изтри очите си с парченце лигнин.

— Няма да слушам — каза тя. — Не бива! Не мога!

„… Новината за изясняването на престъплението бе посрещната със слабо вълнение в селището Холкъм, половин миля далеч от Клътъровия дом. Общо взето, холкъмци — двеста и петдесет души на брой — изразиха облекчение…“

Младият фермер се изсмя.

— Облекчение! Снощи, когато чухме по телевизията, знаете ли какво направи жена ми? Рева като дете!

— Шшт… — каза мисис Клер. — Сега съм аз.

„… и началникът на холкъмската поща, мисис Клер, каза, че обитателите на селището се радват, че престъплението е разкрито, но някои от тях продължават да мислят, че има и други замесени. Тя добави, че много хора все още заключват вратите си и държат оръжията си готови.“

Мисис Хартман се засмя.

— О, Миртл! — каза тя. — На кого си разправяла това?

— На един репортер от „Телеграм“.

Много от нейните познати, мъже, се отнасят към мисис Клер като към мъж. Фермерът я тупна по гърба и каза:

— Дявол да го вземе, Миртл, друже! Ти още ли мислиш, че някой от нас, някой от тук е замесен в тая работа?

Мисис Клер мислеше точно тъй и макар че обикновено никой не споделяше мнението й, този път не само тя мислеше така. Мнозинството от холкъмското население, живяло седем седмици сред нездрави слухове, общо недоверие и подозрения, отказваше да приеме факта, че двама непознати, двама незнайни крадци са единствените виновници. Както сега забеляза мисис Клер:

— Може тия двамата да са го направили. Но не е само това. Някой ден ще се стигне до дъното, ще се открие кой стои зад тях, кой е искал да премахне Клътърови. Кой е умът!

Мисис Хартман въздъхна. Надяваше се, че Миртл греши. А мисис Хелм каза:

— Аз само се надявам, че ще ги затворят здраво. Няма да се чувствам спокойна, докато знам, че са наблизо.

— О, мисля, че няма защо да се тревожите, госпожо — каза младият фермер. — Точно сега тези момчета се страхуват от нас повече, отколкото ние от тях.

По едно шосе на Аризона летят две коли, пресичат голото, осеяно тук-там с храсти плато, пълно със соколи, гърмящи змии и високи червени скали. Първата кола шофира Дюи, до него седи Пери Смит. Дунц е на задната седалка. Смит е с белезници, които са прикачени с къса верига към предпазния колан на облегалката — мярка, която така ограничава движенията му, че той не може да запали цигара без чужда помощ. Когато иска да пуши, Дюи трябва да му запали цигарата и да я постави между устните му, задължение, което детективът намира за „отблъскващо“, защото е такъв интимен жест — нещо, което е правил, когато е ухажвал жена си. Общо взето, арестуваният не обръща внимание на пазачите си и на техните опити от време на време да го предизвикат, като повтарят част от записаното на лента едночасово признание на Хикок: „Той казва, че се опитал да ти попречи, Пери. Но не могъл. Казва, страх го било, че и него може да застреляш.“ Или: „Да, Пери, само ти си виновен. Хикок казва, че не може да убие дори бълха върху куче.“ Нищо от това, поне външно, не вълнува Пери. Той продължава да гледа към полето, да чете безвкусните реклами на крема за бръснене „Бърма“ и да брои труповете на убитите койоти, наредени край оградата на чифлиците.

Дюи, без да очаква някаква изключителна реакция, казва:

— Хикок твърди, че си роден убиец. Казва, че за теб е съвсем лесно да убиваш и че веднъж в Лас Вегас си нападнал с верига от колело един негър и си го бил до смърт. Просто така, за удоволствие.

За изненада на Дюи арестантът почва да диша тежко. Извърта се така, че да може да види през задното стъкло втората кола, да погледне вътре в нея: „Мръсник!“ Обръща се пак напред и впива поглед в тъмната лента на шосето, пресичаща пустинята.

— Смятах, че си ги измисляте. Не ви вярвах, че Дик е започнал да дрънка. Мръсникът! О, истински негодник! Не можел да убие бълха върху куче! Затова пък премазва кучето! — Той плюе. — Никога не съм убивал никакъв негър. — Дунц се съгласява с него; прегледал досиетата на всички неразкрити убийства в Лас Вегас, той знае, че тук Смит казва истината. — Никога не съм убивал негри. Но той мислеше тъй. Знаех си, че ако някога ни хванат, ако Дик наистина се раздрънка — знаех, че ще каже за негъра. — Пак плюе. — Значи Дик се страхувал от мене, а?! Ама че весело! Много ми става весело! Защото това, което той не знае, е, че аз наистина едва не го застрелях!

Дюи запалва две цигари, една за себе си, една за арестанта.

— Кога беше това, Пери?

Смит пуши със затворени очи и обяснява:

— Мисля. Искам да си спомня точно как беше. — Мълчи известно време. — Всичко почна с едно писмо, което получих, когато бях в Бул, Айдахо, през септември или през октомври. Писмото беше от Дик, казваше ми, че е попаднал на нещо интересно. Идеален удар. Не му отговорих, но той пак ми писа, настояваше да се върна в Канзас и да му стана съдружник. Не пишеше за какъв удар става дума. Само че е „абсолютно сигурна работа“. По една случайност аз имах и друга причина да се върна по това време в Канзас. Лична причина, която предпочитам да не казвам — тя няма нищо общо с цялата тази работа. Иначе нямаше да се върна в Канзас. Но се върнах. Дик ме чакаше на автобусната спирка. Закара ме с колата във фермата на родителите си. Но те не ме искаха там. Много съм чувствителен; обикновено зная какво чувстват хората. Като вас. — Той има предвид Дюи, но не го поглежда. — Не ви е приятно да ми подавате фас. То си е ваша работа. Не ви осъждам. Както и не осъждах майката на Дик. Всъщност тя е много мил човек. Но знаеше кой бях аз — приятел от кафеза — и не ме искаше в къщата си. Господи, бях доволен да се махна оттам и да отида в хотел. Дик ме заведе в един хотел в Олат. Купихме си бира, занесохме я в стаята и тогава Дик ми разправи намеренията си. Каза ми, че след като съм напуснал Лансинг, той попаднал в килия с един, който работил някога при някакъв богат производител на жито в Западен Канзас. Мистър Клътър. Дик ми нарисува план на Клътъровата къща. Знаеше всяко нещо къде се намира — врати, коридори, спални. Каза, че една от стаите на приземния етаж служи за кабинет и че в кабинета има каса — вградена в стената. Каза, че такава каса била необходима на мистър Клътър, защото той винаги държал подръка големи суми. Не по-малко от десет хиляди долара. Планът беше да ограбим касата, а ако ни видят… е, който ни види, трябваше да бъде очистен. Дик ми е повтарял поне милион пъти: „Никакви свидетели.“

Дюи попита:

— Колко свидетели смяташе той, че ще има? Искам да кажа, колко хора мислеше, че ще намерите в дома на Клътър?

— И аз това исках да зная. Но той не беше сигурен. Най-малко четири. Вероятно шест. Възможно беше семейството да има гости. Дик смяташе, че ще трябва да сме готови да се справим с дванадесет души.

Дюи изпъшква, Дунц свирва с уста, а Смит с бледа усмивка добавя:

— И на мен ми се стори малко пресилено — дванадесет души. Но Дик каза, че е голям удар… Каза „ще влезем вътре и ще наплескаме стените с коси“. Настроението, в което бях, ме накара да се подведа. Но ще бъда честен, имах вяра в Дик; направи ми впечатление на човек, много практичен, мъжествен, а и аз желаех парите толкова, колкото и той. Исках да ги взема и да отида в Мексико. Но се надявах, че ще можем да свършим тая работа без насилия. Струва ми се, че бихме могли, ако си бяхме сложили маски. Спорихме по това. По пътя за там, за Холкъм, аз исках да спрем и да купим черни копринени чорапи, които да нахлузим на главите си. Но Дик смяташе, че дори и с чорап, пак ще го познаят. Заради кривото му око. Но въпреки това, когато стигнахме Емпория…

Дунц каза:

— Чакай, Пери. Избързваш. Върни се в Олат. Кога го напуснахте?

— Един… един и половина. Веднага след обяд тръгнахме за Емпория. Там си купихме гумени ръкавици и въже. Ножа и ловджийската пушка, патроните — тях Дик ги донесе от къщи. Но не искаше да търсим черни чорапи. Доста се спречкахме за това. Някъде в предградията на Емпория минахме край католическа болница и аз го накарах да спре, да влезе вътре и да се опита да купи черни чорапи от калугерките. Зная, че те носят такива чорапи. Но той ме излъга. Върна се и каза, че не продават. Сигурен бях, че дори не е питал, и той си призна, каза, че е идиотско — калугерките щели да го помислят за луд. След това спряхме чак в Грейт Бенд. Оттам купихме лейкопласта. Там вечеряхме — солидно си хапнахме. Това ме приспа. Когато се събудих, влизахме в Гардън Сити. Стори ми се скучен град. Спряхме за бензин в една станция.

— Дюи пита спомня ли си точно коя.

— Мисля, че беше „Филипс 66“.

— Колко беше часът?

— Около полунощ. Дик каза, че до Холкъм остават седем мили. През цялото време, докато стигнем, той непрекъснато си говореше; казваше, че сега трябва да видим това, после онова — нали беше запомнил описанието на местността. Холкъм е такова малко селище, че не усетих, когато го минахме. Пресякохме железопътната линия. Внезапно Дик каза: „Това е, това трябва да е.“ Беше началото на частен път, засаден от двете страни с дръвчета. Намалихме скоростта и угасихме фаровете. Нямахме нужда от тях… заради луната. Небето беше чисто, нямаше ни едно облаче. Само пълната луна. Беше светло като ден и когато тръгнахме нагоре по пътя, Дик каза: „Погледни туй чудо! Хамбарите! Тая къща! Не ми казвай, че тоя тук не е тъпкан с пари!“ Но на мен не ми се харесваше нито обстановката, нито атмосферата; бяха някак твърде внушителни. Паркирахме под сянката на едно дърво. Докато седяхме там, някъде светна лампа, не в голямата къща, а в друга, може би на сто ярда вляво. Дик каза: „Това е къщата на наемния работник.“ Знаеше от плана. Но каза, че е дяволски по-близо до къщата на Клътърови, отколкото е предполагал. После светлината угасна. Мистър Дюи, той ли е свидетелят, за когото споменахте? Наемният работник?

— Не. Той нищо не е чул. Но жена му седяла с болното си бебе. Каза, че са били будни почти цялата нощ.

— Болно бебе… И аз се чудех защо, докато седяхме там, лампата светна и угасна няколко пъти. Това ме стресна и казах на Дик, че се отказвам. Ако е решил да прави това, за което сме дошли, нека го прави сам. Той подкара колата и аз помислих: слава богу, отиваме си. Винаги вярвам на интуицията си; тя е спасявала живота ми неведнъж. Но на половината път Дик спря. Беше побеснял от яд. Явно си мислеше — ето нагласил съм тая работа, тая голяма работа, бихме целия този път дотук и сега тоя мухльо иска да се измъкне. Той рече: „Може би си мислиш, че не ми стиска да го свърша сам? Дявол да го вземе, ще ти покажа кой е куражлия!“ В колата имаше шише уиски. Пийнахме по една глътка и аз казах: „Добре, Дик. С тебе съм.“ И обърнахме колата назад. Паркирахме пак на същото място. В сянката на едно дърво. Дик си сложи ръкавици, аз бях вече сложил моите. Той носеше ножа и джобното фенерче. Пушката беше у мен. На лунна светлина къщата изглеждаше огромна. Спомням си, че се молех да няма никой в нея.

Дюи запита:

— Куче не видяхте ли?

— Не.

— Клътърови имаха едно куче, което се страхуваше от пушки. Не можахме да разберем защо не е лаяло. Сигурно е видяло пушката и е избягало.

— Не видях нищо и никого, затова и не повярвах, че има свидетел.

— Не очевидец, а изобщо свидетел. Някой, чиито показания свързват теб и Хикок с това престъпление.

— О… ъхъ… Оня! А Дик винаги казваше, че ще го е страх.

Дунц му напомня:

— Ножът бил у Хикок. У теб била пушката. Как влязохте в къщата?

— Вратата беше отключена. Една странична врата. През нея влязохме направо в кабинета на мистър Клътър. После зачакахме в тъмното. Ослушахме се. Но чувахме само воя на вятъра. Вън духаше доста силен вятър. Люлееше дърветата и листата шумяха. Единственият прозорец беше закрит с жалузи, но луната проникваше през пролуките. Аз ги затворих съвсем и Дик запали джобното фенерче. Видяхме бюрото. Касата трябваше да бъде в стената, точно отзад, но не можахме да я намерим. Стената беше с ламперия, имаше етажерки с книги, карти в рамки. На една от етажерките видях великолепен бинокъл. Реших да го взема, когато си тръгнем.

— Е, взехте ли го? — пита Дюи, защото липсата на бинокъла не беше забелязана.

Смит кимва.

— Продадохме го в Мексико.

— Жалко. Продължавай!

— Като не можахме да намерим касата, Дик угаси фенерчето и в тъмното излязохме от кабинета, минахме през хола и отидохме във всекидневната. Дик ми пошушна да стъпвам по-тихо. Подът пукаше при всяка крачка. Но и Дик не стъпваше по-леко. Стигнахме до някакъв коридор, до някаква врата и Дик си спомни от плана, че това е спалня. Светна с фенерчето и отвори вратата. Мъжки глас каза: „Какво има, мила? — Човекът сега се събуждаше. Премига и попита: — Ти ли си, мила?“ Дик отвърна: „Вие ли сте, мистър Клътър?“ Той се събуди съвсем, седна и каза: „Кой е? Какво искате?“ Дик, много учтив — като че ли бяхме търговски пътници, — отвърна: „Искаме да поговорим с вас, сър. В кабинета ви, моля.“ И мистър Клътър, бос, по пижама, дойде с нас в кабинета.

До този момент той не беше ни разгледал добре. И мисля, че това, което видя, много го стресна. Дик каза: „Сега, сър, искаме да ни покажете къде е касата ви.“ Но мистър Клътър попита: „Каква каса?“ Каза, че няма каса. Веднага разбрах, че говори истината. Лицето му беше такова. Просто знаеш, че каквото ти казва, е истината. Но Дик му кресна: „Я не ме лъжи, говедо! Много добре знам, че имаш каса!“ Усетих, че никой никога не е говорил тъй на мистър Клътър. Но той погледна Дик право в очите и му каза спокойно, каза му, че съжалява, че просто няма каса. Дик го чукна по гърдите с ножа и каза: „Слушай, покажи ни къде е касата, иначе ще съжаляваш повече!“ Но мистър Клътър — а виждаше се, че е уплашен… гласът му обаче остана спокоен и твърд — продължи да ни уверява, че няма каса.

В това време аз прекъснах телефона в кабинета. Отрязах жиците и опитах мистър Клътър има ли други телефони в къщата. Той каза, да, има един в кухнята. Взех фенерчето и отидох там — кухнята е доста далеч от кабинета. Когато намерих телефона, вдигнах слушалката от вилката и прерязах жицата с клещи. После, връщайки се назад, чух шум. Горе скърцаше подът. Спрях пред стълбите, които водеха за втория етаж. Беше тъмно, но не смеех да светна с фенерчето. Разбрах, че има някой горе на площадката, един силует се очерта на прозореца. После изчезна.

Дюи предполага, че това е била Нанси. Поради златния часовник, намерен скрит в една обувка в гардероба, той често теоретизираше, че Нанси се е събудила, чула е, че има хора в къщата, помислила е за крадци и грижливо е скрила часовника — най-ценната за нея вещ.

— Отде да знам, може би беше някой с оръжие. Но Дик не искаше да ме изслуша. Беше прекалено зает да играе ролята на мръсник! Да командва мистър Клътър. Сега беше го върнал в спалнята. Броеше парите в портфейла на мистър Клътър. Бяха около тридесет долара. Хвърли портфейла на леглото и каза: „Имаш повече пари в къщата. Богаташ като тебе! Който живее тъй нашироко!“ Мистър Клътър го увери, че това са всичките му налични пари и обясни, че винаги работи с чекове. Предложи да ни подпише чек. Дик побесня: „Ти за какви ни вземаш? За кретени ли?“ Помислих, че Дик е готов да му пръсне черепа, затова казах: „Дик! Слушай! Има някой буден горе.“ Мистър Клътър обясни, че горе са само жена му, дъщеря му и синът му. Дик искаше да знае дали жена му има пари, а мистър Клътър каза, че и да има, ще бъдат само няколко долара. И ни помоли, наистина сякаш щеше да се разплаче, да не я закачаме, защото била инвалид, била болна от много дълго време. Но Дик настоя да се качим горе и накара мистър Клътър да ни заведе.

Преди да се качим, мистър Клътър запали лампите горе в хола и по стълбите каза: „Не знам, момчета, защо постъпвате тъй. Не съм ви причинил зло. Никога не съм ви виждал.“ Тогава Дик отговори: „Затваряй си устата! Когато искаме да говориш, ще ти кажем.“ Горе в хола нямаше никой и всички врати бяха затворени. Мистър Клътър показа стаите, където спят момичето и момчето, после отвори стаята на жена си, запали нощната лампа до леглото и каза: „Не се страхувай, мила, няма нищо. Тези хора искат просто пари.“ Тя беше слабичка, крехка жена в дълга бяла нощница. Щом си отвори очите, почна да плаче и каза на съпруга си: „Нямам никакви пари.“ Той хвана ръката й, потупа я и каза: „Не плачи, мила. Няма нищо страшно. Аз им дадох всичките пари, които имах, но те искат още. Смятат, че имаме някъде вкъщи каса. Обясних им, че нямаме.“ Дик вдигна ръка, като че да го цапне през устата, и каза: „Не ти ли казах да мълчиш?“ Мисис Клътър каза: „Но кълна се в бога, моят мъж ви казва самата истина. Нямаме каса.“ А Дик отговори: „Знам много добре, че имате. И ще я намеря, преди да изляза оттук. Не смятай, че няма да я намеря.“ После попита къде си държи чантата. Чантата беше в чекмеджето на един скрин. Дик я претърси. Направих му знак да излезем навън. Исках да обсъдим положението. Излязохме и аз казах…

Дунц пита дали мистър и мисис Клътър са можели да чуват разговора им.

— Не. Ние бяхме вън до вратата, откъдето можехме да ги наблюдаваме. Шепнехме. Казах на Дик: „Тези хора говорят истината. Ако някой те е излъгал, това е бил твоят приятел Флойд Уелс. Няма никаква каса, затова хайде, по дяволите, да се махаме оттук!“ Но Дик се срамуваше да признае, че е тъй. Каза, че няма да повярва, докато не претърси цялата къща, и че това, което трябва да направим, е да вържем всички и след това спокойно да търсим. Толкова беше възбуден, че нямаше смисъл да споря с него. Удоволствието да ги има всички под властта си го опияняваше. До стаята на мисис Клътър имаше баня. Решихме да заключим старите в банята, да събудим децата, да ги вкараме и тях там, а после да ги изкарваме един по един, да вържем всеки поотделно на различни места в къщата. „А после, каза Дик, след като намерим касата, ще им прережем гърлата. Не можем да ги застреляме — ще се вдигне голям шум.“ — Пери се намръщва и търка коленете си с окованите си ръце. — Чакайте да си помисля. Защото сега нещата взеха малко да се усложняват. Спомням си. Да… да, взех един стол от хола и го сложих в банята. Да може мисис Клътър да седне. Нали казаха, че е инвалид. Когато ги заключвахме, тя плачеше и повтаряше: „Моля ви, не причинявайте никому зло. Моля ви, не причинявайте зло на децата ми.“ А съпругът й я беше прегърнал и казваше: „Мила, тези хора не искат да навредят на никого. Те искат само пари.“

Отидохме в стаята на момчето. То беше будно. Лежеше тъй, сякаш го беше страх да мръдне. Дик му каза да стане, но то не мръдна или пък не стана достатъчно бързо и Дик го удари с юмрук и го издърпа от леглото, а аз казах: „Няма защо да го удряш, Дик.“ А на момчето казах да си обуе панталоните. Беше само по спортна фланелка. Нахлузи едни дочени панталони. Тъкмо го заключихме в банята и се появи момичето — излезе от стаята си. Беше напълно облечено, личеше, че е било будно отдавна. Беше с кимоно, бели чорапки и домашни пантофки. Косата й беше вързана с памучна кърпа. Опита се да се усмихне. Каза: „Господи, какво е това? Някаква шега?“ Но според мен тя много добре разбираше, че това не е никаква шега. Особено след като Дик отвори вратата на банята и я блъсна вътре…

Дюи си ги представи: плененото семейство, притихнали и уплашени, но без никакво предчувствие за участта, която ги очаква. Хърб не е могъл да подозира, иначе щеше да се бори. Той беше кротък човек, но силен и смел. Алвин Дюи беше сигурен, че неговият приятел Хърб би се борил до смърт, за да защити живота на Бони и на децата си.

— Дик застана на стража пред банята, докато аз претърсвах. Претършувах стаята на момичето и намерих някаква чантичка — като за кукла. Вътре имаше един сребърен долар. Но не знам как го изпуснах и той се търкулна по пода, отиде под един стол. Трябваше да коленича, за да го взема. И точно тогава сякаш се видях отстрани. Виждах се в някакъв налудничав филм. Догади ми се. Отвратих се от себе си! Дик с всичките му дрънканици за касата на богаташ, а аз тук пълзя по корем да открадна сребърния долар на едно дете! Един долар! И аз пълзя по корем, за да го взема! — Пери притиска коленете си и моли детективите за аспирин. Благодари на Дюи, който му подава един, сдъвква го и продължава: — Но така е… вземаш това, което можеш. Претърсих и стаята на момчето. Нито стотинка. Но там имаше едно малко портативно радио — реших да го взема. После се сетих за бинокъла, който видях в кабинета на мистър Клътър. Слязох и го взех. Занесох и радиото, и бинокъла в колата. Беше студено, но от студа и вятъра ми стана добре. Луната беше толкова ясна, че се виждаше на километри далеч. И си помислих: защо не се махна? Никак не ми се връщаше в къщата. И все пак? Как да го обясня? Сякаш не бях аз. Сякаш четях някакъв разказ. И трябваше да зная какво ще стане по-нататък. Какъв ще бъде краят. Върнах се горе. Тогава… чакайте да си спомня… Ъ-ъ, тогава ги вързахме. Най-напред мистър Клътър. Извикахме го от банята и аз му вързах ръцете. После го подкарах към мазето.

Дюи пита:

— Сам и невъоръжен?

— У мен беше ножът.

— А Хикок остана горе да пази?

— Да не им дава да викат. Пък и аз не се нуждаех от помощ. Цял живот съм боравил с въже.

Дюи пита:

— Фенерчето ли използва, или запали електричеството в мазето?

— Запалих електричеството. Мазето беше разделено на две части. Едната част приличаше на стая за игра. Заведох го в другата част, при газовата пещ. Видях една голяма мукавена кутия от дюшек, изправена на стената. Реших, че не мога да го накарам да легне на студения под, затова издърпах кутията, сплесках я и му казах да легне на нея.

Дюи поглежда в огледалото към своя колега, среща погледа му. Дунц кимва леко в знак на уважение. През цялото следствие Дюи беше поддържал и спорил, че мукавената кутия е била сложена на пода за удобство на мистър Клътър. И като вземаше под внимание други подобни прояви — други частични признаци на ексцентрично, парадоксално съчувствие, — детективът бе предполагал, че поне единият от убийците е малко нещо милосърден.

— Вързах му краката, после му вързах и ръцете към тях. Попитах го дали не е много стегнато и той каза не, но много моли да не закачаме жена му. Няма нужда да я връзваме, тя няма нито да вика, нито да се опитва да бяга. Каза, че е била болна от дълги години и едва сега е почнала да се подобрява, но инцидент като този може да влоши болестта й. Зная, че нямаше нищо смешно, но не можах да се сдържа — като го слушах да говори за „влошаване на болестта“.

След това смъкнах момчето. Най-напред го сложих при баща му. Вързах ръцете му за една газова тръба. Но си помислих, че не е много сигурно. Може да успее да се отвърже, да отвърже и стария, или пък да стане обратното. Затова отрязах въжето и заведох момъка в другата стая. Където имаше една удобна на вид кушетка. Вързах краката му за краката на кушетката, вързах и ръцете му. След туй изведох въжето нагоре и направих примка около врата му, така че, ако се опитва да се освободи, да се удуши. По едно време, докато работих, оставих ножа си на… един току-що лакиран сандък от кедрово дърво, цялото мазе миришеше на лак, и той ме помоли да не го слагам там. Сандъка правил сам — сватбен подарък за някого, май че каза за сестра му. Тъкмо излизах, и той почна да кашля. Върнах се и поставих възглавница под главата му. После угасих електричеството.

Дюи пита:

— Но не бяхте залепили устата им?

— Не. Устата им залепих с лейкопласт по-късно. След като вързах двете жени в спалните им. Мисис Клътър продължаваше да плаче и почна да ме разпитва за Дик. Той не й вдъхвал доверие, но каза, че чувства, че аз съм един свестен млад човек. „Сигурна съм, че сте“ — каза тя и ме накара да й обещая, че няма да позволя на Дик да причини някому зло. Мисля, че тя всъщност имате предвид дъщеря си. И аз самият се безпокоях. Подозирах, че Дик крои нещо. Нещо, което не бих търпял. Когато свърших с връзването на мисис Клътър, открих, че той наистина е завел момичето в нейната спалня. Тя беше в леглото, а той седеше на края му и нещо й говореше. Прекъснах го. Казах му да върви да търси касата, докато аз връзвам момичето. Той излезе и аз вързах краката й при глезените, а ръцете й вързах на гърба. После я покрих, подпъхнах завивките отвсякъде — само главата й остана отвън. До леглото имаше малко кресло. Реших да почина минутка. Краката ми горяха от качването и колениченето. Попитах Нанси има ли си приятел. Тя каза да, има. Стараеше се с всички сили да бъде приветлива и непосредствена. Много ми хареса. Наистина чудесно момиче. Много хубава, но не беше разглезена. Разправи ми доста за себе си. За училището и как ще следва в университет, как ще изучава музика и изобразително изкуство… За коне… Каза, че след танцуването най-много обича да препуска с кон и аз споменах, че майка ми е била шампион на родео. После заговорихме за Дик. Интересуваше ме какво й е казал. Тя, изглежда, го е попитала защо върши подобни неща. Защо ограбва хората. И, боже, как успял да я метне с една сълзлива измишльотина! Разправил, че бил сирак, израснал в сиропиталище, че никога никой не го е обичал и единствената му роднина е сестра му, която живее с мъже, без да е женена за тях. През цялото време, докато говорехме, чувахме онзи идиот да се щура долу, да търси касата. Да гледа зад картините. Да чука по стените. Чук, чук, чук! Като някакъв безумен кълвач. Когато се върна, го попитах — така само от злоба — дали я е намерил. Разбира се, не беше, но каза, че открил друга дамска чанта в кухнята. Със седем долара вътре.

Дунц пита:

— Колко време прекарахте в къщата?

— Приблизително един час.

— И кога приложихте лейкопласта?

— Веднага след това. Почнахме с мисис Клътър. Накарах Дик да ми помогне, защото не исках да го оставям насаме с момичето. Аз режех лейкопласта на дълги ленти, а Дик ги навиваше около главата на мисис Клътър, както се увива мумия. Той я попита: „Защо плачеш през цялото време? Никой не ти причинява болка“. После угаси нощната лампа и каза: „Лека нощ, мисис Клътър. Спете спокойно“. И докато вървяхме през хола към Нансината стая, той ми каза: „Сега ще прекарам това момиченце.“ А аз отвърнах: „Ъ-хъ… Само че ще трябва най-напред да ме убиеш“. Дик ме погледна, сякаш не вярваше на ушите си, и попита: „Теб какво ти става? По дяволите, и ти можеш да я прекараш!“ Ето, такова нещо презирам. Презирам всеки, който не може сексуално да се контролира. Господи, как мразя тия работи! Казах му направо: „Остави я на мира! Иначе ще трябва да се бориш с електрически трион“. Това наистина го вбеси, но той разбираше, че сега не е време да си премерваме силите. Затова каза: „Добре, сладур. Щом тъй искаш…“. Накрая дори не увихме главата й с лейкопласт. Угасихме електричеството в хола и слязохме в мазето.

Пери се колебае. Иска да зададе въпрос, но го поставя като твърдение:

— Обзалагам се, че не е казал дума за желанието си да изнасили момичето.

Дюи признава, но добавя, че с изключение на някои дребни подробности за собственото си поведение разказът на Хикок не се различава твърде от този на Смит. Някои неща варират, разговорите не са предадени еднакво, но по същество и двата разказа — поне дотук — се покриват.

— Възможно е. Но знаех, че не ви е разправил за момичето. Залагам ризата си!

Дунц каза:

— Пери, докато говореше, през цялото време следих за лампите. Според мен, когато угасихте електричеството на горния етаж, къщата е потънала в мрак.

— Да. Вече не запалихме лампа никъде. Само джобното фенерче. Дик го носеше, когато отидохме да увием с лейкопласт главите на мистър Клътър и на момчето. Точно преди да му залепя устата, мистър Клътър ме попита — и това бяха последните му думи, — искаше да знае как е жена му, добре ли е, и аз му казах, че се чувства отлично, че е готова за сън. Скоро, уверих го аз, ще се съмне и някой ще ги намери сутринта, и тогава всичко ще им се стори сън. Не го будалках. Не исках да причиня зло на този човек. Стори ми се много симпатичен. Възпитан. И така мислих до последния миг — докато му прерязах гърлото.

— Но чакайте. Не разправям поред — Пери се мръщи, трие коленете си, белезниците дрънчат. — След като им залепихме устата, Дик и аз се оттеглихме в един ъгъл да обсъдим положението. Не забравяйте, че в момента се бяхме наежили един срещу друг. Точно тогава стомахът ми се обръщаше, като си помислих, че някога съм се възхищавал от Дик, че съм слушал със зяпнала уста всичкото му самохвалство. Казах му: „Е, Дик, някакви угризения? — Той не отговори. — Оставиш ли ги живи, ще си полежиш доста. Най-малко десет лазарника“ — обясних аз. Пак нищо не каза. Държеше ножа. Поисках му го и той ми го даде. Тогава казах: „Хайде, Дик. Почваме.“ Но не говорех сериозно. Исках да го разоблича, да го накарам да поспори с мен; да признае, че е самохвалко и подлец. Забележете, то беше нещо лично между Дик и мен. Коленичих до мистър Клътър и болката при клякането ми напомни оня проклет сребърен долар, срама, отвращението. А ми бяха казали никога да не се връщам в Канзас. Не усетих какво съм направил, докато не чух звука. Сякаш някой се давеше, крещеше под вода. Подадох ножа на Дик и казах: „Довърши го. Ще се почувстваш по-добре.“ Дик се опита или си даде вид, че се опитва. Но човекът беше силен за десетина. Беше разхлабил въжето, ръцете му бяха свободни. Дик подлудя от страх. Искаше веднага да се махнем оттам. Но аз не го пуснах. Човекът щеше, все едно, да умре, знаех, но не можех да го оставя в това състояние. Казах на Дик да подържи фенерчето, да го насочи към Клътър. Тогава се прицелих с пушката. Стаята просто експлодира. Стана синкава. Сякаш блесна мълния. Господи, не мога да разбера как не са чули гърмежа на двадесет мили наоколо.

Изстрелът звънти в ушите на Дюи — гръм, който почти го оглушава и му пречи да чува глухия глас на Пери. Но постепенно думите отново стават доловими, отново картините се редят: Хикок търси празната гилза… бърза… бърза… главата на Кениън в кръг от светлина, умолителен заглушен шепот, после пак Хикок, тършува за гилза; стаята на Нанси… Нанси слуша тропот на обувки по дървените стълби, скърцането на стъпалата, докато те се качват… отиват при нея. Очите на Нанси, Нанси следи блясъка на джобния фенер, който търси своя прицел (Тя започва да се моли: „О, не! О, моля ви! Не! Не! Не! Ох, моля ви се, недейте! Моля ви!“. Подадох пушката на Дик. Казах му, че съм направил всичко, което съм могъл. Той се прицели и тя се обърна с лице към стената.); тъмният хол, убийците, забързали към последната врата. Навярно след като е чула всичко, Бони се е зарадвала, че така бързо е дошъл и нейният ред.

— Дяволски трупно открихме последната гилза. Дик се завря под леглото да я извади. После затворихме стаята на мисис Клътър и слязохме в кабинета. Почакахме там, както когато влязохме най-напред. Погледнахме през жалузите да видим дали наемният работник не се потайва някъде. Той или някой друг, който е чул изстрелите. Но всичко беше както преди — никакъв звук. Само вятърът… и Дик, задъхан, сякаш го гонят вълци. Точно там, в тези няколко секунди, преди да изтичаме към колата и да потеглим, реших, че ще е по-добре, ако застрелям Дик. Беше казвал стотици пъти: „Никакви свидетели“ — беше ми го набил в мозъка. И аз помислих — той е свидетел. Не знам какво ме спря. Господ знае, трябваше да го направя! Да го убия. Да се кача в колата и да не спирам, докато не се загубя в Мексико.

Мълчание. Повече от десет мили тримата пътуват, без да говорят.

Мълчанието на Дюи е пълно с тъга и дълбока умора. Амбицията му беше да научи „какво точно се е случило през онази нощ в тая къща“. Сега за втори път му разказваха за станалото през онази нощ. Двете версии много си приличаха. Единствената съществена разлика беше, че Дик приписваше и четирите убийства на Смит, а Смит твърдеше, че Хикок е убил двете жени. Но признанията, макар да отговаряха на някои въпроси, не можеха да му обяснят умисъла на престъплението. То беше някакъв психологически случай, в действителност безличен акт, жертвите биха могли по същия начин да бъдат убити от гръм. С изключение на едно: изживяния ужас, техните страдания. А Дюи не можеше да забрави страданията им. Все пак откри, че му е възможно да погледне човека до себе си без гняв, дори с известно съчувствие. Защото животът на Пери Смит не е бил постлан с рози, а някакво жалко, грозно и самотно преминаване от един мираж към друг. Но съчувствието на Дюи не беше достатъчно дълбоко, за да допусне прошка или милост. Надяваше се да види Пери и съучастника му на бесилката — обесени един до друг.

Дунц пита Смит:

— Общо взето, колко пари намерихте у Клътърови?

— Между четиридесет и петдесет долара.

Между домашните животни в Канзас Сити има два сиви котарака, които са винаги заедно — слаби, мръсни и бездомни, с особени и хитри навици. Главната им всекидневна церемония се извършва надвечер. Най-напред те тичат по „Мейн Стрийт“, спират от време на време и внимателно разглеждат решетките пред радиаторите на паркираните автомобили, особено на колите пред двата хотела — „Уиндзор“ и „Уорън“. Тези коли, обикновено собственост на хора, дошли отдалеч, често снабдяват мършавите, с установени навици животни с храната, която те търсят: убити полски птички, гарги, врабчета — достатъчно неразумни да попаднат на пътя на бързащите коли. Котараците използват лапите си като хирургически инструменти и измъкват от решетките всяка перушинена частица. След като кръстосат „Мейн Стрийт“, те неизменно завиват край ъгъла към „Гранд Стрийт“, после хукват към площада пред съда — друг ловен обект, и този ден, сряда следобед на 6 януари, бе наистина многообещаващ. Защото площадът гъмжеше от коли с номера на окръга Фини. С тях бе дошла част от тълпата, която сега пълнеше площада. Тя почна да се събира в четири часа, времето, посочено от окръжния прокурор като вероятно за пристигането на Хикок и Смит.

Когато в неделя вечер беше публикувано признанието на Хикок, журналисти от всякакви специалности се бяха събрали в Гардън Сити: представители на големи радиостанции, филмови и телевизионни оператори от документалния сектор, репортери от Мисури, Небраска, Оклахома, Тексас и естествено от всички канзаски ежедневници — общо около двадесет — двадесет и пет души. Много от тях чакаха вече три дни. Почти нямаха какво да правят, освен да интервюират Джеймс Спор, механика от бензиновата станция. В публикуваните снимки на обвинените убийци той позна купувачите, на които беше продал бензин за три долара и шестдесет цента през нощта на Клътъровата трагедия.

Тази професионална публика беше дошла тук, за да отрази връщането на Хикок и Смит. Капитан Джералд Мърей от „Моторизирани пътища“ й беше запазил предостатъчно място на тротоара пред стълбите на съда, по които арестуваните трябваше да се изкачат на път за местния затвор. Той се намира на последния етаж от тази четириетажна варосана постройка. Един репортер, Ричард Пар, от канзаския вестник „Стар“ се бе сдобил с броя от понеделник на ласвегаския „Сън“. Голямото заглавие на първа страница събуди смях — „Опасност от линчуване на заподозрените убийци при завръщането им“. Капитан Мърей забеляза:

— Тия посрещачи не ми изглеждат готови да им вържат въжени вратовръзки.

И наистина тълпата на площада сякаш очакваше парад или присъстваше на политическо събрание. Гимназисти, между тях бивши съкласници на Нанси и Кениън Клътър, скандираха рими, ядяха кренвирши, пиеха сода, дъвчеха дъвка и правеха от нея мехурчета. Майки успокояваха плачещи бебета. Мъже се разхождаха, взели на рамо децата си. Имаше и цяла рота скаути. Застаряващите членки на дамския бридж клуб пристигнаха групово. Мистър Дж. П. (Джап) Адамс, председател на местния комитет на ветераните от войните, се появи облечен с палто от напръскан плат, толкова странно ушито, че някакъв приятел му викна:

— Ей, Джап. Защо си облякъл тия женски дрехи?

В бързината си да не пропусне нещо мистър Адамс несъзнателно беше облякъл палтото на секретарката си.

Един радиорепортер обиколи града и интервюира няколко граждани. Питаше ги какво, според тях, с най-подходящото наказание за „хората, извършили такова подло убийство“, и докато повечето от запитаните започваха с „дявол да го вземе“, „хай, да му се не види“, един ученик отговори:

— Мисля, че трябва да ги затворят заедно в една килия и да ги държат там до края на живота им. Да не им се разрешават никакви посетители. Просто да седят и да се гледат до деня на смъртта си.

А един наперен дребен човек отговори:

— Аз съм за смъртното наказание. Както казва и Библията: „Око за око“. Само че в случая няма да ни стигнат два чифта.

Докато слънцето грееше, денят беше сух и топъл — октомврийско време през януари. Но щом сенките на огромните дървета по площада се срещнаха и сляха, студът и мракът сковаха тълпата и я разделиха. Към шест часа бяха останали по-малко от триста души. Вестникарите, проклинайки непредвиденото забавяне, търкаха замръзналите си уши с голи премръзнали ръце. Внезапно откъм южната страна на площада се разнесе глъч. Колите идеха.

Макар журналистите да не очакваха груби прояви, някои бяха предричали обидни викове. Ала когато тълпата съзря убийците, придружавани от моторизирани полицаи в сини униформи, тя притихна, сякаш изумена, че това са хора с човешки образ. Бледи, с белезници на ръцете, задържаните премигваха, заслепени от блясъка на прожекторите и на фотосветкавиците. Операторите се втурнаха в съда и три етажа нагоре след арестуваните, но успяха да заснемат само затръшването на затворническата врата.

Всички — хората от печата и от града — си тръгнаха. Приканваха ги топли стаи и топли вечери. И докато бързо се отдалечаваха и оставяха студения площад на двата сиви котарака, чудната есен също си отиде. Заваля първият сняг.

Бележки

[1] Месест плод на тропическо растение със същото име в Америка (алигаторска круша). — Б.пр. ↑

[2] Екстрадиция — предаване на друг щат лице, престъпило законите — Б.пр. ↑

[3] Всеки щат в САЩ има емблема. Емблемата на щата Канзас е слънчоглед. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Труман Капоти Хладнокръвно (3)

Метаданни

Данни

Хладнокръвно

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIIОтговор

Труман Капоти
Хладнокръвно (3)

III
Отговор