Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Cold Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Труман Капоти

Заглавие: Хладнокръвно

Преводач: Катя Гончарова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Абагар“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор на издателството: Иван Петров

Технически редактор: Елена Тонкова

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

ISBN: 954-427-352-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2847

История

  1. — Добавяне

II
Неизвестни лица

Понеделник, 16 ноември, беше пак прекрасен ден за лов на фазани по високите житни равнини на Западен Канзас — ден с чудно ясно небе, блестящо като слюда. В такива дни през миналите години Анди Ерхард често беше прекарвал дълги следобеди в лов на фазани във формата „Ривър Вали“, дома на неговия добър приятел Хърб Клътър. И при тези ловни експедиции беше придружаван от тримата най-близки приятели на Хърб: д-р Дж. Дейл — ветеринарен лекар; Карл Миерс — собственик на кравеферма, и Еверет Огбърн — търговец. Всички те бяха изтъкнати граждани на Гардън Сити, какъвто беше и Ерхарт — отговорник на опитната земеделска станция към Канзаския университет.

Днес този квартет стари ловни приятели пак се събра за познатото пътешествие, но с различно настроение. Бяха въоръжени със странни, неспортни артикули — кофи и четки за миене на дъски, кош, пълен с парцали, и прах за пране. Мъжете бяха облечени в най-износените си дрехи, защото, смятайки го за свой християнски дълг, бяха предложили да изчистят сами някои от четиринадесетте стаи в къщата на „Ривър Вали“ — стаите, в които бяха убити четиримата членове на Клътъровото семейство от „неизвестно лице или неизвестни лица“, както декларираше смъртният акт.

Ерхард и другарите му пътуваха мълчаливо. Единият от тях по-късно каза: „Бяхме като онемели. Защото всичко бе толкова странно. А отивахме там, където винаги са ни посрещали толкова добре…“

Посрещна ги полицай, който пазеше барикадата, издигната пред входа на фермата. Даде им път и те изминаха с колата още половин миля — до брястовата алея, която водеше към къщата. Алфред Стоклайн, единственият наемен работник, живеещ в стопанството, чакаше да им отвори.

Най-напред отидоха в сутерена при пещта на газовото отопление, където мистър Клътър беше намерен проснат върху мукавената кутия, облечен само по пижама. Свършиха там и преминаха в занималнята, в която бе убит Кениън. Разнебитената кушетка, поправена от Кениън, за която Нанси бе ушила басмена покривка и бе отрупала с възглавнички с избродирани разни лозунги, беше потънала в кръв. И тя, както и кутията от дюшека, трябваше да се изгори.

Постепенно, докато преминаваха от сутерена към спалните на втория етаж, където Нанси и майка и бяха убити в леглата им, чистачите събраха още гориво за предстоящия огън — потънали в кръв чаршафи, дюшеци, килимчета за пред легла и едно плюшено мече.

Алфред Стоклайн, обикновено неразговорчив човек, приказваше много, докато носеше топла вода, и помагаше при почистването. Искаше „хората да престанат да лаят и да се помъчат да разберат“ защо той и жена му не са чули „абсолютно нищо“, въпреки че живеят само на стотина ярда от Клътърови, не са чули и най-слабо ехо от гърмежите на пушката. „Шерифът и всички ония от шерифството идваха да вземат отпечатъци от пръсти, да човъркат наоколо, но те имат ум, те разбират как беше, как стана тъй, че нищо да не чуем. Първо, вятърът — западният вятър, какъвто духаше тогава, отнася звука в противна посока. Второ, този голям хамбар между тяхната и нашата къща ще погълне доста шум, преди да го пусне да стигне до нас. А и помислили ли сте за туй? Че тоз, който го е свършил, трябва да е знаел, че няма да чуем. Иначе не би рискувал… да стреля четири пъти с ловджийска пушка посред нощ! Ами че той трябва да е луд! Разбира се, вие можете да кажете, че той наистина е луд! Да върши туй, което е свършил. Но, според мене, тоя, дето го е направил, си го е пресметнал от игла до конец. Той е знаел. Но има нещо, което и аз зная! Ние с жената за последен път спахме на туй място. Местим се в една къща край шосето.“

Мъжете работиха от пладне до здрач. Когато дойде време да горят, каквото бяха събрали, те го натовариха на отворена камионетка и със Стоклайн на кормилото го откараха далеч в северната част на фермата — едно равно място, наситено само с един цвят — трептящото убито жълто на ноемврийски пшеничени стърнища. Тук те разтовариха камиона и направиха пирамида от Нансините възглавнички, от завивките на леглата, от дюшеците и от кушетката. Стоклайн я напръска с газ и драсна кибрит.

От присъстващите тук никой не беше тъй близък с Клътърови, както Анди Ерхарт. Вежлив, добър по сърце, учен, с мазолести ръце и загорял от слънцето врат, той бе състудент на Хърб от Канзаския университет. „От тридесет години сме приятели“ — каза той по-късно. И през тези десетилетия Ерхарт беше видял как неговият приятел от зле платен щатски чиновник става един от най-известните и уважавани фермери в областта. „Всичко, което имаше, Хърб беше спечелил сам, с божията помощ. Той беше скромен, но горд човек. И с право. Отгледа чудесни деца. Направи нещо от живота си.“ Но този живот и това, което беше направил от него… как можа да се случи това — питаше се Ерхарт, докато гледаше как пламъците обхващат натрупаните вещи. Как бе възможно толкова усилия, такива явни добродетели да се превърнат за една нощ на това тук — пушек, който изтъняваше, докато се издигаше нагоре към безкрайното безмилостно небе?

 

 

При Канзаското бюро за разследване — организация, която обхваща щат Канзас с централно ръководство в Топикха — работят деветнадесет опитни детективи, пръснати из целия щат. Към тяхната помощ се прибягва винаги, когато някое криминално престъпление надхвърли компетентността на местните власти. Представителят на бюрото в Гардън Сити и детективът, отговорен за значителна част от Западен Канзас, е един строен красив кореняк канзасец на четиридесет и седем години на име Алвин Адамс Дюи. Неизбежно беше Ърл Робинсън, шериф на окръга Фини, да предложи на Ал Дюи да се заеме с Клътъровия случай. Неизбежно и напълно естествено. Защото сам Дюи, бивш шериф на Фини (от 1947 до 1955), а преди това специален агент на ФБР (между 1940–45 е служил в Ню Орлеан, Сан Антонио, Денвър, Маями и Сан Франциско), беше професионално квалифициран да се справи дори и с такава объркана афера, каквато очевидно беше безпричинното и почти без никакви улики убийство на Клътърови. Още повече че отношението му към това убийство, както заяви той по-късно, беше лично. Той бе добавил, че „аз и жена ми бяхме много близки с Хърб и Бони“ и „виждахме се всяка неделя на черква и си ходехме често на гости“. После каза: „Но дори и да не ги познавах и да не бях така близък с тях, не бих реагирал по друг начин. Защото съм виждал много мръсотии, дявол да го вземе, но такава подлост — никога! Колкото и време да е необходимо, дори това да отнеме целия ми живот, аз ще разбера какво се е случило в тая къща, кой го е извършил и защо!“

За тази цел беше организирана група от осемнадесет човека, между които трима от най-способните детективи на Канзаското бюро за разследване — тайните агенти Харолд Наи, Рой Чърч и Кларънс Дунц. След пристигането на тримата в Гардън Сити, Дюи беше доволен, че е събрал един „силен тим“. „Да му мислят сега!“ — каза той.

Шерифството се намира на третия етаж в съдилището на окръга Фини — едно обикновено каменно здание в центъра на приятно залесения площад. Гардън Сити, който някога е бил диво отдалечено селище, сега сравнително се е цивилизовал. Общо взето, шерифът няма много работа и шерифството (три почти празни стаи) обикновено е спокойно място, където чиновниците от съда обичат да се събират. Мисис Една Ричардсън, гостоприемната секретарка на шерифа, почти винаги има готово кафе и много време „за бъбрене“. Или имаше, както тя се оплаква, „докато дойде Клътъровата история“ и донесе със себе си „всички тези хора отвън и всичкия вестникарски шум“.

Случаят вече се налагаше с големи заглавия във вестниците — на изток чак до Чикаго, на запад чак до Денвър — и беше привлякъл в Гардън Сити доста голям брой журналисти.

В понеделник по обед Дюи даде в шерифството пресконференция. „Ще говоря за факти, не за предположения — съобщи той на събраните журналисти. — Главният факт, който тук не трябва да се забравя, е, че ние не се занимаваме с едно убийство, а с четири. И не знаем кое от четирите е фигурирало на първо място в престъпните намерения на убиеца, кой е бил първата жертва. Може да е била Нанси или Кениън, или един от родителите им. Някои казват, че е бил мистър Клътър, защото гърлото му е прерязано. Той е бил най-жестоко малтретиран. Но това е предположение, а не факт. Би ни помогнало много, ако знаехме в какъв ред е умряло семейството, но лекарската експертиза не може да ни каже. Единственото, което знаем, е, че убийствата са станали по някое време в събота през нощта между единадесет и два часа.“

После, отговаряйки на въпроси, Дюи каза, не, върху нито една от жените не е имало „сексуално посегателство“ и доколкото се знае до този момент, нищо не е откраднато от къщата, и да, той действително схваща като „странно съвпадение“ факта, че мистър Клътър е сключил застраховка за живот на сума четиридесет хиляди, с двойна осигуровка, осем часа преди смъртта си. Но Дюи беше „съвсем сигурен“, че няма никаква връзка между тази сделка и престъплението. И не може да съществува, защото финансова облага имат само двете останали деца на Клътърови — по-големите дъщери — мисис Доналд Джаркоу и мис Бевърли Клътър. И, да, каза Дюи на репортерите, той действително има мнение по въпроса, дали убийствата са работа на един човек или на двама, но предпочита да не говори за това сега.

В действителност по това време Дюи още не беше наясно по този въпрос. Поддържаше две тези, или да употребим неговата дума „концепции“, и при реконструиране на престъплението беше развил както „концепцията за един убиец“, така и „концепцията за двама убийци“. В първата смяташе убиеца за приятел на семейството или във всеки случай човек, подробно запознат с разположението на къщата и с нейните обитатели. Някой, който е знаел, че вратите рядко се заключват, че мистър Клътър спи сам в голямата спалня на първия етаж, а мисис Клътър и децата заемат отделни стаи на втория. Този човек, така предполагаше Дюи, е дошъл до къщата пеш, вероятно около полунощ. Прозорците са били тъмни, Клътърови заспали, а колкото до Теди, фермерското куче, то Теди беше прочут със своя страх от пушка. Той ще се свие при вида на оръжието на неканения, ще изскимти и ще се махне. При влизането си в къщата убиецът най-напред е ликвидирал телефонната инсталация — единия апарат в кабинета на мистър Клътър, а другия в кухнята — и после, след прерязването на жиците, е отишъл в спалнята на мистър Клътър и го е събудил. Мистър Клътър пред оръжието на нощния посетител е бил принуден да се подчинява на заповедите — придружил го до втория етаж, където са събудили останалите членове на семейството. После с въже и лейкопласт, донесени от убиеца, мистър Клътър е вързал жена си, сложил е лейкопласт на устата й, вързал е и дъщеря си (на която необяснимо защо устата не са били запушени) и ги е привързан към леглата им. После баща и син са били заведени в сутерена и там мистър Клътър е бил заставен да сложи лейкопласт на устата на Кениън и да го върже за кушетката в занималнята. След това убиецът е завел мистър Клътър в стаята с газовата пещ, ударил го е по главата, вързал го е и му е запушил устата. И тъй, свободен да прави каквото си иска, убиецът ги е застрелял един по един, като всеки път грижливо е прибирал гилзата. Когато свършил, угасил навсякъде електричеството и напуснал къщата.

Могло е да се случи по този начин; беше възможно. Но Дюи се съмняваше: ако Хърб е смятал, че семейството му е в опасност, в смъртна опасност, той би се борил като тигър. А Хърб не беше страхливец — той бе силен мъж, в отлично здравословно състояние. Кениън също би оказал съпротива — едър като баща си, дори по-едър — широкоплещесто момче. Трудно е да си представим как един човек, въоръжен или не, би могъл да се справи с двамата. Още повече имаше причина да се предполага, че и четиримата са били вързани от един и същ човек, и при четирите случая беше употребен един вид възел — моряшки.

Дюи както и мнозинството от колегите му предпочитаха втората хипотеза, която в много основни положения беше подобна на първата. Главната разлика беше в това, че убиецът не е бил сам, а е имал съучастник, който му е помогнал да усмири Клътърови и да ги върже. Но и това, като предположение, имаше своите слаби страни. За Дюи например беше трудно да разбере „как двама души могат да изпаднат в ярост с еднаква сила, в такава психопатична ярост, необходима за извършването на подобно престъпление“. Той по-нататък обясни: „Да предположим, че убиецът е някой познат на семейството, живеещ в този окръг. Да приемем, че е обикновен човек, но е изпитвал лудо, дяволско озлобление към Клътърови или към един от тях. Но къде е намерил съучастник, някой достатъчно луд, за да му помогне? Не върви! Безсмислено е. Но пък, както и да погледнеш, в цялата история няма никаква логика.“

След пресконференцията Дюи се оттегли в бюрото си, стая, която шерифът му бе отстъпил временно. В нея имаше писалище и два стола. Писалището бе отрупано с предмети, които, надяваше се Дюи, един ден ще бъдат веществени доказателства в съда: лейкопластът и въжетата, сега запечатани в пластмасови торбички (като улики нито едно от тези неща не изглеждаше обещаващо, това бяха все най-обикновени артикули, които лесно могат да се купят навсякъде из Съединените щати), снимки, направени от фотографа при полицията. Двадесет увеличени гланцови снимки; на разбития череп на мистър Клътър, на обезобразеното лице на сина му, вързаните ръце на Нанси, помрачените от смъртта, но все още неподвижно втренчени очи на майка й и т.н. В бъдеще Дюи щеше да прекара много часове в щателно разглеждане на тези снимки, надявайки се, че може „неочаквано да види нещо“, че някоя подробност от значение ще се появи. „Като онези скрити картинки, които питат — колко животни можете да откриете в тази картинка? Приблизително това се старая да направя и аз. Да открия скритите животни. Имам чувството, че са там — само ако мога да ги открия.“ Всъщност една от снимките, едър план на мистър Клътър и мукавената кутия, на която той лежи, беше разкрила ценна находка — следи от стъпки, прашни следи от обуща с грайферови подметки на ромбове. Отпечатъците, незабележими с просто око, се появяваха на филм. Действително ослепителният блясък на фотосветкавицата беше открил наличието им с превъзходна точност. Тези отпечатъци заедно с друг отпечатък от стъпка, намерена върху същата мукавена кутия, ясен кървав отпечатък от половин гумена подметка „котешка лапа“, бяха единствените „сериозни улики“, на които детективите можеха да се позоват. Не че те се позоваваха на тях. Дюи и неговите помощници бяха решили да пазят в тайна наличието на това доказателство. Между другите предмети върху писалището беше и дневникът на Нанси Клътър. Дюи беше хвърлил един поглед, нищо повече, но сега седна да прочете внимателно всекидневните бележки, които започват от тринадесетия й рожден ден и свършват два месеца преди седемнадесетия; обикновените изповеди на едно интелигентно дете, което обожава животните, обича да чете, да готви, да шие, да танцува, да язди — симпатично, хубаво, чисто момиче, което мисли, че е „забавно да флиртува“, но все пак „истински е вярно и обича само Боби“. Дюи прочете най-напред последната страница. Там имаше само три реда, написани час или два преди смъртта й. „Джолин К. дойде и аз й показах как се прави черешов пай. Свирих с Рокси. Боби дойде и гледахме телевизия. Отиде си в 11 ч.“

Младият Руп, за когото се знаеше, че е последният човек, видял Клътърови живи, беше вече подложен на щателен разпит и макар чистосърдечно да беше разправил, че е прекарал „само една обикновена вечер с Клътърови“, насрочиха му втори разпит, в който щяха да го изследват с детектора за лъжа. Истината бе, че полицията не беше съвсем готова да го отхвърли като заподозрян. Самият Дюи беше убеден, че момчето няма „нищо общо с това“, и все пак вярно бе, че в този ранен стадий на разследването Боби беше единственият човек, на когото можеше да се припише подбуда, макар и много неубедителна. Тук-там из дневника си Нанси споменаваше причината, която предполагаха, че е породила подбудата; настояването на баща й да „скъсат с Боби, да спрат да се виждат толкова често“, възражението му, че Клътърови са методисти, а Рупови католици. Това обстоятелство, според мистър Клътър, премахваше всяка надежда за женитба, която младата двойка би могла да има. Но бележките в дневника, които най-много измъчваха Дюи, нямаха нищо общо с безизходната комбинация Клътър-Руп, методисти католици. Те се отнасяха предимно за едно коте, за мистериозната смърт на Нансината любима котка — Бубс, която, според едно вписване в дневника с дата две седмици преди смъртта на Нанси, тя намерила „паднала в обора“ — жертва или така поне е подозирало момичето (без да каже защо) на отровител: „Бедната Бубс! Погребах я на специално място.“ Когато прочете това, Дюи реши, че може да е „много важно“. Ако котката е била отровена, не би ли могла тази постъпка да бъде едно малко, злобно въведение към убийствата по-късно? Той реши да намери „специалното място“, където Нанси бе погребала любимото си коте, дори ако това означава разравянето на огромната площ на стопанството.

Докато Дюи се занимаваше с дневника, неговите главни помощници, детективите Чърч, Дунц и Наи, кръстосваха околността и разговаряха, както каза Дунц, „с всеки, който може да ни каже нещо“, с преподавателите в холкъмското училище, където Нанси и Кениън са били отличници; със служещите във фермата „Ривър Вали“, които през пролетта и лятото стигаха понякога до осемнадесет души, но сега през есента бяха само Джералд Ван Влийт, трима работници и мисис Хелм; с приятели на жертвите; с техните съседи и особено с техните роднини. Отблизо и далеч бяха пристигнали около двадесет роднини, за да присъстват на погребението, което щеше да се състои в сряда сутринта.

Най-младият от Канзаското бюро за разследване, Харолд Наи, който беше енергичен дребен човек на тридесет и четири години, с неспокойни, недоверчиви очи, остър нос, остра брада и остър ум, беше определен да свърши това, което той наричаше „дяволски деликатна работа“ — да разпита роднините на Клътърови. „Мъчително е и за теб, и за тях. Но когато става въпрос за убийство, не можеш да уважаваш скръбта. Нито личните чувства. Нито уединението. Трябва да задаваш въпроси. А някои от тях се забиват дълбоко.“ Но нито един от хората, които разпитва, не му даде някакви полезни сведения. „Разследвах емоционалните предпоставки. Мислех, че може да е замесена някаква жена… Нали знаете, известният триъгълник. Ами помислете си, мистър Клътър беше сравнително млад, много здрав мъж, а жена му полуинвалид. Спеше в отделна стая…“ Дори и двете дъщери не можаха да намерят каквато и да е причина за престъплението. Накратко, Наи разбра само едно: „От всички хора на света най-малко можеше да се очаква да бъдат убити Клътърови.“

Вечерта, когато тримата детективи се събраха в кабинета на Дюи, оказа се, че Дунц и Чърч са имали по-голямо щастие от Наи — Брат Наи, както го наричат те. (Членовете на КБР имат слабост към прякори. Дунц е познат с прякора „Стареца“, което е несправедливо, тъй като той няма още петдесет години, едър, но много подвижен, с широко, котешко лице, а Чърч, който е на около шестдесет, червендалест, с вид на професор, но „корав“, според колегите му, и „човек, който най-бързо вади пистолет в Канзас“, е наречен „Къдрокосия“, защото е почти плешив.) И двамата бяха открили „обещаващи дири“.

Сведенията на Дунц се отнасяха за баща и син, които тук ще наречем Джон старши и Джон младши. Преди няколко години Джон старши сключи някаква малка търговска сделка с мистър Клътър, но резултатът го ядоса. Той сметна, че Клътър го е „подхлъзнал“. Сега Джон старши и синът му пиеха здравата. Фактически Джон младши беше затварян като алкохолик. Един нещастен ден бащата и синът, пълни с алкохолен кураж, се появиха у Клътърови с намерение „да си разчистят сметките с Хърб“. Такава възможност не им се удаде, защото мистър Клътър, въздържател и агресивен противник на пиенето и на пияниците, грабна една пушка и ги принуди да напуснат стопанството му. Те не му простиха тази неучтивост и наскоро, преди около месец, Джон старши казал на един свой познат: „Всеки път, когато се сетя за онова копеле, ръцете ми почват да се гърчат. Просто искам да го удуша.“

Дирята на Чърч беше от подобен характер. Той също беше чул за някого, явно враждебно настроен към мистър Клътър. Някой си мистър Смит (това не е истинското му име), който бил убеден, че господарят на „Ривър Вали“ е застрелял ловджийското му куче. Чърч бе разгледал къщата на Смит и беше видял да виси от една греда на хамбара във фермата му въже, вързано със същия възел, употребен при връзването на Клътърови.

Дюи каза:

— Някои от тия… там е нашият човек… Лично отмъщение… Необуздана патологична ярост.

— Ако първоначалният умисъл не е бил за грабеж — каза Наи, макар че грабежът като подбуда беше дълго разискван и почти отхвърлен.

Аргументите против бяха убедителни и най-силният беше, че неохотата на мистър Клътър да носи пари със себе си беше пословична в окръга. В къщата не е имало каса и той никога не е носел големи суми пари. Освен това, ако грабежът беше обяснението, защо убиецът не е взел бижутата, които мисис Клътър е носила — златна халка и диамантен пръстен? Но Наи не беше убеден:

— Цялата работа мирише на грабеж. Ами Клътъровият портфейл? Някой го е оставил празен и отворен на леглото му — не смятам, че това е бил собственикът му. А чантичката на Нанси? Беше хвърлена на пода в кухнята. Как се е озовала там? Да, и в цялата къща няма нито един цент. Всъщност — имаше два долара. Намерихме два долара в плик върху Нансиното писалище. А знаем, че Клътър е осребрил чек за шестдесет долара точно предния ден. Предполагаме, че трябва да са останали поне петдесет. Обаче някои казват: „Никой няма да убие четири души за петдесет долара.“ Други казват: „Добре, може би убиецът е взел парите, но само за да се опита да ни заблуди, да ни накара да мислим, че причината е грабеж.“ Кой знае…

Когато се смрачи, Дюи прекъсна съвещанието и телефонира на жена си Мари да я предупреди, че няма да се върне за вечеря. Тя отговори:

— Да, добре, Алвин.

Но той забеляза особено безпокойство в гласа й. Съпрузите Дюи са женени от седемнадесет години и имат две деца. Мари, бивша стенографка във ФБР, родом от Луизиана, се срещна с Дюи, когато той работеше в Ню Орлеан. Тя разбираше трудностите в неговата професия — внезапните повиквания по телефона в необичайни часове, нареждания да замине в някоя отдалечена област на щата.

Той попита:

— Какво има?

— Абсолютно нищо — увери го тя. — Само че, като се прибереш довечера, ще трябва да позвъниш. Смених всички ключалки.

Сега той разбра и каза:

— Не се тревожи. Заключи вратите и запали лампата на верандата.

Като затвори телефона, един колега го запита:

— Какво става? Страхува ли се Мари?

— По дяволите, да! — отговори Дюи. — И тя като всички останали.

 

 

Не всички! Началникът на холкъмската поща, безстрашната вдовица мисис Миртл Клер, положително не се страхуваше, презираше съгражданите си, че са „пъзльовци, на които треперят партенките, които се страхуват да мигнат нощем“, и казваше за себе си: „Това добро момиче си спи тъй добре, както винаги. Който иска да ми изиграе някакъв номер, нека се опита.“ (Единадесет месеца по-късно маскирани въоръжени бандити разбраха думите й буквално, нападнаха пощата и задигнаха 950 долара.) Както обикновено малцина поддържаха идеите на мисис Клер. „Тук — каза собственикът на един железарски магазин в Гардън Сити — ключалки и автоматични брави се продават като първа необходимост. Хората не подбират марката; искат само да са здрави.“ Въображението, разбира се, може да отвори всяка врата — обръща ключа и пуска ужаса да влезе направо вътре. Вторник призори ловци на фазани от Колорадо — незапознати с местното нещастие, бяха изненадани от това, което видяха, когато пресякоха прериите и навлязоха с колите си в Холкъм; почти във всяка къща ярко светеха всички прозорци, а в силно осветените стаи седяха напълно облечени хора — някъде по цели семейства бодърствали цяла нощ с напрегнат слух. От какво се страхуваха? „Това може да се повтори.“ С малки изключения такъв беше обикновено отговорът. Обаче една жена, учителка, забеляза: „Възбудата нямаше да бъде толкова силна, ако това се бе случило с други, а не с Клътърови. На всички други по-малко уважавани. По-малко заможни. По-нестабилни. Но това семейство въплъщаваше всичко, което хората тук ценят и уважават, и щом такова нещо може да се случи именно на тях… ами тогава животът изглежда съвсем безсмислен… Мисля, че хората са по-скоро дълбоко потиснати, отколкото уплашени.“ Друга причина, най-простата и най-грозната, беше, че тази доскоро спокойна община беше съставена от добри съседи и стари приятели. Сега неочаквано те трябваше да изпитат единственото по рода си преживяване — да се съмняват един в друг. Естествено те вярваха, че убиецът е между тях и до последния човек поддържаха мнението на Артър Клътър, брат на убития. При разговор с журналисти във фоайето на един хотел в Гардън Сити на 17 ноември той каза: „Когато всичко се разкрие, обзалагам се, ще се окаже, че който го е направил, живее в диаметър десет мили от мястото, където сега стоим.“

 

 

Приблизително четиристотин мили източно от мястото, където се намираше Артър Клътър, двама млади хора седяха в едно сепаре на „Игъл Бюфет“, гостилница в Канзас Сити. Единият — с тясно лице и със синя котка, татуирана на дясната му ръка — беше излапал няколко сандвича с пилешко месо и сега хвърляше око към порцията на своя сътрапезник: непобутната наденичка и чаша билково питие, в която се разтваряха три аспирина.

— Пери, бебчо — каза Дик, — ти не искаш тая наденичка. Ще я взема.

Пери бутна чинията през масата.

— Господи! Не можеш ли да ме оставиш да се съсредоточа?

— Няма защо да го четеш петдесет пъти.

Ставаше дума за уводната статия на канзаския вестник „Стар“ от 17 ноември. Озаглавена „Оскъдни улики в четворното убийство“, статията се позоваваше на първоначалното съобщение за убийствата, излязло в предишния брой, и завършваше с обобщителен параграф:

„Детективите са принудени да търсят убиец или убийци, чиято ловкост е очевидна, но подбудата (му или им) не е. Защото този убиец или убийци внимателно са прерязали жиците на двата телефона в къщата; майсторски са вързали и запушили устата на жертвите си, без да оставят никакви следи от насилие; в къщата не са изпуснали неволно никакъв предмет; няма следи, че са търсели нещо, ако не се смята портфейлът на мистър Клътър; застреляли са четирима души на различни места из къщата и хладнокръвно са прибрали всички гилзи; пристигнали са и са напуснали къщата, носейки, както трябва да се предполага, смъртоносното оръжие, без да бъдат забелязани. Ако се отхвърли тезата за несполучлив опит за грабеж, какъвто детективите все пак отчитат, действали са следователно без подбуда.“

— „Защото този убиец или убийци“ — прочете високо Пери и добави, — това е неправилно. Граматическа грешка. Трябва да бъде „защото този убиец или тези убийци“. — Отпивайки от смесеното с аспирин питие, той продължи: — Все едно, не вярвам. И ти не вярваш. Признай, Дик! Бъди честен! Не вярваш в тая измислица, че няма улики, нали?

Вчера, след като разучи вестниците, Пери бе задал същия въпрос на Дик, който вече мислеше, че са го приключили („Слушай! Ако тия кравари могат само за миг да ни свържат с убийството, щяхме да чуем тропот на конски колита от сто мили далеч.“), и сега се отегчи, като го чу пак. Дотолкова се отегчи, че не протестира, когато Пери отново зачопли:

— Винаги съм се доверявал на интуицията си. Затова съм жив и до днес. Нали познаваш Уили Джей? Казваше, че по природа съм „медиум“, а той разбираше от тия неща, интересуваше се. Казваше, че имам висок процент „интуитивни възприятия“. Нещо като вътрешен радар. Виждам нещата, преди да станат. Предчувствам хода на събитията. Вземи историята с моя брат и неговата жена. Джими и жена му. Бяха луди един за друг, но той беше ревнив до безумие. Направи я много нещастна с ревността си, винаги я подозираше, че дава аванси зад гърба му. Тя се застреля и на другия ден Джими заби куршума в главата си. Това стана в 1949. Тогава бях в Аляска с татко, близо до Съркъл Сити. Казах на татко: „Джими е мъртъв.“ След една седмица получихме съобщението. Честна дума. Друг път в Япония товарех параход и седнах да си почина за минута. Внезапно някакъв глас вътре в мен каза: „Скачай!“ Скочих може би 80 см встрани и точно на мястото, където седях, веднага се стовари един тон стока. Мога да ти дам стотици примери. Не ме е грижа вярваш ли ми, или не. Например точно преди злополуката ми с мотора просто я видях как става. Видях дъжда, хлъзгавия път, себе си, окървавен и със счупени крака. Това имам и сега. Предчувствие. Нещо ми казва, че това тук е клопка. — Той тупна вестника. — Един куп извъртания.

Дик си поръча още една наденичка. През последните няколко дни го мъчеше глад, който с нищо не можеше да уталожи (три бифтека, дузина шоколадчета, половин килограм дъвчащи бонбони). Пери, тъкмо напротив, нямаше никакъв апетит. Живееше с билкови питиета, аспирин и цигари.

— Не е за чудене, че седиш на тръни — каза Дик. — О, хайде, бебчо. Махни тия „мехурчета от кръвта си“. Ние отбелязахме удар. Беше съвършен.

— Изненадан съм да чуя подобно твърдение, като се вземат предвид всички обстоятелства — отвърна Пери. Спокойният тон подчертаваше злобата в отговора му.

Но Дик го прие, дори се усмихна и усмивката му бе подходяща за рекламна снимка. Ето, казваше тя, един много установен и твърд характер, един приятен човек, на когото всеки би могъл без страх да се остави да го обръсне.

— Е, добре — каза Дик, — може да са ми дали грешни сведения.

— Слава богу!

— Но, общо взето, беше съвършено. Ритнахме топката вън от игрището. Тя се загуби. И ще остане загубена. Няма абсолютно никаква връзка.

— Аз мога да измисля една. — Пери беше отишъл много далеч, но продължи: — Флойд? Тъй ли му беше името?

Удар под диафрагмата, но Дик си го заслужаваше. Увереността му беше като хвърчило, което се нуждае от подръпване. Но Пери забеляза с безпокойство симптомите на ярост, които почнаха да променят изражението на Дик; челюстта, устните, цялото лице се отпуснаха, сключени мехурчета се появиха в ъглите на устата. Е, ако се стигнеше до бой, Пери можеше да се защищава. Беше нисък, няколко инча по-нисък от Дик, и не можеше да разчита на късите си осакатени крака, но беше по-тежък от приятеля си, по-набит, имаше ръце, които можеха да удушат мечка. Но да доказва това — да се бие, истински да се бие — съвсем не беше желателно. Дали му харесва на Дик, или не (а той харесваше Дик, макар че по-рано го харесваше и уважаваше повече), ясно бе, че сега не можеха да се разделят без риск. По този въпрос бяха на едно мнение, защото Дик беше казал:

— Ако ни хванат, нека ни хванат заедно. Тогава ще можем да се поддържаме, когато почнат да играят номера с признанията и да казват, че ти си казал това, а аз онова.

Нещо повече, ако скъса с Дик, то означаваше край на плановете, които продължаваха да вълнуват Пери и въпреки последните разногласия все още се струваха възможни и на двамата — подводно плуване, търсене на съкровища — живот, прекаран заедно на острови или по крайбрежието на юг от границата.

Дик натърти:

Мистър Уелс! — и взе една вилица. — Заслужава си да ме хванат за фалшив чек. Само за да се върна отново там! — Вилицата се спусна надолу и се заби в масата. — Точно в сърцето, сладур!

— Не казвам, че ще го направи — отвърна Пери, готов да отстъпи сега, когато ядът на Дик беше профучал край него и беше ударил другаде. — Сигурно го е страх.

— Разбира се — каза Дик, — разбира се, че ще се страхува.

Лекотата, с която сменяше настроенията си, беше наистина удивителна; в миг от лицето му изчезнаха и злобното изражение, и намусената показна храброст. Той каза:

— За тия твои предчувствия. Я ми кажи, щом си бил толкова дяволски сигурен, че ще се разлепиш, защо не слезе от мотоциклета. Тогава нищо нямаше да ти се случи, не е ли тъй?

Това беше загадка, върху която Пери беше размишлявал. Струваше му се, че я е разрешил, но разрешението, макар и просто, беше малко неясно:

— Не. Щом нещо е речено да стане, единственото, което можеш да правиш, е да се надяваш, че няма да стане. Или пък да стане. Зависи. Докато живееш, винаги има нещо, което те очаква, и дори да е лошо и ти да знаеш, че е лошо, какво можеш да сторим? Не можеш да спреш живота. Като моя сън. Още от дете сънувам все този сън. В Африка съм. В джунглите. Вървя между дърветата към едно дърво — отделено от другите. Боже, как лошо мирише това дърво; прилошава ми от вонята му. Само че то е красиво — има сини листа и диаманти вместо плодове. Диаманти като портокали. Затова съм там — да си набера един кош диаманти. Но знам, че на минутата, щом се опитам, на минутата, щом се протегна, една змия ще се свлече отгоре ми. Змия, която пази дървото. Това тлъсто чудовище живее между клоните. Това знам предварително, разбираш? Но, господи, не умея да се боря със змия. Обаче си мисля, е, ще рискувам. В последна сметка желанието да имам диаманти надделява над страха ми от змията. Затова отивам да откъсна един. Хващам диаманта в ръката си и когато дърпам, змията се спуща върху мен. Почваме да се борим, но тя е хлъзгава, мръсницата, и не мога да я хвана, смазва ме, чувам как ми троши краката. И сега идва нещо, което ме кара да се потя само като си го помисля. Виж, тя почва да ме поглъща. Почва от краката. Сякаш потъвам в тресавище.

Пери се поколеба. Не можеше да не забележи, че Дик, зает да почиства ноктите си със зъбците на една вилица, не се интересуваше от съня му.

Дик каза:

— И? Глътва ли те змията? Или какво става?

— Няма значение. Не е важно. — Но беше важно. Краят беше от голямо значение — източник на вътрешна радост. Веднъж го беше разправял на своя приятел Уили Джей. Беше му описал извисилата се птица, жълтата, „подобна на папагал“ птица. Разбира се, Уили Джей беше друг — с изтънчен ум, „светец“. Той би разбрал. Но Дик? Дик може да се изсмее. А това Пери не би могъл да понесе; някой да се присмива на папагала! За пръв път беше летял в сънищата му, когато Пери беше седемгодишно мразено и пълно с омраза дете метис, живеещо в калифорнийско сиропиталище, ръководено от монахини — забулени поддръжници на строга дисциплина, които го биеха с камшик, защото подмокря леглото си. След един такъв бой, който той никога не можа да забрави („Тя ме събуди. Държеше джобен фенер и ме удари с него. Удря и удря. А когато фенерът се счупи, тя продължи да ме удря в тъмното“), папагалът се появи, долетя, докато Пери спеше, птица, „по-висока от Исуса, жълта като слънчоглед“, ангел отмъстител, който ослепи монахините с човката си, нахрани се с очите им, убиваше ги, докато те „молеха за милост“, а после вдигна Пери така нежно, прегърна го и го отнесе на крилата си в „рая“.

С течение на годините специалните мъчения, от които птицата го спасяваше, се меняха. Други хора: по-големи деца от него, баща му, невярно момиче, сержант, който го бе командвал в казармата, заместиха монахините, но папагалът остана — кръжащ във въздуха, отмъстител. Така змията, оня пазач от дървото с диаманти, никога не успя да го погълне, защото папагалът винаги глътваше нея. И след това — блаженото издигане. Възнасяне към някакъв рай, който понякога беше само „чувство“, съзнание за власт, за неуязвимо превъзходство, друг път се превръщаше в „истинското място“. Като на кино. Може би именно на кино съм виждал такова място — запомнил съм го от някой филм. Защото къде другаде бих могъл да видя такава градина? С бели мраморни стълби? Фонтани? А далеч долу, ако отидеш до края на градината, можеш да видиш океана. Знаменито! Подобно на Кармел, Калифорния. Но най-хубавото нещо е една дълга, много дълга маса. Никога не си виждал толкова много неща за ядене. Миди. Пуйки. Кренвирши. Плодове, от които можеш да напълниш милион чаши с плодов сок. И слушай — всичко е абсолютно безплатно. Искам да кажа, не ме е страх да го пипна. Мога да ям, колкото си искам, и няма да платя нищо. Затова знам, че съм в „рая“.

Дик каза:

— Аз съм нормален. Сънувам само руси пиленца. И тъй като говорим за тях, чул ли си за кошмара на козата?

Това беше Дик. Винаги готов с някой мръсен виц, при всички случаи. Той разправи добре вица и Пери не можа да не се изсмее — както обикновено, — макар до известна степен да беше стеснителен.

 

 

За приятелството си с Нанси Клътър Сюзън Кидуел каза: „Бяхме като сестри. Така поне я чувствах — сякаш ми беше сестра. Първите няколко дни след убийството не можех да ходя на училище. Върнах се в клас след погребението. Боби Руп също. Известно време Боби и аз бяхме постоянно заедно. Той е мило момче, има добро сърце, но никога нищо ужасно не му се беше случвало. Като загубата например на някого, когото обича. И на всичко отгоре да бъде подложен на изследване с детектор за лъжа. Не искам да кажа, че беше обиден от това. Той разбираше, че полицията си изпълнява дълга. Аз съм преживяла два-три трудни момента, но Боби не е и затова за него беше удар, като разбра, че животът не е един дълъг баскетболен мач. Разхождахме се предимно с неговия стар форд. Нагоре-надолу по шосето. До летището и обратно. Или паркирахме в откритото кино, седяхме в колата, слушахме радио, поръчвахме си кока-кола. Радиото винаги свиреше; ние нямахме какво да си кажем. Само от време на време Боби казваше колко много обичал Нанси и никога няма да може да обикне друго момиче. Добре, но аз бях сигурна, че Нанси не би искала това, и му го казах! Спомням си… мисля, че беше понеделник, отидохме с колата към реката. Спряхме на моста. Оттам се вижда къщата — Клътъровата къща. И част от стопанството — овощната градина на мистър Клътър и пшеничените ниви, които се простират надалеч. В една от нивите гореше огън. Бяха запалили вещи от къщата. Където и да погледнеш, все имаше нещо, което да ти напомня. Мъже с мрежи и прътове ровеха двата бряга на реката, но не търсеха риба. Боби каза, че търсят оръжията. Ножът. Пушката.

Нанси обичаше реката. През летните вечери обикновено се качвахме на Нансиния кон — Бейб, — този сив стар шишко. Отивахме право към реката и веднага във водата. После Бейб газеше из плитчините, а ние свирехме на флейтите си и пеехме, докато се захлади. Непрекъснато се питам, какво ще стане с него? С Бейб. Една жена от Гардън Сити взе кучето на Кениън. Взе Теди. Но той избяга — върна се в Холкъм. Жената дойде и пак го прибра. Аз взех котарака на Нанси — Ивънрюд. Но Бейб? Сигурно ще го продадат. Колко неприятно би било това на Нанси. Би побесняла от яд!

Друг ден, деня преди погребението, Боби и аз седяхме край железопътната линия. Гледахме как минават влаковете. Наистина глупаво. Бяхме като овци, загубени във виелица. Внезапно Боби се сепна и каза: «Трябва да отидем да видим Нанси. Трябва да сме при нея.» Отидохме с колата в Гардън Сити — в погребалното бюро, там на главната улица. Мисля, че и малкият брат на Боби беше с нас. Да, сигурна съм, че беше. Спомням си, взехме го след училище. Той каза, че на другия ден няма да има училище, за да могат всички деца от Холкъм да отидат на погребението. Непрекъснато разправяше какво говорят децата. Каза, че те са убедени, че това е работа на «наемен убиец». Глупости! Само клюки и приказки! Всичко, което Нанси презираше. Пък и много не ме интересува кой го е направил. Това някак си е страничен въпрос. Моята приятелка я няма вече. Да се открие кой я уби, няма да я върне отново. Какво друго има значение? Не ни пуснаха. Искам да кажа, в погребалното бюро. Казаха, че на никого не се разрешава да види убитото семейство. Само на роднините. Но Боби настоя и накрая човекът от погребалното бюро каза — добре, влезте, но тихо. Той познаваше Боби и мисля, че му беше жал за него. Сега съжалявам, че влязохме.“

Четирите ковчега, заели малката, препълнена с цветя стая, щяха да бъдат затворени по време на опелото — съвсем обяснимо, защото въпреки грижите видът на жертвите беше потресаващ. Нанси беше облечена с червената си кадифена рокля, брат й със светла карирана риза. Бяха облекли родителите им с по-подходящи дрехи: мистър Клътър с тъмносин костюм от каша, жена му в тъмносиня рокля от жоржет. И това, което правеше гледката особено ужасна, бяха главите им, обвити в памук. Приличаха на пашкули, двойно по-големи от надути балони, а памукът, напръскан с някакво лъскаво вещество, блещукаше като изкуствен сняг върху коледно дърво.

Сюзън веднага се отдръпна. „Излязох вън и зачаках в колата — припомни тя. — На отсрещната страна на улицата един човек събираше сухи листа с гребло. Не махнах поглед от него. Защото не исках да мигна. Мислех си, че ако мигна, ще припадна. Затова гледах как човекът гребе листата и ги изгаря. Гледах, без да го виждам… виждах само роклята. Познавах я тъй добре… Аз й помогнах да избере плата. Моделът си измисли тя и сама си я уши. Спомням си колко й се радваше, когато я облече за пръв път. За една забава. Виждах само червеното кадифе на Нанси. И Нанси, облечена в нея. Да танцува…“

 

 

Канзаският вестник „Стар“ напечата подробен репортаж за погребението на Клътърови, но вестникът беше остарял с два дни, когато Пери, легнал в една хотелска стая, почна да чете статията. Той бегло я прегледа, прескачаше някои места:

Днес хиляда души, най-големият брой хора в петгодишното съществуване на Първата методистка черква, присъстваха на опелото на четирите жертви. Няколко съученички на Нанси от холкъмското училище се разплакаха, когато пасторът Леонард Коуън каза: „Бог ни дава кураж, любов и надежда, макар че вървим в долината на смъртните сенки. Сигурен съм, че Той е бил със загиналите в последния им час. Исус никога не ни е обещавал, че няма да срещнем скръб и болка, а винаги е казвал, че той ще бъде там, за да ни помогне да понесем и скръбта, и болката…“. В този необикновено топъл есенен ден около шестстотин души отидоха на гробищата. Там, при заупокойната молитва, всички казаха на глас „Отче наш“. Общият шепот можеше да се чуе из цялото гробище.

Хиляда души! Това направи силно впечатление на Пери. Чудеше се колко е струвало погребението. Мисълта за пари не го напускаше през целия ден — макар и да не го мъчеше така безпощадно, както сутринта, ден, който той започна „без пукната пара“. Но по-късно положението се бе променило. Благодарение на Дик. Той и Дик сега имаха „доста солидна сума“. Достатъчна да ги заведе в Мексико. Дик! Ловък! Хитър! Да… Трябва да му се признае. Господи, невероятно бе как умееше „да метне всекиго“. Като например оня продавач в магазина за готови дрехи в Канзас Сити, Мисури — първото място, където Дик реши да „нанесе удар“. Колкото до Пери, той никога не се бе опитвал „да пробута чек“. Беше неспокоен, но Дик му каза:

— От теб искам само да стоиш мирно. Не се смей, не се изненадвай от нищо, което казвам. Тия неща се свирят по слух.

Личеше си, че за намисленото Дик има абсолютен слух. Той влезе бързо в магазина, свободно представи Пери на продавача като „един мой приятел, който ще се жени“ и продължи:

— Аз съм му кум. Помагам му да си избере дрехите, които трябва да си купи. Ха-ха, това, което бихте нарекли… ха-ха… негов чеиз.

Продавачът „глътна въдицата“. Пери съблече дочените панталони и пробва един мрачен костюм, който продавачът считаше „идеален за неофициална церемония“. След като се изказа за особените пропорции на фигурата на клиента — прекалено развито тяло, подкрепяно от недоразвити крака, — той добави:

— Страхувам се, че каквото и да изберете, ще трябва да се поправя.

— О — каза Дик, — няма нищо, имаме достатъчно време, сватбата е след осем дни. — Като уредиха това, те избраха две-три ярки безвкусни сака и тесни панталони, подходящи, според Дик, за меден месец във Флорида.

— Ходили ли сте в Идън Рок? — попита Дик продавача. — В Маями Бийч? Те имат там запазени стаи. Подарък от нейните родители — две седмици по четиридесет долара на ден! Какво ще кажете, а? Грозно добиче като него, взема я, подсладена с мед — не само добре сложена, но и тъпкана с пари. Докато момчета като вас и мен… хубави момчета…

Продавачът му връчи сметката. Дик бръкна в задния си джоб, намръщи се, щракна с пръсти и каза:

— Дявол да го вземе! Забравил съм си портмонето!

Това прозвуча толкова неубедително за Пери, „че не би могло да заблуди дори и малко негърче“. Но продавачът явно не беше на същото мнение, защото подаде на Дик празен чек и когато той го попълни за сума с осемдесет долара повече от сметката, веднага му върна разликата в пари.

Когато излязоха от магазина, Дик каза:

— Значи ще се жениш другата седмица, а? Е, трябва ти пръстен.

След няколко минути те пристигнаха със стария шевролет на Дик пред един магазин, наречен „Най-хубавото бижу“. Оттам, след като купиха с чек годежен диамантен пръстен и диамантена венчална халка, отидоха в един заложен магазин и се отърваха от вещите. Пери съжаляваше за тях. Беше почнал почти да вярва на измислената булка, макар че представата му за нея бе противоположна на Диковата. Момичето не беше нито богато, нито красиво, по-скоро бе спретнато, говореше учтиво и евентуално „бе завършило колеж“. Във всеки случай „много интелектуален тип“ — момиче, каквото винаги е искал да срещне, но всъщност никога не беше срещал.

Ако не се смята Куки, медицинската сестра, с която се запозна, когато лежа в болницата след катастрофата с мотоциклета. Куки беше чудесно същество, тя го харесваше, съжаляваше го, грижеше се майчински за него. Вдъхнови го да чете „сериозна литература“ — „Отнесени от вихъра“, „Това е моята любима“. Имаше и странни сексуални епизоди, споменато бе за любов и женитба. Но след като оздравя, той й каза „довиждане“, даде й вместо обяснение стихове, които казваше, че сам е съчинил:

Има хора, които са все непригодни

и които не могат да спрат.

Те разбиват сърцата на най-близки и роднини

и земята кръстосват без път.

Те минават през върхове зиме и лете,

те пресрещат порой след порой.

Като цигани скитници вечно проклети

да не знаят минута покой.

Ако имаха цел, о, как биха успели!

Колко смели са те пред света!

Но досажда им туй, що веднъж са видели,

и ги блазнят все нови неща![1]

Оттогава не беше я виждал и не беше чувал нищо за нея и тя не беше му се обаждала. Въпреки това няколко години по-късно той татуира името й на ръката си и веднъж, когато Дик го попита коя е Куки, отговори: „Никой. Едно момиче, за което едва не се ожених.“ (Пери завиждаше на Дик, че се беше женил два пъти и имаше трима сина. Жена, деца — това бяха преживявания, които „един мъж трябва да има“, дори ако, както при Дик, не го „направят щастлив и не му принесат никаква полза“.)

Пръстените бяха заложени за сто и петдесет долара. Отидоха в друг бижутериен магазин и излязоха с мъжки златен часовник. Следващият магазин беше на „Елко камера“, където „купиха“ една луксозна кинокамера.

— Камерите са най-добрите вложения — поясни Дик. — Най-лесно се залагат и продават. Камери и телевизори.

Затова решиха да се сдобият с няколко телевизора и като свършиха тази работа, атакуваха още няколко магазина за готови дрехи — „Шепърд и Фостър“, „Ротшилд“, „Рай за купувача“. Привечер, когато магазините вече се затваряха, джобовете им бяха пълни с пари, а колата натъпкана със стоки, удобни за продаване и залагане. Като разгледа тази жетва от ризи и запалки, от скъпа машинария, евтини копчета за ръкавели, Пери се почувства необикновено въодушевен. Сега — Мексико, нови възможности, „един истински живот“! Но Дик изглеждаше потиснат. Не обърна внимание на похвалите на Пери.

— Сериозно говоря, Дик! Ти беше изключителен. Самият аз наполовина ти повярвах. — Пери беше озадачен, не можеше да разбере защо Дик, обикновено толкова самонадеян, стана внезапно кротък, изглеждаше глупав и тъжен, когато имаше основание да злорадства. После добави: — Ще те почерпя.

Спряха пред един бар. Дик изпи три чашки „Портокалов цвят“. След третата рязко каза:

— Ами татко? Чувствам… о, боже, той е такъв добър човек! Ами майка ми?… Ти я видя. Те какво ще правят? Аз… ще се махна в Мексико или някъде другаде. Но те ще си бъдат тук, когато тези чекове започнат да пристигат. Познавам татко. Той ще иска да ги покрие. Както се опита да направи и по-рано. А няма да може. Той е стар и болен, и беден.

— Съчувствам ти — каза искрено Пери. Без да бъде добър, той беше сантиментален и привързаността на Дик към родителите му, изказаната тревога за тях наистина го трогна. — Но, по дяволите, Дик! То е много просто — ние сами ще можем да изплатим чековете. Веднъж да отидем в Мексико и да почнем там, ще направим пари. Много…

— Как?

„Как?“ — какво искаше да каже Дик? Въпросът му смая Пери. В края на краищата нали бяха обсъждали толкова много, богати по своето разнообразие рисковани предприятия: търсене на злато, подводно плуване за потънали съкровища — това бяха само два от проектите, които Пери разпалено бе предложил на Дик. А имаше и други. Лодката например. Често бяха говорили за моторница за морски спортен риболов, която ще си купят, ще обслужват сами или ще я дават под наем на летовници — макар че нито един от двамата не беше стъпвал дори в кану и не бе улавял с въдица и рибка за аквариум. После, пари се правеха лесно, като се шофират крадени коли през южноамериканските граници. („Плащат ти петстотин долара за пътуване“ или поне така беше прочел Пери някъде.) Но от многото отговори, които можеше да даде на Дик, той избра да му напомни за очакващите ги съкровища на остров Кокос, малко островче край брега на Коста Рика.

— Няма лъжа, Дик — каза Пери. — Имам карта. Знам цялата му история. Заровено е там още от 1821 г. перуанско злато на кюлчета, скъпоценности… шестдесет милиона долара… такава, казват, че е оценката. И дори да не го намерим всичкото, а само част от него… слушаш ли ме, Дик?

Досега Дик винаги го беше окуражавал, беше слушал внимателно, когато му разправяше за географски карти, за съкровища… Но сега. По-рано не беше му минавало през ум… Пери се запита дали Дик през цялото време не се е преструвал, дали не го е само занасял.

Но тази мисъл, остро болезнена, изчезна, защото Дик му смигна, ръгна го шеговито и каза:

— Разбира се, сладур. С тебе съм. Докрай.

 

 

Беше три през нощта. Телефонът пак иззвъня. Не че часът имаше значение. Ал Дюи, все едно, беше буден. Будни бяха и Мари, и синовете му — деветгодишният Пол и дванадесетгодишният Алвин Адамс Дюи младши. А и кой би могъл да спи в къща — скромна, едноетажна, — където през цялата нощ звънеше телефонът? Като стана от леглото, Дюи обеща на жена си: „Този път ще окача слушалката.“ Но не смееше да го направи. Вярно е, че много от повикванията бяха от жадни за новини журналисти; от уж шегаджии или от теоретици („Ал? Слушай, драги, реших какво е станало. Това е убийство и самоубийство. Случайно знам, че Хърб беше загазил финансово. Доста беше позакъсал. И какво прави? Подписва тази голяма застраховка, застрелва Бони и децата и убива себе си с бомба. С ръчна граната, напълнена със сачми.“), от анонимни клеветници („Познавате ли Л.? Чужденците? Не работят. Канят гости… Сервират коктейли. Откъде са тия пари? Никак няма да се изненадам, ако тия хора са замесени в Клътъровата история.“) или от нервни жени, разтревожени от разпространяваните клюки и слухове. („Алвин, виж какво, познавам те от дете. И искам да ми кажеш направо дали е тъй. Обичах и уважавах мистър Клътър и отказвам да вярвам, че този човек, този християнин… отказвам да вярвам, че е тичал подир жени…“) Но повечето от хората, които телефонираха, бяха съзнателни граждани, желаещи да помогнат. („Не зная дали сте разпитвани Нансината приятелка Сю Кидуел. Говорих с момичето и тя ми каза нещо, което ми направи впечатление. Последния път, когато разговаряла с Нанси, Нанси й се оплакала, че мистър Клътър бил в много лошо настроение последните три седмици. Мислела, че е разтревожен от нещо, толкова разтревожен, че пропушил.“) Понякога звъняха и хора служебно заинтересовани — съдебни служители и шерифи от други краища на щата. („Това може да е от значение, може и да не е, но един барман тук казва, че дочул двама да разискват случая по такъв начин, че му се сторили много подозрителни.“) И докато ни един от тези разговори не беше допринесъл нищо освен извънредна работа за детективите, винаги съществуваше вероятността, че следващият разговор може да е от значение, и както каза Дюи „антрактът, след който завесата се спуща“.

Сега, като вдигна слушалката, Дюи чу веднага:

— Искам да направя признания.

Той попита:

— С кого говоря, моля?

Човекът повтори думите си и добави:

— Аз го направих. Аз убих всички.

— Да — отвърна Дюи, — сега ако може да ми кажете името си и адреса…

— А, не, не може — каза мъжът с пиянско възмущение. — Няма да ви кажа нищо, докато не получа наградата. Пратете наградата, тогава ще ви кажа кой съм. Това е последната ми дума.

Дюи се върна в леглото си.

— Не — каза той, — нищо съществено. Още един пияница.

— Какво иска?

— Иска да прави признания. При положение че най-напред му изпратим наградата.

(Един канзаски вестник, „Нюз“ на Хътчинсън, беше предложил хиляда долара за сведения, които ще доведат до разясняването на престъплението.)

— Алвин, пак ли палиш цигара? Наистина, не можеш ли поне да се помъчиш да заспиш?

Нервите му бяха твърде опънати, за да спи, дори и да можеше да накара телефона да млъкне — твърде раздразнен и разстроен. Нито една от неговите „дири“ не бе довела до никъде освен може би до задънена улица, към голи стени. Боби Руп? Детекторът за лъжа беше елиминирал Боби. И мистър Смит, който правеше възли, еднакви с онези, употребени от убиеца, също бе отпаднал като заподозрян. Той доказа, че през нощта на престъплението „бил в Оклахома“. Останаха бащата и синът Джонс, но те също бяха представили доказуемо алиби. „И така — да цитираме Харолд Наи, — всичко събрано дава едно хубаво кръгло число. Нула.“ Дори и претърсването на фермата за гроба на Нансината котка не бе довело до нищо.

Все пак имаше един-два положителни резултата. Първо, докато подреждаше дрехите на Нанси, мисис Елеин Селзър, нейната леля, намери златния й часовник натикан в една обувка. Второ, придружена от един детектив на КБР, мисис Хелм претърси всички стаи във фермата „Ривър Вали“, обиколи къщата с надежда, че може да забележи нещо не на място или че липсва. Тя дълго разглежда стаята на Кениън, обикаля я със свити устни, пипаше това-онова; старата му бейзболна ръкавица, калните му работни ботуши, самотните изоставени очила. През цялото време си мърмореше; „Тук нещо не е в ред. Чувствам го, но не знам какво е! — После изведнъж се сети. — Радиото! Къде е малкото радио на Кениън?“

Тези две открития, взети заедно, принудиха Дюи пак да разгледа възможността за „обикновен грабеж“ като подбуда. Положително този часовник не се е търкулнал случайно в обувката на Нанси. Легнала в тъмното, тя трябва да е чула шум, стъпки, може би гласове, които са я накарали да предположи, че в къщата има крадци, и сигурно, убедена в това, бързо е скрила часовника си, ценен подарък от баща й. Колкото до радиото — сиво, портативно, марка „Зенит“, нямаше съмнение, че то е изчезнало. Все пак Дюи не можеше да приеме теорията, че цялото семейство е било избито за една нищожна плячка — „няколко долара и едно радио“. Да приеме тази теория, значеше да се откаже от представата, която имаше за убиеца или по-скоро за убийците. Той и помощниците му вече бяха твърдо решили, че престъплението е извършено от двама души. Майсторското му замаскиране беше достатъчно доказателство, че поне единият от двамата е притежавал необикновено самообладание и лукавство, че той сигурно е човек прекалено хитър, за да извърши такова престъпление, без предварително добре да го обмисли. Освен това Дюи забеляза няколко подробности, които усилиха убеждението му, че един от убийците е жалил жертвите си и е чувствал, дори когато ги е унищожавал, някакво изопачено състрадание към тях. Защото как иначе можеше да се обясни кутията от дюшека?

Въпросът за тази кутия най-много измъчваше Дюи. Защо убийците са си направили труда да я преместят от единия край на помещението до другия? Очевидно намерението им е било да настанят по-удобно мистър Клътър, да му дадат възможност да легне върху нещо по-меко от студения циментов под и оттам да наблюдава приближаващия се нож. А при разучаването на направените снимки Дюи забеляза други подробности, които, изглежда, подкрепяха идеята му за убиец, който от време на време е бил подтикван от импулси на внимание и загриженост. „Или — той не можеше да намери точната дума — на някаква превзетост. Или мекушавост. Вземете например тези завивки на леглата. Какъв човек би направил нещо подобно — да върже две жени така, както бяха вързани Бони и момичето, и после да дръпне завивките, да ги покрие грижливо, сякаш им пожелава лека нощ и приятни сънища? А възглавницата под главата на Кениън? Отначало помислих, че са я сложили, за да стрелят по-удобно в главата му. Но сега си мисля, не, сложена е поради същата причина, както и мукавената кутия — да бъде жертвата настанена по-удобно.“

Макар предположения като тези да поглъщаха Дюи, те не го задоволяваха и не му даваха чувството, че „напредва“. Криминален случай рядко се разрешава с „теории, обосновани на фантазия“; той вярваше във фактите, „за които си се потил и за които можеш да се закълнеш“. Броят на фактите, които трябваше да се издирват, да се пресяват, и редът, заплануван да се сдобият с тях, обещаваше обилна пот, защото влечеше след себе си проследяването, „проверката“ на стотици хора, между тях всички предишни служители във фермата „Ривър Вали“, приятели и роднини, всички, с които мистър Клътър е имал търговски връзки малко или много. Това бе връщане в миналото с бързина на костенурка. Защото, както каза Дюи на своите помощници, „ние не трябва да спираме, докато не опознаем Клътърови по-добре, отколкото те сами са се познавали. Докато не видим връзката между това, което намерихме в неделя сутрин, и нещо, станало може би преди пет години. Брънката! Трябва да има такава! Непременно!“

Жената на Дю задряма, но се събуди, когато го усети, че става, чу го пак да отговаря на телефона, а от съседната стая, където спяха децата, чу детски плач. „Пол?“ Обикновено Пол не ги безпокоеше, не беше неспокойно дете — никога не хленчеше. Беше твърде зает да копае тунели в задния двор или да се тренира за „най-бързия бегач във Фини“. Но онази сутрин на закуска беше избухнал в плач. Нямаше нужда да го пита защо. Майка му знаеше, че макар и слабо да разбира причините за врявата наоколо, той се страхува от телефона, който не ги оставяше на мира, от непознатите на вратата, от уморените и тревожни очи на баща си. Тя отиде да го успокои. Брат му, три години по-голям, й помогна. „Пол — каза той, — успокой се сега и утре ще те науча да играеш покер.“

Дюи беше в кухнята. Мари го намери там — чакаше кафето да се свари. Снимките от убийството бяха пръснати върху кухненската маса пред него — мрачни петна по красивата мушама на цветя. (Веднъж й беше предложил да прегледа снимките. Тя отказа. Обясни, че „искам да помня Бони такава, каквато беше, също и другите“.) Дюи рече:

— Може би момчетата ще трябва да отидат да постоят при мама. — Майка му, вдовица, живееше наблизо в къща, която тя смяташе за прекалено широка и тиха; там внуците бяха винаги добре дошли. — Само за няколко дни. Докато… ами… докато…

— Алвин, мислиш ли, че някога ще заживеем както по-рано? — попита мисис Дюи.

Обикновеният им живот беше такъв: и двамата работеха. Мисис Дюи беше секретарка. Домакинската работа деляха помежду си, редуваха се в кухнята пред печката и пред умивалника.

(„Когато Алвин беше шериф, зная, че някои негови приятели го закачаха. Казваха: «Внимание! Шериф Дюи идва. Храбрец! На колана си носи пистолет, но щом влезе вкъщи, смъква пистолета и нахлузва престилката!») По онова време те събираха пари да си построят къща на фермата, която Дюи бе купил в 1951 г. — двеста и четиридесет акра, на няколко мили северно от Гардън Сити. При хубаво време и особено когато денят беше горещ и житата високи и зрели, той обичаше да отива там с колата и да се отдава на влечението си — да стреля по гарги и тенекиени кутии или да си представя, че обикаля къщата, която се надяваше да има, градината, която имаше намерение да посади, да се разхожда под дървета, още не засадени. Беше съвсем сигурен, че един ден върху тези голи равнини ще се раззелени негов собствен оазис от дъбове и брястове: «Някой ден, с божията воля.» Вярата в бога и ритуалите, свързани с нея — всяка неделя на черква, благословия преди ядене, молитви преди лягане, — заемаха важно място в живота на семейство Дюи. «Не разбирам как може човек да седне на масата, без да помисли да благослови храната — каза веднъж мисис Дюи. — Понякога се връщам уморена от работа. Но на печката винаги има кафе», а в хладилника пържоли. Момчетата запалват печката и приготвяме пържолите, разговаряме, всеки разправя как е прекарал деня и когато вечерята е готова, зная, че има защо да сме щастливи и благодарни. Затова казвам: «Благодаря ти, господи.» Не защото трябва, а защото искам да го кажа…“

Сега мисис Дюи каза:

— Алвин, отговори ми, мислиш ли, че някога пак ще заживеем нормално?

Телефонът му попречи да отговори.

 

 

Старият шевролет напусна Канзас Сити на 21 ноември, събота вечер. Багажът беше натрупан върху бронята и вързан за покрива. Багажникът беше толкова натъпкан, че не можеше да се затвори. Вътре, на задната седалка, имаше два телевизора един върху друг. Двамата приятели — Дик, който караше колата, и Пери, седнал до него и стиснал старата китара „Гибсън“, най-любимото му притежание — бяха много притеснени. Другите вещи на Пери — мукавен куфар, сиво портативно радио, един галон[2] билково питие (страхуваше се, че в Мексико може да няма предпочитаната от него марка), две големи кутии с книги, ръкописи, ценни спомени (а каква врява бе вдигнал Дик! Псува, рита кутиите, нарече ги „двеста кила свинска помия“), бяха също част от бъркотията в колата.

Около полунощ пресякоха границата на Оклахома. Пери, доволен, че е излязъл от Канзас, най-после се успокои. Сега, истина беше — те бяха на път… на път и никога нямаше да се върнат… Що се отнасяше до него, той заминаваше без съжаление, защото не оставяше нищо и никой нямаше да се чуди къде се е изпарил. Но същото не можеше да се каже и за Дик. Там бяха онези, който той твърдеше, че обича: трима сина, майка, баща, брат и близки, на които не беше посмял да съобщи плановете си, да им каже довиждане, макар че не очакваше да ги види вече… поне не на тоя свят.

 

 

Брачната церемония Клътър — Инглиш се състоя в събота: това заглавие, появило се на рубриката „Обществен живот“ във вестник „Телеграм“ в Гардън Сити на 23 ноември, изненада мнозина читатели. Оказа се, че Бевърли, втората дъщеря на мистър Клътър, се беше омъжила за мистър Вир Едуард Инглиш, младия студент по биология, за когото бе сгодена отдавна. Мис Клътър беше облечена в бяло и венчавката, издържана във всяко отношение („Солистка мисис Ленърд Коуън, на органа мисис Хоуърд Бланшард“), се „състоя в първата методистка черква“ — черквата, в която три дни по-рано младоженката официално бе оплакала родителите си, брат си и по-малката си сестра. Но според съобщението в „Телеграм“ „Вир и Бевърли са възнамерявали да се венчаят на Коледа. Поканите били напечатани и баща й бил ангажирал черквата за тази дата. Поради неочакваната трагедия и пристигането на много роднини от далечни места младата двойка реши да се венчае в събота“.

След сватбата роднините на Клътърови се разотидоха. В понеделник, когато последните от рода напуснаха Гардън Сити, „Телеграм“ публикува на първа страница писмо от мистър Хоуърд Фокс от Орегон, Илиной, брат на Бони Клътър. Писмото, след като изказваше благодарност на гражданството, че е разтворило „сърцата и домовете си“ за опечаленото семейство, се превръщаше в молба. „В този град (т.е. Гардън Сити) има много негодувание — пишеше мистър Фокс. — Чух неведнъж да се казва, че убиецът, когато бъде заловен, трябва да бъде обесен на най-близкото дърво. Нека не изпитваме такива чувства. Постъпката е направена и отнемането на още един живот няма да я промени. Нека да простим, както бог би желал да простим. Не е редно да таим злоба в сърцата си. Човекът, който е извършил това дело, ще открие, че е много трудно да живее със себе си. Ще намери душевно спокойствие само когато се обърне към бога за прошка. Нека да не му пречим, а да се молим той да намери това спокойствие.“

 

 

Колата беше маркирана на една височина, където Пери и Дик бяха спрели да починат и да хапнат. Беше обяд. Дик хвърли през бинокъла поглед към пейзажа. Планини. Ястреби кръжаха по бялото небе. Прашен път извиваше през прашно и бяло село. Днес беше вторият му ден в Мексико и засега тук много му харесваше, дори и храната (в момента ядеше студена мазна тортила[3]). Бяха прекосили границите при Ларедо, Тексас, сутринта на 23 ноември и прекараха първата нощ в един бордей в Сан Луи Потоси. Сега бяха на двеста мили северно от Мексико Сити.

— Знаеш ли какво мисля? — попита Пери. — Мисля, че нещо ни липсва и на двамата. За да направим това, което направихме.

— Какво сме направили?

— Ами… там.

Дик пусна бинокъла в кожения му луксозен калъф с инициали Х. У. К. Беше раздразнен, ужасно раздразнен. Защо, по дяволите, Пери не млъкне? Господи, каква проклета полза има винаги да измъква тая дяволска история? Наистина беше досадно. Особено след като се бяха споразумели един вид да не говорят за нея. Просто да я забравят!

— На човек, който може да направи това, непременно му липсва нещо — каза Пери.

— Не ме слагай в числото, бебчо — отвърна Дик. — Аз съм нормален.

И Дик действително вярваше в това, което казваше. Смяташе се за уравновесен и нормален, както всеки друг, може би малко по-хитър от средния човек, това е всичко. Но на Пери, според мнението на Дик, на малкия Пери „му липсваше нещо“. Слабо казано! През пролетта, когато бяха в една килия в затвора в щата Канзас, беше научил някои от по-незначителните странности на Пери. Пери можеше да бъде „такова дете“, винаги намокряше леглото си и плачеше насън („Татко, татко, търсих те навсякъде. Къде беше, татко?“) и Дик често го бе виждал „да седи с часове и да смуче палеца си, да досажда на околните с лъжливи, глупави справочници за съкровища“. Имаше и друго. В някои отношения Пери беше „измамлив като дявол“. Вземи например неговия нрав. Той можеше да изпадне в ярост „по-бързо от десет пияни индианци“ и ти няма да разбереш. „Може да е готов да те убие и като го гледаш и слушаш, нищо няма да разбереш“ — каза веднъж Дик. Защото, колкото и необикновена да беше вътрешната му ярост, външно Пери си оставаше невъзмутим млад нехранимайко със спокойни, малко сънливи очи. Беше време, когато Дик смяташе, че ще може да контролира температурата на тази внезапна студена треска, която изгаряше и смразяваше неговия приятел. Беше сгрешил и когато разбра това, стана много несигурен в Пери, не знаеше какво да мисли за него. Беше убеден в едно, че трябва да се страхува от него, и се чудеше защо всъщност не се страхува.

— Дълбоко вътре — продължи Пери, — дълбоко, дълбоко в дъното на душата си никога не съм мислил, че мога да го направя… Такова нещо.

— Ами негъра?

Мълчание. Дик усети, че Пери го гледа втренчено. Преди седмица в Канзас Сити Пери си купи тъмни очила — модерни, със сребристо лакирани рамки и огледални стъкла. Дик не ги харесваше, каза на Пери, че се срамува да го виждат с „някого, който носи такъв боклук“. В действителност дразнеха го огледалните стъкла, беше неприятно да гледаш очите на Пери, скрити зад тези тъмни, отразяващи всичко наоколо стъкла.

— Но… негър… — отговори Пери. — То беше друго.

Отговорът, неохотата, с която бе изречен, принуди Дик да запита:

— Уби ли го? Уби ли го, както ми каза?

Това беше съществен въпрос, защото първоначалният му интерес към Пери, преценката за характера и възможностите му бяха обосновани на случката, която веднъж той му разправи — как е пребил до смърт един негър.

— Разбира се, че го убих. Само че… негър. Не е същото. — И добави: — Знаеш ли какво всъщност ме гризе? Искам да кажа за другото нещо?… Просто не вярвам… че човек може да офейка безнаказано след такова нещо. Защото не виждам как е възможно. Да направиш това, което ние направихме, и стопроцентово да се отървеш!… Искам да кажа… това ме човърка… не мога да си избия от главата, че нещо непременно ще се случи.

Като дете Дик беше ходил на черква, но никога не бе се „доближил до вярата в бога“, нито някога бе смущаван от суеверия. За разлика от Пери той не беше убеден, че счупено огледало носи седем години нещастие или че нова луна, видяна през прозорец, предвещава зло. Но Пери, с неговите остри и дразнещи интуиции, беше засегнал единственото му постоянно съмнение. Дик също преживяваше моменти, когато този въпрос се въртеше в главата му; беше ли възможно, щяха ли двамата „наистина да се отърват, след като са извършили подобно нещо“?

Внезапно той каза на Пери:

— Сега млъкни!

После запали мотора и смъкна колата от възвишението. Видя, че пред тях, под топлата слънчева светлина тичаше по прашния път едно куче.

 

 

Планини. Ястреби кръжаха в бялото небе.

Когато запита „Знаеш ли какво мисля?“, Пери беше уверен, че започва неприятен за Дик разговор, който по същите причини и той би предпочел да избегне. Съгласен беше с Дик. Защо да продължават да говорят за това? Но не можеше винаги да се сдържи. Настъпваха пристъпи на безпомощност, моменти, когато „си спомняше някои неща“ — синкава светлина на експлозия в тъмна стая, стъклените очи на едно плюшено мече, гласове, някои думи, които натрапчиво го тормозеха: „О, не! О, моля ви! Не! Не! Не! Не! Недейте! О, моля ви се, недейте! Моля ви!“ Известни звуци се връщаха — търкулването на един сребърен долар по пода, тежки стъпки по дървени стълби, звуци от дишане, от пъшкане, мъчителните вдишвания на човек с прерязана дихателна тръба.

Когато каза: „Мисля, че нещо ни липсва и на двамата“, той признаваше това, „което мразеше да признава“. В края на краищата „угнетително“ беше да си помислиш, че не си „съвсем в ред“, особено ако то не е твоя грешка, а „може би го имаш по наследство“. Погледни само семейството му! Виж какво бе станало там! Майка му, алкохоличка, се бе задушила от собственото си повръщане. От нейните деца, двама сина и две дъщери, само по-малката, Барбара, живееше нормален живот, омъжи се, започна да си създава семейство. Фърн, другата дъщеря, се хвърли от прозореца на един хотел в Сан Франциско. (Пери винаги „се е мъчил да вярва, че се е подхлъзнала“, защото я обичаше. Тя беше „такъв мил човек“, толкова „артистична“, „страхотна“ танцьорка, можеше и да пее. „Ако изобщо имаше късмет, с вида си и с всичко останало щеше да постигне нещо, да стане нещо.“ Тъжно беше да помислиш как се е качила на перваза на прозореца и е полетяла от петнадесетия етаж.) После Джими, другият син… Джими, който един ден докара жена си до самоубийство и на другия ден се уби.

Пери чу Дик да казва:

— Не ме слагай в числото, бебчо. Аз съм нормален.

Ама че подигравка! Но няма значение. Тъй да бъде.

— Дълбоко вътре — продължи Пери, — дълбоко, дълбоко в дъното на душата ми никога не съм мислил, че мога да го направя… Такова нещо.

И веднага разбра грешката си. Дик естествено ще му отговори, като го запита: „Ами негъра?“

Той беше разправил на Дик оная история, защото искаше да спечели приятелството му, искаше Дик „да го уважава“, да го мисли „корав“ и „мъжествен“, какъвто, според Пери, беше и самият Дик. И така един ден, след като и двамата бяха прочели някаква статия в „Рийдърс дайджест“ — „Колко добър познавач на характери сте?“ („Докато чакате в зъболекарския кабинет или на някоя гара, опитайте се да проучите белезите, които издават характера на хората край вас. Наблюдавайте как вървят например. Стегнатата походка може да говори за твърд, непоколебим характер. Влачене на краката сочи липса на решителност.“), и говориха за нея, Пери каза:

— Винаги съм бил забележителен познавач на хората, иначе щях да бъда мъртъв сега… ако не можех да преценя на кого мога да се доверя. Но никога не можеш да имаш пълно доверие в някого. Аз имам вече доверие в тебе, Дик. Ще ти докажа, че е така. Ще се оставя в ръцете ти. Ще ти кажа нещо, което на никого не съм го казвал, дори и на Уили Джей. Как нагласих един. — И докато разправяше, Пери забеляза, че Дик слуша с интерес, наистина слуша. — Беше преди две години. В Лас Вегас. Живеех в един стар пансион, по-рано бил модерен публичен дом. Но всичко модерно беше изчезнало. Беше къща, която трябвало да съборят преди години. Тя самата се разпадаше. Най-евтините стаи бяха таванските и аз живеех там. А тоя негър, казваше се Кинг, беше скитник. Само ние двамата живеехме горе, ние и милион хлебарки. Кинг не беше много млад, но беше добре сложен, работил по железопътни линии и друга такава работа на открито. Носеше очила и много четеше. Никога не затваряше вратата на стаята си. Всеки път, като минавах, го виждах да лежи гол. Беше без работа, но казваше, че е спестил няколко долара от последното място, където работил. Казваше, че иска да си полежи, да почете, да си повее с ветрило и да пие бира. Нещата, които четеше, бяха само смет — комикси и каубойски истории. Беше свестен човек. Понякога изпивахме по чаша бира, а веднъж ми зае десет долара. Нямах основание да му причиня болка. Но една вечер седяхме на тавана, беше толкова горещо, че не можеше да се спи, и аз казах: „Хайде, Кинг, ела да се поразходим с колата.“ Имах една стара кола, на която бях подсилил мотора, бях я пребоядисал в сребрист цвят. Наричах я „Сребърният призрак“. Отидохме далеч. Навътре в пустинята. Там беше хладно. Паркирахме и изпихме по още няколко бири. Кинг излезе от колата и аз тръгнах след него. Той не видя, че взех тая верига. От велосипед, която държах под седалката. Всъщност съвсем нямах намерение да го правя, докато не почнах. Ударих го през лицето. Счупих му очилата. И продължих да удрям. След това не почувствах абсолютно нищо. Оставих го там и никога нищо не чух за това. Може би изобщо не са го намерили.

В тази история имаше доза истина. Пери беше познавал един негър Кинг при описаните обстоятелства. Но ако днес човекът е мъртъв, Пери нямаше нищо общо със смъртта му. Никога не бе вдигал ръка срещу него. Доколкото знаеше, Кинг може би още лежи някъде, вее си с ветрило и пие бира.

— Ти уби ли го? Уби ли го, както ми каза? — попита Дик.

Пери не беше нито надарен, нито упорит лъжец, но веднъж разказал измислица, обикновено се придържаше към нея.

— Разбира се, че го убих. Само че… негър. Не е същото — и добави: — Знаеш ли какво всъщност ме гризе? За другото нещо?… Просто не вярвам… че човек може да офейка безнаказано след такова нещо.

Както и подозираше, Дик също не вярваше в това. Защото и Дик беше отчасти пропит с мистично нравствените предчувствия на Пери. Затова каза: „Сега млъкни!“

Колата тръгна. На около тридесет метра пред нея в края на пътя тичаше куче. Дик сви към него. То беше старо, полумъртво, с крехки кости и краставо. Когато се блъсна в колата, ударът беше по-слаб от удара на птичка. Но Дик беше доволен.

— Ей! — каза той. Така казваше винаги, когато прегазваше някое куче, а това правеше при всяка възможност. — Ей! Наистина го сплескахме!

 

 

Денят на благодарността премина, сезонът на фазаните приключи, но красивото сиромашко лято с непрекъснатите си ясни, светли дни продължаваше. Последните журналисти, дошли от други места, убедени, че престъплението никога няма да се разкрие, напуснаха Гардън Сити. Но случаят съвсем не беше приключен за хората от окръга Фини и най-вече за онези, които посещаваха любимото място за срещи в Холкъм, кафенето „Хартман“.

— Откакто се е забъркала тая каша, имаме много работа — каза мисис Хартман, като огледа уютното си владение. Всеки сантиметър в него беше зает. Умирисаните на тютюн фермери, наемни работници и служещи във ферми, любители на кафе седяха, стояха или се облягаха някъде.

— Една тълпа само от баби — добави братовчедката на мисис Хартман, началника на пощата, Клер, която случайно беше в кафенето. — Ако беше пролет и имаше да се върши работа, нямаше да са тук. Но пшеницата е прибрана, зимата наближава, нямат какво друго да правят, само седят тук и се плашат един друг. Нали познаваш Бил Браун от „Телеграм“. Видя ли уводната статия, която написа? Тази, която нарече „Друго престъпление“? Казва „време е всички да престанат да дрънкат“. Защото и то е престъпление — да разправяш явни лъжи! Но какво друго можеш да очакваш! Погледни наоколо. Гърмящи змии! Гадове! Клюкари! Виждаш ли нещо друго? Ха! Дявол да го вземе!

Един слух, появил се в кафене „Хартман“, засягаше Тейлър Джонс, фермер, чието стопанство граничеше с „Ривър Вали“. Според мнението на голяма част от клиентелата на кафенето, мистър Джонс и семейството му са били набелязаните от убиеца жертви, а не Клътърови. „Това е по-приемливо — спореше един от поддръжниците на това мнение. — Тейлър Джонс е по-богат от Хърб Клътър. Е, представете си, че човекът, който го е направил, не е от тия места. Представете си, че е бил нает да убие и сведенията, с които е разполагал, са се отнасяли само до това, как да намери къщата. Ами че много лесно е да сбърка — да завие погрешно — и да се намери пред Клътъровата къща вместо пред Тейлъровата.“ Теорията „Джонс“ много се разправяше, особено на самите Джонс — едно почтено и разумно семейство, което отказа да се разтревожи.

Бар, няколко маси, една ниша, под която имаше скара, хладилник и радио — това е цялото кафене „Хартман“. „Но нашите клиенти го харесват“ — казва собственицата. „Трябва да го харесват, защото няма къде другаде да отидат. Освен ако отидат с кола на седем мили оттук в една посока и на петнадесет в друга. Но нашето заведение е приятно. И кафето е хубаво, особено откакто Мейбъл дойде да работи тук.“ Мейбъл беше мисис Хелм. След нещастието аз й казах: „Мейбъл, сега си без работа, защо не дойдеш да ми помагаш в кафенето? Ще готвиш по малко. Ще сервираш на бара. А сега излезе, че единственото лошо нещо в това е, че всеки идва тук да я измъчва с въпроси за трагедията. Но Мейбъл не прилича на братовчедката Миртл. Нито на мен. Тя е стеснителна. А и не знае нищо особено. Не знае повече от другите.“ Но, общо взето, холкъмци продължаваха да подозират, че мисис Хелм знае някои неща, които не казва. И, разбира се, така беше. Дюи има̀ няколко разговора с нея и беше настоял всичко, което говорят, да остане в тайна. Тя в никакъв случай не трябваше да споменава за липсващото радио или за часовника, намерен в Нансината обувка. Тази е причината, поради която Мейбъл каза на мисис Арчибалд Уилям Уорън-Браун. „Всеки, който чете вестниците, знае толкова, колкото и аз. Дори повече! Защото аз не ги чета.“ Четвъртита, дебела, около четиридесетгодишна англичанка, с неясен акцент на горна класа, мисис Арчибалд Уилям Уорън-Браун съвсем не приличаше на останалите редовни посетители на кафенето и в тази обстановка напомняше на паун, попаднал в пуешки курник. Веднъж, когато обясняваше на един познат защо тя и съпругът й са напуснали „семейните имения“ в Северна Англия и са сменили наследствения дом, „най-веселия дом, о, най-хубавата стара обител“ за една стара, съвсем невесела фермерска къща в равнините на Западен Канзас, мисис Уорън-Браун каза: „Данъци, драги. Безвъзмездни мита! Огромни, престъпни безвъзмездни мита. Това ни изпъди от Англия. Да, напуснахме преди една година. Без съжаление, абсолютно без никакво съжаление. Влюбихме се в това място тук. Просто го обожаваме, макар, разбира се, тук всичко да е много по-различно от нашия предишен живот. Животът, който винаги сме водили — Париж и Рим, Монте, Лондон… Мисля си наистина понякога за Лондон. О, той не ми липсва — блъсканицата, вечната липса на таксита, вечната тревога как изглеждаш… Положително не. Харесва ни тук. Предполагам, че някои хора, онези, които знаят миналото ни, живота, който сме водили, се чудят дали не сме поне мъничко самотни, там сред пшеничените ниви. Имахме намерение да се заселим на Запад. Уайоминг или Невада — la vraie chose[4]. Надявахме се, че като отидем там, ще можем да попаднем на петрол. Но по пътя спряхме да посетим едни приятели в Гардън Сити — всъщност приятели на приятели. А те не биха могли да бъдат по-любезни! Настояха да поостанем още. И ние си помислихме, защо не? Защо да не вземем под наем малко земя и да започнем скотовъдство? Или земеделие? Решение, което още не сме взели — скотовъдна или земеделска да бъде фермата ни. Д-р Остин ни пита не намираме ли, че тук е прекалено тихо. Наистина не. Всъщност никога не съм попадала в такава лудница. По-шумно от въздушно нападение. Влакови свирки. Койоти. Чудовища, които вият през цялата проклета нощ. Отвратителна врява. А след убийствата тази врява сякаш повече ме безпокои. Толкова много неща ме безпокоят. Къщата ни… как скрибуца! Забележете, аз не се оплаквам! Наистина тя е съвсем удобна, има всички модерни приспособления, нооо… как кашли и как скърца! А след като се стъмни, когато почне вятърът, този омразен прериен вятър, човек чува най-ужасяващи стонове. Искам да кажа, ако си малко нервен, не можеш да не си въобразяваш… глупости! Мили боже! Горките хора! Не, никога не съм се запознавала с тях. Веднъж видях мистър Клътър във Федералното здание.“

В началото на декември само за един следобед двама от най-редовните посетители на кафенето съобщиха, че възнамеряват да си съберат багажа и да напуснат не само окръга Фини, но и щата. Първият беше фермер, който работеше на изполица за Лестър Маккой, добре известен западноканзаски собственик на земя и бизнесмен. Фермерът каза: „Говорих лично с мистър Маккой. Помъчих се да му обясня какво става тук в Холкъм и в околността. Как човек не може да спи. Жена ми не може да спи и не оставя и мене да спя. Затова казах на мистър Маккой, че много ми харесва земята му, но по-добре той да си потърси друг, щото ние се местим. Надолу в Източно Колорадо. Тогаз може би ще мога да поспя.“

Второто съобщение бе направено от мисис Хидео Ашида, която влезе за малко в кафенето с три от своите четири червенобузести деца. Тя ги нареди на бара и каза на мисис Хартман:

— Дай на Брюс кутия бисквити. Боби иска кока-кола. Бони Джийн? Знаем как се чувстваш, Бони Джийн, но хайде, почерпи се. — Бони Джийн поклати глава и мисис Ашида каза: — Бони Джийн е малко без настроение. Не иска да се мести оттук. Училището й е тук и всичките й приятелки.

— Е, слушай — каза мисис Хартман и се усмихна на Бони Джийн. — Няма за какво да ти е мъчно. Ще се преместиш от Холкъм в гимназията в Гардън Сити. Много повече момчета…

Бони Джийн каза:

— Вие не разбирате. Татко ни отвежда далеч. В Небраска.

Беси Хартман погледна майката, сякаш очакваше да отрече твърдението на дъщеря си.

— Истина е, Беси — каза мисис Ашида.

— Не знам какво да кажа — рече мисис Хартман с възмутен, изненадан и отчаян тон.

Семейство Ашида беше част от холкъмското паство, всички ги обичаха — семейство с весел дух, работливо, добри съседи и щедри хора, макар че нямаха много, с което да бъдат щедри.

Мисис Ашида каза:

— От много време приказваме за това. Хидео смята, че можем да печелим по-добре на друго място.

— Кога смятате да тръгнете?

— Веднага щом продадем. Но няма да бъде преди Коледа. Поради уговорката ми със зъболекаря… за коледния подарък на Хидео. Аз и децата му подаряваме три златни зъба за Коледа.

Мисис Хартман въздъхна:

— Не знам какво да кажа. Само дето не ми се иска да заминавате. Вие просто ни изоставяте. — Тя пак въздъхна. — Изглежда, че изгубваме всички… по един или друг начин.

— Ама да не мислиш, че аз искам да замина? — попита мисис Ашида. — Що се отнася до хората, това е най-хубавото място, в което сме живели. Но Хидео, той е мъжът и казва, че можем да вземем по-добра ферма в Небраска. И ще ти кажа още нещо, Беси. — Мисис Ашида се опита да се намръщи, но с нейното пълничко, кръгло, гладко лице не можа съвсем да успее. — Спорихме за това. После една вечер му казах: добре, ти си господарят, нека да вървим. След това, което се случи с Хърб и семейството му, почувствах, че нещо се е свършило. Искам да кажа, лично за мен. Затова и престанах да споря и казах: добре. — Тя бръкна в бисквитената кутия на Брюс. — Не, не мога да го проумея. Не мога да го залича от ума си. Хърб ми беше симпатичен. Знаеш ли, аз бях една от последните, които го видяха жив? Ъхъ. Аз и децата. Бяхме на събрание в клуба в Гардън Сити и той ни закара с камионетката до вкъщи. Последното нещо, което му казах, беше, че не мога да си представя той да се страхува. В каквото и положение да попадне, ще може с няколко думи да се оправи. — Тя замислено хрусна бисквитата, отпи една глътка от колата на Боби и каза: — Интересно, но знаеш ли, Беси, обзалагам се, че той не се е страхувал. Искам да кажа, както и да е станало, докрай ще твърдя — не е вярвал, че ще стане. Не с него!

 

 

Слънцето припичаше. Една малка лодка, „Естрелита“, беше закотвена в спокойното море. На борда й имаше четирима души — Дик, Пери, един млад мексиканец и Ото, богат германец на средна възраст.

— Моля. Пак — каза Ото и Пери, дърпайки струните на китарата, запя с глух сладък глас песен от планините Смоуки.

На този свят, докато още жив съм,

мнозина хулят ме с най-черни думи,

но щом умра и сложат ме в ковчега,

в ръцете ми ще бутат бели лилии!

О, ти ми дай цветя, докато жив съм[5]

След една седмица престой в Мексико Сити той и Дик отпътуваха на юг — Куернавака, Таксако, Акапулко. Именно в Акапулко, в едно долнопробно кабаре с „мюзикбокс“, бяха срещнали сърдечния космат Ото. Дик „го беше открил“. Но господинът, хамбургски адвокат, дошъл на летуване, „вече имаше приятел“ — един малък акапулканец, който наричаше себе си Каубой. „Той се оказа човек, който заслужава доверие — каза веднъж Пери за него. — Подъл като Юда, но, а-а-а, много забавно момче, тарикат от класа. И Дик го хареса. Погаждахме се чудесно.“

Каубой намери за татуираните скитници стая в къщата на свой чичо, зае се да подобри испанския език на Пери и споделяше с него и приятеля му облагите от връзката си с летовника. Заедно с германеца и на негова сметка те ядяха, пиеха и купуваха жени. Ото вероятно смяташе, че неговите песос са полезно похарчени, макар и само заради вицовете на Дик, които му харесваха. Всеки ден той вземаше под наем моторницата „Естрелита“, съоръжена за дълбоководен риболов, и четиримата приятели тръгваха да обикалят крайбрежието. Каубой управляваше лодката, Ото рисуваше и ловеше риба. Пери слагаше стръв на въдиците, мечтаеше, пееше и понякога ловеше риба. Дик не правеше нищо, само пъшкаше, оплакваше се от люлеенето, лежеше замаян и изтощен от слънцето като гущер на припек. Но Пери каза: „Това е то, окончателно! Така трябва да бъде!“ Но знаеше, че няма да продължи… че в действителност е обречено да спре тъкмо днес. Защото на другия ден Ото се връщаше в Германия, а Пери и Дик поемаха за Мексико Сити по настояване на Дик.

— Разбира се, бебчо — каза той, когато разискваха този въпрос. — Тук е хубаво и тъй нататък. Със слънцето зад гърба ти. Но мангизите се свършват, свършват… свършиха се. И след като продадем колата, какво ще ни остане?

Отговорът беше, че имаха много малко. По-голямата част от стоката, придобита в Канзас Сити чрез подписаните от Дик фалшиви чекове — камерата, копчетата за ръкавели, телевизорите, беше вече ликвидирана в Мексико Сити. Там продадоха на един полицай, с когото Дик се бе запознал, бинокъл и сиво портативно радио марка „Зенит“.

— Ето какво ще направим. Ще се върнем в Мекс, ще продадем колата и аз може би ще намеря работа в някой гараж. Тъй или иначе, там е по-интересно. По-големи възможности. Господи, положително мога още да използвам оная Инес.

Инес беше проститутка, която бе заговорила Дик на стълбите на Двореца на изкуствата в Мексико Сити. (Посещението там бе част от обиколката за разглеждане на града, предприета за удоволствие на Пери.) Тя беше осемнадесетгодишна и Дик й обеща да се ожени за нея. Но същото беше обещал и на Мария, петдесетгодишна вдовица на един „много известен банкер“. Бяха се срещнали в някакъв бар и на другата сутрин тя му плати сума, равна на седем долара.

— Какво ще кажеш? — Дик попита Пери. — Ще продадем таратайката, ще си намерим работа. Ще си пестим мангизите, и да видим какво ще стане.

Сякаш Пери не можеше да предвиди точно какво ще стане. Да предположим, че за стария шевролет вземат двеста-триста. Дик, ако Пери го познаваше, а той добре го познаваше, щеше веднага да ги пръсне по водка и жени.

Докато Пери пееше, Ото го скицира в бележника си. Приликата беше приемлива и художникът бе схванал един не много очебиен аспект в лицето на модела си — палавостта, веселата детска злоба, която загатваше за някакъв женски купидон, насочил отровни стрели. Пери беше гол до кръста. („Срамуваше се“ да си махне панталоните, „срамуваше се“ да носи бански гащета, защото го беше страх, че видът на осакатените му крака ще „отврати“ хората, и затова въпреки леководолазните си мечти и всичките приказки за подводно плуване той нито веднъж не се бе потопил в морето.) Ото нанесе няколко от татуировките, които красяха прекалено мускулестия му гръден кош, раменете и малките му женствени мазолести ръце.

Бележникът, който Ото подари на Пери при раздялата, съдържаше и няколко скици на Дик „голи студии“.

Ото затвори скицника. Пери остави китарата, а Каубой вдигна котва и запали мотора. Беше време да се прибират. Бяха десет мили навътре и водата почна да тъмнее.

Пери увещаваше Дик да полови риба.

— Може никога вече да не ни се удаде случай — каза той.

— Случай?

— Да хванем някоя голяма…

— Исусе, главата ми се цепи — каза Дик. — Болен съм. — Той често имаше силни като мигрена главоболия. Тогава главата му се „цепеше“. Смяташе, че са резултат от автомобилната катастрофа. — Моля ти се, бебчо. Хайде да бъдем много, много тихи.

Но само няколко минути по-късно Дик забрави болката си. Станал прав, той крещеше от възбуда. Ото и Каубой също викаха. Пери беше уловил „нещо едро“. Триметрова риба подскочи от водата, издигна се, изви се като дъга, гмурна се, потъна дълбоко, опъна въдицата, показа се, подскочи нагоре, падна и пак изскочи.

Мина повече от час, преди плувналите в пот рибари да я вмъкнат в лодката.

На пристанището в Акапулко има един старец с античен фотоапарат в дървена кутия и когато „Естрелита“ хвърли котва, Ото му нареди да направи шест снимки на Пери, застанал пред улова си. Технически работата на стареца беше лоша — снимките бяха кафяви и на черти. Но все пак бяха забележителни поради изражението на Пери, поради вида му на пълно задоволство, на блаженство, сякаш най-после, както в сънищата му, голямата жълта птица го беше отнесла в рая.

 

 

Един декемврийски следобед Пол Хелм кастреше цветната алея, която бе дала право на Бони Клътър да членува в градинарския клуб на Гардън Сити. Това беше тъжно занимание, защото той се сети за друг следобед, когато вършеше същата работа и Кениън му помагаше. Това беше последният път, когато видя Кениън жив, и Нанси, и всичките. Междувременно изтеклите седмици бяха много тежки за мистър Хелм. Той „не беше добре със здравето“ (по-зле, отколкото си мислеше, оставаха му по-малко от четири месеца да живее) и се тревожеше за много неща. За работата си най-напред. Съмняваше се, че ще я задържи още за дълго. Никой, изглежда, не знаеше, но той бе подразбрал, че „момичетата“ — Бевърли и Евиана, се готвят да продадат стопанството, макар че, както беше чул един да казва в кафенето, „няма кой да купи този голям имот, докато мистерията продължава“. „Не струваше“ да се мисли, че тук щяха да дойдат непознати, да жънат в „нашата“ земя. Мистър Хелм държеше на това, държеше заради Хърб. „Това място, бе казал Хърб, трябва да остане на семейството.“ Друг път беше забелязал: „Надявам се, че тук винаги ще има някои Клътър и някои Хелм.“ Тъй каза Хърб само преди една година. Боже, какво щеше да прави, ако фермата се продаде? Чувстваше се „твърде стар, за да се приспособява някъде другаде“.

Все пак трябваше да работи и искаше да работи. Казваше, че не е от ония, които си събуват обущата и седят край печката. Но пък вярно бе, че сега фермата го безпокоеше: заключената къща, изоставеният кон на Нанси, който чакаше в полето, ароматът на гниещите ябълки под дърветата и отсъствието на гласове — Кениън да вика Нанси за телефона, подсвиркването на Хърб, веселото му „добро утро, Пол“. Той и Хърб се разбираха чудесно — никога не бяха разменяли сърдита дума. Тогава защо хората от шерифството продължаваха да го разпитват? Да не би да мислят, че „крие нещо“? Може би не трябваше изобщо да споменава за мексиканците. Беше съобщил на Ал Дюи, че към четири часа следобед, в събота на 14 ноември, деня на убийствата, двама мексиканци, единият с мустаци, а другият с белези от едра шарка, бяха дошли в „Ривър Вали“. Мистър Хелм ги видя да чукат на вратата на кабинета, видя Хърб да излиза и да разговаря с тях на поляната и приблизително десет минути по-късно непознатите си тръгнаха. „Изглеждаха сърдити.“ Мистър Хелм смяташе, че са дошли да търсят работа и не са намерили. За съжаление, макар много пъти да го викаха да разкаже своята версия за събитията през оня ден, той спомена за случката едва две седмици след престъплението, защото, както обясни на Дюи, „внезапно се сетих“. Но Дюи и някои от другите детективи като че не му повярваха и му го показаха. Сякаш това бе история, която е измислил, за да ги заблуди. Предпочитаха да вярват на Боб Джонсън, застрахователния агент. Той беше прекарал целия следобед в събота в разговор с мистър Клътър в кабинета му и беше „абсолютно сигурен“, че от два до шест и десет е бил единственият посетител на Хърб. Мистър Хелм също бе абсолютно сигурен: мексиканци; мустаци; белези от едра шарка; четири часа. Хърб би им казал на тия следователи, че той, Пол Хелм, говори истината, би ги убедил, че е човек „набожен, който си изкарва хляба с труд“. Но Хърб го нямаше вече.

Беше мъртъв. И Бони също. Прозорецът й бе над градината и обикновено, когато тя имаше тежки пристъпи, мистър Хелм я беше виждал да стои с часове, вперила поглед в градината, сякаш това, което гледаше, я омагьосваше. („Когато бях дете — каза тя веднъж на своя приятелка, — бях абсолютно сигурна, че дърветата и цветята са също като птиците и хората. Че мислят и разговарят помежду си. И че можем да ги чуем, ако наистина се опитаме. Просто трябва да опразним главата си от всякакъв шум. Да бъдем много тихи и да слушаме много внимателно. Понякога още вярвам в това. Но човек никога не може да бъде достатъчно тих…“)

Спомняйки си за Бони на прозореца, мистър Хелм погледна нагоре, сякаш очакваше да я види — призрак зад стъклата, и то не би го изумило повече от това, което наистина видя — една ръка, която държи пердето настрани, и едни очи. „Но — както го описа по-късно той — слънцето огряваше тая страна на къщата и правеше стъклото на прозореца вълнообразно. То блестеше и разкриваше предметите зад него. Когато мистър Хелм сложи ръка на очите си да ги засенчи и погледна пак, пердето беше пуснато, на прозореца нямаше никой. Очите ми не са съвсем добри и се запитах дали не са ми изиграли някоя шега — разправи той. — Но бях съвсем сигурен, че не са, че туй не е никакъв призрак, защото не вярвам в призраци. Тогава кой може да е? Да се промъква там, където никой няма право да влиза освен закона? И как са влезли? Всичко беше тъй добре заключено, сякаш радиото е предизвестило ураган. Това се чудех. Но не смятах да открия сам кой е вътре. Оставих, каквото правех, и пресякох през нивите за Холкъм. Щом стигнах там, телефонирах на шериф Робинсън. Обясних му, че някой се е промъкнал и шари в Клътъровата къща. Веднага пристигнаха униформени полицаи, шерифът и помощниците му, хората на КБР, Ал Дюи. Тъкмо когато ограждаха мястото и се готвеха да действат, входната врата се отвори. Излезе един човек на около тридесет години с тъп поглед, разрошена коса, когото никой от присъстващите не познаваше. На бедрото му имаше кобур с 38-калибров пистолет. Всички помислихме, това е човекът, който дойде и ги уби. Той не помръдваше. Стоеше тихо и примигваше. Взеха му оръжието и почнаха да го разпитват.“

Името на човека беше Адриан — Джонатан Даниел Адриан. Отиваше в Ню Мексико и в момента нямаше определен адрес. С каква цел се е вмъкнал в къщата на Клътърови и как между другото е успял да го направи? Той им показа. (Беше дигнал капака на един резервоар, пропълзял през тунела за тръби и се озовал в мазето.) А колкото за това, защо е влязъл, отговори, че бил чел за случая и бил любопитен, просто искал да види как изглежда къщата. „И после — според това, което мистър Хелм си спомняше — някой го попита на автостоп ли пътува? На автостоп до Мексико? Не, каза той, пътувал с колата си. Паркирана е долу на алеята. И всички отидоха да търсят колата. Когато видяха какво има в нея, един от детективите, може да е бил Ал Дюи, му каза, каза на тоя Джонатан Даниел Адриан: «Е, мистър, изглежда ще имаме нещо да разискваме с вас.» Защото вътре в колата намериха 12-милиметрова ловджийска пушка и ловджийски нож.“

 

 

Хотелска стая в Мексико Сити. Грозен модерен скрин с огледало в лилаво боядисана рамка. В ъгъла на огледалото беше втъкнато печатно предупреждение от администрацията:

Su dia termina a las 2 p.m.

Вашият ден изтича в 2 ч.

С други думи, гостите трябва да опразнят стаята до уречения час. В противен случай ще бъдат таксувани за още един ден — лукс, който сегашните обитатели не възнамеряваха да си позволят. Те само се чудеха дали ще могат да платят сумата, която вече дължаха. Защото всичко стана тъй, както беше предрекъл Пери. Дик продаде колата и три дни по-късно парите, по-малко от двеста долара, се бяха вече стопили. На четвъртия ден Дик излезе да търси почтена работа, а вечерта каза на Пери:

— Глупости! Знаеш ли какво плащат? Какви са надниците? За един специалист механик? Два долара на ден! Мексико! Сладур, наситих му се! Трябва да се махнем оттук. Обратно в Щатите. Не, сега няма да те слушам! Диаманти! Заровени съкровища! Събуди се, момченце! Няма ковчези със злато! Няма потопени кораби! А и няма да има! По дяволите, та ти дори не можеш да плуваш.

На другия ден взе назаем пари от по-богатата си годеница, вдовицата на банкера, Дик купи билети за автобуса, който щеше да ги откара през Сан Диего до Барстоу, Калифорния.

— След това — каза той — пеш.

Разбира се, Пери би могъл да се отправи нанякъде сам, да остане в Мексико и да се раздели с Дик. Да върви където ще. Защо не? Не е ли бил винаги „самотник“, без „истински приятели“. (Освен сивоокия, сивокос и „блестящ“ Уили Джей?) Но той се страхуваше да остави Дик. Само мисълта за това го караше да се чувства „като болен“, сякаш се мъчеше да се реши да „скочи от влак при скорост 99 мили в час“. Основата на неговия страх, или поне така вярваше той, бе новопоявилата се суеверна увереност, че „каквото трябва да се случи, няма да се случи“, докато той и Дик „са заедно“. И после суровостта в Диковите думи „събуди се“, войнствеността, с която изказа скриваното си досега мнение за мечтите и надеждите на Пери, го наскърбиха и шокираха, но същевременно го очароваха, почти възвърнаха предишната му вяра в грубия, „съвършено мъжествения“, прагматичния, решителния Дик, на когото бе разрешил да го командва. И затова още при първите слънчеви лъчи на тази мразовита декемврийска утрин в Мексико Сити Пери се защура из незатоплената хотелска стая да събира и опакова принадлежностите си. Движеше се тихо, за да не събуди заспалите на едно от двете легла в стаята: Дик и по-младата му годеница Инес. За една своя вещ вече нямаше да има грижа. Последната вечер в Акапулко някакъв крадец беше задигнал китарата „Гибсън“ — беше офейкал с нея от едно крайбрежно кафене, където Пери, Ото, Дик и Каубой си казваха едно наситено с алкохолни пари довиждане. Пери беше много огорчен. Почувства, по-късно разправи той, „че това е наистина подло и низко“, и обясни:

— Имаш китара дълго време, както аз имах тази, мажеш я, лъскаш я, нагаждаш гласа си към нея, отнасяш се с нея като към момиче, от което наистина имаш нужда. Тя става почти светиня.

Но ако за загубената си китара вече нямаше да има никаква грижа, то останалите му вещи бяха голям проблем. Тъй като той и Дик щяха сега да пътуват пеш или на автостоп, ясно беше, че могат да носят със себе си само няколко ризи и чорапи. Останалата част от дрехите си трябваше да изпратят по пощата и Пери беше вече напълнил една мукавена кутия (заедно с мръсното бельо той сложи в нея два чифта високи обувки, единият чифт с подметки от типа „котешка лапа“, а другият с ромбовидни нарези на подметките), адресира я до себе си, колетна служба, Лас Вегас, Невада.

Но главният въпрос, който му причиняваше сърдечна болка, беше какво да прави с тъй обичната си колекция от спомени. Двете огромни тежки кутии, пълни с книги, географски карти, пожълтели писма, текстове на песни, стихове, необикновени сувенири (тиранти и колан, направени от кожата на невадски гърмящи змии, които саморъчно бе убивал, едно еротично „нецуке“, купено от Киото, вкаменено дървено джудже, също от Япония, лапата на мечка от Аляска). Вероятно най-доброто разрешение, поне най-доброто, което Пери можеше да измисли, беше да остави багажа си при Исус. „Исус“ беше барман в кафенето срещу хотела и според Пери беше положително човек, на когото може да се разчита, че ще върне кутиите при поискване (възнамеряваше да ги поиска, щом има „установен адрес“).

Все пак някои неща бяха твърде ценни, за да рискува да ги загуби. Затова, докато любовниците спяха и времето пълзеше към 2 ч. следобед, Пери прегледа стари писма, снимки, изрезки и избра онези спомени, които искаше да вземе със себе си. Между тях беше едно лошо напечатано съчинение, озаглавено: „Историята на живота на мойто момче“. Автор на този ръкопис беше бащата на Пери, който в усилието си да помогне на сина си да бъде предсрочно пуснат от канзаския затвор, го беше написал през декември миналата година и го беше изпратил на канзаската щатска комисия за предсрочно освобождаване. Този документ Пери беше чел поне сто пъти и винаги с интерес.

ДЕТСТВО. — С удоволствие ще ви кажа, тъй както го виждам, и хубавото и лошото. Да, раждането на Пери беше нормално. Здрав — да. Да, можах да съ грижа за него както трябва, докато жена ми съ превърна на безсрамен пияница, когато децата бяха на училищна възраст. Весел нрав — и да, и не, много сериозен, ако съ отнасят несправедливо към него, никога не забравя. Аз също пазя обещаниата си и го каръм и той да прави същото. Жена ми беше друга. Живеехме вън от града. Ний сме хора, които обичат да живеят на открито. Нъучих децата си на Златното правило. Живей и устави и другите дъ живеят и много пъти моите деца съ издаваха едно друго, когато някое правеше пакост и виновният винаги признаваше, излизаше напред, готов да го напердаша. И да обещай, чи ще бъди добро, и винаги свършваха работата си бързо и с готовност, за да съ свободни да играят. Винаги най-напред съ измиваха сутрин, обличаха чисти дрехи, много бях строг по отношение на туй и на лоши постъпки спрямо другите и ако други деца съ отнасят лошо с тях, карах ги да спрът да играят с тях. Децата ни не ни създаваха безпокойство, докату бяхме заедно. Всичко започна, когато жена ми поиска да отиде в Града и да живей буен живот, и избяга там. Оставих я да върви, казах й „довиждане“, докато вземаше колата, и мъ остави (туй беше през Кризата). Моите деца ревяха с цяло гърло. Тя само ги кълнеше и казваше, че те ще избягат по-късно, за да дойдат да мъ видят. Побесня от яд и после каза, че ще накара децата да мъ намразят, и тя успя, но не и с Пери. От любов към децата няколко месеца по-късно отидъх да ги намеря и ги открих в Сан Франциско, без да знай жена ми. Опитах съ да ги видя в училище. Но жена ми наредила на учителката да не ми разрешава да ги виждам. Успях да ги видя, когату играеха в училищния двор, и съ изненадах, когату ми казаха: „Мама ни забрани да говорим с тебе.“ Всички, с изключение на Пери. Той беше друг. Прегърна ме и искаше да избяга с мене. Казах му Не. Но след училище избягал в кантората на моя адвокат Ринзо Търко. Заведох мойто момче обратно при майка му и напуснах града. Пери по-късно ми каза, че майка му казала да си търси друг дом. Докато бях при нея, децата скитаха, където си искаха. Разбирам, че Пери имал неприятности. Аз исках тя да поиска развод, което и направи след около година. С нейното пиене и хаймануване, съжителство с по-млад мъж, аз оспорвъх решението за развод и получих пълна опека над децата. Взех Пери в моя дом, да живей при мене. Другите деца бяха дадени в сиропиталище, защото не можех да ги взема при себе си, а те понеже бяха наполовин индианска кръв, социални грижи се зае с тях, както аз настоях.

Туй беше по време на Кризата. Получавах много малка надница. По онуй време имах малко земя и малка къща. Пери и аз живеехме спокойно заедно. Но сърцето ми беше наскърбено, обичах и другите си деца. Затуй го ударих на скитане, да забравя всичко. Изкарвах хляба и за двама ни. Продадох имота и живеехме в „къща на колелета“. Пери ходеше на училище толкова често, колкото беше възможно. Той не обичаше много да ходи на училище. Той учи бързо и никога не е имал неприятности с другите деца. Само когато Хулиганът му хвърлеше око. Пери беше нисък и набит — ново дете в училище, и те съ мъчеха да го тормозят. Но откриха, че е готов да се бори за правата си. Тоз беше начинът, по който възпитавах моите деца. Винаги им казвах, не почвай да съ бийш, защото, ако го направиш, ще ти ударя бой, като съ науча. Но ако другите деца почнат да съ бият, не оставай по-долу от тях. Веднъж едно дете, два пъти по-голямо от него, съ затича към него и го удари. За негова изненада Пери го събори и му удари хубав бой. Бях му дал няколко съвета по борба. Защото някога съ боксирах и съ борих. Директорката на училището и останалите деца гледаха борбата. Директорката обичаше Голямото дете. Да гледа как Пери го пердаши, беше свръх силите й. След туй Пери стана цар на децата. Ако някое се опиташе да малтретира друго, по-малко, Пери веднага оправяше работата. Сега дори и Хулиганът се страхуваше вече от Пери и беше принуден да е добър. Но туй оскърбяваше директорката и тя дойде да ми се оплаква от побоищата на Пери в училище. Казах й, че знам всичко и нямам намерение да оставя мойто момче да бъде бито от децата два пъти по-едри от него. Питах я защо оставя оня Хулиган да бий другите деца. Казах й, че Пери има право да съ защищава. Пери никога не почва пръв и че аз ще съ намеся в тая работа. Казах й, че съседите и техните деца много харесват Пери. Казах й също, че много скоро ще отпиша Пери от нейното училище и ще го преместя в друг щат. Което и направих. Пери не е Ангел, той е грешил много пъти, като всички деца. Правото е право, кривото — криво. Не оправдавам лошите му постъпки. Той трябва да плаща по Трудния начин, когато сгреши, Законът е Господар, той вече е научил туй.

 

 

МЛАДОСТ. — Пери влезе в търговската морска флота през втората война. Аз отидох в Аляска и по-късно той дойде при мен. Бях трапер, продавах кожи, а първата зима Пери работеше в службата по пътищата в Аляска. После работи малко време по железопътната линия. Не можа да намери работа, която да му харесва. Да, даваше ми от време на време по един долар, когато имаше. Изпращаше ми 30 на месец, докато беше в корейската война, от началото до края, и беше демобилизиран в Сиатъл. С почести, доколкото знам. Той има влечение към механиката. Булдозъри, влекачи, риначки, тежки товарни камиони от всякакъв вид съ неговата слабост. За практиката, която е имал, наистина е добър. Малко нещо неспокоен и луд по скорости с мотоциклети и леки коли. Но откакто добре опита какво прави скоростта и счупи два крака и удари бедрата си, намалил е бързината, сигурен съм.

 

 

ЗАБАВЛЕНИЯ — ИНТЕРЕСИ. — Да, имал е няколко приятелки, но щом открий, че някое момиче съ отнася лошо с него или несериозно, той го зарязва. Никога не е бил женен, доколкото знам. Мойте неприятности с майка му го направиха малко нещо страхлив. Аз съм Трезвен Човек и доколкото знам, Пери също е човек, който не обича да пий. Пери прилича много на мене. Обича Компания от свесни хора, които живеят на открито, той като мене обича да е сам, също най обича да работи за себе си. Както и аз. Аз мога да работя всякакви работи, тъй да се каже, но съм майстор в някои. Такъв е и Пери. Научих го как да си изкарва прехраната като трапер, златотърсач, дърводелец, дървар, коняр и т.н. Аз знам да готвя, той също, не професионален готвач, просто обикновено готвене за себе си. Меси и пече хляб и т.н., ходи на лов, лови риба, поставя капани, прави почти всичко друго. Както казах по-рано, Пери обича да си е сам Господар и ако му се даде възможност да върши работа, която харесва, покажете му как да я върши и после го оставете сам, тогава той с гордост ще я върши. Ако види, че шефа цени работата му, ще е готов да направи всичко за него. Но не бъдете груби с него. Кажете му спокойно как искате тя да се върши. Той е много чувствителен, много лесно се наскърбява, като мене. Напуснал съм вече няколко служби и Пери също — заради мръсни шефове. Пери не е учил много и аз не съм, стигнал съм до втората читанка. Но не мислете, че не сме умни. Аз съм самоук и Пери също. Чиновническата служба не е за Пери или за мене. Но работа на открито можем да научим и ако не можем, покажете на него или на мене и за един-два дена можем да овладеем една машина или работа. Книгите не влизат в сметката. Истинският опит веднага ни учи, ако искаме да работим. Преди всичко трябва да ни харесва работата. Но сега той е сакат и почти на средна възраст. Пери знай, че Предприемачите не го искат, сакатите не могат да намерят работа при тежък физически труд, освен ако Предприемачът те познава. Той почва да съзнава туй, почва да търси по-лек начин да се издържа, съобразява се с моя живот. Сигурен съм, че съм прав. Също мисля, че скоростта не е вече негова слабост. Забелязвам всичко туй от писмата му до мене. Той казва: „Внимавай, татко, не карай, ако ти се спи. По-добре спри и почини край пътя.“ Туй са същите думи, които аз му казвах. Сега той ми ги казва. Получил е един урок. Както аз го виждам, Пери е получил един урок, който никога няма да забрави. Свободата значи всичко за него. Никога вече няма да го сложите зад решетките. Съвсем съм сигурен, че съм прав. Забелязвам голяма промяна в начина на говоренето му. Дълбоко съжалява за грешката си, той ми го каза. Знам също, че се срамува да среща познати; не им казва, че е бил зад решетките. Помоли ме да не споменавам пред приятелите му къде е. Когато ми писа и ми каза, че е зад решетките, аз му казах, нека туй да ти е за урок, че се радвам, че стана по тоя начин, когато можеше да бъде по-лошо. Някой можеше да го застреля. Казах му още да си излежи срока зад решетките с усмивка „сам си го направих“. Ти знайш да се държиш по-добре. Не съм те възпитавал да крадеш от другите, затуй не ми се оплаквай, колко е тежко в затвора. Бъди добро момче в затвора. И той обеща, че ще бъде. Надявам се, че е добър затворник. Сигурен съм, че никой няма да го накара да краде пак. Законът е господар, той знае туй. Той обича свободата си.

Много добре знам, че Пери е добър, ако се отнасят добре с него. Отнасяйте се подло и ще трябва да се борите с електрически трион. Можете да му доверите всякаква сума пари, ако сте му приятел. Ще прави, каквото му кажете, няма да открадне стотинка от приятеля си или от другиго. Преди да се случи туй. И аз истински вярвам, че до края на живота си той ще бъде честен човек. Той наистина открадна нещо. Заедно с едни други, когато беше малък. Само питайте Пери дали съм му бил добър баща, питайте го дали майка му е била добра с него във Фриско. Пери знай кое е добро за него. Вий му дадохте урок, който той ще помни винаги. Той знай, кога трябва да се примири. Знай, че животът е твърде кратък и сладък, за да се прекара зад решетките.

 

 

РОДНИНИ. — Една сестра Бобо, женена, и аз неговият баща, е всичко на света, което има Пери. Бобо и мъжът й се издържат сами. Имат дом, а аз съм способен и деен и мога да се грижа сам за себе си. Продадох къщичката си в Аляска преди две години. Имам намерение да си купя друго малко място догодина. Открих няколко интересни минерални периметри и се надявам да спечеля нещо от тях. Освен туй не съм се отказал от златотърсачеството. Също съм помолен да напиша за художествената дърворезба и за прочутата Траперска къщичка, която построих в Аляска, която ми беше дом, позната на всички туристи, които пътуват с кола, като спирка за почивка, и може да я напиша. Всичко, което имам, ще споделя с Пери. Всеки път, когато ям, и той ще яде, и когато умра, имам застраховка, която ще му се изплати, тъй че той ще може да почне нов живот, когато бъде свободен. В случай че тогаз не съм жив.

Тази биография винаги предизвикваше буря от различни чувства у Пери. Най-напред самосъжаление, а после любов и ненавист едновременно, обаче ненавистта неизменно вземаше връх. И повечето от спомените, които тя събуждаше, бяха нежелани. Всъщност първата част от живота му, която Пери можеше да си спомни, беше ценна — фрагмент от аплодисменти и обаяние. Беше може би тригодишен и седеше със сестрите си и по-големия си брат на пейките на едно открито родео. На арената стройно момиче от племето чероки яздеше див кон, „мъжки мустанг“, и отпуснатата й коса се мяташе напред-назад, вееше се като косата на танцьорка на фламенко. Името на момичето беше Фло Бъкскин, бе професионална изпълнителка на родео, „шампион ездач на мустанги“. Такъв беше и съпругът й Текс Джон Смит. По време на турнето на „Уестърн Родео“ красивата индианка и симпатичният ирландски каубой се бяха срещнали, ожениха се и имаха четирите деца, които сега седяха на пейките. (А Пери си спомняше много подобни родео спектакли — виждаше баща си да подскача в кръг от въртящо ласо, майка си със сребърни и тюркоазни гривни, дрънчащи по китките й, да язди с бясна скорост и да изпълнява различни номера. И всичко туй изпълняваше най-малкото дете с възторжено вълнение и караше тълпите в градчетата от Тексас до Орегон да „стават на крака и да ръкопляскат“.)

Докато Пери стана на пет години, двойката „Тексас и Фло“ продължиха да обикалят със своя номер Родео. Но този начин на живот не беше „бидон“ със сладолед. Пери разправи веднъж: „Шестимата пътувахме с един стар камион, спяхме в него, хранехме се понякога само с каша, шоколад и кондензирано мляко, захарта в него разслаби бъбреците ми. Затова винаги намокрях леглото си.“ Все пак това не беше нещастно съществуване особено за едно малко момче, което се гордее с родителите си, възхищава се от майсторството и куража им — положително по-щастлив живот от онзи, който настъпва по-късно. Защото поради заболяване Фло и Текс бяха принудени да се оттеглят от занаята си. Установиха се близо до Рино, Невада. Биеха се и Фло „обикна уискито“, а когато Пери стана на шест години, замина за Сан Франциско и взе децата със себе си. Стана точно тъй, както старият човек беше писал: „Оставих я да върви, казах й довиждане, докато вземаше колата и мъ устави (тува беше при Кризата). Моите деца ревяха с цяло гърло. Тя само ги кълнеше и казваше, че те ще избягат по-късно, за да дойдът да мъ видят“. И наистина през следващите три години Пери бяга няколко пъти, реши да намери баща си, защото бе вече загубил майка си, научил се беше „да я презира“. Алкохолът промени лицето, надебели фигурата на някогашната стройна и подвижна индианска девойка от племето чероки, „отрови душата й“, изостри езика й до най-долна степен, така притъпи самоуважението й, че тя просто не си правеше труда да пита за имената на пристанищните хамали, на трамвайните кондуктори и други подобни, които приемаха, каквото тя безплатно им предлагаше (само настояваше да пият най-напред с нея и да танцуват под звуците на един стар грамофон).

Следователно, както си припомняше Пери: „Винаги мислех за татко, надявах се, че ще дойде и ще ни отведе. Спомням си, сякаш е станало преди секунда, когато го видях пак. Стоеше в училищния двор. Но татко не поиска да ми помогне. Каза ми да бъда послушен, притисна ме до себе си и си отиде. Скоро след това майка ми ме настани в едно католическо сиропиталище, онова, където Черните вдовици бяха винаги против мен. Биеха ме. Защото си мокрех леглото. Това е една от причините да не понасям калугерки. И бог. И религия. Но по-късно открих, че има и по-лоши хора. Защото след два месеца ме изхвърлиха от сиропиталището и тя (майка му) ме настани на още по-лошо място. Приют за деца, оглавяван от Армията на спасението[6]. И там ме мразеха, че си мокрех леглото и защото бях полуиндианец. Имаше една сестра, наричаше ме «мръсен негър» и казваше, че няма разлика между мръсни негри и индианци. А каква мръсница беше самата тя! Изчадие! Ето какво правеше. Напълваше една вана с леденостудена вода, слагаше ме вътре и ме държеше потопен, докато посинея. Почти се удавях. Но разбраха какво прави, кучката! Защото хванах пневмония и едва не пукнах. Докато бях много болен, татко се върна. Когато оздравях, той ме отведе.“

Почти цяла година бащата и синът живяха в къщата близо до Рино и Пери ходеше на училище. „Завърших трети клас — припомня си Пери. — И това бе краят. Никога вече не се върнах в училище. Защото през лятото татко построи един примитивен трейлър и го нарече «къща на колелета». В него имаше два нара и мъничко преградено място за готвене. Печката беше хубава. Всичко можеше да се готви на нея. Печахме си хляб. Правех консерви, туршии от ябълки, ябълково желе. Тъй или иначе, следващите шест години обикаляхме страната. Никъде не се застоявахме дълго. Когато останехме някъде за по-дълго време, хората почнаха да се заглеждат в татко, да се държат тъй, сякаш той беше някакъв рядък екземпляр. А аз мразех това, мъчно ми беше. Защото тогава го обичах, макар че понякога беше груб с мен… Деспотичен като дявол. Но тогава го обичах. Затова винаги се радвах, когато пътувахме.“ А те „пътуваха“ за Уайоминг, Айдахо, Орегон, накрая Аляска. В Аляска Текс научи своя син да мечтае за злато, да го търси в пясъчните плитчини на снежните потоци. Там Пери се научи и да си служи с оръжие, да одира кожите на мечки, да намира дири на вълци и елени.

„Колко беше студено, господи — припомняше си Пери. — Татко и аз спяхме притиснати един до друг, завити с одеяла и мечи кожи. Призори приготвях закуската; бисквити и петмез, пържено месо и тръгнахме да си изкарваме хляба. Всичко щеше да бъде наред, ако не бях пораснал. Колкото по-голям ставах, толкова по-малко ценях татко. От една страна, знаеше всичко, но, от друга — нищо не знаеше. Не ме познаваше. Не си мръдваше ума ни йота, за да ме разбере. Например че започнах да свиря на хармоника още от първия път, когато една ми попадна в ръцете. И на китара. По природа бях много музикален, а това татко не съзнаваше. И не се интересуваше. Обичах и да чета. Да подобрявам речника си. Да съчинявам песни. Можех и да рисувам. Но никога никой не ме насърчи — нито той, нито някой друг. Нощем лежах буден — отчасти, защото се мъчех да контролирам мехура си, и отчасти, защото непрекъснато мислех. Винаги когато беше толкова студено, че не можеше да се диша, си мислех за Хаваи… за един филм, който бях гледал… с Дороти Ламур. Исках да отида там… където беше слънцето… И ходиш облечен само с трева и цветя.“

Една мека вечер по време на войната през 1945 Пери, облечен много по-плътно, се намери в един салон за татуиране в Хонолулу, където татуираха змии и кинжал на лявата му ръка — над китката. Той се озова там по следния начин: скарване с баща си, пътуване на автостоп от хижата в Аляска до Сиатъл, посещение в бюрото за рекрутиране на моряци за търговския флот. „Но никога не бих постъпил там, ако знаех какво ме чака — каза веднъж Пери. — Работата никак не ми тежеше, харесваше ми да бъда моряк — пристанищата и тъй нататък. Но цариците на парахода не ме оставяха на мира. Едно шестнадесетгодишно дете, едно дребно момче… Разбира се, можех да се оправя сам. Но много от цариците, както знаете, не са женствени. Дявол да го вземе, срещал съм такива, които могат да хвърлят игрална маса през прозореца и пианото след нея. Този вид хора могат да ти извадят душата, особено когато са двама, сдружават се и те нападат, а ти си още само едно дете. Направо те карат да ти се прииска да се самоубиеш. Години по-късно, когато постъпих в армията и бях изпратен в Корея — същият проблем се яви. Имах добра репутация в казармата. Наградиха ме с бронзова звезда. Но никога не ме повишиха. След четири години воюване, през цялата проклета корейска война, трябваше поне да стана ефрейтор. Но не станах. Знаете ли защо? Защото сержантът ни беше грубиян. Защото не се съгласих… Ех, как мразя тая работа! Не мога да я понасям! Макар че… не знам… някои хомосексуалисти са ми били много симпатични. Докато не се опитваха. Най-скъпият ми приятел, много чувствителен и интелигентен, се оказа такъв.“

Във времето между напускането на търговския флот и постъпването си в армията Пери се беше сдобрил с баща си, който, след като синът му го остави, се премести в Невада и после пак в Аляска. В 1952 — годината, в която Пери беше демобилизиран, старецът бе погълнат от планове, които щяха да сложат край на пътуванията му. „Татко беше в треска — разправи Пери. — Писа ми, че е купил парче земя край шосето за Анкъридж. Пишеше ми, че щял да построи там ловджийска хижа, място за туристи. «Леговището на траперите» — така щеше да се нарича хижата. И ме помоли да отида веднага да му помогна при строежа. Сигурен беше, че ще натрупаме пари. Добре, но когато бях още в армията, в казармата на Форт Люис, Вашингтон, бях си купил мотоциклет (смъртоциклети би трябвало да ги наричат) и щом ме демобилизираха, тръгнах за Аляска. Стигнах до Белингъм, горе на границата. Валеше дъжд. Моторът ми се подхлъзна.“

Катастрофата забави отиването му в Аляска с цяла година. Половин година мина в операции и лежане в болница. Другата половина той прекара в горския дом на един млад индиански дървар и рибар, близо до Белингъм, възстановявайки здравето си. „Джо Джеймс. Той и жена му ме приеха като свой. Разликата във възрастта ни беше само две-три години, но те се отнасяха с мен като към свой син. Това беше хубаво, защото се грижеха за децата си и ги обичаха. По онова време имаха четири, после числото им стигна до седем. Джо и семейството му бяха много добри към мен. Бях с патерици и доста безпомощен. Просто трябваше да седя и за да се чувствувам полезен, почнах нещо като училище. Учениците бяха децата на Джо и децата на някои техни съседи. Класовете водехме във всекидневната. Учех ги да свирят на хармоника и китара. Да рисуват и пишат красиво. Всеки, който види почерка ми, казва, че е хубав. Вярно е, и то защото веднъж си купих учебник по краснопис и се упражнявах, докато почнах да пиша също като в учебника. Четяхме и приказки — децата четяха поред и аз ги поправях, докато четяха. Беше забавно. Обичам деца. Малки деца. Хубаво беше тогава. Но дойде пролетта. Можех да вървя, макар че краката ме боляха. А татко още ме чакаше.“

Чакаше, но не бездействаше. Когато Пери пристигна на определеното за хижата място, баща му беше свършил най-трудната работа сам. Беше почистил терена, насякъл необходимия дървен материал, натрошил и пренесъл с количка вагони чакъл. „Но не почваше строежа, докато аз не дойда. Всяко проклето нещо направихме сами. От време на време ни помагаше един индианец. Татко беше се вманиачил. Нямаше значение какво беше времето — снежни бури, дъждове, вятър, който поваляше дърветата, — ние строяхме. В деня, в който покривът беше готов, татко танцува по него, вика, смя се, изигра една жига. Е, стана доста необикновена хижа. В нея можеха да преспиват двадесет души. В трапезарията имаше голяма камина. Имаше фоайе за коктейли. Там щях да забавлявам гостите. Да пея и т.н. Открихме бизнеса в 1953.“

Но очакваните ловци не се появиха. Обикновени туристи, малкото, които капеха по пътя, спираха от време на време да фотографират невероятната недодяланост на „Леговището на траперите“, но рядко оставаха да пренощуват. Известно време се залъгвахме. Мислехме, че ще се популяризира. Татко опита известни трикове. Направи „Градина на спомените“ с „Кладенец на пожеланията“. Сложи рисувани реклами по шосето. Но нищо не помогна. Когато разбра това и видя, че няма полза, че всичко, което сме направили, е да затрием себе си и парите си, почна да си го изкарва на мен. Да ме командва. Да се озлобява. Да казва, че не съм свършил полагаемата ми се част от работата. Вината не беше негова, както не беше и моя. В такова състояние, без пари, с малко храна, нямаше как да не газим по нервите си. Дойде момент, когато бяхме направо гладни. За което привидно се счепкахме. За една бисквита. Татко грабна една бисквита от ръката ми и каза, че ям прекалено много и какво лакомо егоистично копеле съм и защо не се махна. Че не иска да стоя повече там. Продължи тъй, докато не изтраях. Ръцете ми сграбчиха гърлото му. Моите ръце — но не можех да ги контролирам. Те искаха да го удушат. Татко е гъвкав и хитър борец. Отскубна се и хукна за пушката си. Върна се и я насочи срещу мен. Каза: „Погледни ме, Пери. Аз съм последното живо същество, което виждаш.“ Не мръднах. Но той разбра, че пушката дори не е пълна, и почна да плаче. Седна на пода и зарева като дете. После, предполагам, мен вече не ме беше яд на него. Жал ми беше. За двама ни. Но от това нямаше никаква полза — нищо не можех да му кажа. Излязох да се поразходя. Беше април, но в гората имаше дълбок сняг. Вървях, докато падна здрач. Когато се върнах, хижата беше тъмна, вратите заключени. И всичко, което притежавах, лежеше вън на снега, където го беше изхвърлил татко. Книги. Дрехи. Така ги и оставих. Вдигнах само китарата и тръгнах по шосето. Нямах нито долар в джоба си. Около полунощ един камион спря да ме вземе. Шофьорът ме попита къде отивам. Казах му: „Накъдето вие сте тръгнали. Там отивам.“

Няколко седмици по-късно, след като пак се подслони при семейство Джеймс, Пери реши къде точно да отиде — Урстър, Масачузетс — родния град на „един приятел от казармата“, който, смяташе Пери, може да го приеме и да му помогне да намери „добре платена работа“. Различни отклонения удължиха пътуването му на изток; ми чинии в един ресторант в Омаха, помпа бензин в един гараж в Оклахома, работи един месец в някакво ранчо в Тексас. През юли 1955 г. беше стигнал, на път за Урстър, до едно канзаско градче Филипсбърг и там „съдбата“ под формата на „лоша компания“ се изяви. „Името му беше Смит — каза Пери. — Също като моето. Дори не си спомням първото му име. Просто някой, с когото се запознах някъде. Той имаше кола и каза, че ще ме закара до Чикаго. Тъй или иначе, като минавахме през Канзас, стигнахме до това малко място Филипсбърг и спряхме да разгледаме една географска карта. Мисля, че беше неделя. Магазините бяха затворени. Улиците тихи. Моят приятел там, господ да го поживи, се огледа наоколо и «предложи» да се вмъкнат в едно съседно здание «Чандлър Сейлз къмпъни».“ Пери се съгласи и те влязоха с взлом в празните помещения и задигнаха няколко канцеларски пособия (пишещи и сметачни машини). И с това би се свършило, ако няколко дни по-късно крадците не бяха нарушили правилата за уличното движение в град Сейнт Джоузеф, Мисури. „Нещата бяха още в колата. Полицаят, който ни спря, искаше да знае от къде сме ги взели. Направиха една малка проверка и, както те казват, бяхме «възвърнати» във Филипсбърг, Канзас. А там хората си имат много уютен затвор. Или затвори, ако предпочитате.“ Но вътре в четиридесет и осем часа Пери и съучастникът му намериха отворен прозорец, скочиха през него, откраднаха една кола и се упътиха на северозапад — Мак Кук, Небраска. „Скоро мистър Смит и аз се разделихме. Не знам изобщо какво е станало с него. Ние двамата влязохме в списъка на «търсените» от ФБР. Но доколкото знам, него никога не го хванаха.“

Един дъждовен следобед през ноември, същата година, Пери слезе от автобуса на компанията „Грейхаунд“ в Урстър, масачузетски фабричен град със стръмни улици, които и в най-хубаво време изглеждат мрачни и недружелюбни. „Намерих къщата, където живееше приятелят ми. Приятелят ми от войната в Корея. Но хората там ми казаха, че е напуснал преди шест месеца и нямат представа къде е отишъл. Много жалко, голямо разочарование, краят на света и други подобни… И така намерих един магазин за алкохолни напитки, купих си кило и половина италианско червено вино, върнах се на автобусната спирка, седнах там, пих си виното и се постоплих. Наистина се забавлявах, докато дойде един и ме арестува за скитничество.“ Полицията вписа Пери като „Боб Търнър“, име, което си беше присвоил, защото неговото беше вече в списъка на ФБР. Лежа в затвора четиринадесет дни, глобиха го десет долара и в друг дъждовен ноемврийски следобед замина от Урстър. „Отидох в Ню Йорк и си взех стая в един хотел на Осмо авеню — каза Пери. — Близо до 42-ра улица. Най-после си намерих работа — нощна. В един пасаж с евтини магазинчета вършех това-онова. Точно на 42-ра улица до един ресторант. Там се хранех — когато се хранех. За три месеца нито веднъж не излязох от квартала Бродуей. Само защото нямах подходящи дрехи. Чифт каубойски панталони и ботуши. Но на 42-ра улица никой не обръща внимание, всичко минава — всичко. В живота си не съм виждал толкова много чешити.“

Той изкара зимата в онзи грозен, осветен с неонова светлина квартал, чийто въздух е пропит от миризмата на пуканки, горещи кренвирши, оранжада. И тогава, една светла мартенска сутрин в навечерието на пролетта, както той си спомня, „две ченгета от ФБР ме събудиха. Арестуваха ме в хотела. Бум! — По етапен ред обратно в Канзас. Във Филипсбърг. В същия оня уютен затвор. Разпитваха ме на кръст — кражба, бягство от затвора, кражба на кола. Дадоха ми пет до десет години. В Лансинг. След като поседях там, писах на татко. Съобщих му новината. Писах и на Барбара, моята сестра. По това време, с течение на годините, само тя ми бе останала. Джими се самоуби, Фърн се хвърли от прозореца. Майка ми умря преди осем години. Нямах никого освен татко и Барбара.“

Между избраните неща, които Пери предпочиташе да не оставя в хотелската стая в Мексико Сити, имаше и едно писмо от Барбара. Писмото, написано с доста ясен почерк, беше от 28 април 1958 г., приблизително две години след влизането на Пери в затвора:

Мили братко Пери,

Днес получихме 2-то ти писмо и прости ме, че не писах по-рано. Времето тук, като и при теб, се стопля и може би ме хваща пролетна треска, но ще се постарая да не се разболявам. Първото ти писмо много ме обезпокои, както, сигурна съм, ти си подозирал, но туй не е причината да не ти пиша. Вярно е, че съм постоянно заета с децата и трудно намирам време да седна и събера мислите си, да ти напиша писмо, каквото искам да ти пиша от известно време. Джони се научи да отваря вратите, да се качва по столовете и по другите мебели и постоянно се страхувам да не падне.

Мога от време на време да оставям децата на двора да си играят, но винаги трябва да отивам с тях, тъй като могат да се ударят, ако не внимавам. Но нищо не е вечно и знам, че ще ми е мъчно, когато почнат да тичат из квартала и аз няма да знам какво правят. Ето няколко статистики, ако това те интересува.

Височина Тегло Номер на обущата
Фреди 80 см 13,500 кг 23
Бейби 90 см 15 кг 24
Дони 68 см 13 кг 22

Както виждаш, Дони е доста едро дете за 15-месечно бебе, има 16 зъба и е живо и умно момченце — хората не могат да не го обичат. Носи същия номер дрехи като Бейби и Фреди, само че панталоните им са му още много дълги.

Ще се помъча да ти напиша дълго писмо, затова сигурно на много пъти ще прекъсвам, както сега, понеже точно е време за банята на Дони — Бейби и Фреди се окъпаха тази сутрин и тъй като е доста студено, прибрала съм ги вътре. Скоро ще продължа.

За писането ми на машина — Първо — аз не мога да лъжа! Не съм машинописка. Пиша с 1 до 5 пръста и макар че се справям и помагам на големия Фред в работата му, това, което на мен взема 1 час, да го напиша, сигурно ще вземе 15 минути на някой опитен. Сериозно, нямам нито време, нито желание да уча професионално. Но мисля, че е чудесно, дето си постоянствал и си станал такъв отличен машинописец. Наистина смятам, че ние много лесно се приспособяваме (Джими, Фърн, ти и аз) и всички сме надарени с основен усет към артистичното — между другите неща. Дори и мама и татко бяха артистични.

Убедена съм, че никой от нас не трябва да обвинява никого за това, което сме направили с личния си живот. Доказано е, че на 7-год. възраст повечето от нас са стигнали възрастта на разума, което значи, че на тази възраст ние разбираме и знаем разликата между редното и нередното. Разбира се, обстановката играе ужасно важна роля в живота ни, както католическият пансион игра в моя — аз съм много признателна за това влияние. А Джими беше най-силният от всички ни. Помня как работеше и ходеше на училище, когато нямаше кой да му каже да ходи, и то беше негово собствено желание, да направи нещо от себе си. Никога няма да узнаем причината за туй, което стана накрая, защо направи туй, което направи, но мен още ме боли, като си помисля. Такава загуба! Но ние много рядко можем да контролираме слабостите си, а това се отнася и до Фърн, и до стотици хиляди други хора, включително и до нас, защото всички имаме слабости. При теб — не зная каква е твоята слабост, но чувствам — не е срамота да имаш мръсно лицесрамота е да го оставяш мръсно.

Най-искрено и с обич към тебе, Пери, защото ти си ми единственият жив брат и си вуйчо на децата ми, ти казвам, че не мога да се съглася, нито да приема за редно отношението ти към нашия баща. И към затварянето ти. То е справедливо. Ако те хваща яд, по-добре успокой се, защото аз разбирам, че никой от нас не приема радостно критика и естествено е да се чувства известна неприязън към онзи, който критикува, затова очаквам едно-две неща: а) да не ми пишеш изобщо или б) да ми пишеш точно какво мислиш за мен.

Надявам се, че греша, и искрено вярвам, че доста ще си помислиш върху това писмо и ще се помъчиш да разбереш как някой друг се чувства. Моля ти се, разбери, аз знам, че не съм авторитет, и не се хваля с голяма интелигентност или образование, но твърдо вярвам, че съм нормален човек, с елементарен разсъдък и с желание да прекарам живота си според законите на бога и на човека. Вярно е също, че понякога и аз съм „падала“, както е нормално, защото, както казах, и аз съм човек и следователно имам човешки слабости, но въпросът пак е — не е срамота да имаш мръсно лице, срамота е да го оставиш мръсно. Никой по-добре от мен не знае моите недостатъци и грешки, затова няма да те отегчавам повече.

Сега, първо и най-важно — татко не е отговорен нито за твоите лоши постъпки, нито за добрите ти дела. Каквото ти си направил, лошо или хубаво, е твое собствено дело. От това, което аз лично зная, ти си живял живота си точно тъй, както ти е било угодно, без да се съобразяваш с обстоятелствата или с хората, които те обичат и които можеш да наскърбиш. Дали съзнаваш това, или не — твоето седене в затвора поставя в неудобно положение и мен, и татко — не заради това, което си направил, а от факта, че не виждам у тебе никакви признаци за истинско разкаяние и не личи да показваш уважение към каквито и да са закони, към хората, към нищо. От писмото ти се вижда, че цялата вина за твоите грешки е винаги у някого другиго, никога у теб. Признавам, че наистина си интелигентен и имаш прекрасен език, когато говориш, и наистина смятам, че можеш да направиш всичко, което решиш, и да го направиш добре, но какво точно искаш да направиш и имаш ли желание да работиш и да направиш едно искрено усилие да постигнеш това, което избереш да правиш? Хубавите неща трудно стават, сигурна съм, че си чувал туй много пъти, но ако го чуеш още веднъж, няма да ти навреди.

В случай че искаш да знаеш истината за татко, сърцето му е разбито заради тебе. Всичко би дал да те извади оттам, да има сина си обратно при себе си, но страхувам се, че ти би го наскърбил още повече, ако можеш. Той не е добре, остарява и както се казва, „не го бива“. Той е грешил понякога и го съзнава, но каквото е имал и където е бил, делил е живота си и нещата си с теб, а това не би направил за никого другиго. Не казвам, че му дължиш вечна благодарност или пък живота си, но си длъжен да го уважаваш и да се държиш с него както трябва. Лично аз се гордея с татко. Обичам го и го уважавам като мой баща и ми е жал, че избра да живее като самотен вълк заедно със сина си, иначе можеше да бъде при нас, да се радва на обичта ни, вместо да е сам в своята „къща на колела“ и да копнее, и да чака, и да му е мъчно за тебе, неговия син. Тревожа се за него и когато казвам, че се тревожа, включвам и моя мъж, защото и той уважава нашия баща. Защото той е човек. Вярно е, че няма голямо образование, но в училище ние само се научаваме да четем думите и да ги пишем, а приложението на тия думи в самия живот е нещо друго, което само животът и опитът могат да ни научат. Татко е живял и ти показваш невежество, като го наричаш необразован и неспособен да разбере „научното значение и т.н.“ на проблемите в живота. Майката е все още единственият човек, който може да премахне с целувка болката от удареното място на детето — обясни ми това научно.

Съжалявам, че ти говоря тъй остро, но чувствам, че трябва да кажа какво мисля. Жалко, че то ще се цензурира (от затворническите власти) и искрено се надявам, че това писмо няма да попречи на евентуалното ти освобождаване, но смятам, че трябва да знаеш и да разбереш колко ужасно си ни огорчил. За татко е по-тежко, тъй като аз съм се посветила на семейството си, но ти си единственият, когото той обича — накратко, ти си неговото „семейство“. Знае, разбира се, че аз го обичам, но както ти е известно, между нас няма близост.

Осъждането ти не е нещо, с което да се гордееш, а ще трябва да живееш с него и да се помъчиш да го заличиш и това може да се направи, но не с отношението, което ти имаш. Да смяташ, че всички са глупави, необразовани и не разбират. Ти си човешко същество със свободна воля, която те поставя над животните. Но ако прекараш живота си без чувство и състрадание към околните, ти си като животните, „око за око, зъб за зъб“, но щастието и спокойствието не се постигат по тоя начин.

Колкото се отнася до отговорността, на никого не му се иска да има отговорности — но всички ние носим отговорност към обществото, в което живеем, и към неговите закони. Когато дойде време да се поеме отговорността за дом и деца или за работа, тогава момчетата се отделят от мъжете — защото сигурно можеш да разбереш каква бъркотия би настанала в света, ако всеки каже: искам да бъда човек без отговорности, да говоря всичко, каквото ми дойде на ума, и да постъпвам, както аз си искам. Ние всички имаме свободата да говорим и да постъпваме, както искаме, поотделно, при условие че тази свобода на словото и действието не вредят на околните.

Помисли за това, Пери. Ти си много интелигентен, но разсъжденията ти някак са отплеснати. Може би се дължи на напрежението в затвора. Но какво и да е, помни, ти и само ти си виновен, и само от теб зависи да преодолееш тази част от живота си. Надявам се, че ще се обадиш скоро.

С любов и молитви

твоите сестра и зет,

Барбара и Фредерик,

и децата

Пери запази това писмо и го включи в колекцията си от избрани съкровища. Не защото беше подтикван от привързаност. Ни най-малко. Той „ненавиждаше“ Барбара и само преди два дни беше казал на Дик:

— Единственото, за което съжалявам, е, че сестра ми не беше в оная къща.

(Дик се засмя и призна подобен копнеж: „А аз непрекъснато мисля колко забавно щеше да бъде, ако втората ми жена беше там. Тя и проклетите й роднини.“) Не, той ценеше това писмо само защото неговият приятел от затвора, „суперинтелигентният“ Уили Джей, му беше написал един „много чувствителен“ анализ — два листа, напечатани на пишеща машина със заглавие:

ВПЕЧАТЛЕНИЯ, КОИТО НАТРУПАХ ОТ ПИСМОТО

1. Когато е започнала да пише, тя е имала намерение да го превърне в демонстрация на съчувствие и християнска принципност. Искам да кажа, че в отговор на твоето писмо до нея, което очевидно я е раздразнило, тя е имала намерение да ти подложи и другата си буза с надежда, че по този начин ще те накара да съжаляваш за първото си писмо и да те постави в отбранителни позиции във второто.

Малко хора обаче могат успешно да демонстрират даден принцип от общоприетата етика, когато разсъжденията им са подяждани от емоционалност. Твоята сестра потвърждава тази слабост, защото, колкото повече пише, толкова повече разумът й отстъпва пред раздразнението — мислите й са хубави, ясни — продукт на интелигентност, но пристрастна, заинтересована интелигентност. Това е ум, движен от емоционални реакции на спомени и раздразнение; следователно, колкото и мъдри да са съветите й, те не успяват да вдъхнат у теб решение или ако има такова, то ще бъде решението да си отмъстиш, като я наскърбиш в следващото си писмо. По този начин ще започне един цикъл, който може само да кулминира в по-продължителен яд и в по-големи беди.

2. Писмото е глупаво, но е резултат на човешки недостатъци. Твоето писмо до нея и това тук, нейният отговор, не са успели в своето предназначение. Писмото ти е било опит да обясниш гледището си за живота, тъй като ти неминуемо си повлиян от това гледище.

Предрешено е било писмото ти да бъде разбрано криво или да бъде взето в буквален смисъл, защото твоите идеи са противоположни на общоприетите норми. Какво по-общоприето от една домакиня с три деца, която се е „посветила“ на семейството си??? Какво по-естествено от това, че тя се възмущава от един противник на общоприетото? В общоприетото има много лицемерие. Всеки мислещ човек съзнава този парадокс, но когато имаш работа с обикновени хора, по-изгодно е да не ги третираш като лицемери. Тук не се касае до вярност към собствените ти концепции, а до компромис, за да можеш да останеш индивидуалист, без непрекъснатата заплаха от общоприетото. Нейното писмо не успява, защото тя не може да схване дълбочината на твоя проблем, не може да проумее натиска, упражняван върху теб от заобикалящата те обстановка, от интелектуалното раздразнение и от нарастващата у теб тенденция към изолация.

3. Тя смята, че:

а) Ти клониш определено към самосъжалението.

б) Че си прекалено пресметлив.

в) Че всъщност не заслужаваш осем страници писмо, писано в интервалите между майчинските й задължения.

4. На 3-та страница тя пише: „Убедена съм, че никой от нас не може да обвинява никого и т.н.“ По този начин оправдава онези, които са й оказали влияние в детските години. Но това ли е цялата истина? Тя е съпруга и майка. Почтена и малко или много осигурена. Лесно е да не обръщаш внимание на дъжда, когато имаш мушама. Но как щеше да се чувства тя, ако трябваше да си изкарва прехраната на улицата? Щеше ли да бъде пак всеопрощаваща към хората от нейното минало? Положително не. Нищо не е по-обикновено от това да чувстваш, че други са виновни за твоите несполуки и да забравяш онези, които са дали своя принос за постиженията ти.

5. Сестра ти уважава твоя баща, но същевременно негодува от факта, че ти си бил предпочитаният. В това писмо личи рафинираната й ревност. Между редовете тя поставя въпроса; аз обичам татко и съм се старала да живея така, че той да се гордее, дето съм негова дъщеря. А трябва да се задоволявам с трохите от неговата привързаност. Защото той обича теб, а защо трябва да е тъй?

Явно е, че с течение на годините баща ти се е възползувал чрез писмата си от емоционалната натура на сестра ти. Рисувайки картина, която отговаря на нейната представа за него — бездомен пес, прокълнат с един неблагодарен син, когото е отрупвал с любов и грижи, само за да бъде в замяна позорно третиран от него.

На 7 стр. тя изказва съжаление, че писмото ще бъде цензурирано. Но всъщност никак не съжалява. Доволна е, че ще мине през ръцете на цензурата. Подсъзнателно, когато го е писала, тя е мислила за цензурата с надежда да им внуши идеята, че семейство Смит е много сплотено: „Моля ви, не съдете за нас, останалите, по Пери.“

Колкото до майчинската целувка по удареното място у детето, това е женска форма на сарказъм.

6. Ти и пишеш, защото:

а) Я обичаш посвоему.

б) Чувстваш нужда от този контакт с външния свят.

в) Можеш да я използваш.

Заключение: от кореспонденцията между теб и сестра ти не може да има никаква полза. Развивай темите на писмата си в рамките на нейните разбирания. Не споделяй личните си заключения. Не я карай да застава в отбрана, не й позволявай и теб да поставя в отбранителна позиция. Уважавай ограничеността й, която й пречи да вниква в твоите разбирания, и не забравяй, че тя се засяга, когато критикуваш баща си. Бъди постоянен в отношенията си към нея и не затвърждавай с нищо повече мнението й, че си слаб характер — не защото се нуждаеш от нейната добра воля, а защото тогава ще трябва да очакваш нови писма като това, а те само биха задълбочили твоите и без друго опасни антиобществени инстинкти.

КРАЙ

Докато Пери продължаваше да сортира и да избира, купът материал, който смяташе много ценен, за да се раздели с него, макар и временно, застрашително нарасна. Но как да постъпи? Не можеше да рискува да изгуби бронзовия медал от Корея или дипломата си от гимназията (издадена от отдел просвета при общината Левънуърт — придобита като резултат от ученето му в затвора). Не му се искаше да рискува и загубата на един голям дебел плик, издут от снимки — предимно негови, — подредени по възраст, от малко хубаво момче, фотографиран, когато беше в търговския флот (на гърба на снимката беше написал „16-годишен, безгрижен и невинен“), до последните снимки от Акапулко. А имаше още около петдесет други неща, които бе решил непременно да вземе със себе си: картите си за скрити съкровища, скицника на Ото и две дебели тетрадки — по-дебелата беше речник, съставен лично от него. Думи, подредени не по азбучен ред, които той намираше „красиви“ или „полезни“, или най-малко „заслужават да се запомнят“. (Пример от една страница: „thanatoid — смъртно; omnilingual — опитен в езиците; amerce — наказание, размерът му е определен от съд; nescient — невежество; facinorus — отвратително покварен; hagiophobia — болезнен страх от свети места и неща; lapidicolous — живеещ под камъни като някои слепи бръмбари; dyspathy — липса на съчувствие, на другарско чувство; psilopher — човек, който на драго сърце би минал за философ; omophagia — ядене на сурово месо, церемония при някои диви племена; depredate — да ограбвам, да крада, да нападам; aphrodisiac — билка или нещо подобно, което възбужда половото желание; megalodactylous — да имаш ненормално големи пръсти; myrtophobia — страх от нощта и тъмнината“.)

На корицата на другата тетрадка почеркът (с който така се гордееше), наситен с женствени заврънкулки, заявяваше, че съдържанието е „Личният дневник на Пери Едуард Смит“ — неточно определение, защото това ни най-малко не беше дневник, а по-скоро вид антология, съставена от съмнителни факти („Всеки петнадесет години Марс се приближава до земята; 1958 е такава година“), стихове и литературни цитати („Никой човек не е остров, създаден да е сам“), пасажи от вестници и книги, парафразирани или цитирани. Например:

Моите познати са много, приятелите ми малко, а тези, които наистина ме познават, съвсем малко.

Чух, че на пазара има отрова за мишки. Изключително слаба, без миризма, без вкус и така напълно се абсорбира, когато се глътне, че не може да се открие никаква следа в мъртвото тяло.

Ако ме поканят да държа реч: „Да ме убият, не мога да си спомня какво исках да кажа… Мисля, че никога не е имало толкова хора в живота ми, които да са били пряката причина да се чувствам тъй много, много радостен. Това е чуден и рядък момент и аз положително съм ви задължен. Благодаря ви.“

Прочетох интересна статия във февруарския брой на едно списание за мъже: „Аз си пробих път към една диамантена мина“.

„Почти невъзможно е за един човек, който се радва на свободата с всичките й прерогативи, да разбере какво значи да бъде лишен от тая свобода“ — казано от Ърл Станли Гарднър.

„Какво е животът? Това е блясък на светулка в нощта. Дъх на бизон през зимата. Малка сянка, която пробягва по тревата и се загубва в залеза на слънцето“ — казано от главатаря Гарванова Стъпка, индиански вожд на племето черен крак.

Последният цитат беше написан с червено мастило и ограден със звезди, нарисувани със зелено; Пери искаше да подчертае „личното му значение“. „Дъх на бизон през зимата“ — точно това определяше гледището му за живота. Защо да се тревожи? За какво да се поти? Човек беше едно нищо, мъгла, сянка, погълната от сенки.

Но, по дяволите, все пак се тревожиш, проектираш, безпокоиш се за ноктите си, за предупреждението от управата на хотела: „Su Dia Fermina a las 2 p.m.“.

— Дик? Чуваш ли ме? — каза Пери. — Наближава един.

Дик беше буден. Нещо повече — той и Инес правеха любов. Сякаш прехвърляше броеница, Дик непрестанно повтаряше: „Хубаво ли ти е, бебко? Хубаво ли ти е?“. Но Инес пушеше и мълчеше. През нощта, когато Дик я доведе в стаята и каза на Пери, че тя ще спи там, Пери, макар да не одобряваше, се съгласи. Но ако си въобразяваха, че държането им го възбуждаше или му се струваше нещо повече от „досадно“, те се лъжеха. Но все пак на Пери му беше жал за Инес. Тя беше такова „глупаво дете“ — наистина вярваше, че Дик има намерение да се жени за нея, и нямаше представа, че намерението му е да напусне Мексико още днес следобед.

— Хубаво ли ти е, бебко? Хубаво ли ти е?

Пери каза:

— По дяволите, Дик. Побързай, хайде! Денят ни свършва в два часа.

 

 

Беше събота, наближаваше Коледа и движението по Мейн Стрийт беше задръстено. Дюи вмъкна колата си в потока от коли, погледна лавровите гирлянди, увиснали над улицата — зеленина, украсена с аленочервени книжни звънчета, които му напомниха, че още не е купил никакъв подарък на жена си и на синовете си. Умът му автоматически отхвърляше всичко, което нямаше връзка с Клътъровата трагедия. Мери и много от техните приятели бяха озадачени от пълната му и болезнена съсредоточеност.

Близък негов приятел, младият адвокат Клифърд Р. Хоуп, му беше говорил откровено:

— Знаеш ли какво става с теб, Ал? Съзнаваш ли, че вече не говориш за нищо друго?

— Ами че за нищо друго не мисля — отговори Ал. — А има вероятност, докато говоря за това, да се сетя нещо, за което не съм помислял по-рано. Някоя нова страна на въпроса. Или може ти да се сетиш. По дяволите, Клиф, какъв смяташ, че ще бъде животът ми, ако това нещо остане „Открито досие“? Години наред ще тичам след предположения и всеки път, когато стане убийство, криминален случай някъде в страната, слабо напомнящ на този, ще трябва веднага да бягам там, да проверявам, да видя дали няма някаква връзка. Но не е само това. Чувствам, че опознах Хърб и семейството му по-добре, отколкото те са се познавали. Те витаят край мен и сигурно винаги ще витаят, докато не разбера какво е станало.

Погълнат така дълбоко от загадката, Дюи беше станал необичайно разсеян. Дори тази сутрин Мари пак го помоли, моля ти се, не забравяй да… но той не можеше вече да си спомни какво трябваше да не забравя. Сети се едва когато се освободи от задръстеното пазарно движение, засили колата по шосето към Холкъм и мина край ветеринарната лечебница на д-р И. Е. Дейл. Разбира се! Жена му го беше помолила да не забравя да прибере котарака Кортхауз Пит. Пит — котарак с козина, подобна на тигър, тежък около седем килограма — беше известна фигура в Гардън Сити, прочут с войнствения си характер — причината за постъпването му на лечение. Една изгубена битка с някакво куче боксер му остави рани, които имаха нужда както от шев, така и от антибиотици. „Изписан“ от д-р Дейл, Пит се настани на предната седалка до господаря си и мърка през целия път до Холкъм.

Детективът се беше упътил към фермата „Ривър Вали“, но понеже искаше да пийне нещо топло, чаша горещо кафе, спря в кафенето „Хартман“.

— Здравейте, хубавецо! — каза мисис Хартман. — Какво ще обичате?

— Само кафе, госпожо.

— Греша ли, или наистина сте отслабнали? — Тя му наля една чаша.

— Малко нещо.

Всъщност през последните три седмици Дюи беше отслабнал около девет килограма. Костюмите му стояха, сякаш ги бе взел назаем от някой по-пълен приятел, а лицето му, което слабо загатваше за професията му, сега приличаше на лице на аскет, отдаден на окултни занимания.

— Как се чувствате?

— Великолепно.

— Изглеждате ужасно.

Безспорно. Но не се чувстваше по-зле от другите членове от екипа от КБР — детективите Дунц, Чърч и Наи. Дюи положително беше по-добре от Харлънд Наи, който, макар и болен от грип, с температура, продължаваше да идва на работа. Тези четирима уморени мъже бяха „проверили“ около седемстотин предположения и слухове. Дюи например беше прекарал два уморителни и загубени дни в опити да открие онази призрачна двойка мексиканци, за която Пол Хелм се кълнеше, че са посетили мистър Клътър в навечерието на убийството.

— Още една чаша, Алвин?

— Не, благодаря, госпожо.

Но тя бе вече взела кафеничето.

— За сметка на заведението, шерифе. Лицето ви ми казва, че имате нужда.

На една маса в ъгъла двама мустакати работници от някаква ферма играеха на дама. Единият от тях стана, приближи до бара, където беше седнал Дюи, и каза:

— Вярно ли е това, което чухме?

— Зависи…

— За оня, дето сте хванали. Дето се е промъкнал в Клътъровата къща. Той е виновният. Тъй чухме.

— Мисля, че сте чули погрешно, приятелю. Да, така мисля.

Джонатан Даниел Андриан, който беше задържан в окръжния затвор, обвинен, че носи скрито оръжие, бе прекарал известен период като пациент в щатската психиатрична клиника в Топика, обаче фактите, събрани от детективите, показваха, че в Клътъровия случай вината му се състоеше само в неуместното му любопитство.

— Добре де, ако не е той, защо, по дяволите, не намерите кой е? Имам пълна къща с жени, които не искат сами да отидат до клозета!

Дюи беше свикнал на такъв вид оскърбления, те бяха част от неговото ежедневие. Той глътна втората чаша кафе, въздъхна, усмихна се.

— Дявол да го вземе, не разправям вицове. Сериозно говоря. Защо не арестувате някого? Затуй ви плащат!

— Я стига с тия глупости! — каза мисис Хартман. — Всички се печем на един огън. Алвин прави всичко, каквото може.

Дюи й смигна.

— Кажете му, госпожо! И много съм ви задължен за кафето.

Работникът почака, докато жертвата му стигна вратата, и изстреля прощален куршум.

— Ако пак някога се кандидатираш за шериф, просто забрави за мойта бюлетина, щото няма да я получиш!

— Я стига с тия глупости — каза пак мисис Хартман.

От кафене „Хартман“ до фермата „Ривър Вали“ разстоянието е една миля. Дюи реши да отиде пеш. Обичаше да прекосява житните поля. Обикновено веднъж или два пъти седмично правеше дълги разходки из собственото си място, обичното парче от прерията, където се надяваше да построи някога къща, да посади дървета и евентуално да посреща правнуци. Това му беше мечтата, но жена му напоследък го бе предупредила, че вече не я споделя. Каза му, че никога няма да помисли да живее съвсем сама „чак там в полето“. Дюи знаеше, че дори и да беше уловил убийците на другия ден, Мари пак нямаше да промени решението си, и то само защото веднъж трагична участ бе сполетяла техни приятели, които живееха в усамотена полска къща.

Разбира се, семейство Клътър не бяха първите убити във Фини или дори в Холкъм. По-старите хора в това малко селище си спомняха „страхотии“, станали преди повече от четиридесет години — Хефнъровото убийство. Мисис Сади Труит, седемдесетгодишната пощаджийка на градчето, е майстор в разказването на тази легендарна история: „Беше август 1920 г. Адска горещина. Един, на име Туниф, работеше на Финъповата ферма. Уолтър Туниф. Имаше кола, но излезе крадена. Разбира се, че е войник, самоотлъчил се от Форт Блистам нейде в Тексас. Беше разбойник положително и много хора се отнасяха с недоверие към него. И тъй, една вечер шерифът, тогаз шериф беше Орли Хефнър, такъв чудесен певец, знаете ли, той сигурно участва сега в небесния хор, една вечер, на трети август, отишъл до фермата да зададе няколко прями въпроса на Туниф. Адска горещина… и резултатът беше, че Уолтър Туниф застреля шерифа право в сърцето. Горкият Орли бил мъртъв, преди да тупне на земята. Дяволът, който го уби, се метнал на един от конете и се отправил на юг по реката. Туй се разчу и мъжете направиха кордон, дълъг няколко мили, и го хванаха тоз Уолтър Туниф. Нямал време да каже здрасти. Защото мъжете бяха много разядосани. Пушките им сами гръмнали.“

Първият контакт на Дюи с престъпността в окръга Фини стана в 1947 г. Инцидентът е отбелязан в досието по следния начин:

Джон Карлайл Полк, индианец, тридесет и две годишен, живеещ в Мъскот, Оклахома, уби Мари Кей Финли, бяла жена, четиридесетгодишна, келнерка, живееща в Гардън Сити. Полк я промуши със счупено гърло от бирена бутилка в една стая на Коупланд, Канзас Сити, Канзас, 9.V.47.

Фактическо описание на разкрит и приключен криминален случай. От трите други убийства, разследвани от Дюи, двете бяха също така ясни. (Двама железопътни работници обраха и убиха един възрастен фермер на 1.XI.52 г.; един пиян мъж преби от бой жена си на 17.VI.56 г.), но третият случай, както го разказа веднъж Дюи, имаше няколко особености: „Всичко започна в Стивънс Парк. Там има платформа за оркестър и под платформата — мъжка тоалетна. Този човек Муни се разхождал из парка. Беше някъде от Северна Каролина, непознат, който минавал през града. Както и да е, той отишъл в мъжката тоалетна и някой го проследил вътре — едно тукашно момче на име Уилмър ли Стебит, двадесетгодишен. По-късно Уилмър Ли твърдеше, че мистър Муни му направил неестествено предложение. И затова съборил мистър Муни на земята, блъснал главата му в циментовия под и го ограбил. Когато това не довършило Муни, той натикал главата му в клозетната чиния и дърпал водата, докато го удавил. Може и тъй да е. Но нищо не обяснява по-нататъшното държане на Уилмър Ли. Първо, той заровил тялото на две мили северозападно от Гардън Сити. На другия ден го изровил и го занесъл на четиринадесет мили в противоположна посока. И това продължило… заравяне и изравяне. Уилмър Ли бил като куче, което си играе с кокал — просто не искал да остави мистър Муни да почива в мир. Най-накрая някой го видял, докато копаел.“ Тези четири (случая преди убийството на Клътърови бяха целият събран опит на Дюи и в сравнение с престъплението, пред което сега стоеше изправен, приличаха на вихрушка, предшестваща ураган.

 

 

Дюи отключи предната врата на Клътъровата къща. Вътре беше топло, защото газовото отопление не беше изключено и стаите, с лъскав и ухаещ на паркетин и лимонова есенция под, изглеждаха само временно необитавани. Сякаш днес беше неделя и семейството щеше да се върне от черква всеки момент. Наследниците, мисис Инглиш и мисис Джаркоу, бяха изнесли пълен камион с дрехи и мебели и въпреки това атмосферата в къщата, сякаш все още обитавана, се беше запазила. Във всекидневната върху пианото стояха отворени нотите на песента „През ръжта“. На закачалката в антрето висеше сива каубойска шапка с петна от пот — Хърбовата. Горе, в стаята на Кениън, върху етажерка над леглото му, очилата на мъртвото момче отразяваха светлината.

Детективът минаваше от стая в стая. Беше обикалял къщата неведнъж; всъщност идваше всеки ден. Тези посещения му бяха някак приятни. За разлика от шума в неговия дом и в шерифството тук беше спокойно. Телефоните, все още с прерязани жици, мълчаха. Великото мълчание на прериите го обграждаше. Можеше да седне на Хърбовия люлеещ се стол, да се люлее и да размишлява. Няколко от заключенията му бяха непоклатими; той вярваше, че смъртта на Хърб Клътър е била главната цел на престъпниците, а подбудата — психопатична омраза или вероятно комбинация от омраза и грабеж; вярваше, че убийствата са били извършени спокойно, може би повече от два часа са минали от влизането на убийците в къщата до напускането й. (Следователят, д-р Робърт Фентън, докладва за една значителна разлика в температурата на телата и на тази основа предположи, че редът на убийствата е бил следният: мисис Клътър, Нанси, Кениън и мистър Клътър.) Тези предположения се поддържаха от убеждението му, че семейството е видяло много добре хората, които са отнели живота им.

По време на това посещение Дюи се спря пред един от прозорците на горния етаж. Недалеч нещо между житните стърнища привлече вниманието му. Беше плашило с мъжка ловджийска пушка и рокля от избеляла басма на цветя. (Сигурно стара рокля на Бони Клътър.) Вятърът си играеше с полата и караше плашилото да се полюшва, да прилича на човешко същество, танцуващо самотно в студената декемврийска нива. И, кой знае защо, Дюи си спомни за съня на Мари. Неотдавна, една сутрин, тя му сервира сбъркана закуска с подсладени яйца и солено кафе, после беше хвърлила цялата вина върху някакъв „глупав сън“, но сън, който не беше се разсеял от светлината на деня. „Беше толкова истински, Ал — каза тя. — Истински като тази кухня. Бях тук, в кухнята. Приготвях вечеря и внезапно Бони влезе. Беше облечена със син ангорски пуловер и изглеждаше много мила и хубава. Аз и казах: «О, Бони… мила Бони… не съм те виждала, откакто се случи онова ужасно нещо.» Но тя не ми отговори, само ме погледна по своя свенлив начин и аз не знаех какво друго да кажа при тези обстоятелства, затова продължих: «Ела, мила, виж какво приготвям на Алвин за вечеря. Тенджера гъста супа от скариди и пресни раци. Почти е готова. Хайде опитай я.» Но тя не искаше. Стоеше до вратата и ме гледаше. После, не знам точно как да ти обясня, тя затвори очите си и почна да клати глава, да чупи ръце, много тихо да скимти и да шепне. Не можех да разбера какво казваше. Но тя ми скъса сърцето, никога не ми е било така жал за някого, прегърнах я. Казах й: «Моля ти се, Бони. О, недей, мила, недей! Няма друг така подготвен като теб да отиде при бога.» Но не можах да я успокоя. Тя пак поклати глава, зачупи ръце и тогава чух какво казваше: «Да бъдеш убит! Да бъдеш убит! Не! Не! Няма нищо по-лошо! Няма нищо по-лошо от това. Нищо!»“

 

 

Беше пладне. Седнал на сламен куфар сред пустинята Мохава, Пери свиреше на хармоника. Дик стоеше до асфалтираното шосе №66 и втренчено гледаше в пустия празен път, сякаш пламъкът в погледа му би могъл да принуди мотористи да се появят. Минаха няколко, но никой не спря при знака за автостоп. Един шофьор на камион на път за Пиндълс, Калифорния, предложи да ги вземе, но Дик отказа. Това не беше „обстановката“, която той и Пери искаха. Те чакаха някой самотен пътник в прилична кола и с натъпкан портфейл — непознат, когото да ограбят, да удушат и да захвърлят в пустинята.

В пустинята звукът често предшества появата на колата. Дик чу далечните вибрации на приближаваща, но все още невидима кола. Пери също ги чу. Сложи хармониката в джоба си, дигна сламения куфар и застана до Дик край шосето. (Куфарът беше единственият им багаж, издут и огънат от тежестта на сувенирите на Пери плюс три ризи, пет чифта бели чорапи, кутийка аспирин, шише текила[7], ножици, бръснач и пила за нокти. (Всички други принадлежности бяха заложени, оставени при мексиканския барман или изпратени в Лас Вегас.) Те наблюдаваха. Светлата точка нарасна и се превърна в синьо купе „додж“ с един пътник. Плешив слаб мъж шофираше сам. Дик вдигна ръка и махна. Колата намали скоростта, Дик хвърли една обаятелна усмивка на мъжа. Колата почти спря. Шофьорът подаде глава от прозореца и изпитателно ги изгледа. Впечатлението, което правеха, очевидно беше тревожно. (След петдесет и четири часово пътуване с автобус от Мексико Сити до Барстоу, Калифорния, и половин ден пеш през пустинята Мохава и двамата бяха брадясали, уморени и прашни.) Колата подскочи напред и засили скоростта. Дик сложи ръце около устата си и извика: „Ти си късметлия, копеле!“ После се засмя и метна куфара на рамото си. Нищо не можеше истински да го ядоса, защото, както по-късно си спомняше, бе „извънредно доволен, че се е върнал в добрите стари Щати“. А и все едно, ще мине друг човек, в друга кола.

Пери извади хармониката си (беше негова от вчера, когато я открадна от един магазин за различни стоки в Барстоу) и засвири началните тактове на песента, която беше станала техен походен марш; една от любимите песни на Пери, и той беше накарал Дик да научи и петте стиха. Един до друг, те тръгнаха в крак по шосето, като пееха: „Очите ми видяха славата на похода господен. Той унищожава гроздовете на отмъщението.“

Сред мълчанието на пустинята техните сурови, млади гласове пееха: „Слава! Слава! Алилуя! Слава! Слава Алилуя!“

Бележки

[1] Превод Цветан Стоянов.

[2] Мярка за течност — 4 1/2 литра. — Б.пр.

[3] Мексиканска царевична питка. — Б.пр.

[4] Истинското нещо (фр.). — Б.пр.

[5] Стиховете са превод на Цветан Стоянов.

[6] Религиозно-благотворителна организация. — Б.пр.

[7] Мексиканска ракия. — Б.пр.