Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthcore, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Скот Сиглър

Заглавие: Земно ядро

Преводач: Виолета Петрова

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-988-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/911


Тази книга се посвещава на Майкъл Р. Мененга и Иво Тера.

Пролог

15 март 1942

Уилфорд Иго-младши сключи пръсти около кръглия камък, пое дълбоко дъх и бутна с всичка сила. Камъкът помръдна на сантиметър и изстърга. Той затаи дъх и зачака, ослушваше се за още звуци от търкащи се камъни — звуци на сигурна смърт.

Но нищо не се чу. Той облекчено си пое дъх. „Няма смисъл да се отпускам — каза си. — Ще трябва да го направя още десетина пъти, докато го отместя“.

— Още малко, Уил — каза приятелят му Самюъл, който стоеше зад него в тясната пещера.

В отговор Уил само изсумтя. Лъчът светлина от миньорската каска на Сам трептеше и шареше във всички посоки. Каската на самия Уил лежеше вдясно зад него — беше се наложило да я свали, за да се провре през тесния процеп в скалите.

Лампата от каската хвърляше първата светлина в това катраненочерно място от десетилетия, а може би и от векове. Вътрешността на пещерата никога не бе докосвана от слънчев лъч. Намираха се много навътре в зоната на вечния мрак.

— Стига си мърдал тая проклета лампа, Сам — изсумтя Уил. — Ако преместя този камък не както трябва, всички ще умрем. — Светлината спря да шари, но само за миг. После отново започна да подскача насам-натам, следваше развълнуваните движения на главата на Сам.

Уил потисна раздразнението си и се опита да се съсредоточи, а това не бе лесно в неговото положение. Бе заклещен в прохода, който бяха успели да отворят със Самюъл и Дъглас през последните три дни. Проходът бе част от много по-голям тунел, който отиваше надолу в планината. Главата на Уил бе в долния край на склона, а тялото му лежеше в наноса прах, който покриваше пода на пещерата. Младежът се чувстваше така, сякаш ще се спуска с главата надолу, макар че в действителност не помръдваше, особено след като не можеше да помести камъка.

Преместването на камъка обаче не бе същинският проблем. Да, наистина трябваше да го премести, просто трябваше да го направи. Но камъните, които го заобикаляха, бяха остатъци от древна хлътнатина. Не можеше да се предвиди как са разположени един спрямо друг. Ако отстранеше „ключов“ камък, дори и малък, всичко можеше да се срути.

— Хайде, Уил — каза Самюъл. Развълнуваният му глас отекна сред студените каменни стени. — Опитай малко наляво.

— Свети нагоре, Андерсън — отговори Уил и отново започна да се бори с варовития камък; ръцете му затрепериха от усилие, примесено с изтощение.

Преди хиляди години през този проход бе минавала подземна река. Сега от нея бе останал само тунелът, покрит от сух нанос прах, дълбок пет сантиметра и фин като брашно. Същият този прах покриваше потната кожа на Уил.

От лицето му капеше пот и заради нелепата му поза изглеждаше сякаш се стича нагоре по врата и бузите му, право в парещите му очи. Уил чуваше тежкото си дишане, докато се бореше с камъка: отекваше силно — не заради клаустрофобично малкото пространство, а заради липсата на каквито и да било други звуци. На стотина метра навътре в пещерата всякакви звуци се изгубваха. Не се чуваха дори насекомите, макар не толкова навътре те наистина бяха странни — слепи щурци с крехки антенки, двойно по-дълги от телата им, някакви бръмбарчета, които непрестанно ровеха в пясъка, и призрачно бели дългокраки паяци, които никога не бяха виждали слънчева светлина.

— Сам, спри да местиш тая проклета лампа! — За Сам възможността да влязат в пещерата, дълбоко в сърцето на планината, да пътуват навътре сякаш са кръвни телца в кръвоносната система на самия камък, бе като сбъдната мечта. Той нямаше търпение да преодолеят тази хлътнатина и да продължат да изследват тунела. Уил също искаше да разбере какво се крие по-нататък, но в момента изобщо не му беше до тунела, геологията или факта, че ужасно му се пикаеше. За него всичко се бе свело до ръцете му и проклетия упорит кръгъл камък, по който вече имаше кръв от ожулените му ръце.

— Опитай малко наляво, Уил — обади се пак Самюъл.

— Благодаря за съвета, Айнщайн — каза Уил, но тъй като нямаше по-добра идея, бутна силно наляво и камъкът се плъзна с цели пет сантиметра.

— Леле! — възкликна Самюъл. — Гледай, гледай, мръдна!

— Мисля, че почти успях — изпухтя Уил. О, проклетият камък искаше да съпротивлява, но беше късно.

Чу глухи стъпки от горната част на тунела. Дъглас Надя пристигаше грациозно като пиян слон. Уил не можеше да разбере как толкова слаб човек може да вдига толкова шум.

— Къде беше, Дъглас? — попита Самюъл. — От двайсет минути се мъчим с този камък.

— Какво искаш да кажеш с това „мъчим“? — попита Уил и отново забута. При всяко движение се ослушваше за свличащи се камъни, но нищо не помръдваше с изключение на големия кръгъл камък.

— Издълбах нещо горе — каза Дъглас. Провлеченият му тексаски акцент прикриваше въодушевлението му.

— Дъглас, нали не си изчегъртал името си на входа на тунела? — В гласа на Самюъл прозвуча истинско раздразнение.

— Не, разбира се. В смисъл — не само моето, а на всички ни. А бе, мислите ли, че ще открием още пещерни рисунки или още някой шантав нож като последния път?

— Че к’во ти пука? — попита Самюъл. — Щом минем, ако тунелът продължава надолу, след петнайсетина метра ще слезем под следващия утаечен слой. И ще можем да проучим състава на планината.

— Направо ме разбиваш, Андерсън — каза Дъглас; острият му смях отекна в стените. — Намерихме изгубено индианско племе, може би дори заровено съкровище, а ти мислиш само за геология. Направо не си в ред.

Двамата продължиха да дърдорят, но Уил не ги слушаше. Последната пречка пред по-нататъшното им изследване бе този камък. Бяха открили отвора, докато правеха проучвания за защитата на Самюъл. Планината Уа-Уа бе само на три часа път с кола от университета „Бригам Йънг“, но в нея се криеха какви ли не чудеса на геологията. Плътният планински варовик сякаш се издигаше направо от югозападните пустинни области на щата.

Преди пет месеца се бяха качили на триста метра по склона на безименен връх. Откриха малко плато и тъмен тесен процеп. Процепът водеше към тунел, който продължаваше на стотина метра навътре в планината и стигаше до древната хлътнатина. Тъй като провизиите им бяха малко, решиха да се приберат и да дойдат пак.

Сега имаха достатъчно провизии и нямаха търпение да изследват пещерите. Трябваше да си проправят път сред тежките камъни, за да се доберат до тунела зад тях. Три дни проучваха хлътнатината, поставяха и малки шашки динамит. След всеки взрив разчистваха разклатените камъни. Бе шумна и изнурителна работа, но всички усилия бяха забравени в мига, в който Уил махна последния.

Камъкът се освободи с ужасен стържещ звук, сякаш протестираше. Докато Уил го измъкваше, всички затаиха дъх: очакваха всичко да рухне и да ги смаже.

Но нищо не се случи.

— На̀ ти — каза Уил, гласът му бе преминал в изтощен шепот. — На̀ ти, гадно лайно такова.

— Стига си дрънкал — каза Самюъл. — Просто се махни оттам по-бързо.

На Уил му се искаше да се измъкне от процепа и да извие врата на Сам, но вече нямаше сили. Самюъл и Дъглас го хванаха за глезените и го издърпаха като умряло животно.

Самюъл клекна пред процепа, легна по гръб и светна с лампата навътре.

— Какво виждаш? — Дъглас клекна до Сам и се опита да надникне.

— Тунелът е прав! Доколкото виждам, поне още петдесет метра!

Самюъл закрещя триумфално. Към него се присъедини и тексаският вой на Дъглас. Уил лежеше по гръб, премалял и потен.

Дъглас го перна по крака.

— Ставай, мързеливецо! Виж Самюъл — вече пълзи навътре.

Уил остана да лежи по гръб и да диша тежко, но извърна глава и загледа как слабичкият Сам се промъква през тесния процеп. Помисли си, че скалите приличат на гигантска каменна уста със свити устни, която засмуква Самюъл като макарон.

— Ставай, богаташче.

Уил с усилие се надигна на лакът.

— Дъг, ако още веднъж ме удариш, кълна се, ще…

— Момчета — прекъсна ги Самюъл и провря глава в тесния отвор. — Чухте ли?

— Кое? — попитаха Дъглас и Уил едновременно.

— Този звук… — каза Самюъл. Кичур от тънката му руса коса се бе измъкнал от каската и се поклащаше пред челото му. Виждаха се само главата и ръцете му. На слабата светлина приличаше на говореща жертва на гилотина, прикована към стена от жълто-кафяви и червени камъни. — Прозвуча като вятър в пустиня или нещо такова. Не го ли чухте?

— Нищо не чух — каза Дъглас. Уил просто се строполи по гръб, взря се в катраненочерния тунел и не обърна внимание на превъзбудения Самюъл. Понякога направо мразеше неизчерпаемата енергия на този хлапак.

— Може да има страничен тунел и да става някакво течение — каза Сам. — О, няма значение. Дайте да видим накъде води този.

— Мисля, че богаташчето ще остане тук — каза Дъглас и направи жест, сякаш да удари Уил по крака, но в последния момент се дръпна, без да го докосне.

Уил не каза нищо, само едва-едва вдигна ръка и му показа среден пръст.

Главата на Самюъл изчезна в тъмната дупка. Дъглас се засмя и го последва с главата напред, едва се провираше в тесния процеп.

Уил лежеше неподвижно със затворени очи и се вслушваше във въодушевения смях на приятелите си, който заглъхваше в нищото. Щеше да ги настигне след малко, просто трябваше да си почине. Пещерата бе тиха и спокойна. Просто щеше да затвори очи за няколко минути, да се отпусне в лишената й от всякакво движение вечност. Може би една кратка дрямка, а после…

Отвори широко очи, но остана съвсем неподвижен. Бе чул съвсем слабо ехо от шум, който някак не подхождаше на такова спокойно място. Слабо тракане, звук от почукване на метал върху камък. И още един звук, нещо, за което не бе сигурен, но което някак извикваше спомени от Чикаго — родния му град.

Напрегна се да чуе звука отново, сякаш ако съсредоточеше слуха си, можеше да се освободи от обгърналата тунела плътна тишина. Без да помръдва, без да диша, без да разбира причината за внезапния си страх, се вслуша.

И отново го чу.

трак-трак, трак, трак-трак

Потракване, а после съскащ, дрезгав, стържещ звук. Веднага разбра защо шумът бе накарал Самюъл да си помисли за пясъчна буря, но сравнението не бе съвсем точно. Сам бе изживял всичките си двайсет и две години в пустините на Южна Юта. За Уил обаче звукът навяваше спомени от силните ветрове в Чикаго.

Това бе звукът на сухи есенни листа и хартия, носени от вятъра и свистящи по бетонните улици и тротоари. За разлика от чикагските ветрове обаче този звук се усилваше и отслабваше отривисто. Напомняше на Уил за един друг звук, от който се бе научил да се пази, когато започна да кръстосва планините със Самюъл и Дъглас преди три години — злостното предупредително тракане на гърмяща змия.

Пребори се с нарастващата паника и внезапния пристъп на клаустрофобия. Реакцията му бе примитивна, инстинктивна и първична.

Претърколи се, надигна се на колене и надникна в дупката, която бе отворил с толкова усилия. Изпита силно желание да побегне, но приятелите му бяха там, вътре. Впери поглед в тунела и се вслуша в усилващото се сухо съскане и тропане… а после чу друг, по-познат звук.

Човешки писък. Дойде някъде дълбоко от тунела. Уил знаеше, че е Самюъл, макар никога да не го бе чувал да пищи. Беше висок, пронизителен, почти женски писък, изпълнен с агония и ужас. Трая само няколко секунди, затихна в един-единствен жален и ужасен стон и спря.

Уил се насили да не мърда. Не можеше да събере смелост да се провре през тесния процеп и да запълзи във вътрешността на планината, но можеше поне да не избяга малодушно и да изчака приятелите си.

Видя подскачаща светлина, преди да чуе ритмичното тропане на тежки стъпки и напрегнатото дишане на човек, който тича, за да спаси живота си. Беше Дъглас — бягаше бързо и тежко по прашния наклон. Лицето и гърдите му бяха оплискани с кръв, сякаш някой бе лиснал върху него цяла кофа. Падна тежко, лицето му се плъзна в прахта, каската му се претърколи и отскочи като отрязана глава. Без да я поглежда, той отново скочи и се затича, вдигаше облаци фина прах с всяка отчаяна стъпка.

— Дъглас! Какво става? — изкрещя Уил.

Дъглас не отговори. Очите му бяха, изцъклени и блестяха, вперени в лампата на Уил.

Тичаше бързо. Зад гърба му Уил видя странни мигащи светлини и някакво движение — едва доловимо, приближаващо очертание на нещо, което умът му не можеше да побере. Преди да успее да разбере какво е, Дъглас се мушна в тесния процеп и запречи гледката към тунела.

Но паниката забавяше движенията му. Ръцете му се мятаха така, сякаш се давеше, а не сякаш се опитваше да се изкачва.

— Дъг, успокой се! — Уил го сграбчи за кървящите ръце. — Дай да те издърпам!

Дъглас издаваше нечленоразделни звуци. От зяпналата му уста хвърчаха слюнки и се смесваха с кръвта на Самюъл, която го покриваше.

Уил задърпа и Дъглас се захлъзга нагоре, но това, което го преследваше, го хвана й силно го задърпа назад. Уил изпусна хлъзгавите му от кръвта ръце. Дъг отчаяно се опитваше да се хване за камъните, но пръстите му бяха сковани като сухи съчки, разпилени от пустинен вятър. Очите му се оцъклиха още повече, устата му се отвори в раздиращ писък, от който на Уил му се прииска да запуши уши и да побегне.

Отново се пребори с порива си да избяга. Протегна се и сграбчи лявата ръка на Дъглас, но невидимият нападател задърпа отново. Дъглас се хлъзна към тъмнината на процепа. Уил задърпа с всичка сила, бореше са да опази приятеля си жив. Странните светлини замигаха в тунела, идваха от нещото, което дърпаше Дъг.

Уил запъна крака в камъка, който бе отместил с цената на толкова усилия, изви гръбнак и задърпа със сетни сили.

През процепа видя да проблясва нещо сребристо. Падна по задник, когато отсреща изведнъж отпуснаха хватката, сякаш противникът в тази игра на теглене на въже бе изпуснал въжето.

Само че не теглеха въже.

Въпреки натрапчивите мисли да бяга, въпреки опитите си да се изправи Уил погледна надолу. Държеше окървавената ръка на Дъглас, срязана точно над китката. Срезът бе прецизен, сякаш направен с хирургически трион.

На светлината на самотната му лампа — единствената светлина във вечния мрак на пещерата — в прахта затупкаха капки кръв. Бялата кост на ръката проблясваше. Мракът го обгърна като пагубен облак.

Не бе съвсем тъмно обаче.

От процепа заблещукаха цветни светлини, заиграха по назъбените сиви скали и бързо станаха по-ярки — това, което бе отнело живота на Самюъл, напредваше през процепа.

Вече нямаше приятели, които да спасява.

Уил хвърли ръката настрани и скочи. Чу шум от движение, стържене на нещо, което се провираше през тесния процеп. Идваше към него, а странните светлини примигваха зловещо. Тласкан от истински ужас, Уил се хвърли към тесния тунел като животно, бягащо от хищник. Ако можеше да се добере до входа, до лагера, да се махне от тунела, да излезе на слънчева светлина, може би щеше да успее да избяга. Може би това нещо не можеше да излезе от пещерата.

Вкопчи се в тази надежда. Бягаше отчаяно. Дишаше тежко, краката му трепереха от умора. Най-накрая зърна слънчева светлина. Със сетни усилия се измъкна от пещерата на малката поляна.

Но не стигна по-нататък.

Статия в „Новини“,

Университет „Бригам Йънг“, 4 април 1942 г.

Изчезнали студенти
Предполага се, че са се загубили в пещерите Шанън Кармайкъл

Днес полицията обяви за изчезнали трима младежи от университета „Бригам Йънг“. Тримата студенти по геология са събирали материали за научни изследвания в планината Уа-Уа в западната част на щата Юта.

Самюъл Дж. Андерсън, 22-годишен, Дъглас Надя, 21-годишен и Уилфорд Иго-младши, 22-годишен, са правили проучвания в отдалечения район. Властите се заели със случая, след като родителите на Андерсън се обадили в университета, за да кажат, че синът им е трябвало да се прибере у дома на 27 март. Полицията на щата Юта е изследвала мястото, където младежите са видени за последно, на 1000 метра надморска височина.

„Мястото е труднодостъпно — съобщи Хенри Изби от полицейското управление на щата Юта. — Отидохме дотам със самолет, но не открихме нищо. Изследвахме района, но не открихме и следа от тях, дори и лагер“.

Според полицията търсенето може да се окаже трудно заради терена, а освен това студентите са били в планината цял месец без никакъв контакт. Изби добави, че не може да се каже в кой момент са пострадали.

„Доколкото можем да кажем, са изчезнали от две или три седмици“, каза Изби.

Университетската администрация обеща да направи всичко възможно за откриването на студентите.