Валерий Медведев
Близнаци, а не си приличат (3)

Втори разказ
Съучастникът Мешкоф-ф

Серьожа Мешков (или сър Мешкоф, както сам той си се наричаше) прочете внимателно писмото, надраскано с лявата ми ръка, помисли и попита:

— Значи искаш да устроиш кииднепинг?

В думата „кииднепинг“ Мешков вложи такова количество изумително английско произношение, че аз, ако изучавах сериозно английски език, щях да умра просто от завист, но аз дори руския (писмения, разбира се!) не владея чак толкова и затова потвърдих без всякакво произношение:

— Киднапиг!… — и с това едва не развалих цялата работа. Съвсем бях забравил, че Мешков се учи в английското училище и за него моето произношение е, все едно че липсва всякакво произношение.

— Само как го произнасяш! Ужас! — засъска оскърбеният Мешков. — Замислил си такава работа, а… Хайде произнасяй след мене… К-и-и-д… Дълго „и“…

— К-и-и-д!… — взех да повтарям след Мешков. Какво друго ми оставаше да правя?

— Непинг…

— Напинг…

— Не напинг, а н-е-пинг… Направи си устата като жаба… и също като че имаш горещ картоф в устата и в същото време правиш гаргара…

Направих си устата като „жаба“ и също като че имам горещ картоф в устата и в същото време правя гаргара.

— А как да разшифровам кииднепинг? — попитах аз, за да отклоня Мешков от учителския му тон.

— „Киид“ — козле, „непинг“ — похищение — обясни ми шепнешком Мешков. — А заради кого ще станеш „киид“?

— Заради Кузовльова.

— Значи ти си влюбен! Ти си ин лав? На английски се казва ин лав! — обясни ми Мешков.

— Да, да! Аз съм ин лав — побързах да се съглася с Мешков, — много съм ин лав! Просто безумно ин лав! Защото я обичам повече от всичко на света — казах аз. — Дори повече от родителите си…

— Щом като си готов на такова нещо, разбира се — съгласи се Серьожа. — Ще се ожениш ли за нея?

— Разбира се, ще се оженя! — казах аз. — След време, разбира се. Ако тя, разбира се, няма нищо против… Е, какво, ще подхвърлиш ли писмото?

— „Ще го подхвърлиш ли“! Тука не е работата да го подхвърлиш… Тука трябва… ту пут ит стилтели… тайно да се сложи…

— Точно така — зарадвах се аз. — Именно ту пут и именно стълзели!…

— Ама не стълзели! — възмути се Мешков. — А ст-и-ил… Дълго „и“ и езикът между зъбите. Хайде, повтори.

Отдавна вече ми се щеше да му фрасна един по муцуната, но си помислих, че това може изведнъж да влоши отношенията ни и затова през цялото време се сдържах. Сдържах се и тоя път, но вече с последни усилия.

— А за твоята мадър не ти ли е жал? — продължаваше да ме разпитва Мешков. — Нали ще се разтревожи, когато разбере, че са те… и при това за толкова много пари… за толкова мани…

— Разбира се, мадър ще се разтревожи — съгласих се аз. — Ако бях единствен в семейството, за никакви мани не бих откраднал себе си… Освен това мадър няма чак толкова да се тревожи заради мене, нали аз съм… груб… и се уча лошо… и никога не слушам. Виж, да откраднат Саша, тогава тя, разбира се, повече ще се тревожи. Е какво, ще бъдеш ли… пут стилдели?

— Какво си се разбързал? Защо си ту би ин е хари? — попита Мешков. — Ще успееш да се откраднеш… Не си престарял… Още повече, според моите наблюдения, Кузовльова засега на никого тук не обръща внимание.

— Точно това е, че засега не обръща, а току-виж взела и обърнала… Момичетата можеш ли ги разбра? Знаеш ли, Мешкоф, един приятел ми разказваше как бил влюбен в едно момиче още от първи клас. И тя на никого не обръщала внимание. В първи клас не обръщала, във втори не обръщала, в трети не обръщала, в четвърти не обръщала, а в пети — взела и обърнала внимание.

— На твоя приятел?

— Ами! На приятеля на моя приятел! А приятелят ми знаеш ли как се измъчваше? „Нима — казва — тя не можа още в първи клас да ми даде да разбера, че й харесва друг? Пет години, казва, чаках, надявах се и на̀ ти тебе!…“ Е, какво, ще подхвърлиш ли писмото?

— Слушай — казва Мешков, — не ти ли липсва вкус… В какво момиче се влюбил!… Истинска бютифул гъл!…

— И така — казах аз, като мобилизирах всичките си знания по английски език и неговото произношение — влюбих се в истинска… мар фа лейди!…

— В коя, в коя? — наостри уши Мешков.

— В мар фа лейди — повторих аз вече не така уверено.

— В марфа лейди ли? — повтори след мене Мешков. — А това пък какво е?

— Хайде де, ти да не би да не знаеш? — учудих се аз, но веднага обясних бързо и неуверено: — Мар — моя! Фа — прекрасна! А лейди си е лейди!

Сега вече Мешков падна от смях, като че някой го покоси заедно с тревата.

— Марфа лейди! — мучеше той и се търкаляше напред-назад. — Марфа лейди!… Ох! Ще умра! Ще издъхна!… Ту слиип!… Май… феъ… лейди, а не марфа лейди!… Повтаряй след мене… Хайде… май… феъ… лейди!…

Но престанах вече да повтарям след Мешков.

— Стига, Мешков — казах аз, — това не ти е урок по английски. Отговаряй направо и по руски: ще подхвърлиш ли писмото, или не?

— Не — каза Мешков, — няма да го подхвърля. Ноу, невърмор.

— А защо невърмор? — попитах аз заплашително.

— Лошо е да се краде… Вери бед! И съучастниците знаеш ли какво ги чака?

— Ами че аз крада себе си от собствените си родители!

— Все едно — нали крадеш? — каза Мешков и ми върна писмото.

— Крада — прошепнах тихо аз. — Но от любов… от… ай лав ю!

— Ай лав ю трябва да вдъхновява човека — каза Мешков — за благородни дела и постъпки, а не за кражба!… И изобщо тука има нещо нередно. Ти не можеш да се влюбиш, не си такъв човек! На тебе ти дай само експерименти с якета да правиш. Развейпрах си ти! Ето какъв си!

Каза и се скри в храстите. И на туй отгоре развейпрах ме нарече!… Ти си развейпрах! Цял час ми задаваше какви ли не въпроси на английски, а когато трябваше да се върши работа, веднага — в храстите.

— На брат ти бих помогнал — извика Серьожа от храстите.

— За якето не можеш да ми простиш!… — викнах аз след Мешков. — Да не би аз да съм виновен, че са се навъдили толкова много честни деца!…