Мануел Васкес Монталбан
Пианистът (3)

III

— Не. Не смятам, че съм бил несправедлив по отношение на Фая. Дори когато в Париж, през двайсет и трета, мисля, в началото на лятото на двайсет и трета, се състоя премиерата на „Кукленият театър на маестро Педро“, аз специално написах дописка за нея в „Музикален куриер“, пък и вие много добре знаете, че преди да се наложи в Мадрид, Фая изгря именно в Париж; точно тук „Любовна магия“ бе оценена по достойнство, докато, струва ми се, в Мадрид творбата почти се е провалила на премиерата. Е, несъмнено през двайсетте години аз бях по-млад от сега, поне с десет години.

Дариус Мило се засмя и само Луис Дория се направи, че не забелязва. От устните на Тереса се отрони лек сопранен смях. Ларсен се разсмя открито, а Алберт Росел се усмихна съучастнически.

— Впрочем ние, по-младите, ценяхме великолепното музикално творчество на Фая повече заради екзотичното му звучене, заради отражението, съдържащо се в него, на онази романтична чувствителност, изпълнена с контрасти, която приписваме на Испания, отколкото като музикално творчество в тесния, специализиран смисъл, като чисто културно явление. Това оценяване на екзотичното ни караше да бъдем и по-толерантни към един чуждестранен импресионист, какъвто всъщност беше Фая, отколкото към патриарсите на френския импресионизъм. Тях ние почитахме, ала не жалехме, макар и вежливо смекчени, нападките си, музикантите не сме така агресивни, както художниците и писателите, поне френските музиканти, въпреки че това навярно се дължи на факта, че обществото ни зачита по-малко от художниците и писателите. Сега е може би по-различно, но непосредствено след войната, в началото на двайсетте години, в Париж дори не се намираше публика за музиката. Имаше четири големи симфонични дружества: Концертното общество на Консерваторията, което изнасяше концерти всяка неделя следобед в малката зала на старата Консерватория. Бе оркестър със славна традиция, но с ужасно консервативен репертоар. След него, разбира се, се нареждаше зала „Гаво“, където онзи ден се представи „Млада Франция“^[1], за която стана дума, под диригентството на Шевийар — един луд поклонник на Вагнер, Шуман и Лист, после концертите „Колон“ в Театър дю Шатле и накрая асоциацията „Падлу“ с ръководител Рене Батон, която организираше концерти всяка събота и неделя следобед в залата на Операта. Може би първоначално това бе най-смелото дружество, ала за да получат някакъв шанс, младите трябваше да изнасят концерти в камерните зали — „Плейел“, „Ерар“, „Гаво“ или Залата на земеделците. Така или иначе, публиката не запълваше никоя от тези зали, ала Операта — да, но само когато имаше оперно представление, защото то е цяло събитие, а е и всеизвестно, че Парижката опера има голяма светска слава, докато концертната музика — никаква или почти никаква. Помня полупразните зали. И без да искам да се кича със заслуги: акцията, която подехме ние от „Шесторката“^[2] — всъщност никога не сме били действително шестима, — и по-специално внушителното културно присъствие на Сати^[3], и първоначалните успехи на Онегер помогнаха много да се създаде нов климат, но все пак, наблягам на това, никога не сме имали, нямаме и не ще имаме социалния и културен престиж на писателите и художниците. Франция има комплекс за музикална малоценност пред италианци и германци, но в замяна притежава ясното съзнание за универсалното си величие както в литературата, така и в изящните изкуства.

— Сати тичаше подир музиката, качен на кокили, но така и никога не стигна до нея.

— Какво казвате? — Мило или не бе чул какво каза Дория, или не му се понрави онова, което беше чул. По широкото му лице обаче продължаваше да се разлива усмивка на спокоен бонвиван, която контрастираше на острите цепки на очите; устата му сякаш беше отделна, неприкосновена територия, а лицето му — двусмислено изражение между двете издатини: гъстата тъмна коса и не по-малко плътната и издадена двойна брадичка, която висеше над тясната вратовръзка.

— Сати никога не е бил истински музикант.

— Подобно твърдение изисква основания, които да са на висотата на неговата дързост.

— Какво е хипопотамът, господин Мило, месо или риба?

— Месо очевидно.

— Да, но живее постоянно във водата. Сати е като хипопотам-слънчоглед.

— Бедният Сати. Нямаше особено доверие в оценката на бъдещите поколения, но поне умря с убеждението, че ще остане в историята на музиката, а не в тази на естествените науки.

Мило отново се разсмя; устата му във форма на полумесец сякаш се стремеше да се разшири точно колкото двойната брадичка, но двете малки остриета на очите му бяха заковани в излъчващия пренебрежение Дория, към него той насочи и доводите си:

— Без Сати е невъзможно да си обясним настоящия френски музикален авангардизъм, както кубизмът и фовизмът са необясними без импресионистите. През осемдесетте години, когато Сати започна да композира, общият спор се водеше относно Вагнер и Берлиоз, ала Сати не тръгна в посоката нито на единия, нито на другия. Впрочем той винаги е предусещал какво ще се наложи в бъдеще и може би дори твърде безгрижно е пренебрегвал собствените си находки. Но нека ви дам един пример. През хиляда деветстотин и петнайсета той се бе осъществил и утвърдил напълно като музикант, почти колкото Равел, Д’Енди или Дебюси; тогава се среща с Кокто и те започват заедно работа върху балета „Парад“. Отбележете, млади човече: либрето на Кокто, декори на Пикасо и музика на Сати. Това бе първият кубистки спектакъл, а по това време Сати е на петдесет и девет години. Шапка ви свалям, ако вие на петдесет и девет години бъдете способен да сътворите нещо така радикално ново, ново през хиляда деветстотин и петнайсета, както „Парад“. Скандалът бе огромен, а реакционният музикален национализъм, който сега се възражда, който без съмнение ще се възроди в естетическата борба срещу Народния фронт, обвини авторите Сати, Пикасо и Кокто, популяризатора на творбата Аполинер и постановчика на балета Дягилев. Обвини ги, че били шваби и чуждопоклонници. В „Парад“ Сати възпитава една нова чувствителност към музиката, а когато след войната избухна американският джаз, мнозина разбраха защо е била нужна тази нова чувствителност за възприемането на „Парад“. Спомняте си го? Нали?

— Предполагам, имате предвид „Рагтайм на парахода“?

— Отличен, господин…

— Росел. Алберт Росел.

— Отличен. Но аз искам да убедя невярващия ви приятел, който продължава да настоява на своето и да клати глава, сякаш е глух. Да, вас, господин Дория, чийто музикален талант ми е известен, а и както Пуленк, така и Орик са го потвърдили; ала ушите ви трябва да са от камък, ако не долавяте способността на Сати да изпреварва времето. И най-вече необикновения му усет за актуалното и новото. Забележителният нравствен и естетически релативизъм. Та той живее в непрестанен сарказъм, който е не само насочен към всичко, което презира естетически, но и основно към това, което обича, към себе си, към своето творчество. В този смисъл Сати е дори по-модерен от сюрреализма, той стои по-дълбоко в сърцевината на великата константа на съвременното изкуство. Но дори сред мощната сюрреалистическа вълна съвсем явна е почитта на някои сюрреалисти към Сати. Във втори брой на списание „Литератор“ през хиляда деветстотин и деветнайсета излезе моя статия под заглавие „Бивол на покрива“^[4], подписана с тогавашния ми псевдоним Жакаремирин, а в същия брой Жорж Орик бе публикувал статия за новата творба на Сати и тя, ака не се лъжа, беше именно „Парад“.

— За бедния Ерик ли говорите?

— Мадлен, ето тук седи един скептично настроен към таланта на Ерик човек.

Мадлен Мило поднесе на Дория единствената чаша, която носеше — шампанско с портокалов сок, остави подноса и сплете пръсти, сякаш се молеше на Дория да я ощастливи с уважението си към Сати.

— С Дариус още не бяхме женени и ходехме всеки дек да навестим клетия болен Ерик. Сетне Дариус замина за източните страни, а като се завърна, не бе добре със здравето, затова аз сама ходех при Ерик, но той беше толкова зле, толкова зле, че казах на Дариус: „Ако не идеш да го видиш веднага, няма да го завариш жив“. Дариус направи свръхчовешко усилие и дойде с мен в болницата. Но беше безполезно. Леглото вече беше празно.

Мадлен Мило постави ръка на устата, за да сподави риданието си, и избяга от стаята.

— Следобедната дреха на съпругата ви е прекрасна, господин Мило. От „Скиапарели“^[5] ли е?

Въпросът на Дория сепна Мило за миг — време, за което успя да стъкми усмивката за довиждане.

— Госпожице, господа, лека вечер. Дория, предпочитам вашата музика пред становищата ви за музиката, и по-специално пред мнението ви за Сати. Би трябвало да знаете, че Конрад, братът на Ерик, ме направи изпълнител на завещанието му. Заех се да публикувам всичко, което той остави неиздадено.

Той бе станал, а след него се изправиха и четиримата гости; при шума от столовете дотича и госпожа Мило, с ръка на зачервените си очи.

— Тръгвате ли вече?

Дория се наклони като паж-трубадур и хвана връхчетата на сухите пръсти на госпожа Мило, където положи звучна целувка, която прокънтя по чашите от розенталски кристал, наредени в стъклените витринки на бюфетите.

— Защо сте толкова неблагосклонен към Сати?

— В моя край казват: „На мъртвия — мира, на живия — сила“, което, преведено на най-добрия известен на мен френски език, звучи така: „Le cadavre exquis boira le vin nouveau“.

И той прехвърли ръката на госпожа Мило към Росел, който не знаеше как да постъпи и накрая едва я стисна и пусна, след което я пое Ларсен. „Le cadavre exquis boira le vin nouveau“ — издекламира Мило през смях, докато ги изпращаше.

— Дория, вие може да сте музикалният гений, от когото се нуждае сюрреализмът, въпреки че Бретон не е кой знае какъв поклонник на музиката.

— Аз съм и поет.

— Не се съмнявам. Какво е заглавието на кантатата, която са ви възложили за Световното изложение идната година?

— Казва се „Писателят революционер Рене Кревел е мъртъв“.

Южняшкото и еврейското лукавство на Мило този път не му помогна да прикрие изненадата си, а Мадлен не се сдържа и тихо възкликна, въодушевена и развълнувана от внушителното заглавие.

— Имате предвид нещастния инцидент от миналата година ли?

— Нещастен инцидент ли? Та това бе морално убийство, извършено в Париж от агент на сталинизма.

— Не си спомням много добре случая.

— Беше в навечерието на Конгреса на интелектуалците антифашисти. Политическият комисар на Сталин Иля Еренбург се противопоставил на участието на Бретон, понеже някога му бил зашлевил плесница. Клетият Кревел беше бивш комунист, към когото Еренбург имаше все още добро отношение, и той се застъпи, за да разрешат на Бретон да присъства. Но Еренбург бил непреклонен. „Бретон се държа като полицай. Ако се изкаже, съветската делегация ще напусне конгреса.“ Кревел взел такси заедно с Тристан Тзара и Жан Касу, оставил приятелите си по домовете им и се прибрал в квартирата си на Монмартр. Същата нощ се самоубил и на следващия ден в „Юманите“ се появи следното заглавие: „Писателят революционер Рене Кревел е мъртъв“.

— Печална работа. Прекаленият догматизъм и излишното сектантство са винаги жалки.

— Не споделям мнението ви, господин Мило. Трупът на Кревел е по-интересен от посредственото му творчество. В моите ръце неговата смърт се превръща в произведение на изкуството и в морално обвинение.

— „Le cadavre exquis…“

— „… boira le vin nouveau“ — довърши Дория започнатото от Мило изречение и доукраси оттеглянето си, като се завъртя на един крак и поведе смутените си приятели надолу по стълбите.

Мило се беше надвесил над дървения парапет и гласът му се извиси над шума от стъпките по стълбището:

— Не е достатъчно да имаш талант, господин Дория. Трябва да умееш да го управляваш.

Ала Дория не го удостои с отговор и продължи шумно да шляпа по стъпалата, докато излязоха навън, а дори и на улицата крачеше все така начело на групата, без да обръща внимание на останалите, които го викаха, нито на Тереса, която се опита да го хване за ръка и да го задържи. Едва след като свиха зад ъгъла, той престана да се перчи, обърна се към приятелите си, разпери ръце и взе да ги прегръща и целува по бузите.

— Гениални бяхме!

Ларсен само повтаряше: „Колко е чалнат“, борейки се с произношението на „ч“ — най-големия му враг при боравенето с испанския. Росел беше слисан, а Тереса — възмутена и обидена.

— Не зная как сме изглеждали ние, но ти се държа невъзпитано. Ти ни доведе. Ти уреди срещата и ти я развали, като изрече куп глупости за Сати, при това идеално знаеш за голямата обич на Мило към него.

— Мило е изпитвал към Сати предимно уважение, в което няма и следа от обич. Сати по-скоро му се струва досаден. Освен това посещението може да е било всякакво, но не и банално; отсега нататък Мило не ще забрави името ми, нито заглавието на кантатата, чиято премиера готвя за догодина, нито характера ми. И няма да казва: „Запознах се с един обещаващ музикант“, а: „Запознах се с един злословещ и див младок, който обаче има истински талант“. А за вас, наивници, само след половин час той няма и да си спомня. Виж, има вероятност да се сети за тази великолепна гънка между гърдите, която се вижда над блузката ти, скъпа Тереса.

— Бяхме се уговорили да ми уредиш прослушване в Опера Комик, а Ларсен очакваше да подхвърлиш нещо за стипендия от института, за която мнението на Мило е решаващо.

— Изчакайте и след няколко месеца няма да имате нужда от никакъв Мило. Достатъчно ще ви е да се явите от името на Дория.

— Луис е чалнат — повтаряше си Ларсен с пръст на слепоочието, покрито с руса, почти бяла коса, която заемаше цялото пространство на главата и лицето, с изключение на сивите очи.

Тереса се опитваше да се пребори с възмущението си и с непоклатимите доводи на Дория, а Росел вървеше отзад, чувстваше нужда да се отдалечи, за да не бъде обсебен от тези свои летни спътници в Париж. „Все още съм в Париж“ — си рече той и изпита почти умиление, когато изказаната наум мисъл доби плът при вида на Понт-о-Шанж и на остров Сите, заседнал пред тях като огромен луксозен кораб.

Драги Росел, жалко, че вашата припряност да идете колкото се може по-скоро в Париж, за да се убедите, както вие сам казвате, че Париж съществува, попречи да обменим мисли за бъдещето ви. Радвам се, че получихте стипендията, и няма да ви разубеждавам, ако се опитате да се свържете с Луис Дория в Париж. Зная, че сте били съученици в Барселона и че не ви допада особено, но Дория прави добра кариера там, освен това е способен да си проправя път в най-трудни условия. Но внимавайте и поддържайте известна дистанция. В определени моменти той може да ви бъде полезен, но е вероятно прекаленото общуване с него да ви потисне. Нали разбирате? Напълно споделям мнението ви за последните неща на Пайса^[6], въпреки че критиката е на негова страна, а и не може да се отрече, че от всички испански музиканти той най-ясно знаеше „какъв иска да стане, като порасне“. Сега, когато това е факт, ние всички сме доста озадачени. От чистия дисонанс до пламенната му любов към Фая има дълъг път, който Пайса е извървял, без ние да разберем.

Обмислям поканата за Лондон. Не се притеснявайте, че нямате усет към езиците. Говорете малко, слушайте много и след време ще разберете, че вече го владеете. Какво става с вашето „Apres Mompou“^[7]? По-интересна ми се струваше идеята ви за „В памет на Бъстър Кийтън“, балета по кратката пиеса на Гарсия Лорка.

Пишете ми как се чувствате в Париж, но повтарям, внимавайте с Дория.

Роберт Герхард^[8]

ПП: Поздрави на дон Рикардо, Рикардо Винес^[9], ако го видите.

— Пет години живях, Алберт, в този апартамент в Маре^[10] и го напускам, защото желая да прекося Сена и да разбера какво се твори на левия бряг; там всичко кипи, там ще бъде интелектуалната столица на света, докато трае Народният фронт. Но за един новопристигнал като теб, Маре е идеален квартал, пък и цената на апартаментчето на улица Сент Авоа е нищожна. Колко е месечната ти стипендия? Петстотин франка. Знаеш ли какво ще ти кажа? Женералитат можеше да се покаже малко по-щедър към теб. Следващия път, като се срещна с Вентура Гасол, ще му кажа някои неща направо. Какво си мислят? Та може ли един възрастен човек да живее в Париж с петстотин франка на месец? Ще се наложи доста да „тапиризираш“. „Тапиризирам“ означава да си хванеш „тапир“, тоест да даваш уроци на някой от тия тъпаци, дето учат музика и искат, като пораснат, да станат най-малко Дебюси. Как не. В апартамента има кухня и ще можеш да си приготвяш закуска и някакво ястие за през деня, така ще пестиш. Говоря ти тези неща, защото съм ги преживял, а сега, когато щастието ми се усмихна, бих желал да се чувстваш така, както трябва да се чувства човек като теб, да, като теб, Алберт Росел — момче от народния Санс^[11], ученик от „Сан Медир“, спечелил първа награда на конкурса за пиано „Рикард Винес“; ти си в Париж, вече си музикант, ще посещаваш майсторските класове в Парижката консерватория, ще се движиш сред каймака на културната столица на света, особено ако ме слушаш и ако ме следваш. В четвъртък ще бъда приет в салона на фамилия Ноай, а Андриен Моние ми е предоставила своята книжарница да изнеса рецитал, когато пожелая. Вече имам определена дата — петнайсети септември. В първата част ще рецитирам поезия, а във втората ще изсвиря четири или пет кратки пиеси. Представи си, в Париж Андриен Моние е толкова известна, колкото Силвия Бийч — също притежателка на книжарница и издателка. Именно тя, Бийч, издаде „Одисей“ на Джойс, а през салоните на техните книжарници преминават всички звезди на Rive gauche^[12], който днес има решаващо значение. Паунд, Хемингуей, Полан, Ромен, Валери, Жид, Шамсон, Малро, а в книжарницата на Моние са свирили Сати и Мило. Нарича се „Les amis du Libre“^[13]. На мен названието ми се струва малко плоско, но на тия странни французи им допада.

Маре го бе развълнувал, особено районът след ъгъла Рамбюто-Бобур, с търговския замах на магазините за хранителни продукти на Рамбюто, поднасящи аромата и цветовете на своеобразен южняшки, но подреден с рационален усет пазар — ябълки и праскови в един порядък, в друг — риби и меса, разфасовани с картезианско чувство за визуален ритъм, после кварталът се прибираше до самия вход на улица Сент Авоа, улица Тампл, каменни маски с вековна история, водосточни тръби с орнаменти, дървени порти — все поводи да се изложи на показ състоятелност на бита или духа, домове като малки замъци в спокойни цветове, с надничаща над високите огради зеленина и перспектива от пътеки и входове, през които се мяркаха великолепни градини с бели, но потъмнели от историята статуи. „Богат град, който се самозачита“, мислеше Росел и го изрече на глас.

— Не бъди провинциалист. Не позволявай градът да ти наложи волята и присъствието си като някакво човешко същество, защото така никога не ще можеш да го покориш.

Луис Дория разкопча панталона си, за да се изпикае върху металния парапет, който ограждаше дърветата на площад Вож. Ръцете на Росел едва ли не понечиха да закопчаят панталона, но застинаха от възмущение, безсилни да възпрат това светотатство, докато Тереса тъпчеше по тревните площи и търсеше точния център на площада, откъдето да може да съзерцава пищния концерт на фасадите, сякаш създадени, за да звънят. За първи път Росел се озоваваше на площад Вож по неговия via crucis, първа спирка, бленувана още от юношеските години, след като прочете стар илюстрован пътеводител за Париж, издание на „Ашет“, 1925 година — „Париж за 8 дни“, където се описваха площадите Етоал, Конкорд, Вандом, Площадът на Бастилията, Репюблик, Вож, и именно Вож първи изникваше пред него като откритие и като потвърждение, че мечтите съществуват, макар и само от камък. Дория го бе посрещнал на четвъртия етаж на уличката Сент Авоа номер четири, където Росел бе пристигнал с двата си куфара, уморен от едно пътуване, което впоследствие му се струваше като преминаване през тунел, изригващ в апотеоз на гара Аустерлиц. Куфарите не само му тежаха, а и му причиняваха болка, затова почти не видя пробуждащия се Париж, когато таксито го остави на уличката — първото, и последно такси, което наемаше в този град, достоен да бъде обходен пеша, докоснат камък по камък. Подкованите с железни налчета подметки на Росел се плъзгаха по дървените стъпала и изкачването се превърна в голгота, която вялият прием на Луис Дория не съумя да облекчи — жестовете му не съответстваха на думите, които сякаш против волята му се отронваха от устните. Апартаментче с три малки помещения и тоалетна, кухня-трапезария-хол с пиано, именно „Плейел“, две спални — едната за не много пълна двойка, другата за някой съвсем слаботелесен човек, и главната стая — изложба-музей на маниите на Дория, репродукции на картини, книги, корици на списания, изрезки на обяви: „Възстановявам твърдостта и едрината на гърдите, премахвам вдлъбнатините на ключиците с помощта на ориенталски таблетки“. Или пък репортаж от „Воала“ за стар змияр от парка Фонтенбло, репродукция на портрет на Аполинер от Пикасо, обложка на списание, където Хитлер се оглежда в огледало, а редом с него се мъдри скелет. Книгите се търкалят небрежно по пода, а обитателите на апартамента ровят из тях; Дория току се спира над някоя от тези сгромолясани култури, разглежда кориците им, заглавията, имената на авторите и по мъжки снизходително посочва или препоръчва някоя от тях на момичето застанало до него — Тереса, Тереса Леонар; така я е представил на Росел и именно пред нея Дория обсъжда „Безумна любов“ на Бретон или „Богатите квартали“ на Арагон, или „Шестте жени на крал Хенри VIII“ на Пол Ривал — сюрреализъм, партийност и порнография, последни достижения на духа.

— Ще се настаниш в тази стая, докато напусна апартамента. Дотогава двамата с Тереса ще спим в голямата спалня, защото сме по-възрастни от теб, поне аз, освен това Тереса е по-дебела от мен и от теб, а и защото ние с Тереса понякога се любим и се нуждаем от по-голямо легло.

Новодошлият се зае да разопакова багажа под погледа на двамата; Тереса понечи да му помогне, но Дория й попречи, като демонстративно я заопипва, отправяйки иронични усмивки към меланхоличния и замислен Алберт.

— Не си се променил, Росел. Все още си с онзи видна притеснително момче, какъвто имаше в Консерваторията. Сякаш върху теб се е стоварила исполинската задача да преместиш света. Къде смяташ да го пренесеш?

Ала Росел само пренасяше оскъдния си гардероб, книгите, някои броеве от последните барселонски издания, които според него щяха да заинтересуват Дория.

— А това какво? „Битка“^[14]? Още ли се занимаваш с тия работи? Закъснял си, драги. Троцкизмът не се възприема много радушно във Франция, особено сред официалната левица.

— ПОУМ не е троцкистка организация.

— Но е получила благословията на Троцки. Ами тогава?

Дория се търкаляше с кикот по канапето, а Тереса напразно се стараеше да смекчи дебелащината му.

— Нали знаеш какъв е.

— Да, зная — отвръщаше примирено Росел, без точно да знае как да реагира.

— Безумец! Да ми дойде в Париж с „Уманитат“^[15]. Все едно да пристигнеш в Париж с бутилка каталонско шампанско от Сан Сандурни д’Аноя и с кутийка пастет от Ла Гарига.

Ала за да не обезсърчи напълно Росел с насмешките си, Дория стана, прегърна го и го побутна към Тереса.

— Не ви запознах — Тереса Леонар, казва, че била певица, но само ако я чуеш… Смятам, че най-големият неин талант е плътта й, издържана донякъде в кубистки стил. Тереса не пропуска антифашистка манифестация, нито една литургия за Народния фронт, в Испания е пяла на няколко концерта заедно с бивши ученици на Мерседес Капсир^[16], а сега се опитва да пробие в хора на Опера Комик…

— С оперно пеене ли искаш да се занимаваш?

— Не зная. Засега искам да поживея в Париж.

Тереса говореше с паузи, като не твърде приказлив човек, който с труд намира думите; за сметка на това постоянно се смееше на Дория, когото явно възприемаше повече като извор на постоянно забавление, отколкото като любовник, и все го гледаше с очакване, с молба сякаш за някое остроумие, за някоя находчива приумица, каквито Дория винаги бе готов да подаде.

— А с политиката как е?

— Засега е спокойно.

— Френската преса почти не споменава събитията в Испания. Най-много да обсъди доколко ще трае търпението на военните спрямо провокациите на Народния фронт.

— Какви провокации?

— Би трябвало да прочетеш нещо в крайнодесния френски печат; в сравнение с тях „АВС“, „Ла Вангуардия“ са допотопни комунистически писания. „Гренгоар“ например е баснословен — никъде досега не са изричани повече профашистки щуротии накуп. Народнофронтовците се дразнят много и го наричат „позорната страница“, но на мен тя ми се струва достойна за възвеличаване, като някаква дебела, гола и реакционна богородица. Или „Аксион Франсез“, или „Кандид“. Дали ще стане преврат в Испания?

— Не вярвам.

С усмивка на превъзходство Дория правеше преглед на познанствата им в един неотдавна общ за тях свят на културата. Как са Герхард и Керол? Кубилес, Итурби, Бланкфорт, Пайса? Ами фукльото Халфтер?

— Кой Халфтер?

— Ернестито.

Дория хвърли лист хартия, който долетя като непокорен гълъб до Росел.

— Изпусна две изключителни събития, състояли се наскоро. Изборната победа на Леон Блум и раждането на „Млада Франция“.

— За какво става дума?

— За група млади неспокойни музиканти, които желаят да се обособят в група, както сега е модно.

— „Maison «Gaveau», mercredi trois juin 1936, Premier Concert Sumphonique de la «Jeune France», cousacre aux oeuvres de Germain Taillefer…“^[17] Жермен Тайфер е от „Шесторката“, както Сати, Мило, Орик и други.

— Чети нататък, селски момко, после ще ти обясня.

— „… et des «Quatre compositeurs» Yves Baudrier, Oliver Messiaen, Daniel Lesur, Andre Jolivet, avec le co-cours de l’Orchestre Symphonique de Paris, sous la direction de Roger Desofmiere, des «Ondes Martenot» et de Ricardo Vines, pianiste.“^[18]

— Рикардо Винес!

— Същият стар боец. Единственият испански музикант, когото уважавам, защото следва сам себе си, както времето. Действително тези четирима сополанковци са включили пиеси на Тайфер, но то е, за да не настроят „Шесторката“ против себе си. Мило е могъщ. Освен че е музикант, той и пише. А музикант, който пише, има двойно повече власт. След няколко седмици Мило е обещал да ме приеме; ако се държиш добре, ще заведа и теб. Готви се отрано да се възхищаваш, payes^[19], знам те аз, че си payes, Росел, или не, по-скоро еснаф от Грасия.

— От Санс.

— Еснаф от Санс, Росел; тази Франция, този Париж, където си дошъл, ще те порази, въпреки че в навечерието на юли пулсът на града спада и по-интересните хора си стягат багажа за баското крайбрежие, Лазурния бряг или Нормандия. Вечният Париж сега обаче възбудено очаква какво ще стане след победата на Народния фронт, а може всичко да стане, Росел, защото например един министър, някой си Пиер Кот, министър на авиацията, намислил да създаде национален съвет на младите летци, както съобщи шефът на канцеларията му, Жан Мулен; а това означава, че целокупната френска младеж ще вземе да лети, да лети, да лети, а пък друг министър — Лагранж, щял да въведе правото на мързел, измислено от Лафарг, и да извоюва платен отпуск даже за работниците, за да могат волно да обикалят Средиземноморието.

Корсика, Алжир, Барселона, сто двайсет и пет франка в подкрепа на Народната олимпиада против Нацистката олимпиада на Адолф Хитлер и за строителството на младежки общежития, в които децата ще растат сред природата.

Разтръскай сънни къдри, ставай!

Из цеховете закипя.

Страната се възправя в слава,

за среща на деня.^[20]

Това е революция, Росел, обаче революция по споразумение, по социалдемократически, победа на Бернщайн над Ленин, над Роза Люксембург и разгромените пророци на Комуната. Ще те заведа при Стената на комунарите в гробищата „Пер Лашез“ да поплачеш за това, което е могло да стане, ала не е станало. На двайсет и четвърти май там се състоя такава огромна демонстрация, че и картечници щяха да са излишни. Тереса беше там. Хайде, кажи на Росел какво изпита?

— Беше много вълнуващо.

На Росел се стори, че очите на Тереса се просълзиха.

— Ето такъв е Париж, в който си дошъл, а след няколко дни, на пети юли, твоят президент, нашият президент, nostre honorable president^[21] Луис Компанис ще застане на трибуната в Гарш редом с Пиер Кот, Лагранж, Кашен, Малро… Как му се е отразил затворът на нашия honorable president?

— Състарен е.

— Каква липса на въображение.

Като за първи ден в Париж дозата Дория беше прекалена. Той заемаше цялото пространство в апартамента, всичко пипаше, всичко си присвояваше: Тереса, книгите, информацията, спомените или пък дори самия Росел, така че той с благодарност прие предложението на Тереса да се поразходят из квартал Маре и уличките наоколо, а после да вечерят в едно бистро близо до площад Репюблик. Площад Репюблик! Щеше да види площад Репюблик, Площада на Бастилията и площад Насион. Ами площад Вож? Дория се разсмя на цялата площадна география, с която беше пълно въображението на Росел. И Вож ще види. И именно там, като гледаше как Дория се облекчава насред Париж, той изпита най-дълбоко отвращение и за първи път откровено поговори с Тереса.

— Трябва да го приемеш такъв, какъвто е. Нали го знаеш. Много е възбуден от идването ти, въпреки че не го показва. Откакто получи писмото ти, все за това приказва. Той си има изградена представа за теб, за мен, за всеки и каквото и да сториш, не можеш да я промениш.

— Какво ти е впечатлението за Маре, провинциалиста?

— Прекрасен е.

— Не се поддавай, повтарям ти. В Маре не е станало нито едно значимо събитие още от времето, когато по тези улици Огюст Конт^[22] е ухажвал любовницата си. Кварталът е нещо като Гранолерс, с тази разлика, че в него живее Луис Дория.

Наложи се да обиколят целия площад Репюблик, на който излизаха единайсет улици — Дория ги преброи, — и едва тогава Росел утоли жаждата си да се докосне до легендата, но, така или иначе, беше трудно да го изтръгнат от разкриващата се пред него гледка на Мажента или на булевард Волтер. Накрая Тереса го прегърна през кръста, от което го заля гореща вълна, и той засрамен закрачи към улица Беранже, където, по думите на Дория, имало бистро, напълно подходящо за неговото притъпено небце, привикнало на escudella i carn d’olla, botifarra amb mongetes и омлет с картофи. Росел сякаш подтикваше Дория да говори на каталонски, ала той изговаряше думите превзето, като че ли се надсмиваше над този провинциален език, но и испанският му не бе по-добър, с френска интонация и каталонско произношение на гласните. В бистрото миришеше на масло и магданоз. Дория грабна менюто, решен да се заеме с превъзпитанието на Албертовото небце.

— Най-напред дузина охлюви по бургундски, после entrecote Marchand au vin^[23] и, естествено, бутилка „Божоле“, за да измие вкуса на твоето „Приорато“ с газирана вода — не ме заблуждавай, Росел, виждал съм те да пиеш „Приорато“, разредено с газирана вода.

— Никога — протестираше Росел, почервенял от възмущение.

— Или пък бира с газирана вода — пълна щуротия, която може да те сближи с многобройни глупаци в този град, дето се наливат с това странно питие под претенциозното название demi-panachee^[24], когато всъщност трябва да го наричат cochonnerie^[25], защото да смесваш бира със сода си е тъкмо cochonnerie…

Когато донесоха plateau de fromages^[26], Дория се втурна в пространни разяснения за мястото на сирената във френското чревоугодничество:

— Да знаеш, Алберт, на вас, испанците, са известни само холандският тип сирена и тези от Ла Манча — солидна храна за народ, познаващ вкуса на глада, докато французите предлагат в магазините около триста вида, като се започне с изтънченото fromage aux fines herbes^[27] и се стигне до резкия вкус на „Рокфора“.

Росел не обичаше сирене, но се наложи да опита поне три вида.

— Запомни добре, Росел, в случай че те поканят на гости в тази страна, никога не пренебрегвай сиренето и не си сервирай по-малко от три различни вида; в противен случай ще те вземат за невменяем и най-напред ще те изгонят от съответния дом, после от града, а накрая ще те изхвърлят и от страната.

Росел не беше уверен в истинността на заканата, но Тереса се разсмя силно и разсея съмнението му — Дория няма търпение да положи час по-скоро Париж в краката ти, Алберт, в това е цялата работа, сетне ги измъкна на улицата. От площад Репюблик взеха метрото до Сен Жермен, а Дория описваше града, който преминаваше над главите им — сега прекосяваме реката, Алберт, и се насочваме към левия бряг, към настоящето и бъдещето. Щом видиш кръстовището Сен Жермен и Сен Мишел, ще разбереш в кой град се намираш, ще разбереш, че си попаднал в столицата на западната мисъл. Дория вървеше, говореше възбудено и съзнанието на Росел се замъгли от лавината впечатления, разкриващи се пред погледа. В главата му всичко се обърка: статуята на Дантон, афишите на „Снежанка и седемте джуджета“ и „Модерни времена“, трескавото суетене около „Флор“ и „Ле дьо маго“^[28], където се надяваха да съзрат някое от старите величия на културата.

— Няма го Малро наоколо, за да поклюкарстваме за него. На този ъгъл обикновено се събират тия от „Вандреди“, списанието на интелектуалците от Народния фронт, а за тях най-големите имена са Шамсон и Жан Геено^[29]. Сен Жермен-де-Пре и Латинският квартал сега са интелектуалният център на града, а Монпарнас е напълно изоставен на съдбата си. — И ръцете на Дория сякаш тласнаха Монпарнас към една според него заслужена бездна на ненужност и забрава.

Тереса молеше милост за изтерзаните си нозе, а и Росел също даваше признаци на умора и широко отваряше очи, за да може да възприема и да стои буден. Накрая Дория се смили над тях и позволи на Тереса да се прибере вкъщи — тя живееше заедно с две сестри — австрийки, близо до пресечката на булевард Распай с булевард Монпарнас. Двамата мъже се завърнаха пеша в Маре, потънали в мълчание, тъй като Дория сякаш си бе глътнал езика, а Росел изпитваше смъртна умора и вървеше през пустинята на съня, осеяна с оазиси от меки постели и накъсани спомени от неотдавнашното минало. Отпътуването му от Френската гара в Барселона, неизбежното присъствие на родителите въпреки възраженията му, последен плик с пари от майка му, които току-що бе получила от своя клиентка във фризьорския салон и от тях се носеше мирисът на измити с шампоан и нагрети от сешоарите коси. Облекчение по лицето на бащата — най-после разстоянието щеше да раздели сина му, член на ПОУМ, и страната, която всеки миг можеше да избухне. Ала облекчение изпитваше не само бащата — Алберт се огледа в стъклото на вагона и откри на отразеното си в него лице облекчение, чувство на освобождение, защото историята оставаше назад, събаряха се морални и естетически прегради, пречещи му да се хвърли в обятията на музиката, тук оставаха съзаклятническите лица и той се отдалечаваше от тях, от своите духовни тъмничари, а последните отронени слова отекваха кухо и избледняваха пред всесилната светлина на хоризонта — Париж. Сбогом, земя, където звучаха последните залпове на диктаторската полиция, където на 6 октомври 1934 година бе извършен погром, а Маурин^[30] беше издигнал лозунга: това е провокация на каталонския фашизъм на Денкас и на центристката десница, жадна за кръвопролития, а Компанис изобщо не разбира същността на положението. Така или иначе, трябваше да са нащрек. Неведнъж Росел се бе хващал, че разглежда ръцете си — ръце като от алабастър, ръце на пианист, повтаряше майка му пред клиентките си; твърде къси, твърде къси за добър концертиращ пианист, съмняваше се баща му, който бе чувал, че в миналото пианистите удължавали пръстите си, като хващали картофи, все по-едри и по-едри картофи, опитай с картофите, Алберт, да, същият този Алберт, единствен син, в чиято музикална дарба са вложени всички надежди и средства на родителите — фризьорка и продавач в магазина за платове на улица Трафалгар: бащината ръка е широка и твърда, тя умее ловко да нареди топовете плат върху дървения тезгях и да укроти раздиплената тъкан, такива са ръцете на баща ти, Алберт, а твоите са много къси за пианист. Дали ги бива да държат пистолет? Алберт оглеждаше ли, оглеждаше ръцете си и си представяше как би държал с тях пистолет, пушка или бомба в тази страна на пламенната кръв.

— Каталония е истински оазис сред гърчеща се Испания. Всичко е спокойно, а щом е спокойно, защо смяташ, че военните ще вдигнат метеж?

— Вече пораснах достатъчно, за да замина. Години наред съм чакал тази възможност.

— Идваш с пет години закъснение.

Дория се бе излегнал на шезлонга и пушеше цигара с хашиш, свита с тънките му дълги пръсти, които сега уточняваха във въздуха смисъла на току-що изречените слова.

— Ако ти се спи, лягай.

— Не, разсъних се. Доста впечатления за този първи ден.

— И твърде много площади. Какво най-добре запомни от всичко, което видя?

— Статуята на Дантон.

— Странно. Според мен ти по-скоро си привърженик на Робеспиер.

— Разбира се.

— А всеки привърженик на Робеспиер носи в сърцето си по един Дантон и свършва като Дантон и Робеспиер. Гилотината е станала обща съдба на най-добрите революционери, но докато буржоазията е изпитвала благодарност към Дантон и му е издигнала паметници, и е кръстила на негово име куп улици из цяла Франция, то с Робеспиер тя все още е във война или по-точно изпитва ужас от него. Робеспиер я изправи пред най-безпощадното огледало, което най-добре отразява нейната стръв за деспотична власт и класова диктатура.

— Вече пораснах достатъчно, за да замина. На двайсет и седем съм.

— А аз почти на двадесет и девет. Прекарах пет години в Париж — достатъчно за да постигна това, което постигнах.

— В Испания пишат за теб.

— Зная. Сестра ми изпраща всички критики от Адолф Саласар, Хулио Гомес, Субира, Кастел, Руис Албенис. Интересно, за мен пишат повече в мадридската, отколкото в барселонската преса. Най-хубавата статия написа Хуан Игнасио Мантекон след премиерата на „Катакрик-Катакрек“ в Перпинян. Ако беше дошъл през хиляда деветстотин трийсет и първа, щеше да те очаква по-различно бъдеще. Аз почти успях. Поръчката за световното изложение може да се окаже решаваща. Дори не можеш да си представиш какво ще бъде в Париж след една година. Изложението ще прикове вниманието на целия свят, а имената, които изгреят тогава, ще се повтарят до края на столетието. Луис Дория ще се представи с кантатата „L’ecrivain revolutionnaire Rene Crevel est mort“.

— Съществува ли Рене Кревел?

— Съществуваше. Един полезен глупак, спътник на сталинистите, който отнесе плесник по физиономията си и не можа да преживее подобен урок. Самоуби се. Двайсет и седем години, Алберт, а тук трябва да започнеш от нула.

— Винес ми даде писмо за Маргьорит Лонг и едно за Орик. Герхард ще ме препоръча на…

— Двайсет и седем години. Преди пет години си бил на двайсет и две; тогава е бил моментът. Защо не дойде тогава?

Беше уморен и нямаше сили дори да се ядоса. Гордостта му и страхът да не стане смешен го възпряха да избухне, да покаже огорчение или самосъжаление и да му изкрещи в лицето, че за него винаги е било лесно да прави каквото си пожелае, че не му се е налагало пет години да се влачи като преподавател в разни музикални школи, да свири в оркестри по заведенията, за да може да поспести малко пари, като същевременно продължава да се явява на конкурси, за да не се откъсне от господстващата музикална мафия в Барселона, и накрая стипендията, стипендията „Рикардо Винес“ за Париж. Имаше малко на брой завършени собствени композиции, не беше ги свирил пред публика, като се изключат няколко изпълнения пред Винес или Герхард, които се отнасяха благосклонно към него.

— Вашата прозрачност и чистотата на звука могат да се сравнят само с тези на Момпоу, ала ви предстои да изслушате всичко, което Момпоу е слушал, за да постигнете вълшебното му боравене с паузите. Така ми каза Роберт Герхард.

— Трябвало е да те посъветва да напуснеш Барселона. Цяла Испания е глуха бездна. Няма живот нито при диктатурата, нито при Републиката. Видя ли как се провалиха всички опити за музикална реформа, които Моренте и Саласар се опитаха да проведат. Ама Герхард хубаво го е схванал и почти не се задържа в Барселона. От Виена, заедно с Шьонберг, право в Лондон, за да дирижира собствен оркестър, доколкото съм осведомен. Само много приказки за Каталонска школа, обаче щом падне случай — дим да ги няма. От Испания човек трябва да се махне, а после да се завърне в нея като победител. Това е страна на каиновци, негодници, завистници, невежи и смръдльовци. Но Париж е суров град, особено към слабите, към бездейните зяпачи; предава се едва когато е взел нещо от теб, тогава веднага те нарича свое любимо чедо и ти казва: добре дошъл, господин Дория, на витрината, където са събрани победителите на света. По едно време се уплаших, че всичко може да пропадне, когато победи Народният фронт и седалището на Световното изложение бе променено. Изстрелях се там като мълния, а те започнаха да ми обясняват как закъснявали строителните работи на Трокадеро и на двореца „Шайо“. По дяволите строителството, темпото му зависи от това дали Всеобщата конфедерация на труда ще даде подкрепата си, а мен ме интересуваше единствено дали художествената програма оставаше същата. Оставаше същата и в нея фигурираха името ми и заглавието на кантатата ми.

— Тереса не живее ли тук?

— Остава да спи тук, когато аз поискам. Иначе не. Трябва да спазва приличието, пък и не обичам да се обвързвам с никого. Тя е добро момиче, а тялото й ме привлича — огромно, кубично, твърдо, но ето на, вземи и нея като пример — тя е съзерцателка, иска да пее в опера, а се мотае из Париж като зяпач, който не се захваща сериозно с нищо. Разполага с пари, които й стигат, за да вегетира посредствено и да се залавя с безсмислени, случайни работи. За такова нещо не си струва да заема в този град място, което може да заеме някой гений. Всъщност, ако не спеше с мен, тя нямаше да има никаква функция тук. Най-значителното нещо, което е извършила и изобщо ще извърши в живота си, е, че е спала с Луис Дория. Не бива също напълно да се доверяваш на тези привидно безцветни личности, защото в най-неочакван момент се захващат да пишат мемоари и преиначават образа ти за бъдните поколения, понеже лъжат или казват половината истини, които ограничените им умове не са схванали напълно. Ужас ме обзема, като си помисля. Ужас, че ще бъда лишен от възможността да определя представата, която ще остане за мен във вечността.

Росел заспа под монотонното жужене на Дориевия монолог и му се присъни, че двамата с Луис Дория плават по някакво езеро или вир, какъвто в неговата представа можеше да бъде езерото в Булонския лес, а Тереса танцуваше върху водата, една кубична Тереса, както я бе нарекъл Дория, твърде подобна на едно от мощните женски тела на Пикасо, бягаща от небитието към неизвестността, тялото й беше обгърнато единствено от бяла туника, а самата тя излъчваше някакво особено чувствено безпокойство. Изведнъж посред танца водата под Тереса се разтвори, тя започна да потъва и той, Росел, замоли Дория да й помогне, но напразно, защото Дория се смееше, като че ли не желаеше да повярва на това, което несъмнено ставаше пред очите му. На следващия ден Дория беше мълчалив и мрачен, стана след Алберт и излезе, без да му продума. Росел му беше благодарен, че го оставя сам, и също излезе със списък от поръчки, които сам си бе изготвил. Да намери Маргьорит Лонт, Оскар Еспла, Жорж Орик и да се срещне с Томас Бонет, за което го бе помолил самият Андреу Нин. За всеки етап от програмата си той мислено подготвяше разговора на френски, който можеше да възникне, повтаряше френските думи и изрази, които бе преговарял през последните месеци преди заминаването си, но съвсем не бе предвидил далеч неакадемичното произношение на парижките портиерки, затова накрая премина на езика на жестовете и показваше написани на лист хартия имена; така научи, че мадам Лонг била в Каркасон, Жорж Орик — в Италия, а Оскар Еспла — из Америка. Следователно Париж щеше да се окаже напълно пуст за него, ако не намереше Бонет, и той още веднъж се упрекна за прибързаното си заминаване, въпреки че упрекът бе риторичен, защото дълбоко вътрешно задоволство окриляше стъпките му в това самотно опознаване на парижките улици под блестящото първоюлско слънце. Като мина край магазинчетата за сирена на улица Сена, на път за дома, където се предполагаше, че живее Бонет, той като познавач подхвана разговор със сирената: ти си „Рокфор“, ти — „Кантал“, а ти „Бри“, защото именно тези три вида бе опитал предишната вечер. Стълбището, водещо към жилището на Бонет, беше толкова стръмно, както и на Сент Авоа, и бе изпълнено с обезпокояващ влажен мрак, простиращ се и зад входната врата на апартамента. Четирийсетгодишен риж мъж подозрително изслуша Алберт Росел и едва след това му отвори вратата, като по-скоро подуши, отколкото прочете бележката от Андреу Нин, която му бе подадена.

— Влизай, другарю. Прощавай, може да съм ти се сторил недоверчив, но в Париж мнимите другари са по-опасни от самите фашисти. Този град е всецяло обхванат от сталинската треска. Змиите хипнотизират своите жертви, преди да забият зъб в тях.

Върху масата на кухнята столова бяха натрупани печатарски коректури, които Бонет събра в едно ъгълче, за да освободи място да се облакътят, и седна срещу него — положение, което доказваше, че съмнението все още не е разсеяно напълно.

— Андреу каза ли нещо друго?

— Всъщност не съм говорил лично с него. Един другар от Санс ми предаде бележката. Знаел е, че ще пътувам за Париж, и Нин го е попитал дали бих се наел да предам писмото.

— На почивка ли сте?

— Не. Ще живея тук. Имам стипендия. Музикант съм.

— И в такъв момент си напуснал Испания? Събитията там може да започнат всеки момент.

— Не вярвам. В Каталония е спокойно. А щом в Каталония е спокойно…

— Е, и какво от това? Ние, каталонците, сме си такива. Смятаме Каталония за пъпа на света. Европа мирише на барут. Световната война е неизбежна. Тук левите си играят на единство, а в това време силите, които държат парите и оръжията, се подготвят. Хитлер и Сталин са два вампира, които ще изсмучат и малкото кръв, останала на Европа.

— Все пак трябва да се прави разлика между нацизъм и сталинизъм.

— Теоретически — да, но ако беше имал възможността оттук да наблюдаваш как преследват Троцки и семейството му или пък да получаваш пряка информация за съдебните процеси в Москва, за първите, понеже сега готви втора серия, тогава не зная дали щеше да приказваш по същия начин. Нали ги гледам всички тия интелектуалци как безгрижно си играят със сталинизма, дирижирани от агентите на Коминтерна, като Вили Мюнценберг^[31] — явен агент, който въпреки това има достъп до парижките салони и свиква конгреси на писатели антифашисти, а те служат изключително на сталинската пропаганда пък разни педерасти като Жид или салонни герои като Малро им помагат да си оплетат кошницата. Ако Сталин дойде в Париж, и помен няма да остане от тези интелектуалци нехранимайковци. А засега радостно крякат на сказките в „Купол“, все около един съветски писател на име Иля Еренбург; той е същинският господар на френската интелигенция.

— Но аз прочетох много ласкава статия от Троцки за „Човешкото съсловие“ на Малро…

— Какво от това! Троцки е твърде търпелив към тази декадентска интелектуална сган. Освен това Троцки си е Троцки, а ние сме си ние. Къде живееш?

Росел му даде адреса си, а като спомена името на Луис Дория, подозрителността и раздразнителността на червенокосия му събеседник се засилиха.

— При този идиот?

— Той е талантлив музикант, но наистина е малко досаден.

— Преди няколко години, когато пристигна в Париж, той ни се представи като симпатизант на Блок Обрер-и-Камперол. По думите му, бил близък приятел на Маурин и на Нин, дори дойде няколко пъти на сбирките ни. Впрочем за по-голяма сигурност по-късно променихме мястото и сега се срещаме в „Петио“, на Монмартр. Улицата е стръмна, така че от прозорците се вижда всичко на триста метра разстояние. Не съм луд. Сталинизмът дебне. Убиха сина на Троцки в собственото му болнично легло малко след като го бяха оперирали, а всички нас са ни регистрирали в списъци като троцкистки агенти. Този твой приятел Дория е най-долен дилетант. Преди известно време, когато тук пристигна Нин, организирахме сбирка и Дория се яви облечен в астраганово палто и руска шапка. „Дегизирал съм се като княз Романов“, рече. Помни, „Петио“, на Монмартр. Обикновено се виждаме в четвъртък вечер, но при всяко извънредно събитие в Испания все някой минава оттам, за да установи връзка. Скоро ще разбереш, че в изгнание човек е по-добре осведомен за положението в Испания, отколкото ако е в страната. Какво знаете например за заговора на Мола и Франко?

— Постоянно се носят слухове, но Франко май си кротува на Канарските острови.

Бонет вдигна рамене.

— Може би е по-добре всичко да избухне отведнъж, така поне ще знаем какво да предприемем. Всичко друго, само не тази Република на слепи, глухи и сакати. Искаш ли да участваш в борбата тук, в Париж? Ако желаеш, ще те включим в някоя организация по местоживеене или пък ще работиш в някоя област на културния фронт например.

— Трябва да помисля.

Росел стана, а Бонет го стрелна с мрачен, картотекиращ поглед.

— Значи не съм сгрешил. Още щом те видях, разбрах, че си в отпуска. Аз не съм напускал политиката още от Трагичната седмица. Повече от двайсет и пет години непрекъсната борба, най-напред като анархист, после редом с Нин, той е един от малцината политици, на които се доверявам, и е наясно с нещата, понеже е живял в Съветския съюз и е бил свидетел на неудържимия възход на болшевишкия цар. Там, където съм аз, там са Испания и международната революционна борба.

— Поздравявам ви.

Росел побърза да се сбогува и си тръгна.

— Истинският революционер никога не излиза в отпуска — промърмори Бонет зад гърба му, миг преди да затвори вратата.

Работата е там, че аз не съм истински революционер, си рече Росел със задоволство, когато отново се озова сред меката сивкава мъгла на улица Сена, под смръщеното небе — приближаващият се тътен на гръмотевици обещаваше проливен дъжд. Мина край статуята на Дантон, като я гледаше изкосо, от страх да не заприлича на селяк, който се прехласва пред свещените паметници, и въпреки това бе възхитен от историческата устойчивост и непоколебимост, от историческата правда, които скулпторът бе съумял да въплъти в статуята. Дъждът го настигна на улица Сен Севрен и той потърси убежище под платнищения навес над едно бистро, където тутакси бе нападнат от сервитьора.

— Бира с газирана вода.

Сервитьорът кимна и той се почувства доволен и спокоен, защото Дория не беше с него и нямаше кой да го упрекне за непретенциозното питие, а по уверената усмивка на сервитьора разбра, че той одобрява поръчката му. Росел седеше на терасата пред чашата с пенлива напитка и сламка и разглеждаше хората, като търсеше видимите разлики с жителите на своята страна и своя град. Като че ли момичетата са по-високи и по-слаби, а мъжете — по-високи и по-пълни, въпреки че тъкмо когато правеше обобщението, той трябваше да се поправи, понеже точно пред очите му попадаше някое изключение от общата картина. По-добре са облечени. Имат по-висок стандарт. Знам ли! Пък и какво ме засяга? Сега съм един от тях и ще бъда такъв в течение на две години, поне две години. Щом се свърже с Лонг, ще си уговори частно прослушване, също и часове за консултации, а ако успее да намери общ език с Орик, ще помоли Герхард да го препоръча пред него, за да организира премиера на „Apres Mompou“. Вече му бе сложил заглавие на френски, защото се надяваше, че ще бъде изпълнено в зала „Гаво“ или в „Плейел“, макар да бе виждал „Плейел“ само на снимки по повод на някой концерт на Винес или на самия Рахманинов. А след като представеше „Apres Mompou“, щеше да дойде ред и на „Бъстър Кийтън и неговата годеница.“

До господин Федерико Гарсия Лорка

Многоуважаеми господине, името ми е Алберт Росел. Музикант съм от Барселона, живея в Париж и неотдавна в зала „Плейел“ бе изпълнен мой цикъл от кратки пиеси за пиано „Apres Mompou“. Премиерата премина при голям успех, за който свидетелстват изрезката от „Менестрел“ и статията на Мило в „Мюзик е Театр“ които ви изпращам. Обръщам се към Вас с това писмо, за да Ви съобщя, че съм композирал модерен балет по мотиви на Вашата кратка пиеса „Бъстър Кийтън и неговата годеница“ и че бих се радвал, ако присъствате на премиерата в Париж; хореографията е дело на балета Йос^[32] — последна дума на модерния балет в Европа.

Дъждът отмина и слънцето надникна над Сена; Росел се запъти към реката, прекоси моста Сен Мишел, но спря насред път, когато долови испанска песен, която гръмко се носеше от невидим грамофон. „Шапки и мантили“ — мелодията стигна до него като носталгичен полъх, който водите на реката отнесоха, а и погледът на Росел се отклони към дворците, изпълнени с могъщество и, както смяташе той, слава. С пътеводител в ръка се отправи към „Нотр Дам“, за да разгледа туристическите забележителности по пътя към дома, където отново го очакваше среща с Дория или някоя вест от него. Разгледа бегло „Нотр Дам“, защото площадът бе пълен с туристи, въоръжени с фотоапарати и дори с триножници, а той не желаеше да го сметнат за турист; във всеки случай катедралата му се стори не тъй грандиозна, както си я бе представял или бе чел за нея, особено в сравнение с образа, който бе оставил у него гърбушкото от „Парижката света Богородица“. Добра се почти безпогрешно до Бобур, Рамбюто, Сент Авоа и изпита дълбоко задоволство, което бе нарушено от присъствието на някакъв непознат, разположил се на шезлонга, на който миналата вечер седяха Тереса и Дория. Висок кокалест човек, чието лице бе джунгла от руси косми, сред които се подаваха само бледорозови устни и две сиви очи.

— Казвам се Гунар Ларсен. Дория ми даде ключа. Вие навярно сте Росел.

Говореше испански на тласъци, сякаш съставяше изреченията във вградена в мозъка му наборна кутия, а после ги предоставяше на преценката на слушателя с известно стеснение, сякаш се съмняваше в правилността им.

— Аз съм донякъде испанец. Написал съм книга за Испания. Вие не четете шведски, нали?

— Не.

— Колко глупав въпрос! Та шведски четем само ние, шведите. Обожавам Албенис.

И Ларсен бавно притвори трепкащите си клепачи, сякаш за да подчертае дълбокото си възхищение към Албенис и Фая, към Гранадос, и Турина^[33], а мишците му се напрегнаха, когато поиска да изобрази нагледно силата на Испания, страхотната жизненост на Испания.

— Кастилия. Бицепс.

— Андалусия. Трицепс.

— Харесвате ли Аламбра?

— Никога не съм бил там.

Това бе удар в душата на шведа, той премигна, но продължи битката.

— Ами бикоборството? Ниньо де ла Палма!

— Не. Съжалявам. Не понасям коридата.

— По дяволите! Странно, нали сте от Херес.

— Аз, от Херес?

— Да, от Херес. Дория ми каза.

— Каталонец съм, от Барселона. Алберт Росел — пианист, ваш покорен слуга.

— Негодяй!

Това бе обида, отправена към Дория и изречена с такава страст, че Ларсен даже се бе изправил и стискаше юмруци. Кокалчетата на пръстите му побеляха в сравнение с останалата част от кожата, а това несъмнено вече беше истинско постижение.

— Типична шега за този откачен. И аз се учудих, като ви видях. Видът ви е много, и аз не знам точно какъв, но съвсем не вид на човек от Херес. Луис, ти си негодник!

Викът бе отправен към стаята, която Дория бе запазил за себе си, и самият той се появи оттам, облечен в черно кимоно.

— Ти ми каза, че бил от Херес.

— В Испания всички са от Херес, всички сме с двойна националност.

— Не е вярно.

Шведът нямаше намерение повече да го лъжат.

— Добре де, Алберт може да е изключение. Важното е, че сте се запознали. Алберт, пред теб стои един невероятен човек, който пее фламенко така страстно, както Ниня де лос Пейнес и с вещината на Антонио Чакон.

Шведът се бе поуспокоил и с готовност прие предложението на Дория, което се стори странно на Росел.

— Изпей нещо на този приятел каталонец. Той е каталонец, но е приятел. Каталонски приятел.

Дория уговаряше шведа, като че ли най-трудното нещо на този свят бе да го убедиш, че каталонецът може да бъде приятел.

— Какво да изпея?

— Онази хубава песен, която си научил миналата година в Мадрид.

Шведът потърси геометрическия център на стаята, застана с изпънато тяло, протегна ръце леко напред и взе да пляска с длани, най-напред леко, а сетне все по-силно и по-силно, следвайки таен вътрешен ритъм, който накрая избухна яростно, а от гърлото му се изтръгна песента:

В кафене Чинитас

рече Пакиро на Фраскуело.

В кафене Чинитас,

рече на брата си Пакиро:

този бик трябва да умре

преди пет и половина,

този бик трябва да умре

преди пет и половина.

— Оле! — извика Тереса, внезапно появила се на вратата на спалнята; ръцете й придържаха черно кимоно като това на Дория.

Ларсен прие възгласа с усмивка, без да отваря очи и без да отслабва френетичното пляскане с длани.

Щом часовникът удари пет,

излязоха те от кафенето.

Щом часовникът удари пет,

излязоха те от кафенето,

а Пакиро крачеше напред

като бикоборец най-прочут!

— Не, не, Гунар…

Объркан, шведът отстъпи на Дория въображаемия център на въображаемата сцена, а той се опита да възпроизведе жестовете на Ларсен.

— До „излязоха те от кафенето“ е много добре. Но сетне прекалено се забързваш. А трябва да спреш и да погледнеш публиката, сякаш ще й съобщиш нещо изключително важно, сякаш ще направиш истинско разкритие. Лицето ти трябва да приеме ей такова изражение, приканващо към внимание, а с ръце да подкрепяш това, което казваш. „А Пакиро крачеше напред като бикоборец най-прочут.“ Ето виж, за да почувстваш настроението. „А Пакиро крачеше напреееееед… ка… то би… ко… бо… рец най-прочут!“ Погледни, наблягаш върху „прочут“, като че ли с цялото си тяло се опираш на последната сричка, на „чут“, и накрая удряш с крак по подиума.

Шведът отново зае мястото си на сцената и повтори.

— „А Пакиро крачеше напреееееед… ка… то… би… ко… бо… рец най… прочут!“

— Много добре. Само че не прекалявай с „чут“, ще вземеш да си строшиш зъбите. Като цяло не е лошо.

— Зная, че е странно един швед…

— Няма нищо странно. Ти, Алберт, да не би да си се учудил?

— Не — рече Алберт, повече погълнат от предполагаемата голота на Тереса под черното кимоно, отколкото от екзотичните увлечения на шведа, който продължаваше да умува над уместните забележки, направени от Дория; а през следващите дни, до големия спортно-политически митинг на 5 юли, той все по-ясно проумяваше, че Ларсен е спаринг-партньор за Дория, че е по-умен, отколкото Дория можеше да предположи, и се примирява с ролята, която му се отрежда, защото обожаваше Тереса.

— Я да видим кой ден сме днес? — каза Дория сутринта на пети юли, след като излезе от стаята заедно с Тереса, и двамата в неизменните черни кимона — единственото според Дория, което бил заимствал от Жан Кокто. Дория гледаше в алманаха „Бер“ за 1936 година.

— Не мога да заспя, докато не се уверя, че на нощното ми шкафче лежи алманахът „Бер“. Страшно е полезен. Ето виж, днес е пети юли хиляда деветстотин трийсет и шеста, Света Зое. Интересна светица. Да видим, какви препоръки дава. „Няма нищо по-добро за възбуждане на апетита у децата, у възстановяващите се след болест и у хората с крехко здраве от сироп «Фоскин» с хинин и лактофосфат.“ Аз никога не бих прахосвал хинина за деца, хининът е митическо литературно вещество, а децата трябва да се хранят с изкуствено мляко до двайсетгодишна възраст. По-нататък: „Кулинарни рецепти, банички с банани: разрежете по дължина добре узрелите и обелени банани…“.

В една ръка Дория държеше алманаха, а с другата бръкна под кимоното и раздвижи члена си, предизвиквайки възмущението и протеста на Тереса:

— Какъв си…

— „Сложете ги в чиния, поръсете ги с пудра захар и ги полейте с кирш^[34]“… а сетне… Тереса…

— Ти си луд, млъкни!

Той обаче продължи със съвети за ловците, за болестите по картофите, с хороскопите за родените през юли, ала беше прекъснат от появата на Ларсен. Успял бе да намери кола, за да ги закара до Гарш, близо до Сен Клу в местността Четирите кедъра. Озоваха се там в самия разгар на мотоциклетното рали, което щеше да бъде последвано от колоездачно състезание. Компанис вече бе говорил, но Росел съзря в далечината характерното му лице на услужлив продавач в каталонско магазинче, с което природата го бе дарила; беседва с важни личности, предположи Росел. И беше вярно: до него стояха Лагранж, Пиер Кот, Кашен, Зиромски, Маран… Малро…

— Малро!

— Да. Странно, че е решил да дойде на такова събитие. Извинете ме, ще отида да го поздравя.

Дория се отдели от спътниците си и се запровира сред тълпата и струпаните возила с трескаво въртящи се сред прахоляка педали, а над всичко това ехтеше женски глас, който пееше последния шлагер на Рина Кети:

Все ще чакам,

нощ и ден,

да се върнеш

ти при мен…

— Иди с него, ако желаеш да се запознаеш с Малро — подкани Тереса Росел.

— Не. Почти нищо не зная за него. Много съм слушал и зная, че е написал „Човешка участ“, но не съм го чел.

— Той е един condottiero^[35], принц на нихилизма, предрешен като марксист, следовник на Шопенхауер, но някой ден истината за него ще блесне и ще стане ясно, че той е рицар на пустотата, която носи у себе си — издекламира страстно Ларсен.

Сред дърветата свиреше малък оркестър, а високоговорители съобщаваха поредните резултати от състезанието. Дория говореше нещо на Малро, а писателят накланяше главата си, която изглеждаше поолисяла навярно заради огромното чело, а големите му, сякаш бездънни очи внимателно следяха ловката жестикулация на Дория: от време на време вдигаше ръка и почесваше брадичката си с върховете на пръстите.

— Хей, вие испанци ли сте?

Бяха осмина лутащи се из тълпата здравеняци с барети и червени шалчета около вратовете.

— Чухме, че говорите на испански. Казаха ни, че ще се състезава Мариано Канярдо и че оттук ще мине „Тур дьо Франс“.

Алберт беше по-слисан и от събеседниците си.

— Мариано Канярдо ли?

— Нима не знаете кой е Мариано Канярдо?

— Не. А какъв е този „Тур дьо Франс“?

— Е добре де, всъщност какво става тук? Само речи ли ще се произнасят?

— Говори президентът на Женералитат.

— Кой?

— Компанис.

— И какъв казвате, че бил той?

Явно не се разбираха един друг и млъкнаха, докато накрая Дория се върна и заприказва сънародниците си. Канярдо ли? Той ще участва по-късно, чак към сутринта. Колоездачният пробег е през нощта. Няма значение, ще почакаме. Носим си мехове с вино и няколко килограма наварска наденица — ние сме от Навара и обикаляме Европа с камион: имаме си нашенска наденица, вино от Рибера, а хляба купуваме по пътя. Подадоха един мех, Дория го пое и от разстояние насочи струята право в гърлото си, след което дълго пи, без да затваря уста. Съотечествениците му взеха да ръкопляскат на умението, с което той спря струята, без да разлее и капка. Наварците си заминаха, пеейки „Виното на Асунсион ни е светло, ни червено, ни цвят има“ сред всеобщо одобрение, което се изрази в няколко възгласа: „Да живее Испания!“ Дория съобщи на приятелите си, че Канярдо изобщо нямало да минава през Гарш.

— Струва ми се, че той се състезава в „Тур дьо Франс“, но за тези момчета е без значение. Дай им да се веселят да хапват наденица и да пият вино, а дали ще е Гарш или Владивосток, все им е тая.

Ларсен се впусна в размишления за наденицата, като сравняваше този странен вид колбас с някои разновидности на балканските суджуци, в които също се използва червен пипер.

— Червеният пипер е нещо като културен белег, който отличава страстната Испания от безстрастната. В Каталония например няма червен пипер. Няма и такива колбаси. Наденицата в Барселона се внася от Кастилия или Арагон — разсъждаваше Дория.

— А в Галисия има ли наденица?

— Да, Алберт, в Галисия има. Говорих на Малро за теб. Казах му: „Андре, тези дни ще ти представя един мой приятел, който наскоро пристигна от Испания. Той много се интересува от пътуването ти до Германия, от застъпничеството ти за Димитров. В Испания хората ти се възхищават. Много мъжествена постъпка“.

— Но аз…

— Няма никакво значение, важно е да има повод. Малро ще стане най-маститият интелектуалец във Франция, щом изчезне Жид.

— Но аз и представа нямам за това пътуване, нито за самия Малро…

— Миналата година Жид и Малро се срещнаха с Гьобелс и само няколко седмици след това пуснаха Димитров, който бе обвинен, че е запалил Райхстага. Освободиха го.

— Знам за Димитров, но не и за тяхното пътуване.

Бузите на Росел се изчервиха от притеснението, което го обзе при мисълта как ще се срещне с Малро и как трябва да го лъже заради лъжата на Дория. Едва се сдържа да не му изкрещи, че не му е нужна неговата помощ, че предпочита той да не му помага; впрочем Дория изобщо не очакваше някакъв отговор, а повлече Тереса и Ларсен сред тълпата, привлечен от хилядите любопитни неща в това политическо, спортно, народнофронтовско сборище. Ако срещнем Компанис, ще се оплачем за ниската стипендия, която са ти отпуснали. Росел изтича подир Дория, заеквайки от възмущение, внимавай, не ти разрешавам да… ала смехът на Тереса и лукавата усмивка на Дория го заставиха да млъкне и той се спря като строшена, безмозъчна марионетка, осъзнал внезапно глупавото си поведение — отново не беше съумял да се овладее и се бе подвел по думите на Дория. През целия път на връщане мълча, въпреки че Дория непрекъснато размахваше, подобно на бикоборски плащ, „най-червените“ теми, и Ларсен играеше ролята си на испанист, като си отбелязваше гениалните хрумвания на Дория, ала същевременно се стараеше да се понрави на Росел, говорейки му за твърде особената връзка между френската и испанската култура. Французинът винаги установява с най-голямо удивление, че е възприел нещо от култури, които смята за екзотични, а към тях той причислява толкова близки култури като италианската и испанската, наравно с културите на далечен Китай или Япония. Рабле е първият велик писател, който е дал определение на екзотичното; в глава втора на четвъртата книга на „Гаргантюа и Пантагрюел“ той говори за: „… marchandises exotiques et peregrines qui etaient en l’allee du mole et par les halles du port“^[36], и французите са си избрали испанската екзотика, и са я използвали в литературата на романтизма, а после са предали щафетата на музикантите импресионисти.

— Всъщност интересът ми към Испания възникна след прочита на един текст на Шатобриан, който трябваше да превеждам в часовете по френски в училището в Малмьо. „Последният Абенсерах“.^[37] Неговата представа за Испания не се отличава особено от тази на по-късните пътешественици като Дюма, Готие, мадам Санд или Мериме, но докато литературният образ на Испания е доста натуралистичен и отрицателен, то в музиката той е идеализиран и предполагам, че според вас е и твърде изопачен — от „Рондо“ на Сен-Санс, до „Дон Кихот и Дулсинея“ на Равел.

— Отразяването на Испания в литературата претърпява също известни идеологически изменения — докато в „Торкемада“ на Юго, публикувано в хиляда осемстотин осемдесет и втора година, се критикува испанското реакционерство от позицията на един идеалист постромантик, то в „Малката инфанта на Кастилия“ същото това реакционерство се възпява от един профашист.

И като каза „профашист“, Дория многозначително погледна към Росел, приканвайки го да се включи в разговора, който Ларсен му помогна да подхване. Ала Росел бе решил да устои, никога повече да не се хваща на въдицата на Дория.

— Съществува любопитно предубеждение — испанската екзотика вечно се свързва с Африка. Сен-Санс има едно произведение, което френската критика определя като много „испанско“, а то се нарича… „Африка“.

— Колкото и да се правиш, че не те засяга, Алберт, зная, че ти до мозъка на костите се чувстваш каталонец. Самият Мило е писал, че съвременната испанска музика изисква два типа слух, един за Фая, а друг за Момпоу. Но тук например Фая се радва на по-широка публика. „Кукленият театър на маестро Педро“ е представен за първи път в Мадрид през март хиляда деветстотин двайсет и трета и още през юни същата година се е състояла премиерата в Париж, в салоните на принц Полиняк. „Предградия“ на Момпоу също се харесва, но все пак тази музика им се струва твърде цивилизована, за да бъде испанска. Особено паузите, Алберт, които така те поразяват.

Тереса седеше на предната седалка, между Ларсен, който шофираше, и Дория, и едва ли можеше да долови въздействието на тези подкани за спор върху Росел; от време на време обаче тя се извръщаше назад и му изпращаше весела и ободрителна усмивка, с която го окуражаваше да не се поддава и да не се отказва от упорството си. Накрая Дория се протегна и продължи да приказва, но вече за себе си. Бил му се обадил Пиер Копола — художествения директор на грамофонната фирма „Гласът на твоя стопанин“. Искал да запише неговия „Катакрик-Катакрек“, а това било важно както за него самия, така и за неговата музика, тъй като Копола изпитвал явно възхищение към импресионистите и специално към Равел, с когото бил неразделен приятел и често му гостувал в неговото убежище в Монфор Л’Амори, в края на парка Рамбуйе. Ще те заведа някой ден, Алберт, рече благосклонно Дория и го погледна косо, ала Росел се преструваше на заспал и така тримата го оставиха на мира, а той стискаше очи и устни и жадуваше час по-скоро да пристигне в Париж и да остане сам със себе си. Успя да убеди Ларсен да спре на площад Шатле и слезе, а другите отидоха на някакъв рецитал на госпожа Лория, който щеше да се състои в наскоро открития от един калифорнийски драматург салон. Щом се озова в квартирата, Росел седна на пианото и изсвири фрагменти от пиеси на Шопен, Турина, Момпоу, както и поредицата от звукови препятствия, както той ги наричаше, с които започваше главната тема на „Бъстър Кийтън и неговата годеница“. Затвори капака на пианото, доволен от себе си.

Скъпи Герхард, нещата се развиха така, както се предполагаше, както предполагахме двамата с вас. Дория е пълен с добри намерения, но те са прекалено много и ми се налага да следя всяка своя стъпка, да знам защо я предприемам, какво правя сам и какво ме карат да правя другите. Засега това, което най-много ме вълнува, е самият град — единственото, което действително е на мое разположение, понеже всичките предварително набелязани срещи се провалиха поради летния сезон. Няма значение. Искам да се потопя в атмосферата на града и ако Дория ме оставеше на мира, ако не ме заставяше да действам и решавам, общуването ми с него щеше да е много по-полезно. Простете, че едва пристигнал, вече споделям с вас впечатленията си, но кому да се доверя? Вие можете да ме разберете. Имам нужда да се съсредоточа. Възможно е Дория да замине извън Париж това лято; в такъв случай от петнайсети или двайсети юли апартаментът ще остане на мое разположение. Тогава ще бъда щастлив. Ще се чувствам на сигурно място в малкото жилище. Сам с пианото. Аз съм пианист и това усещат не само умът и ръцете ми. Всяко кътче от моето същество го усеща и твърдо съм решил да се посветя напълно на музиката, макар да ми е понятна позицията на Айслер^[38], който за мен е много по-голям музикант от Вейл^[39] или Десау^[40]. Не зная дали сте били по едно и също време с Айслер, когато сте учили при Шьонберг, но ми е много интересно неговото виждане за „борческата музика“ — Шьонберг или Стравински несъмнено я смятат за уродлива, особено Стравински, като се има предвид омразата, която изпитва към всичко съветско. Мен обаче ме привличат подобни комуникативни качества на музиката, които са проводник на критични идеи и стремеж за промяна, без обаче тя да губи художествената си стойност и без да се пренебрегва изискването за новаторство. Особено ме интересува работата на Айслер като композитор, пианист и диригент на „Червения рупор“ и берлинското движение за културно просвещение на трудещите се. Никак не ми се нрави официалната културна политика на СССР и на Сталин, но ме привлича всичко, което се опитаха и все още се опитват да направят германците въпреки Хитлер. Доколкото знам, Айслер миналата година е бил тук, във Франция, и е дирижирал на Международната олимпиада на работническата музика, по поръчка на Пискатор. Изглежда, успехът не е бил голям, ако съдя по думите на Дория, въпреки че той се отнася твърде презрително към този нов критически реализъм, който според него опорочава и обезценява самостоятелността на изкуството. Все пак, държа да подчертая, моят интерес е чисто умозрителен и се гради единствено на въображението ми, тъй като досега не съм чувал и една нота от Айслер. Успях обаче да прочета партитурата на химна на Коминтерна, а и се надявам скоро в Париж да покажат документалния филм на Ивенс — „Има думата младежта“, с музика на Айслер. Не мога да разговарям с Дория за тези неща, той витае в облаците на мегаломанията си и се е вживял в ролята си на гениално, зле възпитано дете, а и започвам да осъзнавам, че поради своята изолация в Испания ние сме способни да се възхищаваме на почти всичко. Парижаните са по-скоро резервирани, навярно защото живеят в столицата на света, а аз, макар и от Барселона, тук съм провинциалист, като наварците, които срещнахме днес и които Дория най-безсрамно измами. Решили да обиколят света или Европа с камион, с баретите си и червените шалчета, като се хранят само с хляб, наденица и вино от къщи. Наденица и вино. Разбира се, нали са наварци. Най-напред мислено им се присмях, но после си дадох сметка, че всички испанци сме именно това — наварци, понесли със себе си вино и наденица, за да обикалят вселената. Вие сте син на чужденци, имали сте възможност да ни наблюдавате отстрани и ми е непонятно как сте пуснали корени в Испания, пък макар и в Барселона.

Вестниците съобщаваха предстоящото обсъждане на предприетата от Жан Зей^[41] реформа в образованието, както и за изразеното от Църквата и семейните сдружения недоволство от тази реформа, която според тях би накърнила привилегиите на частните училища. Бе излязъл още щом се съмна, и в ръцете му разцъфна букет от вестници, подобни на печатни цветя. Седна на една пейка до Халите и се задълбочи в двойствената картина, която предлагаха „Попюлер“, „Юманите“, „Тан“, „Матен“ и „Журнал“, а музикалните издания, както и „Канар аншене“ и „Вандреди“ остави за вечерта, за да ги прочете на спокойствие. Вниманието му бе отвлечено от силен шум и грохот — около Халите товареха и разтоварваха, сновеше пъстра тълпа от шофьори, облечени в сини комбинезони, фланелки с къси ръкави и с гумени шапки, от товарачи с клоширани престилки на сини ленти, а сред тях — последните нощни птици, предрешени като бягащи от нощта господа, със загрети от лучена супа или от свински крачета стомаси. Осъществяването на плана за завоюване на собствената му независимост можеше да започне именно тук, всяка заран — преглед на пресата на тази пейка при Халите, сетне — опознаване на града квартал по квартал или може би беше по-добре да се насити най-напред на всепризнатия, митологичен Париж, а после да обиколи не тъй познатите, но навярно по-интересни места. Апартаментът беше пуст от един на обяд до вечерта — време за задълбочено учене, за свирене, за композиране, за четене; а ако искаше да избегне напълно срещите с Дория, можеше да броди до късно през нощта, а в краен случай да ходи заедно с Бонет на сбирките в Монмартр. Редовно щеше да обикаля жилищата на Лонг, Орик и Еспла, в случай че се завърнат в Париж преди края на лятото, а всичко останало, до началото на учебната година през септември, щеше да дойде от само себе си, от самия живот в града. От Дория очакваше единствено да изпълни обещанието си и да го запознае с Мило, а от Тереса — да му се усмихне отдалече, съхранявайки своята загадъчност на незряла или просто на нерешителна жена. Ако Женералитат му изплащаше редовно стипендията, която Росел щеше да закръгля с петгодишните си спестявания на музикант, всичко щеше да бъде наред през двете следващи години. През септември 1938 година, точно през септември 1938, той трябваше вече да е направил някакъв запис, да е издал всичките си композиции и да е сключил достатъчно договори, за да не се налага да подновява стипендията, а да разчита на себе си. Както във филма, който бе гледал, за един руски цигулар, той си представяше своя лик на фона на далечна мъгла, а върху него се нижеха афиши и обяви за концерти в различни градове: още три последни вечери. Алберт Росел — Рим, Париж, Лондон, Ню Йорк, Ленинград, Прага, Истанбул, Чикаго, Рио де Жанейро, Буенос Айрес, а като венец по пътя към абсолютното, към Славата — Барселона! В двореца на музиката, целия на негово разположение, а на първите редове — всички онези, които той желаеше да бъдат свидетели на неговия успех, а той можеше да се изрази само с една дума — неописуем. Там, на първия ред: родителите му, Герхард, Винес — неговите учители, Момпоу, госпожа Перла (защо ли госпожа Перла, може би защото тази клиентка най-много бе увещавала майка му да не го спира да стане музикант), Хуанито Фаре, Видал, Себастиан Касае, Рафаел Перис, Маресма, Мигел Руис, госпожица Кармела, семейство Мигелоа — всички онези, по чиито лица някога бе прочел обич и доверие към него, а после, в края, по пътеката между креслата пристъпва Дория — величествен и надменен като паун, макар и огорчен от бляскавия успех, в официален костюм, с цилиндър, бял копринен шал, ръкавици от шевро, черна кадифена наметка, раиран панталон; а в думите, с които признава неговото тържество, се долавя известно вълнение и печал.

— Наистина, Алберт. Такъв успех не помни никой от времето, когато Рахманинов изнесе концерт в Париж.

А фотографът на „Ла Вангуардия“ го снима специално за първата страница, Мерлети пък го моли за още една, специално за своя архив.

— Господин Мерлети, ще ме приемете ли редом с Росел? Бих бил щастлив да остана за бъдните поколения в неговото общество.

На молбата, отправена от Дория, той щеше да отвърне с усмивка на съгласие, с мека, великодушна, разбираща усмивка.

— Двамата с Росел сме решили да създадем нова музикална група, открита за експериментите на онзи авангардизъм, който не стои встрани от настъпващите драматични събития в световната история. „Critics i Catalans“^[42] — такова ще е нашето название и същността на нашата дейност.

— Господин Росел, потвърждавате ли току-що заявеното от Луис Дория?

— Потвърждавам.

— Росел е и ще остане нашият духовен вожд. Той пръв от нас разбра, че най-важният въпрос в културата на нашето съвремие е как и в каква степен трябва да се установи взаимовръзката между изкуство, живот и история.

Тереса? Седнала е в ложа, закръглените й снажни рамене са разголени, а от целия й облик на вътрешно удовлетворена жена лъха несекваща радост. Можеше да създаде цикъл песни за Тереса или, защо не, опера. Изкушаваше го една драматична постановка за събитията през Трагичната седмица, а Тереса би могла да бъде превъзходна жена от народа, възпламенена от гледката на страшните разправи. Тереса се появи в мислите му близо до строежа при Трокадеро; той се спря в тълпата от зяпачи, които обсъждаха и спореха ще се състои, или не изложението, а може би ще се отложи, под достойнството на Народния фронт е да финансира такъв панаир, такава витрина на капиталистическото тщеславие, говореше пред събралите се някакъв достопочтен старик с бяла, пожълтяла по краищата брада, със сламена шапка и бамбуков бастун, с който подчертаваше ораторските си хрумвания.

— Опасно е да произнасяте такива речи в този район. Не си ли спомняте как преди година Леон Блум и госпожа Моне пострадаха от хората на Аксион Франсез и Фаланж Юрниверситер^[43].

Предупреждението бе отправено от млад мъж, който разхождаше две дечица, държейки ги за ръце.

— Нека дойдат. Няма да отстъпя нито крачка.

Раздадоха се ръкопляскания, тълпата се развълнува, готова да запее „Марсилезата“, ала никой не я поде и Росел продължи своето пътешествие из Париж, като все повече и повече попадаше под обаянието на този истински красив град, съумял да се разрасне, без да се самоотрече, увенчан накрая от блясъка на заможна и могъща буржоазия, която бе вложила богатството си в него и го беше превърнала във витрина на своите успехи. Но след четири или пет дни специален режим на самота Росел се беше почти разкаял за поетия от него обет. Оставаха два месеца до началото на учебната година, а житейският му опит се свеждаше до този на бродещ voyeur^[44], който едва започва да се ориентира в един твърде набързо обходен град; този ден той остана в леглото два часа по-дълго от обикновено, докато най-сетне по шума разбра, че Дория е останал, и отиде при него.

— Къде ходиш? Ставаш, когато всички почтени хора спят, а си лягаш, когато Париж започва да гъмжи от единствените интересни личности, останали в Париж посред юли. Какъв ден сме днес?

— Тринайсети юли.

— Тринайсети юли… Да погледнем в алманаха „Бер“. Свети Евгени, а утре, утре няма светци, утре е национален празник, тоест денят на Свети Народен фронт. А сега чуй прелестната песничка, която алманахът „Бер“ разпространява за благото на жената.

Под моста в Нант,

под моста в Нант

за бал афиш стои.

Елен за там,

Елен за там

молби към майка си реди.

„Не, дъще, не,

не, дъще, не,

не ще танцуваш до зори.

Та разбери,

та разбери,

неразположена си ти.“

„Но, майко, виж,

но, майко, виж,

«Менсуалеск» купих.

Добрите хапчета,

добрите хапчета

ще глътна в миг.

И ето как,

и ето как

напук ще си танцувам до зори.“

Двамата се разсмяха, а Росел заяви, че не е необходимо да си непременно в Париж, за да срещнеш подобни реклами. По време на Републиката било достатъчно свободно, така че испанският печат бил пълен с нови реклами — грижи за бюста, за мъжките полови органи и менструациите, — които можели спокойно да конкурират френските. Докато закусваха кафе с мляко и кифли от предния ден, Росел осведоми Дория за всичко, което бе видял в града.

— Поздравления. Познанията ти за Париж ще бъдат крайно полезни, когато се хванеш на работа като носач. А във „Флор“ беше ли? А в „Купол“? Не. Разходи ли се из кафенетата на улица Мадрид, където е Консерваторията?

— Ами, то… няма никой.

— Всички са си тук. Лъжат, че са заминали в отпуск, какъвто изобщо не ползват. Виж, след двайсети за няколко дни аз ще замина с Тереса, но е възможно да отида и за кратко време на почивка с Копола, Робер Батон, Онегер…

— Ами Тереса?

— Майка й е дошла на гости от Барселона. Искала да види que feia la nena^[45]. След домашните кучета родителите са най-тъпите създания в света. Майката на Тереса идва от време на време в Париж, от страх да не би пъпната връв с дъщеря й да се прекъсне. Иначе изглеждат добри хора. Баща й е свободомислещ човек, има малко издателство за книги по изкуство, семейно предприятие, което им осигурява доста добро съществуване, а майката твърди, че била от някакво знатно семейство от Херона. Впрочем най-добре е да погребеш родителите си приживе или да постъпиш така, както е постъпил Дали със своя баща. Мастурбирал и му изпратил спермата си в плик с надпис: „Вече нищо не ти дължа“.

Но госпожа Леонар донася на дъщеря си пари, а Тереса се нуждае от тях, за да продължи да си губи времето в Париж. Ще дойдеш ли утре с нас на манифестация? Ларсен обеща да донесе испанското републиканско знаме. Голямо забавление ще падне с тези знамена. Чете ли статията в „Попюлер“ от единайсети, че отсега нататък французите имали право редом с трикольора да увесват на балконите си и червеното знаме? Тереса страшно се вълнува. Като всички момичета от нейната среда, които блудстват както им падне, тя е по-червена от Крупская и от Пасионария, взети заедно. Между другото, не поемай никакъв ангажимент за осемнайсети вечерта. Имаме среща с Мило. Тереса, ти, Ларсен и аз.

— Ларсен музикант ли е?

— Не. Но пише книга за мен.

Росел зяпна от изумление, а Дория излезе и го остави да стои с глупаво раззината уста. Накрая Росел я затвори, отиде при пианото и започна да работи; прекъсна го Тереса, която влезе в апартамента, почервеняла от бързото изкачване на стълбите.

— Луис излезе ли? Казах му да ме чака.

Момичето се отпусна на шезлонга, а плисираната пола солей се разля като мед по краката й; гърдите й се надигаха бурно, а погледът й бе втренчен с тъга в някакъв невидим за другите образ.

— Казах му, чакай ме. Много добре знае, че срещите ми с мама ме разстройват, а разделите още повече.

Ръцете на Росел бяха замрели върху пианото, той ги погледа и зачака Тереса да продължи, ала тя мълчеше, навярно в душата си все още упрекваше Дория или си спомняше сбогуването с майка си.

— Ако знаех, щях да се върна с нея. Но какво ще правя там?

— Току-що тръгна. Чакаше те.

— Той никого не чака. А ти продължавай, работи.

Росел се опита да се върне към нотите, но се беше разсеял, а очите му непрекъснато се плъзгаха от петолинията към тялото на Тереса.

— Колко странно, че вие с Луис сте приятели. Не съм виждала по-различни хора. Ти си като сянка, която търси убежище по ъглите на стаите, а той — център на небето и преизподнята.

— Той принадлежи към избраниците, а аз към посредствените.

— Той сам се е избрал, разбира се. Знаеш ли за историята с детето му?

— Нима Дория има дете?

— Току-що бях пристигнала в Париж и се запознах с него на един частен концерт или не, като че ли беше на експериментален балет по музика на някакъв си австриец. Той ще ти го каже. Е, Дория беше там, изказваше се, обсъждаше, всички го слушаха, а на мен не ми хареса, никак не ми хареса. Той разбра това и през останалата част от вечерта не се отдели от мен, но вече говореше с друг тон, откровено доверителен. Извади от портфейла си снимка на малко момченце — бледичко, дребно, с палтенце, шалче и барета, и ми каза: „Това е синът ми. Но ми го взеха“. Семейството на жена му и родителите на самия Луис се били споразумели момчето да расте далеч от баща си. „Платих на едни италианци циркаджии да го откраднат, но ги разкриха и аз трябваше да напусна Испания. Майката желае да остане в тайна, защото се омъжи за някакъв богаташ, а аз не знам къде е синът ми, кой знае къде са го отвели, и кръвта ми се вълнува всеки път, когато си спомня — той е едничкият ми корен.“ Всичко било лъжа. След време разбрах, че ме е излъгал, беше ми ужасно мъчно за него и обърнах света, за да разбера къде са укрили детето. Бях бясна. Той на колене ме моли за прошка, но беше напразно, изоставих го и се върнах при него, когато ослепя.

— Ослепя ли?

— Да, ослепя. Изпрати при мен портиерката, мадам Жизел, която със сълзи на очи ми съобщи, че Луис ослепял изведнъж и като ходел, се удрял в мебелите и падал по стълбите. Дойдох тичешком и го намерих тук, на канапето, в пълна тъмнина, чувах само безпомощния му отчаян глас, всичко вече му било безразлично, животът за него нямал смисъл. Повярвах му и се постарах да го окуража, облякох го, излязох с него по улиците. Той носеше бяло бастунче и с него опипваше тротоарите и платното, а аз бях като куче на слепец, досущ като куче на слепец.

— Лъжа, нали!

— Разбира се, че беше лъжа. Каза ми обаче, че било експеримент, че искал да се подложи на самовнушение, да възприема звука, както го чува слепецът. Да продължавам ли нататък? Не се притеснявай, така ми олеква, защото понякога ми идва до гуша от него. После пак се представяше за болшевишки агент или за троцкист в зависимост от средата, в която искаше да създаде връзка, а Ларсен ми каза, че бил добре приет и от монархистите. Ларсен страшно се забавлява, той приема с възторг всяко действие на Луис. Ларсен? Да си пада по мен? Не, не на теб се смея. Ако е хлътнал по някого, то е по Луис. Обожава го. Влюбен е в него. Ларсен е хомосексуалист и е много болен. Туберкулоза.

Не можеше да определи коя от двете новини повече го е поразила. Но попита за туберкулозата.

— Туберкулоза в твърде напреднала фаза.

— Интересът му към Испания от Луис ли е породен?

— Не. Запознал се е с Луис именно поради интереса си към Испания.

— Изненадан съм, че един швед може изобщо да проявява любопитство към настоящето и миналото ни. Въпреки че за тях Испания навярно е това, което е за нас Занзибар. Просто трябва да приемем този интерес като факт. А Луис как понася вниманието, което му оказва Ларсен?

— Това внимание е чисто платоническо. Но понякога Ларсен не издържа и го целува. Тук.

Тереса посочи шията си, а после зарови лице във възглавниците, за да задуши смеха. Извърна зачервеното си и мокро от сълзите лице към Росел, който също се смееше, но на пресекулки, сякаш си преразказваше наум историята, епизод по епизод.

— Знае наизуст всички притоци на Ебро. Този Ларсен! И всички области на Кастилия и Леон, и всички най-важни градчета и села по Пътя на Сантяго^[46], и заглавията на всички произведения на Лопе де Вега, всички до едно. Ела тук. Седни до мен.

Росел пристъпи нерешително и седна на почтително разстояние от Тереса, кръстоса крака и постави ръцете си върху коленете. Тереса наруши вдървената поза на Росел — тя се отпусна върху него и положи глава в скута му, а ръцете му — на тялото си. Остави ме да полежа така. Толкова е приятно. Докосна дланите на Росел, потърка ги със своите. Имаш топли, прекрасни ръце, погали ме по бузите. Лицето на Тереса беше мокро, тя току-що бе плакала от мъка заради Дория, от смях заради Ларсен. Жената повдигна глава и приближи очите си, лъскави от червилото, почти димящи устни към бледите и тънки устни на Росел. Загладя малката уста на мъжа и го целуна бавно — първо леко докосване, сетне дълго се сражава с устните и накрая ги засмука жадно, а Росел се отдаде на целувката, докато ръцете му се плъзгаха по тялото на Тереса.

— Не, това не. Сега искам само да докосвам ръцете ти и да те целувам.

Всяка целувка за Тереса бе експеримент, за Алберт — начален опит. Бавни и плахи, бързи и уверени, влажни, сухи, проникващи, леки като докосване на крила, целувки с език, целувки, мигновени като поглед, докато накрая Тереса удовлетворена се отдели от него, отпусна се на дивана и се загледа в лицето му, което ясно отразяваше настъпилия смут в душата на Росел.

— Не придавай на това голямо значение. Имах нужда да те опозная отблизо. Няма нищо, нали разбираш, нищо не е станало. Имаш ли годеница или приятелка в Испания?

— Не, всъщност нищо сериозно — поправи се Росел, вживял се в новото измерение на ролята си. — Трудно се сближавам с хората. Понякога си мисля, че механизмът ми за общуване е повреден, не умея да приказвам с хората, все отговарям със закъснение или питам ненавреме. Но познавам някои момичета. Преди години, не беше много отдавна, ходехме на екскурзии до Тагаманент, до двореца „Арампруня“ и Туро де Л’Оме, дори нощувахме там, момичетата и момчетата заедно, в Испания нравите също са се променили, никой нищичко не казваше, а и от време на време ходех на забави да танцувам, но вечер отивах да свиря и винаги или по-точно понякога се удаваше удобен случай. А и в политиката има много решителни жени, почти целия си, така да се каже, сексуален опит дължа на тях. Е, не споделям теорията за чашата с вода на Ленин, но пък и не приветствам лековатото отношение към пола като игра на плътта, като облог. Интимният живот е, от една страна, освобождаване от всички задръжки, а от друга — стремеж да опознаеш изцяло другия, което, разбира се, е преходно и постепенно умира, съгласен съм, но когато твоето тяло се е сляло с тялото на другия, ти го поглеждаш в очите и в тях се разпознаваш.

— Колко хубаво го каза. Би трябвало повече да говориш.

Драги Герхард, колкото повече работя, толкова по-силно и необратимо ме влече натрапчивата тема на „Бъстър Кийтън и неговата годеница“, а заедно с нея и темата на чувството и неговият изказ в атоналността и политоналността. Знаем, че чувството, което възниква у нас, когато слушаме Момпоу, магията на неговата музика, е въпрос на акустика и мярка, но на пръв поглед излиза, че експерименталната музика на постимпресионизма напълно отхвърля както темата, така и емоцията. Това мнение се дължи в голяма степен на начина, по който изследователите и критиците са разглеждали този въпрос. Според мен вие дадохте превъзходен пример с Кандински, когато говорехте за неговата теория за освобождаване на живописта от предмета, от подчинеността й на логиката на темата, сюжета и т.н. В музиката това би означавало да освободим звука, за да се вглъби в себе си, но връзката между темата и емоционалното въздействие остават винаги в сила, като се започне от „Лунния Пиеро“ на Шьонберг до последните неща, които са ми известни благодарение на прочита на партитури на Берг^[47] и Веберн^[48]. Темата съществува, при това много романтична, много „литературна“, с други думи, асептиката на чувствата в изкуството е невъзможна и единственото, което можем или аз мога да постигна, това е деиндивидуализацията, без да се опитвам засега, поне във връзка с това, за което говоря, да възприемам социалните позиции на интересно работещия Айслер и неговите сподвижници. Според мен както Берг, така и Айслер допринасят за по-задълбоченото опознаване на това, което наричаме музика. Друг е въпросът, когато се робува на темата или мотива. За мен темата, мотивът са просто едно предизвикателство, а оттам нататък музикантът започва интелектуалната игра, в която използва своите специфични познания, своя език с присъщите за умението му средства. Но резултатът ще послужи ли за възпитание на ума и чувствата на хората? В този Париж, където в продължение на две чудесни десетилетия процъфтява всичко, от което човекът се нуждае, за да може най-сетне да осъществи своя велик скок към всеобщата пълнота на Историята, хората с възторг пеят „Ще чакам“ или която и да е друга песничка на Дамия. По лицето ми тогава се изписва снизходителна, презрителна усмивка. Но аз не само вярвам в някои от тези песни, а и се нуждая от тях.

Дория прекъсна дългата и блажена тишина. Не чу никакъв упрек от Тереса и изпълни стаята с припряност и планове за вечерта. Ще вечеряме в бистрото „Люсиен“ в Латинския квартал, цените са прилични, а после ще отидем да гледаме „Дантон“ на Ромен Ролан в „Арен дьо Лютес“, полезно е в навечерието на Четиринайсети юли да видите един урок по изстъпленията на революцията.

Вечерта беше великолепна и Тереса и Алберт предложиха да отидат пеша до Латинския квартал. Дория се съгласи, ала им заяви, че не желае да ходи на манифестацията на следващия ден. Аз не съм като всички. Тълпите ме ядосват. Би трябвало законът да забранява събирането на повече от двайсет души на едно място. Освен това утре вечер в „Аламбра“ има представление, което се нарича именно „Четиринайсети юли“, под диригентството на маестро Дезормиер, привърженик на Народния фронт. Предпочитам „Аламбра“. Зрелищата са за театрите.

— Нима ще изпуснеш първия Четиринайсети юли на Народния фронт?

— Съвсем спокойно.

Освен това го правел съзнателно, защото чувството му за нравственост било дълбоко оскърбено. Утре свиквали единна манифестация на социалисти и комунисти, проститутки и вдовици, деца и педерасти, французи и французойки, кучета и котки, Арагон и Блум.

— Акция, в която заедно ще участват Арагон и Блум, не е за мен.

— А какво са ти сторили Арагон и Леон Блум?

— Обидили са ме. Арагон направи Леон Блум за смях в „Червен фронт“, дори написа следното: „Огън срещу Леон Блум, огън срещу мъдреците на социалдемокрацията“, а сега всичко е забравено под общото знаме на Народния фронт. Не така. Към тези неща се отнасям сериозно. Отида ли утре на манифестацията, още щом се появи Блум, ще стрелям в него и в дресираните мечки на социалдемокрацията.

Враждебността му към Арагон и Блум се пренесе и върху Росел, когото той обвини, че играел по свирката на палачите на Шостакович, Алберт и Тереса се споглеждаха ту с ирония, ту с изумление, а това разпалваше още повече гневния монолог на Дория.

— В твоята затънтена провинция може и да не си разбрал, че в „Правда“ политкомисарите направиха на пух и прах последната премиера на Шостакович и като доказателство за дребнобуржоазния индивидуализъм на неговата музика те заявиха, че народните комисари не можели да си я свирукат, докато се бръснели.

— Не е възможно!

— Има го черно на бяло и никой не го е опровергал.

— А аз какво общо имам с „Правда“?

— Ти се отнасяш към историята твърде мекушаво и колебливо. Смяташ, че все още е възможно да се избере между Сталин и Хитлер.

— Разбира се.

— Тези, които говорят така, би трябвало да бъдат съдени на процесите в Москва.

— Това е обективна оценка. Така би могъл да се изкаже дори един троцкист.

Изглежда, Росел бе казал нещо съвсем неуместно, защото Дория се отдалечи на достатъчно разстояние и оттам взе да ругае и проклина Троцки и троцкистите. „Който сее вятър, ще пожъне буря.“ Какво разбира един политик от страданията на твореца? Какво го е еня Троцки, че Шостакович ще трябва да съчинява частушки, та народните комисари да могат да се бръснат? Прокофиев, Хачатурян, Шостакович са принудени да съчиняват симфонии, които да облекчават запека на Върховния съвет, или химн за героя на труда, произвел най-много телени копчета в Белорусия. Какво го засяга Троцки корупцията на артиста и на изкуството изобщо? Него го интересува дали ще бъде на власт, или не, дали ще убие Сталин, или ще умре от ръката на Сталин, ето това го занимава него. А Арагон? Да не би да пише поеми, които Торез да декламира, докато е в тоалетната? Знаеш ли какво ще ти кажа, Алберт, дори и да те заболи: Шостакович и Арагон са също толкова виновни, колкото и палачите им, защото допускат унижението да се извиняват, че са се родили гениални, и просят местенце на опашката, където се тълпят нисшите духом.

— Не е така просто и това е разбираемо. Страхуват се да не би революцията да изгуби силата си.

— Изобщо не ме засяга.

— Ти не разбираш. Ти не си революционер.

— Моята музика е разрушителна, а ти с твоя Троцки, Сталин и Арагон сте банда бюрократи на духа.

От всички, които Дория бе обсипал с хули, най-набеден в изпълнените с болка очи на Алберт бе Троцки. Той сякаш го виждаше в дългия му поход към спасението, преследван постоянно от смъртта и при все това запазил трезвата аналитичност на словото и перото си.

— Нито един политик не е написал толкова красиви и нови неща за литературата и изкуството, както Троцки.

— Много важно. Аз искам свобода без прилагателни. Да възпяваш задници и да пишеш върху стените всичко, което се римува с разрушение, например аритметика.

Дория разтвори ръце, сякаш за да обхване думата аритметика, очерта с тях едрия бюст на Тереса, сетне дръпна блузата и разголи гърдите й под жълтеникавия език на светлината, процеждаща се от „Люсиен“. С едната си ръка Тереса сподави надигналия се от гърлото й вик, с другата закри бюста си и замря вцепенена като статуя, а Алберт бръкна в джобовете си, сведе поглед и го заби в тротоара, сякаш искаше той да се разтвори и да го погълне. Луис съблече сакото си, размаха го, сякаш то беше вълшебно наметало, с което търсеше отлитащата душа на вкаменилата се Тереса, покри с него раменете на момичето, закопча едно по едно копчетата, сетне се засмя, обгърна с ръка талията на Тереса и я побутна да върви към осветените кафенета и ресторанти на площадчето около паметника на Дантон.

— Идваш ли? — попита Тереса, извръщайки лице към стъписания Алберт.

— Не.

— Остави го.

Алберт се обърна и тръгна към булевард Сен Мишел. Някой го хвана за ръката и го спря — беше Дория, който се хилеше и размахваше ръце насред тротоара.

— Да не се разсърди? Хайде, ела с нас. Тереса иска да дойдеш с нас. Тереса! Нали Алберт трябва да дойде непременно с нас?

— Непременно! — извика Тереса.

Алберт я погледна — лицето й отново изглеждаше щастливо под трепкащата мъртвешка светлина на „Люсиен“.

— Не. Вървете сами.

— А ти къде? Първо ще вечеряме, ще се изпикаем върху статуята на Дантон, после ще видим. Виж каква великолепна вечер. Обещавам да не говоря за политика.

— Не. Не става въпрос за това.

— А за какво?

— Искам да остана сам.

— Сам като телеграфен стълб, който праща послание за никъде. Добре. Щастлив си все пак, че ти е приятно да бъдеш сам.

Ала не му беше приятно. Отдаде се на милостта на леглото и тъмната стая, но колкото и да се опитваше да си представи града, който все още не беше опознал напълно, пред очите му веднага се възправяше уголеменият образ на Дория — препятствие, посредник, неизбежен елемент, без който Алберт не можеше да достигне най-съкровените си желания. А може би Дория просто заемаше мястото си под слънцето по единствения начин, по който можеше да го заеме един емигрант интелектуалец, озовал се в центъра на интелектуалния свят. Дория го угнетяваше като човек, поведението и маниерите му го плашеха, отношенията му с Тереса го възмущаваха — тя се бе превърнала в сексуална сянка на Дория, благодарна за отреденото й от него съществуване. Чу, че Луис се прибра сам, наблизо удари часовник и Росел дълго време го слушаше как отброява един след друг часовете; на разсъмване потъна в дълбок сън, от който го изтръгна пристигането на Ларсен — той шумно нахлу в жилището, носейки червени знамена и френски, и испански трикольори. Алберт чуваше как в отговор на гръмките му приветствия Дория презрително и неодобрително ръмжи, а когато отиде в хола, Ларсен кичеше стените със знаменца, Тереса се превиваше от смях на канапето, докато Дория отказваше да излезе от заключената си стая.

— Отказвам да участвам в това осквернено тържество. Сталин ви е отнел знамената от Четиринайсети юли и ви е заразил със сифилиса на тоталитаризма.

— Сигурен съм, че го чете — рече Ларсен с приглушен глас, а Тереса съучастнически му кимна. — Когато му хрумне някоя фраза, си я записва, наизустява я, а после при случай я пробутва като нова. Нали, Тереса?

Жената само се смееше и кимаше утвърдително.

— Луис, цял Париж ще разбере, че не си присъствал.

— Точно затова няма да ида. А още утре ще пратя статия във „Вандреди“, в която накратко ще изложа причините, поради които не съм присъствал на честването на Четиринайсети юли през хиляда деветстотин трийсет и шеста.

— Покажи се поне, преди да сме тръгнали.

— По лицето ми ще прочетете неудомение, а моето неудомение е обида за вас, глупаци, исторически глупаци, тръгнали на манифестация редом с убиеца на Блум.

— За какъв убиец приказва?

— Вчера ни цитираше стихотворение на Арагон, в което той призовава да се стреля срещу Блум.

Ларсен сви рамене и подаде на Росел испанското републиканско знаме, френското връчи на Тереса, а за себе си остави червеното.

— Успали сте се, манифестацията вече е започнала.

Закрачиха бързо из криволичещите улици на Маре и настигнаха манифестацията близо до Зимния цирк. Любопитни хора стояха отстрани, ръкопляскаха, обсъждаха, едни със симпатия, а други с ирония наблюдаваха бойката група, която в момента преминаваше — колоната на Комунистическия младежки съюз, която пееше допълнена и преработена версия на „Карманьолата“:

Обещаваше Леон Доде

краля пак в Париж да доведе,

ала опитът се провали,

кралят няма да се появи.

Аксион Франсез затъна в смрад,

веселете се и стар, и млад.

Сетне „Карманьолата“ бе сменена от „Ca ira“^[49], също в осъвременен вариант. Нито аристократи, нито буржоа бяха този път кандидати за фенера, а само фашистките милиции на Огнения кръст^[50], с които младите комунисти и социалисти се разправяха с юмруци по улиците на Латинския квартал. От време на време Тереса обясняваше на Алберт най-заплетените и неразбираеми думи и фрази, а когато Ларсен успя да убеди момчетата от охраната да ги пропуснат до манифестиращите, тримата застанаха в опашката на младежката колона — сред червено море от червени знамена и зачервени от топлината и идеологическата страст лица.

— Действай, Блум! — викаха комунистите.

— Единство въпреки всичко! — откликваха социалистите.

Някой им каза, че малко по-назад вървяла испанска делегация, и те се отправиха натам, вървейки срещу движението на манифестацията. Още преди да стигнат, Росел пръв разпозна Бонет под лозунг на троцкистите, прикрепили се към една от колоните на Социалистическата партия. Лицето на Бонет пламтеше по-ярко и от червените знамена, сякаш не беше човек, а самият дявол, който крещеше, застинал в кипящия котел на историята:

Хитлер — не.

Сталин — също не!

Троцкистите пригласяха на Бонет, глухи към уговорките на охраната, която призоваваше да се зачита единството на празника. Поддръжниците на ФКП бяха далече, но гласовете от публиката отвърнаха на виковете на троцкистите:

Троцки — предател!

Троцки — предател!

Едно беловеждо младо момче се втурна към тълпата, следвано от група разярени манифестанти, които Бонет напразно увещаваше да се ограничат до словесна разправа. Бяха разменени обиди, юмруци, някой и друг шамар, но внезапно се появиха двайсетина товарачи от Халите със значки на службата за охрана на реда, които ги разбутаха, размахаха пръчки и стройността на виковете и песните бе възстановена. Приближаваха се към площад Репюблик и Тереса все по-често подскачаше, опирайки се на раменете на Ларсен и Росел, за да обхване с поглед огромното множество — море от сламени шапки, каскети, изпотени коси, пропити с пот и прах, вдигнат от нозете, които крачеха с шумната и радостна стъпка сред атмосферата на всеобщо ликуване, на решимост да се защити историята в присъствието на жреците на политиката и културата. Блум, Торез, Кашен, Ерио, както и неспокойният Марсо Пивер, глава на лявото крило на СФИО^[51], по-голям болшевик от самите болшевики, и Зиромски, поборник за новото обединение на социалисти и комунисти — имена, които бяха нови за Росел, ала които Тереса и Ларсен изричаха с нехаен фамилиарен тон. Това бяха те, френските Прието, Хосе Диас, Пасионария, Компание, Ларго Кабалеро, но озарени от величието на Париж, на цяла Европа, а редом с тях всеизвестният Малро…

— Погледни, Малро с жена си. Клер.

… и Полман, Алеви, Геено, Жид, Елюар, Ролан, Шамсон, Мурние, Касу, Арагон, Бенда, Пикасо, Леже, маестро Дезормиер — множество от светила на културата, които чувстваха всеобщото одобрение, признание, оценка. Испанците бяха лошо облечени, те крачеха и пееха химна на Риего^[52] и веднага си личеше, че са предимно стипендианти и икономически имигранти. Четирима-петима млади студенти се опитваха да изпеят на испански малкото думи, които знаеха от „Млада гвардия“:

В бой, млада гвардия

на трудовите хора.

Един мъж, явно каталонец, извика ни в клин, ни в ръкав:

Да живее Масия, каталонец е това.

Камбо да пукне, от яд да се гътне.

Някой подхвана — дали да се пошегуват, дали от пълно революционно невежество: — „Астурия, скъп роден край, Астурия, свидна на моето сърце…“, и Росел сбърчи нос, дразнеха го тези испански песнички, които се пееха по автобуси и третокласни вагони, и опасенията му, че нацията се е изродила, се потвърдиха, когато двама полупияни испанци внесоха напрежение в душите на другарите си и на Републиката, като запяха безконечна песен, в която хвърляха някакво непознато момиче в дола, а сетне го вадеха от него:

хвърлиха я в дола,

хвърлиха я в дола,

хвърлиха я в дола,

хвърлиха я в дола.

Край на първа част това е.

Край на първа част това е.

Край на първа част това е.

Втората сега започва,

тя е повече от интересна.

Извадиха я от дола…

Извадиха я от дола…

Извадиха я от дола…

Кретени, процеди Росел и изпрати на певците изпълнен с неприязън поглед. Тереса не разбираше възмущението му. Росел почти се задъхваше, той широко разтвори ръце, за да покаже внушителното зрелище на народното единство — социалисти, комунисти, троцкисти, наново обединената Всеобща конфедерация на труда, интелектуалци от движението „Амстердам Плейел“, Лигата за Правата на човека, Комитета за антифашистка бдителност, масони от различни цветове, радикали, бивши републикански бойци, отцепили се от профашистката асоциация, която бе контролирана от „Аксион Франсез“, католици от „Млада Република“, цялата левица, бе изброил и заключил Ларсен.

Браво, Ваян!

Давай, Марсо!

Единство, Зиром!

Хората тласкат своите водачи към единение, а това е израз на по-висше съзнание, на истинско класово просветление, размишляваше Росел с пламенност, която учудваше Тереса.

— А тия идиоти са готови да превърнат манифестацията в пародия. Да се гаврят.

— Но те се радват. Аз така го разбирам. Имат желание и те да участват, ала не знаят песните. А мнозина не знаят дори езика. Просто са доволни.

— Не им вярвам. Не се осланям на испанците, а още по-малко на каталонците. Испанците все прекаляват с простащината и дебелоочието си, а ние, каталонците, с предпазливостта и благоразумието.

Стигнаха до площад Репюблик; единайсетте улици, излизащи на него, бяха запълнени с народ. Застанал до статуята на Републиката, Росел слушаше обясненията на Тереса; момичето сочеше с пръст бронзовите барелефи на Далу^[53], разказващи за превратностите на трите републики. Тук-там в тълпата се разнасяха приветствия към лидери и правителствени ръководители, но палмата на първенството държаха Жан Зей и Лагранж — първият заради борбата си срещу реакцията и силното влияние на църквата в училищата.

Давай Жан Зей!

Манифестантите се събираха на групи, готови да се превърнат в малки манифестации, проникнати от народнофронтовски възторг, които щяха да се вклинят в празничната ведрост на града, очакващ щастливия исторически финал. Възможно е, възможно е, възклицаваше Ларсен, удряйки с юмрук по разтворената си длан. От ясно по-ясно. И разперваше ръце, за да обхване многолюдието. Виждате ли? Те знаят. Знаят, че ако сме единни, революцията е възможна, знаят, че ако уважаваме разума и културата, всичко, което причинява страдания, с изключение на смъртта, може да бъде преодоляно. След десет години човечеството почти ще достигне съвършенство. Ларсен говореше и ги водеше към булевардите, а Росел забеляза как Тереса едва се сдържа да ги помоли да отидат и да повикат и Дория.

— Ако фашистите са си останали по домовете, този ден ще бъде забележителен.

— Те не се показват на улицата, когато има толкова хора. Предпочитат малките групи. Изненадващите нападения. Гадни копелета! Понякога си мисля, че човек се ражда фашист. Наследствена работа, както при убийците.

Ларсен им разказа за фашизма в Швеция: истинска пелагра, от която е болна цяла Европа, инстинкт на злото, породен от страха на дребната буржоазия да не загуби своето право, изпреварващо настъпление на дребната буржоазия. Само Испания била застрахована от фашизма, заяви Ларсен. Невъзможно било един испанец да приеме на сериозно разигравания от фашизма театър, а когато Росел ехидно се усмихна, Ларсен се позова на многобройните си пътувания из Испания, на разговорите си с Аракистайн^[54], Ортега, Унамуно, Ларго Кабалеро, Хименес Фрауд^[55].

— Фашизмът в Испания ще трае колкото великденска процесия. Няма как да се наложи. На каква историческа действителност ще се основе? На каква историческа памет ще се опре? Мусолини се връща към началото на Римската империя, а Хитлер се е хванал за валкириите и завоевателните страсти на германците, докато испанците през цялата своя история е трябвало да се бранят от чуждестранните домогвания.

Ларсен винаги се запъваше в началото на думата „чуждестранни“, ала после сякаш се спускаше по стръмна пързалка, а по лицето му се изписваше блажена усмивка. Ами Испанската империя, възрази Росел. Те са империалисти до мозъка на костите. Кастилците са империалисти до мозъка на костите. Когато не са успявали да ограбват чужди земи и народи, те са ограбвали собствения си народ, обсебвали са всичко, освен земите на господарите си — оттам са излезли водачите на испанския фашизъм и оттам ще излязат неговите маси.

— Да, но Ларго Кабалеро е кастилец. Сигурен ли сте, че сред каталонската буржоазия има по-малко привърженици на фашизма, отколкото сред селяните във Валядолид?

— Как ми се иска да излезем извън града, да идем в Булонския лес или в гората Венсен, може би по-добре във Венсен, по-посещаван е, а и днес там има истинско веселие.

При нужда Ларсен винаги изнамираше кола, сякаш я вадеше из ръкава си, така че щом чу молбата на Тереса, той ги поведе към една уличка, която се намираше зад Държавния архив. Тереса се възползва от случая и предложи да вземат и Дория, но Ларсен и Алберт й отвърнаха с мълчание, така че тя се отказа повече да настоява и се зае да запознае Росел с еврейския квартал на Париж. Жалко, че днес е националният празник, защото тук има безброй дюкянчета, в които продават чудни сладкиши и странни деликатеси. Вкусвал ли си тяхната тарама? Не? Това е мека паста от хайвер, типична за източното Средиземноморие. Но евреите я приготвят по особен начин и тя става като майонеза и много вкусна.

— Нямам изтънчен вкус. Ям каквото и да е и то ми се струва вкусно, стига да съм гладен.

Лятна светлина върху кремавите фасади, сплетени в едно от мъдрата архитектоника на времето, Блан Манто, улица Розие, улица Фран Буржоа, а на ъгъла Ларсен ги настани в ситроена, който преди няколко дни ги бе откарал до Гарш. Замълча, когато Тереса отбеляза с удивление вълшебната лекота, с която колата се появяваше. Излязоха на площад Насион и Ларсен стремглаво потегли по пътя към гората Венсен, прозорците бяха отворени и косите на тримата се развяваха на вятъра, сякаш искаха да възпроизведат летящите коси от картините на Леже, а самите те бяха детайли в космическа машинария, където автомобилът на Ларсен по-скоро изглеждаше, че е движен от някаква сила, отколкото че сам се движи. Влязоха във Венсен през Порт Доре и Ларсен паркира колата под дърветата, сведени над езерото Доменил. Изходите на метрото „Венсен“, „Манден“, „Бел Ер“, „Доменил“ и „Шарантон“ бяха избълвали потоци от доскорошни участници в манифестацията, дошли да потърсят прохладата на Венсен под дърветата и на тревата, знамената вече не маршируваха в строя, а се рееха, играеха с лекия полъх на вятъра или тичаха с децата и младежите, които ги превръщаха във въображаеми коси, развети от дъха на червените или трицветните им идеи. Кошници, покривки по тревата, миризма на банички, укрили плънката месо в своите хралупи, тънки позлатени франзели, кошнички с ягоди и череши, термоси с топло кафе и бутилки елзаско вино, изстудени от плуващи в цинкови кофички айсберги лед, и ръце, хиляди голи и закръглени ръце на жени, поразхлабили дрехи пред семействата си, които ги гледат с очакване, здрави колене на хранещи котилото си животни върху тревата, засенчени свивки, захапани от ластика на найлоновите чорапи бедра; разнежени юноши се гонеха между дърветата, под сянката на вековните ясени, и до тях достигаха откъслечни фрази от разговорите на бащите, поддръжници на Народния фронт и поклонници на Леон Блум, но днес, на 14 юли, децата не им противоречаха, въпреки че бяха страстни привърженици на Цувие или Морис Торез, в далечината се чуваха латерни, от малка кръчмичка се носеше песен на Фреел, предавана по Радио Сите:

Не, съвсем не съм пиян,

нищо, че се лашкам.

Не, съвсем не съм пиян,

нищо, че се лашкам

по локалите до късни часове,

дирейки пиянството сега,

за да може моята тъга

да потъне сред глъчта навек.

Мразя удоволствието, то ме изхабява,

и когато смятат, че се забавлявам,

моето сърце задавя се в сълзи.

Тереса знаеше песента и си я тананикаше. Харесва ли ти Фреел? А Дамия? А Люсиен Боайе? Тя е сега звездата, заедно с Дамия, но аз предпочитам Мариан Освалд, страхотна е, пее в стила на немкинята Зара Леандер. Меланхоличен хор от мъже по потници и сгънати от вестник наполеоновски шапки пееше „Сезонът на черешите“; те седяха на тревата, наобиколили диригента на печалния концерт, и тъжната песен на тези корабокрушенци на Венсен, предрешени като душевноболни от общинска лудница, взе да се разпростира, подобно на маслено петно, към останалите групи и скоро всички от тази страна на езерото пееха „Сезонът на черешите“, заглушавайки дори Тино Роси, който изпълняваше „Маринела“ по Радио Сите.

— Тези хора винаги ли пеят толкова?

— Да. Странно, че се учудваш. Не е ли така и в Испания?

— Песента превръща в творец онзи, който пее. Предлага своя език на безброй хора, които желаят, ала са лишени от способността да творят, не умеят да рисуват, да пишат или да съчиняват музика. И тогава пеят, изразяват чувствата си, като използват чужди думи.

— В Швеция хората също ли обичат да пеят?

— У нас обикновено се пеят много псалми, религиозни песни, както в Англия и Съединените щати. Но работниците и селяните също пеят, особено през дългите зимни нощи.

Седнаха на една масичка в близката гостилница. Поръчаха салата, порция морски фрукти и бутилка „Бордо“, от бялото. Въпреки че Росел не понасяше сурови морски фрукти, не му се искаше да остане назад от Ларсен и Тереса, така че затвори очи, сякаш се готвеше да сдъвче някой неприятел, и поднесе към устата си порция хляб с хайвер от морски таралеж; мидите обаче посрещна като стари приятели, в неделните дни през лятото майка му често приготвяше предястие от калмари, миди, домати и лук. Отляво, сред дърветата, съзря Бонет начело на група хора, явно испанци, и сред тях разпозна онези, които сутринта бяха пели „Астурия, мила родино“ и „Хвърлиха я в дола“. Росел се обърна с гръб към тях, за да не се наложи да ги поздравява. Бонет изглеждаше друг човек. С унил вид той търсеше малко свободно място на тревата, а другите отзад го подканяха:

— Хайде, Томас, изстина омлетът!

— Не ми ходи по нервите, другарче. Кой нормален човек ще разнася петкилограмов картофен омлет на манифестация и по метрото из цял Париж.

Омлетът сигурно се намираше в дървената кутия, която един от свитата носеше така внимателно, сякаш беше от стъкло. Най-сетне намериха полянка недалеч от мястото, където Росел размишляваше защо ли светът е толкова малък, пълен с испанци и отвратителни сурови морски фрукти. Компанията се разположи на тревата и кутията бе отворена; от нея се показа огромен квадратен, златист омлет с картофи. При тази гледка едно гръмко и великодушно „о“ се изтръгна от застаналите в кръг мъже, а един здравеняк, същият, който бе пял глупавите песнички, показа китките си и гръмогласно рече:

— Само с такива ръце можеш да въртиш тиган, а който се готви петкилограмов омлет.

— Покажи и на нас ръцете си, Овиедо.

Този, който се наричаше Овиедо, съблече карираната си риза и изпъчи яките си гърди, покрити със син потник, сетне поднесе под носа на всеки от присъстващите ръцете си.

— Този тук няма нужда от свредели. Ще ти прекопае галерии в земята само с юмруците си.

— Половината омлет за мен. Той се пада на майстора.

— Чуваш ли? Тези са испанци — рече възторжено Тереса и взе да гледа усмихната към групата.

Бонет бе видял Росел, но се правеше, че не го познава; в погледа му ясно се четеше: не те познавам, другарю, внимавай, че тук в парка е пълно със сталинисти убийци. Ала Овиедо и останалите забелязаха, че Тереса и Ларсен ги разбират — те се смееха на шегите и съпреживяваха суетенето на групата около вълшебния, приличащ на огромно паве омлет.

— Испанци ли сте?

— Има всякакви.

— Какво ядете?

Овиедо надвеси едрата си глава над пълния с черупки поднос.

— Не сте преяли, като гледам. Я елате при нас. Има омлет за всички и цяла свинска плешка — донесе ми я един мой земляк от Потес.

Росел все още беше с гръб към Овиедо, но въпреки тайнствените му намигвания Тереса и Ларсен тръгнаха към „елдорадото“ от картофи и яйца. Връчиха им по една вилица и те я забодоха направо в туловището, разкъсаха златната му броня и изтръгнаха по едно все още топло парче, което опитаха и възторжено похвалиха.

— Ти, другарю, не приличаш да си испанец, както и онзи слабичкият, дето остана на масата.

— Аз съм швед.

— Алберт! Алберт! Ела, омлетът е приказен. Алберт е испанец. Каталонец.

— Я виж, още един каталонец, като теб, Бонет.

На Росел не му оставаше нищо друго, освен да се присъедини към групата. Овиедо го потупа с тежката си ръка по гърба, а останалите любезно го поздравиха, в това число и Бонет.

— От трийсет и четвърта съм извън Испания, от събитията в Астурия^[56]. Избягах от цяла колона арестанти и още не съм се завръщал.

— Кажи защо не се върна, Овиедо.

— Не че не можех. Ама точно когато не трябваше, се натъкнах на един сержант от карабинерите, по-гаден от най-гадните гадняри, и аз го хвърлих в реката; остана там разплеснат като заек. Не е умрял, жив е, ама от него вече човек не става, клетия. Така че цялата Гражданска гвардия на Астурия ми има зъб.

Овиедо се натъжи.

— Мислите ли, че Народният фронт ще разпусне Гражданската гвардия? Поне това може да направи.

— Мълчи и си яж Овиедо. Твоите омлети са хубави, защото ги правиш с фантазия.

Бонет се опитваше да отклони темата на разговора, а очите му продължаваха да пращат настойчиво морзово послание на Росел, едно неуместно и дразнещо послание. Разкарай се оттук, глупако! На какъв се докарваш? Песните лумваха като клади ту в една, ту в друга компания и Росел взе да се опасява, че ще му прилошее от толкова автобусни песни и от миризмата на омлета, макар и да признаваше, че омлетът е вкусен; за да не остане по-назад от французите, един от групата се отдалечи, застана на близката височинка и запя с прекрасен баритон:

Сине народни, скован във вериги…

Красивият глас, изпълняващ химна на анархистите, веднага привлече всеобщото внимание.

— Нека слушат песента, ама да не изяждат омлета — мърмореше Овиедо.

Стига мъка, братя,

да сложим край на този гнет!

Финалното вибрато бе посрещнато с ръкопляскания и викове: „Да живее републиканска Испания!“ Просълзен, Овиедо взе да обикаля групите като раздаваше прегръдки, придружени с яки потупвания по гърбовете, и трогателни покани за парче тортиля, глътка вино от меха вино и резен свинска плешка, дето му бил донесъл землякът от Потес. Неколцина французи разбраха, че е астуриец, и след като им преведоха разказа на Овиедо за неговите подвизи и преживелици през революцията от 34-та, избухнаха отново във възторг, взеха да му разказват за дейността на френските комитети в подкрепа на астурийската революция.

— И онзи каталонец е от нашите — рече Овиедо и посочи към Бонет. — Ама те не се вдигнаха на оръжие. Компанис им дръпна една реч и всичко развали.

Някой взе да увещава един французин да изпее песен в чест на астурийските събития през октомври 1934-та. Ама не я знам цялата. Няма значение, и накрая французинът запя с тънко и лирично гласче епична интернационална песен:

С цигарите си

като палеха фитила

на тенекиените си гранати,

те дълги дни отблъскваха без страх

наемниците, хвърлени връз тях

от властите

на Овиедо.

— Дяволите да го вземат! Как добре знаят какво се е случило у нас.

Миньорът изпадна в пълен възторг и се втурна да стиска ръцете на всички, а след всяко ръкостискане сълзите рукваха все по-силно, докато накрая не издържа повече и отиде да плаче под едно дърво, притиснал глава с юмруци. Останалите продължиха веселбата, а Тереса отиде да утешава здравеняка, който й отвръщаше сред ридания и сълзи. Ларсен и Росел се отделиха от групата и тръгнаха по брега на езерото. След малко ги настигна Тереса, развълнувана от разказа на миньора — не бил виждал второто момиченце, дето му се било родило, и вече му било дотегнало да работи като носач на Северната гара. Росел силно желаеше да остане сам и Тереса прие с радост предложението му да се върнат в апартамента, на Сент Авоа, защото се надяваше, че може да се види с Дория. Ларсен изглеждаше уморен от преживяванията, цветът на лицето му бе по-лош от обикновено и той кашляше на откоси, сякаш искаше да изкара от гърдите си всичкия нездрав въздух, затова бързаше да ги остави, за да може да си кашля на воля.

— Колата е моя — рече той изведнъж, като стигнаха ъгъла на Тампл и Рамбюто. — Не съм казвал досега, понеже ме беше срам. Според Дория да имаш кола било по-срамно, отколкото да си купиш приживе гроб. Нали знаете какво е мнението му за частната собственост. Смята, че частна собственост могат да бъдат единствено откраднати съкровища и похитени вещи. А тази кола ми я купи баща ми.

Тереса и Росел изкачиха стълбата и щом пъхнаха ключа в бравата, от апартамента се разнесоха звуците на Интернационала. Дория свиреше трескаво, сякаш животът му зависеше от това, а със свободната си ръка ги приканваше да запламтят в кладата на внезапно разгорялата се у него революционна страст.

… С Интернационала света да обновим.

Удължи последния акорд и последната сричка на песента, а после сякаш се отърси от предполагаемия си екстаз, извърна се и ги огледа от главата до петите. Измърсени сте от слуз и сперма. Блудствали сте, от вас лъха на продажност, продали сте Историята и само свиреп северноамерикански ураган би могъл да помете смрадта на болшевишка подмишница, която се носи от вас, ала ви прощавам, понеже ми подарихте един ден спокойствие, през който бях щастлив и успях да подредя последните си спомени, последните си вярвания; вярвам в един гол Бог, облечен от мен, както е облечен от теб, Тереса, или от теб, Росел, и вярвам също в Църквата на интелигентността, до която се достига по думите на разума и подбора, следователно, като се прилага елитарността чрез презрението. Явно Ларсен беше прав — паметта на Дория бе отлична, защото монологът му се нижеше съвършено гладко, а самият той седеше, с лакът, опрян върху капака на пианото, с поглед, зареян в небеса, които само той съзираше, а другата ръка очертаваше всеобхватността на твърденията му.

— Тереса, сънувах нещо ужасно. Видях те на трибуната на Червения площад в Москва, където присъстваше на възпоминателна манифестация по случай смъртта на Леон Блум.

— Хайде, хайде! Празникът беше много хубав. Всички бяха доволни и пееха. Видяхме и твоите приятели.

— Моите приятели не ходят на тези жалки червени литургии.

— Да, но там бяха Малро и най-изявените представители на „Вандреди“.

— Питаха ли ви за мен?

— Как да ни питат, като изобщо не ни познават, ти никога не ни представяш, като се срещнеш с тях… Хайде, Росел е нов, току-що е пристигнал, но те и мен не познават.

— Известно ви е мнението ми по въпроса. Следвам това, което прави Сталин в СССР. Той провъзгласява революцията в една страна, за да я изнесе след това в други. Аз сега с все сили тласкам себе си нагоре, а когато се изкача на върха, ще ви повикам. Сега ми е неудобно да ви представям. Ще стане както при всички тия южняци, дето винаги пътуват с цялата си фамилия и се опитват да пробутат роднините си при пръв удобен случай. Че какво, ще си кажат? Ето го и Дория, дето все иска да нагласи своите хора. Не се безпокойте. Скоро ще преуспея и тогава и ти, Алберт, и ти, Тереса, ще станете най-важните хора в Консерваторията. Що се отнася до Ларсен, ще трябва да преразгледам отношението си към него. Той е подстрекател, той ви замъкна на този маскарад и засега съм взел решение — ще му забраня да пише биографията ми. И когато следващия път ме целуне по шията, ще му кажа да си завре викингската душица в задника; където, общо взето, обича да си завира всичко.

На Росел му стана скучно и се оттегли в стаята си. Тереса опита да се застъпи за Ларсен и да проникне с ласкателство и лукавство през видимите пукнатини в бронята на Дория.

— Не забравяй, че ако биографията бъде публикувана в Стокхолм, ти с твоето второ призвание — поезията, можеш да се окажеш в един прекрасен ден удостоен с Нобелова награда.

— Аз ще съм първият лаокоонски Нобелов лауреат — текст и музика в невиждан досега художествен синтез. А за Ларсен трябва да размисля; що се отнася до теб, мина ми през ума да те продам за седем-осем хиляди франка на един радикал, собственик на колониален магазин от Радикалната партия, напълно подходящ за теб, но ти прощавам и те оставям моя любовница.

— Не заслужавам такава чест.

Тереса отново се засмя, така можеше да се смее само Тереса, а разстроеният Росел напъха глава под възглавницата, откъдето не я извади, докато вратите на апартамента не хлопнаха зад Дория и момичето му. Стана и отиде при пианото, ала от него все още лъхаше на Луис Дория и той го затвори, сякаш беше заразено. Взе трескаво да рови в чантата, където държеше донесените от Испания книги. Не ги бе извадил, за да не се объркат с книгите на Дория, когато напусне жилището; избра „Личен живот“ на Жозеп Мария де Сагара. Всеки път, когато по страниците се появеше Гилем Льоберола, пред Росел изплуваха чертите и маниерите на Дория. Внезапно Росел се плесна по челото и рече: Господар. Ето какъв е. Гаден, долен господар. На следващия ден се събуди с тази мисъл, сега по-отчетлива, запечатала се като бляскав барелеф в мозъка му, ала пред него стоеше друг Дория, очарователен, обаятелен, на масата бе сервирана току-що купена закуска за двама, Алберт, тия дни трябва надълго и нашироко да си поприказваме за твоето бъдеще. Именно тази сутрин трябва да уточня пътуването си извън града с Батон и Онегер, нали ти казах; безпокоя се за Тереса, трябва да й намеря местенце под слънцето на Париж, ако ли не, в един прекрасен ден ще й скимне да се върне в Барселона, ще вземе да се омъжи за някой фабрикант и ние ще загубим една свободна жена. А те не са в изобилие, Алберт. Тереса ме въодушевява. Тя е Пикасов тип. Пабло ми е много добър приятел, но никога не съм ходил при него с Тереса, защото Пабло е сатир и ще се опита да ми я отнеме. Искам да я устроя в някой хор. Има глас за хористка, но за солистка не става. Може да пее в концерти на лека музика, но така няма да си извоюва име в Париж, нито пък в Барселона или в Мадрид. Ами ти? И ти си ми грижа, понеже можеш да сбъркаш пътя. Не бива да живееш в Париж като млад стипендиант, а като опитен и способен творец, културната платформа на този град трябва да ти послужи като трамплин, за да направиш своя скок към славата. Не забравяй това, като се срещнеш с госпожа Лонг и с някое друго величие от Консерваторията или с тези, с които ще те запозная. Като начало запомни — ще идем при Мило на осемнайсети юли сутринта. Мило е велик тип, ама е голям евреин, голям нагаждач, само в едно е непоколебим — мрази Вагнер. Изскочи на сцената през двайсетте години с лозунга: „Долу Вагнер“, който изприщи почитателите на Вагнер и Франк, макар че тогава този лозунг бе напълно логичен, французите тъкмо бяха спечелили войната срещу Прусия и трябваше да възстановят културната си хегемония в Европа.

Цялата сутрин Алберт работи. От горещината го спасяваше прохладата, идваща от вътрешното дворче. От време на време за отмора той отиваше до прозореца и се заглеждаше в оскъдния живот по прозорците на отсрещната фасада — бавен, рутинен живот, отразяващ като в мътно огледало вътрешните му страхове. От работа и зяпачество забрави да обядва, легна да поспи, събуди се гладен и излезе навън точно когато над Маре се здрачаваше и древният квартал се превръщаше в декор, населен с духове и исторически сцени, свидетел на нявгашни полети и падения. Росел го обходи, като се стремеше да го види със спокойния критичен поглед на отколешен негов обитател, ала трябваше да се предаде — кварталът беше прекрасен. Внезапно го обзе желание да види и мястото, към което бяха устремени всичките му надежди, така че се запъти към Сен Лазар. Консерваторията се намираше на улица Мадрид; там, в голяма стара сграда — бивш йезуитски колеж, — сега се помещаваха всички официални учебни заведения за театрално, музикално и оперно изкуство. Величието на музикалната мъдрост, заключена между тези стени, не се отразяваше на натруфената с йезуитски плетеници фасада; Росел се запъти към гара Сен Лазар, прекоси я и пое към Монмартр. Поканата на Бонет и неговите другари не му даваше покой, той чувстваше своя етичен и естетически дълг пред тях, бе разчел това в комичните тайни знаци на Бонет. По улица Амстердам стигна до Порт дьо Клиши и се заизкачва по Монмартр. „Мулен Руж“ стоеше на мястото си, с обяви за участие на Фернандел и Арлети, там беше и „Ателието“, в началото на улицата, водеща към „Сакре Кьор“ — храма, построен от парижката буржоазия, за да изкупи греховете от времето на Комуната, а трийсет или четирийсет години по-късно барселонската буржоазия стори същото — построи храма „Саградо Корасон“ на Тибидабо, жертвоприношение, поднесено на бога на десницата с надеждата, че ще прости изстъпленията от Трагичната седмица. Задъхан от изкачването на стълби и по сякаш устремени към небето улички, Росел стигна до подножието на църквата и я заобиколи, търсейки кафенето „У Петио“. Упъти го човек от чистотата с маркуч в ръка, в лъскав гумен комбинезон и гумени гети. Имаше вид на укротен от дъжда боец от някоя футуристична картина. Светлината на „У Петио“ блещукаше в дъното на улицата, върху фасадата, обрасла с орлови нокти, чийто мирис се разнасяше надалеч; зад стъклата на големия прозорец вяло се движеха немногобройните посетители, които сънливо очакваха окончателното настъпване на нощта. Бонет и неговите приятели още не бяха дошли, беше твърде рано, и Росел утоли глада си с препечено филе и пресни плодове. Съдържателят, застанал пред него с фас в ъгълчето на устата, който почти не помръдваше, докато мъжът говореше, предложи няколко пъти на Росел ястието на деня — агнешки карета по провансалски. Във въображението на Росел обаче веднага изплува споменът за морските таралежи и суровите морски фрукти, затова предпочете да си спести всякакви кулинарни премеждия за тази вечер; обзе го носталгия по добре препържения омлет с магданоз, който майка му сервираше върху език, подправен с доматен сос, сол и зехтин. Вече отпиваше от кафето си и четеше новия брой на „Вандреди“, посветен на манифестацията от предишния ден, когато на прага се появи Бонет, а зад него — туловището на Овиедо. Росел се престори, че е потънал в прочита на уводната статия.

Вървяхме и пяхме с нашите другари. Може гласовете ни да не са били стройни, но с нас бе цялата младеж, която пееше с пълно гърло за общите ни надежди. Крачехме сред шпалир от хора, застанали под развяващите се по балконите знамена, и се вглеждахме в лицата им. И нашата радост се дължи преди всичко на братската съпричастност, която четяхме в усмивките и приятелските погледи на толкова непознати мъже и жени… Сен Жюст казваше, че щастието — това е новата идея. Днес в Париж ние вдишвахме новостта и младостта на тази идея.

Статията бе озаглавена „На улицата“ и беше подписана от организационния комитет. Росел усети, че Бонет стои до масата, вдигна поглед и неумело се престори, че е изненадан, а Бонет прие тази лъжа. Овиедо се хвърли отгоре му и го прегърна, а други двама минаха откъм двата му фланга и завзеха страничните столове. Бонет поръча бутилка „Божоле“ и запозна Алберт с останалите, като оправда поведението си във Венсен със съображения за безопасност. На манифестацията било пълно с полицаи, а те работели за реакцията, правителството на Народния фронт било и щяло да бъде чисто и просто един почетен гост в апарата на държавата. Освен това крайната десница била разгърнала цяла мрежа от осведомители, така че колкото по-малко ни виждате новопристигнали от Испания другари, толкова по-добре. Бонет помоли Росел да ги запознае с положението в Испания и след като изслуша вялия и доста неопределен разказ на Росел, той взе думата и разясни на Алберт как в действителност стоят нещата в Каталония и Испания. Испанският Народен фронт — при съществуващото съотношение на силите е още по-химеричен от френския, но като изразител на народното недоволство и оттам като предпоставка за революция е много по-сериозен. За щастие в Испания и най-вече в Каталония народният авангард не е обсебен от стотина адвокатчета социалисти, нито пък от четирима-петима сталинисти от Испанската комунистическа партия, там определяща роля играят Националната конфедерация на труда и разяснителната идеологическа работа, която водят нашите хора. Носят се слухове за военен преврат, но засега всичко показва, че лятото ще премине спокойно, макар че не е изключено десницата да използва някоя провокация и да се втурне на улицата. Тогава, другарю, ще удари часът на истината, ала Испания няма да се превърне в арена на кървави безредици, каквито бяха революциите в Централна Европа след Първата световна война. Ние в Испания ще отидем докрай, стига сталинистите да не продадат революцията за паница леща, но ако се съди по всичко, явно са се сдушили със социалистите, които допреди две години наричаха социалпредатели. Торез пък хвърли мост за сътрудничество с католиците, с една дума, религията вече не е опиум за народа. Овиедо изруга, възмутен до дъното на душата си — явно си бе спомнил за астурийски свещеници, оказали се доносници на Гражданската гвардия и довереници на надзирателите в мините. Росел заяви, че времето му тук е доста ограничено. Нямал намерение да се откъсва от борбата, но и нямало да й бъде всецяло отдаден, както в Испания през последните години.

— Другарю, живеем в съдбовно време.

— Това е моя работа. За мен следващите две години ще бъдат съдбоносни.

— Истинският революционер не може да гради живота си встрани от Историята.

— Аз не съм истински революционер. Аз съм музикант.

— Колко хубаво. Музиката е много хубаво нещо.

Овиедо гледаше Росел с възторг и искрено възхищение в мъничките си очички, толкова мънички, че сякаш по чудо ориентираха огромното му тяло. Бонет заяви с известно огорчение, че той самият бил писател, но засега бил принуден да жертва личната си кариера в името на общото благо. Не те купуват или няма какво да продаваш? — отправи Росел безмълвен въпрос към Бонет, но у този човек имаше такава обезоръжаваща идеологическа почтеност, че Росел усети известни угризения, поради което прие задачата да осъществи връзка с латиноамериканските троцкистки групички, намиращи се в Париж. Бонет спомена за последните писма на Троцки до Нин и Маурин относно връзката между революцията и националния въпрос и обясни, че е по-важно да се разяснява какво ги отличава от международния организиран троцкизъм, отколкото какво ги свързва с идеята за перманентната революция.

— Не бива да се впускаме в исторически спор за онова, което е могло да стане и не е станало в СССР или пък в Третия интернационал. Ние от ПОУМ имаме други задачи и конкретният анализ на конкретната ситуация в Испания ни заставя преди всичко да се съобразяваме с испанската действителност.

Дадоха на Росел бойното име Сеги и си уговориха среща за първата седмица на септември, ако, разбира се, някое непредвидено събитие не наложеше да се видят по-рано. Росел напусна събранието с чувство на изпълнен дълг и същевременно с облекчение при мисълта, че цял месец няма да присъства на подобна церемония. Тримата тръгнаха надолу към площад „Пигал“, като разговорът се водеше от Овиедо. Той беше във възторг от професията на Росел и искаше да узнае колкото се може повече неща за музиката, която обичаше — сарсуелата, особено за „Ястребите“ и „Песента на мулетаря“. Съпричастието му с Росел в областта на музиката го доведе дори до несъгласие с Бонет.

— Не приемам това, което каза на другаря за музиката и политиката. Музиката вдига на крак цели народи.

Росел и Бонет си размениха многозначителни погледи и Росел тутакси се разкая, че е предал наивната солидарност на миньора. На раздяла Овиедо горещо стисна ръката на Росел и го погледна с широко разтворените си очи — прозорци на душата, после мощното му тяло изчезна в дълбокото гърло на метрото.

— Живее в Порт де Лила — поясни Бонет, който възнамеряваше да изпрати Алберт до дома му, но той изтъкна куп причини, за да го разубеди, а накрая каза, че бърза и предпочита да хване метрото, преди да са го затворили.

Бонет като че ли беше готов да го съпроводи и до преизподнята, ако трябва, а Алберт се разтревожи да не би причината за тази настойчивост да е някоя неприятна вест, която той се кани да му съобщи. Бонет обаче мълча през целия път в метрото до Халите, където щеше да освободи Росел от присъствието си. Броени минути преди да настъпи избавлението, Бонет промълви смутено:

— Иска ми се да ти покажа някои мои неща, които съм написал. Рядко имам възможност да ги дам на някого да ги прочете, а за издаване да не говорим.

— С най-голямо удоволствие.

— Никога не съм преставал да пиша, дори и в най-тежки условия. За мен това е необходимост.

— Дай ми каквото сметнеш за нужно.

— Нека се уговорим къде да се срещнем, ако се случи нещо непредвидено. На някое открито място.

— При статуята на Дантон например.

— Отлично. Ако някой от двамата сметне, че се случило нещо нередно, ще отиде при паметника точно в дванайсет на обяд. Ако другият не дойде, значи не оценява събитието по същия начин.

— С една дума, ако ти не дойдеш.

— Ти или аз, все едно.

— Не. Отговорността за политическата оценка на събитията носиш ти.

— Добре. А колкото до моите писания, все ще намеря начин да ти ги предам.

На следващия ден парижките ежедневници съобщаваха на първа страница за убийството на водача на испанската опозиция Хосе Калво Сотело^[57], извършено от група ляво настроени щурмови гвардейци. Росел изкачи две по две стъпалата към апартамента, където Дория направи поразително историческо заключение:

— Всеки политик се ражда, за да убива, следователно и за да умре. Свинете съществуват, за да отидат в кланицата.

— Но това е провокация.

— Испания се нуждае от провокация. Всяка страна се нуждае от такива. Фантастично. Мисля, че това е фантастична новина.

Господин Мартинес Барио^[58] уверяваше, че положението било напълно нормално и в армията нямало признаци на безпокойство. Всъщност ставало дума за разчистване на сметки от страна на група полицаи, раздразнени от убийството преди няколко дни на лейтенант Кастильо — един от видните ръководители на републиканската полиция. Точно в дванайсет Росел и Бонет се срещнаха при статуята на Дантон и обядваха заедно в едно елзаско бистро близо до „Одеон“. Бонет бе успял да се обади по телефона в Барселона, там всичко било спокойно, но в случай на неочаквани новости щял да му прати известие в дома му на Сент Авоа.

— Какви неочаквани новости?

— Неочакваните новости не се знаят предварително. Съгласи се, че убийството на Калво Сотело не е шега работа.

— Може да се окаже страхотно безвкусна шега.

— Защо безвкусна? Трудно може да се предвиди кое събитие ще послужи за детонатор. Но трябва да умеем да бъдем в крак с обстоятелствата. С априлските си тезиси, в които прави завой от сто и осемдесет градуса, Ленин ясно показва колко е важно да се оценява правилно обстановката.

По пътя за Сент Авоа Росел си мислеше, че историята го преследва, а може би е черупка, която той вечно ще носи като охлюв, обречен да съжителства с нея или да умре. Au-dessus de la melee^[59] — това бе завидната позиция, именно в този дух го бяха възпитавали. Дребнобуржоазното съзнание на неговите родители и учителите му почиваше на двойствена основа — стараеха се, от една страна, да го предпазят от всичко, свързано и с най-малкия риск за самоунищожение, и, от друга, да му втълпяват идеи за солидарност, спасение, изкупление. И Росел разбираше, че е рожба на това противоречие. Беше притиснат в клещите на инстинкта за оцеляване, който го превръщаше в малодушен червей, а същевременно се чувстваше съпричастен с целия свят и бе готов да тръгне на смърт за една идея или дори за раждането на тази идея, поне мислено. Но никога не бе имал възможност да провери себе си, ако не броеше конспиративната дейност в благоприятните условия на републиканска Испания и сблъсъците с полицията при последните издихания на диктатурата. На 6 октомври 1934 година той бе готов да откликне на всякакъв лозунг, ала накрая се съгласи да изчака, да не взема отношение. На пръв поглед кожата на Бонет и Овиедо беше еднаква с неговата, ала тя прикриваше мускулатура на бойци, каквато той не бе развил. Политиката е за тези, дето с нея си изкарват хляба, повтаряха филистерите, които го заобикаляха, откакто се помнеше, докато отвъд замъглените прозорци на леговищата им шепа хора бяха решени да умрат в името на всеобщите идеали на човешкия род.

— Нищо няма да се случи, Алберт. Много бих се учудил. В края на краищата Испания с нищо не се отличава от която и да е европейска страна. Никога нищо няма да се случи. Впрочем като се видим с Мило, да не вземете да спорите за Клодел — именно неговата поема „Христофор Колумб“ е вдъхновила Мило за най-новото му произведение. Мило се слави като демократ и еклектичен прогресист, а Клодел е опасен фарисей, но във Франция колосите на културата страшно се държат един друг. Умеят да различават слона в собствената си зоологическа градина и го уважават.

Тереса беше убедена, че Росел е много по-обезпокоен от Дория за това, което може да се случи в Испания. Алберт пък не искаше да се безпокои напразно и заяви, че ставало дума за уреждане на сметки между привърженици на различни тенденции в гвардията. Въпреки това прекара целия ден на седемнайсети в очакване внезапно да се появи Бонет, като междувременно се опитваше да работи. Главата му обаче гъмжеше от мечти и планове за бъдещето — например да се включи във въоръжената борба или пък да забегне в СССР и да поиска убежище в родината на социализма. В края на краищата може да не харесвам Сталин, но не съм противник на съветския строй, а и трябва да признаем огромните усилия, които бяха положени там, за да се построи тази истинска крепост на социализма, способна да се противопостави на съзаклятничеството на световната реакция. Сетне изпадаше в пълно отчаяние, виждаше как мечтите му рухват и се разбиват на парчета под ударите на съдбата.

— Осемнайсети юли хиляда деветстотин трийсет и шеста, Свети Камило — възкликна Дория, загледан в алманах „Бер“. — След час ще ви направя оглед. Не искам да изпусна и най-малката подробност преди срещата ни с Мило.

— Аз може би няма да дойда.

— Та нали за теб го правя… Отскоро си в Париж и тази среща може да ти е от полза. Ларсен идва заради мен, а Тереса просто обожава да разглежда чужди апартаменти.

Тереса беше прекарала тази нощ с Дория и спокойно прие шегите му. Ларсен се яви в десет часа, нагласен като шведски поет, с копринена вратовръзка и леко подстригана руса брада, а косите му бяха сресани така, че да открият лицето му. Дория настоя Алберт да си сложи една смешна шапка с увиснала периферия и кръгли очилца с позлатени тънки рамки.

— С това лице и тези дрехи приличаш на швейцарски ботаник.

Росел се отказа от шапката и Тереса я нахлупи на главата си.

— И помнете главното — инициативата трябва да е в мои ръце. Аз ще давам тон на срещата, а ако той се обърне към някой от вас, постарайте се да прехвърлите разговора на мен.

— Чалнат. Ти си напълно чалнат! — повтаряше Ларсен, като старателно произнасяше буквата „ч“ — явно трудно му се удаваше да изтласква въздуха през зъбите си.

Недалеч от дома на Дариус Мило Дория купи букетче жълти цветя и когато прислужницата им отвори, Дория, без да съобщава името си, се пъхна с букета напред във вестибюла, а слисаната прислужница прегради пътя му и поиска обяснение. В този момент излезе Мадлен Мило, братовчедка и съпруга на музиканта, и любезно, както се полага на домакиня, прие букета.

— Госпожо, поднасяме тези цветя на вас, война. Това са цветя на победата, а у вас ние усещаме силата на победител.

— Войн — аз? — недоумяваше мадам Мило, като се усмихваше.

Тереса също прихна съучастнически, а Ларсен и Росел не знаеха къде да се дянат от притеснение. Влязоха в хола, където беше пианото; Мило се бе разположил на диван, който подсилваше ориенталския дух на гостната, пълна със сувенири от пътувания в Далечния изток, СССР, Латинска Америка. Черната коса, подобна на каскет над едрото, но с фини черти лице и увисналата над гърдите двойна брадичка придаваха на Дариус Мило едновременно гротескно и сатанинско изражение. Но щом отвореше уста, веднага ставаше очевиден неговият двоен средиземноморски произход — двоен, защото той беше провансалец и евреин, — а днес присъствието на Средиземноморието е особено осезателно, защото, доколкото разбрах, вие сте от Барселона. Спомена имена, които ги свързваха — Момпоу, Винес, Супервия, да, Супервия, каква забележителна велика певица. Сега работя върху една творба, свързана с Испания — за Христофор Колумб, по текст на Пол Клодел. Надявам се премиерата да се състои тази есен.

— Клодел страшно ме увлече, даже повече, отколкото Кокто, с когото съм работил няколко пъти. Знаете ли, за човек от моето поколение и с моята чувствителност не е дотам трудно да вникне в Кокто, докато Клодел непрекъснато поднася изненади, свикнали да го смятаме за певец на смъртта, а той успява да съживи поетически онова, което за мен е мъртво като идея. И твърдя това напълно съзнателно, като човек, който се смята за евреин до мозъка на костите си.

— Франция се е напълнила със светци. Остава само благочестивият Месиан да оглави патриотарския авангард.

Веждите на Мило се повдигнаха.

— Не ви ли харесва Месиан?

— Не обичам мистиците.

— Той е добро момче. От малък са му набили в главата, че е гений, и най-вече майка му, поетесата Сесил Соваж. Бяхте ли на премиерния концерт на „Млада Франция“? Как така, та нали в него участваше вашият съгражданин, великият Винес! А Дезормиер дирижираше превъзходно.

— Преди няколко дни дирижираше опера буфа в чест на Четиринайсети юли.

— Бях с него на манифестацията, но после тихомълком се оттеглих. Здравето ми все пак не е желязно, господин Дория; между другото, не знам какво сте направили с Пуленк, но той ви прави страхотна реклама.

— Обичате ли Месиан, Мило?

— Дезормиер бе чудесен. Запознах се с Роже в Парижката консерватория, бяхме съседи, той живееше на улица Бланш, а аз на улица Гаяр. Когато разговаряхме по телефона, можехме да се виждаме през прозорците. Много често се срещахме. Той свиреше прекрасно на флейта, но избра, и това е напълно естествено, другото си призвание — на диригент. Обичахме да обсъждаме всичко ново, музиката, нейната еволюция. Малко след войната от четиринайсета година Дезормиер си купи мотоциклет с кош от складовете, където разпродаваха излишъци от американското военно снаряжение и двамата често излизахме извън града. Познаваше и най-малките пътеки в околностите на Париж. По-късно с него обиколихме много места — Сардиния, Флоренция… с жена си и родителите си редовно ни гостуваше в Екс-ан-Прованс, помниш ли, Мадлен? Много обичахме да пътуваме с тях, когато си купихме първата кола. Спомням си, сякаш беше вчера, онази нощ, която прекарахме в Кадрус — едно малко село, цялото заобиколено от вода…

— Вие не ми отговорихте на въпроса за Месиан.

— Непременно ли изисквате отговор на всичките си въпроси?

— В края на краищата той е ваша рожба.

— Аз не смятам така. Какво искате да кажете?

— Вие започнахте превъоръжаването на френския национализъм в музиката.

— Беше неизбежно, в онези години Вагнер господстваше в музиката, а неговите френски сподвижници бяха стигнали дотам, че даже погерманчваха имената. Но ние с Месиан сме съвсем различни. Разбира се, Дезормиер бе член на Аркьойската школа^[60] — още една от блестящите инициативи на бедния Ерик, на Ерик Сати. Мадлен, донеси по един аперитив за нашите посетители.

Въпросът на мадам Мило „Какво обичате“ срещна едно „Засега нищо“ от всички, с изключение на Дория, който пожела много студено шампанско с натрупан сок от портокали в равни части. Живите очи на мадам Мило дори не мигнаха и тя излезе от стаята. Съпругът й обаче наблюдаваше с интерес Дория.

— Вашата гъвкавост, господин Мило, е част от величието ви.

— Много благодаря.

— Но тя е прекомерна, тъй като намирате много малко работи за лоши.

— Обикновено съм много взискателен критик и моето страшно оръжие е мълчанието.

— Да, но се завърнахте възхитен от пътуването си в СССР.

— Работата е там, че пътуването беше възхитително. Заминах през хиляда деветстотин двайсет и шеста и, да си призная, рядко съм попадал в такава творческа обстановка. Младите музиканти бяха ненаситни като жадни патета. Заварих ги в разгара на истинска треска — обсъждаха връзката между теорията и практиката, всеки акорд биваше теоретизиран. Теоретикът Абрахамов проповядваше използването на шестнайсетинки и основаваше теорията си върху някакви много сложни физико-математически заключения. Свиреше на четири пиана, акордирани в една октава, и на хармониум. Удивителен случай, но съвсем не беше единственият. Младият по онова време Шостакович беше не само роден гений, но и експериментатор; а каква жажда за знания и промени… На малко места са слушали музиката ми с такъв интерес.

— Сега обаче са осакатили една симфония на Шостакович, понеже, според „Правда“, народните комисари не можели да си я тананикат, докато се бръснат.

— Не знаех, че в СССР се тананикат симфонии по време на бръснене. Несъмнено имат високо равнище на музикална култура.

— През хиляда деветстотин двайсет и шеста вие сте били свидетел на истинска творческа треска, но тогава, така да се каже, трупът на Ленин е бил още топъл. А сега какво мислите за положението там?

— Всичко на света се променя. Дразнят ме вечните музиканти и вечните култури, които, както се твърди, били верни на себе си. Това води творците, а и цели народи, до чиста реторика.

— Затова ли се отнесохте толкова зле към Вагнер, към Франк, към импресионистите, към Фая?

— Към Фая, аз?

— Несправедлив бяхте към Фая.

— Не. Не смятам, че съм бил несправедлив към Фая…

Мило се опитваше да се шегува, но нищо не можеше да възпре ужасно невъзпитания Дория; когато излязоха от дома на Мило, Тереса изглеждаше възмутена, Ларсен — слисан, а Росел — огорчен, докато Дория ликуваше. Той беше убеден, че е смаял Мило. Росел постепенно се успокои, даде си сметка, че това посещение изобщо не му е било нужно, че то е било устроено за чест и слава на Дория, гения, in pectore^[61], но какво значение имаше, нали той е в Париж, и очите му почти се насълзиха, когато тази мисъл: „Аз съм в Париж“, се потвърди при появата на Понт-о-Шанж и Ил дьо Франс, подобен на огромен луксозен кораб, хвърлил котва. „Coup d’Etat a L’Espagne“^[62] — викът на хлапето, което продаваше „Попюлер“, прозвуча като пистолетен изстрел и Ларсен пръв излезе от вцепенението, грабна един вестник, разтвори го и заслони целия хоризонт пред тях. Метеж на армията, намираща се в Африка. Опити за преврат в различни испански градове. Улични боеве в Барселона и Мадрид. Тереса се разрида, сякаш животът свършваше, а тримата мъже обсъждаха това, което бяха прочели във вестника и между редовете.

— Но правителството контролира положението.

Пръстът на Дория посочи публикуваните изявления на Мартинес Барио и на Индалесио Прието пред кореспондент на агенция „Авас“.

— Но се носи мълва, че генерал Франко начело на африканския корпус се опитва да прекоси провлака — привлече вниманието им Росел върху друг ред.

Непрекъснато тикаха пръсти в редовете, а Дория призова небесата над Париж, Понт-о-Шанж и Сена за свидетели, че приема историческото предизвикателство.

— Трябва незабавно да се осведомим какво става. — Той застана насред улицата и се развика, а уплашеният шофьор на едно такси тутакси закова колата на паважа. Дория се пъхна вътре и рече:

— Ние с Тереса — в Испанското посолство, Ларсен — в агенция „Авас“, а не ти, Алберт…

— Аз сам зная какво трябва да правя.

— След един час — на Сент Авоа, за да обсъдим събраните сведения.

— Тереса е свидетел и може да потвърди. Пред посолството имаше истински митинг, а посланикът не приемаше никого. Почти насила набутах визитната си картичка в ръцете на служителя, държа да говоря поне с културния аташе, аз съм Луис Дория, най-големият испански музикант. Най-сетне излезе някаква мижитурка, съвсем уплашена и в крайна сметка не прибави и ред повече от това, което бяхме прочели във вестниците. Хванах го за реверите и му рекох: ще се върна начело на тълпата и ще изтръгна всичките тайни, които криете в архивите. Двама биячи ме избутаха навън; тълпата обаче застана на моя страна. Покачих се на муцуната на една кола, за малко да се пребия, но се хванах с ръка за улична лампа и казах каквото трябва. Фашизмът е безсилен срещу треската на свободолюбието, ние сме болни от свобода и желаем да умрем за нея, но бъдете бдителни, фашизмът е в нас, в нашите републикански души, и им посочих посолството. Някой от публиката извика: „Да живее демокрацията, да живее литературата!“ Беше великолепно, нали, Тереса?

Спектакълът, представен от Дория, бе хубав, но ние все още нищо не бяхме узнали. Отидохме до Телефонната палата и аз поръчах разговор с Испания. Линиите с Испания бяха блокирани, а и като че ли всички испанци в Париж се бяха скупчили там. Най-накрая някой, който бе успял да говори със семейството си в Барселона, ни каза, че по улиците се стреляло и хората тръгнали по казармите и търсели оръжие, за да бранят Републиката.

В агенция „Авас“ бяха пристигнали новини от Мадрид. Правителството контролирало положението в столицата, но фашистите се били укрепили в казармата „Ла Монтаня“ и ако получели подкрепление, положението в столицата можело да стане опасно. В Сарагоса превратът успял, в Галисия и в Навара — също, а Франко наистина се готвел да мине провлака начело на легиона и мароканските части.

Росел изтича на Сент Авоа, където намери бележка от Бонет под вратата. Определяше му среща при статуята на Дантон в шест часа и той отиде. Бонет беше възбуден, съобщи му, че е свикал събрание в жилището си. Отидоха там и стигнаха до едно-единствено решение — да търсят начини да се върнат в Испания веднага щом ръководството определи хората, които трябваше да останат в Париж. Разговорите с комунистите, със социалистите и анархистите, намиращи се на парижка територия, били обнадеждаващи — всички изразили желанието си за единодействие и за по-скорошно завръщане в Испания.

— Разбира се, ако правителството не затвори границата.

— Правителството на Народния фронт, правителството на Блум?

— Може би от съображения за държавна безопасност. Освен това, ако в Испания избухне война, мислиш ли, че няма да се прехвърли и в други страни на Европа. Всичко зависи от това, което ще предприеме Хитлер. Но нека не избързваме с окончателно решение. Да си дадем още едно денонощие, за да размислим и да съберем сведения. Утре пак тук, по същото време.

Росел се опита да обобщи положението, но изводите, до които стигна, по-скоро изразяваха душевното му състояние, отколкото състоянието на нещата. Тереса непрекъснато повтаряше: връщам се в Барселона, връщам се в Барселона, и думите й звучаха като музикален фон, а Дория предъвкваше бъдещата стратегия, хванал се като удавник за мисълта, че нищо няма да се случи. Обичайният порядък, установен от Дория, бе нарушен, Париж бе потънал в предутринно мълчание, сякаш над покривите му имаше огромен заглушител, а Ларсен напразно търсеше по радиото новини, които да ги осветлят малко повече за събитията в Испания. И Радио Сите не съобщаваше нищо въпреки славата си на прогресивна радиостанция, нееднократно предоставяла ефира си на стачници.

— На какво се надявахте? На международна солидарност? На класова солидарност? Нима ще прекъснем нашето предаване, за да съобщим за някаква си битка на бедуини? Та от Париж как иначе може да се гледа на испанската война, освен като на битка между бедуини?

Всеки бе потопен в мислите си, а Дория плаваше сред море от думи, които единствен той слушаше. Ларсен отиде да кашля в тоалетната. Тереса заспа на дивана, а Алберт се скри в своята стаичка и се просна на леглото, търсейки в него закрила, сякаш то беше майчина гръд. Париж, юли месец, студено ми е, мамо, студено ми е. Росел плачеше — за Бонет, за Овиедо, за крехкия скелет на птицата на Свободата, за себе си, и в тъмнината се надигаше едър звяр с мощни челюсти и презрително изкривени устни, а зад гърба му маршируваха военни, разнасяха се команди, словата и музиката се смесваха с животинския рев. Рано сутринта Ларсен отново отиде до „Авас“, а по радиото съобщиха, че в Барселона превратът бил предотвратен благодарение на странния съюз между Гражданската гвардия и спонтанно възникналата народна милиция, подкрепена от мощната анархистична профсъюзна централа — Националната конфедерация на труда. В някои селища обаче метежниците успели да се укрепят, което би довело до „… гражданска война, чиято продължителност не би могла да се предвиди“.

— Не може да бъде — промърмори Дория и отиде, както каза, при самия Блум, който да му обяснял ситуацията.

Тереса все така държеше да се свърже по телефона с дома си в Барселона, а Росел закрачи из Париж, за да купи вестници и да почувства народната солидарност с делото на испанските републиканци. По фасадите бяха изникнали първите надписи „за“ и „против“ преврата, първите бяха подписани от „Огнения кръст“, вторите — от комунистите. Но Париж си беше все същият на този 20 юли, Деня на света Маргарита, както им беше съобщил Дория, преди да се запъти към срещата си на високо равнище с Блум или със самия папа. От 14 юли до началото на учебната година през септември градът се превръщаше в огромна спирка на автобуси, претъпкани от младежи, които поемаха към хижи и почивни домове — плод и реалност на провежданата от Народния фронт политика на отдих и обновление на нравите, чиято цел бе да промени не само Историята, както призоваваше Маркс, но и Живота, както повеляваше Рембо. Ушите на хората вече не бяха настроени да слушат „Интернационала“ и „Марсилезата“, те предпочитаха песните, които се носеха от отворените прозорци и обещаваха по-приятни преживявания. Дамия, Фреел, Кити, Арлети, Шьовалие, Мистенгет…

В живота, кой каквото ще да казва,

възможно е понякога да сме щастливи.

Аз не обичам хората, които лесно се отказват,

и тъй, един съвет ви давам слисващ:

пейте!

Песента на Мистенгет се носеше от един прозорец. Печатът потвърждаваше информацията, предадена по радиото, и коментираше нашироко вероятността Леон Блум да е получил съобщение от Хирал, в което той го известявал за метежа на Франко и изисквал „… незабавно споразумение за доставка на оръжия и самолети“.

Това, което за журналистите беше мълва, за мощната френска десница вече бе сигнал за действие, тъй като по стените се множаха косвените призиви за измиване на ръцете. „Никаква война!“, един иначе пацифистки лозунг, но в утрото на 20 юли 1936 година той придобиваше фашистко съдържание, защото свободата на целия свят бе под заплаха — до гърлото й бе опрян нож, а острието му вече проникваше в главната артерия на Испанската република. Това бе почти всичко. Росел престана да се вглежда в града и се опита да си представи бъдещето. Разпокъсани картини се трупаха една върху друга и му помагаха да не мисли за главния въпрос, който трябваше да реши, ала по една незавардена пролука на съзнанието му той си проправи път — да се завърне или да не се завърне.

— Трябва да се върнем. Току-що говорих с Барселона. Там цари същинска бъркотия. Никой не знае къде е Маурин, тъй като той бил на обиколка из Галисия, а там, изглежда, превратът е успял. Ръководството даде ясни указания. Ще оставим една група тук и се връщаме. Овиедо — в Астурия, най-сетне мечтата му се сбъдна. Положението в Астурия не е съвсем ясно. Град Овиедо е все още в ръцете на републиканците, но генерал Аранда контролира по-голямата част от територията на провинцията.

— Нима Аранда е на страната на Франко?

— Аранда е на страната на Франко. Новините, които ми съобщиха, са невероятни. Аранда и Кабанеляс са с Франко, както и Кейпо де Ляно, бившият изгнаник антимонархист. Батет пък бил разстрелян от метежниците. Аз се връщам. Възможно е в следващите часове правителството на Блум да наложи строг контрол върху границата, за да пресече пътя на фашистките провокатори към Испания и Франция. Всеки трябва да се оправя сам и да разчита на собствените си сили, особено ние, тъй като не се ползваме с поддръжката на силни партии, както социалистите и комунистите.

— Аз да се връщам ли?

— Ти си човек на изкуството, а хората на изкуството винаги правят каквото им хрумне. Аз съм революционер, а по професия — коректор. За мен е ясно — връщам се. Ако за всеки случай решиш да заминеш и срещнеш трудности на границата, вземи този адрес на другари от Перпинян; те ще ти помогнат да се добереш до Барселона.

Дантон като че ли беше паметник олицетворение на този Париж през юли 1936 година — погледът му беше устремен към хоризонта, не към тях. Бонет понечи накрая да се сбогува с едно кратко „бъди здрав“, но му се стори недостатъчно и той прегърна Росел. От него лъхаше на пот и братски чувства и Росел отвърна на прегръдката му с цялата крепкост, на която бе способно немощното му тяло на музикант. Ала разнежеността от сбогуването тутакси бе сменена от чувство на безпокойство и той полетя към Сент Авоа; потребността да действа го тласкаше напред, ала когато, останал без дъх, забавеше ход, изведнъж го обземаха съмнения и възторженото чувство на солидарност, което му вдъхваха срещите с Бонет и другарите му, се поохлаждаше. Нахлу в апартамента като река, която търси излаз, но се спря на прага — Тереса седеше на дивана, подпряла лакти на коленете и обхванала с длани главата си. Имаше вид на изгубено във враждебен град момиченце. До нея бяха струпани няколко набързо стегнати вързопа.

— Куфарите оставих при портиерката. Тук съм събрала вещите си, които бяха в апартамента. Заминавам.

— А Луис?

— До гуша ми е дошло от него. Навярно сега води преговори с Леон Блум за изпращането в Испания на сто хиляди синове на Жорес, за да спасят Републиката. Да не би да мислиш, че в момент като този той ще престане да се прави на шут? Онзи ден у Мило щях да потъна от срам… Но това засяга само нас, защото на семейство Мило хич не им пука, тези хора какви ли не типове са виждали, виждали са стотици такива като Дория, даже хиляди, и може би по-тъпи, по-нахални и по-бездарни от Луис. Аз обаче няма какво да правя.

— Затвориха ли границата?

— Ларсен каза, че не, но положението всеки момент може да се промени. Ларсен скоро ще дойде. Отиде в шведското посолство. Спотайвал се е досега, обаче се оказа, че е важна личност, син на много известен човек. Предрешил се на бохем заради нас. Страшно е мил.

— Аз също заминавам.

— Ти не си в моето положение. Според Луис, ако излезеш от черупката си на бакалски син, можеш много да постигнеш.

— Трябва да се завърна. Тази борба е и моя борба.

— Признавам, това е една от причините да замина, но главното е, че тук се чувствам излишна.

— А Луис?

— Той ще остане. Сигурно. Не се съмнявай. Сега е тъкмо на прага да пожъне успехите, за които се готви отдавна, и няма току-тъй да изпусне случая. Не го виня. Смятам, че всеки има право да живее както намери за добре.

— Но щом ти заминаваш, щом всички заминаваме…

— Мислех, че по-добре го познаваш.

Дория ги дари с широка усмивка, която озари стените с отблясъка на бързо преминало небесно светило и отекна в тях с безгрижен звън.

— Няма причина за безпокойство. Положението в Испания е под контрола на властите. Съобщи ми го най-напред Жюл Мок — главен секретар на правителството, а после и самият Пиер Кот — министър на авиацията. Нещо повече — дори ми показа първата военна заявка на Испанската република и ако съдя по съдържанието й, няма нищо страшно — двайсет бомбардировача, осем картечници, осем оръдия „Шнайдер“ и боеприпаси. Мислите ли, че с това може да се води истинска война? Познавам се много добре с племенниците на Пиер Кот, срещата ни беше от приятна по-приятна. Казах му, че може да се видим през лятото, ще прекараме няколко дни във вилата на Батон заедно със семейство Онегер. Доста го заинтересува виждането ми за войната. Съвпада с неговото. Всъщност става дума за вътрешна разправа, която ще трае три-четири седмици, не повече. Това е всичко.

Дория забеляза багажа на Тереса и го посочи.

— При баба си ли отиваш, Червена шапчице?

— Връщам се в Испания.

— Няма що, страшно шик е да прекараш ваканцията сред бойни действия. Я не говори глупости. Нали току-що ти казах. Положението е овладяно. Мога да ти изредя съдържанието на военната заявка наизуст.

— Повтарям ти, че заминавам за Испания, независимо дали войната ще трае седмици или години.

— Аз също заминавам.

— Ти също. Да не са те призовали в армията, провинциалисте?

— Не гледам толкова оптимистично на преврата. Аз имам други сведения.

— И са също така достоверни като моите.

— Не са продиктувани от стремеж да се омаловажат събитията.

— Може би са продиктувани от желанието да се преувеличи сериозността на тези събития.

— Но нима не разбираш? Хора като теб и мен умират в престрелките, за да защитят идеи, които по двайсет и четири часа в денонощието не слизат от устните ни.

— Най-напред бъди така добър да не ме причисляваш към своята група. Аз не съм като теб, а е ясно, че и ти не си като мен. И никога няма да станеш като мен. А ако сега се върнеш в Испания и се оставиш да те въвлекат в тая дивашка олелия, от теб нищо няма да излезе. А, ето го и Густав Адолф Шведски.

Ларсен едва си поемаше дъх. Идвал от Шведското посолство, където били получили пресни новини от посланика в Мадрид — наш човек, каза Ларсен с намигване. В Мадрид метежниците били разгромени, но войската на Мола настъпвала, Франко вече се намирал в Испания, Кейпо де Ляно се ширел из Андалусия, а сред правителството царяло пълно объркване. Масите взели инициативата в свои ръце и излезли на улицата. Ситуацията в страната била предреволюционна.

— Ето ти, Дория, това, което толкова проповядваше. Най-сетне инициативата на народа разчупва тесния корсет на държавните институции. Сега можеш да се развихриш в Испания.

— Всеки свободолюбив испанец в душата си е карлистки свещеник.

Росел тихо сподели с Ларсен, че иска да се върне в Испания, Тереса също зашушна с шведа, който се замисли и погледна Дория някак отстрани, а самият Дория ги наблюдаваше презрително, като неравностойни противници, с които дори не си струва да разменя доводи. Но се сви, когато Ларсен изведнъж се пробуди от размишленията си, размаха ръце и радостно заяви:

— Аз ще ви отведа! Знам, че се безпокоите да не би да проверяват влаковете при прекачването на Порбу^[63]! Ще ви закарам с кола и ще остана в Испания. Логично е да постъпя така.

Тереса заподскача весело и се опита да целуне косматите бузи на шведа, а Росел радостно замахна във въздуха със свит юмрук, след което със задоволство потри ръце. Дория им обърна гръб и се вмъкна в стаята си, като затръшна силно вратата. Ларсен се въодушевяваше все повече от идеята си и взе да доказва колко е логично предложението му:

— Изведнъж ми хрумна. Кой съм аз? Испанист, който знае наизуст Лопе де Вега и всички притоци на реката Ебро. Каква стойност имат познанията ми в Швеция, в Париж, в света? Малка. Само сред мафията на испанистите и на пазара на испанистиката. А в Испания се чувствам добре, зная къде са север, юг, изток, запад, дясно, ляво. Мястото ми е там. В Малмьо никой не ме очаква. Баща ми има пет дъщери, които за пореден път ще го утешат заради безумието на неговия непрокопсан и заблуден син, а в това време аз ще се намирам под слънцето на Испания с карта на шведски журналист или с пушка на републиканец, зависи какво вие ще предприемете. Ако не се справите сами, ще сменя журналистическата карта с пушка. Като бях малък, баща ми се гордееше с мен, защото се справях много добре с лова на патици. Дано не се налага да държа отново оръжие в ръка, но ако трябва, ще го сторя.

Росел влезе в стаичката си, събра съвсем наскоро разопакования багаж; преписа на четири отделни листа адреса в Перпинян, който му бе дал Бонет, и почувства нужда да напише още едно писмо до Герхард, но беше неспокоен, опита няколко пъти да започне и накрая се убеди, че не е време за писма. Излезе с багажа в хола. Ларсен и Тереса седяха един до друг на дивана и разнежено си разказваха спомени за миналото, които нямаха нищо общо с преживените заедно моменти в Париж, нито с това, което вероятно ги очакваше в Испания. Ларсен си спомняше как за първи път се беше качил на ферибота, свързващ датското крайбрежие с Малмьо, и как се бе учудил, когато установил, че наименованията, които знаел от учебниците, наистина били местности и градове. Не знам защо, Гунар, не знам защо, но за пръв път изпитах подобно чувство, когато бях съвсем малка, баща ми беше свободомислещ антиклерикал, а майка ми — задръстена от предразсъдъци жена, от най-закостенелия и назадничав род в Херона. Мама имаше един братовчед, капуцински монах в Сария. Баща ми казваше за него, че бил светец, че той самият не вярвал в светци, но този човек действително бил светец, посветил бил живота си да се грижи за градината и да вярва в хората. Така ми каза — да вярва в хората. Влязох в градината на манастира и сред растенията наистина видях един светец, а по очите му разбрах, че вярва в мен. Росел ги слушаше, приседнал на крайчеца на дивана, около който беше струпан багажът, и чакаше някой да вземе инициативата в свои ръце. Изведнъж вратата на спалнята рязко се отвори и се удари в стената.

Настъпи изпълнена с тайнственост тишина. Миг след това се появи Дория. Облечен в черното кимоно „ала Кокто“, с цигара с хашиш в ръка, бос, той се заразхожда из хола, като ги оглеждаше с лукавство, прокарваше пръсти по пакетите и им хвърляше преценяващи погледи, сякаш правеше оглед на групата пътници.

— С други думи, испанската освободителна армия е вече готова. Един шведски Дон Кихот, една Пасионария от Бонанова и вождът им — прословут капитан. Африканските войници на Франко са си глътнали езиците от страх, а сърповете и чуковете по цяла Испания са се позлатили, откакто се знае, че вие им летите на помощ. Твоите смъртоносни ръце, Росел, ще прочистят Испания от контрареволюционната смет. Аз пък мислех, че главата ти е пълна с музика, добра или лоша, но музика, виждам обаче, че е натъпкана с химни и нелепи представи за романтични революции. Нищо няма да излезе от теб. Париж беше последната ти възможност.

— Дрън-дрън-дрън! — прекъсна Тереса монолога на Дория и това изненада и тримата мъже.

Тереса издържа втренчения в нея поглед на Дория.

— И ти ли? Мислех, че главата ти гъмжи от глупости — без цвят, без мирис и без вкус, но се оказва, че тя е била пълна с кръв, червена, естествено. Но какво си въобразявате, нещастници? Че стоите над мен, понеже сте тръгнали да се правите на палячовци в тази дивашка война с бедуините ли? Никой няма да ви помогне. Французите ще ви наблюдават отстрани, все едно че гледат някоя корида. Вие не ги познавате. Дай им да пеят „Марсилезата“, много ги бива за това, но никога няма да си развалят отношенията с немците и италианците, дори всички да измрете пред очите им, до последния испански републиканец. Ами останалите? Колко ларсеновци по света са готови да си дадат живота за една Испания, съществуваща само в книгите? В името на една революция, за която и ред не е написан, която даже не съществува?

— Закъсняваме. Трябва да се доберем до испанската граница утре преди залез-слънце — рече Ларсен и грабна багажа на Тереса.

Росел взе своя и мина покрай Дория, който стоеше като истукан, с прилепени до тялото ръце, и се стараеше да придаде суровост на погледа си. Дория все още се съмняваше, че това, което вижда, е истина.

— Тереса, остани.

Но Тереса първа излезе на площадката и заслиза предпазливо по дървените, току-що излъскани от портиерката стъпала. Дория дръпна Ларсен за ръката.

— Ти ми дължиш тази книга. С нея ми вземаш паметта, отнасяш паметта, която ти давах ден след ден.

— Ще я напиша, Луис, кълна ти се.

Ларсен отмина. Ръката на Дория се прехвърли върху рамото на Росел.

— Алберт, Алберт, провинциалисте, не бъди глупав, Алберт… Да не мислиш, че и на мен не ми се иска да тръгна? Но какво мога да направя аз там, долу? Ами вие? Ако останем тук, ще бъдем едно културно войнство, пропагандисти в служба на всичко, което ви е скъпо, на всичко, което ни е скъпо. Ти си музикант, музикант по рождение, а не войник.

Когато тримата вече бяха долу, Дория се надвеси над перилата.

— Кучи синове! Мръсници! Сигурно си въобразявате, че ще умра от срам, че ще ме унищожите с вашия пример! Но аз не съм мъртъв! Аз съм изискан труп, труп на разума, а вие сте жалки роби на евтини страсти! Le cadavre exquis boira le vin nouveau. Не забравяй това, Алберт. И ти също, развратнице, нещастна, дебела крава! И ти, шведски педераст, ти си един педераст!

Като стигнаха до ъгъла, Ларсен въздъхна дълбоко. Ситроенът беше на мястото си и изглеждаше напрегнат като тях. Тримата седнаха на предната седалка и Ларсен потегли с бойния вик „юпии“ на пришпорващ коня си каубой. Росел и Тереса подеха този вик. Гърдите им се задъхваха до болка от огромната радост, която ги изпълваше, радост, която сякаш беше проникнала в тях с въздуха, а после се бе втвърдила в дробовете им. Площад Конкорд, булевард Сен Жермен, Распай… сбогом, сбогом, казваха влажните очи на Алберт, сбогом, Дантон, от името на всички, които са били гилотинирани, и на тези, които тепърва ще отидат на нея; отминаха Порт дьо Жентили, Париж остана зад гърба им, а пред тях се опна пътят към Лион, пътят към Испания.

— Като се умориш, ние ще те сменим на волана, нали, Алберт?

— Не умея да карам. Освен това нямам книжка.

— Аз мога. И книжка имам.

Очите на Тереса блестяха, вперени в притъмнялото от здрача шосе. Росел извади от джоба на сакото си четирите листчета с адреса на Перпинян, даде едното на Ларсен, другото — на Тереса.

— В случай че ни разделят на границата, ще кажете, че ви праща Бонет от Париж, и те ще ви помогнат да се прехвърлите в Испания.

Прибра своето листче и в ръцете му остана последното, предназначено за Дория. Тереса погледна хартийката, после отправи безмълвен укор към Росел: нима не го познаваш, нима си помислил, че той също ще се върне. Росел скъса хартийката и хвърли парченцата през прозореца. Тереса запя „Ще чакам“, после „Маринела“, „Не мислете, че жандармите са все сурови хора“ и „Шапки и мантили“, а Ларсен подхвана припева. Пренощуваха в колата, в една горичка малко след Лион. Ларсен, който се чувстваше водач на експедицията, пръв се събуди, излезе от автомобила, направи няколко гимнастически упражнения сред дърветата и освежи дробовете си с дълбоки вдишвания.

— Стигнахме ли вече?

— Не, все още сме около Лион.

Росел разглеждаше ръцете си, твърде къси за концертиращ пианист, твърде крехки, за да стиснат пушка, представи си как стреля с пистолет или маузер и как оръжието отскача и натрошава всички костички на ръката.

— Защо постоянно си гледаш ръцете?

Тереса се бе надигнала от задната седалка, която двамата й спътници бяха предоставили на пълно нейно разположение. Гримът й се беше размазал около очите. Тя взе в длани ръката на Росел и я заразглежда.

— Много са красиви ръцете ти.

— Малки са за концертиращ пианист.

— Според Жорж Санд, Шопен е имал малки ръце.

Тя настоя да кара, когато умореният Ларсен намали скоростта. Двамата мъже седяха напрегнато от двете страни на Тереса, готови да се притекат на помощ при някое невярно движение.

— Спокойно. У дома винаги сме имали кола, а аз съм участвала в ралита в Архентона и Сан Андреу де Ляванерас.

Онемяха, сетне се отпуснаха. Навън пейзажът се менеше и тримата потънаха в мисли за миналото, за съдбата си.

— Като пристигна в Барселона, няма да отида веднага вкъщи, нашите могат да получат удар. Най-напред ще разбера какво е положението и чак след това ще се появя у дома? А вие?

— Аз никому не дължа обяснения. Аз съм швед.

Ларсен се разсмя. Аз ще си отида вкъщи, рече Росел едва чуто. И сякаш видя как лицето на майка му побледнява, как отлита надеждата й, че бедата е отминала сина й и че той е далеч от опасността, там, отвъд границата, която дели войната от мира, живота от смъртта.

— Какво ще правите, когато войната свърши?

Ларсен прихна да се смее.

— Ще завърша книгата за Луис.

— Аз ще продължа да свиря. Където и да е. Както и да е. Аз съм пианист.

Тя обаче не каза какво смята да прави след войната — колкото и да се опитваше, не можеше да си представи.

— Жал ми е за баща ми. Аз бях в известен смисъл негов експеримент. Даде ми същата свобода както на братята ми, а майка ми все се вайкаше. Сега ще се прибера с празни ръце.

— Или с пушка. Много ще ти отива пушка в ръка, Тереса.

Обядваха в една младежка гостилница в Монпелие, където Тереса и Ларсен показаха студентските си карти. Шведът имаше температура и се потеше обилно. Излезе от тоалетната с бяло като платно лице, покрито със ситни капки пот. Не се притеснявайте. Случва ми се от време на време. Но веднага легна на задната седалка, като кашляше и храчеше в голямата носна кърпа парченца от разрушените си дробове. Късно следобед бяха на около петнайсет километра от граничния пункт Ла Хонкера; спряха колата развълнувани — наближаваше решителният час.

— Е, хайде, ще опитаме. Ти, Ларсен, извади журналистическата карта. Готови ли сте? Карай ти, така по-малко ще привличаме вниманието.

Ларсен за последен път се изкашля, сетне решително хвана волана, обърна към тях бледото си печално лице и се усмихна:

— „Le jour de gloire est arrive.“^[64]

Драги Герхард, до мен достигат най-различни сведения за настоящия ви адрес в Барселона, даже някой ми каза, че още не сте се завърнали от чужбина. Навярно ще се изненадате, че в тези няколко седмици успях да замина и да се върна обратно, но при създалото се положение в страната вие сигурно ще разберете причината за това мое странно пътешествие. Утре заминавам на фронта в отрядите на ПОУМ, след като преминах кратко обучение, където, между другото, се научих и да стрелям. Не бях ходил войник, тъй като бройката на донаборниците бе попълнена, и все още съм смаян от своята способност да се приспособявам към обстоятелствата. Мога да стрелям. Понякога дори улучвам целта. Ръцете ми най-накрая ще послужат за нещо. Що се отнася до музиката, търпеливо преписах всичките си съчинения, за да взема копие със себе си на фронта и там да работя. Известни са ми трудностите, най-вече основната трудност — къде да свиря на пиано. По фронтовете няма рояли, така ми каза един командир, ако се съди по уверения му и категоричен тон, с който говореше какво има на фронта. Предполагам, че от време на време ще ме пускат в отпуска, и се надявам да ми пишете, където и да се намирате. Запознах се с Мило. Това бе едно от последните събития в парижкия ми живот. Прочетох във вестниците, че е обявена премиерата на неговия „Христофор Колумб“, по поемата на Клодел. Странно. Мило за мен отново е далечна и зле проявена снимка. Но стига отклонения. Бъдещият ми адрес е: Алберт Росел, Колона „Маурин“, Тиерес (Уеска); може да оставите писмото и в клуба на ПОУМ на Рамблас де лос Естудиос, оттам ще ми го предадат.