Мануел Васкес Монталбан
Пианистът (1)

I

Ако лампата имаше крушка, вероятно щеше да я запали. Нелепо е. Не я запалва, понеже няма крушка.

— Пък и защо ли ми е да я запалвам?

Изрича го високо и струята въздух надига чаршафа върху устните му. Залязващото слънце тлее в пурпурни багри в десния ъгъл на стаята, където една греда излага на показ разядената си плът. Изважда единия крак изпод чаршафа, повдига го малко и го оглежда, сякаш ще го купува. Кракът му е като мъртъв, с болнавия восъчен цвят на предизвестената смърт. Скрива го бързо, почти крадешком, когато чува стържещия звук, изтръгнат от ключа в бравата, и въпреки че не може да е друг освен Луиса, той пита:

— Луиса?

— Да. Аз съм. Кой друг може да е по това време?

Луиса сумти. Претоварена от работа и пазарски чанти, с измъчено от тежестта тяло, тя си пробива път през коридора и храбро стига до кухнята, където чантите, въстанали срещу старанието, с което са били крепени до момента, падат на пода, устремени към непоправими бели.

— По дяволите! — извиква Луиса в кухнята, а той долавя страха й, че яйцата са се счупили.

— Слава богу! Не са се счупили.

— Може да се използва. Явно има едно счупено.

— Ядат ли ти се бъркани яйца за вечеря?

— От няколко часа си мечтая само за това. Направо телепатия.

Луиса не идва при него. Предпочита да подреди покупките. Да подготви бъдещето на вечерта.

Днес ще излезем.

Уморен съм. Но е доволен, понеже ще трябва да надвие собствената си умора и да излезе, да излезе с онова усещане за стремглаво излитане, което придава на излизането ръката на Луиса, на тази Луиса, която сега подава мургавото си лице през вратата.

— Ехо!

Мургаво лице, което се привежда, търси устните му и замира там, като го кара да притвори очи.

— Стоиш на тъмно.

— Няма крушка.

— Дяволите да го вземат! Знаех си аз, че съм забравила нещо. Тия дни, като дойде лекарят…

Смотолевя последните думи, сякаш не са важни, но те имат значение, тъй като, щом произнесе думата лекар, всичко се е разклатило, и двамата го знаят, той в ролята си на нелепа жертва, а тя — на палач с угризения. Сяда на ръба на леглото и хваща тъмата, приличаща на мъртъв гълъб ръка, която мъжът е сложил върху чаршафа на височината на гърдите си, сякаш да запуши отвор, през който би могъл да избяга животът. През чаршафа Луиса го гали и опипва с жест на прелитаща птица, за да предизвика неговата мъжественост.

— Мисли ли за мен? Идва ли майка ти? Сложи ли си инжекцията? Претопли ли си яденето, преди да се нахраниш? Имаш ли апетит?

— Всичко е наред.

Не я вижда. Тя е обем, силует на жена, към която изпитва признателност за всесилната топлина на ръката й, приканваща го да се слее с нея и най-вече го кара да се чувства мъж.

— А при теб?

— Както винаги.

— Вечната гадост значи.

— Е, не. Все пак не бива да драматизираме. Сега сме се захванали с анкета за любимите политици на Каталония, по поръчка на един от тях. Всъщност не ни я възлага самият той, а една сродна кантора на негов приятел, на много близък негов приятел.

— Да не са педерасти?

— Не. Просто приятели.

Тя става. Ръцете и погледът й са устремени към отложената къщна работа, но когато вече е на вратата, с гръб към него, се вкаменява от думите му.

— Измил съм пода.

Без да се обръща, тя клати недоволно глава.

— А кой те е карал да миеш пода?

— Аз. Сам се накарах и реших да приема.

— Стана ли ти лошо?

Въпросът сякаш идва от гърба, може би от тила.

— Не. Беше ми забавно. Всъщност това е чудесно занимание. Просто ти се чудя защо се оплакваш, когато го вършиш.

Луиса излиза и отново цялата стая си остава само за него, ала вече не е истинска бърлога, а бърлога с врата и оттатък вратата — безцелната или смислена, един бог знае, шетня на жената, която с резки, решителни движения се суети около изостаналите домашни задачи. Гласът на Луиса планира бъдещето. Ще отидем в „Капабланка“ с Жоан, Мерсе, Шуберт, Ирене, Делапиер, Тони Фисас.

— Тони Фисас ли? Той тук ли е?

— Имал няколко дни почивка и зарязал лекциите си в Нюйоркския университет. Щял да преглежда не знам какви си архиви на Женералитат.

— Вземи да се понагласиш тогава.

— Защо?

— Тони Фисас си заслужава.

— Идиот.

Иззад предния план на една чаша пред погледа му изплува лицето на Тони с неговите проникновени и нежни очи, по думите на Луиса и на другите момичета от профсъюза. „Готин е“, казваше Ирене, когато все още използваше такива изрази. Спомня си мъдрата ирония, с която понякога Фисас се прикриваше, когато не знаеше нещо; правилните му черти, гъстата, винаги добре подстригана брада, която сякаш беше своеобразна луксозна опаковка на мъжествеността му. Вентура прокарва ръка по косата, по брадата, по лицето си и всичко му се струва пропито от сумрака или може би от влагата, или от някаква, ледена лепкава мазнина. Прокарва пръсти по кожата на тялото и усеща нещо мазно и лепкаво, особено когато стига до скритата в слабините и под мишниците миризма.

— Ще взема един душ. Включи ми бойлера. Или не, остави на мен.

— На вашите заповеди. Вече е сторено.

Изкарва двата крака изпод чаршафа, след тях тръгва и тялото, сподирено от главата, която остава така, надвесена над дъното на пропаст, обитавана от собствените му крака и рогозка, made in Hong Kong. С удоволствие потрива стъпала по грапавините на рогозката, подобна на хладна и неравна скала, и му се струва, че с този допир изтръгва от мъртвите тръстикови влакна сетните издихания на живия храст. От кои ли далечни земи е тази тръстика? Дали е расла в жълти, сини или червени реки, каквито са реките в Китай или може би в някое езеро-блато с лотоси и разноцветни риби? Във всеки случай имаше усещането, че стъпва по вкаменена тревна площ.

— Наметни си нещо, преди да излезеш. В коридора става страхотно течение.

Гласът на Луиса го възпира да излезе гол в коридора и го кара да потърси нещо за обличане, ала погледът му се премрежва, завива му се свят и той се озовава на матрака; забитият в чаршафите нос връща собствената му застояла миризма, ръцете лежат безсилни, после се обръща с лице към гладкия таван, от който виси лампа с абажур лале, станала непотребна заради незнайното си страдание, заради някаква болест на електрическите вени, но лампата поне не загнива, казва си той, въпреки че не се движи, а аз ще загния, щом спра да се движа; бавно, за да не ми причернее, бавно се надигам и ето японското кимоно, made in Hong Kong, със синя комета и някакъв японски йероглиф, щамповани в Хонконг, по-леко е от въздуха, тежи точно толкова, колкото да обгърне тялото и да му помогне да изплува. По-скоро чехлите намират краката му, отколкото обратното, и го водят извън стаята. Преодолява тайнственото разстояние до правоъгълника на вратата, което го дели от действителното пространство на дома, споделяно от двама, от територията на съжителството с Луиса, която шумно го посреща от кухнята.

— Майчице, как изглеждаш само!

Едната й ръка е на лицето, а с другата сочи към него.

— Мамичко, какъв ужас! Мамче, Луиса я е страх от човекоядеца!

Очевидно човекоядецът е той. Поглежда се в огледалото на бюфета и се вижда — разчорлен, брадясал, с толкова огромни, съвършени сенки, че изглеждат изкуствени.

— Имам великолепни сенки.

— Ами! Просто много си брадясал, а и с тая коса. После ще те подстрижа. Хайде, под душа!

— Какво ще ми приготвиш за вечеря?

Съжалява, че така е задал въпроса, понеже предизвиква майчинския тон на отговора, но макар и да се поправя веднага с едно: „Какво приготвяш за вечеря“, то е заглушено от думите на Луиса:

— Бъркани яйца с домати за господина. Щом господинът си вземе душа и се нагласи, ще му бъде сервирана вечерята. Скоро ще дойдат Ирене и Шуберт. Другите са отишли да вечерят някъде из града, така че направо ще се срещнем в „Капабланка“.

Накъсани образи на стари, повехнали травестити, червени светлини, пиано с вкочанясали от студ струни, мирис на обилно употребяван карбол.

— А защо в „Капабланка“? Не съм ходил там, откакто се наричаше „Касба“. Повече от десет години.

— Шуберт ни предума. Казва, че били наели великолепни травестити, досущ като рисувани от Уолт Дисней.

— Този Шуберт живее сред развалините на собствената си интелигентност.

— Ще вземеш да настинеш. Влизай в банята.

Студено му е, но пренебрегва нареждането, за да подуши възкиселия мирис на доматите, които се пържат в тигана, в очакване на жълтата лигава течност от разбити яйца.

— Само това искам. Не ми прави нищо повече.

— А, не! Ще трябва да изядеш и едно филе. После ще искаш да пиеш, а стомахът ти — празен.

— Не възнамерявам да пия.

Дразни се, че тя го подтиква да пие. Знае, че то му вреди, и й го казва:

— Всеки път, когато пия, се чувствам ужасно.

— Добре. Тогава не пий.

Но в гласа й няма въодушевление. Сякаш й е все едно дали ще пие, или няма да пие.

— Ако ти е все едно дали пия, или не пия, тогава защо не ти е безразлично дали ям, или не ям?

— Ясно. Значи искаш да се караш. А пък аз — не, а като доказателство за търпението ми ще ти отговоря. Защото дали ядеш, или не, зависи от мен, а дали ще пиеш, или няма да пиеш, зависи от теб. Така че оттук няма да мръднеш, без да си вечерял, а сега — под душа!

И го побутва към банята, оставя го с полуразтворено кимоно пред опръсканото с бели окислени петънца огледало, пуска струята, проверява температурата с ръка, отново отива при него, съблича кимоното му, целува го по гърдите, бутва го към тънките нишки на водата, където го оставя сам и дръпва рязко найлоновата завеска, сякаш го погребва завинаги. Водата го кара да затвори очи, а когато отново ги отваря, парата му се струва като балсам върху въображаеми рани, най-вече като че разтваря някаква сива киста, която е усещал между очите. В ръцете си също чувства лекота, те са сигурни клещи, които посягат към сапуна, за да разстелят пяната до всички кътчета на тялото, а устните му подсвиркват песен, която мислеше, че е забравил. Но именно тогава водата го предава, престава да тласка пара, вледенява разстоянието между отворите на душа и тялото му, останало в плен на пяната и пуснатата завеса. Развърта крана за топлата вода, ала успява само да усили студените струи и когато завърта обратно крана, за да го затвори, ледена градушка се опитва с картечни откоси да го изтласка от пещерата. Напразно търси място, до което този камшик да не достига, без да смее да дръпне завесата, защото целият е в пяна и се страхува да не остане така — с кожа на люспи, опъната от сапуна, навеки залепнал по него като зеленикава кора на гущер. Ала ледените карфици не му дават покой и той извиква: „Луиса!“, но не за да му се притече на помощ, а по-скоро да чуе собствения си глас. Да не би Луиса да може да надвие разбунтувалата се в дълбините на електрическия бойлер вода? Жребият е хвърлен, водата няма милост към болното му тяло и той трябва да я посрещне и победи, в края на краищата става дума само за обикновена вода и се гмурка в ледената каскада, от гърлото му се изтръгва вик на камикадзе, а ръцете му необуздано започват да шарят нагоре-надолу, за да отмият с враждебната вода скрития сапун, повдигат я, снижават я, завихрят я, за да я пъхнат в дълбоките отверстия на тялото, масажират с нея кожата, за да я сгреят, а нервните му центрове тръпнат от крясъка, който заглушава ледения звук на водата; Луиса изведнъж дръпва завеската и крещи, Луиса крещи, избутва го и той за малко да се подхлъзне, тя се навежда под струята, за да спре водата, а по лицето й е изписано възмущение и ужас, когато го пита защо вика, да не би да е полудял.

— Ами започна да тече само студена вода.

— Затова ли трябваше да крещиш като невменяем?

— Не можех да спра водата.

Луиса го покрива със спасителната хавлии или по-точно спасителката е Луиса, която го бърше и раздрусва едновременно.

— И сам мога да се изсуша.

Дано поне скоро да престанат да му тракат зъбите и да му треперят краката. Господи, господи! Какво би станало с теб, ако Луиса не е наоколо? В ръцете на Луиса хавлията се превръща в мека превръзка за безбройните му рани и той я оставя да го лекува.

— Облечи си халата. Хапчетата ти са готови. И на това му казват халат! Повече прилича на бархетно пеньоарче. Щом взема пари, ще ти купя нов.

— Вече почти е лято.

— Имаш нужда от халат при това течение вкъщи.

Има нужда от халат. Пяната за бръснене покрива лицето му със сняг, подчертава сенките, носа, вдлъбва очите му, вперени в друго същество, което наднича от огледалото, за да провери дали го вижда. Виждаш ли ме? Самобръсначката прави бразда в памукообразния крем и отдолу се показва ивица подмладена кожа. Смъква пяната от лицето си и с отвращение съзерцава сапунената жътва, цялата осеяна с окосени косъмчета, умираща в олющеното дъно на умивалника. Наплисква се и отмива непокорните лентички пяна, останали по лицето. Изглеждаш по-млад с десет години, ще му каже Луиса. Подмладил си се с десет години, си казва сам на себе си и се поизправя в търсене на изгубена младежка стойка. Ала огледалото отразява напиращите през плътта кости, които сякаш искат да оповестят стаената в него смърт.

— Изглеждаш с десет години по-млад.

— А след тия хапчета — с още десет.

— Ще те взема за мой син.

— Още не искам да вечерям. Рано е.

— Лекарят каза да ядеш често.

Купчинка съсиреци от яйца и домати в бялата чиния.

— Защо гледаш с такава погнуса? Не ги ли обичаш вече? Майка ти ми каза, че никога не ти е омръзвало да ядеш бъркани яйца. Естествено, друго си е, като ги приготви майка ти…

Луиса наблюдава под око капризното и неохотно сноване на вилицата, която трупа, копае и рие в чинията, а после полита полупразна към едва отварящите се устни.

— Да ти поръся ли с пипер филето?

Поръсва го. Двете филета се пържат в тигана. Луиса сяда на масата и изяжда своето сред размисли и дръпвания от цигарата. Ето го и неговия враг — филето в кървава локвичка, изтекла от невидимите пори на убито животно.

— Ако нямаш нищо против, ще го изям, като се върнем.

— Студено ли?

— Ще ми го претоплиш.

— Нали го предпочиташ леко сурово…

— В тия яйца има достатъчно белтъчини и калории, така че мога да изляза и да не ям до сутринта. Не се притеснявай. Ще оживея. Няма да пропусна нито един от танците ви, нито една ваша реплика.

— Хубава работа! Още малко, и ще се изкараш най-големия мълчаливец. Нали, като вземеш думата, дори Шуберт няма време да си отвори устата. Сега си почини, скъпи, отморявай се, любов моя, докато твоята Луиса се нарисува, за да е хубава.

— Гледай да не прекалиш, да не заприличаш на вавилонска курва.

— Доколкото ми е известно, ти никога не си виждал вавилонска курва. Никой никога не е виждал.

— Не, но си я представям.

— Хайде, глупчо, почивай си и да не си посмял да влезеш в банята, докато се оправям, че ще ти метна нещо.

Влиза отново в стаята, за да вземе радиокасетофона, поставен върху нощното шкафче. Слага го до чинията с яйцата, натиска копчето, измъква приличната на таблетка касета, търси страната с „Адажио“ на Албинони. Пахелбел — „Канон в ре мажор“, „Рига в ре мажор“. Албинони — „Адажио в сол минор“ за струнен оркестър и орган. Пренебрегва Пахелбел, като превърта лентата с убийствена скорост, и ето че се извисява „Адажио“ на Албинони със скръбната тържественост на непокорен паж, осъден на смърт.

— Пак ли? — вика Луиса от банята.

— Дразни ли те?

— Мен ако питаш, слушай си го и един милион пъти.

Луиса се появява и му се усмихва.

— Хубава ли съм?

— За какво, за кого?

— За мен самата.

— Много си хубава.

С гримирани очи, с прическа и руж на скулите, тя е заприличала на реклама на самата себе си.

— Изглеждаш като корица на списание.

— А тялото ми е като афиш на „Плейбой“. Искаш ли да се убедиш?

— Не ни се полага до двайсет и трети май. Смятай още петнайсет пъти бъркани яйца дотогава.

— Ще го направим през нощта на първите предстоящи избори. Когато бяха общите избори, се получи много хубаво.

— Много по-хубаво беше през нощта, когато приеха Конституцията.

— Тогава беше върховно.

Луиса се отдалечава по коридора и Албинони привършва, като оставя във въздуха възможността отново да зазвучи. Над масата се реят последните акорди, прелитат над изоставения бифтек, над парченцата тлъстина в чинията на Луиса, над червено-жълтата купчинка недоизядени яйца с домати, над радиокасетофона, над бутилката с вода, над кутийката с хапчета, над запокитените безразборно или положени безжизнени в мръсните чинии прибори — правоъгълна територия, в която царят запуснатост и разруха. С лакти освобождава място и слага една книга и няколко листа — има желание да се съсредоточи, да огледа отстрани преведеното. Отпуска тяло върху облегалката на стола, а очите се опитват да следят текста.

— Ето ти чиста риза.

Луиса му я мята и ризата уж лети стремглаво, ала внезапно пада върху главата му като уплашен парцал.

— Сега ли ще работиш? Попреведе ли нещо?

— Благодаря ти, че не ме питаш „Много ли преведе?“. Така ме улесняваш. Попреведох нещичко. За да бъдем по-точни, приблизително десет реда, но пък наистина добросъвестно. Да ти ги прочета ли?

— Все не мога да запомня какво превеждаш. Струва ми се, че беше някаква старозаветна дрънканица.

— „Мисълта на Томас де Куинси^[2] — антология и коментари“. Днес следобед успях да преведа следното: „От детските години непрекъснато ме смущава едно място от «Макбет». То е следното: ударите по вратата, които се чуват след убийството на Дънкан, предизвикваха у мен чувство, което все не успявах да си обясня. Ударите звучаха необичайно тържествено и хвърляха убиеца в неописуем ужас, ала колкото и упорито да се стремях да го проумея, минаха много години и така и не узнах защо ударите по вратата предизвикват у мен такова впечатление“. Забележи, подчертал съм „защо“, за да го имат предвид да го изпишат в курсив, както е в оригинала. Това е всичко.

— Не си се скършил от работа.

— Очевидно. Но с Томас де Куинси се получава същото като с предишния превод, който в крайна сметка довърших с помощта на Шуберт. Насред умствения напън изведнъж ме спохожда странната мисъл: защо не вземе да се гръмне Томас де Куинси? Какво ме е еня мен, по дяволите, тоя Томас де Куинси? И едва след няколко часа си давам отговора: еня те е за осемдесетте или деветдесетте хиляди песети, дето ще ти дадат за превода, а например днес следобед с тия десет реда не съм изработил и трийсет дуро. Когато трябва да работя, ме заболява гърбът, започвам да се разхождам, правя всичко, което може да се прави в тази клетка, освен да превеждам.

— Ами откажи се от превода или го направи с Шуберт. Той си предложи услугите, при това има търпение, каквото ти липсва на теб.

— Гадно ми е другите да се жертват заради мен.

— Ще си поделите хонорара както миналия път.

— Не. Този превод ще довърша сам.

— Както искаш.

— Имаме ли нужда от пари?

— А ти как мислиш?

— Майка ми е оставила двайсет и пет хиляди песети под настолната лампа в кабинета. Забелязах едва когато си отиде.

В очите на Луиса се появява лукава усмивка.

— Е, добре де, веднага забелязах, но се направих, че не съм. Ще й ги върна следващия път, когато дойде, или ще ида при нея.

— Няма нужда. Щом ти ги е дала, значи е можела да го направи. Не бива да разочароваме майките. Моята ме кани на обяд веднъж седмично, за да се посъвзема, и от време на време ни изпраща консерви с пастет и трюфели. Тежко им е, задето са създали поколение на безработни.

— Особено на твоите родители, които си въобразяваха, че са родили най-малко някой Айнщайн.

— Да се бяха примирили, че са пръкнали един обикновен каталонец, който с нищо не се отличава от другите.

— Моят обикновен каталонец не си е изял яйцата.

— Обикновените каталонци не ядат бъркани яйца.

— А какво ядат обикновените каталонци?

— Botiffara amb mongetes^[3], или conill amb all i oli^[4].

Луиса загребва с вилицата остатъка от студените яйца и го изяжда.

— Добри са.

Звънва камбанката на входната врата.

— Бягай. Отивай да се облечеш.

И той хуква, сякаш е жизненоважно гостите да го заварят облечен. Вместо да се приготви обаче, сяда на леглото разкрачен, с ръце на слабините. Оттам слуша неизменния церемониал.

— Вие ли сте, гадове? Влизайте и се разполагайте.

Лиричният глас на Шуберт:

— Нали казвах, че идваме много рано.

Гъгнещият, майоркински глас на Ирене:

— Добре ни посрещат, няма що.

— Къде е Вентура?

— Гласи се.

— Излез от скривалището си, Вентура! Няма смисъл да се бориш срещу природата: такъв те е създала, какво да се прави?

— Когато е добре избръснат и чистичък, Вентура си е много хубав — настояваше Луиса високо.

— Вентура си ми е много хубав! Вентура си ми е много хубав! — занасяше я Шуберт, като имитираше гласа й, и той се почувства задължен да извика:

— Млъкни бе, педераст!

— Леле! Как изрева само! Та това не е моят Вентура, този ще да е друг. Съвсем като лъва на „Метро Голдуин Майер“! Ах, твоята кожа, какво виждам? Част от превода. Вентура работи. Луиса, ами той скоро ще вземе изцяло да те издържа. Нали знаеш, трудното е първият милион. После всичко е в кърпа вързано.

Облича ризата и надява панталона, обува ботите, прекарва ръка през косата, а с другата опипва неспасяемия мрак в стаята на път към вратата и вече в коридора среща погледите на триото, което в кухнята очаква появата му, както се очаква излизането на актьор.

— Права си, Луиса, като е избръснат и измит, престава да е чудовищен.

— Гнусни завистници! — отговаря Луиса, отива при него, хваща го за ръка и го завежда в кухнята, както се води жених на венчавка.

— Шуберт, все не успяваш да скриеш ниския си произход. Ти си един грубиянин.

— За сметка на това господинът е бивш ученик от Lycee Francais^[5], а това придава тежест; Prix d’excellence^[6] и галеник на господин Рибера. Предоставя ти необходимия обществен и културен престиж, без който не струваш нищо в демократична Каталония. Можеше вече да си представител на социалистите в Матадепера^[7], ако не беше станал аполитичен. И ти си избра година да станеш аполитичен… Да вземе да стане аполитичен през хиляда деветстотин седемдесет и седма^[8]…

— Нямаш морално право да ме критикуваш. Ти стана социалист преди половин година, откакто спечелиха изборите.

— Аз от малък съм си такъв, ама случайно на двайсет и осми октомври хиляда деветстотин осемдесет и втора^[9] го осъзнах.

— О, боже! Все същите шеги, вечните безсолни остроумия — цупи се Ирене. — Няма ли нищо за пиене в тази къща?

Дори мисълта за пиене не успява да оживи ленивия глас на Ирене, а самата тя буквално се разстила като сиропиран сладкиш на един стол. Шуберт разлиства натрупаните до книгата на Де Куинси страници. Вентура ги взема.

— Какво има?

— Още не става за четене.

— Луиса, я го виж! Като че ли е Нобелов лауреат. Аз съм превеждал по цяла книга за един месец и пак не съм скачал като ужилен, ако някой понечеше да хвърли поглед на работата ми.

— Аз не превеждам, аз претворявам.

— А пък аз извайвам. Пукни се.

— Разбирам, че бавността ми може да застраши икономическото състояние на издателството. Но съвършенството иска време.

— На издателството му е все едно кога ще предадеш книгата. Колкото по-късно, по-добре, защото нямат пукнат петак.

— Аз също.

— Но не е зле да я свършиш колкото се може по-скоро по две причини. Първо, за да си вземеш хонорара, преди издателството да е обявило преустановяване на плащанията. Второ, за да фигурираш в списъка на кредиторите, в случай че то обяви преустановяване на плащанията.

Очилца на миниатюрист от XIX век, афрокаталонска коса, възпълен, с пухкави ръце, които по-скоро допълват онова, което премълчава, отколкото това, което казва — ето го Шуберт, а неговата приятелка е бялата Ирене — мека и руса, с подчертан вкус към леглото деятелка от Демократичния профсъюз^[10], биоложка, понастоящем учителка по английски в едно пролетарско училище, изоставила биологията и изправена пред трийсет и седемте си години без майчинство; среднощни признания на ухото на Луиса, Шуберт не иска деца, Шуберт гледа песимистично на историята, въпреки че получава стипендия от Женералитат, а общинската комисия по културата му е възложила поръчка, макар да сътрудничи като специалист по архивно дело във фондация „Фигарес“ и е асистент в катедрата по история на университета. Кожата на Ирене е прозрачна, бледа като гласа й, а устата й е хубава, но отпусната под прекомерната тежест на прекомерните думи.

— Ще пием ли, или не?

— Имаме кубински ром, който ни подари бащата на Вентура, и бутилка уиски от моя баща.

— Стига с тая политика на блоковете. Нямате ли някоя европейска бира?

— Защо? Аз пък искам ром — възразява Ирене на Шуберт.

Спокойният израз изчезва от лицето на Луиса, когато тя застава зад Вентура, уверена, че се е скрила от погледа му. По чертите й се изписва възмущение, тя жестикулира и отправя безмълвни упреци към Ирене, които тя посреща с бавно ококорване и едно мудно:

— Какво? Какво казваш?

— Кара ти се.

— Защо ще ми се кара?

— Защото заговори за пиене и се бои, че ще се напия.

— Ама аз…

— Мислиш се за много умен, нали! — обръща се зачервената от гняв Луиса към Вентура, който се усмихва като претърпял несполука математик. — Просто й показвах какви досадници сте всички вие мъжете.

— Хайде сега.

— Разбрахте ли за Рипол? Предложили са му професорско място. Вече му е в кърпа вързано. Той е единственият от нашите, успял да стане професор. То си личеше, че ще отиде далече. Никога не си е усложнявал живота. И знаете ли какво ми рече оня ден? Говорехме за провала на КОСП^[11] и аз казах: „А помниш ли, че като влязохме в партията, никак не беше лесно, при Закона за забрана на политическите събрания и изобщо“. И тоя тип има нахалството да ми отвърне, че никога не е бил в КОСП! „Абе, момче, викам му аз, а събранията у Вентура с Ирене, Луиса и цялата група, какво си мислиш, че беше, а?“ — „А, значи това била партията!“ С други думи, има дебелоочието да ми каже, че не е схващал, че ходи на партийни събрания.

— Е, понеже от време на време по някоя двойка се уединяваше, може да си е мислел, че посещава сбирка по въвеждане в теорията и практиката на секса.

— Едва ли е било въвеждане за него. Нали помните как го наричахме — Член-Философа, за разлика от Ихини, познат под името Златния чук. Ей, Ирене наистина ли му беше толкова голям на Ихини?

— Не си спомням — рече Ирене и взе да клати глава по посока на Луиса. — Ще ни съсипе вечерта. Щом започне да обсъжда онази работа на Ихини, цялата вечер ще ни отиде.

— Макар и да съм аполитичен и парасоциалист, аз съм марксист и търся обективните истини. Дали членът на Ихини е бил мастит, или не, е въпрос на научно доказване въз основа на опита и на изучаване на опита в рамките на общото развитие на класовата борба, разбира се, както и на онова, което тогава се наричаше преодоляване на противоречието от първостепенна важност, сиреч франкизма.

— Магаре.

— Тъпак.

Обидите на жените извикват оргазмена усмивка върху кръглото лице на Шуберт.

— А вие остарявате. След някоя година ще навършите четирийсетака и ще разберете, че сте прекарали най-хубавите си години в търсене на работа или в опити да не изгубите тази, която имате. Още по-зле са дошлите след нас. Онези от Конвергенцията^[12] се сдушват с Женералитат, а социалисти и комунисти — в общините. А наоколо явна и скрита безработица или съзерцателен живот в полуизоставен семеен чифлик в провинцията, в случай че си от фамилия на земевладелци, които притежават такъв.

— Много си кисел тази вечер. Какво целиш?

Шуберт махва с ръка, за да отхвърли обвинението на Луиса.

— Нещата са такива, каквито са. Сега е пролет, навърших трийсет и седем години и открих, че никога нищо няма да постигна.

— И това го казваш ти, дето навсякъде се вреждаш.

— Ами, за мен остават само трохите от угощението. Всички хубави места са заети, а освен това сбърках партията. Напуснах КОСП, за да стана революционер щурмовак, и престанах да съм революционер щурмовак, за да стана аполитичен. Така или иначе, навреме се усетих да отида при социалистите. Социалдемокрацията е нещо повече от политическа доктрина. Тя е кодекс на поведение. Всички ние дълбоко в себе си сме социалдемократи. Съжителстваме по социалдемократически. Всяка заран преговаряме за реда в банята, а вечер — за плътските радости и се опитваме да внушим на хората тезата за по-малкото зло. За предпочитане е да ти покачат данъците, отколкото напълно да те лишат от възможността да станеш Рокфелер. А ако не, шефът да решава. Вентура, нека те чуем. Ти ми беше политкомисар първо в КОСП и после в ИКП^[13]. Говори, учителю!

— Аз съм само един лентяй преводач.

— Сега и този започна! Вижте какво, няма да ни разваляте вечерта. Ще си излезем сами, а вас ще оставим да се самосъжалявате.

Ала Ирене нямаше намерение да ги оставя сами.

— Казвай веднага какво е станало, та си в такова отвратително настроение.

— Погледнах се в огледалото и разбрах много ясно, че искам да замина за Венецуела и да направя състояние.

— Как?

— Първо трябва да се отиде там. После ще видим. Ще построя фабрика за каталонски колбаси. Мисля, че там има много каталонски емигранти. Още утре отивам в Женералитат, искам аудиенция при Пужол и му предлагам план за идеологическа експанзия, основана върху реалността на каталонската наденица. Като рекох наденица, вие вечеряли ли сте?

След утвърдителното им кимване Шуберт се насочва към хладилника, отваря го и възкликва:

— „При моите самоти отивам, от моите самоти дохождам…“^[14] Знаех си, че ме чака разочарование. Няма дори парченце мортадела. Ей, биоложката, разбра ли? Казах ти да хапнем нещо, че тия двамата са въздържатели.

— Има яйца. Можеш да си направиш омлет.

— До този дом явно не са достигнали последните културни тенденции. Хващам се на бас на каквото пожелаете, че нямате представа кой е Арсак^[15].

Шуберт извади две яйца и с примирение се отправи към печката. Ирене очакваше някой да възобнови разговора, но Луиса предпочете да се измъкне под предлог, че има да довърши някои къщни работи. Вентура прибра листовете от превода и ги отнесе в стаята. Първо ги сложи в чекмеджето на нощното шкафче, после под възглавницата, но след няколко секунди размишление ги пъхна под дюшека и седна отгоре, точно над мястото, където бе скрил двуседмичната си работа. Ако умра, преди да го довърша, да ме погребат с ръкописа ми. Или по-добре да го вземе Луиса. Ще обърнат къщата да търсят превода и едва след погребението ми той ще се появи като посмъртно послание за моя талант. „От детските години непрекъснато ме смущава едно място от «Макбет». То е следното: ударите под вратата, които се чуват след убийството на Дънкан, предизвикваха у мен чувството, което все не успявам да обясня. Ударите звучаха необичайно тържествено и хвърляха убиеца в неописуем ужас, ала колкото и упорито да се стремях да го проумея, минаха много години и така и не узнах защо ударите по вратата предизвикват у мен такова впечатление.“

— Какво правиш тук пак на тъмно?

— Почивам си от Шуберт.

— Много е досаден! Засега се занимава с омлета си. Ако искаш да не излизаме.

— Сигурно желаеш да си поговориш с Фисас.

— Мога да говоря с него утре или някой друг път.

— Не се вълнувай толкова. Всички се вълнуват от завръщането на Фисас. А най-много от всички — Шуберт. Отдавна не го бях виждал да изпълнява собствената си роля с такова въодушевление. Фисас се завръща vincitore^[16].

— Той винаги е бил победител.

— А беше време, когато изпитвахме погнуса от победителите.

— Беше време, когато аз вярвах във възкресението на плътта и опрощението на греховете.

— Беше време…

— Не изпадай в меланхолия. Мога да се видя с Фисас когато пожелая. Ако предпочиташ, ще им кажем, че няма да излизаме, и ще прекараме спокойно вечерта.

Несъмнено в очите й, които не виждаше, имаше предизвикателство, защото го долавяше в гласа й.

— Освен това си се уговорила с другите.

— Да — въздъхва примирена Луиса и сяда до него и без да знае, до погребаните под дюшека листове.

— Какво прави Ирене?

— Нищо.

— Страшно тъп вид има.

— В университета обаче всички тичахте подир нея.

— Тя беше от малкото еманципирани, които вярваха в свободната любов и я практикуваха. Но явно се е уморила.

— Досадникът Шуберт може да умори всекиго.

Чуваше се шум от разбиване на яйца и съскане на мазнина, сетне цвърченето на яйцата в нея и одобрителните възгласи на Шуберт, докато обръщаше омлета.

— Нямате ли поне един домат, да си направя хляб с домати?

— Има, от консерва — провикна се Луиса.

— Хляб с домати от консерва?! Ама че чарнегос сте били!

— Става непоносим, като се развихри.

— Хайде да не излизаме оттук, все едно сме се скрили. Ще видиш, че след малко ще почне да ни търси.

Луиса се засмя и го прегърна. Топлият допир на тялото й събуди у него вълна от желание, която се надигна от слабините към гърлото му. Притисна устни към косите на жената и получи в замяна влажна целувка по устата.

— Искаш ли да го направиш. Сега, тук?

— Защо не попиташ: можеш ли да го направиш сега, тук?

— Можеш ли да го направиш сега, тук?

— Тоя лудият може да влезе всеки момент.

— Негова работа.

— И моя. Притеснявам се.

— Значи не?

Той каза „не“ с очите и въпреки мрака Луиса разбра отговора и постепенно се измъкна от прегръдката му, а тялото й изстиваше и се превръщаше в безлично присъствие в стаята, която с всеки момент ставаше все по-враждебна. Гласът на Шуберт им се притече на помощ:

— Къде се завряхте? Да не мърсувахте, а?

Излязоха и отидоха в кухнята, хванати за ръка.

— Ирене, виждаш ли каквото и аз виждам? Я ги погледни тия двамата! Досега са мърсували и още им личи. На техните години! Вие сте от тия перверзни типове, дето са способни да блудстват в асансьори, на погребения и в африканските савани под погледите на жирафите.

Ирене си беше сложила очилата и четеше някакви листове, които бе извадила от чантата си.

— Какво правиш?

— Поправям класни. Имам още шейсет и две.

— Аз се навечерях, а вие се позабавлявахте. Не остава нищо друго, освен да излезем и да се пошляем, докато другите дойдат на срещата. Какво ще кажете за една инспекционна разходка по Рамблас и за по чашка в „Боадас“?

— Какво разбираш под инспекционна разходка по Рамблас?

— Ще започнем от закусвалнята за хамбургери, която откриха на Каналетас. Там ще обсъдим упадъка на кулинарията и проникването на американския културен империализъм посредством хамбургера. На две крачки по-нататък са сборищата на cules^[17] и ще можем с горчивина да размислим над изгубената самоличност на такъв клуб като „Барселона“, който навремето бе епически авангард на бореща се Каталония. Сетне ще минем покрай кино „Капитол“, бившето „Кан Пистола“, в което сега прожектират само порно боклуци или псевдопорно боклуци и ще се повайкаме над разложението на масовата култура и всеобщата сексуална дезинформация. По-нататък ще спрем пред преустроеното „Мока“, задължителна спирка на нашия via crucis^[18], за да видим какво са направили с едновремешните кафенета, подложени на осъвременяване, така че аптеките приличат на кафенета, а кафенетата на аптеки… Да продължавам ли? От Рамблас се открива космическа гледка и ако вдигнем очи, сигурно ще съзрем НЛО на Планетарния социалистически интернационал и така до пристанището, където с мъничко късмет можем да се натъкнем на група весели момчета от Navy^[19] — очевидно доказателство, че сме провинция на империята. А ако има пълнолуние, ще видим гнилите води на пристанището, гнили — красноречиво прилагателно. Подобна действителност преди време би накарала във вените ни да закипи революционна кръв, а сега ги изпълва с боза.

— Навън поне има едно предимство. Можем да вървим по-бързо от теб, за да не те слушаме.

— Аз ще ви настигна.

— Уморих се вече.

Ирене така лениво изрече простата фраза, че майоркинското й произношение се почувства още по-силно. Луиса изчезна и се появи отново с велурено сако. Шуберт ги чакаше на площадката на стълбището, сякаш съзнаваше и уважаваше желанието на спътниците си да стоят на разстояние от него, и заслиза, без да го е грижа дали другите го следват, въпреки че от време на време поглеждаше назад, за да провери дали Вентура е уморен. Погледите им се срещнаха. Шуберт леко се усмихна, сякаш се извиняваше за любопитството си, и промърмори:

— Salut i forca al canut.^[20]

Луиса схвана смисъла на сновящите погледи на Шуберт, както и готовността на Вентура да спре и примирено да се изложи на рентгеноподобния оглед, дори да приеме без възражения неизбежната диагноза.

— По-добре е от всякога… Не излиза от къщи, понеже аз не му давам. Толкова е нехаен, че може да се разхожда по риза през февруари.

— Като забогатеете, сменете жилището си — промърмори Шуберт и в същия миг джобът на сакото му се закачи на едно стърчащо парче от ръждясалото перило. Цяло чудо е, че имате течаща вода.

— Този стар апартамент е още от родителите на Вентура, които са го запазили от привързаност, сега ние го използваме.

Излязоха на улицата, осветена единствено от лампите над един паркинг, който заемаше близо половин квартал; отсреща, сред къщите, се гушеше предмодернистична църква, прилична на фабрика за вяра и надежда.

— Каква е тая църква?

Триъгълните върхове на кармелитската църква с прозорец като циклопско око в средата бяха привлекли вниманието на Шуберт.

— Това е кармелитската църква. Построена е след Трагичната седмица^[21] върху развалините на стар метох, опожарен от революционерите. Баба ми и дядо ми дошли да живеят тук, на Обиспо Лагуарда, като младоженци. Имали са заведение наблизо, сетне преуспели в търговията, но си задържали апартаментчето от сантименталност, както по-късно и баща ми. Той се е родил тук, тук е живял през първите години на брака си с майка ми, а накрая в него се озовахме двамата с Луиса. Спокоен и доста интересен квартал. Искаш ли да слезем до площад Падро?

— Не, остави. Предпочитам да тръгнем направо към Рамблас.

— Нашата улица се отличава в квартала. Преди трийсет-четирийсет години районът е бил населен главно с лумпени и бедняци, а на тази улица е имало рентиери, лекари, тук са живеели богаташите на квартала, дори има къщи с асансьори — плахи опити да се наложи рационалистичната архитектура от трийсетте години. Нека минем през площад Падро, много е интересен. Открили са и са започнали да реставрират автентичен романски параклис.

— Заменям площад Падро за Рамблас.

Вентура повдигна рамене. Жените чакаха те да решат и Шуберт избра посоката и маршрута: Рисра Алта, Кармен, площад Лос Анхелес. Минаха пред Дома на милосърдието^[22], опразнен от своето минало на нищета и предаден на младата, но хищна паст на народнодемократичната култура — независим театър, музиканти със съмнителна дарба, квартални асоциации с намерения да си възвърнат онова, което навярно никога не им е принадлежало. Стигнаха до улица Талерс, зад редакцията на вестник „Ла Вангуардия“, чиито машини глухо бръмчаха. Шуберт предложи да тръгнат от самото начало на Рамблас, така че всичко да си е по реда.

— Обиколката ще бъде едновременно символична и възпоминателна.

Тръгнаха нагоре по улица Ховелянос към улица Пелайо, покрай вече тъмните магазини, между които изневиделица проблясваха неправилните многоъгълници светлина на кръчмичките, потънали в печал след привършилата вечеря. Луиса хвана ръката му и се притисна към него, вдъхвайки му силата, необходима, за да следва крачещия напред Шуберт, сподирен от превзетата Ирене. Водачът изпитваше нужда да споделя всичко, което се откриваше пред погледа му, и всеки път се извръщаше, за да го съобщи на висок глас. Изсмяха се на няколко находчиви забележки, но накрая на лицата им застина неутрално любезна усмивка, която поизстуди коментаторския ентусиазъм на Шуберт. Така стигнаха до началото на Рамблас, изпълнено с гроздове от футболни запалянковци, с бегълци от недрата на метрото, с просяци, които искаха милостиня или бяха потънали в безнадеждно съзерцание на живота наоколо; млади хора обикаляха и се пъхаха сред различните групички, усвоявайки науката да убиват времето; обзети от жажда да опознаят чуждото поведение и така по-скоро да пораснат или, поне да могат по-късно, пред хамбургер с кетчуп, шумно да се присмиват над странното битие на всички тези зяпачи, празнодумци, просяци — битие, което всъщност ги очакваше и тях самите и което те си въобразяваха, че ще избегнат, само защото са съумели да го назоват или обрисуват.

— Зяпачи, празнодумци, просяци и… младежи — прошепна Вентура на ухото на Луиса.

— Кой? Къде?

— Тук. Навсякъде. Всички тези.

— А ние?

— Ние сме и четирите неща едновременно.

— Нима и ние сме млади?

— Остарели младежи или подмладени старци. Литературата и изобщо филологията хидратират кожата и поддържат младежкия вид.

Шуберт се беше вмъкнал в една групичка, която обсъждаше последното приключение на „Барселона“, а застаналата встрани Ирене бе попаднала в обсега на двамина нисички и пияни дървеняци, които се опитваха да я оплетат в лигава паяжина от намеци. Вентура не се сдържа и пристъпи към тях. Присъствието му парализира стратегията на паяците, въпреки че в очите им се четеше презрителност към този блед мъж, който се опитваше да ги сплаши със строгия си поглед.

— Какво искате?

— Ами нищо. Тъкмо казвахме на госпожицата, че има чудесни крачета.

Говорителят на пияниците се наклони към Вентура, проточи шия към лицето му и го загледа право в очите.

— А моите крака виждали ли сте?

След кратко недоумение пияният погледна надолу, където предполагаше, че се намират краката на Вентура, а той повдигна крачолите на панталона си, така че да се видят дългите пищялки, обслужващи хилавите му прасци.

— Харесват ли ви моите крака?

— Ами… също — потвърди пияният, като явно правеше усилия за обективност и вирна отново лице срещу неговото.

Луиса дърпаше Вентура за ръката, Ирене пъшкаше от раздразнение, а Шуберт се приближи с едно властно: „Какво става?“ Луиса успя да изтегли Вентура и двамата последваха отдалечилата се Ирене. Шуберт нямаше избор и тръгна след тях, а пияните останаха да се хилят, като взаимно сочеха прасците си.

— Мразя мъжкарските демонстрации — отбеляза Луиса и пусна ръката на Вентура.

— Но те досаждаха на Ирене. Нали, Ирене?

— Да.

Ала не се обърна дори когато Шуберт започна да я упреква:

— Не ти е за първи път. Хукнеш сама, а после другите трябва да се разправят вместо теб. Колко пъти съм се карал заради нея!

— Хайде стига, Шуберт!

— У нас русите жени не трябва да вървят сами по улиците.

Шуберт избърза напред, за да настигне Ирене, и подхвана нравоучителен монолог за целомъдрието, от което се нуждаят блондинките. После се обърна и посочи ъгъла, на който се намираше „Боадас“.

— Пълен напред!

Луиса отново хвана ръката на Вентура, за да му помогне да пресече платното, а в отговор на плахия му опит да откаже подкрепата й тя вкопчи още по-здраво пръстите си в мършавата му плът. Шуберт придържаше отворена вратата на заведението, което отвътре приличаше на храм, претъпкан с поклонниците на коктейла — очевидно архитектът не се бе съобразил с огромния успех на този култ. Едва имаше място да се промъкнеш до тезгяха, който заемаше цялата дължина на помещението и беше тесен като парапет — само колкото да се облакътиш и сложиш чашата. Зад отрупания с подпрени тела бар, на фона на строените безброй бутилки и един огромен стенопис на Описо^[23] — съучастническите усмивки на келнерите и луннобялото лице на барманката, която само от време на време се усмихваше или пускаше по някоя реплика тук и там за допълнение, досущ като оскъдните капки мараскино^[24], прибавяни в коктейлите за вкус, или като тоника за разреждане. Шуберт тъкмо беше намерил педя свободно място, ала Вентура, който бе по-висок, изведнъж съзря Жоан, Мерсе и Делапиер, увлечени в разговор пред три мохито^[25]. Шуберт проправи път до тях и три сладникави усмивки и три меки гласа ласкаво посрещнаха Вентура, сякаш беше болно дете. Размениха се целувки, някои изтръгнати с едно „и мен“, „и мен“, и седмината се наредиха плътно един до друг като във вагон на метрото във върхов час.

— Тук човек трябва да избира — или да пие, или да диша — отбеляза Делапиер, без да помръдне нито едно мускулче на деликатното му лице на изпаднал аристократ романтик. Бе получил прякора Делапиер още в студентските години, когато твърдеше, че нямало по-добра закуска от „Моет-е-Шандон“ с малко портокалов сок.

— Випускът преди нас щеше да те пребие с камъни. Беше по-сериозен. Виж, в нашия вече личаха наченки на евтин хедонизъм.

— Тогава имаше време и за френско шампанско, и за революция.

— Този пък вечно с неговите мегаломании. „Моет-е-Шандон“ и революция. Не се занасяй. Чаша „Делапиер“ и за повече не питай. Изобщо добре си заслужил прякора. А „Моет-е-Шандон“ го остави на тия двамата, продали се на капитализма.

Техните срещи, които ставаха все по-редки, неминуемо започваха със спомени за някогашното студентско братство. По спокойните лица на Жоан и Мерсе се четеше социално и материално благополучие на добре устроени буржоа и те снизходително наблюдаваха тези отказали се да пораснат момчета, най-вече Вентура и Делапиер, единият — толкова болен, а другият — толкова крехък с черната си широкопола шапка на прогонен от Кръстника гангстер педераст с лице на двуполово създание, съсипано от покварата и някак смачкано в твърде широките вехти костюми, купени на разпродажбите на театрални гардероби.

— Гледахме те в театър „Ел Грек“.

— Е, не сте ме гледали много.

— Не ти беше лоша ролята.

— Та аз казвах само: „За вас, госпожо, за вас. Сега я свалям от статива. Още са пресни боите“.

— Ролята на художника в „Посещението на старата дама“ е доста важна.

— И изтъркана. Корупцията в изкуството.

— Какво готвиш сега?

— Търся някой да постави за мен пиеса. Но от Юкио. Опитвам се. Но не успявам.

Вентура, Луиса и Ирене го слушаха. Шуберт беше обсадил съпрузите, уж на шега обидени от набезите му. Каква кола имаш сега? Брей — форд гранада, макар че за малко да се разориш след случая с Каталонската банка^[26]? Жоан се огледа наляво и надясно да не би да се е чуло възклицанието на Шуберт, а Мерсе се вторачи в чашата си, сякаш някой я беше повикал оттам. Но никой нищо не чуваше на раздалечените един от друг острови, населени с хора, които посръбваха тайнствените си питиета — зелени, лилави, жълти, червени като засъхнала кръв или калейдоскопични, ако в коктейлите имаше съставки с различна гъстота. Над този алкохолен ритуал ехтеше силна глъч, в която изисканите фрази биваха изслушвани по не по-малко изискан начин, а същевременно всеки се оглеждаше, за да разпознае някого в заведението или да бъде разпознат с надеждата, че това ще бъде преломната нощ и началото на нов живот. Въодушевен от въпросите, Делапиер разпалено разказваше за своите планове и евентуални успехи, изцяло зависещи от културните отдели на Женералитат или кметството.

— Частните лица не отпускат и петак. Единственият развлекателен бизнес, който ги вълнува, са игралните автомати и разните там ротативки.

Луиса се опита да попречи на Вентура да си поръча още един „Сингапур Слин“, но той застана между нея и бармана и получи питието си.

— Мри, щом искаш!

Дали защото думите бяха изречени с яд, или защото около групата бе възникнала мимолетна кухина от мълчание, погледите на другите се кръстосаха и се насочиха към Вентура, облакътил се на бара, и към Луиса, очакваща предупреждението й да достигне целта си. Погледът на Делапиер най-настойчиво и ясно запита, а Луиса му отвърна със спускане и вдигане на клепачите, което можеше да означава едновременно, че часът на сбогуването неумолимо настъпва и че тя прави всичко, за да го отсрочи. Сълзи бликнаха в очите на Ирене, погледът на Мерсе се замъгли, Шуберт и Жоан се мъчеха да сменят темата, а Делапиер извиси празничния си глас, така че Вентура да го чуе:

— Пий колкото искаш, Вентура, и не обръщай внимание на жените. Човек се чувства свободен, като не напие.

— Ако питаш мен, нека се въргаля по ъглите и да го приберат с някой боклукчийски камион.

— Хайде де, не е чак толкова страшно — две чашки.

— Вечерта едва започва.

Вентура се обърна към тях с чаша в ръка й се усмихна предизвикателно-победоносно.

— Предчувствам, че това ще бъде моята велика нощ.

— За всички нас.

Шуберт поднесе чашата си към опушения свод на „Боадас“ и вдигнаха наздравица.

— За събарянето на режима! — предложи Шуберт.

— На кой режим?

Шуберт не се смути от недоумението на Ирене.

— Все едно. Режимите винаги трябва да падат. Винаги трябва да се пие за падането на режима.

Отпиха, ала Шуберт не беше доволен и кръстоса ръката, с която държеше чашата си, с ръката на Ирене и двамата пиха така — с допрени чела, с престорена любов в очите, като акробати, принудени да се гледат на няколко сантиметра разстояние. Останалите изръкопляскаха, а когато Ирене успя да освободи ръката си, въздъхна с отегчение и се отмести. Делапиер прошепна на ухото на Вентура:

— Не се чувстват удобно. — И кимна към Жоан и Мерсе.

— Никога вече няма да се чувстват удобно.

— Може би други хора ще им подхождат повече.

— Защо идват?

— Защото Шуберт дълбоко в себе си е сантиментален. Иска му се да вярва, че всичко е както преди.

В заведението беше шумно, ехтеше грохот като от препускаща орда и човек можеше да разговаря единствено със съседа си, и то само ако успееше да надвика останалите. Движенията обаче бяха някак провлечени, а смеховете — оскъдни. Истинското състезание се водеше между гласовете, които някоя диригентска палка само с един замах би могла да сведе от гълчава до едва прошепвани откровения. Злословеше се срещу социалистите, критикуваха се комунистите, ала малцина признаваха принадлежността си — ако имаха такава — към едните или другите.

— Само след още чашка-две никой от тези тук няма да прилича на себе си.

— На мен повече не ми трябва. Даже попрекалих — каза Делапиер, обърна гръб на Вентура и се надвеси над Мерсе, сякаш за да я целуне по устните. Усмивката на Жоан замръзна, а самата Мерсе отдръпна лицето си, без да изпуска от поглед реакцията на мъжа си.

— Тук не си в театъра.

— Мадам, това беше просто проверка на вашата добродетелност.

Делапиер се поклони както мускетар пред нозете на кралица Инес Австрийска. Жоан вече бе успял да изпише на лицето си надменна усмивка, с която възнаграждаваше комедиантската поза на Делапиер.

— Не знаех, че си взел да харесваш и жените.

— Винаги съм бил бисексуален, а ако държиш, някой ден мога да ви го докажа.

— Делапиер, пусни завесата, Делапиер! — намеси се Шуберт в спора, като предостави на Жоан възможност да насочи вниманието си към Ирене и Луиса и да им зададе няколко банални въпроса. Вентура се опитваше да разпознае нечие лице сред образованата мезокрация, населяваща „Кан Боадас“, ала освен неколцина бивши борци от антифранкисткия кръстоносен поход, с отпуснати от възрастта черти, останалите бяха непознати буржоа вече не в първа младост, озовали се в заведението след твърде обилна вечеря и неудовлетворена чувственост.

— Онзи там не е ли Армет, говорителят на социалистите?

— Отказвам да разпознавам важните клечки. Не бива да им се доставя това удоволствие. Я виж кой е там, Проститутката!

— За кого говорите?

— Не помните ли Проститутката? Онзи, дето открадна хектографа от канцеларията на Факултета по естествознание.

— По дяволите, заприличал е на дядо!

Проститутката обясняваше питагоровата теорема на някаква блондинка, която не му обръщаше никакво внимание.

— Прилича на декан на някой факултет.

— Занимавал се с внос на чешки лагери.

— Ама че мръсник!

— Хайде, последна чашка и да продължим плаването, а?

— За какво плаване говори Шуберт?

— По Рамблас, предполагам.

Може би щеше да е по-удачно да се бяха настанили на маса и да виждат лицата си; такава обстановка щеше, естествено, да ги сплоти и да осигури успеха на сбирката им, помисли Вентура и заедно с Шуберт взе да подканя останалите да допият чашите и да платят сметките. Лунноликата дама, опряна на тезгяха, се усмихваше към безкрайността, а Вентура се питаше дали тази усмивка е маска на съдържателка, или е породена от откриващата се пред нея гледка.

— Моля, моля! — проправяше им път Шуберт с безцеремонността на бивш служител от силите на реда по време на демонстрациите от февруари 1976 година, а подир него вървеше Делапиер, поздравяваше наляво и надясно, сякаш всички само него гледаха, и размахваше широкополата си шапка, подобна на черен гарван, който прави прощален полет.

Последни излязоха жените и тръгнаха по Рамблас, увлечени в разговор за бъдещето, очакващо децата на Мерсе.

— Виж какво, грижите по тях са много, но пък доставят такава радост…

— И аз бих искала да си имам едно. Но с тоя…

„Тоя“ е Шуберт, помисли си Вентура, който с едно ухо ловеше думите на Ирене, а с другото — опитите на Шуберт да развесели вечерта им. Неблагодарници. След всичко, което направих за вас.

— Къде ни водиш. Шуберт?

— В „Капабланка“, бившето „Касба“.

— Че то работи ли още? — попита Мерсе с оживление, което беше по-скоро плод на вежливост, отколкото на същинско любопитство.

— Помните ли „Касба“?

— Че кой не го помни?

— А „Джаз Колон“?

— Разбира се, че ги помним. Та това беше, кажи-речи, вчера…

— Преди повече от десет години. Повече от дванайсет. Почти петнайсет.

— В „Касба“ се влюбих в един легионер — рече замечтано Ирене.

— Струва ми се, че го бъркаш с оня негър, на който си духала по половин час, толкова му бил дълъг.

Всъщност не сарказмът, прозвучал в презрителната забележка на Шуберт, а изкискването на Делапиер накара Ирене да спре като закована. В очите й се четеше обърканост. Тя понечи да се възмути.

— Ама…

— Не се връзвай, каза го на шега.

— Каза го злобно.

Ирене се обърна и тръгна по посока на площад Каталуня, но Делапиер и Луиса я задържаха, прегърнаха я и й зашушукаха на ухото, докато я склониха да последва обезсърчените си приятели. Шуберт я наблюдаваше изпод око и когато погледите им се срещнаха, се поклони дълбоко и направи движение, сякаш сваляше несъществуващата си шапка.

— Извинявай, нали знаеш, че съм невъзпитан.

— Гадно копеле, такъв си ти.

— И това също.

— Никога няма да забравя как се втурнахме на Рамблас в деня, когато умря Франко. Ами когато вдигнаха Кареро Бланко във въздуха? Наистина и в двата случая отидохме на Рамблас — объркани и уплашени — изпълваше ни чувство на освобождение, ала същевременно и на боязън, сякаш се съмнявахме в смисъла на такива „стратегически“ подаръци. Да ги наречем ли стратегически? Ти ще кажеш, Вентура. Понякога ми се струваше, че сме изпаднали в положението на корабокрушенци, озовали се на тайнствения остров — изведнъж започват да получават помощ от някаква скрита сила, капитан Немо. И с нас беше горе-долу същото. Един ден Кареро хвръкна във въздуха и за нас сякаш се откри следфранкистката ера. Друг ден тромбофлебит разлюля фигурката на диктатора, а накрая — грип.

— Или диария. Не забравяй обичайното лекарско комюнике: „Кървави воднисти изпражнения“.

Така или иначе, това бяха неочаквани помощи, изпращани ни от капитан Немо, и ние идвахме тук, на Рамблас, сновяхме нагоре-надолу — „Кан Боадас“, площад Сант Жауме, кафене „Опера“. Почти всички се познавахме, бяхме вътрешната съпротива, онези, които се бяхме опълчили срещу франкизма още в университета или във фабриките. Разпознавахме се с поглед и си разменяхме все същия въпрос: „Ами сега?“ Всъщност може би повечко се оглеждахме да не връхлетят върху нас хуните на „Христовото войнство“^[27] или пък някой провокатор да не ни довлече глутниците полицаи, които неотлъчно следяха нашата мълчалива и тайна радост. Лицата им бяха изострени под смъкнатите пластмасови козирки, а ръцете им, удължени от палките, сякаш истерично искаха да продължат способността за насилие на един режим, мъртъв… от старост.

— Щеше ми се да пея през нощта, когато умря Франко. Ала предпазливостта бе в кръвта ни, по-силна от самите нас. Бяхме проявили смелост в трудни условия, бяхме преживели полицейски хайки, мъчения, присъди, затвор. Но онази нощ страхът ни беше толкова радикален, колкото и радостта. Бояхме се смъртта на Франко да не събуди подозренията и омразата на десните и да не хукнат да избиват безразборно — нали Той бе умрял и щом Той бе умрял, защо да не умрат шепа червени, които години им бяха лазили по нервите?

— Всъщност точно това си мислехме.

— Не, дори не го мислехме.

— Но го знаехме. А какво наливане с шампанско падна, старче! Ако някой ден умра от цироза, то ще е заради свършека на диктатурата. От флебита в края на хиляда деветстотин седемдесет и четвърта до последния решителен час на двайсети ноември хиляда деветстотин седемдесет и пета — почти година не спряхме да пием, отваряхме бутилка при всяко съобщение за здравословното му състояние. А после, като гледахме опашките от разревани тъпаци, които се точеха пред катафалката се чувствахме като някакви странни екземпляри и мисълта за бъдещето ни изпълваше със страх. След като имаше толкова некрофили, тъгуващи по франкизма, какво щеше да става нататък?

— Съществуваше обаче особена телепатия тогава, на същия този булевард. Някой ден ще измислят апарат за измерване на неизказаната симпатия, на мълчаливата или премълчаваната симпатия. Ти какво ще кажеш? Хей, Жоан, помниш ли онези дни тук, на Рамблас, а?

— Да. Имам си особена теория по този въпрос.

— Падам си по теориите!

— Мисля, че идвахме да се помотаем и да видим дали някой няма да се сети какво да правим, или по-точно, нали не съм литератор като Вентура, бяхме придобили порочния навик на корабокрушенците от тайнствения остров и се разкарвахме по Рамблас в очакване капитан Немо да ни поднесе ново подаръче.

— Дявол да го вземе, Жоан, не знаех, че си имал чувство за хумор! Да не си завършил някой специализиран курс в ЕСАДЕ^[28]? „Хумор и беседи за високопоставени личности“.

— Шуберт.

— Как да бъдем на ниво, без да губим клиенти.

— Шуберт!

Жените си говореха колко рядко се разхождали напоследък по Рамблас. При това живеем, кажи-речи, на една крачка, но заради Вентура вечер гледаме да си легнем рано. Вентура се усмихна при споменаването на онзи другия Вентура, с когото не се отъждествяваше; не изпускаше нито разговора на жените, нито дългото обяснение на Жоан, че неминуемо предстояла гореща есен. Инфлацията продължавала да расте, а общественият дефицит се увеличавал с всеки изминал ден. Шуберт и Делапиер оглавяваха вялия строй, като от време на време се извръщаха, за да ободрят спътниците си с обещанието за върховно блаженство.

— Ама че сте флегми. Нима ви е все едно?

— Какво му става на тоя тази вечер?

— Иска да се върне към корените.

Жоан се отнасяше към Вентура като към човек с чувство на отговорност и сериозност, каквито според него би трябвало да притежават обречените.

— Гледай ги. Не са пораснали.

— Шуберт ли? А, той е пораснал. Дори има завиден усет да се приспособява. Той ще оцелее. Виж, Делапиер е друго нещо. Той пък притежава силата на крехкия. Никой никога няма да е в състояние да му смачка фасона.

— Не знам, но да ти кажа, идва момент, в който трябва да избираш — или да печелиш, или да губиш. Разбирам, че не можем да гледаме на всичко през американската призма на победители и победени по природа, но все пак има нещо вярно, не мислиш ли.

— Човек губи повече време в опити да спечели, отколкото да се научи достойно да губи.

— Това е отлична фраза, но не вярвам, че говориш сериозно. Всъщност ние твърде дълго се прикривахме зад алибито на колективното — и победите, и пораженията бяха колективни, а не е така. С годините разбираш, че не е така.

— Всички ние сме победени. Защо си с нас?

— Говорех по принцип. А вие сте мои приятели.

— И отиваме в „Касба“. Помниш ли „Касба“?

— Да. Но не го идеализирам като вас. Наистина още тогава ми се струваше противно място.

— Какъв искаш да станеш, като пораснеш?

— Какво каза?

— Нищо. Няма значение.

Шуберт и Делапиер, уловени под ръка, тичаха на куц крак надолу по Рамблас и изведнъж свиха надясно, прекосиха бързо платното и се спряха пред конните статуи на Гаргальо^[29], при входа на двореца на Вицекралицата^[30].

— Елате и вижте символа на Каталония посред съвременна Испания!

Приличаха на двама актьори, играещи пред своята публика, застанала на отсрещната страна на улицата.

— Забелязали ли сте размерите им? Приличат на невръстни ездачи, яхнали недорасли коне. Сякаш на Гаргальо са му отпуснали твърде малко бронз, цициите му недни.

— Хайде, стига. Правите се на хулигани!

— Ще отидем с мъжа ми до „Ла Бокерия“ да купим някаква риба…

— Някоя много скъпа рибка. Лангуста — рече Делапиер пискливо, в тон с Шуберт, който се бе увесил на ръката му, и с фръцкане двамата се отправиха към входа на „Ла Бокерия“.

— Ама по това време е затворено бе!

Здравомислието на Ирене не възпря спътниците й, които тържествено прекосиха улицата подир комичната двойка, чиито преправени като на жени гласове се чуваха надалеч.

— Казаха ми, че тук продавали говеждо.

— Говеждо ли? Ах, колко е вкусна супата от говежди тестиси!

— От говежда опашка бе, невежа! Паскуала, Паскуала, ти си една невежа!

— Ама какво дрънкат тези?

Вентура махна с ръка, за да успокои недоумяващата Луиса.

— Остави ги. Превъзбудени са.

— Няма от какво. Вечерта се очертава като пълен провал.

— Е, тя едва сега започва. Каквото и да стане, няма да изпуснем срещата със славния Тони Фисас.

— Това камъни в моята градина ли са?

— Отнася се и за двамата.

Очите на Луиса бяха предизвикателно втренчени във Вентура, който сведе поглед; от своя страна Шуберт и Делапиер се отказаха да прескачат бариерата, запречваща достъпа до мрачния търбух на халите.

— Ако продължавате да се държите така цялата вечер, аз си отивам!

— Паскуала, Ирене ревнува и иска да си ходи.

Този път Делапиер не подхвана превземките на Шуберт, възвърна снизходителната си усмивка и маниерите на романтичен любовник, прегърна Ирене и я поведе през улицата към Рамблас. Шуберт непохватно взе да се оправдава пред Жоан и Мерсе:

— Какво да правя, като се носите като на погребение. Не виждам защо толкова се сърди.

— Защото си й мъж все пак.

— Нищо подобно. Да си имаме уважението.

Преминаха смълчани между овехтелите цветарски павилиони, разминавайки се с наскоро излезли от операта меломани, които вървяха нагоре по Рамблас. „Ето че пропуснахте представлението в «Лисео»^[31]“ — репликата на Шуберт бе адресирана към Жоан и Мерсе, ала непроницаемият им израз го възпря да продължи със заяждането. От време на време се мяркаше по някой свръхмоден смокинг като за галапредставление от края на века, но преобладаваха строгите костюми за сватби и кръщенета, за погребения или търсене на работа. Цялата тази публика бе пропита от съзнание за принадлежност към племе, което току-що е извършило ритуален обред и още помни мигове от церемонията, приключила със завръщането на фигурантите към най-обикновените ежедневни жестове — те нямаха нищо общо с отчаянието на Саломе, спуснала се към главата на Йоан Кръстител, нито с поетичното горно „до“ на Иродиада, нито с Ирод, напрегнал слабините си със звучни предзнаменования. Между тези музикални археолози се срещаха и бездомни или измъкнали се от клетките нощни птици, болни хора, прогонени от ужаса на неспокойния сън, нещастни безумци и безумни нещастници, излезли да се насладят на постепенно опустяващия град. Полюбуваха се на празничните светлини, в които се къпеха вратите на „Лисео“, погледаха как потеглят последните официални автомобили, съпроводени от съсредоточените погледи на минувачите, спрели, за да позяпат блясъка на културния живот.

— В началото на прехода левичарите идваха тук да замерят оперните почитатели с домати и яйца. Мислеха си, че демокрацията отрича операта.

— Генералният секретар на Работническите комисии^[32] в Каталония бил истински меломан; знаел наизуст „Лучия ди Ламермур“. Каза ми го Онирико — той е юрист в Комисиите.

— Шуберт, ти знаеш какво ли не за всички нас. Добре би било да напишеш некролозите ни. Кой помни Онирико?

— Аз.

— И аз.

Вентура повдигна рамене и потърси в раздел „О“ на паметта си лицето на Онирико. Май беше онзи самовглъбен агитатор, който изведнъж се събуждаше от отнесеността си, за да обяви, че трябва да се прави разлика между потребителна и разменна стойност.

— Да не беше онзи, дето вечно разправяше за потребителна и разменна стойност?

— Не. Говориш за Доменек Фронт.

— Кой е тогава?

— Онзи, дето напусна партията, стана член на Интернационалистическата комунистическа партия, после будист и ходи няколко пъти в Непал.

— А, Шерпата; аз го наричах Шерпата.

— Истинското му прозвище беше Онирико, вечно изглеждаше като унесен.

Бар „Опера“ линееше в очакване на хубавото време, когато масички и чадъри щяха да покълнат по пешеходната настилка, чийто рисунък изобразяваше устремили се към близкото пристанище вълни — бе направена по скица на Миро, превърната в мозайка на една от крайбрежните улици в света. Улица Фернандо, обляна в жълта светлина, приличаше на невзрачна сцена и с нищо не издаваше внушителното зрелище, каквото беше площад Сант Жауме, мержелеещ се в далечината. Потънало в самота място, неясни трепкащи светлини, зейнали подстъпи към забранения град на евтините проститутки и наркотиците, площад Реал, улица Конде дел Асалто, афиши с бездарна порнография и ненужно крещящи цветове; по-нататък се мъдреше подобна на преспапие статуя на някакъв писател, очевидно раздвоен между желанието да пръдне и да сътвори епическа социална поема. Това бяха потните слабини на града, очакващи поредната полицейска хайка срещу паразитите на системата. А у приятелите пътешественици растеше тревожното напрежение на патрул, изложен на престъпната враждебност, която се излъчваше от тази част на булеварда — река, раждаща се от чистите извори при Каналетас и умираща в мръсните от нефт води на пристанищното блато.

— Това е най-опасната част на Рамблас — предупреди Шуберт и ускори крачка, като посочи наляво към мъртвешки бледа табелка.

— Ето „Джаз Колон“. Още малко, и стигаме.

В друго време те биха обходили този район, съпричастни с нищетата му, очите им щяха да горят от решимост за изкупление, ала сега го прекосяваха на пръсти, да не би да се събудят уличните злосторници, бесните плъхове, обитаващи клоаката на обществото. Най-сетне стигнаха до очакваната пресечка. В дъното на уличката съзряха табелката на „Касба“, която беше като пукнатина в миналото им, в останалото назад време на франкизма, като пътен знак на прехода между две дълги десетилетия. В 1969 и 1970 година се появиха първите травестити след войната, нещо като опит на режима да се самоизпита посредством причудлив флирт с един двусмислен морал. Нощта облагородяваше тази южна част на Рамблас, застроена в неокласически стил, която денем даваше ясни признаци на старост, бръчки от прах и мръсни бразди по стените на всички тези бюрократични дворци, възникнали в края на века — учреждения, отдели на министерства, кантори на корабни компании „Барселона — Генуа“, осъществили по някой и друг акробатичен номер отвъд Суецкия канал, а кой знае, може и край източните брегове на Занзибар, за да доставят слонова кост за писалищата на нотариуси, облечени в карирани костюми с бакенбарди „ала кайзер“ и очила в стила на Прат де ла Риба^[33]. Стигнаха до площадчето, където мигаха буквите на надписа „Касба“ и неоновата реклама на една танцьорка, синя като в „Кълъмбия Бродкастинг“ или може би като синьото в „Нека небето я съди“ — онзи неповторим син фон за недостъпната красота на Джийн Търни. Влязоха в безистена — пансион „Билбаина“, ателие за препариране на животни „Гонсала“, почти изцяло изоставена книжарница с витрини, отрупани от мумифицирани издания на нявгашния славен отдел за пропаганда на Движението^[34]. И тогава, и сега солената влага от морето притискаше гърдите на нощните птици, тръгнали надолу по Рамблас, за да открият как се разчупва табуто, според което половете са само два, както египетските пирамиди са три, а сезоните и природните елементи — четири. Откритието на „Касба“ принадлежеше на бивши социални поети антифранкисти, на наближаващи четирийсетака среднощни любители на добрата кухня, на бегълци от скуката на следфранкисткия период, които желаеха докрай да опознаят нощния живот; „Касба“ бе убежище на травестити, преследвани от една власт, превърнала мъжествеността в свой отличителен белег. Разсипани от евтините силиконови протези поради липса на средства да прескачат често до Копенхаген или до Мароко, с гладко избръснати с „Жилет“ бузи в стремеж да се постигне свежестта на млада плът, с одрани от коламаската крака, с пристегнати в бандажи полови органи, за да изглеждат като момински венерин хълм — това бяха те: Флоринда, Ремедиос, Маркесона, Грасита де Херес, Мадам Петио и Джема и Мануел с техния номер „секс на живо“. Навярно някой, надарен с двусмислената поетична нагласа от годините между двете войни, бе съзрял зад нищетата на тези евтини и окаяни травестити пародийна аналогия със същността на Режима. Разгласяването на това откритие незабавно бе срещнало отклик в средите на левицата, сред повече или по-малко освободените „червени“, жадни за нов тип тайнства, отминати дори в пълните съчинения на Маркс и Енгелс. Сред тези „червени“ бяха и те — революционно настроените студенти от Демократичния профсъюз, дебнещи от първия ред всяко движение на Флоринда или на Мадам Петио, което би издало миналото им на камионджии, разкарвали плодове и зеленчуци, или пък произхода на Маркесона — бивш банков чиновник от „Каиша де Каталуня“.

— Помниш ли Маркесоната?

— Ами Флоринда?

Първата порция сексуални новости бе поднесена в „Касба“, сетне се надигнаха първите талази психеделична музика в „Джаз Колон“, предизвикани от периодичните акостирания на Шести флот, който заливаше Рамблас с идеология и долари.

— След като закриха „Касба“, нито една от тях не се появи повече.

— Флоринда още играе от време на време. Същинска Бети Дейвис, само дето е по-мъжествена.

Продължиха пътя си с повишено настроение, минаха покрай ресторант „Амая“, пред който се тълпяха останали без работа проститутки, сетне покрай олющения фасаден фронтон на „Джаз Колон“ и със затаен дъх и свити сърца навлязоха в преддверието на миналото, приближаваха се към обетованата земя, към „Касба“, прекръстена сега на „Капабланка“. Вървяха сред поток от архитекти, адвокати, икономисти, някой и друг млад депутат или стар сенатор, актьори и актриси от един все по-зависим театър, телевизионни водещи, нощни журналисти, въоръжени с химикалки с фенерче и впуснали се по дирите на изчезналото и наново открито местонахождение на този остров на мрака, по чудо изплувал отново сред гъсто застроения пристанищен град, като някое цвете на злото, поникнало сред това, което можеше, но не успяло да стане каталонската Уол Стрийт от края на века, сред този псевдоатински декор, изграден навремето си, а сега превърнат в развалина. Двамата портиери — единият сенегалски негър, а другият изваян от айсберг викинг, облечени в черно и бяло като арлекини в стил ар деко^[35], стояха на фона на кървавочервена велурена завеса, зад която се разкриваше амфитеатърът — черно-бял метал, малки маси, настолни лампи със стъклени абажури, очертаващи остри женски профили, парапети от черна тръба, чиито краища от тел представляваха силуети на пиещи мартини момичета, около петдесетина ромбоидни радиоапарата от четирийсетте години с балсамирани със свеж лак кутии и ръждивокафяви плексигласови скали — последен вик на модата от 1945 година. Но най-главното бе публиката, надвесила се над сцената, където конферансието, незаконно отроче на предпоследния Бурбон, се къпеше в млечнобялата струя на прожектора и разтягаше устните си в една явно зле възнаградена усмивка. Шуберт беше запазил маса на петия ред от долу на горе и докато се качваха, вълнението му нарастваше при вида на ред познати лица и имена.

— Дошъл е даже министър Солана^[36], на културата!

— Видях го вече — отвърна Жоан, без да се изненада, с невъзмутимостта на човек, привикнал да общува със силните на деня.

Същото не можеше да се каже за останалите, които крадешком поглеждаха към масата, от която министърът на културата се усмихваше като благ мандарин, заобиколен от група словоохотливи провинциални сподвижници, между които беше попаднал и един съвсем млад философ.

— Онзи там не е ли Дория?

— Кой Дория?

— Ами Дория. Ти колко Дориевци познаваш?

— Дория!

Този път наистина главите на всички от групата единодушно се извърнаха надолу по посока на масата, на която Луис Дория самоуверено излагаше на показ и славата, и външността си — снежнобяла коса, ястребови черти, загар, получен по средиземноморските курорти и Карибието; облечен с артистична небрежност франт, приел да носи отпечатъка на времето като втора кожа, като красива патина. До него седяха видна дама и младеж с вид на датски принц с виолетови сенки под очите и маниери на манекен от изкуствен алабастър.

— Ама че се държи старият. Наскоро в Ню Йорк му честваха седемдесет и не знам коя си годишнина.

Шуберт се вълнуваше повече от присъствието на Дория, отколкото на министъра. Въпрос на обща култура бе да знаеш кой е Луис Дория, но Шуберт добавяше още данни към завладяващата му биография, която олицетворяваше културния авангард между двете войни: Арагон, Пикабия, Елюар, Малро, Макс Ернст, Мило^[37], Стравински… Париж.

— Не се ли въодушевявате, че сте под един покрив със световноизвестен испанец?

— На мен лично ми е все едно.

— На теб всичко ти е все едно, момиче. Но този човек е неизменно на авансцената на културния живот от трийсетте години до днес, а и в бъдеще, ако искаш да знаеш.

— Малко бъдеще му остава, като го гледам.

— Напротив, цялото бъдеще. Помните ли какво е казал на Стравински в Париж? Не си ли спомняте?

Не си спомняха.

— Било някъде през трийсетте години. Стравински се отнесъл доста зле с него, тоест получила се класическата ситуация на утвърдения вече творец, който гледа отвисоко начеващия младок. Тогава Дория му обърнал гръб и рекъл: „Между вашата музика и моята има една голяма разлика. Вашата вече е написана, а моята принадлежи на бъдещето“.

Вентура се изсмя през стиснатите устни.

— Ти пък за какво се смееш?

— Това ми напомня за онези пословични анекдоти, които вечно биват приписвани на Бърнард Шоу или на Чърчил.

— Да, но този е на Дория; чел съм биографията му от Самюъл Смолест, когато готвех един материал — „Сто години авангардистко изкуство“. А, има й друга случка. Дория бил приет от Мило, също в Париж. Мило бил доста любезен, но се държал малко настойнически. Тогава Дория се покатерил на някакъв страхотно луксозен стол в хола на домакина и му изпял една, каталонска песен.

— „Емигрантът“.

— Биографът не споменава коя песен.

Конферансието имаше за задача да представя с кратки, ласкави отзиви последователно появяващите се звезди на травестизма: „Бетси Ромео — съвременната Джилда“ — недодялана, правоъгълна като зле изстискана туба за паста за зъби; „Александра Велика — темпераментна изпълнителка на новия испански шлагер“ — як като бивол мъж, глава на семейство, който един ден забравил обратния път за дома; „Темпраника, непобедимият дух на неувяхващата песен от сериозния и лекия жанр“ — хилаво същество, явно застоявало се твърде дълго пред огледалото в съзерцание на голото си тяло; голямата суперзвезда Биби Андерсен в кратък гастрол, с който специално удостояваше „Капабланка“ в навечерието на световната премиера в Мадрид на своя суперспектакъл „Мадридски мелодии“ — красива и едра жена, към която мъжете насочиха изпълнени с недоверчивост погледи, ала тя по-скоро беше отправена към самите тях, отколкото към нея. Жоан и Мерсе разправяха за някакъв спектакъл на травестити в Лондон, който бил чудесен, ама наистина чудесен.

— Ами на Филипините?

— О, да. В Манила. Там беше нелегално. Така ни казаха.

Думата „нелегално“ бе прозвучала по-тихо, сякаш е нелегално да се изрича, помисли Вентура.

— … И на всички тях акомпанира на пиано маестро… Росел!

Ръкоплясканията бяха почти стихнали, когато старият пианист излезе иззад десните кулиси и тръгна към пианото, без да си дава труд да отвърне на последните аплодисменти. На Вентура му се стори, че мъжът върви към пианото така, сякаш в залата няма нищо по-достойно за вниманието му; седна пред него, постоя за секунди напрегнат, като че заемаше окончателна позиция, погледна върховете на пръстите си, дланите, после прегледа нотите и отпусна ръце върху клавишите в няколко акорда, които приканваха за тишина. Беше слабоватичък старец, почти плешив, а малкото коса, която му бе останала, беше високо подстригана. Носеше двуцветна дреха — сако от евтин костюм и твърде широк панталон, прекалено къс за крачетата, които завършваха със свлечени кафяви чорапи, подаващи се над многократно лъсканите обувки.

— Видя ли какъв е пианистът?

— Какво му е на пианиста?

— Та той е олицетворение на нелепостта. Сравни го само с тигрицата, на която ще акомпанира.

— Съвременната Джилда?

— Сравни ги само!

След подканата на Вентура Делапиер погледна към единия, после към другия. Бетси Ромео беше облечена като Рита Хейуърт в „Джилда“ и безформеното й тяло се подготвяше за вибрациите, на които щеше да бъде подложено. Пианистът призова към тишина с тъй настоятелни акорди, че дори чашите и бутилките сякаш му обърнаха внимание, после подхвана „Любими мой“, а Бетси Ромео потътри високите си токчета, опитвайки се да възпроизведе любовните лутания на Рита. Втренчен в инструмента си, пианистът свиреше, обърнал гръб на залата, и дори не се извърна в момента, в който Бетси Ромео отправи към него мраморната си усмивка, предназначена за този ъгъл на „Капабланка“. Не се обърна и когато избухнаха ръкопляскания.

— Погледни Дория!

Дория бе станал прав и ръкопляскаше с явното намерение да се забележи, че ръкопляска. Едва когато аплодисментите му отекнаха самотно в залата, той отново седна с преднамерената мудност на човек, който знае, че го наблюдават.

— Как се занася само старият!

— Видя ли кой бил тук?

— А стига бе! Турута^[38].

— Не го наричай така, защото сега е многоуважаваният господин кмет на не знам си какво гъстонаселено селище от розовия пояс.

— Червен пояс.

— Розов. В Европа вече не останаха червени предградия.

— Гъстонаселено селище е тавтология.

— Абе, Вентура, вечно правиш стилови забележки.

— А там, видяхте ли кой е там?

— Ами оттук не мога…

— Не се ли сещаш, Пепеляшка, също позната като Стипендиантката. Помните ли я? Така се ядосваше, като организирахме стачки! Казваше, че студентите за това са студенти, за да учат. И то само защото се страхуваше да не си загуби стипендията. Но си я биваше.

— Донякъде беше права.

— Жоан, не прекалявай! Можеш да носиш жилетка, да си имаш вила в Ляванерас^[39] и беемве…

— Форд гранада.

— Добре де, форд гранада. Но не съм съгласен, че Стипендиантката и другите като нея бяха прави, като казваха, че студентите трябвало само да учат.

— Първо, не го казваше по такъв начин. Второ, ние самите си бяхме измислили някаква борба, каквато не водехме. Франкизмът продължи толкова, колкото трябваше да продължи, независимо от тъй наречената наша борба.

— Но поне спомогнахме за формирането на демократическо съзнание.

— Също толкова, колкото Опус с плана за стабилизация през хиляда деветстотин петдесет и седма, а после с програмата за икономическо развитие.

— И със забраната на „Последно танго в Париж“ може би?

— Но пък разреши на буржоата да чакат с колите си на опашка чак до Перпинян, за да видят задника на Марлон Брандо. Типичната двойствена политическа игра. За разлика от тях ние се опитвахме да щурмуваме с глави Бастилията, ала изобщо не успяхме нищо да съборим.

— Делапиер, моля те, ти си актьор, вземи, та посъветвай Жоан да не бъде такъв ревизионист. Ревизионистите ми блокират мозъка.

— Жоан не е ревизионист. Чисто и просто е пораснал.

— Все ви е в устата тази дума „пораснал“ — намеси се Мерсе с усмивка на превъзходство.

Вентура се притече на помощ на Шуберт.

— То вашето е направо слонска болест.

Жоан се усмихваше. Очите му следяха пръстите на едната ръка, които потропваха по покривката.

— Има периоди, в които се греши, после идва време да си поправиш грешката. Но аз не съжалявам за нищо, което съм сторил. Нито пък Мерсе.

И той хвана ръката на жена си, а четирите очи на съпрузите сякаш отбелязваха четирите ъгъла на кадъра, „хепи енд“. Вентура реши да ги остави на спокойствие, но не успя да възпре развихрилия се Шуберт.

— Един момент, един момент! Вие двамата да не сте от Опуса, а? Да не сте се напъхали в Опуса?

— Шуберт! — Това бе призив към сдържаност.

— Басирам се, че гласувате за Пужол, а?

— Още едно такова изказване, и си тръгваме.

— Стига, Шуберт. Помните ли как накарахме Делапиер да свали Стипендиантката, за да престане да настройва масите против нас? — прекъсна ги Луиса, така че, без да иска, Делапиер се превърна в център на вниманието.

— Шампанско, шампанско за всички! — разпореди се Шуберт на келнера. — От най-скъпото. А сметката ще плати тази тук щастлива двойка.

Никой вече не желаеше да възобнови спора, но всички настояваха Делапиер да разкаже романа си със Стипендиантката. Дали се правеше, че не помни, или наистина не си спомняше, но Делапиер се вглеждаше многократно в жената, станала обект на желание преди толкова време, ала, изглежда, това, което си спомни, не му се понрави, тъй като отмести поглед от възвърнатия образ и го спря с недоумение върху приятелите си.

— Аз и Стипендиантката ли? Нищо не си спомням.

— За ваше сведение тя сега е много активна дама в културния живот на Ляванерас — съобщи Мерсе и преди Шуберт да я среже, Вентура рязко се намеси и отклони разговора.

— Странно. Почти на всяка маса има по една позната физиономия. Това е поколението, което е на власт — от трийсет и пет до четирийсет и пет годишните. Тези, които навреме успяха да се откажат от франкизма, и онези, които съумяха да станат антифранкисти в необходимата степен и момент. Ако замлъкнат за миг мускулестите певици и пианистът, ние всички тук бихме могли да изиграем двайсет и пет годишната история на една естетическа съпротива.

— Именно естетическа. Ала понеже го казва Вентура, ти, Шуберт, не се ядосваш.

— Вентура не го казва с твоя тон на преуспяващ олигарх.

— Естетиката предполага и етика. Франкизмът беше силен, ала същевременно уродлив, низък, дребнав, гнусен. За работническата класа той беше съвсем друго нещо, борбата имаше свой смисъл. За нас тя бе преди всичко въпрос на естетика.

— Не издигай в култ борбата на работническата класа. Помисли само колко много безразлични и равнодушни работници бяха нужни, та да може франкизмът да просъществува цели четирийсет години, а?

— Само това оставаше да чуя. А колко работници умряха във войната, колко после избиха, преследваха и смазаха, та да може франкизмът охолно да се разполага, докато се изграждаше нов авангард?

— Добре. Съгласен съм с първото, което каза, Шуберт, но изобщо не ми говори за революционен авангард.

— Не съм го наричал революционен.

— Този авангард бе слаб, скроен по мярката на ситуацията, и щом трябваше, се съгласяваше на компромиси.

— О, кого виждат очите ми!

— Какво виждаш, руса глезано?

— Тони!

Първа го бе видяла Ирене, но Луиса извика името на мъжа, който стоеше долу, при първия ред, и с поглед сякаш диреше вярната посока на хоризонта, водеща към отечеството му. Тони чу гласа на Луиса, видя ги, промени позата, махна с ръка в знак, че ги е разпознал, и се запъти към тях. Всички, освен Вентура станаха, гласовете им бяха приглушени от уважението и обичта към този ухаещ на лосион за след бръснене мъж, който наведе високото си крехко тяло, целуна и получи целувки от трите жени, прегърна бегло Делапиер, достатъчно дълго Жоан и накрая остана в плен на късите и силни пипала на Шуберт.

— О, Тони… Тези бели кичури са изкуствени, нали! Я кажи от коя дрогерия на Пето авеню си ги купил. Отлично качество.

— Здрасти, Вентура.

— Здравей, Тони. Изглеждаш великолепно.

Очите на Тони се бяха присвили зад кръглите стъкла на очилата с тънка метална рамка. Той преценяваше тона на Вентура и накрая реши да му отвърне с усмивка. Нетърпеливи шъткания ги принудиха да млъкнат и да се настанят около масата. Пианистът възвестяваше появата на една кльощава андалуска танцьорка, която въртеше полата с волани, пристегната около кокалестия й задник.

— А сега пред вас е Пилар Сембрано — Темпраника!

„Таката̀, таката̀, такатаката̀, таката̀“, шептяха устните ма Шуберт, а пръстите му барабаняха ритъма на севилянас^[40] в такт с танца на Темпраника. Фисас шепнешком отговаряше на въпросите, които също така шепнешком му задаваха Ирене и Жоан; Луиса също се включваше от време на време в разговора, но с едната си ръка здраво държеше Вентура и от време на време го притегляше към себе си или се притискаше до него. Тук съм, с теб, въпреки че той дойде, тук съм, с теб — Вентура получаваше невидимата телеграма, която му пращеше тялото на Луиса, и се отскубна от ръката, която ги свързваше като лепкаво пипало. Луиса го погледна в очите и видя в тях сянката на присмех, който я раздразни, и тя се обърна към Тони и се присъедини към жените, молещи за новини от Империята. Нови шъткания ги накараха да замълчат, докато Темпраника, следвана от твърде обилен за изкуството й сноп светлина, играеше севилянас, като че ли изкачваше стълби, надянала неудобна пола. От време на време прекратяваше танца, приближаваше зле обръснатата си костелива физиономия към първата редица зрители и изричаше в синкоп:

Аз пъ-тя из-бро-дих,

аз пъ-тя из-бро-дих.

„Таката̀, таката̀, такатаката̀, таката̀“, тананикаше Шуберт и Ирене едва го удържа, когато той се изправи, готов да изтанцува няколко севилянас.

— Все същият шут! — извини го Ирене пред Фисас.

А Темпраника си имаше свое виждане относно изкуството да се пеят и танцуват севилянас. Сега стоеше неподвижна, с ръка като козирка над очите, вперени някъде в тъмнината.

— Браво, браво! — извика Шуберт, а Ирене го ощипа по възпълната ръка.

Вдъхновена от насърчителния вик на Шуберт, Темпраника отново обърна конското си лице към зрителите, краката й се превърнаха в ножици и надвиснаха над залата като косачка-звяр в безумен, безкраен танц, който породи смях и иронични ръкопляскания сред публиката.

— Нижински! Нуреев!^[41]

— Млъкни бе, човек!

Изчервена, Ирене дърпаше Шуберт за полите на сакото.

— Не разбирам защо се присмиваш. Тези хора си вършат работата.

— Не говори глупости. Тяхната работа е именно да ме забавляват и те — жени ли са, мъже ли са, няма значение — отлично знаят това.

Задъханата Темпраника се огъна безброй пъти в знак на благодарност за разпаления от алкохола ентусиазъм на публиката, а после се оттегли с вяли жестове, сякаш не я интересуваше нищо извън изкуството й. Залата бе обляна от силна светлина и пианистът засвири, създавайки музикален фон, на който зажужаха разговори.

— Да, да, вече не съм master^[42] и преподавам в Нюйоркския университет. Всъщност все още съм свързан с катедрата на Клаудио, на Клаудио Санчес Алборнос^[43]. Нали знаете за кого говоря? Но сега подготвям собствен курс по „Теория на бедността“; това е клон на икономиката, който е във възход, а тук почти не е познат. Франция вече ни е изпреварила с няколко години, да, дори Франция. В групата на Бартоли един млад икономист, Бернар Газие, се занимава с тези проблеми. Бедността е тема с голямо бъдеще.

— А пък ние мислехме, че е тема от миналото.

— Не, не. Не става дума за понятието бедност като депауперизация, както са я възприели в деветнайсети век, като фактор за благотворителни или революционни действия. Става дума за техническа оценка на оскъдицата, за разпределението на благата или за строгото им ограничаване като предпоставки sine qua non^[44] по пътя на великата научно-техническа революция. Именно Инма, Инмакулада, тоест Инмакулада от семейството на Хабсбургите и Лотарингите, ръководителка на Spanish Institute^[45] в Ню Йорк, ми възложи да подготвя курс от лекции за „Влиянието на новите технологии върху испанската култура“. Мисля, че във връзка с това Министерството на културата подготвя среща, симпозиум или нещо такова в Саламанка.

— Да се върнеш, да се върнеш, ах, да се върнеш… — изтананика Шуберт.

— Да се върна ли?

— Можеш да върнеш на родината си своя мозък. Аз бих се радвал да върна на родината си своя мозък.

— В твоя случай не виждам какво биха си възвърнали.

Ирене очакваше останалите да подкрепят остроумната й забележка, ала всички слушаха Тони, и даже Вентура, отпуснал тялото си на облегалката, следеше разговора от разстояние.

— Защо да се връщам? В Барселона съм само от няколко часа, а ми се струва мъртвило. Като че ли в Мадрид има по-голямо оживление.

— Май прекалено много четеш „Ел Паис“ или „Ню Йорк Таймс“. Всъщност Барселона си остава вярна на escudella i carn d’olla, която я прослави в целия свят, а пък Мадрид преживява разцвета на постмодернистичното cocido^[46].

— Ню Йорк е столицата на света — произнесе Жоан с тон, в който се долавяше решителна подкрепа на позицията на Тони. — Какъв живот, какви мангизи! Нали си виждал магазина с каскадата?

— „Тремп Тауър“ ли? Да, разбира се. Впрочем всеки ден изниква нещо ново. Не знам, просто… Ето например онзи ден излизам от Вилидж^[47], между другото сдобих се с апартамент във Вилидж, и се поразходих из търговските улици на Сохо. Изведнъж гледам в някакъв магазин — изложба на мебели ар деко, старинни и нови, изработени в този стил. Невероятно културна експозиция. И то така, изведнъж, на някаква си невзрачна улица. У нас за подобна изложба щеше да е нужно покровителството на Женералитат, на кметството, на това или онова министерство… Европа се дави в държавнически и ведомствен бюрократизъм.

Кикотът на Вентура бе приет от Тони Фисас като предизвикателство.

— Не си ли на това мнение?

— Не смея да споря с теб — ти идваш от столицата на Империята. А аз, клетият, от своята глуха провинция мога само да улавям бледите сенки на действителния живот.

— Осъзнах каква велика съзидателна енергия, а следователно и човешка енергия движи това общество, основано на конкуренцията.

— И колко много страх и агресивност.

— Но те са качествено различни от страха и агресивността, които сковават Европа. Американците изпитват страха и агресивността на завоеватели на света, а ние в Европа приличаме на вироглави слугини, надянали старите рокли на господарките си.

— Хубава метафора — заяви Жоан.

Мерсе настояваше на своето:

— Страшни магазини! Последния път влязохме в „Тифани“ и на моя глупчо му хрумна да попита за цената на едно часовниче, ей такова, мъничко, истинска прелест, но при все това, казахме си, не може да е повече от двеста хиляди песети. Добре. Колко, мислите, че струваше?

— Един милион долара.

— Не бъди глупав, Шуберт. Как едно часовниче ще струва един милион долара?

— Същото ли е, дето виси на врата ти?

— О, значи Делапиер го е забелязал! Да, да. Накрая моят безумец го купи. Всъщност това ми е единственият подарък, нали знаете какво имахме, като се оженихме. Всичко на всичко едно канапе от леля ми, а хладилника купихме с хонорара от статията, която Жоан написа за Службата за проучвания на Уркихо…

— Цената.

Това бе заповед, прозвучала от присвитите устни на Вентура.

— Кажи ни цената, момиче, иначе този разговор няма смисъл.

Жоан не успя да възпре жена си и тя произнесе с пресипнал глас:

— Седемстотин хиляди песети.

Шуберт се прекръсти, а останалите впериха укорителни погледи в часовничето, сякаш то бе виновно, задето струва толкова скъпо. Мерсе се бе окопитила и се навеждаше да го разгледат, да го пипнат.

— Отзад пише „Тифани“.

— Закусили сте с диаманти, няма що.

Луиса му се противопостави:

— Недей да ставаш педант и моралист.

— Опитвах се да повдигна нивото на разговора.

Луиса окончателно обърна гръб на Вентура и се впусна да приказва с Тони Фисас. Те сякаш се отделяха в един принадлежащ само на тях двамата свят, а в съзнанието на Вентура се заредиха сцени от миналото: срещи крадешком, лъжи, обещания, никога напълно удържани уверения за забрава; Тони Фисас беше нещо като постоянна заплаха, тегнеща над жалкото ежедневие на всички тях, но най-вече на Луиса — една работеща, превърнала се в болногледачка жена.

— Не си го присвоявай. Остави малко и за другите.

Лицето на Луиса пламна от ярост и възмущение, но Фисас положи ръка върху нейната, за да я успокои, а и в същия миг Шуберт ги призова:

— Слушайте!

— Какво да слушаме?

Но се заслушаха и веднага разбраха причината — в очакване на следващия номер пианистът свиреше. Носеха се нежни, бавни акорди, подобни на разпръснати багри, устремени към съвършена хармония.

— Какво свири?

Тони Фисас беше готов с отговора.

— Откъс от „Мълчалива музика“ на Момпоу^[48].

— Това се казва слух.

— Това се казва да слушаш Момпоу като фон, докато работиш, и да си прочел есето на Янкелевич „Посланието на Момпоу“. Янкелевич е философ, от Сорбоната. Забележете привидната независимост на пръстите и отчетливостта на всяка нота. Трябва да се върнем към Шопен, за да открием подобна неповторима магия на пианото.

— Шопен е имал малки ръце — отбеляза Вентура, но не пожела да разясни енигматичната си фраза, когато срещна учудените погледи на останалите.

— На поемата на Бен^[49] ли се позоваваш?

Неизбежният Фисас.

— Бен е написал великолепна поема за Шопен — поясни Фисас и после отново насочи вниманието си към музиканта, който продължаваше да свири, седнал с гръб към залата, и сякаш не забелязваше, че по-голямата част от публиката говори.

Дория сякаш се дразни, че почти никой не му обръща внимание, помисли си Вентура, когато най-сетне успя да откъсне поглед от Луиса и Тони Фисас, между които отново се бе установила връзка от слова и мълчания. Дория одобрително клатеше посребрената си глава в такт с акордите и от време на време се обръщаше наляво и надясно, като притваряше клепачи с тържествеността на патриарх, призоваващ към тишина.

— Не го обсебвай, Луиса, че след малко идва ред на Александра Велика. Кажи, Тони, как гледате от Ню Йорк на това, което става в Испания?

— Не искам да ви разочаровам, но единственото, което буди интерес, е, че Испания има крал, както Монако например. Просто им е забавно. Интелектуалците и политиците се интересуват малко повече, както и читателите на „Ню Йорк Таймс“. Кореспондентите на „Ню Йорк Таймс“ имат решаваща роля, те формират критерия и мненията на културния елит. Досегашният кореспондент в Мадрид — Маркам, беше много добър, както и предишният — Ричард Идър. Наскоро публикуваха серия от статии на Барбара Пробст Соломон за културния живот в Барселона и Мадрид. Чували сте за нея, нали?

Нямаше значение дали бяха чували. Вниманието беше налице. Делапиер го попита за музикалния театър, Ирене — за образованието, Жоан — дали при евентуален втори мандат Рейгън ще прилага същите икономически мерки, Шуберт…

— А ти как си?

— Аз ли? Как да съм?

— Политически, момче. Нека първо да ти представя съотношението на присъстващите тук сили. Жоан и Мерсе принадлежат към цивилизованата десница, Делапиер е анархист и съмишленик на Фронта за освобождение на хомосексуалистите, Вентура и Луиса…

— Вентура си е Вентура, пък аз съм си аз.

— Добре. Вентура — твоят бивш съперник в борбата за влияние в Каталонската обединена социалистическа партия, Съюза на революционните студенти, Интернационалистическата комунистическа партия, Червено знаме и отново Каталонската обединена социалистическа партия, тоест навсякъде, дето сме членували, та Вентура, старият боец, блестящият Вентура е станал… скептик…

— Вентура, ти ли си скептик?

— Да — провинциален скептик.

— А Луиса е националистка от левицата и феминистка, привърженичка на кастрирането на всички мъже.

— Не на всички, но почти на всички.

— А ти, Шуберт?

— Аз се колебая дали да играя по гайдата на социалистите, за да направя кариера и да спестя нещо за старини, или да се оттегля към идеологическите си позиции от миналото и да чакам по-добри времена. Ами ти?

Фисас въздъхна, а усмивката му молеше за разбиране.

— Аз пък станах прагматик.

— А, това се отнася до всички. Казват му също артериосклероза. Но навярно си и нещо друго, освен прагматик.

— Аз съм само един прагматик и любознателен човек.

— Много добре.

Жоан и Мерсе бяха напълно съгласни с него, а Делапиер бе изгубил всякакъв интерес към компанията, но за сметка на това не изпускаше от очи върлинестия младеж, който му хвърляше похотливи погледи от една маса.

— Бих искал да узная, Тони, при това от скромното си положение на провинциален скептик, как ни виждаш ти от висотата на Съединените американски щати, на Емпайър Стейт Билдинг?…

— Сега сградите на Трейд Тауър, Вентура, са по-високи от Емпайър.

— Много добре, тогава от висотата на Трейд Тауър и на прагматичната си и любознателна позиция как ни виждаш нас, специално нашата група, която толкова обичаш и, бъди уверен, която толкова те обича; момичетата те обичат, пазеха твоята снимка от онези години, а сега пристигаш с нови ухания, които ги възбуждат, с миризми, нека уточня, на единично легло, на необвързан мъж, който блудства на английски, дали блудстваш на английски, а?

— Много съм мълчалив. Но ако случаят го изисква, да, казвам, така да се каже, по някое възклицание на английски.

— Е, именно тези неща много ги възбуждат.

— Говори от свое, а не от наше име.

— Но да се върнем на въпроса си — политически, човешки, изобщо, как гледаш на нас? Може би както президентът Рейгън на бившите си съотечественици, когато отиде в Ирландия, за да се срещне с тях? С теб ние говорехме на един и същи език, но в даден момент връзката ни се прекъсна; ние продължихме да живеем със запасите, които бяхме натрупали в идеологическо, научно, естетическо отношение, ала ти — не, ти отиде в столицата на света, там вкусваш най-добрите, най-новите, най-обилните ястия на духа. А сега идваш и се правиш, че сякаш нищо не се е променило. Не. Не съм съгласен. Покажи ни своята мощ. Като начало заповядай нещо на английски или на американски и ще ти се подчиним. Ти си агент на Империята, а ние — твоите роби от периферията.

Фисас погледна към присъстващите, сякаш за да им намекне, че търпението и сдържаността му се изчерпват, въздъхна примирено и доближи лицето си до Вентура.

— Какво искаш от мен? Дори няма да ме накараш да си тръгна.

— Искам да ни направиш по-добри, по-разумни, по-прагматични, по-любознателни. Да ни дадеш списък на великолепните си познати, за да можем да разтворим устите и краката си за нашественика. Хомски.^[50] Tu connais?^[51]

— Разбира се.

— Галбрайт.^[52]

— На два пъти бях…

— Норман Мейлър.^[53]

— Попаднахме заедно на едно връчване на… Виж какво, престани да ме осъждаш, че познавам хора, известни на всеки, който принадлежи към определени среди в Ню Йорк.

— Аз те упреквам не за това, а за друго — че не си последователен, че не се държиш както подобава и както заслужаваме, а ни предлагаш благоволението си на добродушен принц на духа.

— Смени плочата, Вентура, за бога!

— Да, точно така!

Ирене увисна на ръката на Тони.

— Тони, спомняш ли си онази песен на Мелъни, която танцувахме с допрени бузи в „Джаз Колон“? „What have they done to my song, ma?…“ та-ра-ра-ра, та-ра-ра!

— „Какво сториха с моята песен, мамо?“

— „Беше най-хубавото, което имах, надойдоха онези и разрушиха песента ми.“

— „Какво направиха с душата ми, мамо?“

— „Беше най-доброто, което имах, и те дойдоха и го стъпкаха с лека ръка, мамо.“

— „What have they done to my song, ma?“

Фисас и Ирене тананикаха, но очите на Луиса бяха тези, които танцуваха с мъжа, не друга, а нейната буза бе запечатала спомена от допира с неговата и съзнанието й се върна десет години назад заедно с песента. Луиса също затананика мелодията, преодолявайки с нея пространството, което я делеше от Тони. Нежно се усмихнаха един на друг, докато пийналата Ирене залиташе и пееше. Вентура се бе облегнал уморено на стола и съзерцаваше сцената привидно усмихнат, ала очите му изучаваха противника. Ако можеш да избереш дали да умреш наръган с нож в Нюйоркското метро, или да те затворят като дисидент в някоя клиника за душевноболни в Москва, какво би избрал, master? На теб наистина са ти променили песента, master. Ти си от онези бегълци от марксисткото знание, от онази армия, която предоставя на международния капитализъм езика, информацията и логиката на неговия враг, а отгоре на всичко удовлетворението, че те е завербувал, master. Усмихнатата маска на Вентура бе изтълкувана от Фисас като начало на помирение и той вдигна чаша към него в мълчалива наздравица, която Луиса реши да последва, като постави едната си ръка върху рамото на Вентура, а другата — върху рамото на Фисас. Първия тя молеше да прояви разбиране, а втория — за памет и търпение. Търпение, Фисас, търпение. След година или малко повече ще можете да се срещнете под сянката на Статуята на свободата и да танцувате около нея като Джийн Кели и Сид Чарис^[54].

— А сега за какво се смееш?

— Представих си как двамата играете „Пеейки под дъжда“ под Статуята на свободата.

— Бих отишла в Ню Йорк дори само за да потанцувам. Така бих се радвала да го видя… Да живееш там, означава да живееш в центъра на всичко, на всичко, което съществува и става по света.

— Елате когато поискате. Сега жилището ми във Вилидж е голямо. Има място за гости. Билетът е сравнително евтин, а хамбургери и китайски ресторанти не липсват, все някак ще преживеете. Ще ви чакам.

— Всичките ли?

— Елате по азбучен ред.

— Благодаря, Тони, благодаря.

— Защо ми благодариш, Вентура?

— Защото ме даряваш с илюзията, че все пак означаваме нещо за теб. Напомняш ми друго лице, друга история, други хора, друго време, но…

— Разказвай.

— Как предпочитате, в проза или стихове?

— В стихове! В стихове! — оживи се Ирене в миг на пияно въодушевление.

— Ако е в проза, човек може да се разболее, а ако е в стихове — направо да умре.

Вентура прие спокойно язвителността на Луиса.

— За да удовлетворя и двете желания, най-напред ще разкажа историята в проза, а след това ще направя поетическо резюме.

— Не пренебрегвай театъра. Така ще застъпиш и трите жанра.

Не обърна внимание на заяждането на Луиса и започна разказа си с лиричен тон:

— Преди години, преди много години, когато ние още сме били в гимназията, след дълъг престой в чужбина се завърнал един човек, който щял да разтърси устоите на либералната каталонска интелигенция. Тя се състояла от бивши млади хора, победени във войната или след нея, от бивши обещаващи младежи, узрели в климата на предвоенната култура; някои от тях били преминали през фронтовете, без да се отличат с особен героизъм, ала след това им се случвало да плащат скъпо, задето на младини са публикували някоя твърде напредничава статия или просто задето са я написали на каталонски. Докато победителите завземали университета с пистолет в ръка, те давали частни уроци по латински и математика на охтичави буржоа, решили да осигурят предимствата в културата, или пък попадали в зловещи канцеларии на издателства, възнамеряващи да издадат в двайсет тома културните отпадъци, които франкизмът толерирал. След като години се готвили да станат новата златна младеж на каталонската култура, те се оказали принудени да влачат жалко съществуване в подземията на собствената си страна и да се изпоженят за приятелките си, които били свидетелки на интелектуалното им съзряване, увенчало се с провал или жалка посредственост. Всички членували в братството на победените светци, в „братството на онова, което е могло да бъде, но не е било“. Били години на глад, на повсеместна оскъдица и те дори не можели да си обезпечат жизненото равнище, към което по-голямата част от тях били привикнали от деца в родния дом. Подложили приятелките си на несигурната съдба на един брак, чието единствено средство за препитание била работата по съвместителство — зле платени часове в двайсетина занимални за двойкаджии, километрични преводи по десет песети на страница, отчайващи конкурси за вакантно преподавателско място. Така живеели те — създадените да превърнат Автономния университет в Барселона в Атина на нова Каталония.

— Историята се повтаря — прекъсна го Шуберт и безуспешно потърси подкрепа около себе си.

— Десет, петнайсет, двайсет години след негласното признание на поражението си те се срещали от време на време, за да идат заедно на почивка, да поиграят канаста, да пофлиртуват помежду си, платонически, разбира се, гледали как децата растат и се приближават към университетския трамплин, за да направят голямото салтомортале към по-добра съдба. Разговорите се повтаряли и въпреки че имали различно образование, след петнайсет или двайсет години повтаряне на едно и също всеки от тях знаел всичко, което знаели останалите. Освен това били прехвърлили четирийсетте, главите им пооплешивели. И изведнъж…

— Мерилин Монро!

— Млъквай, Шуберт!

— Изведнъж пристигнал от чужбина един човек, който щял да разтърси из основи…

— Не се повтаряй!

— … това либерално настроено каталонско общество. Той бил живял далече от франкистката зараза. Имал възможността години наред да следи „Ню Йорк Таймс“, „Монд“, „Гардиън“, можел да прочете всичко, което се публикувало в Лондон, Париж или Ню Йорк без филтрите на франкистката цензура. Освен това бил ерген, ухаел на единично легло, приписвали му интересни любовни приключения, бил висок, с посребрени коси, образец на следвоенен европейски интелектуалец, от тези, на които не се налагало да се извиняват, задето са се родили, като нещастниците, останали тук да предъвкват поражението си. Така срещите започнали да преминават под друг знак. Новодошлият се превърнал в център на компанията, а сред наобиколилите го слушатели първият ред бил зает от дамите, възбудени от мириса на единично легло, който излъчвал този беглец от посредствеността. Заредили се мислените, пък и не само мислените изневери. Ала новодошлият харесвал по-млади жени, за предпочитане с нежни глезени, затова само за кратко повдигнал духа на остарелите си приятели и скоро ги върнал във врящото гърне на жалкото им ежедневие. Тази история ми я разказа един по-възрастен от нас човек, неволно станал свидетел на събитията, когато ходел по домовете на това победено поколение, за да обучава и възпитава децата му. Разказът ме развълнува и написах една младежка поема. Мислех си, че е елегия, ала се оказа пророчество.

— Колко е красиво! Не го ли намирате прекрасно? Винаги съм мислел, че Вентура е голям писател, потенциален велик писател.

— Писател на вересия.

— Защо говориш така, Луиса?

— Забелязахте ли темата на разказа му? Поражението. А на мен от поражение ми се повръща!

— Не вярвам моята или нашата тема да е поражението. Тя е по-скоро безсмислието на успеха. Или неудовлетворението от всякаква възможност за успех. Какво значи успех за хора на нашата възраст, от нашето поколение?

— Това, което винаги е означавало. Власт.

Сега Вентура спореше пряко с Фисас и усещаше изопнатите му нерви в тази нова схватка лице в лице.

— Политическа власт ли?

— Има по-приятни видове власт. Например интелектуална, психологическа, еротична. Но е власт. Властта е единственото нещо, което придава смисъл на живота.

— Но власт срещу кого? Това означава да приемем, че светът се разделя на такива, дето раздават ритници по задниците, и на такива, дето им подлагат задниците си, колкото и да им е неприятно.

Фисас разпери ръце, сякаш отхвърляше от себе си всякаква отговорност, задето светът е така устроен.

— Задници, задници! Стига с тия неприлични изрази. Вентура, драги, хайде кажи стихотворението си, сигурно е много хубаво.

— Не знам дали ще си го спомня.

— Не се преструвай. Сигурно го помниш.

Не издържа погледа на Луиса. Отмести своя към онази страница от паметта си, където бяха запечатани стиховете.

— Ще кажа само най… идеологическите откъси:

Той, изискано напълно, ви говори

като на момичета свободни

и предлага да играете канаста,

докато насочва темата,

колкото да ви припише, вам, на дребните,

буржоазните, наклонните, разумните,

да играете за кратко ролята на класа противостояща.^[55]

— Да си тръгваме, Тони — каза Луиса, впила очи в очите на Вентура, в които прочете въпроса: „Заслужих ли го?“ — „Да, заслужи си го“, отвърнаха очите на Луиса, сетне тя стана и хвана под ръка Тони Фисас. Той не знаеше накъде да гледа, но се преструваше, че съзерцава чашата, която държеше в другата ръка, и бавно пристъпи след жената и чашата, като остави Вентура в кръга от унили лица.

— Ще продължа стихотворението, ако нямате нищо против.

Не посмяха да му противоречат.

Също с прехода на вечерта в нощта

му целувате гальовно устните,

като на момчето там от срещите,

прекратявани в десет от един баща,

пазещ стария порядък, осъзнаващ

пакостната роля на вечерното захлаждане

върху половете неприучени.

Момчето,

пооплешивяло вече и с дебели очила,

ви предлага да се връщате тогава вкъщи,

все пак пропилявате минути в уверения,

но си тръгвате и си запазвате усмивката,

докато не седнете не без умора

и пред огледалото не ви се сторят скъдни

тази вечер неговите отговори вечни.

Вентура проследи с поглед отдалечаващите се към изхода Тони и Луиса — те сякаш се качваха по някаква въображаема рампа, която само той можеше да види, сред потъналите в сумрак маси, сред келнери, глави на посетители, наблюдаващи с любопитство таконеото^[56] на Александра Велика, което почти заглушаваше музиката.

— Пианистът.

— Хайде пак с твоя пианист.

— Нали чу Фисас. Откъсът е от Момпоу. Разбираш ли, възползвал се е от мига свобода, за да изсвири откъс от Момпоу.

Жоан мълчаливо поклати глава, сякаш го бяха налегнали тежки мисли, навярно свързани с мен, с Луиса, с Тони. Той не страда заради мен, а заради достойнството си на възрастен, поставено на изпитание от разигралата се груба сцена.

— Къде изчезнаха тези двамата?

Това бе съвсем естествен за Ирене въпрос.

— В леглото.

— За бога, Вентура, не ставай противен! — Мерсе се бе изправила, а брадичката й трепереше.

— Хайде, спокойно. Успокойте се, няма нищо.

Шуберт се опитваше да я накара да седне, но жената прибра вещите си. Жоан все по-замислено клатеше глава и с поглед призоваваше жена си да се овладее. Мерсе бе на път да се разплаче. Заради мен. Ще се разплаче заради мен. За да избегне това, Вентура се изправи, олюля се като пиян и почувства как кръвта му сякаш отива в краката и те престават да го слушат. Ала успя да се раздвижи и тръгна към бара, където се озова пред натрапчива червена светлина и празния, подобен на полумесец, профил на един сервитьор.

— Дайте ми каквото и да е.

— За мен е безразлично.

— Тогава едно уиски.

Облакъти се на тезгяха и се загледа в публиката, оживена от Александра Велика, която пееше последния шлагер на Мария Хименес. От мястото си виждаше добре пианиста и той му се стори съвсем крехък, навярно заради безпощадния сноп лъчи — старческата кожа изглеждаше по-бяла, а споеното с пианото тяло още по-безплътно; на лицето му се четеше най-дълбоко презрение към всякакви чувства, презрение като това на Бъстър Кийтън с известието за собствената си смърт в джоба. Тази неправилна човешка фигура във форма на четворка завършваше с две белезникави ивици от прасците, с два кафяви чорапа и потъмнели от прекомерната употреба на боя обувки. Невъзмутимата му поза излъчваше явно отчуждение от мелодията, която ръцете изтръгваха от пианото. Може би беше съвършено творение на образа, както у актьора в „Лице“ на Бергман, където неизмеримата скръб се оказва заключена в съд без собствено съдържание. Или пък беше някой бездарен пианист, любител, получаващ за работата си чиния с топла храна и дребно възнаграждение, с което изплаща месечните вноски на застраховката за погребението си. Александра Велика даже в профил можеше да закрие споеното с пианото и стола си човече. А Вентура се дразнеше от всичко, което го отделяше от стареца.

— Как се казва пианистът?

Келнерът сви рамене.

— Колегата ви не знае ли?

— Дон Алберто — каза другият келнер, съсредоточил вниманието си в бутилката уиски, която доизпразваше в една от оставените на тезгяха чаши.

— Алберто кой?

— Росел. Дон Алберто Росел.

— Отдавна ли свири тук?

— С колегата сме нови. Когато започнахме работа, той вече беше тук.

Разнесоха се ръкопляскания и оперни „бис“, отправени с предизвикателна ирония към Александра Велика, които тя приемаше с върховния жест на Калас, принудена да се поклони за седми път в Метрополитен Опера. Но тъй като Александра взе да додява, аплодисментите преминаха в дюдюкане, което най-сетне я отказа от превземките. Тя понесе мощното си тяло по пътеката, която свързваше сцената с бара, и застана до Вентура задъхано, като си вееше с длан.

— Олеле, стяга ме, стяга ме… бързо питието ми!

— Какво те стяга?

Великата придвижи няколко пъти нагоре-надолу жалузите на изкуствените си мигли и засмука бузи, за да си придаде изискан вид и да подчертае начервеното си във форма на сърце устище.

— Сърцето ме стяга, то бива, бива, но не и да се пее като мен, с толкова чувство!

Привидно не обърна внимание на Вентура, въпреки че зае поза като неговата и разголи мускулесто бедро през цепката на полата от ламе.

— Ще ме почерпиш ли нещо?

Вентура се съгласи с благоразположението на временно откъснал се от делата си принц, а Великата му намигна с едното око, докато с другото пращаше парола на сервитьора, който вече носеше чаша шампанско.

— Ще изпия само една бутилчица^[57], ще видиш, че съм почтена.

— Бутилчица френско шампанско за дамата!

Великата и сервитьорът се спогледаха недоумяващо.

— Ах, каква поръчка, момче! Френско шампанско в тая дупка. Слушай, дай ми едно „Бенхамин“^[58] и не се изхвърляй. Е, да, знам, че като френското шампанско няма. На мен ли ще ми разправяш, та аз сума ти време съм пяла в Танжер^[59], а там само такова пиех. Слушай, я почерпи и приятелката ми, Темпраника. Много е срамежлива и хич не й върви с почерпките. Виж я как се е свила страхливо в оня ъгъл. Пиларин, ела да пийнеш едно питие, момиче!

Великата се бе провикнала твърде високо и нетърпеливата публика й изшътка да млъкне, понеже на сцената бе излязла Флор де Бока и изпълняваше едно танго на Пиацола^[60]; самата Флор беше млад травестит; пееше съсредоточено, без да поглежда към публиката, сякаш песента му бе посветена на някаква хлебарка, която само той виждаше.

Вече знам, че съм

изоставена, изоставена, изоставена,

не видя ли, че луната към Каляо наближава?

Песента се хареса на публиката въпреки пародийността на това представление, на този музей на чудовища и дори пианистът следваше нарастващия патетизъм, опитвайки се да изтръгне от пианото жалбите, достъпни единствено на бандониона^[61].

— Хубаво свири пианистът.

— О, да. Какви ръце има този човек! И винаги е така сериозен, милият. Онази дивачка Караколес от време на време го подкача: някой ден ще ви оправя, дон Алберто, а той се усмихва или се засмива, без смях, да бе, момче, без смях, само му се виждат развалените зъби на клетия, толкова е зле със зъбите, почти са му окапали. И се смее така… гледай, ей така…

Великата взе да имитира немия смях на пианиста, но в това време се появи Темпраника с печално лице и килната платинена перука.

— Каква е тази физиономия? Господинът ни черпи.

Темпраника намигна няколко пъти и посочи с две ръце долната част на тялото си, скрита от полата на волани. Недоумението на колежката й я раздразни и тя направо изкрещя:

— Неразположена съм!

Съжали за невъздържаността си и взе да върти очи към Вентура, усмихна се леко и прокара едрата си ръка по избръснатата брада.

— Не забелязваш ли какъв тен имам?

— Ами… както винаги, не виждам разлика.

— Не е вярно, когато съм неразположена, направо умирам и лицето ми става като на мъртвец.

Александра Велика се прекръсти и кимна съучастнически на Вентура.

— Ама че колежка съм си хванала! А ти, приятелче, много ли си самотен?

— Жена ми си тръгна с друг.

— Какъвто си хубав и щедър, тук няма да скучаеш.

— На мен ако ми направят такъв номер, ще я убия — отбеляза Темпраника, решена да намери общ език с Вентура.

— Болен съм. За нищо не ставам.

Великата и Темпраника се спогледаха и затегнаха обсадата около Вентура.

— Не се тревожи, момче, никоя жена, колкото и да е хубава, не струва една безсънна нощ.

— Може ли?

— А, Шуберт. Запознай се с Пиларин Темпраника и Александра Велика.

— Те не се нуждаят от представяне. Видях ви на сцената — бяхте великолепни.

— Говори ми на „ти“, очилатко.

— Върни се на масата. Мерсе вече се успокои.

— Искам да ме запознаят с пианиста.

— С кой пианист, Дория ли?

— Не. С този.

— С восъчното човече ли?

— С него.

— Значи така. Вечерта се скапа. Ирене е в отвратително настроение. Жоан и Мерсе като че ли са глътнали бастун. А за теб да не говорим. Ще дойдеш ли на масата на министъра да си направим майтап?

— Кажи му много здраве от мен.

— Я виж Делапиер.

Актьорът вървеше между масите, сред пронизваната от прожекторите мъгла от дим и от дъха на толкова хора, под ръка с високо момче с огънато от вътрешна умора тяло.

— Кой е тоя?

— Любов от пръв поглед. Беше на съседната маса. Погледна към нашия и той хлътна.

— Слушай, този, дето върви с Имедио, ваш приятел ли е?

— А, значи това момче е Имедио. Изглежда тъй, сякаш току-що са му правили клизма.

— Какво ти момче. Опасен тип е. Да внимава приятелят ти. Тоя се боцка непрекъснато и може да те одере здраво. Предупреждавам ви, понеже сте готини хора, а той е истински лешояд.

— Отивам при него.

— Остави, Шуберт. Делапиер вече не е малък.

— Отивам при него.

Шуберт препречи пътя на двамата и им предложи да пийнат по нещо на бара. Те го последваха и пред Вентура се озова Делапиер, който занесено се усмихваше, а до него — наглото момче с тънки устни, затворени в скобите на няколко реда бръчки. Шуберт подхвана разговор с развратния юноша, а Вентура използва момента, за да предаде на Делапиер предупрежденията на травестита. Делапиер сви рамене и изпусна усмивка-въздишка, като дим от въображаема цигара.

— Той е мой приятел.

— Познаваш ли го отпреди?

— Разбира се.

— Сигурно ли?

— Стига, Вентура, тази роля не ти прилича. От мен няма да може да измъкне кой знае какво. За всеки случай…

Делапиер размисли и накрая свали часовника си от китката и го пусна в джоба на сакото на Вентура.

— Сега вече не нося нищо скъпо.

— Отиваш ли с него?

— Няма какво по-интересно да правя. Разговорът ни приключи. Шуберт претърпя поражение, но ще се опитва да го скрие и от самия себе си, докато не ви изхвърлят от заведението. Дори и след това ще се помъчи да продължи вечерта у вас или у тях… А пък аз трудно отказвам. Предпочитам сега да си тръгна.

Но когато Делапиер се обърна към спътника си, него го нямаше. За миг занемя объркан, а после попита Шуберт какво значи всичко това, ала той изглеждаше погълнат от думите на конферансието, което обявяваше следващия номер — танго в нов стил със сюжет.

— Слушай, Делапиер, на теб харесва ли ти Пиацола?

— Къде е момчето?

— Отиде си. Бързаше.

Умореният Делапиер с отегчение прикани Шуберт да си затваря устата. Остави ме да живея както намеря за добре. Какви ги разиграваш? Делапиер процеждаше думите право в недоумяващото лице на Шуберт. Великата намигаше на Вентура и потъркваше пръсти, разказвайки със знаци историята за някакъв подкуп.

— Хайде, херцог Делапиер, бъди добър и се върни на масата да умилостивиш сърцето на Ирене. Или пък я заведи в леглото. Нали си бисексуален? Тази вечер е неудържима.

Шуберт въздъхна, когато остана насаме с Вентура.

— Хиляда песети и се махна.

— От Делапиер щеше повечко да измъкне.

— Казах му, че си полицай и че всичко си видял.

— Ама че глупост! Държал си се като тия маркизи, дето веднъж на годината допускали на трапезата си по един бедняк. Делапиер се явява твоето добро дело.

— Такава ми е ролята днес. Тази вечер е моя.

— Виж! Пианиста!

Запалиха главното осветление. Травеститите даваха кратък отдих на уважаемата публика, за да потанцува свободно и да се поотпусне след вълнуващото представление, а пианистът бе изправил прегърбеното си тяло и преглеждаше следващите партитури, после бавно се отправи към стъпалата на сцената и слезе с достойнство, с което някои стари хора прикриват сковаността на ставите си. Очите му се смееха зад воднистите очила, когато се подпря на тезгяха и пое кафето с мляко, приготвено от сервитьора. Слиса се, когато Шуберт му рече на висок глас:

— Много добре, много добре. Браво!

В хилядолетните очи на пианиста проблесна съмнение спрямо такъв прекомерен и безполезен възторг. Не прие похвалата на Шуберт и разстоянието между двамата се изпълни със съзнание за смешното им положение. Шуберт му махна за поздрав в знак на отстъпление, а Вентура наблюдаваше стареца, който се бе съсредоточил в чашата си. Изпи съдържанието й с наслада, сякаш бе жизненоважна течност, сякаш всяка глътка достигаше до предварително определена точка на тялото му. Вентура се обърна с гръб към залата и се приближи към пианиста, така че Александра Велика и Темпраника останаха встрани, погълнати от разговора си за оскърбленията, които им тегнеха като неизбежно професионално зло. Не смееше да погледне направо музиканта, като че ли имаше нещо необяснимо в интереса му. „Много хубаво изпълнихте Момпоу.“ А той щеше да му отговори: „Забелязахте ли?“ И оттук щеше да започне и да разкрие тайната, ако имаше такава. Прокашля се. Отпи още една глътка и в това време гласът на Великата установи връзката:

— Хей, Алберто, тези приятели са във възторг от теб.

За да изпревари сводничеството на Великата, Вентура пророни:

— Много хубаво изпълнихте Момпоу.

Пианистът, изглежда, не го чу. Великата посочи с ръка ухото си, а сетне поясни:

— Глух е като пън.

Но на Вентура не му достигна смелост да извика: „Много хубаво изпълнихте Момпоу“. Великата обаче нямаше никакво намерение срещата да пропадне и изкрещя на стареца:

— Този приятел смята, че свирите страхотно, дон Алберто.

— А, така ли? — засмя се старецът с беззъбата си уста.

— Какво каза, че бил свирил?

— Една пиеса от Момпоу.

— Казва, че сте свирили Момпоу.

— А, така ли казва, че съм го изсвирил?

Не се разбра дали беше подигравка или остроумие, или двете заедно. Така или иначе, старецът изгледа Вентура от главата до петите.

— Музикант ли сте?

— Не.

— Ясно.

Обърна му гръб, изтри устните си с хартиена салфетка и тръгна към изхода.

— Тръгва ли си?

— Не, отива да се изпишка. Всяка вечер ходи по едно и също време. Много е методичен, бедничкият. Има си някакъв часовник тук, в главата, който върви точно.

— Е, как е работата?

— Коя работа, драги?

— За приятелите съм Шуберт.

— Това име ми е познато. Та за какво питаше, Шуберт?

— Ами за всичко, за обстановката. Не можете да се оплачете. Всякакви първенци има тук. Министри.

— Виж какво, външният вид лъже. На пръв поглед всичко върви по мед и масло, но има месеци, в които с триста зора изкарваме заплатата. Нали, Пиларин? Пък и не всички клиенти са министри, а министрите са хора възпитани, културни. Онази вечер ми се наложи да набутам в тоалетната чиния един тип, дето се занасяше с моята Пиларин. Я ти им разкажи, че само като си спомня, ми се вдига кръвното.

Пиларин Темпраника се приближи, трепереща от възбуда, към Вентура и Шуберт, а разказът вече напираше в очите й.

— Цялата вечер ходи по петите ми тоя противен тип. Повтаряше, че нямало съм да мога да го преметна. Той добре знаел, че оная работа ми е била като накрайник на маркуч. В началото приемах шегата, но после, като видях, че типът се е насвяткал и почва да налита, се махнах от бара, ала той тръгна подире ми, без да престава да ми говори свинщини. Виж какво, момче, рекох му аз, нито нещо съм ти направила, нито съм ти казвала, така че ме остави намира. Тогава той отиде при келнера и му каза, че съм свиня, и мен ми стана толкова мъчно, ама толкова, мен какво ли не са ме наричали в тоя живот, но тук винаги съм се чувствала добре, спокойна. Отидох в тоалетната да си поплача на спокойствие, а типът по петите ми, опитвам се да се заключа отвътре, но той слага крак на прага като по филмите, ама също като по филмите. Видях аз, че положението става опасно, реших да изкрещя, обаче не можех, и когато вече се беше нахвърлил върху ми, за да ме бие, кълна се, щеше да ме бие, зад типа се появи тя и, представяш ли си, сграбчи го за раменете, натика го в клозета, хвана го за косата, за това, което му бе останало от косата, защото беше полуплешив, и започна да удря главата му в ръба на чинията, един, два, три пъти, и всичко стана в кръв и строшени зъби, а аз насмалко да припадна, момчета, и започнах да й викам: стига, остави го, понеже направо ми домъчня — та той щеше да хвърли топа.

— Мен като ми кипне, ставам страшна, а не мога да понасям несправедливости.

— Тя не си знае силата…

— Ами че аз съм разтоварвала целия зарзават на Валенсия за три часа, от четири до седем сутринта.

— Е, май прекали!

— Да де, всичкият е силно казано, но здравата бачках.

— И какво стана с този човек?

— Мисля, че го откараха в болница с линейка, а господин Маресма — съдържателят на заведението, искаше да се разправя с Великата, но ние ясно му рекохме, ако нещо й се случи, напускаме всички, а вие ще останете сам да си показвате задника, ако не, наемете охрана, защото разбойници по света колкото щеш и белята може пак да стане.

— Много хора не разбират, че ние правим изкуство.

— Сега е ред на Биби Андерсен; тя е страшно известна и я ценят.

— Нея ли? Тя само умее да дрънка, нали е завършила гимназия, научила се е да приказва. Иначе започна като всички нас, оная работа си я лепеше с лейкопласт, но после се изхитри, успя да се оперира и сега се прави на Селия Гамес^[62].

— Ех, ако и аз се бях оперирала в Мароко, както ме съветваше Матиас, лека му пръст…

Сълзи, огромни като ирисите й, като лицето, като главата, като тялото, бликнаха от очите на Александра Велика.

— Но аз тогава държах на своето. Порочно е да се оперираш, му казвах. Изкуството е именно в това да си и риба, и рак, разбирате ли? Щом се оперираш, правиш мошеничество, също като тия, дето си правят пластични операции — изтипосат им цици като на София Лорен, задник като на Бриджит Бардо и крака като на Енджи Дикинсън, така и баба знае. Но да можеш да внушаваш женственост, без да си махаш каквото имаш между краката, ето това е истинска дарба.

— Ама не всички са така честни като теб.

— Къде ти! Тези, дето имат най-голям успех, не приличат на себе си, а са отрочета на скалпела. Ще ме почерпиш ли още една чашка, сладурче? А ти, Шуберт, хайде, покани на едно питиенце приятелката ми. Благодаря, щедри момчета! Каталонци сте, нали? Едни създават лошата слава, а други опират пешкира.^[63] А пък аз не познавам по-готини хора от каталонците. Нали, Пиларин?

— Още сега да ослепея, ако не е самата истина.

— Имате ли някакви планове за по-късно?

— Вие какво ни предлагате?

— Най-готината нощ в живота ви. Били ли сте досега с травестити? Е, много сте изпуснали. Как да ви кажа… друго си е. Това е най-точната дума.

Шуберт се наведе над тезгяха и каза шепнешком на Вентура:

— Хайде, стига с това екзотично изпълнение. Дай да си направим номер с министъра, а? На неговата маса седи един депутат от Каталонската социалистическа партия, който ми е приятелче.

— Какво му е интересното на един министър?

— Слушай, в Барселона министри не се срещат под път и над път, а пък и е за предпочитане пред тия тук или пред възможността да каня Ирене на танц. Така се е натряскала, че и майка й не може да я удържи. А Жоан и Мерсе говорят с един покровителствен тон, да ти се повдигне. Делапиер пък мята белтъци дори на пенсионерите. Много държи да си изпълни ролята. Ей сега се връщаме, всичко е платено.

— Чакаме ви тук.

Вентура вървеше напред, а Шуберт го побутваше с ръце към стъпалата, които водеха до министерската маса. Но преди да стигнат до нея, се натъкнаха на нисък и набит мъж, който ги спря, като постави широката си тежка ръка върху рамото на Вентура.

— Къде отивате?

— Искаме да поздравим депутата Рекасенс и господин министъра на културата, техни стари приятели сме.

Рекасенс ги беше видял и шушнеше нещо на ухото на министъра — млад мъж с вид на китайски професор и брада на прогресивен европеец от шейсетте години. Министърът им отправи източно любезна усмивка и с жест на ръката им откри пътя към масата. Рекасенс не бе успял да се изправи, когато се озова в здравите обятия на Шуберт.

— Привет, момче! Видяхме ви от нашата маса и решихме да поздравим господин министъра.

Появата на неканените гости бе повъзбудила любопитството на групата около министерската маса, но Рекасенс им отне всякаква надежда да узнаят нещо за тях, като ги представи, без да съобщава имената, които не помнеше, и съчини набързо някакви интелектуални и приятелски взаимоотношения. Шуберт настани Вентура на един стол, а сам се разположи до Хавиер Солана.

— Никога не съм бил толкова близо до министър. Всъщност, когато бях делегат на факултета в една комисия, не помня вече за какви преговори с франкисткото Министерство на образованието, бяхме приети от един заместник главен секретар.

Министърът се смееше.

— Харесва ли ви представлението? Барселона си остава Барселона. Оттук в Испания са навлезли всички новости, като се започне от единайсетстъпния стих и мъжкия слип, и се стигне до травеститите. Какво мислите за целия шум около мадридската мовида^[64]?

— Вижте, в Мадрид определено съществува творчески кипеж, съвсем естествен за град, станал столица на една демократична държава след четирийсет години извънредно положение.

— А онзи ден, господин министре…

— Говори ми на „ти“, моля те.

— Добре, министре, ще ти говоря на „ти“. Онзи дет разговарях с един мадридски писател, от тези, дето сега са много на мода, и само мадридската мовида му беше в устата, а Барселона едва ли не я изкара като „Титаник“. Помниш ли статията на Феликс де Асуа в „Ел Паис“?

— Винаги съществува съперничеството между провинциите — намеси се Рекасенс.

— Нали за това е футболът.

— Цялата работа е, че ние, каталонците, вечно се изкарваме жертви на Мадрид. Ако Мадрид го нямаше, може би щяхме да си го измислим.

— Много правилна забележка, Рекасенс. Държавите, потънали до гуша в мръсотия, трябва да имат поне две отходни места.

— Забравил съм името ти.

— Рекасенс така и не ти го каза. Наричат ме Шуберт и в случая е достатъчно.

— Добре, Шуберт, аз не мисля, че Испания е потънала до гуша в мръсотия, нито пък че всичко се урежда с две отходни места.

— Значи е вярно, министре…

— Кое да е вярно?

— Това, че сте регенерационист^[65]. Защото ми казаха: в Мадрид сега управляват славни момчета — регенерационисти.

— Не в смисъла на Хоакин Коста^[66], разбира се…

— Слава богу.

— Но все пак има нещо такова.

Веждите на усмихнатия министър взеха да се бърчат той изведнъж постави длан върху ръката на Шуберт:

— Виж какво, ти май много си скучаел на това представление и си казал: я да отидем да се позанасяме с тоя загубен министър.

— Е, не чак така…

Рекасенс бе почервенял като рак и мяташе извинителни погледи към министъра и възмутени — към Шуберт.

— Всъщност ние едва се познаваме.

— Рекасенс, не се отричай от мен. Когато те арестуваха, вие, социалистите, нямахте никаква организация в университета и аз разпространявах позиви за вас.

— Вие, китайците, винаги размахвате стари сметки.

— За какви китайци говорите?

— Комунистите тук ги наричаме китайци.

— Вече не съм китаец, а независим прагматик.

Министърът, запазвайки академична сдържаност, гледаше Шуберт с любопитство на антрополог.

— Не се притеснявай, Рекасенс. По-лоши неща са ми се случвали — успокои той вбесения Рекасенс.

— Всъщност ние все още сме провинциалисти.

Шуберт се съгласи.

— Жалко, че един наш приятел, Тони Фисас, който много е пътувал и сега живее в Ню Йорк, си тръгна. Голям мозък.

— Тони Фисас ли? — попита министърът с благосклонна усмивка. — Не го видях тук. Преди няколко дни разговаряхме в Мадрид. Искам той да организира симпозиум в Саламанка на тема „Технологията — нова офанзива на капиталистическото развитие“.

— Чу ли, Вентура? Познава Тони Фисас. А моя приятел Вентура не го ли познавате? В университета беше по-прочут от Фисас, а сега е най-добрият и единствен в цяла Испания преводач на Томас де Куинси.

— Нямам честта… Слушай, драги, аз още се уча да бъда министър и ми е от голяма полза да се срещам с всякакъв род sparrings^[67], като теб например.

— Всъщност аз дойдох без всякакъв умисъл.

— Мисля, че можем да използваме паузата, за да идем да поздравим Луис Дория.

— Добра идея, Рекасенс.

Министърът стана, последван от Рекасенс, и подаде ръка на Шуберт.

— Ако дойдеш в Мадрид, отбий се при мен в министерството, ще си поговорим за потъването на „Титаник“.

Министърът тръгна, сподирен от Рекасенс и набития тип. Шуберт показа на Вентура ръката, която министърът бе стиснал, и положи дълга целувка върху нея. Останалите от групата проследиха с поглед как министърът и двамата му придружители се провират между посетителите и стигат до масата на Луис Дория. Старецът се престори на изненадан и объркан. После се изправи и стисна ръката на Хавиер Солана, сякаш сключваше с него договор за нерушима дружба. Няколко анонимни светкавици запечатаха събитието. Вентура бе успял да превъзмогне обзелото го униние и слизаше по стълбите обратно към тяхната маса, а непосредствено зад него вървеше Шуберт и се извиняваше:

— Не знам какво ми стана. Мадридчаните ме вбесяват.

— Хубав урок ти даде.

— Аз съм самоубиец. В тия тежки времена да се правя на интересен в присъствието на Рекасенс и на един министър. Това е rauxa^[68], Вентура. От време на време ме прихваща.

Ръкостискането на Дория с министъра продължаваше повече от минута. Изведнъж на някого му хрумна да изръкопляска и сега цялата зала ги приветстваше. Самият Жоан се бе изправил и ръкопляскаше, до него Мерсе се усмихваше благоговейно, а Делапиер и Ирене се целуваха по устата.

— Как мислиш, дали ще ми се сърдят? Какъв глупак съм. Тъкмо сега, когато преговарям с кметството за едно изследване върху въпросите на имиграцията и езиковата адаптация. Само това остава, Рекасенс да ми подложи крак.

— За какво говориш?

— За нищо. Бяхме на масата на министъра и реших да се правя на интересен.

— Никак, ама никак не се учудвам.

— Ирене, ти си затваряй устата или я дръж залепена за Делапиер — той е без цвят, без мирис и вкус.

— Шуберт!

— Прощавай, Делапиер. Дайте ми пет минути да се окопитя.

Седнаха. Ирене изостави Делапиер и се притисна към Вентура, погали косата, бузите му.

— Хубав си. Имаш някакво излъчване тази вечер.

— То е от сенките. При бавните болести загниването и разложението също са бавни. Заварваш ме в интересен момент от разрухата ми.

— Ти си луд, глупчо. Пишеш ли?

— Превеждам.

— Вземи да пишеш.

Сякаш в ответ на заповедта, изречена от Ирене, светлините в залата угаснаха и прожекторът, насочен към центъра на подиума, възвести, че представлението продължава. Министърът и Дория се сбогуваха, обсипвайки, се взаимно с комплименти и обещания, а пръсналите се из залата посетители се върнаха по местата си. Разнесоха се призиви за тишина, тъй като конферансието бе излязло на сцената с вид на човек, който ще оповестява велики събития. Пианистът вече бе седнал на табуретката си на колелца и свел глава, съзерцаваше клавишите, а ръцете му лежаха в скута, готови да подхванат гонитбата на ноти.

— Дами и господа! Уважаема публика! А сега, гвоздеят на програмата в „Капабланка“. Най-възбуждащата най-загадъчната, най-различната… Биби Андерсен!

Снопът светлина се отмести от конферансието и пианиста, насочи се надясно и се спря върху една подобна на скулптура женска фигура — вълнообразни коси, лице на чувствено момиче, великолепни форми, пристегнати в рокля, обсипана с пайети, а от цепката на полата се подаваше изваян като на струг крак, завършващ с червена обувка. Единствено широкият врат нарушаваше хармонията на това тяло, което бе стъписало залата; критично настроените жени бяха сразени, а мъжете с неудоволствие трябваше да признаят определената, макар и подозрителна привлекателност на тази жена. Статуята се раздвижи. Високото тяло се носеше леко, а ръцете, може би прекалено едри като врата, движеха микрофона и подчертаваха величествеността на добре заучените маниери.

— Казват, че Биби Андерсен се завръщала в Барселона?! Та нима тя я е напускала?

Аплодисменти. Пианистът маркира музикалната интродукция, която служеше за фон на встъпителните думи на артистката:

— Тук аз открих себе си и в сърцето ми навеки се запечатаха три благородни думи — Любов, Приятелство, Възторг.

Още ръкопляскания, които пианото заглуши, подканвайки Андерсен да преустанови речта си и да започне да пее.

Родих се край една река,

не е ли все едно коя е тя,

в морето дири си смъртта.

 

Поискате ли да ме назовете,

не е ли все едно как там,

щом името ми се забравя начаса.

 

Нашивки и звезди по кожата си имам,

не ми се иска да се пъча с тях,

печелила съм боеве и битки,

не искам да ги спомена.

 

Родих се край една река,

не е ли все едно коя е тя,

в морето дири си смъртта.

Биби Андерсен танцуваше, беше завладяла окончателно сцената, която очевидно бе малка за нея, а в залата, внезапно станала трисексуална, не се чуваше дори дихание.

В пазвата съм скътала парите,

които трябваше да се платят,

и нека този, който няма страх,

да вземе да ги търси там.

 

В жартиера си затъкнала съм нож,

удобен ми е да го развъртя,

не лъска вече неговото острие,

че често идваше да го употребя.

 

Родих се край една река,

Не е ли все едно коя е тя,

в морето дири си смъртта.

 

Поискате ли да ме назовете,

не е ли все едно как там,

щом името ми се забравя начаса.

Ръкопляскаха не толкова на песента, колкото на удоволствието да вкусят от забранения плод.

— Как ли й седи костюм от магазин за конфекция? — подхвърли Мерсе, а Вентура прихна да се смее и забоде чело в масата, за да приглуши пристъпа на смях.

Когато вдигна глава, очите му бяха плувнали в сълзи и той успокои разтревожената Мерсе:

— Благодаря, Мерсе. Благодаря ти, задето приличаш на леля ми.

— Как да го разбирам?

— Като комплимент.

Снопът на прожектора възвести втория и последен номер на Биби Андерсен.

— Дълги години само мъжете имаха право да се влюбват и да правят любовни признания. Уважаема публика, за всички вас, „Woman in love“^[69].

След одобрителните аплодисменти Биби запя на английски под съпровод на записана на магнетофон музика. От време на време прожекторът пробягваше над неподвижно застаналия пред клавишите пианист, отпуснал ръце в скута и безчувствен към онова, което ставаше около него. Публиката запротестира, когато певицата обяви края на номера, така че вдъхващата смут жена избра една „свободна и лично нейна интерпретация на «Cest mon homme»“^[70]. Този път вече пианистът трябваше да промени позата си и да акомпанира песента, която Биби Андерсен по-скоро изрецитира, отколкото изпя, с двусмисления глас на двуполово растение. Залата настойчиво искаше това възбуждащо въображението зрелище да продължи, ала професионализмът на певицата бе безпощаден. Раздаде целувки и щастливи ръкомахания и изчезна, мигновено, докато пианистът заглушаваше нестихващите възгласи „бис“ с бързи и бодри заключителни акорди. Острата бяла светлина заслепи очите, изведнъж стана неуютно и у посетителите се породи желание да се измъкнат по-бързо.

— И утре е ден — промърмори Шуберт, който се опитваше да улови погледа на Рекасенс, за да му прати помирителна усмивка.

— Още един гаден ден.

Вентура не изчака останалите мнения, слезе по стълбите към подиума и оттам започна да наблюдава как публиката се разпръсва и как около министъра и Дория се образува тълпа от желаещи да им стиснат ръката. Видя как Шуберт се присламчва към Рекасенс, прегръща го и после разменя любезности с министъра, последно ръкостискане, нова покана в министерството в Мадрид, последно остроумие на Шуберт, което разсмива цялата компания, а министърът внезапно изоставя свойския тон, за да приеме деловито изражение — вече не обикновеният човек, а слугата на културата се приближаваше към Дория.

— Винаги на ваше разположение, маестро.

— Ще се възползвам. Рано или късно.

— Хареса ли ви спектакълът?

— Трансформизмът трябва да е ужасяващ и перверзен, само така придобива поетичен смисъл.

Министърът остана доволен от порцията Дориева поетика, още веднъж предложи услугите си и се отдалечи през опустялата зала към изхода. От вратата Мерсе, Жоан и Шуберт махаха на Вентура да побърза, но той сякаш изчакваше да види какво ще прави пианистът, който все още седеше пред пианото и разпалваше стара, натъпкана с тютюн лула. Някакъв журналист, тръгнал на лов за среднощни сентенции, поднесе малък магнетофон към устните на Дория.

— Какво е еротизъм ли питате? Пищна церемония в мръсно подземие.

— Вярно ли е, че сте замислили да превърнете „Жар-птица“ на Стравински в дванайсетина пасодобле?

— Толкова, колкото се поберат в дългосвиреща плоча. Така ще възвърна на Испания това, което й принадлежи, защото голямата руска музика от началото на века не би съществувала без пасодоблето.

Останалите в залата любопитни посетители слушаха и се смееха. Но Дория оставаше сериозен, отговаряше като робот, способен да съставя колкото сложни, толкова и двусмислени изречения, и крачеше към подиума, откъдето пианистът и Вентура наблюдаваха зрелището, разделени от изпълнено с мълчание пространство, което никой от двамата не желаеше да наруши. Старецът от време на време поглеждаше косо към този странен, уморен и със сенки под очите човек. Вентура очакваше някакво тайнствено събитие или разкритие, което да дойде от самия него, от стареца или може би от Дория, величествено спускащ се по стълбите, обгърнат от звездно сияние, което само Вентура и пианистът виждаха.

Дория забави крачка и предпазливо се приближи към пианиста, сякаш за да не наруши вглъбения му и обвит в дим покой. Спря се на два метра разстояние в знак на уважение към малкото пространство, което служеше за убежище и отдих на стареца.

— Браво, Алберто. Отлични паузи.

Пианистът затвори очи и остана така, докато Дория мина покрай него и се отправи към вратата, следван от придружителите си; неколцина посетители, които чак сега го бяха разпознали, сочеха с пръст към него, а трима души го помолиха за автограф. Тогава старецът отвори очи и се загледа във виещия се от лулата дим. От пулта два пъти изгасиха и запалиха осветлението в залата и пианистът се обърна към пианото, старателно прибра нотите, подреди ги и ги пъхна в малка картонена папка с избелели червени връзки. Шуберт дръпна Вентура за ръката.

— Какво чакаш? Програмата завърши.

— Мина Дория и каза: „Браво, Алберто. Отлични паузи“. Какво е имал предвид?

— Сигурно се познават. Може да го е занасял. Я виж ти. Паузи. Че какви ти тук паузи.

— Или може би го е казал за изпълнението на Момпоу.

— Може.

Побутван от Шуберт, Вентура мина през шпалир от прозяващи се келнери и излезе навън. Нощният хлад го блъсна в лицето. На улицата стояха Жоан и Мерсе, които току поглеждаха часовниците си.

— Най-после. Какво стана с теб?

— Беше се зазяпал в пианиста си.

— А Ирене и Делапиер?

— Делапиер изчезна набързо подирите на някоя млада плът, а Ирене е ей там.

Седнала на тротоара като презряло русо цвете, уморено от алкохола и времето, Ирене им се усмихваше и протягаше към тях разперената си длан.

— Загърни се — препоръча Шуберт на Вентура, който се запъти към Ирене.

Почувства как студът пронизва гърдите му и той вдигна реверите на сакото си, сетне пъхна ръце в джобовете. Потърси чисто място на тротоара и седна до Ирене. Прегърна тялото й, лъхащо на лимон и шампанско, а тя се сгуши като под одеяло и се притисна до недостатъчно топлото тяло на мъжа.

— Вентура, обичам те.

Извади ръка от джоба, за да я погали по бузата, и усети на ръката си дълга целувка и няколко капки сълзи.

— Много съм пияна, Вентура.

— Шуберт те чака.

— Да почака. Знаеш ли какво ще направи някой ден Шуберт с мен? Ще ми каже — не искам повече да те виждам. Ще го направи, когато стана на четирийсет, и ще тръгне с някоя от ужасните си ученички, които слушат със зинала уста всичките му глупости, дето дрънка, а аз ще съм възрастна учителка в някое предградие, принудена да обиква всяка година по стотина деца, всяка година сто, още сто и още сто, и да търпи тъпите събрания и съвети със също толкова тъпи учители, стари и скапани като мен. Ти знаеш ли какво се приказва по учителските съвети?

— Нали съм бил учител. Преди време.

— Ти беше по-различен.

— Бях по-различен.

— И сега си по-различен. Винаги съм обичала да те слушам, като говориш, още от времето, когато ни „обработваше“ в университета. Нали така се казваше? Спомням си деня, в който ни обясни прехода на количеството в качеството и използва за илюстрация един малък труд на Сартр.

— Господи! Непременно ли трябва да се върнем към Адам и Ева?

— Нима сме мечтали за тая гадост наоколо?

— Не. Но не е чак толкова зле.

— Гадост.

— Тони Фисас има бляскаво бъдеще. И Жоан. И Мерсе.

— Тони си отиде. Той избяга навреме. А Жоан и Мерсе могат да си заврат където искат всичко онова, което притежават. Само за децата им завиждам. Шуберт е виновен. Не иска да има деца от мен.

— Нито пък от друга.

— Другите не ме интересуват. Казва, че днешните деца нямало да доживеят до старини. Мислиш ли, че това може да е извинение?

— Зависи.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, Ирене, не.

— Срамните и мръсни работи се вършат в клозета. — Беше жизнерадостният глас на Шуберт, който прекъсна милувките на Вентура.

Ирене понечи да отблъсне Шуберт, но накрая се съгласи да й помогне да се изправи и тя застана лице в лице със своята половинка; внушителна, разчорлена, разгорещена, по-висока с половин педя от него, тя го прегърна в знак на притежание, запечатано с канибалска целувка. Вентура стана, но щом се озова във вертикално положете, нощта сякаш се стовари върху му и той се подпря на Жоан, за да не падне.

— Какво ти е? Хайде, ще те закараме до вас. Колата ни е на паркинга на „Панамс“. А тези ще ги оставим, тъкмо се сдобряват.

— Луиса сигурно те чака вкъщи.

— Не. Отивайте си. Добре ще ми се отрази да повървя пеша.

— Довиждане, Шуберт! — извика Жоан с надеждата, че така ще избегнат дългото сбогуване, но Шуберт се откъсна от Ирене и ги попита слисан:

— Нима си тръгвате? Ей така?

— А как си тръгва човек?

— Няма ли нещо да се уговорим?

— Ще си позвъним — каза Мерсе и с пръст нарисува във въздуха диск на невидим телефон.

Помахаха с ръце и поеха нагоре по Рамблас, извръщайки се от време на време с усмихнати лица, търсещи щастлив край за срещата. На известно разстояние едва не се блъснаха в една жена. Спряха се. Размениха поздрави и шушукания, сетне продължиха, а жената прекоси платното и се отправи към Шуберт, Ирене и Вентура.

— Това е Луиса.

Луиса се приближи към Вентура и го хвана под ръка.

— Време е да се прибираме.

— Да вървим заедно нагоре по Рамблас.

Вентура упорито завъртя глава.

— Трябва да завършим обиколката. До морето.

— По това време?

Ирене подкрепи предложението на Вентура и се обърна с лице на юг, където оловното небе се снижаваше над статуята на Колумб и притискаше пристанищните постройки и закотвените кораби. Вратата на „Капабланка“ се отвори и по уличката забързано закрачи пианистът; дребното му тяло бе приведено, сякаш за да преодолее съпротивлението на студения нощен въздух. Белоснежният шлифер и шалчето почти скриваха фигурата и лицето му; той мина край четиримата и ги погледна боязливо, като че нищо добро не можеше да се очаква от тях.

— Лека нощ, маестро — каза Шуберт и се поклони тържествено.

Но пианистът, изглежда, не го чу. Слезе от тротоара, огледа се, за да се убеди, че платното е пусто, и тръгна по средата на Рамблас, собственик и господар на булеварда, изоставен на последните любители на нощния живот, на спящите сред чували и вестници бездомници, на мигащите лампи на далечна патрулна кола. Белият шлифер на пианиста изчезна от погледа им зад табелите на „Панамс“ и Вентура въздъхна — всичко на света има край.

— Каква беше тая твоя история с пианиста? Разкажи и на нас, да се посмеем.

— Беше като оцелял от някакво нещастие.

— Като всички, които не са умрели от рак или инфаркт около шейсетака.

— Нямам това предвид. По-скоро оцелял след някакво душевно сътресение.

— Искаш ли да ходиш до морето, или не?

В гласа на Луиса звучеше нетърпение и двамата мъже закрачиха след жените, вслушвайки се в разговора им за предстоящото ежедневие.

— Имам още петдесет класни за поправка.

— Аз утре цял ден съм по анкети, след това трябва да заведа Вентура на лекар.

Двамата мъже не говореха, но Шуберт си блъскаше ума и обмисляше заключителната реч в оправдание на случилото се.

— Вече имам представа какви ще бъдем всички към две хилядната година. Фисас ще дойде още веднъж от Щатите, за да получи в Барселонския университет званието „доктор хонорис кауза“ или нещо от сорта. Ирене ще е станала директорка на училище, кой би повярвал, аз и петак не бих дал за нея като преподавател. Жоан ще се е издигнал в съветник по нещо — той просто е създаден за каталонски министър. Може би и аз ще съм се закрепил някъде, не в образованието, разбира се, в някое издателство, или може би ще се заема с изучаването на видеосистемите — напоследък доста ме интересува приложението им в издателското дело. Делапиер или ще е станал най-сетне известен актьор, или ще си бъде все така посредствен, но женен за холандец.

— Защо женен и защо за холандец?

— Хората като Делапиер винаги се женят за холандци.

— А Луиса?

— А, да, Луиса…

Ала на Шуберт идеите му се бяха изчерпали, преди да е свършило хилядолетието, а и за да избегне отговор на въпрос, който ме касае, ускорява крачка, настига жените, казва им нещо, което ги оживява, обръща се към мен.

— Тичай, Вентура. Морето чака. Трябва да стигнем до края.

Може да е и зрителна измама, но Вентура би казал, че нагоре по Рамблас, вече доста далече, развяващият се бял шлифер на пианиста все още сочи на север. Пианистът обаче не следва тази посока. Като стига до улица Оспитал, той напуска платното на Рамблас, сякаш нозете му са предусетили гордиевия възел на ескиза на Миро, изобразен на паважа, и навлиза в улица Оспитал като в тъмен и безлюден проход. Пианистът върви все по-бързо, състезавайки се със себе си, със същия пианист, който и вчера, и онзи ден е вървял по този път. Декор от порутени стари постройки и живописна бедност, който за пианиста е просто път, водещ към площад Падро, където статуята на света Еулалия самотно стърчи над проядения от ерозията фонтан. Щом стъпва на улица Ботеля, пианистът изважда от джоба на шлифера си огромен ключ, отключва вратата, открехва я, влиза, отново я заключва и се изкачва по стръмната тухлена стълба с дървени перила, помагайки си с лакти — единия на перилото, другия на пропитата с влага стена, от която се ронят парчета вар. Поема си дъх в мрака на стълбищната площадка, с ръце опипва вратата, докато намери отвора на бравата, и вкарва едно ключе в процепа. Жилището разтваря пастта си и отвътре се разнася дъх на бавно гниене. Пианистът затваря вратата внимателно, както би затворил пианото си, и запалва лампата, която осветява антре-склад с контузена в едното рамо закачалка, прокарани по стената електрически жици, конзола от някаква мебелна гарнитура в ориенталски стил и купища вестници, вързани с канап. Върху конзолата олющена порцеланова Диана сочи с лъка си към тъмен като тунел коридор.

— Тереса. Тереса. Аз съм.

Загасва лампата в антрето и запалва осветлението в коридорчето. То е облепено с репродукции, изобразяващи капители на коринтски колони, ливади, езера, водни лилии, водни птици, а между две колони — отворена врата, от която долита леко стенание като на мъничко животно. Ала светлината разкрива широко колкото железния креват женско тяло, напъхано в избеляла кафява нощница и проснато върху двоен дюшек, голи, едри като бедра ръце, бели коси, обрамчващи старо подпухнало лице с две цепки вместо очи, в които единственият белег за разум е болката. Очите са разпознали мъжа и стоновете зачестяват.

— Аз съм, Тереса. Дойдох си.

Потрошени кукли върху дървен сандък, бюст на Шопен, протъркани като болни кожи плюшени пердета, които пианистът дръпва, за да отвори прозореца и да пропъди лекото зловоние.

— Ето идвам. Сега. Върнах се колкото се може по-бързо.

Мъжът се обръща и с привичен поглед обхожда слонското туловище от върховете на втвърдените виолетови нокти на краката до неспокойната глава, която се люшка при всеки стон. До леглото, на табуретката, лежи порцеланова подлога, а на малък, покрит с кретон фотьойл без един крак са натрупани пакети с марля. Съблича шлифера, сакото и остава по жилетка — малко тяло, завършващо с плешива остра глава. Размахва ръце, за да се ободри, и отива в банята, където нащърбената клозетна чиния е прикрита от разяден от влагата дървен капак. Сваля легена от пирона и взема една стара изсъхнала гъба, поставена на перваза на гледащото към вътрешния двор прозорче. Напълва легена, пуска гъбата в люлеещата се вода, връща се обратно в стаята, откъдето се носят жални стонове. Някъде наблизо невидим часовник отброява четири удара и клепачите на пианиста се затварят, сякаш е забравил нещо.

— Първо ще те измия и после ще ти дам хапчетата — казва той на неподвижно лежащото тяло.

Слага легена върху дюшека, хваща долния край на нощницата с две ръце и я тегли, като заобикаля леглото и се насочва към възглавницата. Платът бавно оголва тялото на жената, подутите слонски крака, зачервени, с кори на замърсени рани или засъхнали нечистотии, заприличали на рани, огромни като пелени гащи, пълни с марли, изпражнения, вкиселена урина, топлина на навеки обезкосмени срамни части, корем като мех, целият в струпеи и ивици от нечистотии, които са се стичали по оскъдните наклони към разнебитеното легло. Платът спира свенливо върху гърдите и ръцете на пианиста хващат гащите за ластиците и ги смъкват, като откриват пропитите с изпражнения парчета. Разнася се смрад, която почти не променя невъзмутимото изражение на мъжа. Внимателно маха превръзките, за да не се разлее съдържанието им, и ги пуска в една поцинкована кофа, където падат с лек плисък. С гъбата попива последните нечистотии по кожата, като я докосва леко, грижливо, за да не нарани възпалените места. Изплаква гъбата, сетне я накисва добре и почиства без страх ставите на неподвижното тяло, докато водата се стича върху найлона, който неизменно подкрепя операцията. Почистил телесата, пианистът ги попива с хавлиена кърпа, още ухаеща на сапун „Ено де Правия“ — преди да се разболее, Тереса винаги бе слагала парченца от този сапун между бельото и пианистът продължава да прави същото като спомен от минало.

— Нали си по-добре? Нали?

Сега в ръцете си държи тубичка с крем, която най-после пуска съдържанието си по пръстите и те го размазват с чувствителните си връхчета по болезнената кожа, без да пропускат нито едно кътче, където се е укрила болката. На подпухналото лице на жената се появява изражение на покой, стенанието сега е едно благо ръмжене, а цепките на очите се отварят и се виждат сини зеници на счупена кукла.

— Нали си по-добре? Нали наистина си по-добре?

Поставя безжизнените ръце на възглавницата и издърпва нощницата над гърдите, прилични на два корема с вдлъбнати пъпове, а сетне през главата. Хвърля смачканата нощница на пода и от гардероба изважда друга подобна дреха, но синя.

— Ще ти сложа синята. Нали повече я харесваш?

Вените на китките му се издуват, кръвта нахлува в лицето му, докато се мъчи да надене нощницата, най-сетне успява и пада изнурен върху жената. Долавя уханието, което сега излъчва планината от плът, и лежи така, за да си възвърне нормалния ритъм на сърцето. Изправя се и сяда на леглото, взема бурканчето с лекарство, изважда четири хапчета и ги пъха едно по едно в полузатворените устни, сетне излива половин чаша вода в тайнствената пропаст на нямото тяло. Жената вече не стене, само учестено диша и мига с клепачи.

— Сега ще ти прочета новините, а ти се опитай да заспиш.

Пианистът отива за вестника, който носи в дълбокия джоб на стария си шлифер, и се връща вяло, сякаш жизнените му сили са на изчерпване. Отново сяда на ръба на леглото.

— „Шулц уверява, че Съединените щати възнамеряват да възобновят конструктивните преговори с Никарагуа. През януари Фелипе Гонсалес е връчил на Пужол официален доклад за Каталонската банка. Министър-председателят на Южна Африка се е срещнал вчера с Маргарет Тачър по време на краткото си посещение в Обединеното кралство. Жената на Сахаров е изказала опасения за здравословното състояние на съветския дисидент. Ирландия посреща Рейгън с протести срещу политиката му в Централна Америка.“ Спиш ли?

Едно прибързано, нетърпеливо изръмжаване.

— Не се вълнувай. Ще ти чета, докато заспиш. „Комисията, която разследва съдбата на безследно изчезналите в Аржентина, приключва своята работа. Норвежкият пацифизъм съжителства с НАТО. Гонсалес твърди, че не всички процеси в автономните области ще протекат еднакво, макар че и едва ли ще има седемнайсет различни модела.“ Тереса?

Покой е обзел тялото, дишането е станало равномерно. Пианистът сгъва вестника, навежда глава над смачканата в ръцете му хартия, мисли или чака жената да заспи дълбоко, сетне става, поглежда лицето й, наблизо часовник отмерва пет часа, той излиза от стаята, тръгва в посоката, откъдето са се чули ударите на часовника, отваря вратата и лампата осветява малка стаичка, в която времето отдавна е спряло — дървени етажерки, с плътно наредени книги, репродукции на „Мадона“ на Мунк^[71] и на „Табаринският бал“ на Руо^[72]; до стената — пиано „Шимел“, над което виси карта на каталонските страни^[73] и на предполагаемата „Икария“ на Фурние, издателство „Карт Тарид“, Париж, 1935 г. Върху пано от корк — пожълтели изрезки от вестници, снимки от „Ла Вангуардия“; Луис Дория в различни години, награди, премии, изпълнения в Обединените нации, в двореца „Пардо“, пред Шарл дьо Гол в Залцбург, няколко статии; „Луис Дория: музиката вече не е проститутка. Да живее свободната любов!“ Пианистът сваля сгъваемо, предварително застлано ниско легло. Двоуми се, решава да се върне обратно, разтребва мръсните дрехи и приготвя всичко необходимо за сутрешното измиване. Сетне взема легена, напълва го с вода и го слага на газовата печка. Зад прозореца, съвсем наблизо отсреща, има друг прозорец, а там — други хора със своите сънища, хора стари като тях или твърде млади, толкова млади, че лицата им все още не са заели място в паметта на съседите. Стопля вода в едно канче и я излива в легена. Занася легена в стаята си и от един рафт взема парченце зелен, ухаеш на свежо сапун. Навива ръкавите и дълго като хирург мие ръцете си до лактите. После — лицето. Събува се. Поставя легена на пода и в сапунените води потапя измъчените си, възлести, подобни на лозници крака. Пианистът блажено затваря очи и като ги отваря отново зърва отблясъка на зората върху фасадата отсреща, надписа на аптеката, чува ръмженето на първия автомобил. Вдясно вижда гневното лице на Луис Дория под друго заглавие: „Испанската музика — това съм аз“. Отпуска се в креслото, покрито с дантелена калъфка на облегалката, и се унася, а устните му в просъница проронват:

— Le cadavre exquis boira le vin nouveau.^[74]