Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: От Омир до Еврипид

Издание: Второ издание

Издател: Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: Учебник

Националност: Българска

Печатница: Печат „Полиграфия“ АД — Пловдив

Излязла от печат: септември 1993 г.

Отговорен редактор: Младен Влашки

Художник: Бисер Дамянов

Коректор: Емилия Маринова

ISBN: 954-423-045-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1459

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Общи проблеми на старогръцката литература

Старогръцката литература има приблизително двухилядолетно развитие. То се разделя условно на три големи периода — т.нар. микенско време във втората половина на второто хилядолетие пр.н.е., когато литературата съществува устно, бляскавата епоха между 9 и 4 век пр.н.е., започваща с поемите на Омир и завършваща с диалозите на Платон, която наричаме условно класическа литература, и цялото по-късно време на елинизма и римската епоха до края на античността (5 век на н.е.). По стара традиция учебната програма включва разглеждането на големите поетични произведения на класическата литература — Омировия епос, трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид. Добавят се и достигнали до нас откъслеци от поезия на великите лирици от 6 и 5 век пр.н.е. Дори тези превъзходни поетични творби не дават точна представа за класическата, а още по-малко за цялата старогръцка литература. Но те са достатъчни в този смисъл, че за времето от 9 до 4 век пр.н.е. старогръцката литература е наистина преди всичко поезия.

 

 

Идейна и естетическа характеристика на класическата старогръцка литература. Преди да пристъпи към конкретно тълкуване на Омировата „Илиада“ или Софокловата „Антигона“, учителят по литература се нуждае от по-осъзната представа за общите идейни и естетически тенденции на класическата старогръцка литература, за принципите на тогавашното изкуство. Само така би се избегнала най-честата грешка в хода на анализите — отнасянето на общите мирогледни или стилови особености на определен жанр или на цялата епоха към творческите намерения на твореца. Ето един пример. Пластичността, изразяването чрез езика на човешкото тяло става тенденция на елинския класически стил поради особената представителност на скулптурата в системата на тогавашното изкуство[1]. Можем да говорим за пластичност в атическата трагедия, по друга линия можем да говорим за архитектоничност. И двете черти обаче е редно да разбираме обективно, като прояви на обща за времето стилистика, а не като резултат на определено авторово намерение.

Да дадем още един пример. В петвековното литературно развитие от Омир до Еврипид се откриват редица основни постоянно повтарящи се теми, които следват и са израз на основни идеи на общественото съзнание на епохата. Такъв характер има общият за цялото време мотив за съдбата, за една принципна зависимост на човека от висша в много случаи неведома сила. Мотивът се явява и в краен фаталистичен, но и в други по-умерени варианти. Според един род социологични обяснения той се извежда от обществения факт на ограничената свобода на личността в условията на тогавашното робство, обясняван е и с живота в затворената общност на гръцкия полис. Независимо от обяснението мотивът за съдбата е един вид художествен императив за старогръцката класическа литература.

Друго подобно общо място за тогавашната литература е мотивът за засегнатата чест на високия герой и произтичащите от това действия за нейната защита или за съответно възмездие. Няма значение дали мотивът се развива от Омир или от живелия няколко века по-късно Софокъл. Той произтича от един общ идеен свод, поддържан и от митологическите фабули, но и жив в съзнанието на хората от онази епоха. Творците получават в готов вид този свод и всъщност това е тяхната обществена задача — да му осигуряват живот чрез все нови и нови вариации.

Дадохме само примери. Не е възможно да изложим тук всички подобни случаи. За да не се греши, достатъчно е учителят да бъде по-предпазлив в оценките си и да помни, че в древните литератури по-често отколкото в съвременните се срещат трайни традиционни идеи, мотиви и сюжети.

Какво по-специално може да се каже за особеностите на старогръцката класическа литература от социологическа гледна точка?

Преди всичко тя не се е разбирала като достатъчно обособено явление, както разбираме съвременната литература, стояла е в по-тясна връзка с другите изкуства и науката, а и със самата жизнена дейност. Историческите съчинения на Херодот и Тукидид например имат в известна степен характер на художествени произведения, а поемата на Хезиод „Дела и дни“ дава напътствия на селския труженик как да живее и да води своите дела. В тази епоха литературата е не само нещо сериозно, но и непосредствено полезно. Изобщо изкуството е един вид обществена дейност, в която участвуват всички. Спартанската хорова лирика, поезията на Тиртей и Алкман възпитава, внушава определени чувства и подтиква към действие. Атическата трагедия също е мащабно обществено „мероприятие“, което силно напомня във външната си форма народното събрание от времето на Перикъл.

Към това се добавя фактът, че литературата в тази епоха се преживява колективно и съществува за някакъв колектив. Дори когато писмеността става достъпна и се появяват книжарници, където може да се купи екземпляр от Софоклова драма, атинянинът продължава да общува устно с литературните текстове, да ги слуша и да чете на глас. Творбите се създават за изпълнение, а не за четмо в уединение.

До 4 век пр.н.е. не съществува читателска публика, нито литературни критици и специалисти по литература[2]. Публика, консуматор и ценител е по-малък или по-голям човешки колектив, често целият народ. Това е основата за демократичния характер на старогръцката класическа литература и изворът на нейната обемна идейност и монументалност. Затова в нея липсват дребната тема и детайлирането. Класическият автор намира лесно хармонията на произведението с неговото обществено предназначение.

От друга страна, човекът на онази епоха — както консуматорът, така и творецът, не познават понятията „прогрес“ и „съвременност“[3]. За тях настоящето не е по-съвършено от миналото. Затова не съществува и проблемът за тематичната оригиналност на творчеството. Поетите заемат един от друг не само сюжети, но дори готови стихове. Сюжетът не омръзва, ако новото тълкуване буди интерес. Тенденцията към тематична оригиналност се поражда с упадъка на класиката. Еврипид вече търси странни сюжети и такива версии на вече използувани фабули, които да не са познати и които по-точно отговарят на творческото му намерение.

Свързано с изпълнение, литературното произведение на онова време почти винаги носи белезите на състезателния характер на древния културен живот[4]. Литературата се изпълнява на спортни и музикални празници и се съпровожда от раздаване на награди. Това също е знак за изразената социалност на литературата в класическата епоха. Художествената творба не се създава за наслада и съзерцание от едного. Тя е пряка форма на общуване в рамките на колектива. Дори най-интимните пасажи на старогръцката класическа литература са диалогични. И в лириката поетът винаги се обръща към събеседник. Същото се отнася и за музиката. Старогръцката музика съществува неотделимо от поетичния текст и от танца. Тя е възпитателно и дори лечебно средство, обединява и движи емоциите на човешки колектив, а не на самотен статичен слушател.

Понеже общува предимно устно, човекът на онова време има тънко чувство за език и за образ. Това обяснява словесното обилие и висока образност на класическата литература. Този особен вкус към езикови нюанси се култивира от обществения начин, на живот, в който говоренето и изразяването са нещо важно и положително, както и от музикално-литературното образование на младите елини. Но той се постига и поради факта, че образованието тогава е предимно паметно. Младите хора просто учат наизуст Омировите поеми. Вкусът към езика допринася не малко за хармоничността на културата на човека от това време, което е и едно от неговите предимства пред съвременния човек.

 

 

Старогръцката класическа литература и митологията. Най-специфичната черта на старогръцката класическа литература е връзката с митологията. Както отдавна е забелязано, тази връзка е двойна — старогръцката литература израства на почвата на елинската митология, а от друга страна постоянно черпи сюжети и теми от нея[5].

Не малко литератури се развиват на основата на някаква митология и фолклор. Но връзката между елинската митология и старогръцката литература има класически характер. Случва се така, че елинската митология преминава през няколко етапа, достига зрелостта на т.нар. антропоморфен стадий и постепенно се превръща в литература. Класическото в случая е, че както вече оформилата се литература продължава да бъде в някакво отношение митология, така и митологията преди това носи белезите на литература и изкуство. Показателно е сравнението с митологиите на Древен Египет и Индия, които също стават почва за развиването на някакво изкуство и литература. Но още в зародиша си мистични и затворени, те херметизират формите, които подхранват по-късно. Техният плод е ограничен в религиозната литература.

Въпреки вътрешната връзка между елинската митология и старогръцката литература, нужно е да различаваме митологията като набор от сюжети в литературата от това, което представлява тя в устната традиция на първобитното общество. По версиите на един мит в класическата литература само се досещаме за формата и функцията на древното устно предание[6]. Така че, от една страна, митологията е помощен арсенал от фабули, мотиви и образи за старогръцката литература, особено свързващо звено между настоящето и миналото, необходимо поради силното чувство за традиция и липсата на интерес към актуалността. От друга страна, като феномен на първобитното обществено съзнание митологията е един вид образен мироглед и същевременно форма на действие, опит по магически начин със заклинанието на разказа да се подчинят или умилостивят нейните сили на световното цяло.

Още древните хора се питат за първоначалния смисъл на митическите образи, мотиви и фабули, независимо че ги използуват като художествен материал и влагат в тях нов смисъл. Философите стоици смятат, че митическите образи и сюжети са алегории, които крият важно знание за световния ред. Писателят Евхемер от 3 век пр.н.е. вижда в митичните предания за богове и герои форма за увековечаване на паметта на велики личности. Според него титанът Прометей е съществувал реално като астроном, наблюдавал звездите от висока скала и научил хората да добиват огън.

В съвременността разбирането на старогръцката митология първоначално не се отличава по същество от подобни антични теории. В началото на 19 век например получава разпространение теорията на немския учен Кройцер, според която жреците в първобитното време изказвали в символна форма своите важни заключения за света. С течение на времето философският смисъл на митовете ставал непонятен и те се превръщали в причудливи разкази.

В средата на 19 век благодарение на достиженията на сравнителното индоевропейско езикознание най-напред става възможно да се проследят общите коренни връзки на названията на редица божества и герои в широкия индоевропейски ареал. В края на века с развитието на историческата наука и етнографията се оформя постепенно и научното разбиране на старогръцката митология. В трудовете на Бахофен, Морган, Фрейзър, Тейлър на базата на конкретен сравнителен етнографски и литературен материал към митологията започва да се подхожда все по-аналитично.

Този процес продължава в 20 век. Особено съществено научно постижение в науката за митологията е различаването на наследените от дълбокото минало митове и митически образи от проблематиката на митологичното съзнание. То има определени принципи, които се откриват не само в древния митологически материал. Говорим и за форми на съвременна митология, а и изобщо всяко художествено реагиране, което смесва отношението на реагиращия с обекта на реагирането, може да се смята за митологично.

Един от основните белези на митологичното реагиране например е придаването на особено значение на някакъв начален момент[7]. Оттук и необходимостта митологично реагиращият да се приобщава към този момент посредством ритуално действие. За подобна реакция може да се говори и при съвременната политическа идеология, и при някои болестни душевни състояния. Както за тях, така и за митологичното реагиране в митологията е характерна една изключваща постъпателното време представа, според която настоящето зависи от миналото и е просто негово повторение.

Повечето стари разкази в гръцката митология представляват важни случки модели, от чието повтаряне зависи устойчивостта на света. Героите на тези разкази са без историческа основа. По-късно митическите разкази започват да попиват и действително станали събития и исторически лица, които скоро се митизират. Това смесване продължава до края на античното време, с тази разлика, че по-късно става дума за събития и лица, чиято историческа достоверност е доказуема. Днес е невъзможно да знаем какви исторически лица са се претопили в образа на Ахил от Омировата „Илиада“, но разпознаваме в разказите за Александър действителното историческо лице от наслоенията на митически мотиви, които го смесват с Херакъл.

Така че е нужно да различаваме митологичното реагиране и неговите принципи от самата митология. Митологията е традиционна система от образи, мотиви и сюжети, устойчива нереалистична система за виждане на света и същевременно език, на който се изразява новият опит. Подобни цялостни образни системи се развиват предимно в древните общества, особено в първобитното време.

Митологията по принцип отрича историята, но тя е по същество скрита и превърната история на етапите на първобитното мислене. Създаван бавно в течение на хилядолетия на устна основа, митологическият разказ е резултат на сложно натрупване на пластове от различни епохи. Но те не изглеждат отделими, както са натрупванията в един древен разкопан град, а са смесени в безвременна конструкция, запазваща значението си независимо от променящите се исторически обстоятелства.

Много често нелепите моменти в един митологически разказ издават неговия скрит исторически смисъл. Наивната повърхност на разказа за раждането на Зевс например крие по странен начин отразени огромни по обхват епохи на първобитния мирогледен опит.

Върховното божество Кронос поглъщало децата си от страх пред предсказанието, че негов син ще го свали от власт. Когато се родил последният му син Зевс, Рея повила объл камък и измамила Кронос. Богът погълнал камъка, а Рея дала да отгледат Зевс на остров Крит, където се случили много неща, но между другото веднага щом проходил, малкият Зевс изгубил пъпа си. По-късно той се вдигнал на бунт срещу тираничния си баща, победил го с част от титаните и го накарал да повърне погълнатите до неговото раждане братя и сестри. Победеният бог повърнал най-напред облия камък, който поставили в Делфи и започнали да почитат като пъпа на земята. След това Зевс се възцарил на Олимп.

В мита за победата на Зевс над Кронос образите и особено неразбираемите мотиви носят определено историческо съдържание. Малкият Зевс изгубва пъпа си, за да се отрече по този начин връзката с майката и сам да стане начало, все едно че не е бил роден. Така символно мъжът прогласява своите особени права в един период на мислене, като си приписва дори женската функция на раждането. (Според един митически разказ Атина се ражда направо от главата на Зевс.) Това, че облият камък, повърнат от Кронос, е поставен в Делфи и почитан като пъпа на земята, разкрива образното присъствие на друга голяма епоха на първобитното мислене — времето на обожествяването на предмети, т.нар. фетишизъм. На свой ред обожествяването на животните, т.нар. тотемизъм присъствува в мотива, че боговете могат да се превръщат в животни. Зевс се превръща в бик, в лъв, дори в бръмбар, Дионис — в пантера, но и в растения като бръшлян и лоза[8].

Изглежда по-ранните форми на божеството като предмет, растение и животно в по-късния стадий на мислене за света, когато божествените сили приемат човешки вид, се превръщат в атрибути на бога. Минават векове, докато митологията достига до антропоморфната представа за бога. Именно тогава народното въображение създава образите на прекрасните олимпийски богове, представата за централизираната власт на Зевс и героите, които унищожават грозните чудовища и дават на смъртните благата на цивилизацията. Всичко това е символен израз на опита на човека от късното родово общество, който вече произвежда и създава по-активно обстоятелствата на своя живот. Натрупания опит и наблюденията си той оформя и в общи понятия, достига и до представата за единството на света, която по странен начин е отразена в олимпийската божеска система.

Така че като активен мироглед, общ инструмент за мислене и действие митологията е присъща за родовото общество. По-късно тя се съпровожда от други реалистически форми на мислене и реагиране, както и от други нереалистически начини на изразяване, които приличат на митология. Интересен и сложен е този процес на демитологизиране и ново митологизиране на традиционната старогръцка митология в хода на античната култура. Чак след класическата епоха тя започва бавно да губи митологическата си функция и да се превръща в арсенал от сюжети, обслужващи художествената литература.

Естествено в един дълъг период от време тя е едновременно и митология, и литература. Затова е трудно да решим дали боговете в „Илиада“ на Омир са обикновен паралел на човешкия свят, или имат важна идеологическа и в този смисъл митологическа функция. Истината е, че те са и едното, и другото — вземат онези важни решения, за които хората нямат все още достатъчна самостоятелност. Тази им функция е религиозна и следователно митологична. Но що за върховно божество е Зевс, щом може да бъде измамен от Хера, която го съблазнява и приспива на планината Ида. В този случай надделяват изображението и изкуството. В Омировия епос вече е започнал процесът на преобразуването на митологията в литература.

В зората на голямата класическа епоха гъркът вече чувствувал нужда да внесе порядък в многобройните версии на митовете, към които се отнася сериозно, без да разбира техния смисъл. Израз на тази нужда е поемата „Теогония“ на Хезиод. Но така или иначе митовете значително се отдалечават от първоначалната си форма и смисъл, защото литературата ги използува все по-свободно, а и пластичният дух на елинските митове сам дава простор за творчество.

Но, разбира се, отношението към мита в класическата старогръцка литература зависи във висока степен от жанра, в който се твори, и по-малко от личната позиция на автора. Примерно лириката е по-немитологична от атическата трагедия. А и атическата трагедия, колкото и задължителен да е за нея митическият сюжет, следва определена жанрова постановка при избора на традиционни митологически сюжети. В своята „Поетика“ Аристотел подчертава, че трагедията се ограничава в кръга на предания за трагичните събития в няколко царски рода[9]. От друга страна, са налице много примери за оригинално тълкуване на традиционните митологически мотиви. Есхил прави от титана хитрец Прометей възвишен герой човеколюбец, Софокъл кара Едип да се самоослепи, Еврипид — Медея да убие в гнева си своите деца.

Съществена е обаче разликата между свободата, с която античните трагици приспособяват митичните сюжети към своето време, и свободата на съвременните тълкувания на антични митологични фабули. „Троянки“ на немския експресионист Франц Верфел или постановката на „Антигона“ на Бертолт Брехт имат абстрактно, умозрително отношение към класическия сюжет. Той става инструмент за по-леко представяне на иначе ясни идеи. Античният мит в 20 век внушава, че те са отколешни, така се придават огромни времеви измерения и обемност на една иначе немитична проблематика.

Докато връзката на сюжета на атическата трагедия с мита остава във висока степен органична. Промените не свеждат мита до външна служебна форма за пренасяне на идеи. Той пази митическата си функция, като разказва за събития, реални за тогавашния зрител, който смята, че са станали действително, втори път, значителни поради своята древност, трети път, актуални поради своята примерност и възвишеност. Новото митическо усещане на света от времето на атинската демокрация, което лежи в основата на атическата трагедия, се среща с митическия дух на древния митологически сюжет, актуализира го и свързвайки се органично с него, води до възникването на литературна форма, която остава с единия крак в митологията. Така опитът на старото помага да се постигне една нова цел.

От това става пределно ясно за какво служи митологията на литературата на старогръцката класика. Най-общо казано, в старогръцката литература се гледа нереалистично на света[10]. Поради особената нагласа на мирогледа на обществото в онова време то не може да изрази в художествена форма своя свят непосредствено, не може да възприема своята съвременност. Затова с помощта на традиционните митологически образи и сюжети старогръцката класика изразява обществената актуалност в безвременен всеобщ вид, като представя най-общите страни на човешкото поведение в съдбата на един издигнат герой. По този начин тя изразява проблемите на своето време, истината само по същество, без да може да й придаде съответен по-конкретен вид.

Връзките на старогръцката култура с митологията са сложни и многостранни. Интересът към нея се събужда и изчезва. При новото си събуждане тя подхранва с някоя нова страна древното съзнание, което трудно съществува с поглед към своя конкретен днешен свят. Дори в епохи на критика митологията не изчезва напълно от езика на този, който я критикува. И ранната диалектика на Хераклит, и идеализмът на Платон като преодоляват художествената стихийност на митологията, продължават да я следват в моментите, когато е нужен по-синтетичен израз. Така свързана и с философията, и с литературата, митологията играе важна роля на спояващ елемент в общия процес на старогръцката и изобщо на античната култура.

 

 

Значение на старогръцката култура. Не малък принос за разбирането на литературата на старогръцката класика може да има осъзнаването на значението на елинската древност за изграждането на съвременната цивилизация, както и знанието за скритото присъствие на постиженията на класическата гръцка култура в съвременността. Конкретното разбиране на творбите на старогръцката литература безспорно се улеснява, ако се доведе до знание убеждението, че творчеството на Омир и Софокъл се изучава не само поради самобитността му, но че то продължава в някакъв смисъл да бъде актуално, тъй като продължава да живее опитът на елинската античност.

Преди всичко е нужно да се подчертае, че в старогръцката и римската древност се изковават термините и хуманистичните модели на съвременната европейска цивилизация. Никой съвременен език не е мислим без понятия като култура, философия, университет и естетика. Изработени в различни епохи от античен материал и влезли дълбоко в нашето културно реагиране, те са живото присъствие на елинската и римската античност в съвременния свят. Правото, държавният живот, повечето форми на обществена организация имат своето начало в древна Гърция и своята закалка в древния Рим.

Дори изработването на едно-единствено понятие е достатъчно, за да се обезсмърти делото на древен автор. Такъв е случаят с Есхил. „Прикованият Прометей“ не е само начало на сюжета за богобореца защитник на човешкия род, в текста на драмата за пръв път се среща понятието човеколюбец (филантропос). Изглежда Есхил създава това толкова активно през 18 и 19 век в буржоазна Европа понятие.

Пътят на възприемането на старогръцката култура е дълъг и сложен. Да се проследи в подробности би означавало да се напише история на културното развитие на съвременна Европа.

Старогръцката култура получава своето първо тълкуване и преработка в древния Рим. Римската култура придава на елинската нови универсални измерения. С превода на редица старогръцки понятия на латински римските писатели подготвят редица основни термини за буржоазна Европа, като хуманизъм и индивид например. Върху техния опит по-късно се гради корпусът на европейското мислене. Близостта на старогръцката и римската култура е основанието те да се обединяват в понятието антична култура. Ранното християнство е по принцип враждебно настроено към езическата антична култура поради нейния земен характер. То причинява не малко беди на античното културно наследство с набезите си върху ръкописи и паметници на изкуството. Но всъщност упадъкът на интереса към духовните достижения на миналото в късната античност е основната причина за загубването на по-голямата част от старогръцката и римската литература, достигнала до нас едва в една осемнадесета от цялото. По-късно, когато християнството укрепва и става държавна идеология, то започва да се отнася по-толерантно към античната култура и асимилира в някаква степен нейния опит. През Византия и християнския Запад, макар и в силно променен вид, античността достига до нова Европа. Косвено свързана с класическата древност е и нашата средновековна култура, която се развива в общение и полезна борба с византийската.

Истинското обръщане към античността се осъществява в епохата на Западноевропейския ренесанс, когато се събужда дълбок всестранен интерес към античното духовно наследство. Това широко културно движение е завършек на дълга редица от епохи на културен подем в Средновековието. Европа се обръща частично към езическата антична древност по времето на т.нар. ирландско възраждане, когато в манастирите се преписват латински автори, по време на каролингското възраждане в двора на Карл Велики през 8 век, епохата на Алкуин и Павел Дякон, по време на византийското възраждане през 9 век — трескавата културна дейност на патриарх Фотий и на създателите на славянската писменост Кирил и Методий, по време на готическото възраждане през 12 век, когато се откриват първите университети в Европа. Тия епохи подготвят културната експанзия на Западноевропейския ренесанс.

В многостранното дело на ренесансовите дейци основен дял има издирването на антични ръкописи. Тогава се събира и издава по-голямата част от античното литературно наследство. Откриването на книгопечатането в 15 век дава простор на голямото дело по усвояването на античната литература. Великите писатели на италианския, френския и английския ренесанс са също учени и филолози с огромни познания в областта на цялата античност. Затова под хуманизъм в онази епоха първоначално разбират занимания със светската наука за античността, за разлика от заниманията с теология. Любовта към античната литература и познаването на човешките дела естествено се противопоставят на религиозния мироглед на Средновековието. Полезно е да се помни, че преди да придобие по-общото си значение, понятието хуманизъм означава просто занимание със светска литература[11].

По различни причини и в различна степен гръцката и римската литература остават образец за подражание чак до края на 18 век. Укрепването на литературно-критическото мислене, на литературните вкусове и дори на националните литературни езици става с влиянието или оттласкването на античната литература. Теорията на драмата, която има важно място в италианския и френския класицизъм, е немислима без споровете около „Поетика“ на Аристотел, както френската класицистична трагедия би била невъзможна без Еврипид и Сенека. И буржоазна Европа гледа все пак тясно на старогръцката и римската древност с оглед на своите нужди и интереси. Но същевременно зависи от нея, черпи идеи и форми, които иначе не би притежавала. Есетата на Монтен, поемите на Шекспир, драмите на Волтер, платната на Давид се снабдяват не само със сюжети, образи и мотиви от литературния арсенал на античността, но и с психологически модели, ентусиазъм и възвишеност.

Оформилата се като наука в средата на 18 век естетика започва съществуването си с тълкуване на античната литература и изкуство. Литературно-историческите интереси на немския романтизъм, положили началото на концепциите за литературна история, се будят от произведения на елинската и римската литература. Литературната наука и съвременната филология възникват, за да се подреди натрупаното знание за елинската и римската древност. В 19 и 20 век Европа се обръща все по-рядко към античната литература и култура като към източник на примери за подражание. Затова пък се обръща към тяхното изучаване и по-обективно разбиране. По-рано предимно подтик за творчество и източник за идеи и вдъхновение, сега те се превръщат в обект на изследване, при това равен на други подобни обекти.

Историята на възприемането на старогръцката литература и изобщо на античната култура през вековете разкрива ясно двата основни аспекта на разбиране, с които има работа и урокът по литература — от една страна, възприемането на литературните произведения като нещо завършено и затворено в себе си, от друга, търсенето им като източник на вдъхновение, схващането им като нещо за нас, т.е. като нещо отворено, незавършено и продължаващо да се оформя. В практиката на разбирането тези привидно противоположни параметри непременно се съчетават.

Върви да се каже в заключение — старогръцката литература никога няма да се превърне в напълно завършен предмет. Защото не е възможно онова, което се случва в трагедията „Антигона“ на Софокъл, да не бъде актуално с някаква своя страна и за нас днес. Преминалите през изпитанията на вековете литературни текстове са като фигурите на въртящ се калейдоскоп, които никога не се повтарят напълно.

Бележки

[1] Корените на старогръцката пластика, на това познаване на човешкото тяло и владеенето на неговия език трябва да се търсят и във всекидневието на гърка от класическата епоха, който прекарва голяма част от времето си в гимназиите, където наблюдава игрите и спортните занимания на младежта в непосредствен досег с красотата на юношеското тяло. В класическа Гърция красотата е неотделима от общия нравствен идеал, тя е пластическата проява на добродетелта.

[2] Много от белезите на съвременния литературен живот — литературна публика, снобизъм и литературни специалисти се явяват с началото на елинистическата епоха (3 век пр.н.е.)-Литературните нрави в римската епоха също напомнят съвременните.

[3] В гръцката и римската античност, общо взето, човешката история се възприема като своеобразен регрес от някакво добро първоначално състояние на нещата. Тази идея мит за един начален златен век, след който следват етапи на упадък, се развива за пръв път в литературна форма в поемата „Дела и дни“ на Хезиод. Тя остава непреодоляна и от римския поет Лукреций в неговата поема „За природата на нещата“. Явяващата се тук-таме идея за прогреса остава винаги нещо изолирано.

[4] Древните елини, особено атиняните били твърде общителен народ и поради естеството на южния климат прекарвали голяма част от деня на открито на площада, по гимназиите в беседи, спорове и състезания. Състезателната общителност на техния характер се открива в почти всички форми на елинския живот — и в народното събрание и съда, и в гимнастическото образование, което получавали юношите, но най-вече в обществените игри и състезания. Освен общогръцките игри (Олимпийски, Питийски, Немейски и Истмийски) отделните градове уреждали публични състезания по време на празници на местни божества и герои.

[5] Тази формулировка принадлежи на немския философ и теоретик на митологията Шелинг. У нас тя е разпространена във варианта на едно изказване на Маркс (Вж. Маркс — Енгелс. Съчинения, т. 12. С., 1963 — с. 734).

[6] Не бива да се забравя, че гръцката митология не е имала установена форма. Различните литературни тълкувания представлявали всъщност непрестанен опит за нейното фиксиране, до което така и не се достигало.

[7] Първобитният мит разказва как благодарение на действията на свръхестествени същества се появява светът и по-нататък как се урежда той чрез подвизите на митически герои. Така митовете стават модел за действие на тези, които стоят начело, а чрез тях и на всички човешки същества. Митично мислещият не само си припомня периодично митическата история, но е склонен да я представя и да участвува, в нея. Докато съвременният човек, който също се възприема за продукт на миналото, го смята за невъзвратимо, митично мислещият вярва, че може да реактуализира важния минал момент в някакъв ритуал.

[8] Вярата в свръхестествената сила на предметите и животните завършва с вяра в съществуването на духове и в безсмъртието на душата — т.нар. анимизъм. Митологичното въображение създава в анимистичния стадий страшните хтонични (земни) чудовища, които черпят силата си от земята — Тифон, Медуза, Сфинкс. Този подпериод на анимизма се нарича тератоморфизъм. Става дума за една вече оспорвана теория, защищавана от големия естетик и класически филолог А. Ф. Лосев в неговата книга Античная мифология. М., 1957.

[9] Аристотел, Поетика, гл. 13 (в превод на български от Ал. Ничев, С., 1975).

[10] Реализмът в старогръцката литература се явява почти винаги във формата на пародия. Пародията по принцип снижава сериозния тон на творба с възвишен и патетичен характер. Така „Илиада“ на Омир получава пародична трактовка в анонимната поема „Войната на жабите и мишките“, а атическата трагедия в т.нар. сатировска драма. Реализмът в атическата комедия също има пародиен характер.

[11] Studia humana в противоположност на studia divina. Хуманист в 15 век означава преди всичко филолог, познавач на античната литература.