Богдан Богданов
Омировият епос (43)

Човекът в „Одисея“ и героят Одисей

Човекът в „Одисея“ е също непосредствен. Един поетически къс, срещата на Одисей и царската дъщеря Навзикая разкрива това съвършенство в простотата.

Любовно вълнение отвежда дъщерята на Алкиной край реката в онова утро, когато Одисей се пробужда на острова на феаките. Атина, образ на любовното желание, се спуска „като полъх“ в съня на нежната девойка и заговорва гальовно. Навзикая чува укор, забравила е колко „скъпи одежди, непрани се валят“, да поиска от татко си „мулета рано да впрегнат в колата“ и заедно с дружките да иде на брега на реката, защото наближава нейната сватба. Навзикая изтичва при Алкиной и поисква колата, но „за сватба мечтана от свян пред баща си тя не издумва“. Веднъж пречистено в образа на Атина, любовното желание е укрито втори път в мисълта за сватбата.

За да заведе Навзикая на брега и да я срещне с Одисей, поетът свързва предмети, цветове и преживявания. Картината е огряна от светлината на неразчлененото човешко битие, което все още не различава труда от мъката. Прането не уморява, момичетата се къпят и играят. Навзикая пее. И любовта се ражда с първия поглед.

Но островът на феаките принадлежи все пак на приказката и е утопия в първичния смисъл на думата (т.е. не се намира никъде). Човекът в „Одисея“ познава изнурителния труд и принудата на глада, унижението, подигравката и бедността. Има скъсани дрехи, просяци, развратни жени и наглеци. Човекът е по-съсредоточен в малките си цели и ето заедно с това се раждат хитростта, измамата и двуличието. Има хора обикновени в своята доброта и вярност или в алчността и наглостта си. На свой ред и героите не са много както в „Илиада“, а един — Одисей. Но и той като че ли не е чист герой и човекът в него е в известно разцепление с традиционното героическо начало. Това има последствия за сюжета на поемата.

Исторически гледано, Одисей е съставен от по-древни човешки образи. Той събира в себе си безименния приказен корабокрушенец, древния егейски моряк, някакъв митологически герой, после един „рицар“ от микенско време, може би действително воювал при Троя. Поредицата продължава в евентуален финикийски пират и търговец и после в йониеца от VIII в. пр.н.е., който вече се отправя към нови земи. Одисей вероятно е любим герой на йонийските колонизатори, настанили се в Южна Италия и крайбрежието на Черно море. Находчивостта и практическият му дух са може би техни реални качества.

Изобразяват го обикновено с брада и кръгла шапка, каквато насят елинските моряци. Трябва да си го представяме немного висок, силен и несъмнено красив. Външността му буди възхищението на феаките и на Телемах той се показва с помощта на Атина прекрасен. В зряла възраст е, морето му е отнело половината сила, но излиза на състезанието на феаките и побеждава, макар и не в дисциплините, които подхождат на младежи. Одисеевата снажност и красота са идеални положения. И в Омировото време, и в епохата на класиката добродетелите на духа се осезават в качествата на тялото.

Одисей е дребен владетел, може би васал на по-мощен цар от микенското време, или цар от Омировата епоха. Една от целите му е да си върне властта и имуществото. За поета това е справедливо действие, оттук и оправданата жестокост към женихите, които разпиляват, и към слугите, които им помагат. Оттук и положителната трактовка на добрите слуги Евмей и Евриклея. Правото да се брани собствеността е осветено в края на поемата с божията намеса, без която Одисей не би се справил с бунта на гражданите на Итака.

Поетът представя победата на Одисей справедлива и успешна. Това е романтична трактовка на реалното право, но в ней по-ясно, отколкото в епизода с Терсит в „Илиада“, звучи историческата истина — бунтът се ражда от разслоението, съпътства чувството за собственост. Собственичеството на Одисей все още не е отрицателно положение. Героят е изразител на интересите на колектива. От народа го отличават само силата и умът му. Иначе интимно близък с подчинените, връзката му с тях е пряка и уважението, на което се радва, идва от сърцето.

В личността на Одисей действат почти всички типове на производителна дейност в архаическа Елада. Той е моряк, колонизатор с практически дух, който гледа земята на циклопския остров със съжаление, че не му принадлежи да я обработи. Войн е, но също и пират, който тръгва с плячка от Троя. В чудесния обрат на обстоятелствата загубва заграбеното, но дарен от феаките, се завръща в Итака тъй, все едно че пристига направо от Троя. Вълнува го материалната стойност, щом пресмята насаме с какво го е почел Алкиной. Стопанин е, сред лозите и ябълковите дръвчета в градината на баща си е по-сигурен, отколкото в търбуха на дървения кон.

Като своите далечни прадеди, които приближили морето с боязън и дълго живели далече брега, в сърцето си Одисей е земеделец. В основата на носталгията по Итака е древният зов към родната земя, към раждащата твърд, толкова различна от нареждащото море. Така трябва да се разбира и предсказанието на Тирезий в единадесета песен — Одисей ще завърши дните си щастливо, едва когато достигне земя, дето не познават солта и не са виждали корабно весло. Това е зов към чистата земеделска старина и жажда за покоя на уседналото съществуване.

Одисей изпитва и друга жажда — да види много неща, да пътува, да изпита. В една от лъжите си казва за себе си следното:

… Отдавна да беше в Итака пристигнал,

но е в сърцето размислил, че по е изгодно за него

много земи да обходи, съкровища в тях да потърси…

(19, ст. 282–284).

Донякъде това противоречи на идеята, че обстоятелствата му пречат да се завърне в дома си. Но епосът допуска противоречието, защото не противопоставя личната воля на обективния ход на нещата. Ако се изразим на нашия психологически език, обстоятелствата възпират Одисей, който ту желае да се завърне в Итака.

Образът се изгражда с парадокс. Макар да се бави, Одисей е отправен към дома си и макар да приближава дома, продължава да се бави. Бави го една основна сила — гневът на Посейдон. Тя е митичен израз за ужаса, който изпитва йонийският моряк от морската стихия. Но тя е и сюжетно средство. Ако липсваше премеждието, ако към нови земи го подтикваше не външна сила, а собственото желание, как щяха да бъдат удържани в правдоподобно единство чертите на любознателния пътешественик и лелеещия топлината на дома стопанин? При тази постановка става правдоподобно, че Одисей иска да се завърне и че против волята му се случва толкова дълго да скита по света.

Щом не по свое желание обхожда толкова земи, следователно само божество може да го върне в Итака. Нужна е противоположна сила, която да действа в угода на героя. Одисей скърби на брега на морето, но стои. За да потегли от острова на Калипсо след седемте години не съвсем неприятен плен, бива взето решение в съвета на Олимп. Желанието на героя се обективира митически.

На пръв поглед героят зависи от своята покровителка Атина. Тя подготвя всичко сама, приема нови образи, съобразява и с трогателно упорство осъществява добрините му, той само се ползва от нейната протекция. Но не е точно така. Богинята често отсъства и Одисей се справя сам. От друга страна, отношенията им са прекалено човешки, облъхнати от почти любовна интимност. Героят е заслужил с качествата си тази грижа и тя е техен израз.

Одисей може да остане на Огигия и ако би се чувствал добре, боговете не биха го насочили към Итака. Те се намесват, защото героят страда. Той сам избира да се завърне при своята недотам красива Пенелопа и да се труди в неплодородната Итака. Този героически избор, който напомня Ахиловия в „Илиада“, е направен не по внушение на боговете. Той е човешки. Едва след това се задвижва апаратът на божието вмешателство в хода на събитията.

Най-после колкото и привлекателна да е в образите, които приема, Атина е конвенция. Тя е опредметеното понятие за щастливата съдба и социалната сила на Одисей, предварително осигуреното благоприятно стечение на обстоятелствата. Извадена от митическия контекст, Атина е равносилна на това, което бихме изразили с изречението „върви му на Одисей“, както на свой ред в образа на Посейдон е изразено обратното положение. Ако можеше да бъде представен реалистично, героят сам щеше да се досеща за всичко, което му подшушва Атина. Но в епоса е по-целесъобразно това да се представя като външна намеса.

Омир не може да изобразява пораждането на предстоящото събитие от сноп възможности, които се делят на външни обстоятелства и вътрешни мотиви за действие. Ходът на случващото се е предварително зададен. Впрочем и съвременното всекидневно съзнание има подобна представа за нещата. Разликата е, че Омир изразява това в символи. За да се осъществи щастливата бъднина на героя, е нужно тя да бъде опредметена в образа на божия сила.

При това положение за Одисей остава само съзерцанието и пасивното изстрадване. В повечето приключения той е такъв. Същевременно притежава активността и много от качествата на божеството покровител. На брега на Итака двамата се надлъгват в някаква омая от подвижността на въображението си и Одисей, който иначе се държи като послушно дете, намира начин да укори Атина, задето толкова дълго се въздържала да му помага.

Умът му има необикновено много прояви. Най-напред е жив и любопитен. Любознателност го отвежда в пещерата на Полифем. Това качество преминава в находчивост. На Одисей трябва да припишем изобретението да чуе привързан към мачтата губителното пеене на Сирените. То може да възникне само в ум, който е пропит в еднаква степен от любопитство и хладен разсъдък. И ако в други случаи Атина му подсказва какво да стори, с премеждието в пещерата на Полифем Одисей се справя сам със собствения си ум в поредица хитрости, връх на които е филологическият каламбур да се нарече „Никой“.

Умът му има особена проява в умението да разказва. Разказът, както казва Омир на едно място, е лъжа, която прилича на правда. Героят прилича по нещо на аед и напомня самия поет, щом феаките смятат, че разказва като „същ песнопевец“.

Находчив и изобретателен, с несломима мисъл Одисей продължава по човешки двойствеността, на която в „Илиада“ имат право само боговете. В „Одисея“ лъжата и хитростта не се възприемат като отрицателни качества. Те са проява на ума на героя, функция на разсъдъка, който действа срещу преградите по пътя към щастието. Одисей използва неистината като инструмент със същата сръчност, която имат ръцете му, когато сковава брачното легло и сала, за да потегли от Огигия. Физическото умение естествено преминава в подвижността на ума. Преструването е умствена сръчност, защото истината вече не се чувства само като даденост. Тя е активно състояние и включва освен целта, също и средствата за постигането й.

Одисеевата личност и съдба са изразени доста точно в постоянния епитет, който най-често съпровожда името му — polytropos. Прилагателното се предава на български с „многоопитен“, но то означава още „много странствал“, „изврътлив“ и „разнообразен“, както и „много страдал“, „много неща видял“ според Омировото скрито тълкуване на значението на polytropos в първите стихове на поемата. Така че в смисловата многозначност на епитета един вид е зададено вътрешното характерово и външното биографично разнообразие, което е реализирано в образа на героя.

От десетте години скитане по света осем Одисей прекарва в прегръдките на Кирка и Калипсо. Наистина не може да избяга, колкото и да го привлича родната земя. Но все пак се бави подозрително дълго, ако „Одисея“ не само условно се смята за поема на съпружеската вярност. Дали в непротиворечието между носталгия и жажда за удоволствия не се осветява негласното право на мъжа да се чувствува свободен, когато е далече от дома си?

Проблемът е привиден, защото Одисей и Пенелопа са свързани в една форма на връзка, която, ако днес все още не е история, е във висока степен потулена от представите за индивидуалното равенство на мъжа и жената в брака. Съпругът Одисей се завръща не просто при любимата съпруга, а при стопанката, при пазителката на бащиното огнище, при майката на неговия наследник. Субективната привързаност към Пенелопа се усилва от тия строги съдържания на брачната връзка. Затова завърнал се при нея, Одисей безхитростно разказва и аз любовния плен при Кирка и Калипсо. Пенелопа не се съмнява във верността му, тъй като я разбира не в тесния план на емоционалното равенство, както я разбираме ние. За субективната привързаност на Одисей и Пенелопа в „Одисея“ не се говори открито никъде. Тя се подразбира и във всеки случай не се отделя от обективната културна и социално обусловена вярност, която ги свързва.

Именно тази вярност бива подложена на изпитание при Кирка и Калипсо, както и у феаките. Никакъв друг свят, колкото и да е съвършен, дори безсмъртието не могат да отклонят героя от щастието на първичната свързаност със земята и родните. Думата носталгия е елинска и означава „изпитване на болка по завръщане“. Одисей е прототипът на това състояние. Но при него болката по родината като земя е абсолютно неразличима от болката по родните хора. Завърнал се в дома си, Одисей се завръща при Пенелопа, но и при сина си Телемах и баща си Лаерт. Съпругата, синът и бащата са трите съставки на това лично благополучие, изпълнено с битието на рода.

Нищо по-съответстващо за хитроумния герой от находчивата Пенелопа. Омир казва, че надминала всички прославени с хитростта си жени на древността. Историята с разтъкаването на платното повтаря притворството на Одисей сред женихите. Тя е достойна за този, когото чака, и се издига до Одисеевия героизъм в покоя на женската съдба. Пенелопа дори надвишава Одисей. Архаичният мъж има право на живот и на смърт над съпругата, но функциите на пазителка на огнището и домашните богове, на продължителка на рода я обожествяват. Пред покоя на нейната природа съпругът, който има право да се отдалечи от дома, изглежда слаб и несъвършен.

Това обяснява ритуала на узнаването между Одисей и Пенелопа. Той е облъхнат от напълно разбираемо колебание. Изминали са двадесет години, външността на Одисей не е същата, има измамници. Нормално е Пенелопа да проявява недоверие. То е и проявление на ума. Одисей се отнася по същия начин с недоверие към думите на Атина. Но театърът на узнаването на двамата съпрузи е също условност, акт на приобщаване на откъсналия се от дома. Завръщането в света на вещите, създадени от него и предците му, не може да стане изведнъж. Дългото отсъствие сякаш го е отчуждило от домашния свят.

Одисей не прилепва механично към дома. Има нужда от драма, от ритуал на очистване. Колкото по-високо се изкачва Одисей в йерархията на дома, толкова по-условен става актът на освобождаване от разлъката. Старото куче веднага познава господаря си, защото е само животно. Не особено условно е узнаването между Одисей и роба Евмей. На Телемах и Лаерт героят се разкрива сам и те направо му вярва. Докато съпругата, пазителката на домашното огнище, изразява душата на дома. Това я задължава да извърши нещо като обред, да постъпи строго с известно подчертаване като че ли на вината за тъй дългото отсъствие. Освен че проверява истината, Пенелопа един вид допуска мъжа в света на дома и сякаш отново го прогласява за съпруг.

След Омир идва време, когато някои от качествата на Одисей получават отрицателен смисъл. В киклическите поеми го представят лъжлив и алчен, отмъстителен и жесток. Той става причина да отсъдят несправедливо на него вместо на Аякс оръжието на Ахил, причинява смъртта на Паламед и постъпва жестоко към троянците след превземането на Троя. Философите Питагор, Ксенофан и Хераклит не го обичат. В епохата на атическата трагедия представят Одисей като подлец, софист и демагог. В драмата „Филоктет“ на Софокъл той е обикновен комбинатор, за когото единствената ценност е да постига целите си. В очите на гърка от епохата на атическата класика това е отрицателно качество.

По-късно философите киници и стоици му връщат положителната окраска и също като героя Херакъл той се възприема като идеал за самостоятелност и активност.