Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)

Предговор

Омировите поеми „Илиада“ и „Одисея“ са първият паметник на древната елинска литература. В европейския XVIII и XIX в., когато се възражда интересът към техния оригинал, започват да ги смятат за абсолютно начало на античната културна традиция. По подобен начин идеализират и цялата елинска древност — смятат я за самородно явление, а оттук и за един вид радостно детство на европейското човечество.

Античността търси другаде обяснението за младостта на елините — в своеобразната липса на строга традиция. „Вие — гърците — казва египетският жрец, в диалога «Тимей» на Платон, — сте вечно деца, няма грък старец — млади сте по душа всички. В душите си нямате никаква древна представа, получена от древно предание, нито побеляло от времето знание.“

В Древна Гърция действително не познават строгата традиция. Черпят образци и примери от арсенала на миналото с оглед на нуждите на настоящето, но миналото никога не се следва като цялостен пример. Поради това е трудно да се говори със сигурност за изворите и началата на елинската цивилизация. Но тя не е чудо, възникнало от нищото. Като всички други култури също е свързана и задължена на стореното край нея и преди нея.

Същото се отнася и за Омировите поеми. „Илиада“ и „Одисея“ възникват в края на устния етап от развитието на древната елинска словесност и сигурно са резултат на многовековно отлагане на поетически опит. Затова с право се смятат за дело на зрелостта. Но не е малко основанието да се смятат и за начало. Поемите са първите писмени паметници на древната елинска литература, първите художествени произведения с характер на лично творчество. Те са начало и в примерен смисъл — насочват по-сетнешното развитие не само на епоса, но и на останалите жанрове на старогръцката литература, очертават хоризонта на античното, а и на европейското хуманистическо възприятие.

Обясняваме силата и трайното присъствие на Омировия епос в по-късното време със срещата на две големи епохи. „Илиада“ и „Одисея“ завършват устната епическа традиция и откриват времето на личното творчество и писаната творба. Поемите не са нито само едното, нито само другото, а междата, в която двете епохи се събират в компромиса на дело със силата на цяла литература. Те и по начин на ползване са повече от творби. Древното време ги слуша и чете като исторически и географски съчинения, като наръчници по морал и всякакви практически въпроси.

Като всички големи творения на словесността, достигнали до новото време, Омировите поеми могат да се четат и разбират по различни начини. Най-трудният е този, който си поставя за задача да разкрие конкретното съдържание и историческите значения от времето на създаването или по-сетнешното елинско ползване на поемите. Задачата на тази книга е да изведе в преден план това съдържание, да покаже върху какво се развиват общочовешките значения и другите исторически тълкувания, които, свързани с конкретното съдържание, образуват сложната тъкан на дълготрайната творба. Така че не авантюрата на живата, образувала се през вековете Омирова поезия е предметът на книгата, а предимно началото на тази авантюра.

Още в първия си вариант от 1976 г. (издателство „Просвета“) книгата беше изпълнена като увод към изучаването на Омир на български основно в подкрепа на учителя в средното училище, а и на учениците с по-широк интерес. С направените добавки и подобрения след две десетилетия на ново развитие в науката за Омир книгата ще послужи и на студентите по българска филология, които изучават старогръцка литература, а и на всеки читател. Омировите поеми са факт в българското словесно пространство, съществуват в добри преводи, и то след традицията на толкова други опити. Между другите си цели настоящата книга се опитва да предложи опора поемите да могат да се четат не само като увлекателно, поучително или странно четиво, но и в аурата на предварителното знание, което осигурява историческа перспектива на прочита.

Разбира се, никой прочит не е по-добър от друг. Великите текстове на литературата разчитат и на неразбирането, на „произвола“ на гледната точка. „Илиада“ и „Одисея“ са между най-добрите доказателства, че е така. Те са своеобразен паметник на свободата на разбирането.