Лорън Донър
Даркнес (25)

Глава 24

Кат отвори очи. Първото нещо, което попадна пред погледа й беше облицован таван. Тя примигна, опитвайки се да разбере защо той е там, вместо гипсовата мазилка в спалнята й. В паметта й бързо изплуваха спомени. Обърна глава и се взря в монитора от дясната й страна. Сърдечният й ритъм беше нормален, в зависимост от числото, което показваше.

Беше скочила през прозореца, заедно с Миси, и тогава изведнъж бе дошла болката и силният звук. Газта сигурно се бе възпламенила. Погледна към ръката си — в сгъвката й имаше венозен абокат, а на палеца — кислороден датчик. Страхувайки се, тя размърда крака, след това леко ги повдигна от болничното легло. Те бяха там и непокътнати. Другата ръка я болеше и младата жена извърна глава, за да види широка, бяла, марлена превръзка, увита около нея.

Жива съм! Миси? О, Боже! Обхвана я паника и тя опита да седне. Беше по-лесно, отколкото си мислеше, и по-малко болезнено. Това не е болница!? Тя позна обзавеждането. Това е техният Медицински център. Аз съм в Хоумленд?! Беше сама в стаята, вратата й бе полуотворена към тих коридор.

Нещо тъмно се предвижи в долния край на леглото й. За част от секундата мярна нещо подобно на черна коса, и след това ахна и едва не падна, когато едно момче подаде глава. Тъмните му очи, с необичайно дълги, гъсти мигли, се взряха в нея. Детето се повдигна още малко, пръстите му стискаха долната пръчка на преградата. Кат можеше да види вече носа му. Момчето премигна с любопитно изражение.

Детето приличаше на Даркнес, с изключение на формата на очите. Може би заради тена и кожата, но тя видя прилика. То се повдигна още малко нагоре, показвайки устата си. Тя беше затворена, но наклонените й надолу ъгълчетата, разкриваха, че е намръщено. Не каза нищо, просто продължи да я гледа.

Кат прочисти гърлото си.

— Как се казваш? — Усмихна му се, с надеждата, че то няма да си отиде.

— Коя си ти?

— Аз съм Кат.

— Не приличаш на такава.

Гласът му беше груб за толкова малко дете, но бе явно, че то е Нов вид. От това, което можеше да види от него, прецени, че е на около пет години.

— Кат е само едно име. Аз не съм котка.

Момчето се наведе и изчезна. Младата жена остана да седи неподвижно, защото знаеше, че то не е излязло от стаята. Нещо се блъсна отляво в леглото и детето се изправи на известно разстояние от нея. Погледът му зашари между нея и монитора.

— Ранена ли си?

Кат огледа тялото си. Одеялото покриваше по-голяма част от нея, беше облечена в болнична нощница.

— Мисля, че до голяма степен съм добре. Чувствам се добре.

— Ти си в Медицинския център. — То протегна ръка и докосна пластмасовата щипка на пръста й. — Не те ли боли? Това те е стиснало.

Кат запази спокойствие.

— Не. Не е толкова стиснато.

Момчето дръпна щипката и машината изпиука. То изръмжа и я пусна на пода, после отново погледна към младата жена. Очите му бяха големи, почти ужасени.

— Всичко е наред — Тя удържа смеха, който напираше в гърлото й. — Мониторите издават странни шумове. Ти не го нарани и то не може да ти причини болка. Не ми каза името си.

— Салвейшън.

— Хубаво име. — Кат погледна към вратата, чудейки се къде са всички и защо момчето е в стаята й. Не беше виждала Новите видове да позволяват на децата да се размотават из медицинския център. Не беше безопасно с всички лекарства и консумативи, до които можеше да се добере.

— Къде са твоите мама и татко?

— Измъкнах се. — То снижи глас. — Съншайн заспа. Тя ме гледаше. Родителите ми са в чакалнята. Аз пропълзях зад плота, така че да не могат да ме видят. Те разговаряха.

Кат се изкуши да натисне бутона за повикване, прикрепен към болничното легло. Беше готова да се обзаложи, че родителите му няма да са щастливи да открият, че то се е измъкнало от бавачката си. Не искаше момчето да изпада в беда все пак.

— Трябва да се върнеш при нея. Ще се събуди и ще се притесни, ако не си там.

— Тя хърка.

Кат се засмя.

— Наистина ли?

Детето се усмихна, изражението му беше очарователно.

— Много силно. Това ме събуди.

Изведнъж вратата се отвори докрай и в рамката й застана Даркнес.

— Салвейшън!

Момчето подскочи и се обърна към ръмжащия глас. Кат хвърли бърз предупредителен поглед към Даркнес.

— Не го плаши.

— Той трябва да има страх. Много добре знае, че не бива да се измъква от този, който го гледа. — Даркнес влезе в стаята, фокусиран върху момчето. Посочи към коридора. — Бягай при баща ти. Той е вляво.

Салвейшън направо излетя, движеше се бързо за малко момче. За миг стигна до вратата и после изчезна. Кат се вторачи в Даркнес.

— Това беше гадно. Не биваше да използваш този тон.

— Той не би трябвало да е тук. Търсихме го. Съншайн се събудила и открила, че го няма. Всички хукнаха да го търсят из сградата.

— Той е само едно малко дете. Не може да е на повече от пет години. Кое дете не се впуска в изследване на заобикалящата го среда?

— Той е на три и е от Видовете. Това е въпрос на безопасност.

— Три? — Младата жена беше слисана. — Той е просто едно бебе. — Доста едро. — Изплаши го.

Даркнес приближи до края на леглото й.

— Нашите деца не са тромави и безпомощни през първите години от живота си. Салвейшън пропълзя на три месеца, на шест вече тичаше, и казваше цели изречения преди първия си рожден ден. Когато стана на две години вече четеше и смяташе. На теб може да ти се струва, че е бебе, но той не е човек. Знае, че няма оправдание за това, че е избягал от Съншайн, под чиито грижи е бил оставен, и разбира защо е длъжен да следва правилата. Те са създадени за негова защита.

Кат попи цялата информация.

— Сигурно остаряват бързо?

Даркнес изръмжа.

— Не. Ние не стареем в кучешки години.

— Нямах това предвид.

— Казах ти, ние сме различни от вас.

Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Няма да споря с теб. Къде е Миси? Тя добре ли е?

— Да, добре е.

Кат затвори очи от облекчение.

— Благодаря.

Даркнес изръмжа.

— Ти едва не умря, спасявайки я. Не ми благодари. Пристигнах точно навреме, за да видя резултата от твоите усилия. Беше почти умряла.

Тя огледа тялото си.

— Чувствам се добре. Малко ме боли, но…

Поредното ръмжене се изтръгна от гърдите на Даркнес; без да сваля поглед от лицето й, той заобиколи отстрани леглото и се наведе над нея.

— Дадохме ти специални лекарства, предназначени само за Видовете, за да се излекуваш. Ти кървеше обилно, когато те намерих. Неподвижна. Близо до смъртта. — Очите на Новия вид бяха почти черни, устните му се разтвориха, разкривайки зъбите му.

Кат запази спокойствие, преценявайки това, което й каза.

— Ти си ме спасил. Благодаря ти.

— Рискувала си живота си заради друг. Не искам твоите благодарности. Миси каза, че си пуснала газта и си я запалила, за да взривиш къщата. А също и че си използвала тялото си, за да защитиш нейното от стъклата и падащите отломки. Никога повече не прави нещо подобно.

— Тя е най-добрата ми приятелка. — Младата жена се опита да разбере кое бе причинило гнева му. — Ти би направил същото. Мейсън ми заповяда да я убия и това беше единственото, което можах да направя. Той имаше пистолет.

Даркнес се отдръпна леко назад.

— Просто не го прави отново.

Той беше разтревожен. Този факт я трогна.

— Къщата?

— Унищожена.

Това не я изненада.

— Мейсън?

— Мъртъв.

— Добре.

— Аз щях да го убия, ако все още беше жив, когато пристигнах.

— Експлозията ли го е убила?

— Да. Открили са го под развалините след като пожарникарите са успели да потушат огъня.

Все повече подробности започнаха да изплуват в съзнанието й.

— Много ли ми е сърдита Миси?

— Тя заяви, че си направила всичко, за да я спасиш.

— Имах предвид за Бъч и Гюс. Това са нейните куче и коте. Аз не можах да ги спася. Мейсън щеше да я застреля, ако бях отказала да докажа, че съм му истински партньор. Той не ми позволи да го доближа достатъчно, за да го обезоръжа или да го нападна, за да може тя да избяга.

— Оцелели са. Миси казала на един от нашите мъже, че още са вътре в къщата и това лудо копеле влязло в горящата сграда заради тях. Бук е късметлия, че не загина. Задната част на къщата беше вече разрушена, а предната щеше всеки момент да рухне, обхваната в пламъци. Намерил ги под матрак, облегнат до стената в близост до прозореца. Това вероятно ги е защитило в голяма степен от взрива.

— Моля те, благодари му от мое име. Мисля, че тя никога нямаше да ми прости, ако те бяха умрели.

Даркнес отново изръмжа.

— Тя ти дължи живота си. Как се чувстваш? — Той се вгледа в очите й, сякаш търсеше нещо там.

— Малко замаяна и ме боли. — Погледна към ръката си. — Много ли е зле под тази марля?

— Ще се оправиш. Докторите бяха обезпокоени за увреждането на главата ти.

Кат протегна ръка и опипа косата си, а след това главата си с пръсти.

— Не напипвам нищо. Зле ли изглеждам?

— Бледа си. Всичката ти коса си е на мястото. Не се наложи да те оперират, но си претърпяла удар в главата. Имаше оток.

— Имаше?

— Лечебните медикаменти на Видовете подействаха ефикасно. Откритите рани се затвориха, повечето от синините ти избледняха.

— Открити рани? — Тя погледна отново ръката си. — Има още?

— Ханшът и бедрото ти бяха целите в прорезни рани.

Кат отметна одеялото и вдигна нощницата. Видя още марли върху дясната си страна. Даркнес бързо сграбчи нощницата й и я дръпна надолу.

— Всеки момент някой може да влезе. А ти нямаш нищо отдолу.

— Не ме интересува. Искам да видя какво е станало с мен.

Даркнес се изправи, прекоси стаята и затвори вратата. Заключи и се върна до леглото. Свали преградата и й подаде ръка.

— Ще ти помогна да се изправиш. Лекарите казаха, че може да ставаш и да използваш банята, но с помощ. Може да страдаш от световъртеж и слабост за ден или два. В банята има огледало.

Кат се извъртя леко и спусна крака от леглото.

— Чувствам се отпаднала.

— Ти едва не умря.

Тя му позволи да я подкрепя, докато стигне от леглото до банята. Даркнес й помогна да махне нощницата и тя се взря в огледалото. Ръката, ханшът и бедрото й бяха покрити с марлени превръзки. Плътта под едната й гърда беше цялата в различни нюанси на синьото. Кат се обърна и се загледа през рамо.

— Беше много по-зле — избоботи Новия вид. Тонът разкри гнева му. — Лекарствата са свършили чудесна работа.

Даркнес внимателно отстрани превръзката от ръката й. Тя го наблюдаваше, изненадана колко нежни можеха да бъдат тези едри ръце. Той хвърли марлята в кошчето и Кат се втренчи в зачервената кожа. Съвсем бледи белези показваха къде точно са били шевовете. Младата жена се олюля на краката си.

Новия вид се наведе и я пое в обятията си.

— Трябваше да останеш в леглото.

— От колко време съм болна?

— От снощи?

— Това е невероятно. Не знаех, че съществуват такива лекарства.

— Предназначени са за използване само от Видовете.

— Трябва да ги споделите със света. Знаеш ли какво чудо е това, че съм се изцелила толкова бързо?

Един мускул на челюстта му заигра, сега вече гневът му личеше ясно.

— Мерикъл правиха опити върху човеци. Резултатите са смъртоносни. Ние сме много по-издръжливи, отколкото вашият вид. Може би не биваше да ти даваме лекарствата поради риска от смърт, но ти беше толкова пострадала, че нямаше какво да губиш. Изумително е, че си жива. — Той я отнесе до болничното легло и я сложи на него. — Ще трябва да ги взимаш още няколко дни. Тялото ти понесе толкова много, Кат.

Тя обмисли думите му, накрая отвърна.

— Чувствам се добре.

— Трима от нашите лекари дежуриха цяла нощ до теб, за да са сигурни, че дозата, която ти вливат от лекарствата няма да те убие, и да поддържат сърдечния ти ритъм и кръвното ти налягане да не се покачват до смъртоносни граници. Късмет е, че ти се справи, Кат. Може да се чувстваш така, сякаш си добре, но тялото ти едва ли е било подложено друг път на такова огромно натоварване.

— Благодаря. Да разбирам ли, че ти си ги накарал да го направят?

Той се поколеба.

— Ти умираше, така или иначе. Това беше единственият ти шанс.

— Моля те, благодари на всички тях от мое име.

— Това им е работата.

С това темата беше приключена. Той като че ли не желаеше или не можеше да приеме нейната благодарност. Младата жена заговори за друго.

— Бих искала да се обадя на Миси.

— Тя е в дъното на коридора.

— Миси е тук, в Хоумленд?

— Къде се предполага, че трябваше да я изпратим? Вашият дом е разрушен. — Новия вид извади чиста нощница и й помогна да я облече през главата, след това дръпна дрехата надолу, докато тя беше прилично покрита.

— Благодаря ти, Даркнес.

Той се отдръпна.

— Престани да ми благодариш. Трябваше ли да позволя да бъдеш изпратена в човешка болница, където щеше да умреш? — Тонът му се задълбочи в ръмжене. — Трябваше ли да им се доверя, че ще направят всичко възможно, за да те спасят? Мислех, че си мъртва, когато те намерих под част от покрива, паднал върху теб?

— Покривът е паднал върху мен?

— Само стъпалото ти се подаваше изпод него. Ето как те забелязах.

— Слава богу, че не съм си била обула рубинените пантофки^[1]. Миси казва, че понякога съм истинска вещица.

Даркнес се намръщи.

— Какво означава това?

— Извинявай. Лош опит да се пошегувам.

— Това не е смешно! — изрева той.

Кат подскочи.

Дишайки тежко, Новия вид отстъпи назад.

— Почивай си — промълви тихо, макар да беше все още разярен. — И не говори на никого за момчето. Не би трябвало да го виждаш.

— Вече подписах договор за поверителност. Детето е сладко. Нали няма да има неприятности? Кълна се, че няма да кажа на никого за него.

— По-добре да не е отишъл в стаята на Миси. Трябва да проверя. Тя е заплаха за неговата сигурност.

— Миси по-скоро ще умре, отколкото да изложи детето на опасност. Познавам я така, както познавам себе си. Тя е най-добрата ми приятелка. Не я заплашвай, Даркнес. Просто й обясни ситуацията, в случай че Салвейшън я посети. Тя ще го запази в тайна.

— Остани в леглото и дай на тялото си достатъчно време да се излекува. — Той се врътна, отключи вратата и изчезна.

Кат се отпусна назад в леглото. По дяволите. Била е почти умряла. Даркнес е спасил живота й. Всички тези факти постепенно изплуваха в съзнанието й. Освен това той умишлено се опитваше да влезе в спор с нея.

Толкова за нашата окончателна раздяла. Тя беше отново в Хоумленд. Ако вярваше в знамения, това беше много показателно. Двамата с Даркнес не бяха приключили. Изобщо не бяха. А аз не съжалявам за това. Но мисля, че той със сигурност съжалява.

* * *

Даркнес видя Фюри и Салвейшън в дъното на коридора и се запъти към тях. Фюри говореше тихо на момчето, порицавайки го за поведението му. Той бе коленичил на пода, за да е на едно ниво с детето. Даркнес хвана края на разговора им.

— Ето защо не може да скиташ насам-натам, Сал. Тази човешка жена знае за нашите деца, но какво щеше да стане, ако не знаеше? Ти си твърде малък, за да разбереш, но ние имаме врагове. Трябва да ми се довериш. Аз съм ти баща.

— Съжалявам. — Салвейшън изглеждаше наистина разкаян.

Фюри разроши косата му и го привлече към себе си.

— Просто трябва да бъдеш по-внимателен.

Даркнес спря до тях.

— Знаеш ли дали е бил и при Миси?

Фюри вдигна поглед към него и поклати глава.

— Не. Само при Кат. Тя как го прие?

— Мисли си, че той е бебе.

Фюри се ухили.

— И Ели го приема по същия начин.

— Не съм бебе — изръмжа Сал, оголвайки зъби.

Даркнес се наведе.

— Затова изпълнявай заповедите и не върви срещу правилата на баща си. Възрастните знаят къде са границите.

Сал се притисна към баща си, в очите му се промъкна страх.

— Не съм възрастен. Аз съм млад мъж.

Фюри прегърна момчето до гърдите си и се изправи със сина си в ръце.

— Ще има ли проблеми?

— Кат няма да каже нищо за Сал. Тя много добре разбира защо децата Видове трябва да останат в тайна.

— Чудесно. Как е тя?

— Много по-добре, но е отпаднала.

— Нормално е. Триша и Али се прибраха у дома, при половинките си. Трейдмонд иска да бъде информиран, когато тя се събуди.

— Защо?

— За да прегледа пациентката. В момента той е единственият дежурен лекар тук.

— Тя е добре.

— Няма неврологични увреждания?

— Малко е… — той потърси подходяща дума, — … отпусната, но мисля, че това е от успокоителните.

— Тед може да прецени това много по-добре от теб.

— Тя е добре. Просто не е толкова съсредоточена, както обикновено. Няма заваляне в говора й, няма загуба на подвижност в крайниците и паметта й е непокътната. Това бяха нещата, за които каза, че трябва да внимаваме. Кажи му да стои далеч от стаята й.

— Защо не разрешаваш Трейдмонд да я прегледа? Той е добър лекар.

— Искаше да спре подаването на лечебните медикаменти.

— Естествено. — Фюри се намръщи. — Те са опасни за човеците.

— Той искаше да остави избора на Миси.

— Тя е нейна приятелка.

— Това беше мой избор, но той не го уважи.

Фюри повдигна вежди.

— Ти не си нейна половинка. Или си?

— Трябва да тръгвам.

— Къде? Връщаш се в стаята й ли?

— Тя има нужда от почивка. Трябва да свърша някои неща.

— Които са много по-важни, отколкото да останеш с твоята жена, докато тя е в Медицинския център? — ухили се Фюри.

— Престани с това.

— С кое?

— Да се забавляваш.

— Тя е твоя. Признай си го. Обикновено отричаш, когато го кажа.

Даркнес се ядоса.

— Няма да участвам в твоята игра на думи. Кат и Миси нямат дом. Освен това, не искам тя да продължава да работи за ФБР. Това означава, че те ще се нуждаят от жилище. Кат ще работи за НСО. Трябва да подготвя нещата.

— Ще я задържиш. — Фюри се засмя. — Ще трябва да изготвя документи за брак. Поздравления.

— Не ме карай да ругая пред малкия. — Даркнес хвърли поглед към момчето, после пак съсредоточи вниманието си върху Фюри. — Стой далеч от моите работи!

— Както кажеш, братко.

— Дръж сина си далеч от Миси. Това ще бъде само от полза.

— Но Сал има свободен достъп до Кат? — Фюри има наглостта да се изхили отново.

Даркнес изръмжа и бързо изхвърча от Медицинския център. Фюри го дразнеше преднамерено. А той имаше да урежда един куп подробности, преди Кат и Миси да бъдат пуснати от клиниката. Затича се към сградата на Сигурността, с надеждата, че това малко упражнение ще освободи част от гнева му.

Влезе в залата и се огледа, за да види кои са дежурни. Трябваше да моли за услуга и Блубърд изглеждаше най-подходящата, която да я направи. Беше казала, че иска да му бъде в помощ. Той се приближи към нея. Жената се обърна в стола си и на лицето й мигновено цъфна усмивка.

— Здравей, Даркнес.

Той се огледа и се наведе, като сниши глас.

— Трябва ми списъка на всички налични жилища в Хоумленд?

Тя изви вежди, очевидно я бе изненадал.

— В участъка, определен за Видовете. Има ли нещо свободно?

Блубърд възвърна спокойния си вид и се обърна към монитора. Пръстите й полетяха по клавишите, докато търсеше необходимата информация.

— Винаги има. Защо искаш да знаеш?

— Не задавай въпроси.

Жената спря и обърна глава.

— Обикновено те са за свързани двойки. Да не би да си си взел половинка?

— Не.

Тя се извърна обратно към монитора.

— Виждаш ли светещите точки? Избирай. — Тя посочи към една точка. — Тру и Джини живяха в това жилище, макар че то не излиза при търсене на свободни, защото го махнахме от системата, когато решихме, че ФБР я преследва.

— Кое е най-отдалечено от всички?

Тя му даде информацията.

— От любопитство ли питаш или искаш да го маркирам като заето?

— Ще го взема.

— Добре. — Блубърд се намръщи. — Вече не искаш ли да живееш в мъжките общежития? Някои от мъжете имат лични жилища. Ще си в непосредствена близост до Брас, когато е в Хоумленд. Той е сам мъж.

За една дълга минута Даркнес обмисля дали да й даде отговор и осъзна, че тя заслужаваше да получи такъв.

— Искам повече лично пространство. Покрай последните събития се скарах с някои от мъжете.

— Всеки щеше да ти посочи свободните къщи и да ти ангажира една, ако просто беше попитал. Защо дойде при мен, все едно не искаш никой да знае?

Новия вид стисна зъби, след това пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Не мога да направя нещо, без всички да го обсъждат.

— Ние се притесняваме, защото ни е грижа за теб.

— Омръзна ми от това! Така ще мога да правя всичко, което поискам, без това да се коментира.

— Разбрах.

— Дали все още позволяват на човешките приятелки на Видовете да остават в женското общежитие, както Ели едно време?

— Не се нуждаем от свободна къща за майка, но да, би било добре за Катрина да остане там, ако пожелаеш. Ние сме приятелски настроени към човешките жени.

— Има ли някакви свободни апартаменти?

— Винаги. Ние сме по-малко от мъжете.

— Има ли някой готов да направи обиколка на общежитията и да ги покаже?

— Аз мога да го направя. — Блубърд се усмихна. — Бих искала да се запозная по-добре с Катрина.

Той се навъси.

— Благодаря. Ще видя кога Трейдмонд ще освободи пациентката си.

— Само ми се обади. — Тя му намигна. — Имаш номера ми.

Даркнес бързо напусна Сигурността. Умът му продължаваше да работи. Не разполагаше с много време, а имаше толкова неща за вършене. Потърси Бук от мобилния си. Мъжът вдигна на първото позвъняване.

— Как са домашните любимци на Миси?

— Чудесно. Кучето спи почти непрекъснато. Голям мързеливко. — Бук се засмя. — Котето пък е успяло да отвори вратата на гардероба и е унищожило връзките на ботушите. Изглежда му никнат зъби.

— Подготви ги да бъдат преместени. Миси ще излезе скоро от Медицинския. Тя ще иска домашните й любимци да са при нея.

— Добре. — Бук се поколеба. — Те нямат дом, където да се върнат.

— Наясно съм. — Даркнес затвори телефона, когато един от джиповете паркира пред сградата на Сигурността.