Лорън Донър
Даркнес (3)

Глава 2

Даркнес смени униформата с потник и черно долнище на анцуг, върху който с бели букви беше написано НСО. Това не бе подходящото облекло за разпит, но шкафчетата бяха повредени от експлозията. Мръсната му униформа остана да лежи на купчина на пода, покрит с прах и дребни парчета гипсокартон. Импровизираната съблекалня беше препълнена с други Видове.

Блубърд се втурна вътре с още един куп дрехи.

— Ето, това е всичко, което имаше в продоволствения магазин. Твърде е топло за блузи с дълъг ръкав.

— Всички са добре. — Флейм влезе в стаята. — Последният от нашите офицери се отчете. Има само леки наранявания.

Даркнес потисна ръмженето си.

— А как е при човеците?

Флейм го погледна в очите.

— Четирима мъртви и един с опасност за живота. Транспортираха го по въздуха до травматологично отделение извън Хоумленд. Има тежки изгаряния и вътрешни наранявания. Нашите медици не вярват, че ще оцелее.

Даркнес не изпита никакво съчувствие за смъртта на четиримата.

— Жалко. Исках да ги разпитам.

Сноу нахлу в стаята, събличайки униформата си.

— Барикадирахме предната порта. Хоумленд официално е затворен. Джъстис се разправя с медиите, а Фюри чака работната група да се събере, за да започне разследване. Трей вече е тук, така че той е говорил с Тим. — Новия вид кихна. — Мисля, че никога няма да премахна миризмата от носа си. Вдишах прекалено много от тази гадост.

— Прахът не е вреден. — Блубърд започна да събира мръсните униформи. — Поне така каза Трей. Той се е вдигнал най-вече от отломките при срутването на частта от сградата. А според него в новото строителство не използват отровни материали.

— Добре е да се знае. — Сноу кихна отново. — Но аз говорех за дима от пожара.

— О-о. — Тя спря, ръцете й отново бяха пълни с дрехи. — Ще видя дали има някакви други одежди в продоволствения магазин. — Блубърд се обърна и излезе.

Веднага след това влезе Ръсти.

— Всички ли са добре?

— Само няколко порязвания и натъртвания — отвърна Флейм. — Не загубихме никого.

Даркнес пристъпи напред, привличайки вниманието й.

— Казах ти да останеш с арестуваната.

— Тя е заключена в стая за разпити номер 3. Намира се в най-отдалечената от щетите част. Жената не носеше нищо в дрехите. Проверих ги и ги маркирах като доказателство. Тя иска вода. Може ли да й дам няколко глътки?

— Да. И остани на пост пред вратата. Ще дойда след малко. — Той седна, докато обмисляше дали да обуе отново ботушите си. Целите бяха покрити с бял прах. После се изправи. — Майната му.

— Моля? — Сноу също се преобличаше, но спря и погледна нагоре.

— Ще се наложи да разпитам нашия затворник в този вид.

— Ще водиш разпит на заподозрян бос и без униформа? — Флейм повдигна вежди.

Даркнес посочи към мястото, където беше мъжката съблекалня.

— Ако искаш да отидеш там, където осветителните тела от тавана се разбиха върху металните шкафове и да рискуваш да те удари ток само за да ми донесеш резервна униформа, давай. Нямам време тепърва да тичам до дома за друга. Трябват ни отговори. Бяхме нападнати.

Флейм затвори уста и кимна рязко.

— Искаш ли помощ? — Флирт се приближи, вече бе сменил униформата си със спортен екип. — Като сме двама, ще уплашим мъжа много повече.

— Затворникът е жена — Даркнес закрачи напред. — Ще се справя с това сам.

— Не мисля, че някога си разпитвал жени. Иска ми се аз да се заема с това — обади се Сноу, докато обличаше тениската.

— Този път ще направя изключение. Видях какво е направила. Тя е добре обучена — не е просто някаква жена, а войник. А те са много по-опасни.

— Наистина бих искал аз да я разпитам — настоя Сноу.

— Не.

Даркнес не остана, за да доведе спора докрай. Нуждаеше се от отговори и щеше да ги получи, независимо от това, което трябваше да направи. Кипеше от гняв, докато крачеше през сградата. Всички Нови видове бяха чули новината и бързаха към работните си места. Той минаваше покрай тях и се чувстваше горд от единството и спокойствието, които те показваха предвид създалите се обстоятелства.

Спря пред вратата на стаята за разпити и се замисли за това, че ще трябва да влезе вътре и да направи каквото е необходимо, за да накара жената да говори. Хоумленд бе нападнат и това можеше да коства живота на много от Видовете. Самият той се бе втурнал да неутрализира водача на микробуса, но призна пред себе си, че най-вероятно този опит щеше да струва живота му. Скочи от върха на стената върху покрива на сградата на Сигурността, обаче стана ясно, че куршумите са безполезни. Но жената бе свършила работата вместо него.

Защо? Действията й бяха чисти и твърде прецизни. Тя имаше умения, които не би трябвало да притежава. Самият той би се затруднил, ако трябваше да направи същото. Бързо се обърна и се втурна към телефона. Охраната вдигна на второто позвъняване.

— Кажи ми всичко, което успяхте да научите за жената, която заловихме.

Докато слушаше, гневът му нарасна още повече. Трябваше да спре да мисли за нея като за жена. Тя беше заплаха. Налагаше се да помни това. Тактиката, която прилагаше редовно, тук нямаше да помогне. Щеше да се наложи да я надхитри и да я държи непрекъснато под око. В главата му се оформи план и той направи няколко дълбоки вдишвания. Гневът бе последното нещо, което трябваше да използва срещу някой с такава квалификация като нейната.

* * *

Кат седеше със затворени очи и се опитваше да не обръща внимание на хладния въздух. След като приливът на адреналин спадна, тя се почувства емоционално изтощена. Това бе нормална реакция след напрегната ситуация. Току-що се бе изправила пред лицето на смъртта — отне живота на шофьора, като го застреля, а вероятно и на неговите съучастници. Най-малко двама мъртви, със сигурност. Онзи, който висеше от задната врата на буса, бе изгорял като препечена филийка.

Младата жена потръпна от сравнението с храна, което й мина през ума, и се размърда на металния стол. Това не й помогна да се стопли. Подвоуми се дали да не стане да се разходи из стаята, но се отказа. Рискът от появата на още подозрения от страна на НСО щеше да бъде по-голям, ако не успееше да изиграе ролята на уплашена, плаха мишка. Те биха очаквали точно това от нея и тя трябваше именно това да им покаже, ако имаше някакъв шанс да възстанови своето прикритие.

Ключалката изщрака миг преди вратата да се отвори със замах. В стаята пристъпи тъмнокос мъж. Той имаше силно загорял тен и проницателни тъмни очи, които изглеждаха черни. Взря се в нея с мрачно лице. Тя прецени, че е висок около метър деветдесет и осем. Даркнес. Трябва да е той. По дяволите, толкова е огромен и плашещ.

Кат огледа масивните мускулести ръце и изключително широките му рамене. Потникът му плътно прилепваше в горната част на тялото му и се спускаше свободно надолу до мястото, където бе пъхнат в колана на черния му анцуг. Белите връзки не бяха вързани, просто висяха свободно. Мъжът имаше добре оформени мускулести бедра, които личаха дори под дебелата материя и стъпала поне петдесет и първи номер. Небрежното му облекло не бе това, което беше очаквала.

— Коя си ти?

Гласът му потвърди неговата самоличност. Никога нямаше да забрави този дълбок тембър.

— Катрин Декър, но всички ме наричат Кат, за по-кратко.

Вратата се затръшна, затваряйки ги вътре сами. Младата жена погледна към металната повърхност, с надеждата да се отвори за втори път.

— Никой друг няма да дойде. Няма да има спасение.

Кат се съсредоточи върху лицето му. Новия вид все още стоеше близо до вратата.

— Не трябва ли и жена да присъства на разпита?

Мек, плашещ звук излезе от устата му. Не беше точно ръмжене, но не бе и приятелски поздрав.

— Даваш ли си сметка, че вече не се намираш в Съединените щати? Ти си на територията на НСО, след като премина през портите. Кажи ми истината, защото, повярвай ми, не искаш да те накарам със сила да си признаеш. Вашите правила за разпит не важат при нас.

Страх полази по гърба й, но тя го пренебрегна.

— Не можете да ме убиете.

Новия вид се приближи достатъчно, за да може тя добре да огледа лицето му. Дъхът на младата жена заседна в дробовете й. Той имаше едно от най-мъжествените лица, които някога бе виждала. Скулите му бяха ясно изразени като на индианец. Квадратната му челюст, седеше под чифт пълни устни със сурово предизвикателство, поради намръщената му гримаса. Но формата на очите му беше това, което я порази най-много — дори котешките очи на Джъстис Норт не бяха толкова яростни — все още не можеше да определи точния им цвят, но предположи, че са тъмнокафяви — обрамчени с необичайно дълги, гъсти мигли.

Дишай, дявол да го вземе! Кат си пое въздух и принуди дробовете си да заработят отново. Начинът, по който се бе облякъл, вероятно бе тактика, за да я разконцентрира. Трябваше да се стегне. Но й бе трудно да го направи с това мрачно изражение и хищническия поглед, насочен към нея.

— Всъщност мога. Сега готова ли си да ми кажеш истината? Коя си ти в действителност? Какво правиш тук?

Той блъфира. Надяваше се да е така.

— Името ми е Кат Декър. Проверете шофьорската ми книжка. Обадете се на моя шеф. Бях помолена да дойда в Хоумленд за две седмици, за да преподавам уроци по криминология и да запозная вашата охрана с най-новите тенденции в престъпното поведение.

Новия вид направи крачка напред.

— От армията ли си? Морската пехота? Специалните части?

Тя поклати глава.

— От криминологичната лаборатория.

Мъжът изръмжа.

Кат се постара да не реагира, но не успя. Тялото й се напрегна от този страшен, опасен звук. И интериорът на стаята не й помагаше да се почувства по-сигурна. Нямаше камери. Беше огледала навсякъде за признаци, за нещо, с което биха могли да я наблюдават, но не откри нищо. Наистина бяха сами в стаята.

— Откъде знаеше как да обезвредиш онзи брониран бус?

— Гледам прекалено много екшъни. Всичко, което знам, научих от тях.

Устните му ядно се свиха в строга черта, което я увери, че той не е повярвал на тези глупости. Опита отново:

— Обичам да гледам филми. От сорта унищожи ги, за да спасиш света. Можете ли да повярвате, като малко момиче си мечтаех, когато порасна да стана актриса и да играя в екшъни? — Не се стърпя и каза: — Брус Уилис е моят идол.

Единствената реакция на Новия вид бе да стисне юмруци. Може би беше отишла твърде далеч с този отговор, но се надяваше мъжът да има чувство за хумор. Но той нямаше.

— Не съм в настроение да играя игри. Приеми го като предупреждение. Търпението ми е почти на изчерпване.

Кат си пое дълбоко въздух след това бавно го изпусна. Знаеше, че върви по тънък лед и че ще трябва да даде някакво логично обяснение.

— Куршумите отскачаха от микробуса. Не трябва да си гений, за да разбереш, че е брониран. Изкрещях на вашите хора да стрелят по гумите, но не мисля, че някой ме чу в цялата дандания. Може би нямаха възможност да видят това от тяхното място, но аз бях достатъчно близо, след като онези минаха през първата порта. Разбрах, че ще избутат колата ми от пътя, за да атакуват втората.

— Откъде знаеше за техните планове?

— Не съм знаела нищо. Предположих. Беше просто съобразителност. Исках само да ги спра. Вашите куршуми не можеха да свършат тази работа, затова грабнах пистолета на Ръсти и се опитах да намеря слабото им място. Те не бяха сложили броня на ключалката на шофьорската врата. — Тя се поколеба. — Видях, че водачът и пътникът до него носят пълна бойна екипировка. Нещо трябваше да се направи на момента. Реагирах преди наистина да го обмисля. Спомням си последния път, когато автомобили преодоляха портите ви. Колко загинаха? Шестнадесет души?

— Седемнадесет — изръмжа Новия вид.

Тя се вгледа в него и й стана ясно, че той не обича да си спомня за нападението, което се случи веднага след като Хоумленд бе открит.

— Намерих начин как да отворя шофьорската врата и го направих. Стрелях по ключалката и отстраних водача. Но неговото ликвидиране нямаше да ги спре. Пътникът можеше просто да се премести и да заеме мястото му, в този момент забелязах движение във вътрешността на буса. Това означаваше, че има поне още един нападател. Щеше да настане кървава баня. Виждали ли сте някога какво могат да причинят лошите момчета с пушки и пълно бойно снаряжение? Аз да. Казах ви, че гледам много филми. Погледнах надолу и видях гранати, прикрепени към колана на шофьора. Хвърлих ги вътре и затворих вратата.

— Как разбра, че това са гранати?

Кат започна да се дразни.

— Защото не съм малоумна. На това ми заприличаха. Не бях съвсем сигурна какво точно ще направят, но бяха очевидно предназначени да бъдат използвани срещу НСО. Аз ги използвах вместо тях.

Той повдигна едната си вежда.

— Не беше съвсем сигурна какво ще направят?

— Ами изглеждаха като самоделки с взриватели, това имах предвид. Не видях никакви цилиндри, които да покажат, че това са химически бомби, затова предположих, че само ще гръмнат. Оказах се права. Нямах достатъчно време да мисля по този въпрос, тъй като се пазех от куршумите на другия нападател, който бе решен да ме убие.

Даркнес отпусна юмруци и скръсти ръце пред гърдите си.

— Четирима души вътре в буса са мъртви и пети, който няма да живее дълго.

Те бяха лоши хора, но все пак това я разтърси. Никога преди не бе убивала човек. Обучението, което имаше, не й помогна да приеме реалността при тази новина.

— Ти уби хора. Разбираш ли това?

Кат кимна рязко, нямаше доверие на гласа си. Онези задници може и да си го заслужаваха, но действителността бе жестока. Те вероятно имаха семейства и приятели, които щяха да скърбят за загубата им. Дори злите отрепки имат майки.

— Отговори ми! — настоя грубо той.

— Да. — Тя зае отбранителна позиция, защото това щеше да й помогне да се справи със стреса. — Разбирате ли, те не разбиха портата ви с бронирания си автомобил, облечени в пълна бойна екипировка, за да ви донесат кексчета и картички с послание ние ви обичаме?! Опитах се да защитя Новите видове.

Даркнес толкова бързо се придвижи напред, че тя се сепна, когато той скъси разстоянието между тях, наведе се и стисна подлакътниците на стола от двете й страни. Почти навря лицето си, нос до нос, в нейното. Очите му бяха в сянка, понеже главата му бе наведена напред, но изглеждаха много заплашително. Младата жена опита да се дръпне назад, но нямаше къде да отиде — облегалката на металния стол се притискаше плътно в гърба й.

Новия вид изръмжа дълбоко, гърлено, потвърждавайки, че не е напълно човек.

— Очакваш да повярвам, че си просто един сътрудник в криминологична лаборатория, като в същото време сам-сама изваждаш извън строя петима мъже?

Кат насила се усмихна и опита да не обръща внимание на лудо биещото си сърце.

— Аз съм много добра в работата си. Виждала съм много лоши неща и не забравяйте любовта ми към екшъните.

Новия вид изсъска, дъхът му с аромат на шоколад и мента я облъхна. Младата жена се надяваше, че и нейният мирише толкова добре, тъй като устите им бяха на сантиметри разстояние едни от други. Желанието да погледне към устните му бе твърде силно, за да може да му устои, но в момента, в който го направи, съжали. Очите й се разшириха от изненада и страх при вида на двата дълги и ужасяващи зъба.

— Мътните да го вземат! — Нямаше намерение да го казва на глас.

Горната му устна се вдигна още малко, за да й даде по-добра гледка към тях. Сигурно бе нарочно. Следващите му думи убиха всякакво съмнение.

— Аз не съм като теб. — Гласът му се задълбочи. — Ще покажа милост, ако започнеш да ми даваш коректни отговори. Бяха ли тези мъже изпратени тук да умрат, за да ни заблудите и ние да можем да ти имаме доверие?

Тези думи я извадиха от вцепенението, причинено от страшните му зъби. Тя се вгледа в очите му.

— Какво?

— Чу ме. Беше ли това някакъв вид представление, разиграно, за да спечелиш доверието ни?

— Да не си дрогиран? — Кат с радост очакваше посещението си в Хоумленд, но то се бе превърнало в кошмар. Нейното прикритие бе почти провалено, освен ако не успееше да излезе от ситуацията. Обвинението, че е съучастничка на онези задници в намерението им да убиват Нови видове, я озлоби. — Не знам дали току-що си бил изскочил от сградата на охраната или вече си бил отвън, но онзи кретен на пътническата седалка, с много голямо старание се опитваше да ме превърне в швейцарско сирене. Тези гранати можеха да се взривят в ръцете ми, преди да успея да ги хвърля вътре в буса. Можех да бъда разкъсана на парчета заедно с онези идиоти. Как смееш? — Тя го изгледа гневно. — Мислиш, че си единственият, който е имал лош ден? Аз просто исках да дойда в Хоумленд, за да се позабавлявам, да се запозная с Новите видове и да ги науча на някои нови неща. Това беше единственото ми намерение. Сега съм заключена в стая с един параноичен идиот.

Настъпи пълна тишина. Младата жена повтори наум думите, които току-що бе казала и затвори очи. Мамка му. Стегни се, дяволите да те вземат. Разпадаш се по-бързо от новобранец в първия ден от обучението.

Новия вид пусна стола, сграбчи я през гръдния кош и рязко я издърпа от мястото й. Краката й не докосваха пода, когато той прекоси стаята и тръсна задника й върху масата. После хвана веригата на белезниците, закопчани на китките й и със сила вдигна ръцете й нагоре. Заобиколи масата и Кат падна назад, щом я дръпна по плоскостта и спря чак когато тялото й се просна по дължината на масата.

— Бори се — изръмжа той, като се наведе, за да застане отново лице в лице с нея. — Предизвиквам те. Покажи ми колко опитен може да бъде един сътрудник от криминологичната лаборатория в ръкопашен бой.

Кат остана да лежи неподвижно. Не й бе причинил болка. Може би се бе сдобила с някоя и друга синина по задника от твърдата повърхност, когато я стовари отгоре, но това бе всичко. Масата бе студена. Той стискаше здраво в юмрук веригата, за да държи неподвижни ръцете й над главата. Беше наложително да успокои напрегнатата ситуация. Можеше да използва краката си, като ги изнесе силно нагоре и да го изрита, за да го отблъсне далече от себе си, но това само щеше да докаже, че не е тази, за която се представя.

— Съжалявам, че те нарекох идиот. Бях много разстроена, че ме обвини в такова ужасно престъпление. Аз рискувах живота си. Нямаше нищо планирано.

Новия вид се наведе и сграбчи отпред панталоните си. Кат бе забравила, че е само по сутиен и бикини. Обхвана я неподправен страх, че ще бъде сексуално малтретирана. Той беше огромен кучи син, изключително силен и най-вероятно тежеше двойно повече от нея. Тя бе издръжлива, но се съмняваше, че ще успее да се съпротивлява дълго време. Всеки мускул в тялото й се напрегна, поне щеше да опита. Но той не извади члена си, вместо това издърпа връзката от долнището си.

Кат леко се отпусна, докато той не започна да я връзва към нещо над главата й. Изви се, за да погледне нагоре и видя метална халка, закрепена с винтове, след това се взря в лицето му.

— Какво правиш?

— Подсигурявам се, че ще останеш точно там, където те искам.

Почувства се изложена на показ така простряна по гръб на масата и почти гола.

— Искам да седна на стола.

— А аз искам истината. — Той се изправи и отстъпи крачка назад.

Младата жена дръпна белезниците, но дебелата връв не поддаде. Тя погледна към едната, после към другата страна на масата, не можеше да се преобърне, без да падне върху столовете вляво или вдясно от нея.

— Коя си ти всъщност? Хайде, спри да играеш тази игра. Твоята самоличност е добра, но офицерите ми са по-добри. Някой не е изпипал нещата докрай, когато е създавал твоята история. Нашата проверка за сигурност успя да проследи последните три години от живота ти, но преди тях няма нищо. Ти не съществуваш.

Тя се вгледа в очите му, с надеждата, че може би той блъфира, но видя истината, отразена в тях. Дяволите да го вземат! Това гадно копеле Мейсън, бе сгафило при създаването на фалшивата й самоличност и на практика бе провалило прикритието й.

— Разведох се — излъга тя. — Върнах си обратно моминското име. — Заслужаваше си да опита.

Мъжът се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— Ето ти нещо интересно. Проверката на настоящата база данни показа, че ти съществуваш, но когато се разровихме по-дълбоко в старите сайтове се оказа, че номерът на социалната ти осигуровка принадлежи на Елинор Бринклер — седемдесет годишна домакиня, починала преди десет години. — Той бавно прокара поглед надолу по тялото й, после обратно нагоре. — Не съм експерт по това как изглеждат седемдесет годишните, но съм сигурен, че ти си много далеч от тази възраст.

Кат се паникьоса, но опита да прикрие изражението на лицето си, докато се напрягаше да измисли нещо, което да каже. Мъжът пристъпи по-близо.

— Не ми изглеждаш мъртва. — Загледа се в гърдите й. — Дишаш. — Погледът му срещна и задържа нейния. — Как е истинското ти име? Кой те изпрати и защо?

— Станала е някаква ужасна грешка. — Това бе всичко, което успя да каже. Беше арестувана, а Робърт Мейсън я бе забъркал в ужасна каша. Прикритието й бе провалено, защото бе претупал набързо работата.

Даркнес се наведе и приближи отново лицето си до нейното.

— Не искам да те нараня. — Гласът му се сведе до шепот. — Не ме карай да го направя, скъпа. Имам достатъчно спомени, които гарантират, че страдам от кошмари почти всеки път, когато заспя. Само ми кажи коя си в действителност и защо си дошла в Хоумленд. Хваната си натясно, няма мърдане.

Младата жена облиза устни, изкушена да му разкрие истината. Мейсън не трябваше да я изпраща в Хоумленд под прикритие. Може би и двамата щяха да ги уволнят, но щеше да стане още по-лошо, ако проговореше. Никой не искаше да работи с агент, който бързо се пречупва под натиск. Даркнес просто си вършеше работата и бе добър в това. Тя уважаваше такива хора.

— Изглеждаш толкова мека и крехка. — Той замълча за момент, като я наблюдаваше. — Нека ти кажа някои неща за мен. Чувала ли си някога за човек на име Дарвин Хавингс?

Кат успя да запази маската на безразличие, но сърцето й ускори ритъма си. Хавингс беше номер тридесет и две в списъка на Вътрешната сигурност на Хоумленд с най-издирвани лица. Той беше богат кучи син с бизнес главно в Близкия изток и с връзки в страните от третия свят. Също така бе заподозрян като един от най-големите инвеститори на Мерикъл Индъстрис. Последното го бе поставило под строгия контрол на властите, които имаха някои доста неприятни подозрения, но без конкретни доказателства. Говореше се, че Хавингс е много навътре в търговията с наркотици и със секс робини. Бяха открили признаци, че може би е виновен за кражбата на оръжие от американските военни в Афганистан и продажбата му на бунтовниците. Това бе поставило името му в списъка с издирваните престъпници.

— Не. Да не би да е някой екшън герой? — На един сътрудник от криминологична лаборатория не би трябвало да му е известно това име, защото не бе споменавано в медиите.

— Той е най-злият човек, когото съм срещал.

Младата жена трябваше да си напомни да диша бавно и дълбоко, нещо, което трудно можеше да направи, тъй като трескаво се опитваше да разбера как е била възможна тази среща. Защо? Как? Кога? Обхвана я ужасно подозрение, че тъпият й шеф може да е бил прав. Дали са в бизнеса заедно с Хавингс? НСО е идеалното място за него, където да се скрие. Ние нямаме пълномощия в Хоумленд или Резервата. Той може да ни покаже среден пръст зад портите им и ние няма да сме в състояние да направим абсолютно нищо за това.

— Аз бях един от групата Нови видовете, които той взе от Мерикъл.

— Защо? — Тя се отпусна леко. Това означаваше, че срещата се е случила в миналото, когато Даркнес е бил затворник на компанията. Но дали Хавингс е имал достъп до Новите видове и след това. Дали връзката е все още активна?

— Това беше тест. — Той изръмжа, наклони глава и продължи да я гледа в очите. — Сложиха ни нашийници бомби около вратовете. Ние бяхме биологични братя и те знаеха, че сме осведомени за връзката помежду ни, защото ни показаха доказателство. Бяхме родени от една и съща партида ембриони, създадени от двама конкретни човека, които бяха съчетали. Винаги произвеждаха многобройни ембриони, често от една и съща двойка човеци, а понякога съчетаваха единия или и двамата с други донори, за да получат различни физически характеристики. Животинските ни гени варират, но нашата човешка ДНК показва семейната ни връзка. Ето защо той ни искаше. Много добре знаеше, че ще се защитаваме един друг и ще направим всичко възможно за братята си.

Господи! Част от самоконтрола й се изплъзна и тя знаеше, че изражението й разкрива съчувствието, което изпитваше.

— Защо нашийници бомби?

— Защото знаехме, че ще ги активират и ще взривят нашите братя, ако не изпълняваме заповедите.

— Това е лудост! — Също така и терористична тактика — една от най-крайните. Но последното не го каза на глас.

Мъжът наклони глава и се наведе. Носът му я погъделичка, тъй като се отърка в шията й. Той вдиша дълбоко, сякаш да я помирише. Кат не възрази, но това я накара да го почувства по един нов начин — сексуален.

— По природа ние защитаваме онова, което е наше и те го използваха — прошепна Даркнес. — Искаш ли да знаеш какво ни накараха да правим?

— Разбира се. — Коремът я присви от лошото предчувствие, че отговорът няма да й хареса.

— Научиха ни как да се бием и да убиваме. Ние бяхме четири живи оръжия, с по-бързи рефлекси, по-силни тела и по-изострени сетива от човешките. — Той вдигна глава и се премести от другата страна на шията й, вдиша отново. Това накара гърдите му да се докоснат леко до нейните. — Нашите учители бяха наемници със странни акценти. И бяха брутални.

По дяволите. Странните акценти, за които той спомена, беше много ценна информация. Дарвин Хавингс наемаше бодигардовете си само от контактите си в Средния изток. Те бяха лица обикновено свързани с предполагаеми убийства. Беше наистина много зле, че те са обучавали Даркнес. Можеше да си представи нещата, на които е бил подложен.

— Научих всички начини как да измъчвам някого, за да ми каже това, което искам да знам.

Подозрението потвърдено. Младата жена си пое дълбоко дъх, треперейки вътрешно от ужас. Бе обучена да издържа на мъчения, но не и на зверските неща, които той вероятно бе усвоил. Щеше ли да ги използва, за да я пречупи? Ако бе така, той щеше да приложи всичко, което вършеше работа, за да получи отговорите. Това означаваше, че може да стане грозно и опасно, с евентуална загуба на части от тялото или смърт.

Новия вид вдигна глава достатъчно, за да я гледа право в очите.

— Ти си изплашена. Мога да подуша страха ти. Просто ми кажи истината.

Тя не бе сигурна какво да прави.

— Затова ли ме душиш?

— Аз не съм човек.

Кат наистина не се нуждаеше от напомняне.

— Може ли да си помисля малко?

Той повдигна вежди.

— Искаш да изчакам, докато съчиниш по-убедителна лъжа?

— Искам да ти кажа истината, но не мога.

Даркнес опря ръце върху масата, от двете страни на гърдите й, и се наведе по-близо, докато бе почти наполовина върху нея.

— Знаеш ли, че някои от нас могат да се държат като истински животни?

— Не съвсем. Чела съм статии във вестниците и съм гледала интервюта.

— Вие виждате това, което ние искаме да видите. Аз не съм Джъстис Норт.

Тя можеше да повярва на това. Господин Норт изглеждаше напълно приветлив, дори мил по телевизията. Мъжът показваше добро чувство за хумор и сговорчив характер. Но Даркнес не притежаваше нито едно от двете.

Той разтвори устни и отново показа онези зъби. Кат се втренчи в тях, с надеждата, че не се кани да ги използва, за да я ухапе. Вероятно щеше да боли ужасно.

— Представи си усъвършенствани хищнически инстинкти, съчетани с най-лошото от човечеството. Ето, точно такъв станах, след като бях изтеглен от Мерикъл и изпратен при онези хора, ако изобщо биха могли да се нарекат така. Кажи ми истината или ще видиш на какво съм способен. Ще бъда жесток.

Сълзи напълниха очите й и тя не бе в състояние да направи нищо друго, освен да започне да примигва. Мъжът беше майстор във внушаването на страх, тъй като тя вярваше на всяка дума, казана от него.

— Честно. Нямах никакви скрити цели. Просто исках да спра онези мъже да не наранят вашите хора. — Тя настойчиво погледна в поразителните очи на Даркнес, надявайки се, че той ще види истината. — Не исках никой от Новите видове да пострада. Очаквах с нетърпение да преподавам това, което знам, и да прекарам известно време тук, в Хоумленд. Мислех си, че ще бъде страхотно, почти като на почивка.

Очите му се присвиха.

— Не прави това, скъпа.

— Кълна се в живота си, че всяка дума, която току-що казах, е абсолютно вярна.

— Имах предвид, не плачи. — Той затвори очи и извъртя глава, за да се отдалечи. — Мамка му!

Реакцията му я изуми. Той беше или невероятен актьор, или майстор в измамата. В противен случай, би си помислила, че изпитва съчувствие. Мъжът отново я погледна и измъченото му изражение я прониза направо в сърцето.

— Не мога да го направя. — Той поклати глава. — Това не струва душата ми или онова, което е останало от нея.

— Не можеш да направиш какво?

— Да си представям, че ти си жена от моето минало, за да мога ефективно да си върша работата. В действителност се възхищавам на уменията, които показа навън. Не мисля, че бих могъл да се справя по-добре или по-бързо от теб с онези мъже. Ти или преценяваш много бързо в движение, или това беше брилянтен стратегически ход. Ако е така, то ти си една от най-добрите убийци, които съм срещал. Ако не съм прав… — Погледна към гърдите й. — Това те прави изключително секси.

Кат не знаеше дали трябва да бъде поласкана или обидена. Не каза нищо.

Новия вид премига няколко пъти.

— Ти си проблем за мен, Кат. Ако това е истинското ти име.

— Това е. Всички ми викат така.

— Съмнявам се.

— Защо? Какво му е толкова невероятно на моето име?

— Ти си на територията на НСО и имаш името на котка!

Младата жена най-после схвана.

— Но то се пише с К.

— Не ме интересува. Защо не използва по-човешко име като Мери например?

— Но това не е името, което моите родители са ми дали. Всъщност съм кръстена на баба ми. Починала е, докато мама е била бременна с мен. — Това също беше вярно. — Просто странно съвпадение.

Той не изглеждаше убеден.

— Твърде е очевидно, ако помислиш малко. Трябва да съм много тъпа, че да избера това име, аз дори не направих връзката с котка, докато ти не спомена за това. Не съм идиотка. Бих си свършила чудесно работата, ако трябваше да си изграждам фалшива самоличност.

— Това го вярвам.

— Добре.

— За кого работиш?

— Полицейско управление Бейкърсфийлд, криминологична лаборатория.

— Какъв цвят е сутиенът ти?

— Черен. — Той я тестваше, като се опитваше да прецени изражението на лицето или интонацията на гласа й, за да определи дали може да забележи някакъв признак, че е излъгала. И тя бе правила същото със заподозрените.

— Косата ми е кафява, също като очите ми. Висока съм метър шестдесет и осем. Не си прави труда да ме питаш за теглото. Няма да кажа. Всеки лъже, когато стане дума за това.

— Не е и необходимо. Ти си около шестдесет и четири килограма. Нали те вдигнах от стола.

Той беше добър. В действителност тежеше точно шестдесет и три.

— Макар да изглеждаш по-лека с около четири килограма, но имаш добър мускулен тонус. Това ми подсказва, че работиш физически труд или тренираш често. — Огледа преценяващо гърдите й. — Нямаш пластични корекции. — Той се изправи и остави погледа си да шари по корема и бедрата й. — Нямаш деца.

— Откъде разбра това?

— Имаш белези. Един в горната част на ръката, и един в близост до прасеца. Те са забележими. Правят впечатление. Бременността щеше да остави следи върху тялото ти, както и белези. Долната част на корема и горната част на бедрата ти са безупречни. Няма следи от стрии.

— Не всички жени ги получават. — Възхити се на умението му да наблюдава. Това беше някак си възбуждащо.

— Не всички, но повечето имат.

— Нямам деца — потвърди тя.

Вниманието му се върна обратно към лицето й.

— Не носиш грим. Това също така обяснява обикновеното ти бельо. Без дантела върху него, а сутиенът ти не е с подплънки, за да прави гърдите ти по-големи. Не искаш да привличаш вниманието на мъжете върху себе си. Защо така?

— Може би, тази сутрин не съм имала време да се гримирам. Що се отнася до моя сутиен, банелите и подплънките са адски неудобни.

Новия вид я наблюдаваше с непроницаемо изражение, а на нея много й се искаше да знае какво си мисли той.

Даркнес вярваше, че единствено със страх ще успее да пречупи жената. Всичко, което й каза, бе истина. Той й се възхищаваше. Представи си какво ще се случи, ако я удареше или й счупеше някоя кост. Тя щеше да крещи. А той щеше да се почувства като чудовище — образ, който хората се опитаха да им припишат. Не можеше да я удари.

Тя имаше красиви, изразителни очи. Надяваше се, че я бе разгадал правилно и че мъжете, които нападнаха портата не бяха с нея. Щеше много да се ядоса, ако тя беше от злите. Веднъж вече бе направил грешка с една жена, която го бе предала. Можеше да използва този гняв срещу Кат, но само един поглед към крехкото й тяло, го накара да спре на мига. Нямаше никаква почтеност в това да навреди на младата жена. Тя беше безпомощна и, дявол да го вземе, той наистина я харесваше.

След това дойде чувството на неудовлетвореност. Неговата работа беше да получи отговори и да разбере коя е в действителност. Той просто не можеше да го направи ефективно. Обмисли възможностите. Някой друг трябваше да заеме мястото му. Той дори не искаше да бъде в сградата, след като знаеше какво ще се случи в стаята за разпити. Вълна на състрадание и покровителство премина през него. Догади му се при мисълта друг мъжки да й причинява болка, за да я накара да говори.

Отново се вгледа в очите й, разкъсван между дълга и неочакваното желание просто да я съпроводи до портата. Това щеше да сложи край на всичко, но бе невъзможно. Реши да опита още един път със сплашване и страх.