Джанет Еванович
Стефани Плъм или г-ца Сватовница (5)

Пета глава

Беше средата на сутринта и облаците се прокрадваха над нас. Стояхме пред къщата на Джийни Чанс и четяхме досието й.

— Тук няма много — отбеляза Дийзъл. — На тридесет и пет е. Никога не се е омъжвала. Няма деца. Работи във фабриката за копчета. В досието се казва, че има проблем.

Джийни живееше в едноетажна къща с нисък наем, на около четвърт миля от къщата на роделите ми в Бърг. В едно каре имаше по двадесет и една къщи. Всичките бяха направени от червени тухли. Предните врати се отваряха към малки веранди, които излизаха директно на тротоара. Задните врати водеха към миниатюрни дворове, които бяха обградени с алеи. Две спални, една баня, малка кухня-трапезария. Без гараж. Всички постройки бяха еднакви.

Позвъних два пъти, вратата се отвори съвсем малко и Джийни погледна през пролуката.

— Да? — попита тя.

— Търсим Джийни Чан — отговорих аз.

— Аз съм.

Беше около два сантиметра по-ниска от мен. Имаше кафяви бадемовидни очи и дълга до раменете тъмнокафява коса. Беше слаба и добре сложена, облечена в сиво безформено горнище и пасващо по цвят долнище.

Представих се, след което представих и Дийзъл.

Очите на жената като че ли някак си се изцъклиха, когато видя спътника ми.

— Анни предположи, че може би имаш проблем — казах й аз.

— Кой? Аз? — възкликна тя. — Н-не. Не и аз. При мен всичко е наред. Надявам се това да не ви е причинило някакво неудобство. Трябва да вървя сега. — И като затръшна вратата, побърза да я заключи.

— Това беше лесно — отбеляза Дийзъл.

— Не разрешихме проблема й.

— Е, и?

— Ами ти ми плащаш да приключа делата, а това изобщо не може да се нарече приключване на сделката. Освен това, този бизнес със сватосването започва да ми харесва. Предизвикателство си е.

Отново натиснах звънеца. И отново.

— Сега пък какво има? — попита жената, като отвори вратата и промуши главата си навън.

— Мисля, че бихте могли да го преосмислите. Сигурна ли сте, че нямате проблем?

Очите й се заковаха върху Дийзъл.

— Извинете ме за минутка, докато го обсъдя с партньора си — казах й аз.

— Хванах спътника си за ръката и го съпроводих по тротоара до колата.

— Проблемът е в теб — обясних му аз. — Изнервяш я.

— Имам подобен ефект върху жените — съгласи се той, като се усмихваше. — Дължи се на моя животински магнетизъм.

— Без съмнение. Изчакай ме в колата. Ще поговоря с нея и веднага се връщам.

— Добре, какъв е проблемът? — попитах Джийни, след като затворих входната врата. — Знам, че имате проблем.

— Анни не ви ли е казала? Господи, това е толкова унизително. Не знам как да го кажа. — Тя си пое дълбоко въздух и стисна очите си.

— Ехоо! Има ли някой? — казах аз, след около една минута от стоенето на Джийни със здраво затворени очи.

— Настройвам се — отвърна тя.

— Боже мой, това може наистина да се окаже много лошо.

— Най-лошото.

— Убийство? Рак? Шоколадова алергия?

Тя въздъхна тежко.

— Не мога да намеря с кого да си легна.

— Това ли е?

— Да.

— Не е толкова зле — отбелязах аз. — Мисля, че мога да се справя с подобен проблем. Само трябва да намеря някой, който да прави секс с теб.

— Точно така.

— Имаш ли някакви изисквания? — попитах я аз.

— Имах, но вече съм отчаяна. Предполагам, че бих искала да има поне някакви зъби. И би било добре да не е чак толкова дебел, че да ме смачка. Това е. Направо се паникьосах, когато отворих вратата, защото си помислих, че може би Анни е изпратила този Дийзъл, за да свърши работата. Искам да кажа, не бих имала нищо против да го направя с него, но трябва да се усъвършенствам. Той не изглежда като човек, с който една начинаеща би искала да си има работа. Което ни довежда до истинския проблем. — Джийни изпука кокалчетата на пръстите си. — Девствена съм.

— Не думай!

— Не знам как се случи така. В началото бях много предпазлива. Не исках да го направя с който и да е, разбираш ли? И тогава изведнъж бях над двадесет и това беше много неловко. Искам да кажа, как да обясниш, че си на двадесет и пет и нито веднъж не си намерила мъж, който да е достатъчно добър? И колкото повече се трупаха годините, толкова по-зле ставаше. Оказа се, че девствениците са популярни в гимназията и харемите. Никой не иска да поеме отговорността да дефлорира тридесет и петгодишна жена.

— Мили боже, кой би си го помислил?

— Аха, изненадана сте, нали? Казвам ви, напоследък наистина се опитвах, но не мога да намеря никой, който да го направи. И сега намерих човек, когото наистина харесвам. Той е забавен, мил и любящ. Наистина си мисля, че от това би излязло нещо. Той дори може да се окаже любовта на живота ми. Проблемът е, че все трябва да измислям извинения да не го поканя у дома… като например, че котката ми е болна, или че майка ми ще идва на гости, или че има изтичане на газ.

— И всичко това, защото не можеш да му кажеш, че си девствена?

— Точно така. Той ще избяга през девет планини в десета. Винаги го правят! Господи, мразя тази глупава девственост. Ама че тъпа идея, а? Искам да кажа, как, по дяволите, се предполага да се отърва от нея?

— Може би някой лекар би могъл да помогне.

— Мислила съм и за това, но то е само част от проблема. — Отново изпука кокалчетата на пръстите си. — Не знам как да го направя. Имам предвид, знам кое къде влиза и всичко останало, но не знам процеса. Като дали само си лежа там, или се предполага, че трябва да правя нещо?

— Обикновено правиш това, което ти се струва приятно.

— Ами ако не ми е приятно? На тридесет и пет съм. Стара съм, за да съм начинаеща. Ами ако стане: използвай, докато не е изтекъл срокът на годност. Трябват ми някакви инструкции. Нищо специално. Ще съм доволна и на най-основните неща. Например, предполага ли се, че трябва да пъшкам?

— На мъжете им харесва, но аз го намирам за разсейващо.

Джийни дъвчеше долната си устна.

— Не мисля, че мога да пъшкам.

— Убедена ли си, че не искаш да обсъдиш това с човека, с когото излизаш?

— По-скоро бих си забила вилица в окото.

— Добре, ти стой тук, а аз ще измисля нещо.

Оставих я и се затътрих при Дийзъл.

— Забави се доста време там вътре — каза той. — Какъв й е големият проблем?

— Девствена е.

— Без майтап?

— Оказва се, че след определена възраст не е толкова лесно да се отървеш от девствеността си. Казва, че мъжете бягат през глава, когато разберат, че е девствена. Не искат да поемат отговорността да са първи.

— Разбирам ги — съгласи се Дийзъл.

— Тя помислила, че може би Анни те е изпратила да свършиш тази работа.

Спътникът ми се ухили:

— Бих могъл да се пробвам.

Повдигнах едната си вежда.

— Какво? — попита той.

— Мъже!

Дийзъл се ухили дори още по-широко и разроши косата ми, а аз плеснах ръката му настрана.

— Само се опитвам да помогна — каза той.

— Джийни си има приятел. Много го харесва и не иска да го загуби, но се страхува, че той ще скъса с нея, когато му каже, че е девствена.

— Ами да не му казва — предложи Дийзъл. — Нека го остави той сам да го разбере, след като работата е свършена.

— Това е някак си нечестно.

— Ти имаш ли проблем с това?

— Има и още. Тя се чувства напълно неподготвена за цялото това нещо. Мисли, че на тридесет и пет трябва да има някакъв опит зад гърба си.

— Предполагам, че можеш да й помогнеш с това — каза той.

— Аз също, но не съм убедена, че съм чак такъв експерт.

— Мога да те изпробвам и ще ти кажа как се представяш — отговори спътникът ми, като отново се ухили. — Ще те оценя по скалата от едно до десет.

— Ето това е предложение, за което всяко момиче мечтае.

Телефонът му иззвъня и той се обади.

— Аха — изрече. — Колко е зле?

Слуша цяла минута, затвори, запали колата и включи на скорост.

— Къде отиваме?

— Отиваме да търсим Бийнър. Нападнал е някаква жена на две преки от бара на Ърни. Източникът ми каза, че е влязъл да закусва, видял жената и побеснял, защото приличала на съпругата му.

— Господи! Какво й е направил? Тя ще се оправи ли?

— Ще се оправи, но няма да й е забавно. — Дийзъл подкара към центъра на града. — Знам, че Бийнър живее в квартала около бара на Ърни. Засякох го там преди седмица, но не мога да разбера точно къде. Мислех да отидем до там и да се поразходим. Да видя дали мога да уловя някаква вибрация.

Погледнах назад към Боб — кучето бе на задната седалка.

— Много е студено. Не мога да оставя Боб да стои в студената кола цял следобед.

Дийзъл зави наляво в пресечката.

— Ще го оставим в апартамента ти. Заключи го в банята, за да не може да ти изяде канапето. Банята ти е голяма и хубава. Там ще му е добре.

Кварталът около бара на Ърни е комбинация от жилищна и търговска част. Има офис сгради, сгради с апартаменти, къщи от кафеникави камъни, както и малки бизнеси подобни на Бара на Ърни — всичко на едно място. Дийзъл паркира на някакъв паркинг и тръгнахме пеша, вдигнали яките си нагоре, за да се защитим от вятъра, а ръцете ни бяха в джобовете, за да ги топлим. Обиколихме няколко пресечки на около половин квадратна миля, но Бийнър не се появи на радара на Дийзъл.

Мушнахме се в един гастроном, за да си вземем сандвичи и кафе за обяд и щастливи да се скрием от студа.

— Така няма да стане — казах аз. — Гласувам да го направим по моя начин — да обиколим улиците и разпитваме хората.

— Аз съм човек — отговори той. — Само, дето имам няколко допълнителни умения.

Довърших сандвича и кафето си и се изправих.

— Ти отиваш на север, а аз ще отида на юг. Ще се срещнем тук в три часа.

Започнах с момичето на касата в магазина, като я попитах дали не е виждала човек с малиново на цвят родилно петно на лицето. Отговорът й беше не. Отидох до съседния цветарски магазин, до дрогерията, до химическото чистене. Никой не беше виждал Бийнър. Разговарях и с портиера на някакъв жилищен блок, както и с рецепционистката на високо издигаща се офис сграда. Няма Бийнър. Отидох четири пресечки на юг, като спирах хората по улиците. Прекосих улицата и се отправих обратно към гастронома. Никакъв късмет.

Докато се срещнем с Дийзъл, носеният от вятъра сняг брулеше лицето ми. Снеговалежът във Върмонт е много живописен. В Ню Джърси е като трън в задника. Затруднява движението и прави ходенето пеш опасно. Кучетата боядисват снега в жълто, а колите го превръщат в кафява киша.

— Някакъв късмет? — попита Дийзъл.

— Никакъв. А при теб?

— Не.

Усетих, че телефонът ми звъни. Беше Лари Бърлю и едва можах да разбера какво казваше. Говореше със скоростта на светлината и заекваше.

— Н-н-н-не работи — каза той. — Не знам какво да й к-к-кажа. Всеки път, когато й махна тя идва тук с кафето, но аз не знам какво да й кажа. Само к-к-казвам благодаря ти. Мислех си, че ще мога да я заприказвам, но нищо не става. Н-н-не мисля, че мога да изпия дори само още едно кафе, но не мога да спра да й махам.

— Колко чаши изпи?

— Н-н-не знам. Изгубих им бройката. Дванадесет или тринадесет, мисля.

— Идваме — успокоих го аз. — Опитай се да стоиш там и, за бога, не пий повече кафе.