Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mister God, This is Anna, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)
Сканиране
Internet (2010)
Корекция и форматиране
aradeva
Източник
Списание «Съвременник», бр.1/1996 г.

Издание:

Автор: Фин

Заглавие: Мистър бог, тук е Ана

Преводач: Ева Йорданова

Език, от който е преведено: английски

Издател: Аквариус

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Симолини“

Редактор: Даря Хараланова

Художник на илюстрациите: Папас

ISBN: 978-954-8692-41-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1552


„В рая няма различни църкви, защото всички са вътре в себе си.“

„Ана влезе в живота ми, точно когато имах нужда от нея. Но мисля, че всеки има нужда от Ана. Всеки има нужда да намери някой, само един, който не се страхува.“

Лоиз Уайз

„Разликата между човек и ангел е лесна. Повечето от ангела е вътре, а повечето от човека е отвън.“ Това са думи на шестгодишната Ана, на която понякога й казваха Мишленце, Жужи или Радост. На пет години Ана познаваше абсолютно целта на живота, знаеше значението на любовта и беше личен приятел и помощник на Мистър Бог. На шест години Ана беше теолог, математик, философ, поет и градинар. Ако й зададяхте въпрос, винаги щяхте да получите отговор — когато му дойде времето. В някои случаи отговорът би се забавил седмици или месеци, но в края на краищата, в най-доброто за него време, той пристигаше — прям, прост и точно по въпроса.

Тя никога не навърши осем години. Почина внезапно. Умря с усмивка на красивото си лице. Умря с думите: „Обзалагам се, че Мистър Бог ще ме пусна в рая за това“. И аз се обзалагам, че го е направил.

Познавах Ана само за около три и половина години. Някои хора претендират за слава, понеже са първите направили сами околосветско пътешествие по вода или са стъпили на Луната, или поради някакъв друг акт на смелост. Целият свят е чувал за такива хора. Малко хора са чували за мен, но аз претендирам за слава, защото познавах Ана. За мен това беше върховният миг на приключението. Това не беше обикновено познанство, то изискваше пълно приложение. Защото аз я познавах по нейния начин, така както изискваше да бъде познавана — първо откъм вътрешността. „Повечето от ангела е вътре“ — и този е начинът, по който аз се научих да я познавам, нея — моя първи ангел.

Казвам се Фин. Е, това не е съвсем вярно; истинското ми име не е чак толкова важно, защото всичките ми приятели ме наричаха Фин и това ми прилягаше. Ако сте запознати с ирландската митология, тогава знаете, че Фин е бил доста огромен — аз също. Син на ирландска майка и уелски баща, с истинска страст към хотдога и шоколадовите стафиди, най-голямото ми удоволствие беше да се скитам по кея през нощта, особено през мъгливо време.

Животът ми с Ана започна в точно такава нощ. Тогава бях на деветнайсет и кръстосвах улиците с обичайния си запас от хотдози. Уличните лампи разкриваха в мъгливия си ореол тъмни безформени фигури, излизащи от мрака на мъглата и отново изчезващи. Малко по-надолу по улицата витрината на една хлебарница смекчаваше и стопляше нощта с газовите си лампи. На решетката пред витрината седеше малко момиченце. В онези дни скитащи по улиците деца не бяха обикновена гледка. Бях виждал подобни неща и преди, но този случай беше различен. Аз седнах до нея на решетката и се облегнах на стъклото. Така останахме почти три часа.

Може би още тогава нещо от нейната ангелска природа ме завладя. Готов съм да повярвам, че съм бил омагьосан от самото начало. Седнах с думите: „Помести се малко, Фъстъче“.

Тя се помести, но не каза нищо.

— Искаш ли хотдог? — казах аз.

Тя повдигна глава и отговори:

— Те са си твои.

— Имам много. И освен това съм преял — казах аз.

Тя не направи никакъв знак, затова сложих плика на решетката между нас. Светлината от витрината не беше толкова силна, а детето седеше в сянката, така че не можех да видя как изглежда, освен че беше много мръсно. Виждах, че под мишница стискаше една парцалена кукла, а в скута й лежеше очукана кутия с водни бои.

Седяхме така почти половин час в пълно мълчание и през това време ми се стори, че тя беше обърнала глава към торбичката с хотдозите, но не исках да поглеждам или да казвам нещо, за да не я отблъсна. Дори сега мога да почувствам огромното удоволствие, когато чух звука от отхапването на хотдог. След една-две минути тя си взе втори, а после трети. Бръкнах в джоба си и извадих кутия цигари.

— Имаш ли нещо против, ако пуша, докато ядеш, Фъстъче? — попитах аз.

— Какво? — Звучеше малко уплашена.

— Може ли да запаля, докато ти ядеш?

Тя се претърколи и коленичи, за да ме погледне в лицето.

— Защо? — попита тя.

— Майка ми е болна на тема учтивост. Пък и не можеш да издишаш дим в лицето на една дама, когато се храни.

Тя остана втренчена за миг в половината хотдог и като ме погледна прямо, каза:

— Защо? Ти харесваш ли ме?

Аз кимнах.

— Тогава си запали цигара — усмихна се тя и напъха останалата част от хотдога в устата си.

Аз извадих цигара, запалих я и й дадох да духне кибритената клечка. Тя духна и аз бях обсипан с парченца хотдог. Този малък инцидент предизвика такава реакция в нея, че се почувствах като прободен в сърцето. Преди бях виждал как куче се присвива, но не и дете. Погледът й ме изпълни с ужас. Тя бе готова да отнесе боя и стисна зъби в очакване да я ударя.

Не зная какво е изразявало лицето ми тогава, може би яд и ярост или шок и объркване. Каквото и да е било, в нея то предизвика най-жаловития скимтеж. Все още мога да си спомня чувството и да го преживея. Сърцето ми се преобърна при този звук и нещо в мен се отприщи. Ударих с юмрук тротоара, един безполезен жест в отговор на страховете на Ана.

След миг се разсмях. Мисля, че човешкият ум може да издържи на страданието и болката само толкова. След това бушонът изгаря. При мен бушонът направо гръмна. Не си спомням почти нищо за следващите няколко минути, освен че се смях отново и отново. После осъзнах, че и детето се смееше с мен. Вече не беше сгърчена топка от страх — тя се смееше. Беше коленичила на тротоара, почти допряла лице до моето и се смееше ли, смееше.

Сложих ръце на раменете й и я отдалечих на една ръка разстояние. Тогава последва онзи поглед, който може да бъде само на Ана — широко отворена уста, очи, почти изскочили от орбитите, като куче, което се опитва да се изскубне от каишката се. Всяка клетка в това малко телце вибрираше и издаваше нежен звук. Крака и ръце, пръсти и коси, цялото й малко тяло се тресеше и трепереше, като Майката земя, раждаща вулкан. И какъв вулкан се освобождаваше само в това дете!

Пред онази хлебарница на пристанището, в една мъглива ноемврийска нощ, аз имах необикновеното преживяване да присъствам на раждането на едно дете. Когато смехът вече беше утихнал, но тялото й все още вибрираше като струна, тя се опита да каже нещо, но не можеше да го изрази. Успяваше само да изговори: „Ти… Ти… Ти…“.

След още малко време и много усилия успя:

— Ти ме обичаш, нали?

Дори и да не беше вярно, не бих могъл да отрека, даже ако с това трябваше да си спася живота. Правилно или не, имаше само един отговор. И аз казах да.

Тя изхихика и като ме посочи с пръст, каза: „Ти ме обичаш“, а след това започна някакво примитивно лудешко въртене около уличния стълб, като непрекъснато си пееше: „Ти ме обичаш. Ти ме обичаш“.

Следващият един час беше изпълнен с много смях и много хотдог, газиран сок и шоколадови стафиди. Тя се провикваше към всеки случаен минувач:

— Ей, господине, той ме обича, наистина.

Към десет и половина същата вечер, докато тя си седеше между коленете ми и водеше оживен разговор с Маги, парцалената й кукла, аз казах:

— Хайде, Фъстъче, време е да си лягаш. Къде живееш?

С монотонен, прозаичен глас тя каза:

— Аз не живея никъде. Избягала съм.

— А къде са мама и татко? — попитах аз.

Можеше да ми каже, че тревата е зелена и небето е синьо. Това, което каза обаче, прозвуча също така фактически и без усилие:

— О, тя е крава, а той е педераст. И повече не отивам в оня бардак. Ще живея с теб.

Това не беше молба, а заповед. Какво можех да направя? Просто приех факта.

— Добре, съгласен съм. Можеш да дойдеш вкъщи с мен и после ще видим.

В този момент започна сериозното ми образование. Бях си намерил голяма кукла, но не от тези, които приличат на хора, а истинска, жива, и както разбирах, приличаше на подвижна бомба. На път към къщи се чувствах, сякаш се връщам от панаир — леко пиян, малко замаян от въртележката и немалко озадачен, че красивата кукла, която съм спечелил на стрелбището, бе оживяла и вървеше редом с мен.

— Как ти е името, Фъстъче?

— Ана. А твоето?

— Фин — отговорих. — Откъде си?

Не получих отговор на този въпрос и това беше първият и последен път, когато тя не отговори на въпрос. По-късно разбрах причината за това. Страхуваше се да не я върна обратно.

— Кога избяга?

— О, мисля, че преди три дни.

Минахме по късия път към къщи, през моста над гарата и пресякохме влаковите депа. Винаги се връщах по този път, защото живеехме до линиите и така беше по-удобно, да не говорим за това, че не ми се налагаше да вдигам мама от леглото, за да ми отвори предната врата.