Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (4)

Четвърта глава

Няма нищо по-прекрасно от това да се върнеш у дома след изтощителен ден. Не ме разбирайте погрешно — обичам магазина си. Само че ми капе мед на душата, когато превъртя ключа и пристъпя в уютния си апартамент. Лъхва ме неповторимата му миризма — препарат за почистване на мебели, престояло кафе и лавандула. За мен тя означава само едно — че съм си вкъщи. Първата ми работа е да заредя Ламята — по-малката сестра на Вярната дружка и също така неугледна. Нарекох я Ламята, защото съска страховито и сегиз-тогиз бълва облаци пара. След като си изпълни дежурните номера, тя започва да гука като щастливо бебе и апартаментът се изпълва с уханието на кафе. Наливам си го в голяма чаша и отивам да прослушам телефонния секретар.

През този ден в края на лятото съобщенията бяха три. Първите две бяха от мама, която ми напомняше за рождения ден на брат ми Джеймс и ме уведомяваше, че през следващата седмица той ще има служебно пътуване до Щатите. Човек може да проведе разговор със съобщенията на мама, понеже тя прави толкова дълги паузи, че ако се бяхме чули по телефона, щях да запълня мълчанията й с по някое „Хмм“, „Разбирам“ или „Божичко!“.

„Щеше да е чудесно Джеймс да ти погостува, обаче нямало да може да мръдне от Вашингтон…“

— Много жалко.

„Жалко, да“.

— Хмм.

„Ще ми се да ти обещая, че ще ти се обади, но го знаеш какъв е, скъпа“.

— Толкова е погълнат от собствения си свят, че нищо друго не го интересува…

„Толкова е погълнат от работата си, че не му остава време за друго. Хайде, скъпа, налага се да прекъсна…“

— Сигурно разговорите са скъпи…

„Прекалено скъпо е да ти се обаждам по това време“.

Усмихнах се.

— Обичам те, липсваш ми, дочуване.

„Обичам те, липсваш ми, дочуване“. Край на съобщението. Поклатих глава, отново се усмихнах и отпих от кафето. За частица от секундата ми се прииска отново да съм си у дома в Англия с мама.

Последното съобщение беше от Силия. Обикновено ми оставя по няколко, а дължината и смислеността им се определят от това колко близо е тя до ръба на истерията.

„Роузи, аз съм. Седем без четвърт е! Къде си! Обади ми се веднага щом чуеш съобщението!“

— Добре, добре, изчакай секунда да се преоблека — промърморих, докато вървях към спалнята.

Както обикновено, Силия не ме послуша. Едва си събух обувките и телефонът иззвъня. Въздъхнах:

— Добре, щом толкова настояваш, първо ще говоря с теб.

— Роузи, слава Богу! Реших, че ти се е случило нещо ужасно!

Неволно се усмихнах.

— Отидох с автобус до кулинарния магазин, после вървях до вкъщи. По това време през лятото още е светло, ако си забелязала. Какво би могло да ми се случи?

— Всичко, Роузи! Колегата ми работи върху материал, в който се описва как много млади и необвързани жени след работа отиват в някой бар, където се запознават с наглед симпатични млади мъже, а след като преспят с тях, откриват, че апартаментът им е обран до шушка…

— Стига глупости! Всичко е наред. Днес не съм преспала с наглед симпатичен млад мъж и жилището ми е непокътнато.

— Тревожа се, защото държа на теб! — тросна се Силия и по тона й разбрах, че ми е обидена.

— Знам и наистина съм ти благодарна. А сега кажи защо ме търсиш.

— Държа по възможност утре да се отбиеш в работата ми.

— Защо? — попитах предпазливо, защото си представих укорителните физиономии на Марни и Ед.

— Искам да пиша за теб в нашата рубрика „Жители на Уест Сайд“. Нямаш представа колко от присъствалите на писателската среща питаха за теб.

Свъсих вежди. Днес ми го казваха за втори път и ми се стори странно. В крайна сметка общуването ми с авторите се беше свело само до обяснения за лавандулата и общи приказки.

— Мими Сътън ми каза същото, когато днес й телефонирах, Силия. Кой толкова се интересува от мен?

— Абсолютно всички, захарче! Анджелика, Хенрик, Джен, Брент… всъщност тази вечер се чух с Брент и той спомена, че сте се засекли в службата на Мими. Да знаеш, че е впечатлен от теб. Каза, че си като английска Сандра Бълок.

— Изобщо не приличам на Сандра Бълок — възразих.

— Приличаш, Роузи. Всички са го забелязали! Мими го каза на тържеството, а съм чувала и твоят колега Ед да го споменава.

— И той ли е на същото мнение? — промърморих разсеяно, защото вече си представях как на следващия ден ще го разпитам по въпроса. — Наистина съм тъмнокоса и тъмноока, но приликата свършва дотук. Е, ако Сандра си сложи някое и друго килце — да речем седем, може би с нея ще си приличаме повече.

Очевидно темата беше досадила на Силия и тя побърза да я смени:

— Така или иначе, Роузи, ти със сигурност си направила силно впечатление. Тъкмо както предположих! Виж, днес издателят ми възложи да открия за новата рубрика интересни и перспективни личности от Уест Сайд и аз реших, че това е чудесна възможност да те рекламирам. Ела утре в един и ще обсъдим подробностите. Обичам те. Хайде чао.

Тя затвори телефона и благословеното спокойствие се възцари отново. Бавно върнах слушалката на вилката и посегнах към дневника си, докато умът ми се задвижи на свръхбързи обороти. Защо присъстващите на купона бяха проявили толкова силен интерес към скромната ми личност? Нямах представа. Въпросът се загнезди в съзнанието ми и отказа да го напусне, докато изпекох пилешкото на грил и приготвих цяла купа салата. Докато вечерях, очите ми все се стрелкаха към дневника, който бях разгърнала на страницата за утрешния ден. Несъмнено бях поласкана, но и чувствах лека тревога. От опит знаех, че рекламата е нож с две остриета. Може да предизвика бурен успех, но и да се обърне срещу теб. Например веднъж мама пусна обява в местния вестник, че „Идърн Блумс“ намаляват цените с петдесет процента през първата седмица на май. В периода между изпращането по факс на текста и отпечатването на вестника нещо се обърка и названието на фирмата „Идърн Блумс“ беше изписано като „Идърн Блумърс“ (тоест гащи с крачоли) и в продължение на една седмица мама беше затрупана с писма от гневни клиентки, очакващи да получат бельо на половин цена. Или както когато поместиха дописка за брат ми Джеймс по повод на някакво негово финансово начинание. Той беше сниман с момиче, за което се твърдеше, че е негово гадже от три години и очаквало с нетърпение в близкото бъдеще да стане госпожа Джеймс Дънкан. За беда и четирите момичета, с които той ходеше едновременно, също бяха прочели дописката. Пристигнаха в дома ни като разярени фурии и се разрази грандиозен скандал. От друга страна, Джеймс открай време мечтаеше да се повози на линейка с включена сирена и въртяща се лампа…

Имах обица на ухото, затова реших да се срещна със Силия и учтиво, но твърдо да отклоня предложението й. Работата в „При Ковалски“ вървеше добре (всъщност магазините в целия квартал просперираха), а с комисионата, която щяхме да получим за Големия зимен бал на Мими Сътън, спокойно можехме да си поемем глътка въздух. Имаше опасност рекламата чрез рубриката за интересни жители на Уест Енд да ни засипе с работа, за която не бяхме подготвени, а последното, което исках, беше да спринтираме, преди да сме се научили да ходим. В момента балансът между ежедневните продажби и сумите от специални поръчки беше почти идеален. Нямах намерение да се „продам“ и да съсипя онова, което според мен отличаваше „При Ковалски“ от други известни цветарски магазини в Ню Йорк. Доволна от взетото решение, отидох да си легна и заспах почти веднага. Тази нощ сънищата ми бяха необичайно реалистични. Картините профучаваха със свръхзвукова скорост през съзнанието ми: усмихнатият Ед, Мими Сътън в разкошния си кабинет, широката усмивка на Брент, сблъсъкът ми с Нейт Ейми и съобщението на мама относно Джеймс. После изведнъж усетих ударите на сърцето на един мъж, топлината на ръцете му, които ме обгръщаха, дъхът му в косата ми. Беше прекрасно. Чувствах се… в безопасност. Вдигнах глава и го погледнах в очите… Отначало чертите му сякаш се сливаха пред погледа ми. После го познах. Усещането за безопасност бе заменено от неистово желание да повърна. Ненадейно сцената се промени. Намирах се в някаква градина, срещу мен стояха неколцина души, които познавах. Усмихваха ми се. Чух се как казвам през сълзи: „Съжалявам. Много съжалявам…“.

Сепнах се и се събудих. Луната надничаше през прозореца на спалнята. Задъхана и с лице, обляно от сълзи, седнах в леглото и се озърнах, за да се ориентирам. Пресегнах се през нощното шкафче и включих лампата. Мека златиста светлина обля спалнята ми — старинният стол (истинска находка от един битпазар), рисунката с изглед от Бриджнорт, която мама ми беше подарила при поредното си гостуване, скринът от тъмно дърво, подарък от Силия при нанасянето ми в жилището — познатите вещи подействаха като мехлем за пламтящите ми очи. Избърсах потта от челото си и се насилих да дишам дълбоко. Постепенно сърцето ми възвърна нормалния си ритъм. Само че гаденето упорито се беше загнездило в стомаха ми.

— Стегни се, момиче! — скастрих се. — Беше само сън. Вече го няма… не е истина.

„Не е истина сега — обади се предателско гласче, потулено в най-далечното ъгълче на съзнанието ми. — Но навремето беше“.