Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (16)

Шестнайсета глава

Денят на венчавката беше приказен. Магическата светлина на слънцето позлатяваше всичко, до което се докоснеше капчиците утринна роса блестяха като диаманти, разпилени на моравата пред разкошната старинна къща. Преди другите да се събудят, на пръсти се прокраднах навън и както си бях, боса и по халат, минах по пътеката към арката от рози, а мъжете, които подреждаха столовете за гостите, изръкопляскаха. Някак си още не ми се вярваше, че това се случва. Най-прекрасният човек на света беше влюбен в мен и днес щях да се омъжа за него. Само преди дванайсет часа на репетицията на сватбената церемония той изведнъж се вкопчи в ръцете ми. Стори ми се, че изражението му е доста странно, но думите му ме накараха да забравя всичко:

— Обичам те с цялото си сърце, Роузи. Знаеш, че никога няма да ти причиня страдание.

— Сигурна съм, скъпи.

Той стисна клепачи и помилва опакото на дланите ми, после прошепна:

— Ако наистина ме обичаш…

— Разбира се, че те обичам!

Сред сумрака очите му бяха като черни полумесеци.

— … тогава утре се омъжи за мен.

Изкисках се:

— Тъкмо това смятам да направя. — Хрумна ми нещо. — Обърни се.

Въпреки учудването си той се подчини и промърмори:

— Какво пък сега?

— Момент. — Грабнах бележника си, облегнах го на гърба му и започнах да пиша.

— Ти си откачена! — засмя се Дейвид.

— Може би, но утре ти ще сключиш брак с мен, следователно и на теб ти хлопа дъската. — Откъснах страницата от бележника, накарах Дейвид да се обърне към мен и му подадох листа хартия: — Чети!

— Какво те прихваща?

— На този лист хартия е написано всичко, което следва да направиш.

Той прочете бележката:

— „Първо: яви се на сватбата. Второ: омъжи се за мен. Трето: бъди щастлив до края на живота си“. Толкова е лесно, така ли?

Потопих се в сивите му очи, които обичах толкова много, и прошепнах:

— Точно така.

Бъдещият ми съпруг ме притисна до себе си и млъкна. Целунах го за лека нощ и си казах, че сигурно го мъчи предсватбена треска.

— Утре всичко ще мине като по вода, Дейвид, не се притеснявай.

Той ме изгледа и промърмори:

— Знам.

Стоях босонога сред роената морава и мечтаех вече да съм негова съпруга. Изведнъж се сепнах — божичко, щях да закъснея за собствената си сватба. Затичах се обратно към къщата, Фийби, майката на Дейвид, моята майка и бъдещата ми снаха Лори вече бяха облечени и предложиха да ми помогнат да се приготвя. След като прическата и гримът ми бяха готови и облякох разкошната бяла рокля, веселото им бъбрене секна и те ме изгледаха почти с благоговение. Аз обаче започвах да се притеснявам, а още отсега лицето ме болеше от прекомерното усмихване.

— Готова си. — Фийби ме целуна по страната и гордо се усмихна. — Време е да отидем при гостите. Прелестна си, Роузи. Добре дошла в семейството ни.

След миг останах сама. За последен път се втренчих в отражението си в голямото огледало и си казах: „Роузи Дънкан, време е да започнеш новия си живот. Като госпожа Литгоу“.

Взех букета и тръгнах към градината.

* * *

— Преди време ме попита откъде познавам Дейвид — промълвих. Нейт кимна. — Заради него заживях в Америка.

Нейт свъси чело.

— Не разбирам…

Поех си дъх, за да се въоръжа със смелост, и продължих:

— Влюбих се в него по време на съвместната ни работа в английската рекламна агенция. Той ми предложи брак и място в дизайнерската фирма на баща си. Зарязах всичко и емигрирах.

Нейт подсвирна:

— Майко мила, нямах представа… — Поклати глава и млъкна, вероятно за да асимилира чутото. Видях как мърда пръсти, все едно новината беше предмет, който той отново и отново преобръщаше в ръцете си.

Загриза ме страх, усетих как смелостта започва да ме напуска.

— Откога познаваш Дейвид? — попитах.

— Моля? — сепна се Нейт — явно последното, което очакваше, бе този въпрос. Позамисли се, сбърчи чело. — Ами… запознахме се в Йейл, после… пътищата ни се разделиха. Срещнах го отново преди… около две години на премиерата на книгата на мой приятел, който се оказа и наш общ познат. Само че Дейвид изобщо не спомена за теб. Щях да си спомня. — Той ме погледна. — Какво се случи?

Поколебах се. Не ми се искаше да го изрека. Струваше ми се, че и той не иска да го чуе. Все пак се престраших:

— Виж, ти избираш дали да ми повярваш или не. Щом с Дейвид сте приятели, онова, което ще кажа, може завинаги да промени мнението ти за него… или за мен.

Нейт поклати глава.

— Невъзможно е. За краткото време, откакто с теб се познаваме, ти се нареди сред най-скъпите ми приятели, Роузи. Не отричам, че харесвам Дейвид, но на теб вярвам. Спомням си как реагира при срещата ви в кабинета ми — това не може се изиграе и от най-добрата актриса. Няма да мръдна от тук, докато не ми разкажеш цялата история от игла до конец.

* * *

Докато слизах по грандиозното стълбище, се почувствах като принцеса от приказките. Шлейфът на булчинската ми рокля се диплеше подир мен като развълнувано море от бяла коприна. Прислужниците на Фийби се бяха строили в подножието на стълбище то и ахнаха, като ме видяха. Усмихнах се и тръгнах към градината зад къщата, където гостите, облени от лятното слънце, бъбреха помежду си. Струнен квартет свиреше пиеса на Бах, свещеникът стоеше в края на алеята под романтичната арка, обвита с рози, и нетърпеливо поглеждаше часовника си.

Понечих да изляза на моравата… и се стреснах, когато бащата на Дейвид ми препречи пътя.

— Джордж! Какво правиш?

Лицето му беше бледо и посърнало.

— Роузи… налага се да поговорим.

— Толкова ли е спешно? В момента съм малко заета… — насилих се да се засмея, но се получи някакъв особен звук.

— Спешно е, скъпа моя. Ела с мен.

* * *

— В деня на сватбата ни, минути преди церемонията, получих бележка от Дейвид.

— Бележка ли? — невярващо повтори Нейт и след като кимнах, измънка: — Извинявай, не разбирам…

И аз не разбирах. Но въпреки че бяха изминали повече от шест години, споменът за този момент прободе сърцето ми като остър нож. Прехапах устни.

— Кажи ми, Роузи — прошепна Нейт. — Какво пишеше, в бележката?

* * *

Джордж отстъпи встрани и едва тогава видях, че зад него стои Ашър, шаферът на Дейвид, и държи смачкан лист хартия.

— Какво е това? — прошепнах, задавена от паниката, надигаща се в душата ми.

Ашър ми подаде бележката и за миг стисна ръцете ми в големите си топли длани.

— Миличка… Не можах да му откажа, но се срамувам заради него. — Поклати глава и се отдалечи.

Ръцете ми затрепериха, очите ми се премрежиха, докато се взирах в познатия почерк.

Роузи, както вече си разбрала, днес сватба няма да има. Заминавам за известно време, за да подредя мислите си. Знам, че няма да ме разбереш, но знам и още нещо — че ме обичаш и ми желаеш доброто. Най-доброто за мен е да не се оженим днес. Нито когато и да било. Мисля, че още те обичам, обаче… Искам да остана сам. Един ден отново ще си щастлива и ще ми благодариш, че съм те предпазил от най-голямата грешка в живота ти.

Би трябвало да те помоля за прошка, но смятам, че постъпвам честно и не бива да се извинявам. Кажи на гостите, че съм се разболял или че се е наложило спешно да замина. Не се опитвай да ме намериш. Предай на нашите, че ги обичам и че съм добре.

Не мога да кажа повече.

Дейвид

Машинално обърнах листа и с ужас видях собствения си почерк:

„Първо: яви се на сватбата. Второ: омъжи се за мен. Трето: бъди щастлив до края на живота си“.

Краката ми се подкосиха, строполих се на пода. Фийби и мама се спуснаха към мен, но аз ги отблъснах; бях като в ступор, знаех само, че светът ми загива, пометен от приливната вълна на гнева и паниката. Джордж измъкна бележката от ръката ми, прочете я и я скъса на малки парченца, които полетяха към земята като хартиени снежинки.

— Проклет да е! Проклет да е този наш син! — процеди той. Фийби изкрещя и побягна.

Джордж сведе поглед към мен — жената с разбито сърце, която никога нямаше да му стане снаха.

— Роузи, какво да правя? Какво да кажа на гостите?

Гневът ми вдъхна достатъчно сили да се изправя.

— Не се безпокой, ще те освободя от това задължение — просъсках. — Аз ще им съобщя новината.

Мама се опита да ме спре:

— Роузи, погледни се, цялата трепериш! Ще изпратя Джеймс при гостите. Не мърдай от тук, скъпа.

Аз обаче грабнах жалките останки от булчинския си букет и тичешком излязох в градината. Музикантите засвириха сватбения марш. Гостите се обърнаха да ме посрещнат. След миг разбраха, че нещо не е наред, и усмивките им помръкнаха.

Едва дишах, сълзи обливаха лицето ми. Исках да кажа много неща, но от устните ми се изтръгна само: „Съжалявам… Много съжалявам…“.

* * *

Нейт не помръдна и не проговори дълго време. Седях срещу него и се питах какво да правя. Раната в сърцето ми отново се беше отворила и болката беше непоносима. На улицата гневен шофьор наду клаксона, друг не му остана длъжен и го обсипа с ругатни. Сред гробната тишина в кабинета големият часовник на стената изглеждаше единственото живо нещо. Дадох си сметка, че за пръв път чувам тиктакането му… защото за пръв път в това помещение цареше тишина. След известно време Нейт тежко въздъхна и наруши монопола на стенния часовник.

— Как още си жива след този удар? — възкликна негодуващо и впери поглед в мен. — Как още имаш надежди?

Насилих се да прогоня болката и да отговоря спокойно:

— Вече имах повод да ти отговоря: щастлива съм, когато мечтите на другите се сбъдват. Моята приказка не беше с щастлив край, но това не означава, че и другите са тъжни… — Силите отново ме напуснаха. Цялото тяло ме болеше. Чувствах се изцедена. — Потърках очи и станах. — Капнала съм от умора, а трябва да се върна в магазина. Ед ще се чуди къде съм.

Нейт скочи на крака и ме хвана за рамото.

— Не, остани още малко, моля те. — Накара ме отново да седна, коленичи до мен и нежно замилва ръката ми.

Вратата се отвори, Силия прекрачи прага и се вкамени, като ни видя.

— О, извинете! Всичко наред ли е?

Нейт вдигна глава и се усмихна:

— Да. Роузи ми разказа всичко… нали така? — Той въпросително ме изгледа. — Само поклатих глава — не можех да говоря заради буцата, заседнала в гърлото ми. Приятелката ми побърза да ми се притече на помощ. Тонът й беше като на майка ми — авторитетен, недопускащ възражения:

— Аз ще ти разкажа останалото, Нейт. Роузи, обадих се на Ед и му обясних какво е станало. Щом затвори магазина, ще дойде и ще те отведе у дома. — Понечих да запротестирам, но тя потуши бунта ми още в зародиш. — Той настоя и беше абсолютно прав! Уредих да го изчакаш в нашата заседателна зала. Предлагаме удобно канапе, на което да си полегнеш. Ще те повикам, когато Ед дойде. Никакво „но“, съкровище. Най-важното сега е да си починеш.

Нейт се изправи.

— Аз ще те заведа. — Нежно ме хвана под ръка и ме придружи до залата, намираща се в другото крило на сградата. Щом влязохме, той ме пусна и започна да спуска щорите на прозорците, за да затъмни помещението. Легнах на коженото канапе и затворих очите си, пулсиращи от болка. Нейт се надвеси над мен, топлият му дъх лъхна лицето ми. Той отметна косата ми, прокара пръсти по страната ми, наведе се още по-ниско и кадифените му устни докоснаха челото ми. После бързо излезе.

Не знам дали заспах. Невъзможно беше да различа сънищата от ярките сцени, сякаш прожектирани на стопкадър, които нахлуваха в съзнанието ми. Помня само, че ме преследваше една и съща горчива мисъл: „Защо стана така, след като повече от шест години съумявах да потисна травмата от несъстоялата се сватба?“. Не че ми беше лесно — дълго време мислите ми бяха обсебени от ужасното преживяване. Първите няколко дни след фиаското останах в хотела с мама и Джеймс. От мъка не можех да се храня, да спя или да говоря. Бях развалина — емоционално и физически. Но ако си мислите (както аз смятах тогава), че най-голямото изпитание е зад гърба ми, много грешите. Чакаше ме нещо още по-неприятно.

Седмица след провалената сватба Джордж се свърза с мен по телефона и без предисловия заяви:

— След… случилото се с Дейвид вече нямаш място в компанията. Съжалявам, Роузи, но се налага да те освободя.

— Нямаш право да ме уволниш, защото синът ти ме е изоставил! — възкликнах възмутено. — Незаконно е!

Джордж въздъхна:

— Роузи, моля те, не ни създавай допълнителни ядове. И без това си имаме достатъчно на главата. От днес закривам отдела. Хората от екипа ти са назначени на други длъжности. Ще те компенсирам със сума, по-голяма от предвидената в договора. В банковата ти сметка незабавно ще бъдат преведени сто хиляди долара.

Ахнах:

— Подкупваш ли ме?

Гласът му беше равен, лишен от всякаква емоция:

— Не, помагам ти да продължиш напред.

В този ден разбрах принципа, от който се ръководеше фамилията Литгоу: на всяка цена да защити членовете си. Съюзиха се срещу мен и повече нито ги чух, нито ги видях. Останах на улицата в прекия и в преносния смисъл — нямах дом и бях безработна. Спаси ме Бен, който настоя да се върна в апартамента му. Живях там шест месеца, докато се опитвах да се върна към живота.

Бен се оказа невероятен човек и приятел. Ден подир ден събираше късчетата от разбитото сърце на Роузи Дънкан и търпеливо го изгради отново. Намери ми работа като частна преподавателка на студенти, следващи дизайн в Харвард, и се превърна в мой психотерапевт, след като напълно осъзнах какво ми е причинил Дейвид. Не ме осъждаше, не ми четеше морал и търпеливо понасяше истеричните ми пристъпи. Беше първият, който здраво хвана юздите на моя изплъзващ се живот и го укроти чрез искреното си състрадание. Беше ми опора в най-трудните мигове и ми помогна постепенно да си възвърна душевното равновесие. Насърчи ме да кроя планове за бъдещия си живот, в който вече нямаше място за Дейвид.

Мнозина в моето положение биха се върнали у дома, но за мен това решение не съществуваше. Макар умът ми да не функционираше нормално, една мисъл непрестанно ми се натрапваше: „Не мога да се върна!“. Ако се върнех в Англия и се опитах да възкреся предишния си живот, предателството на Дейвид щеше да ми се стори още по-брутално. Заобиколена от руините на самочувствието си, взех решение, което оттогава се превърна в мантра: „Няма да поглеждам назад!“. Струваше ми се, че оставайки в Америка, отмъщавам на човека, унищожил целия ми свят. Затръшнах вратата към миналото и започнах да изграждам стени, които бавно започвах да руша едва сега, почти седем години след несъстоялата се сватба.

Денят, в който пристигнах в Ню Йорк (сърцето ми вече беше бронирано срещу бъдещи нападения), започнах да разбирам, че „американската мечта“ е онова прекрасно и непреодолимо желание да повярваш, че всичко е възможно. Желание, привличащо като с магнит хора от всички краища на света в този магически град на бляновете. От този ден нататък, независимо как течеше животът ми, сякаш чувах как Мечтата ме зове… както в детството ни мама зовеше двама ни с Джеймс в коледната утрин: „Събудете се и вижте какво става!“.

* * *

Нечия ръка нежно ме помилва по страната и ме изтръгна от прегръдките на съня. Примигнах, докато очите ми се фокусират, и видях кой е приведен към мен.

— Здрасти, малката! Как си?

— Адски ми е зле.

Ед ми намигна.

— За сметка на това изглеждаш ужасно.

Кисело се усмихнах.

— Много ти благодаря.

Той изведнъж стана сериозен:

— Между другото, знам всичко. Силия ме осведоми. Не ме гледай така, Роузи — знам и всичко е наред.

След като дълги години отказвах да споделя с него тайната си от страх, че ще съсипя приятелството ни, простичкото „Знам и всичко е наред“ ми вдъхна неописуемо спокойствие.

— Извинявай… — измънках.

— За какво?

— Че не го споделих първо с теб.

Ед се усмихна и ме помилва по челото.

— Явно нямаш толкова високо мнение за мен, че да съм ти довереник. Няма значение, важното е, че вече знам, нали така? И съм изпълнен с дълбоко уважение към теб, Роузи. Друга на твое място щеше да се затръшка и да се превърне в зла и огорчена мъжемразка. Ти си истинска героиня. Възхищавам ти се. А сега, след като те обсипах с комплименти, може ли да те придружа до вас?

Кимнах. Изпитвах необходимост да съм си у дома.

В таксито почти не си продумахме. Ед ме прегърна през раменете, аз притиснах глава до протърканото му кожено яке, затворих очи и се насладих на познатата миризма.

Щом влязохме в жилището ми, той ме настани на канапето, запали лампите, спусна щорите и включи кафе машината. Гледах го как се суети като грижовна майка около детето си и установих, че много ми напомня на Бен. През първите седмици, след като ме приюти за втори път, Бен ми беше всичко — психотерапевт, приятел, брат, лекар. Споменът ме трогна, запитах се с какво съм заслужила такива безкористни приятели.

Ед ми подаде любимата ми чаша, пълна с горещо и сладко кафе.

— Изпий го, после ще хапнеш нещо.

Поклатих глава.

— Не съм гладна.

— Няма значение! После ще си починеш.

— Не се занимавай с мен, Ед. Върви си у дома. Ще се оправя, честна дума.

Сините му очи сякаш проникнаха в дълбините на душата ми.

— Наистина ли държиш да си тръгна, Роузи?

Втренчих се в човека, който беше сторил толкова много за мен. И внезапно разбрах, че не искам да остана сама.

— Не — промълвих.

Той засия.

— Тогава не мърдам от тук. — Наведе се и ме целуна по челото. — Сега ще приготвя вечеря. — Стана и тръгна към кухнята. — Само не очаквай някакви кулинарни шедьоври, защото не виждам никаква нормална храна… — Чух как заотваря шкафове и чекмеджета, нещо изтрещя на пода и той грозно изпсува. — Освен това във всичките ти долапи са заложени капани. Човек като нищо може да остане я без пръст, я без ръка!

— Ед? — извиках.

Той моментално се появи на прага.

— Да?

— Благодаря.

Усмивката му беше толкова широка, че се изплаших да не разполови лицето му.

— Няма за какво, Роузи.