Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (18)

Осемнайсета глава

Всеки сезон в Ню Йорк е прекрасен посвоему, но времето преди коледните празници ми е най-любимото. С наближаването на Деня на благодарността витрините на магазините блясват с празнична украса, а мен ме обзема трепетно вълнение. Същото, което изпитвам още от детинството си, макар че след като татко ни изостави, Коледа винаги ми навяваше и мъничко тъга. Мама полагаше геройски усилия да създаде у дома празнична атмосфера (мисля, че работата й помагаше поне временно да прогони мъчителните спомени за баща ми). Няколко седмици преди големия празник тя се захващаше да приготви кейкове и бисквити, накрая украсяваше с рози, коледни звезди и гирлянди от зеленика и бръшлян цялата къща.

Толкова обичам този сезон, че дори изпитвам удоволствие от ежегодното изпитание да завлека двуметрова елха чак до апартамента си на третия етаж (защото отказвам да платя двайсет и пет долара да ми я оставят пред вратата или да си купя изкуствена). Живото коледно дръвче беше традиция в дома ни и аз продължавам да я спазвам.

Ето защо и тази година (както и предишните пет), две седмици преди Коледа през една ужасно мразовита съботна утрин се навлякох с около двайсет и седем ката дрехи и се озовах в ограденото пространство, пълно с отсечени елхи, което собственикът Чък нарича „Празничен магазин на открито“. Избрах си разкошно борово дръвче и затупках с крака по снега, за да раздвижа премръзналите си пръсти, докато чаках самият Чък да овърже с канап покупката ми, за да я повлека към къщи.

Чък е знаменитост и нещо като институция в нашия квартал. Още през 1953 година започнал да продава елхи направо от камиона на баща си, паркиран край стария кинотеатър на три пресечки от моята улица. В края на осемдесетте съборили сградата на киното и Чък вече имал достатъчно пари да купи парцела. Иначе държи разсадник и през годината продава растения за засаждане в саксии и сандъчета, но на всеки Ден на благодарността превръща терена в „Празничен магазин на открито“, където се предлагат абсолютно всички видове иглолистни дръвчета. Сега, вече почти на седемдесет, Чък е „въвел в занаята“ сина си и внука си и гордо се разхожда из така наречения магазин. От устата му вечно стърчи пура, която комично подскача, докато той раздава мъдри съвети на клиентите:

— Не, госпожо, не посягайте към тази елха. Не подхожда на изискания ви дом. Ето каква ви трябва. Не поглеждайте етикетчето. Цената е за клиенти, които не харесвам, а вие сте ми симпатична. Получавате това прекрасно дръвче само за петдесет долара. Изгодно, а?

„Магазинът“ винаги е пренаселен, но тази сутрин сякаш всички, живеещи в радиус от десет километра, бяха решили да си купят коледни елхи.

— Аз предпочитам норвежката ела — каза някой до мен и неволно подскочих.

Обърнах се и се озовах лице в лице с Ед, който се усмихваше широко. През рамото си беше преметнал платнена торбичка с логото на магазин „Забарс“^[1]. Тъй като още не се бях съвзела от стъписването, зададох адски тъп въпрос:

— Какво търсиш тук?

— Каквото и ти. Скъпи и прескъпи полумъртви дървета. Какъв жалък екземпляр си избра тази година?

Предизвикателно вирнах брадичка.

— Син бор! Според мен живото дръвче е задължителен атрибут за Коледа.

— Взехте ми думите от устата, мадам. — Чък изникна измежду гората пред нас и ми връчи покупката. Син бор — прекрасно дръвче за прекрасна жена. Съгласен ли сте, господине?

— Да, ако си падате по такива неща — равнодушно отбеляза Ед.

Сбърченото чело на Чък заприлича на дълбоко набраздена площадка.

— За дръвчето ли говори или за вас? — попита ме, стискайки между зъбите си вечната пура.

Усмихнах се.

— Той е неверник.

Чък гърлено се изсмя.

— Аха, ясно. Весели празници, мадам… и на вас, господине. — И се шмугна обратно сред дръвчетата.

— Как ще закараш това чудо до вкъщи? — поинтересува се Ед. — С такси ли?

— Не, пеш.

Той измери с поглед дръвчето и се ококори.

— Поднасяш ме.

— Не. — Хванах ствола на бора и го повлякох подир себе си, оставяйки в снега диря от зелени иглички. — В това се състои магията на празника.

— Да бе — скептично промърмори Ед. — Чакай, ще ти помогна. — Хвана дръвчето откъм върха, изруга игличките, които го боцкаха през ръкавиците, и извика: — Напред, Дънкан!

Докато вървяхме към жилището ми, често избухвахме в смях и се възторгвахме от снежинките, които полепваха по лицата ни и кацаха по дрехите ни. Небето беше обагрено в бледорозово и бяло, карамелено жълти облаци, натежали от сняг, тромаво пълзяха над небостъргачите. Минувачите ни се усмихваха, все едно коледното дръвче беше талисман, който преодоляваше бариерите на благоприличието и печелеше симпатиите на съседите.

Тук е мястото да отбележа, че маневрирането с голямата елха по тясното стълбище беше много по-лесно, когато я носеха двама души, въпреки че единият непрекъснато мрънкаше и ругаеше. След като я настанихме на обичайното й място, Ед страдалчески изпъшка и се тръшна на дивана, а пък аз направих по чаша кафе, за да отпразнуваме събитието.

Седнах до него и едва сега ми хрумна да го попитам какво търси в моя квартал.

— Минавах наблизо — измънка той.

— Ти не стъпваш в Уест Сайд.

— Напротив.

— Само когато идваш да ме видиш.

— Да. И когато случайно ми се прииска да се поразходя именно тук.

— Мразиш Уест Сайд.

— Не е вярно.

Надуших нещо гнило. Изпитателно го изгледах:

— Мразиш го. Нали все разправяш, че тук живеят лентяи с повече пари, отколкото мозък, вманиачени по пазаруването от скъпи магазини и бутици.

Хванах го натясно, но и той като котките никога не пада по гръб.

— Не отричам, че това е сред най-вдъхновените ми прозрения.

— С теб на глава не се излиза. Все пак кажи защо днес реши да осениш с присъствието си недостойния ни квартал.

— За да си купя сирене от „Забарс“.

— Опашата лъжа!

— Напротив, обичам сирене.

— Не се шегувай.

Той вдигна ръце.

— Предавам се, мис Марпъл! Бях тръгнал насам, за да разбера как си.

— Току-що си купих елха, значи съм щастлива.

Ед пусна в действие прословутия Стийнманов поглед.

— За друго говорех.

— За какво по-точно?

Той въздъхна:

— Исках да се уверя, че не ми се сърдиш.

— Моля?

— Дължа ти извинение. Отново. Напоследък май взе да ми става навик. — Забели очи и добави: — Боя се, че не ти оказах достатъчна подкрепа.

— Глупости! Да не говорим, че през последната седмица не можеш и глава да вдигнеш от работа.

— Но ти имаше проблем с Дейвид.

— Разрешен е. Обясних му нещата от живота и сега съм много по-спокойна.

— А Нейт?

— Какво за него?

— Напоследък никакъв го няма.

Машинално скръстих ръце на гърдите си, все едно се отбранявах.

— И той е много зает.

— С какво — да те избягва ли?

— Ед, не е честно!

— Харесваш го, Роузи. Ясно е като бял ден.

— Приятели сме.

— Мисля, че и той си пада по теб.

— Нейт е сгоден. Което означава, че ще се жени за друга — обясних злъчно. — А и ти знаеш, че бягам от сериозните връзки. Накратко, сбъркал си адреса, приятел.

Ед отново вдигна ръце.

— Прощавай, Роузи. Не ми влиза в работата. Освен това се отплеснах. Исках да ти се извиня, задето не ти бях опора. Причината е… — Млъкна и нервно прокара пръсти през тъмната си коса. — Напоследък съм… малко разсеян.

— Не се обвинявай. Всичко е наред. — Нещо в изражението му ме озадачи. — Какво те мъчи?

Той въздъхна и изпъна рамене, като че ли събираше сили.

— Виж сега… трудно ми е да ти го кажа заради репутацията си на айсберг.

Изглеждаше толкова сериозен и угрижен, че неволно се изсмях, после промърморих:

— Прощавай. Ако искаш, разтопи се целият, стига после да събереш водата.

В очите му проблеснаха познатите шеговити пламъчета и аз се поуспокоих.

— Колко си безсърдечна! Все пак ще ти се доверя — получих нещо като просветление. Помниш ли как веднъж ми каза, че ще се разтревожиш, ако пожелая само една жена?

— Ммм… да.

— Започни да се тревожиш.

— Сериозно?

Той кимна, внезапно бронята му се пропука и разкри един странно уязвим мъж.

— Да. Съвсем сериозно.

Вгледах се в него и незнайно защо изпитах мъничко тъга. Може би защото си въобразявах, че вечно ще остане необвързан като мен, а той беше направил грамадната крачка, от която се страхувах. Каквато и да беше причината, побързах да я изтласкам в дъното на ума си и пуснах най-ослепителната си усмивка:

— Виж ти! Каква… чудесна новина! Мога ли да попитам как дамата разби айсберга? Или горещата й любов го разтопи, а?

Ед повдигна вежда.

— Четеш прекалено много романчета от типа „чиклит“. Нещата не стоят така. Всъщност засега я обожавам от разстояние. Тя… тя не подозира за чувствата ми.

— Засега.

— Моля?

— Не подозира засега. Но ти ще й се обясниш, нали?

Той заклати глава така силно, че имаше опасност шията му да се прекърши.

— За нищо на света! Още не ми стиска. Стигнал съм само до този етап от грандиозното си размразяване. Няма да прибързвам.

— Чудесно. Само гледай да не ти се изплъзне, докато отлагаш.

Ед се намръщи.

— Има го и този момент. Ще й кажа, когато му дойде времето. Още е прекалено рано.

Усмихнах се и стиснах ръката му.

— Гордея се с теб. Страхотен си.

— Не ми се подигравай! — Той се поизчерви.

— Грешиш. Наистина се радвам за теб. Коя е дамата на сърцето ти?

— Информацията е поверителна.

— Така ли? — Грабнах от канапето една възглавничка и заплашително замахнах към него. — В такъв случай ще използвам други методи, за да я изтръгна.

— Виж я ти! Приличаш на американските военни — първо стрелят, после задават въпроси. — Докато говореше, измъкна възглавничката изпод себе си и я запрати към мен. Приведох се, за да избегна удара, после стоварих моето оръжие право в гърдите на врага. За беда изгубих равновесие и тупнах на пода. Ед, който се заливаше от смях, ми помогна да стана и ме прегърна. Двамата отново се тръснахме на канапето и продължихме да се кискаме. След известно време се поуспокоихме, но аз останах в прегръдките му. Усещането беше прекрасно — чувствах се в пълна безопасност. Внезапно и едновременно се отдръпнахме един от друг, Ед си погледна часовника.

— Време е да вдигам платната. На път към вкъщи ще се отбия в магазина да проверя как се справят хлапетата. — Вдигна пръст като строга учителка и добави: — А ти да украсиш елхата, чу ли?

— Слушам. — Изпратих го до вратата, но изведнъж се сетих нещо. — Господин Айсберг…

Ед се обърна.

— Да?

— Пожелавам ти успешно размразяване.

Той се усмихна, козирува и заслиза по стълбището.