Генадия Кортова
Автобиографична книга на Меркуцио Полински (11)

XI
За това как осъзнах причината за своята тъга

Роза беше така прекрасна със своя бляскав поглед и красиви светли очи. Едно мистично създание, което много скоро започна да гасне пред мен.

Незабележимо, почти невидимо, тя се стопи като окапал есенен лист в дъждовна гора. Лицето ѝ изтъня, бузите ѝ хлътнаха, погледът ѝ потъмня.

Аз късно забелязах всичко това, защото за мен нейната истинска красота извираше от дълбините на нейното дихание.

С тази промяна настъпи и моето осъзнаване за това, какво беше породило тъгата в мен.

Прозрението за реалността, което от начало само ми се усмихваше от разстояние, сега ме затискаше като невидим пух за гръдта. Преди не можех да разбера неговия истински произход и се лутах между усмивките и сериозността.

Но онова, което осъзнаваш, може да те освободи, нали така? Това се случи и с мен. Моментът, в който разбрах причината за своята тъга, бях освободен от тежестта. Но на каква цена?

Почти цял ден Роза прекарваше в леглото. Спеше много по-често от преди. Беше изтощена. Аз се опитвах да я развеселявам с красиви истории и весели приключения, но това пораждаше у нея само временна усмивка, ободряваше я за кратко, след което тя отново потъваше в необятния свят на съня.

Опитвах се да я държа настрани от този свят, понеже виждах как той постепенно я отделяше от мен. От мен и от нейния баща. Писателят беше угрижен. Стоеше често до леглото ѝ и пишеше все по-рядко. Нямаше време за това. Опитваше се да вдъхва на Роза от своята любов, да я подкрепя в съня.

Казват, че човек спи защото неговият дух търси почивка след дългите изморителни дни. Ако това е вярно, то тогава духът на Роза не само диреше почивка, но той търсеше свобода.

Това правеше писателят всеки ден, вдъхваше спокойствие и любов на нейната душа.

Сутрин аз нетърпеливо се покачвах на перваза на прозореца в стаята на Роза, разтварях широко дървените кепенци и посрещах със затаен дъх изгрева на деня. А когато слънцето изплуваше изпод сумрачните поля на хоризонта, то докосваше очите на Роза, целуваше я по носа, погалваше я с топлата си ръка по косата и я събуждаше от съня.

Тя се заглеждаше в изгрева и започваше да мечтае за онези прекрасни места, до които се бе докоснало слънцето през нощта, бидейки от другата страна на света.

— Меркуцио, нека заедно да обиколим света — предлагаше понякога тя и аз се съгласявах охотно, защото много силно исках да видя света.

Когато слънцето се издигнеше високо в небето и се скриваше от нас, носех на Роза различни цветя в саксии. Всъщност писателят ги носеше и поставяше на перваза, но идеята за това беше моя. Аз ги избирах, защото знаех добре кои бяха нейните любимите растения. Роза обичаше най-вече слънчогледите, защото ѝ напомняха за слънцето и дълго време пазеха неговия дъх по себе си.