Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Предоставено от автора.

История

  1. — Добавяне

На писателя,

с Любов.

I
Кой съм аз, кои са Роза и нейният баща?

Живял някога в старомодна малка къща, но така прелестна със своя приказен уют, един велик писател. Всъщност това бил най-великият писател на всички времена. Поне за мен, понеже аз никога не бях виждал други писатели, а него познавах добре.

Та той беше най-великият писател на всички времена. Висок, строен, красив и със сребро в косите. И аз много исках да бъда като него, висок, строен, красив и замислен писател. Но най-много от всичко си мечтаех и аз, като него, да дарявам радост на света.

Това ясно осъзнах в една пролетна утрин, когато тъкмо се бях пробудил. Все още бях много малък, но така усмихнат и въодушевен, че веднага разбрах кой съм.

— Аз съм радост! — викнах в ухото на майка ми Маргюрит, докато тя се опитваше да ме оригне след сутрешната закуска. А тя така се уплаши, че ме изпусна и аз паднах с разперени ръце по гръб на своето легълце, защото и аз, като всички деца, си имах свое собствено легълце, и се разхълцах. Мама се притесни да не би нещо да съм се контузил и започна да ме оглежда старателно, а аз ѝ казах, че е прекрасна. Тогава тя разбра, че не бях съвсем като другите, понеже често казваше, че всъщност на външен вид не била никак прекрасна.

— Имам големи остри зъби — критикуваше тя сама себе си, докато ме гледаше с любов, — широки уши с липсващи парченца от тях, и много дълъг, прекалено дълъг за моето слабичко личице нос.

Но онова, което другите не виждаха, което дори тя самата не можеше да забележи, бяха нейните красиви сини очи, които, слава Богу, тя предаде и на мен, и с които така много се гордея. Аз ги забелязвах и искрено ценях нейните сини, изпълнени с любов, очи.

И така, да бъдеш осъзнат и да знаеш кой си от съвсем малък е нещо много хубаво. Тогава за теб е много по-лесно да правиш онова, което те кара да бъдеш себе си. Затова и аз бях толкова щастлив, когато открих кой съм.

Но въпреки това, когато гледах писателя в нашата къща, не можех да не си помечтая да бъда малко повече и като него. Да дарявам радост, а не само да бъда такава. А как ли знаех, че той радваше хората? Беше ми достатъчно само да зърна щастливото лице на неговата дъщеря Роза всеки път, когато той ѝ четеше някоя от своите книги на глас, за да разбера това.

„Роза! Ах, колко омайно име за толкова омайно дете“, мислех си аз често, докато ги наблюдавах отстрани. Всяка вечер тайно се шмугвах между рафтовете с книги в нейната стая и слушах с притаен дъх безбройните приказки, които Пол, така се казваше писателят, ѝ четеше преди тя да заспи. Там, скрит зад безбройните книги, стъпил на широката библиотека, аз притихвах заслушан в гласовете им. И под магията на нощната тишина, забулени в облак от вълшебен приказен прах, те бяха по-прекрасни за мен дори от самата дъга.

Когато слънцето залезеше и настъпеше вечерта, Пол сядаше на своя плетен сламен стол до леглото на Роза и бавно разгръщаше на последно изчетените страници, докато леко се поклащаше напред-назад. Полека, с много внимание, за да не разбуди спящите ангели в стаята, той започваше да чете на най-прекрасния от всички тях — на своята дъщеря.

Тази красива пролетна роса. Меките ѝ кестеняви коси потъваха сънливо в разгъвките на възглавницата, главата ѝ се отпускаше кротко встрани и тя слушаше със замечтани очи. А когато ги притвореше, баща ѝ се изправяше и излизаше от стаята, без да издаде нито звук.

За мое съжаление понякога Роза се унасяше в сън точно тогава, когато приказката ставаше особено интересна и вълнуваща за мен. В един от онези моменти от разказа, в който мускулите на тялото ми се изпъваха като лък на струнен инструмент от напрежение, или когато козината по гърба ми настръхваше като от студ, преминал през мен. И нямах воля и сили да спра да слушам. И тъкмо тогава писателят затваряше книгата, с отпуснато от умора лице.

А аз, въвлечен в историята, изпълнен с удивление, се прибирах разочарован вкъщи и будувах до сутринта на следния ден, когато знаех, че той щеше отново да чете.

tate.jpg

Едва дочаквах вечерта, за да седна развълнуван зад дебелата подвързия на някой като Шекспир или Флобер, които също познавах от писателя, и с настръхнали уши слушах края на онази прелюбопитна история.

Това бяха моментите, в които аз се превръщах в най-щастливия човек, искам да кажа мишка, тоест мечтаещо същество, на света. Защото са ме учили никога да не съдя по външността. А слушайки приказките на писателя, аз бях много повече от мишка — аз бях мечтаещо същество!