Ференц Молнар
Момчетата от улица „Пал“ (7)

VII

 

На другия ден сутринта в часа по латински целият клас беше толкова възбуден, че и учителят, господин Рац, го забеляза.

Момчетата се въртяха неспокойни по чиновете, не внимаваха, освен тези, дето ги изпитваха, и не само момчетата от улица „Пал“ бяха неспокойни, а и останалите — може да се каже дори, че цялото училище беше в подобно състояние. Вестта за подготовката на великата битка бързо се разнесе в голямото здание и дори момчетата от горните класове, от седмите и осмите, живо се интересуваха от този въпрос. Червеноризците ходеха в реалната гимназия на Йожефварош, поради което цялото училище желаеше да победят момчетата от улица „Пал“. Нещо повече, някои направо свързваха победата с честта на гимназията.

— Какво ви е днес? — попита нетърпеливо учителят, господин Рац. — Въртите се, не внимавате, умът ви е на друго място!

Но той не настоя да разбере какво им е на момчетата. Примири се с факта, че този ден класът е неспокоен. С недоволен тон той заяви:

— Разбирам, пролет е, игра на топчета, футбол… не ви се ходи на училище! Ще ви дам да се разберете!

Но той само се закани. Учителят Рац изглеждаше строг, но беше добродушен.

— Седни! — каза той на изпитания и запрелиства бележника си.

В такива случаи в класа винаги настъпваше тишина. Всички притаяваха дъх — дори тези, които бяха добре подготвени — и гледаха втренчено пръстите на учителя, които бавно прелистваха страниците на малкото бележниче. Момчетата знаеха дори чие име на коя страница се намира. Когато учителят стигаше до последните страници, въздъхваха онези, чиито имена започваха с буквите „А“ и „Б“. А когато внезапно се връщаше към началото на бележника, се развеселяваха онези, чиито имена започваха с последните букви от азбуката.

Учителят Рац прегледа имената и после каза тихичко:

— Немечек.

— Отсъства! — изгърмя класът.

И един добре познат глас от улица „Пал“ добави:

— Болен е.

— Какво му е?

— Настинал е.

Учителят Рац изгледа целия клас и рече само толкова:

— Защото не се пазите.

Момчетата от улица „Пал“ се спогледаха. Те знаеха добре как и защо не се беше пазил Немечек. Всички седяха пръснати из класа, кой на първия, кой на третия чин, а Чонакош, няма защо да крием, седеше на последния, но всички се спогледаха. По лицата на всички можеше да се прочете, че Немечек се е простудил заради нещо велико и красиво. С една дума, бедният Немечек беше се простудил заради отечеството. Беше се окъпал три пъти — веднъж случайно, веднъж от чувство за дълг и веднъж по принуда. И никой от тях за нищо на света нямаше да издаде тази велика тайна, макар че я знаеха вече всички, дори членовете на съюза на маджунарите. Нещо повече, в редовете на съюза се поде инициатива името на Немечек да бъде изтрито от черната книга, но още не бяха се уточнили дали преди това да поправят началните букви на името му от малки на главни и да го изтрият, или да свършат тази работа, без да се формализират. И понеже Колнаи, който продължаваше да бъде председател, каза, че трябва да се изтрие името без церемонии, Барабаш, разбира се, събра привърженици, които твърдяха, че първо трябва да се възстанови честта на името му.

Но сега това не беше важно. Вниманието на всички беше ангажирано с войната, която трябваше да се води следобед. След часа по латински при Бока масово надойдоха от другите класове и предлагаха да помагат. На всички Бока отговаряше:

— Много съжалявам, но не можем да приемем. Ние сами ще защитим нашето владение. Ако червеноризците се окажат по-силни от нас, ние ще ги победим с ловкост. Каквото и да стане, но ние ще се бием сами.

Интересът беше толкова голям, че освен доброволците, които се явиха от другите класове, в един часа, когато всички хукнаха към къщи да обядват, халваджията, който все още продаваше във входа на съседната къща, също предложи услугите си на Бока.

— Млади господине — заяви той, — ако дойда, сам ще изхвърля всички.

Бока се усмихна:

— Оставете ги на нас, старче!

И той също забърза към къщи. При входа на училището съучениците наобиколиха момчетата от улица „Пал“, като им даваха полезни съвети. Намериха се дори такива, които учеха някои от момчетата от улица „Пал“ как се туря крак. Други се предлагаха за разузнавачи. А трети се молеха да им позволят да присъстват и гледат битката. Но и това не разрешиха никому. Строгата заповед на Бока гласеше, че след започването на битката вратичката трябва да се затвори от стражите и да се отвори едва когато изхвърлят неприятеля от площадката.

Всичко това трая само няколко минути. Момчетата се пръснаха, защото точно в два часа трябваше да бъдат вече на площадката. Затова в един и четвърт около гимназията опустя, халваджията също прибра багажа си и само разсилният на гимназията пушеше кротко пред входа, като няколко пъти подхвърли иронично на халваджията:

— И твоето царство свърши, няма дълго да останеш тук! Ще те изгоним заедно с боклуците ти!

Халваджията изобщо не отговори, а само сви рамене. Той беше важен господин с червен фес на главата и не искаше да спори с обикновения училищен слуга. Особено в моменти, когато разбираше, че той говори истината.

Точно в два часа, когато Бока се появи на вратичката на площадката с червено-зеления цвят на момчетата от улица „Пал“ на шапката си, цялата армия, строена в боен ред, го чакаше насред мястото. Присъстваше цялата дружина, с изключение на един: Немечек, който лежеше болен в къщи. Така се случи, че армията на момчетата от улица „Пал“ тъкмо в деня на битката остана без редник. Присъстващите бяха все подпоручици, поручици и капитани. Самата армия, обикновеният редник, лежеше болен в мъничко легло у дома си в къщица с градинка на улица „Ракош“.

Бока веднага се залови за работа. Той изкомандва:

— Мирно!

Всички се изпънаха мирно. Бока заяви високо:

— Съобщавам ви, че се отказвам от председателския си пост, защото той е полезен само в мирно време. Сега сме във военно положение и аз ще използвам генералски чин.

Всички се трогнаха. И наистина, моментът беше велик, почти исторически, защото в деня на битката, по време на най-голямата опасност, Бока си присвои званието генерал. Той добави:

— Сега за последен път ще ви обясня бойния план, за да не станат никакви грешки.

И той разясни още веднъж това, което момчетата вече знаеха наизуст, но въпреки това го слушаха внимателно.

Когато свърши, генералът изкомандва:

— Всички по местата си!

Строят се пръсна, само Челе, елегантният Челе, остана при Бока, за да изпълнява службата на адютант вместо болния Немечек. На едното му рамо висеше жълта месингова тръба, купена с общи пари за един форинт и четиридесет крайцера — сума, която включваше в себе си двадесет и шестте крайцера, общият капитал на съюза на маджунарите, който пълководецът блокира за военни цели.

Малка, красива пощенска тръба, която, щом надуеха, звучеше като истинска войнишка тръба. С тръбата свиреха само три сигнала. Единият означаваше, че неприятелят идва, вторият зовеше в атака, а при третия всички незабавно трябваше да се явят при генерала. Момчетата още предния ден бяха научили всички сигнали.

Съгледвачът, който, верен на задължението си, се беше изкачил на оградата и провесил десния си крак на улица „Пал“, неочаквано извика:

— Господин генерал!

— Какво?

— Разрешете да доложа, една слугиня носи някакво писмо и иска да влезе на площадката.

— Кого търси?

— Каза, че търси вас, господин генерал.

Бока пристъпи към оградата.

— Разгледай я добре дали не е някой червеноризец, преоблечен в женски дрехи, дошъл да шпионира.

Съгледвачът се наведе към улицата така, че едва не падна.

После доложи:

— Господин генерал, огледах я добре. Наистина е дама.

— Щом е истинска дама, нека влезе!

Той отиде да отвори вратата. Истинската дама влезе и огледа площадката. Наистина беше истинска дама, без забрадка, по чехли, изтичала дотук така, както беше мила пода на кухнята.

— Донесох писмо от господин Гереб — рече тя. — Младият господар каза, че е много бързо и да почакам за отговор…

Бока отвори плика, който беше адресиран до „Многоуважаемият господин председател Бока“, и всъщност не беше плик, а цяла папка. В плика имаше какво ли не: листове от тетрадка, хартия за писма, парче луксозна хартия за писма от сестра му и всички бяха изписани от двете страни. Бока зачете.

Писмото гласеше:

Драги Бока!

Зная, че дори с писмо не искаш да разговаряш с мене, но все пак ще направя опит, преди окончателно да скъсам с вас. Сега вече осъзнах не само това, че сбърках, а признавам, че вие не заслужавахте такова отношение от моя страна, защото сте се държали прекрасно пред баща ми, особено Немечек, който е отрекъл, че съм ви предал. Баща ми беше толкова горд, че не съм предател, и за награда ми купи „Островът в пламъци“ от Жул Верн, която му исках толкова отдавна. Книгата веднага занесох и подарих на Немечек, макар че не съм я чел и много ми се искаше да я прочета, а баща ми на другия ден ме запита: „Къде е книгата, разбойник такъв?“ — а аз не му отговорих нищо, а баща ми тогава каза: „Готованец, вече си я продал на антикваря, да знаеш, че вече нищо няма да получиш от мен!“ — и той изпълни заканата си, защото не получих обед, но нищо, нали горкият Немечек пострада невинно заради мене и сега аз с удоволствие ще пострадам малко невинно заради него. Това ти пиша просто така, защото не това е главното, което искам да ти кажа. Вчера в училище, когато не говорехте с мене, си мислех как мога да поправя грешката си и най-после открих начина. Помислих си: ще я поправя точно така, както съм я сторил. Ето защо веднага следобед, когато си отидох огорчен от вас, защото не искахте да ме вземете обратно, отидох направо в Ботаническата градина, за да узная нещо. Подражавах на Немечек, защото на острова се покачих на същото дърво, на което той беше висял цял следобед още когато на острова не е имало никой от червеноризците. Най-после те дойдоха на острова около четири часа и много ме ругаха, чувах ги добре от дървото, но ми беше все едно, защото се чувствах от улица „Пал“, макар че ме бяхте изхвърлили, но сърцето ми не можете да изхвърлите, защото то е с вас и не ме е срам да призная, дори да ми се смееш, че почти плаках от радост, когато Фери Ач каза: „Този Гереб си е техен човек, той не е истински предател, защото изглежда, че досега са го изпращали при нас момчетата от улица «Пал», за да ни шпионира“. Те проведоха общо събрание и аз подслушах всяка дума. Те казаха, че след като Немечек е подслушал всичко, вече не могат да дойдат да се бият, защото сте се подготвили. Те решиха битката да се състои утре. Освен това измислиха още една голяма подлост, но за нея говореха много тихо и аз трябваше да сляза с два клона по-надолу, за да чувам какво говорят. Когато слизах надолу, те доловиха шума и Вендауер каза: „Този Немечек да не би пак да е на дървото?“ — но то беше само шега, защото за моя радост не погледнаха към дървото, но и да бяха погледнали, нямаше да ме видят, понеже листата на дървото са много гъсти. Те решиха утре да нападнат така, както ти вече знаеш, както Немечек е подслушал. Защото Фери Ач каза: „Те мислят, че щом Немечек е подслушал всичко, ние ще променим бойния си план. Но ние няма да го променим точно защото те чакат да го променим“. Така решиха. После се упражняваха и аз до шест и половина висях на дървото в най-голяма опасност, нали знаеш какво щеше да се случи, ако бяха ме забелязали случайно. Едва се задържах с ръцете си и ако не бяха си отишли в шест и половина, сигурно от слабост и умора щях да се отпусна и тупна като зряла круша сред тях, макар че дървото не беше крушово. Но това е само шега, важното ти написах по-горе. В шест и половина, когато островът опустя, слязох от дървото, прибрах се в къщи и след вечеря трябваше на свещ да уча урока по латински, защото си загубих целия следобед. Драги Бока, моля те само за едно. Бъди добър и ми повярвай, че това, което ти пиша, е истина, не мисли, че те лъжа и че искам да ви подведа като шпионин на червеноризците. Пиша ти всичко това, защото искам да се върна при вас и искам да заслужа вашата прошка. Ще ви бъда верен войник, дори няма да се разсърдя, ако ми отнемете ранга поручик, ще ви служа с радост като прост войник, защото сега нямате редник, понеже Немечек е болен и редник остана само кучето на Яно, но то е само едно бойно куче, а аз съм момче. Ако ми простиш този път и ме приемеш обратно, веднага ще дойда и ще участвам в битката и така ще се отлича в нея, че да изкупя цялата си вина. Много те моля, съобщи ми по Мари дали да дойда, или не. Ако ми кажеш да дойда, веднага ще дойда, защото докато Мари е при тебе на площадката, аз ще стоя на улица „Пал“ №5 пред входа и ще чакам твоя отговор. Оставам твой верен приятел.

Гереб

Когато Бока прочете цялото писмо, почувства, че Гереб не лъже, че се е поправил и заслужава да се върне при тях. Затова той повика при себе си адютанта Челе.

— Адютант — каза той, — свирни третия сигнал, който означава всички да дойдат при генерала.

— Какъв е отговорът, моля? — запита Мари.

— Почакайте малко, Мари — отговори заповеднически генералът.

Малката тръба засвири и на острия й призив момчетата плахо занадничаха измежду купчините дърва. Те не разбираха какво значи това, защо ги вика тръбата при генерала. Но когато видяха, че Бока стои спокойно на мястото си, престрашиха се и след минута цялата армия в боен ред отново стоеше пред генерала. Бока прочете писмото и ги запита:

— Да се върне ли?

А момчетата, защо да крием, бяха добри момчета. Всички отговориха в хор:

— Да се върне!

Бока се обърна към слугинята и каза:

— Нека да дойде. Това е отговорът.

Мари огледа всичко, цялата армия, шапките с червено-зелено, оръжията… После изхвръкна през вратичката.

— Рихтер! — извика Бока, когато останаха сами и Рихтер излезе от редицата. — Ще зачисля Гереб при тебе — каза генералът, — ти ще отговаряш за него. Щом забележиш първото съмнително движение, ще го хванеш и ще го затвориш в колибата. Не вярвам да стане нужда, но известна предпазливост не е излишна. Свободни сте! Днес няма да има битка, както разбрахте от писмото. Всичко запланувано за днес се отлага за утре. Щом те не са променили бойния си план, и нашият ще си остане същият.

Не успя да продължи, защото внезапно някой ритна вратичката, която след излизането на слугинята не беше залостена, и през нея със светнало лице, щастлив, сякаш пристига на обетована земя, се показа Гереб. Когато видя цялата армия, той се усмихна. Пристъпи към Бока и сред общото вълнение отдаде чест. На главата си носеше шапка с червено и зелено, както момчетата от улица „Пал“.

Той поздрави и каза:

— Господин генерал, представям ви се!

— Добре — отвърна Бока, без да се церемони. — Зачислен си при Рихтер, засега като обикновен редник. Ще видя как ще се държиш по време на битката и тогава ще ти върна чина.

После се обърна към армията:

— Строго забранявам да говорите за грешката на Гереб. Той иска да поправи вината си и ние му прощаваме. Никой да не го обиди с думичка и да не го упреква. И на него му забранявам да говори за случилото се, понеже въпросът е приключен.

Настъпи тишина. Момчетата пак си казаха наум: „Бока е умно момче, заслужава да бъде генерал“.

Рихтер веднага започна да обяснява на Гереб какво трябва да прави утре по време на битката. Бока разговаряше с Челе. И докато всички разговаряха кротко, съгледвачът, който продължаваше да язди оградата, изведнъж прибра десния си крак, провесен дотогава към улицата. По лицето му се изписа ужас и уплашено запелтечи:

— Господин генерал… неприятелят идва!

Бока се спусна като мълния към вратичката и я залости. Всички погледнаха Гереб, който стоеше до Рихтер пребледнял като смъртник. Бока му викна сърдито:

— Значи си ни излъгал?! Пак ли ни излъга?!

Гереб не можеше да отговори от изненада. Рихтер го грабна за ръката.

— Какво значи това? — крещеше Бока.

Най-после с големи усилия Гереб измърмори:

— Може би… може би са ме забелязали на дървото… и така са искали да ни подведат…

Съгледвачът погледна към улицата и скочи от оградата, грабна оръжието си и влезе в строя при другите.

— Идват червеноризците! — съобщи той.

Бока отиде при вратичката и я отвори. Той застана пред вратата на улицата. Червеноризците наистина идваха. Но бяха само трима. Двамата Пасторовци и Себенич. Когато видяха Бока, Себенич измъкна бяло знаме от палтото си и го развя към Бока. Той извика отдалече:

— Ние сме пратеници!

Бока се върна на площадката. Срамуваше се малко, че обвини така необмислено Гереб. Той се обърна към Рихтер:

— Пусни ги. Идват пратеници с бяло знаме. Прости ми, Гереб.

Нещастният Гереб въздъхна. Едва не попадна в ареста невинно. Но съгледвачът си изпати.

— А ти — кресна му Бока — погледни добре какво се задава, преди да вдигаш тревога! Ех, че си плашливо магаре! — и той изкомандва: — Върнете се всички между купчините! При мен ще останат само Челе и Колнаи. Ходом, марш!

Армията се изтегли с войнишка стъпка и скоро заедно с Гереб изчезна зад купчините дърва. Последната шапка в червено и зелено изчезна тъкмо когато пратениците почукаха на вратичката. Адютантът им отвори. Те влязоха. И тримата носеха червени ризи и червени шапки. Пристигнаха без оръжие, а Себенич високо държеше бялото знаме.

Бока знаеше какво се прави в такива моменти. Взе копието си и го облегна до оградата, за да няма оръжие. Колнаи и Челе безмълвно последваха примера му, в старанието си Челе дори стигна дотам, че остави на земята тръбата си.

Пристъпи по-големият Пастор.

— Вие ли сте пълководецът?

Челе отговори:

— Да. Той е генералът.

— Ние сме посланици — каза Пастор, — аз съм водачът. Дойдохме, за да ви обявим война от името на нашия пълководец Фери Ач.

Когато произнесе името на пълководеца, членовете на делегацията отдадоха чест. Бока и другите също поздравиха от учтивост. Пастор продължи:

— Не искаме да изненадаме неприятеля си. Ние ще дойдем точно в два и половина часа. Това искаме да ви съобщим. Чакаме вашия отговор.

Бока почувства, че моментът е много важен. Когато отговори, гласът му леко трепереше:

— Приемаме обявяването на войната. Но трябва да се разберем. Не искам тя да се превърне в побой.

— И ние не искаме — отговори сърдито Пастор и сведе глава по навик.

— Искам да прилагаме само три бойни способа — продължи Бока. — Пясъчни бомби, борба по всички правила и двубой с копия. Знаете правилата, нали?

— Да.

— Който бъде повален и двете му рамена допрат земята, е победен, повече не може да се бори. Но може да продължи по останалите два начина. Съгласни ли сте?

— Съгласни.

— А с копията е забранено да се бие и мушка. С тях може само да се дуелира.

— Така е.

— Двама не могат да нападат един. Но армия срещу армия може да се бие. Приемате ли?

— Приемаме.

— Тогава няма какво повече да говорим.

Той отдаде чест. Членовете на делегацията отвърнаха на поздрава и Пастор се обади отново:

— Трябва да попитам още нещо. Командирът ни възложи да се заинтересуваме какво е станало с Немечек. Чухме, че е болен. Ако е болен, упълномощен съм да го посетим, защото се държа много храбро миналия път при нас, а ние много уважаваме такъв неприятел.

— Той живее на улица „Ракош“ №3. Много е болен.

Последва безмълвно отдаване на чест. Себенич отново издигна високо знамето, а Пастор изкомандва: „Ходом марш!“. Делегацията излезе през вратичката. Те чуха от улицата звука на тръбата, с която генералът отново свикваше при себе си армията, за да й разкаже за случилото се.

А пратениците бързо замаршируваха към улица „Ракош“. Спряха пред къщата, в която живееше Немечек. Пред входа стоеше едно момиченце, което запитаха:

— Тук ли живее Немечек?

— Да — отвърна момиченцето и ги поведе към бедното партерно жилище, където живееше Немечек. До вратата имаше малка, синя ламаринена табела с надпис „Андраш Немечек, шивач“.

Пратениците влязоха, поздравиха. Казаха за какво са дошли. Майката на Немечек, бедна, слаба, русичка женица, която много приличаше на сина си — или по-точно казано: синът й приличаше много на нея — ги заведе в стаята, където редникът лежеше на легло. Себенич и тук вдигна високо бялото знаме. Пастор отново пристъпи напред:

— Носим ти поздрав от Фери Ач, който ти пожелава да оздравееш.

Малкото русичко момче, което лежеше пребледняло и разрошено на възглавницата, при тези думи се надигна в леглото. То се усмихна щастливо и запита:

— Кога ще бъде войната?

— Утре.

То се натъжи.

— Тогава аз не ще мога да дойда — каза печално то.

Пратениците не отговориха нищо. Всички подред се ръкуваха с Немечек и Пастор с намръщено диво лице разчувстван рече:

— Прости ми.

— Прощавам ти — каза тихо малкото русичко момче и се закашля. То легна обратно на възглавницата, а Себенич я оправи под главата му.

После Пастор каза:

— Е, да си вървим.

Знаменосецът пак вдигна бялото знаме и тримата излязоха в кухнята. Там майката на Немечек каза разплакана:

— Вие всички… вие сте толкова добри момчета… и така обичате моето бедно, малко момче. Затова… затова… ще ви почерпя с чаша шоколад…

Пратениците се спогледаха. Шоколадът беше много примамливо нещо. Но Пастор все пак излезе напред и този път, без да свежда глава към гърдите си, вдигна хубавата си тъмнокоса глава и гордо заяви:

— На нас не ни се полага шоколад. Тръгвай!

И те излязоха по войнишки.