Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pal utcai fiuk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ференц Молнар

Заглавие: Момчетата от улица Пал

Преводач: Катя Каменова

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: Второ

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Тип: Роман

Националност: Унгарска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: март 1977

Редактор: Люба Мутафова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Ани Бобева

Коректор: Албена Янкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1840

История

  1. — Добавяне

I

В един без четвърт, в момента, когато на масата в кабинета по естествена история след дълги и безуспешни опити, като награда за напрегнатото очакване, в безцветния пламък на бунзеновата лампа най-после лумна прекрасното смарагдовозелено езиче — химическото съединение, с което господин учителят искаше да докаже, че пламъкът се оцветява в зелено, наистина обагри пламъка в зелено; точно в един без четвърт, в онази тържествена минута, в двора на съседната къща засвири латерна и отведнъж сложи край на цялата сериозност. През този топъл мартенски ден всички прозорци бяха широко отворени и върху крилете на свежия пролетен зефир в кабинета долетя музика. Беше някаква весела унгарска песен, която от латерната звучеше като марш и се разливаше толкова предизвикателно и по виенски, че на целия клас му се искаше да се засмее, дори някои наистина се усмихнаха. В бунзеновата лампа весело трепкаше зеленото езиче, което няколко момчета от първите чинове все пак наблюдаваха. Но останалите гледаха през прозорците, където се виждаха покривите на съседните къщички, а в златния блясък на обедното слънце в далечината се открояваше църковният купол с часовник, чиято голяма стрелка утешително се придвижваше към дванадесет. И както се бяха загледали през прозорците, ведно с музиката в кабинета нахлуха и други, съвсем неподходящи звуци. Каруцарите надуваха свирки, в един двор някъде пееше слугиня, но съвсем различно от това, което свиреше латерната. И класът започна да се раздвижва. Някои затършуваха под чиновете между книгите: по-старателните заизтриваха писците си; Бока затвори малката, обвита с червена кожа мастилница, направена така изкусно, че мастилото се разливаше от нея само когато я мушнеше в джоба си; Челе събра листата, които заместваха учебниците му, понеже той беше конте и под мишниците си не мъкнеше цяла библиотека, както останалите, а носеше само необходимите страници, грижливо разпределени по всичките му външни и вътрешни джобове; на последния чин Чонакош се прозина като някой отегчен хипопотам; Вайс обърна джоба си и изтърси всички трохи, останали от сутрешната кифла, която той изяждаше на малки хапки в клас между десет и един часа; Гереб затропа нетърпеливо с крака под чина, сякаш се готвеше да стане; Барабаш, без да се стеснява, простря под чина върху коленете си мушамата си и започна в нея по големина да нарежда книгите си, после така ги стегна с ремъка, че чинът изскърца, а той поруменя от усърдието — с една дума, всеки се тъкмеше да си върви, само учителят не се съобразяваше, че след пет минути часът ще свърши, и отправил спокойния си поглед над множеството детски глави, запита:

— Какво има?

Настъпи пълна тишина. Гробна тишина. Барабаш се принуди да отпусне ремъка, Гереб сви назад краката си, Вайс прибра обърнатия си джоб, Чонакош сложи ръка на устата си и довърши прозявката в шепата си, Челе престана да подрежда листата, Бока бързо мушна в джоба си червената мастилница, която веднага започна да пропуска яркото синьо мастило.

— Какво има? — повтори учителят, но вече всички седяха неподвижно по местата си. После погледна към прозорците, през които нахлуваше веселата мелодия, която сякаш искаше да докаже на всички, че не е длъжна да се подчинява на училищната дисциплина. Но учителят все пак погледна строго по посока на латерната и рече: — Ченгеи, затвори прозорците!

Ченгеи, малкият Ченгеи, който беше „първият от първия чин“, стана и със сериозното си строго личице се запъти към прозорците, за да ги затвори.

В същия миг Чонакош се подаде между чиновете и прошепна на едно малко русо момче:

— Внимавай, Немечек!

Немечек бегло изви поглед назад, а после се загледа в пода. До него се търкулна малка книжна топчица. Той я вдигна и разгъна. На едната й страна беше написано:

Предай я нататък, за Бока!

Немечек знаеше, че това е само адресът и че самото писмо, истинското съобщение, е на другата страница. Ала той беше момче с достойнство и не искаше да прочете чуждо писмо. Ето защо той го сви на топчица, изчака удобния момент, приведе се към пътеката между двата реда чинове и прошепна:

— Внимавай, Бока!

Сега Бока погледна към пода, по който обикновено се предаваха всички съобщения. И наистина, хартиената топчица се търкулна до него. На другата страна на листа, на онази, която русичкият Немечек от чувство за доблест не беше прочел, пишеше:

Следобед в три часа общо събрание на площадката. Избиране на председател. Да се разгласи!

Бока мушна в джоба си малкото листче и пристегна за последен път вече събраните си книги. Беше един часът. Електрическият звънец започна да звъни и този път и учителят разбра, че часът е свършил. Той загаси бунзеновата лампа, каза кой урок да вземат и влезе при разнообразната сбирка в склада по естествена история, откъдето при всяко разтваряне на вратата надничаха с глупавите си стъклени очи препарирани животни, перчеха се на поставки птици, наредени по полиците, и където в ъгъла кротко, но изпълнена с достойнство, стоеше тайната на тайните, ужасът на ужасите — един пожълтял човешки скелет.

Само за минутка класът изхвръкна от кабинета. В просторните коридори с колони се развихри бясно тичане, което се укротяваше в бързане само при вида на извисилата се фигура на някой учител сред шумната детска тълпа. В такива моменти хукналите презглава забавяха ход, за миг настъпваше тишина, но щом учителят изчезнеше зад някой завой, бясната надпревара продължаваше надолу по стълбите.

През изхода просто се изливаше море от деца. Половината тръгваха надясно, другата половина — наляво. Между тях се мяркаха и учители и тогава шапчиците пъргаво се смъкваха от главите. И всички крачеха уморени и гладни по залятата със слънце улица. Леко замаяните им главици малко по малко се избистряха при вида на множеството весели и жизнерадостни явления, които предлагаше улицата. Приличаха на малки, току-що освободени роби, клатушкаха се, крачеха в обилния свеж въздух и слънчева светлина, забързани през шумния оживен град, който за тях беше само пъстра смесица от коли, улични платна, тротоари, магазини и улици, през които трябваше да стигнат до дома.

Във входа на една съседна къща Челе тайно се пазареше с халваджията, който безсрамно беше повишил цените. Както знаете, по цял свят халвата струва един крайцер. Искам да кажа, че парчето бяла халва с ядки от лешници, което халваджията отсича само с един замах на острата си брадвичка, струва един крайцер. И още, че в името на справедливостта всичко, което се продава във входа на къщата, струва един крайцер. Един крайцер струват три сливи на клечка, три половинки смокини, три фурми, три половинки захаросани орехови ядки. Един крайцер е и голямо парче небетшекер, един крайцер струват и ситните бонбони. Нещо повече, един крайцер струва и така наречената „ученическа занимавка“, която се продава в малки пликчета и съдържа най-вкусната смесица от лакомства. В нея има лешници, стафиди, фъстъци, счукан карамел, бадеми, улична смет, парчета рошкови и мухи! „Ученическата занимавка“ за един крайцер обединява в себе си различни продукти на индустрията, флората и фауната.

Челе се пазареше, понеже халваджията беше повишил цените. Познавачите на търговските закони знаят добре, че цените се качват тогава, когато търговията е свързана с риск. Така например скъпи са азиатските чайове, които се пренасят с кервани през местности, в които гъмжи от разбойници. Тези рискове трябва да заплащаме ние, консуматорите от Европа. Бедният халваджия прояви несъмнено добър търговски усет, понеже бе научил, че искат да го лишат от правото да продава близо до училището. Нещастникът знаеше, че щом са решили да го махнат, ще го махнат и въпреки всички подсладени лакомства пред него, не успяваше да се усмихва така сладко на минаващите учители, че те да не виждат в негово лице враг на младежта.

„Децата дават всичките си пари на този италианец“ — казваха учителите. А италианецът чувстваше, че търговията му пред гимназията няма да просъществува дълго. Ето защо повиши цените. Щом трябваше да се махне, поне да спечели нещо. Той дори каза на Челе:

— По-рано всичко беше по един крайцер. Отсега нататък всичко е по два крайцера.

И докато с много усилия изговори тези думи на унгарски, той диво размахваше малката брадва във въздуха. Гереб прошепна на Челе:

— Хвърли си шапката в халвата!

halva.png

Челе се възхити от идеята. Брей, какво зрелище ще бъде! Как ще се разхвърчат на всички страни разните му лакомства! И как ще се развеселят момчетата!

Гереб като някой дявол продължаваше да шепне в ухото му изкусителните думи:

— Хвърли си шапката! Той е кожодер!

Челе смъкна шапката си.

— Не е ли жалко за хубавата ми шапка? — попита той.

Всичко се провали. Гереб беше направил предложението си на неподходящ човек. Челе беше конте и носеше само листа от учебниците.

— Жал ли ти е? — запита Гереб.

— Жал ми е — отвърна Челе. — Но не мисли, че съм страхливец. Не съм страхливец, само ми е жал за шапката. Ако искаш, за доказателство с удоволствие ще хвърля твоята шапка.

Подобно нещо не можеше да се каже на Гереб. Това беше почти обида. Той кипна и отговори:

— Ако е за моята шапка, сам ще си я хвърля. Този е експлоататор. Ако те е страх, върви си.

И с жест, който при него означаваше готовност за борба, той смъкна шапката си, за да удари с нея кривокраката маса, отрупана с разни лакомства.

Но някой отзад му хвана ръката. Един сериозен, почти мъжки глас го запита:

— Какво си намислил?

Гереб погледна назад. Зад него стоеше Бока.

— Какво си намислил? — запита го той отново.

Бока го гледаше сериозно и спокойно. Гереб изръмжа като лъв, който звероукротителят гледа право в очите. Сложи шапката на главата си и повдигна рамене.

Бока промълви тихо:

— Не закачай този човек. Обичам смелите постъпки, но когато имат смисъл. Хайде!

И той му протегна ръката си. Тя беше изцапана с мастило. Мастилницата пропускаше щедро в джоба му тъмносиньото мастило, а Бока, без да подозира нищо, извади оттам ръката си. Но те и двамата нехаеха за мастилото. Бока изтри ръката си о стената, вследствие на което я изцапа, а ръката му съвсем не се изчисти. Но с това пък приключи въпроса за мастилото. Бока хвана подръка Гереб и те тръгнаха по дългата улица. Зад тях остана хубавичкият Челе. Те дочуха още как огорченият бунтар, помирил се с положението, каза на италианеца:

— Щом отсега нататък всичко е за два крайцера, тогава дайте ми за два крайцера бяла халва.

И той бръкна в изящното си зелено портмоне. Италианецът се усмихна и сигурно си мислеше какво би станало, ако от утре всичко продава по три крайцера. Но това беше само мечта. Приличаше на сън, в който всеки форинт се превръща в цяла стотарка. Той удари силно с брадвичката в халвата и отчупеното парче сложи на късче хартия.

Челе го погледна жално:

— Но по-рано давахте повече!

Успехът в търговията направи италианеца безочлив. Ухили се и каза:

— Сега е по-скъпо, затова е по-малко.

Един нов купувач, който се беше поучил от случката, държеше в ръката си вече два крайцера. Халваджията кълцаше бялата захаросана грамада с малката брадвичка с такива едни движения, сякаш беше някакъв вълшебен палач великан от средновековието, който реже лешниковите главички на джуджета.

— Пфу! — каза Челе на новия купувач. — Не купувай от него! Той е изнудвач!

И той лапна цялото парче бяла халва, на което здраво се беше залепила половината хартия, но нищо не му пречеше да глътне и нея.

— Почакай! — викна той след Бока и хукна към тях.

Челе ги настигна на ъгъла, където свърнаха по улица „Пипа“ за към улица „Шорокшари“. Тримата се прегърнаха; в средата крачеше Бока, той заобяснява нещо тихо, сериозно, както винаги. Беше на четиринадесет години и лицето му все още си беше детско. Но заговореше ли, изглеждаше по-възрастен с няколко години. Гласът му беше дълбок, спокоен и сериозен като думите му. Рядко говореше глупости и никак не бе склонен да върши щуротии. В дребни спорове не се намесваше, а когато го викаха за съдия, отказваше. Той знаеше, че след присъдата едната страна си отива огорчена и от съдията. Но когато недоразумението набъбнеше и свадата нарастваше така, че почти ставаше нужда да се намесва учител, Бока се заемаше да помирява. А на помирителя не се сърди нито една от страните. С една дума, Бока изглеждаше умно момче, което може и да не постигне много в живота, но ще стане честен човек.

За да стигнат в къщи, трябваше да свърнат от улица „Шорокшари“ и после до улица „Кьозтелек“. Пролетното слънце припичаше приятно в малката тиха улица, а тютюневата фабрика, която се простираше от край до край по едната й страна, боботеше тихо. По улица „Кьозтелек“ се виждаха само двама души. Те стояха насред пътя и чакаха. Единият беше Чонакош, а другият малкият русокос Немечек.

Когато Чонакош забеляза трите заловени едно за друго момчета, от радост пъхна два пръста в устата си и свирна като някой локомотив. Тази свирня беше негов специалитет. От четвърти клас никой не можеше да му подражава, а в цялата гимназия само няколко момчета можеха да свирят така. Всички знаеха, че може би само Циндер, председателят на кръжока по литература, може да свири така, но и той беше престанал да свири, откакто стана председател. Оттогава Циндер не си пъхаше пръстите в устата. Това не подобаваше на един председател, който всяка сряда следобед седи на катедрата до учителя по унгарски език.

И тъй, Чонакош свирна. Момчетата стигнаха до него и спряха по средата на улицата.

Чонакош се обърна към малкия русичък Немечек:

— Не си ли им разказал още?

— Не — отвърна Немечек.

Останалите запитаха в хор:

— Какво?

Чонакош отговори вместо малкото русо момче:

— Вчера в музея пак са направили einstand[1].

— Кои?

— Ами Пасторовци. Двамата братя Пастор.

Настъпи дълбока тишина.

Трябва да обясним какво значи einstand. Това е дума с особено значение за будапещенските деца. Когато някое по-силно момче види, че друго, по-слабо от него играе на топчета, перца или на рошкови — на пещенски казано играе на чукане — и иска да му вземе играчките, то казва: einstand. Тази грозна немска дума означава, че силното момче обявява топчетата за военна плячка и че който посмее да му възрази, ще бъде наказан. Ето защо einstand означава и обявяване на война. Изразява също така кратко, но решително обявяване на обсадно положение, насилие и юмручно право.

Пръв се обади Челе. Нежният Челе запита ужасен:

— Блокада ли?

— Да — потвърди вече по-смело малкият Немечек, когато видя какво впечатление е направило съобщението.

След това избухна Гереб:

— Това не може да се търпи повече! Отдавна казвам, че трябва да направим нещо, но Бока винаги се мръщи. Ако не направим нищо, ще започнат и да ни бият.

Чонакош лапна двата си пръста в знак, че сега ще свирне от радост. Той беше готов винаги да се присъедини с удоволствие към всеки бунт. Но Бока му хвана ръката.

— Не ни проглушавай ушите! — смъмри го той. И много сериозно попита малкото русичко момче: — Как стана?

— Einstand-а ли?

— Да. Кога беше?

— Вчера следобед.

— Къде?

— В музея.

Така наричаха градината на музея.

— Разкажи как е било, но точно както е било, защото трябва да знаем истината, ако искаме да предприемем нещо срещу тях…

Малкият Немечек се развълнува, щом разбра, че става център на важно събитие. Това му се случваше рядко. Всички гледаха на него с пренебрежение. Никой не му обръщаше внимание, също като на единицата при смятането. Никой не се интересуваше от него. Той беше незначително, мъничко, слабо момче, крехко дете. И може би тъкмо затова беше подходящ да стане жертва. Немечек заговори и момчетата доближиха главите си една до друга.

— И така — започна той, — вчера следобед отидохме в музея, Вайс, Рихтер, Колнаи, Барабаш и аз. Преди това искахме да играем на топка на улица „Естерхази“, но топката беше на онези от реалката и те не ни позволиха. Тогава Барабаш предложи: „Хайде да идем в музея и да поиграем на топчета край стената“ — и ние всички отидохме в музея и започнахме да играем на топчета. Играехме така, че всеки търкулваше по едно топче и ако улучеше друго топче, пуснато преди това, прибираше всички топчета. Ние хвърляхме поред топчетата и до стената бяха се събрали вече към петнадесет топчета, между тях имаше и две стъклени. И тогава изведнъж Рихтер викна: „Всичко пропадна, идват двамата Пасторовци!“. От ъгъла наистина се зададоха двамата братя, с ръце в джобовете, с наведени глави, и ние всички много се изплашихме. Нищо че бяхме петима, те двамата са толкова силни, че могат да натупат и десет души. Пък и не можеше да се каже, че ние сме петима, защото ако станеше нещо, Колнаи щеше да избяга, и Барабаш щеше да офейка, тъй че оставахме трима. Като побягна и аз, оставаха само двама. Ако побегнехме и петимата, пак нямаше да има полза, понеже ония двамата са най-добрите бегачи в целия музей и ние напразно щяхме да тичаме: щяха да ни настигнат. Двамата Пасторовци се приближаваха все повече и алчно се взираха в топчетата. Рекох на Колнаи: „Виж, харесват им нашите топчета“. А Вайс излезе най-предвидлив от всички, защото веднага каза: „Идват, идват, ще има голям einstand!“. Аз мислех, че няма да ни закачат, защото никога не сме им направили нищо. Отначало те не ни закачаха, само стояха и гледаха играта. Колнаи ми прошепна в ухото: „Немечек, да спрем“. Аз му отговорих: „Брей, тъкмо сега, когато ти хвърли и не улучи. Сега е мой ред. Ако спечеля, ще престанем“. Междувременно Рихтер хвърли топче, но ръката му трепереше вече от страх, пък и с едно око дебнеше двамата Пасторовци и, разбира се, не улучи. А онези не мърдаха и само гледаха, пъхнали ръце в джобовете. Тогава хвърлих аз и улучих. Спечелих всички топчета. Исках да си ги прибера, бяха се събрали вече поне тридесет топчета, но по-малкият Пастор застана пред мене и ми кресна: „einstand“! Погледнах назад, Колнаи и Барабаш вече бягаха, Вайс стоеше пребледнял до стената, а Рихтер се двоумеше да хукне ли или не. Отначало се опитах честно да поговоря. Казах им: „Извинете, вие нямате право“ — ала по-големият Пастор вече събираше топчетата и ги слагаше в джоба си. А по-малкият ме сграбчи за сакото и ми кресна: „Глух ли си, има «einstand»?!“. Разбира се, след това вече не казах нищо. Вайс се разплака до стената. Колнаи и Кенде надничаха от ъгъла на музея, за да видят какво става. Двамата Пасторовци събраха всички топчета и без дума да кажат, се отдалечиха. Това е всичко.

— Нахалници! — възмути се Гереб.

— Истински грабеж!

Така каза Челе. Чонакош свирна остро, за да покаже, че въздухът е наситен с барут. Бока стоеше тих и замислен. Всички го гледаха. Всички бяха любопитни какво ще каже Бока за случката, понеже от месеци насам всеки се оплакваше, а той не им обръщаше внимание. Но крещящата несправедливост на тази случка възмути и Бока.

Той каза тихо:

— Сега да вървим на обяд. Следобед ще се срещнем на площадката. Там ще уговорим всичко. Сега вече и аз казвам, че това е възмутително!

Изявлението му хареса на всички. В този момент Бока беше много симпатичен. Момчетата го гледаха с обич, гледаха усмихнато умната му малка глава, блестящите му черни очи, в които се бе разгорял борчески пламък. Искаше им се да разцелуват Бока, понеже най-после и той се беше възмутил.

Тръгнаха си. Някъде в Йожефварош биеше весело камбана, слънцето грееше, всичко беше красиво и радостно. На момчетата предстояха велики дела. Всяко от тях гореше от желание за подвизи, всеки се вълнуваше какво ще стане. Защото щом Бока кажеше, че ще стане нещо, тогава наистина ще стане!

Вървяха към булевард „Юлои“. Чонакош изостана с Немечек. Когато Бока се обърна, и двамата стояха край тютюневата фабрика пред едно прозорче на зимника, по което се беше наслоил дебел пласт жълтеникав тютюнев прашец.

— Тутун! — викна весело Чонакош, отново изсвири и си натъпка носа с жълтеникавия прашец.

Немечек, тази малка маймунка, се смееше от сърце. И той се пресегна и от върха на тънкото си пръстче вдъхна малко тютюнев прашец. Двамата продължиха пътя си по улица „Кьозтелек“ и кихаха, развеселени от откритието си. Чонакош кихаше гръмко, като топ. А русото момченце пръхкаше като раздразнено морско свинче. Двамата кихаха, смееха се, тичаха, и в момента бяха така щастливи, че забравиха голямата несправедливост, която и Бока, тихият и сериозен Бока, беше нарекъл възмутителна.

Бележки

[1] Блокада (нем.). — Б.пр.