Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (8)

Глава 7

Смешна компания — юноша-вампир от Дневния патрул, двама Инквизитори и Светъл маг.

И всички седят кротко в големия празен апартамент и чакат да кипне водата за нес кафето. Дори на Костя разреших да влезе — и сега той седеше на същия онзи перваз, но от вътрешната му страна.

Само на Витезслав не му се седеше.

— Отвикнал съм от Русия — каза той, докато се разхождаше замислено край прозореца. — Отвикнал съм. Не мога да позная страната.

— Да, страната се променя! Строят се нови сгради, пътища… — започнах възторжено аз.

— Спести ми иронията си, патрулен — прекъсна ме Витезслав. — Имам предвид друго. Седемдесет години във вашата страна живяха най-дисциплинираните Различни.

Дори Патрулите спазваха приличието…

— А сега всички са като изтръгнали се от оковите? — попитах аз прозорливо.

Витезслав мълчеше.

Засрамих се. Какъвто и да беше той, този пражки вампир от Инквизицията, днес го бяха поставили в страшно глупаво положение. За първи път виждах Инквизицията опозорена. Дори Хесер… не че се страхуваше от тях, но ги признаваше за непреодолима сила.

И изведнъж ги беше изиграл. Ловко и изящно.

Беше ли се променило нещо в света? Беше ли станала Инквизицията трета страна… просто една от страните в играта? Тъмните, Светлите и Инквизицията?

Или Тъмните, Светлите и Сумракът?

Водата в стъкленото чайниче забълбука, налях в чашките, наредени на перваза, и извадих кафето, захарта и пакет мляко.

— Городецки, даваш ли си сметка, че днес беше нарушен Договорът? — попита неочаквано Витезслав.

Свих рамене.

— Не е задължително да отговаряш — каза Витезслав. — И без това знам, че си разбрал всичко. Някой от московския Нощен патрул провокира Инквизицията да извърши необмислени действия… след което получи право да привлече на страната на Светлината един-единствен човек. Не мисля, че той ще донесе много полза на Нощния патрул.

И аз не мислех. Тимур Борисович няма да тръгне да изучава използването на Силата на Сумрака. Ще получи дълголетието си, ще получи възможността да извършва дребни магически фокуси, да вижда тайните замисли на деловите си партньори, да избягва куршумите… Това ще му бъде достатъчно. Е, да речем, фирмата му ще започне редовно да превежда големи суми на сметката на Дневния патрул и самият бизнесмен ще стане по-добър, ще се захване с някаква благотворителна дейност… ще поеме издръжката на бялата мечка в зоологическата градина и на десетина сирачета от някой детски дом.

Все едно. Това не си струваше конфликта с Инквизицията.

— Безчестие! — изрече с горчивина Витезслав. — Използване на служебното положение за лични цели.

Изсумтях неволно.

— Нещо смешно ли казах? — настръхна Витезслав.

— Струва ми се, че Хесер е прав. Вие наистина прекалено дълго сте се задържали на канцеларска работа.

— Значи смяташ, че всичко това беше нормално? — попита Витезслав. — Че няма повод за възмущение?

— Един човек, макар и не най-добрият на света, ще стане Светъл — казах аз. — Сега той няма да причини зло на никого. Даже напротив. Така че защо трябва да се възмущавам?

— Остави, Витезславе — каза тихо Едгар. — Городецки нищо не разбира. Той е прекалено млад.

Витезслав кимна, отпи от кафето си и каза мрачно:

— Струваше ми се, че се различаваш от цялото това Светло братство, че за теб е важна същността, а не формата…

Тук вече се ядосах:

— Да, за мен е важна същността, Витезславе! А същността е в това, че ти си вампир! А ти, Едгар, си Тъмен маг! Не знам къде виждате нарушаване на Договора, но съм сигурен, че нямаше да имате претенции към Завулон!

— Светъл маг… — процеди Витезслав. — Адепт на Светлината… Ние само запазваме равновесието, ясно ли ти е? И Завулон щеше да бъде изправен пред трибунала, стига да се опиташе да направи такова нещо!

Но вече нищо не можеше да ме спре.

— Завулон е правил много неща. Той се опита да убие жена ми. Опита се да убие и мен. Той постоянно тласка хората към Мрака! Казваш, че някой от нашите е постъпил нечестно, като е изиграл мошеника? Може и да е нечестно, но е правилно! Все се възмущавате, че ви връщат ресто с вашите фалшиви монети… какво пък, всичко може да се промени лесно. Започнете да играете честно.

— Твоята и нашата честност са различни неща — отрони Едгар. — Витезславе, да вървим…

Вампирът кимна и остави чашата с недопитото кафе.

— Благодаря за кафето, Светли. Връщам ти поканата да вляза.

Двамата Инквизитори излязоха.

Остана само мълчаливият Костя, който седеше на табуретката и допиваше кафето си.

— Моралисти! — изрекох злобно аз. — Или ти също смяташ, че са прави?

Костя се усмихна:

— Не, защо? Така им се пада. Отдавна някой трябваше да натрие носа на Инквизицията… жалко само, че го направи Хесер, а не Завулон.

— Хесер нищо не е направил — изрекох аз с упорство. — Та нали той се закле, не чу ли?

Костя сви рамене:

— Не мога да си представя как е организирал всичко, но това е негова интрига. Ненапразно Завулон реши да изчака. Хитър, хитър е старият лисан… знаеш ли какво ме изумява?

— Какво? — попитах напрегнато аз. Подкрепата на Костя нещо не ме въодушевяваше.

— Каква всъщност е разликата между нас? Ние правим интриги, тласкайки нужните ни хора към нашата страна. Вие правите същото. Приискало му се на Хесер да направи сина си Светъл — и го направи. Браво! Нямам никакви претенции.

Костя се усмихваше.

— Как мислиш, кой е бил прав във Втората световна война? — попитах аз.

— Това пък защо? — Този път Костя застана нащрек, очаквайки не без основание уловка.

— Отговори ми.

— Нашите са били прави — каза патриотично Костя. Между другото, някои вампири и върколаци са воювали! Двама дори са получили Геройски звезди!

— А защо са били прави именно нашите? Нали Сталин също не би имал нищо против да погълне Европа? И мирни градове сме бомбардирали, и музеи сме ограбвали, и дезертьори сме разстрелвали…

— Защото са наши! Затова са били прави!

— Та ето, сега нашите са прави. А нашите са Светлите.

— Тоест, ти го чувстваш така — уточни Костя. — Затова ли не приемаш възражения?

Кимнах.

— Ха… — изрече презрително Костя. — Е, дай ми поне един разумен довод.

— Ние не пием кръв — казах аз.

Костя остави чашката на пода и се изправи.

— Благодаря за гостоприемството. Връщам ти поканата да вляза.

Останах сам — в големия празен апартамент, насаме с недопитите чаши, отворената микровълнова печка и изстиващата вода в чайника…

Защо я бях кипнал в микровълновата? Един-единствен пас — и водата щеше да закипи направо в чашките.

Извадих телефона и набрах номера на Светлана. Не отговаряше. Сигурно е отишла да се поразходи с Надюшка и пак си е забравила мобилния телефон в стаята…

Изобщо не ми беше толкова леко на душата, колкото демонстрирах.

Все пак с какво сме по-добри? Правехме интриги, сражавайки се, мамехме. Необходим ми бе този отговор, за пореден път ми беше необходим. И то не от умника Хесер, свикнал да плете дантели от думите. Не и от самия мен — вече не вярвах на себе си. Нужен ми беше отговор от човек, на когото вярвах.

Освен това бях длъжен да разбера как Хесер е излъгал Инквизицията.

Защото, ако се е заклел в Светлината — и е излъгал… — тогава за какво се боря?

— Да върви всичко… — започнах аз и се сепнах. Да не проклинаме — на това ни учат още в първите дни след инициирането. А ето, че почти се изпуснах.

Да върви всичко. Просто да върви.

В този момент на вратата се позвъни — сякаш някой беше отгатнал, че сега в никакъв случай не бива да оставам сам.

— Да! — извиках аз през цялата стая, спомняйки си, че не съм заключил.

Вратата се открехна и се подаде главата на Лас. Съседът ми се огледа и попита:

— Как е, да не попречих нещо?

— Всичко е наред, влизай.

Лас влезе, огледа се и каза:

— Не, добре е при теб… само трябва да си сложиш клозетна чиния… Може ли да се изкъпя още веднъж? Сега или довечера? Хареса ми…

Пъхнах ръка в джоба си и напипах връзката ключове, представих си как се надуват, раздвояват се…

Хвърлих на Лас новия комплект.

— Задръж ги!

— Защо? — поинтересува се Лас, разглеждайки ключовете.

— Трябва да замина. Използвай ги засега.

— Ето, тъкмо се засели нормален човек и… — огорчи се Лас. — Жалко. Скоро ли тръгваш?

— Веднага — казах аз. Изведнъж осъзнах колко искам видя Светка и Надя. — Може и да се върна.

— А може и да не се върнеш?

Кимнах.

— Жалко — повтори Лас и се приближи. — Видях, че имаш минидисков плеър… вземи.

Взех малкия диск.

— „Бойни протези“ — обясни Лас. — Моят албум. Само че не го пускай пред жени и деца!

— Няма. — Повъртях диска в ръце. — Благодаря.

— Имаш ли някакви проблеми? — попита Лас. — Извинявай, ако си пъхам носа, където не ми е работа, но изглеждаш някак болезнено потиснат…

— Не, всичко е наред — сепнах се аз. — Разтъжих се за дъщеричката. Ще отида сега… Жена ми е с нея на вилата, а аз имах работа тук…

— Свято дело — одобри Лас. — Не бива детето да се лишава от внимание. Макар че, ако майката е с него това е най-важното.

Погледнах го.

— Все пак майката е най-важна за детето — каза с вид на Виготски, Пиаже или друго светило на детската психология. — Това е обусловено биологически. Ние, самците, все пак се грижим най-вече за самката. А самката — за детето.

 

 

Пуснаха ме в апартамента на Тимур Борисович без спорове. Охранителите изглеждаха напълно нормално и едва ли имаха и най-малка представа за неотдавнашните събития.

Хесер пиеше чай с отново придобития си син в кабинета. Голям, дори „солиден“ кабинет с масивно бюро и множество забавни дрънкулки по полиците на старинните шкафове. Вкусовете им бяха смайващо сходни. Кабинетът на Тимур Борисович приличаше удивително на работното място на баща му.

— Влизай, млади човече — усмихна ми се Тимур Борисович. — Виждаш ли, всичко се нареди. — Погледна към Хесер и добави: — Млад е още, буен…

— Точно така — кимна Хесер. — Какво има, Антоне?

— Трябва да поговорим — казах аз. — Насаме.

Хесер въздъхна и погледна сина си. Той се изправи:

— Ще отида при моите безделници. Няма какво да се мотаят тук, ще се намери работа за тях.

Тимур Борисович излезе и двамата с Хесер останахме сами.

— Е, какво е станало, Городецки? — попита уморено Хесер.

— Можем ли да говорим свободно?

— Да.

— Вие не искахте синът ви да стане Тъмен Различен — казах аз. — Нали?

— А ти би ли искал да видиш своята Надюшка Тъмна вълшебница? — отговори Хесер с въпрос.

— Но Тимур неизбежно би станал Тъмен — продължих аз. — На вас ви е било необходимо да получите правото да го реморализирате. За целта Тъмните — а още по-добре Инквизицията — е трябвало да се паникьосат и да извършат някакви неправомерни действия по отношение на сина ви…

— Което и стана — каза Хесер. — Е, Городецки? Искаш ли да ме обвиниш в нещо?

— Не, искам да разбера.

— Нали видя как се заклех в Светлината? Не съм се срещал по-рано с Тимур. Нищо не съм му обещавал, не съм изпращал писма, и никого не съм привличал за тази цел.

Не, Хесер не се оправдаваше, нито се опитваше да ме баламосва. Той сякаш излагаше условието на задача, очаквайки с удоволствие какъв отговор ще даде ученикът.

— На Витезслав му трябваше да зададе още един въпрос — казах аз, — но очевидно той беше прекалено човешки за него…

Хесер трепна с мигли, сякаш репетираше кимване.

— Майката — казах аз.

— Витезслав някога е убил майка си — обясни Хесер. — Не нарочно. Бил е млад вампир и не е можел да се контролира. Но… оттогава се старае да не произнася тази дума.

— Коя е майката на Тимур?

— Името й трябва да го има в досието.

— Там може да има всякакво име. Пише, че майката на Тимур е изчезнала в края на войната… Но аз знам една жена-Различна, която от онези времена насам е пребивавала в тялото на птица. От човешка гледна точка тя е умряла.

Хесер мълчеше.

— Наистина ли не сте могли да го намерите по-рано? — попитах аз.

— Бяхме сигурни, че Тимка е умрял — изрече тихо Хесер. — Олга беше тази, която не искаше да се примири. И когато я реабилитираха, продължи да го търси…

— Намерила сина си и му дала прибързано обещание — завърших аз.

— На жените им е позволено да проявяват излишни емоции — каза сухо Хесер. — Дори и на най-мъдрите жени. А мъжете ги има точно затова — за да защитават и жена си, и детето. Да организират всичко рационално и обмислено.

Кимнах.

— Осъждаш ли ме? — попита Хесер с любопитство. — Антоне?

— Кой съм аз, че да ви осъждам? Имам дъщеря — Светла Различна. Не бих искал да я отстъпя на мрака.

— Благодаря, Антоне — кимна Хесер и видимо се отпусна. — Радвам се, че разбра това.

— Интересно колко далече бихте отишли заради сина си и Олга? — попитах аз. — Нали Светлана почувства нещо? Някаква опасност за мен?

Хесер сви рамене:

— Предчувствието е несигурна работа.

— Ако бях решил да разкажа истината на Инквизицията — продължих аз. — Ако бях решил да отида в Патрула, в Инквизицията… Тогава какво?

— Но нали не отиде — каза Хесер. — Независимо от всички намеци на Витезслав. Какво друго, Антоне? Усещам, че на езика ти се върти нов въпрос.

— Как се е получило така, че вашият син е Различен? — попитах аз. — Та това е лотария. Рядко в семейство на Различни се ражда дете-Различен.

— Антоне, или иди при Витезслав и изложи догадките си — каза тихо Хесер, — или изчезвай при Светлана, както беше решил, но ми спести този разпит.

— Не се ли страхувате, че Инквизицията ще обмисли всичко и ще се сети каква е работата? — попитах аз.

— Не се страхувам. След три часа Витезслав ще подпише документите за прекратяване на разследването. Няма да повдигна обвинения. И така са затънали до шията.

— Успех в реморализацията на Тимур — казах аз и тръгнах към вратата.

— Имаш още една седмица отпуска, прекарай я със семейството си! — извика Хесер подире ми.

В първия момент исках да отвърна гордо, че не се нуждая от подаяния, но се спрях навреме.

За какъв дявол да го правя?

— Две седмици — казах аз. — Само от извънредна работа ми се е натрупал поне месец.

Хесер премълча.