Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумеречный Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Сумрачен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Боряна Даракчиева

Художник: Бисер Тодоров

ISBN: 978-954-761-436-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1339

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Пристигнах в сградата на Нощния патрул към осем часа сутринта. Най-мъртвото време — смяната на дежурството. Оперативните работници, които са дежурили през нощта из улиците на града, вече са предали рапортите си и са си тръгнали. Щабните работници, съгласно московските обичаи, ще се появят не по-рано от девет.

И в стаята на охраната се извършваше смяна. Заминаващите охранители подписваха някакви документи, пристигащите преглеждаха дневника за дежурствата. Здрависах се с всички и продължих, без да минавам през задължителната проверка. Всъщност — нарушение… макар и този пост да беше предназначен най-вече за хората.

На третия етаж охраната вече се беше сменила. Тук дежуреше Гарик и той не си позволи никакви нарушения — огледа ме през Сумрака и ми нареди с кимване да докосна амулета — фигура на петел, изработена от златиста тел. Наричахме помежду си тази процедура „да поздравиш Додон“ — на теория докосването на Тъмен би трябвало да накара петела да кукурига. Впрочем някои шегобийци твърдяха, че като усети Тъмен, петелът врещи с човешки глас: „Противен!“.

Едва тогава Гарик ми се усмихна приветливо и ми стисна ръката.

— Хесер в кабинета си ли е? — попитах аз.

— Кой го знае? — отговори с въпрос Гарик.

Наистина, намерих какво да питам! Висшите магове могат да минават по много пътища.

— Ти май беше в отпуска… — попита Гарик, сякаш напрегнат от странния въпрос.

— Омръзна ми да почивам. Както се казва, понеделник започва в…[1]

— И си изтощен до крайност… — продължаваше магът, заставайки все по-нащрек. — Я… погали петела още веднъж!

Поздравих отново Додон, после постоях неподвижно, докато Гарик проверяваше аурата ми с помощта на някакъв хитър амулет от цветно стъкло.

— Извинявай — каза Гарик и прибра амулета. Добави леко смутено: — Не приличаш на себе си.

— Почивахме със Светлана на село, а там се появи древна вещица — поясних аз. — Отгоре на това хулиганстваше и глутница върколаци. Наложи се да преследвам вълците, да преследвам вещицата… — Махнах с ръка. — След такава отпуска трябва да си взема болничен.

— Ето какво било — успокои се веднага Гарик. — Подай молба, май още имаме лимит за възстановяване на силите.

Потрепнах и поклатих глава.

— Ще се справя сам. Благодаря.

Сбогувах се с Гарик и се качих на четвъртия етаж. Постоях пред приемната на Хесер, после почуках.

Никой не ми отговори и аз влязох.

Естествено секретарката не беше на мястото си. Вратата към кабинета на Хесер беше затворена плътно. Кафемашината примигваше весело с лампичката си за готовност, компютърът беше включен, дори телевизорът мърмореше тихо на новинарския канал. Водещият разказваше, че пясъчната буря отново е попречила на американските войски в поредната им миротворческа мисия, обърнала е няколко танка и дори е свалила два хеликоптера.

— Освен това е натупала войниците и е взела няколко в плен — добавих неволно аз.

Що за странен навик имат някои Различни — да гледат телевизия? Или глупави сапунени опери, или лъжи по новините. С една дума — хора…

С други думи — добитък?

Те не са виновни. Те са слаби и разпръснати. Те са хора, а не добитък!

Ние сме добитъкът.

А хората са тревата.

Стоях, облегнат на масата на секретарката, и гледах през прозореца плаващите над града облаци. Защо в Москва небето е толкова ниско? Никъде другаде не съм виждал толкова ниско небе… освен в Москва през зимата…

— Тревата може да се подстригва — раздаде се глас зад гърба ми. — А може и да се изтръгва с корена. Кос ти харесва повече?

— Добро утро, шефе — казах аз, обръщайки се. — Мислех, че ви няма.

Хесер се прозя. Беше по халат и чехли. Изпод халата се подаваше пижама.

Никога не бих си помислил, че Великият Хесер носи пижама с анимационни герои на Дисни! Като се започне от Мики Маус и Доналд Дък и се свърши с Лило и Стич. Не може Велик, който е живял хиляди години и чете мисли с лекота, да носи такава пижама!

— Спах — каза мрачно Хесер. — Спах спокойно. Легнах си в пет сутринта.

— Извинявайте, шефе — казах аз. Не знам защо, но не ми хрумна друго обръщение освен „шефе“. — Много работа ли имахте през нощта?

— Четох книга, много интересна — каза Хесер, включвайки кафемашината. — За мен черно със захар, за теб — с мляко и без захар…

— Нещо магическо ли? — поинтересувах се аз.

— А, не, Головачов! — изфуча Хесер. — Ще взема да подам оставка и ще отида да го помоля да ме вземе за съавтор, да пиша книжки! Вземи си кафето.

Взех си чашата и последвах Хесер в кабинета му.

Тук, както винаги, имаше нови чудесии. В един от шкафовете се бяха появили малки фигурки на мишки — стъклени, оловни, дървени, имаше и керамични чаши и стоманени ножове. На задната стена на шкафа беше облегната стара брошура на ДОСААф[2], на обложката на която беше изобразено жури, оценяващо парашут. До нея стоеше обикновена литография, на която се зеленееше малка горичка.

По някаква причина — не можех да разбера каква — всичко това ми навяваше мисли за началните класове в училище.

На стената висеше хокеен шлем със златист цвят, поразително напомнящ плешиво теме. В шлема бяха забити няколко стрелички за игра на дартс.

Хвърляйки поглед към тези вещи, които можеха да означават нещо много важно, но можеха и да не означават абсолютно нищо, аз седнах в едно от креслата за посетители. Забелязах, че в решетъчното кошче за боклук се търкаля някаква книжка с ярка цветна корица. Нима Хесер наистина беше чел Головачев? Но като се вгледах, реших, че греша — на книгата беше написано „Шедьоври на световната фантастика“.

— Пийвай си от кафето, прочиства мозъка сутрин — промърмори Хесер с все същия недоволен тон. Самият той пиеше кафето си шумно, посръбвайки. Създаваше впечатлението, че ако му се даде чинийка и захар на бучки, ще започне да пие направо от чинийката.

— Трябва да получа отговор на няколко въпроса, шефе — казах аз. — На много въпроси.

— Ще получиш — кимна Хесер.

— Различните са много по-слаби в магията от хората.

Хесер се намръщи.

— Глупости. Оксиморон.

— Но нали магическата сила на хората…

Хесер вдигна пръст и го размаха заплашително.

— Стоп. Не бъркай потенциалната енергия с кинетичната!

Беше мой ред да замълча, а Хесер, разхождайки се с чашата из кабинета, заобяснява монотонно:

— Първо… Да, всичко живо е способно да изработва магическа Сила. Всичко живо — не само хората! Дори животните, дори тревата. Има ли тази Сила някакви физически основи, може ли да се измери с някакъв прибор? Не знам. Може би това никой и никога няма да узнае. Второ… Никой не може да управлява собствената си Сила. Тя се разсейва в пространството, поглъща се от Сумрака, една част се улавя от синия мъх, друга част — от Различните. Разбираш ли? Има два процеса — излъчване на собствената Сила и поглъщане на чуждата Сила. Първият е неволен и се усилва според дълбочината на потапяне в Сумрака. Вторият, в една или друга степен, също е присъщ на всички — и на хората, и на Различните. Болното дете моли майка си — поседи с мен, погали ме по коремчето! Майката го гали — и болката минава. Майката иска да помогне на детето си и нейната Сила частично оказва целенасочено действие. Така наречените екстрасенси, тоест хора с ограничени, кастрирани способности на Различен, са способни да въздействат не само на близки хора, не само под въздействието на душевен порив, но и да лекуват или проклинат чужди хора. Изтичащата от тях Сила е по-оформена. Вече не е пара, но и още не е лед, а вода. Трето… Ние — Различните. При нас балансът между поглъщането и излъчването на Силата е изместен в посока на поглъщането.

— Какво? — възкликнах аз.

— А ти си мислеше, че всичко е просто, като при вампирите? — усмихна се Хесер весело. — Мислиш си, че Различните само вземат, без да дават нищо в замяна? Не, всички ние отдаваме онази Сила, която произвеждаме. Но ако при обикновения човек процесът на поглъщане-излъчване е в динамично равновесие и балансът се нарушава много рядко, вследствие на душевно вълнение, то при нас всичко е различно. Ние сме изначално разбалансирани. Ние поглъщаме от околния свят повече, отколкото отдаваме.

— И можем да работим с остатъка — казах аз. — Така ли е?

— Ние работим с разликата в потенциалите. — Хесер отново ми се закани с пръст. — Няма значение каква е твоята „магическа температура“… този термин се използваше по-рано от вещиците. Ти можеш да генерираш много Сила, но тогава и скоростта на излъчването ще расте в геометрична прогресия. Има такива Различни… те отдават в общото хранилище на Силата дори повече, отколкото хората, но и поглъщат много. И работят с тази разлика в потенциалите.

Хесер помълча и добави самокритично:

— Но това са редки случаи, признавам. Много по-често Различните отстъпват на хората в способността си да произвеждат магическа Сила, но пък са равни или ги превъзхождат в способността си да я поглъщат. Антоне, в болниците не съществуват такива неща като средна температура. Ние не сме банални вампири. Ние сме и донори.

— Защо не ни учат на това? — попитах аз. — Защо?

— Защото от най-баналната гледна точка ние все пак използваме чужда Сила! — изфуча Хесер. — Ето, ти например — защо цъфна тук толкова рано? Да ми изнасяш гневни тиради! Ах, ама как така, ние използваме генерираната от хората Сила! А нали ти се е налагало да я събираш директно, да я изсмукваш като истински вампир. Като ти трябваше, не се притесни. Тръгна, целият в бяло, с тъга върху благородното чело! А след теб децата плачеха!

Разбира се, той беше прав. Отчасти.

Но аз вече бях работил достатъчно в Патрула, за да разбера, че частичната истина също е лъжа.

— Учителю… — казах тихо аз и Хесер потрепна.

Бях се отказал да бъда негов ученик в онзи същия ден, когато отнемах Силата от хората.

— Слушам те, ученико — отвърна той, гледайки ме в очите.

— Та нали работата не е в това колко Сила използваме, а колко отдаваме — казах аз. — Учителю, нали целта на Нощния патрул е да разделя и защитава?

Хесер кимна.

— Да разделя и защитава дотогава, докато хората станат по-добри и новите Различни започнат да избират само Светлината?

Хесер кимна отново.

— И всички хора ли ще станат Различни?

— Глупости — поклати Хесер глава. — Кой ти каза това? В някой от документите на Патрула да има такава фраза? А във Великия Договор?

Затворих очи и погледнах към послушно пламналите редове.

„Ние сме Различни…“

— Не, никъде няма такива думи — признах аз. — Но цялото ни обучение, всичките ни действия… всичко е устроено така, че се създава именно такова усещане.

— Това усещане е лъжливо.

— Да, но тази самозаблуда се поощрява!

Хесер въздъхна тежко, погледна ме в очите и каза:

— Антоне, на всички им трябва цел в живота. Висша цел. И на хората, и на Различните. Дори и тази цел да е лъжлива.

— Но това е задънена улица… — прошепнах аз. — Учителю, това е път без изход. Ако победим Тъмните…

— То ще победим Злото, егоизма, себелюбието, равнодушието.

— Но самото ни съществуване — то също е егоизъм и себелюбие!

— Какво предлагаш? — поинтересува се любезно Хесер.

Аз мълчах.

— Имаш ли възражения срещу оперативната работа на Патрулите? Против контролирането на Тъмните? Против помощта за хората, опитите да подобрим социалната система?

Ето тук почувствах почва за реванш.

— Учителю, а какво точно сте дали на Арина през трийсет и първа година? Когато сте се срещнали с нея на хиподрума?

— Парче китайска коприна — отговори спокойно Хесер. — Жена е, все пак, прищели й се хубави парцалки… а годините бяха тежки. Един приятел ми го беше изпратил от Манджурия, стори ми се напълно подходящ подарък… Осъждаш ли ме?

Кимнах.

— Антоне, аз от самото начало бях против глобалния експеримент върху хората — каза Хесер с явно отвращение. — Глупава идея, още от деветнайсети век я обмисляха. Ненапразно Тъмните се съгласиха. Нямаше да има никакви положителни промени. Все същите кървища, войни, глад, репресии…

Той замълча, отвори шумно чекмеджето и извади пура.

— Но Русия сега щеше да е преуспяла страна… — започнах аз.

— Дрън-дрън… — промърмори Хесер. — Не Русия, а Евразийският съюз. Сито социалдемократическо общество. Враждуващо с Азиатския съюз, оглавяван от Китай, и конфедерацията на англоезичните страни, оглавявана от Щатите. Пет-шест локални ядрени конфликта на година… на територията на страните от Третия свят. Битка за ресурси, надпревара във въоръжаването, по-страшна от днешната…

Бях смачкан и разбит. На пух и прах. Но още не се предавах:

— Арина разправяше… град на Луната…

— Да, наистина — кимна Хесер. — Щеше да има лунни градове. Около базите с ядрени ракети. Четеш ли фантастика?

Свих рамене и хвърлих поглед към книжката в кошчето.

— Онова, което писаха американските писатели през петдесетте години — точно то щеше да се случи — поясни Хесер. — Да, космически кораби с атомна тяга… военни. Разбираш ли, Антоне, пред комунизма в Русия имаше три пътя. Първият — да се развие в прекрасно, чудесно общество. Но това е против човешката природа. Вторият — да се изроди и да загине. Това и стана. Третият — да се превърне в социалдемокрация от скандинавски тип и да помете по-голямата част от Европа и Северна Африка. Уви, сред последствията от този вариант е разделянето на света на три противостоящи блока, а рано или късно — глобална война. Но още преди това хората щяха да разберат за нашето съществуване и щяха да изтребят или заробят Различните. Извинявай, Антоне, но реших, че лунните градове и стоте вида салам през осемдесета година не си заслужават цената.

— Но затова пък сега Америка…

— Стига с тази Америка — намръщи се Хесер. — Почакай до две хиляди и шеста година, пък тогава ще говорим.

Мълчах. Даже не попитах какво е видял Хесер в наближаващата, вече не толкова далечна две хиляди и шеста…

— Разбирам твоите душевни терзания — каза Хесер, посягайки към запалката. — Много цинично ли ще е, ако запуша?

— Ако щете пийте и водка, учителю — сопнах се аз.

— Сутрин не пия водка. — Хесер запуфка, разпалвайки пурата си. — Твоите терзания… твоите… съмнения са ми напълно ясни. Аз също не смятам сегашната ситуация за правилна. Но какво ще стане, ако всички изпаднем в меланхолия и се оттеглим от работата? Ще ти кажа какво! Тъмните с удоволствие ще поемат ролята на пастири на човешкото стадо! Те няма да се притесняват. Ще се зарадват, че им е провървяло… Решавай.

— Какво да решавам?

— Нали дойде с намерение да подадеш оставка! — повиши тон Хесер. — Така че, решавай — оставаш ли в Патрула, или нашите цели не са достатъчно светли за теб?

— При наличие на черен цвят сивият може да се счита за бял — отвърнах аз.

Хесер изсумтя и попита спокойно:

— Какво стана с Арина, избяга ли?

— Избяга. Взе Надечка за заложник и поиска помощ от мен и Светлана.

На лицето на Хесер не трепна нито един мускул.

— Старата гадина, Антоне, си има свои принципи. Може да блъфира както си поиска, но няма да пипне дете. Повярвай ми, познавам я.

— Ами ако не й бяха издържали нервите? — попитах аз, спомняйки си преживяния ужас. — Пука й на нея за Патрулите, че и за Инквизицията! Нея дори от Завулон не я е страх.

— От Завулон може и да не я е страх… — усмихна се Хесер. — Аз съобщих на Инквизицията за вещицата, но се свързах и с Арина. Напълно официално, между другото. Всичко е протоколирано. Тя беше предупредена относно семейството ти. Специално.

Ето това вече беше новина.

Гледах спокойното лице на Хесер и не знаех какво да кажа.

— С Арина имаме дълги отношения, основани на взаимно уважение — поясни Хесер.

— Как се получава така? — попитах аз.

— Кое по-точно? — учуди се Хесер. — Отношенията, основани на взаимно уважение ли? Разбираш ли…

— Всеки път, когато се убедя, че сте гнусен интригант, вие за десет минути ми доказвате, че не съм прав. Ние паразитираме върху хората? Оказва се, че това е за тяхно добро. Страната е в разруха? Могло е да бъде и по-лошо. Дъщеря ми е в опасност? Не, в безопасност е, като малкия Саша Пушкин при дойката си…

Погледът на Хесер се смекчи.

— Антоне, преди много, много време аз бях кльощав и сополив хлапак… — Той гледаше замислено през мен. — Да. Кльощав и сополив. И когато се карах със своите наставници, чиито имена няма да ти говорят нищо, аз бях сигурен, че те са гнусни интриганти. А после те ме убеждаваха в обратното. Минаха векове и аз вече имах свои ученици…

Той изпусна кълбо дим и замълча. А и защо ли да продължава.

Векове? Ха! Хиляда години — това е достатъчен срок, за да се научиш да отбиваш всякакви атаки от подчинените си. И то така, че дошли кипящи от възмущение, да си отиват преизпълнени с любов и уважение към шефа. Опитът е огромна сила. По-страшна от магическата.

— Иска ми се да ви видя без маска, шефе — казах аз.

Хесер се усмихна добродушно.

— Кажете ми поне беше ли синът ви Различен? — попитах аз. — Или вие го направихте Различен? Разбирам, че не бива да се разкрива тази тайна, нека всички да си мислят, че…

Юмрукът на Хесер се стовари с грохот върху бюрото, а самият той се надигна и се наведе напред.

— Докога ще чоплиш тази тема? — изръмжа той. — Да, ние с Олга подведохме Инквизицията и получихме право за реморализацията на Тимур! Той трябваше да стане Тъмен, а мен това не ме устройва! Разбра ли? Ако искаш — иди и докладвай на Инквизицията. Само престани с тези брътвежи!

За момент се уплаших. Хесер отново започна да кръстосва кабинета, постоянно изскачайки от чехлите си и жестикулирайки енергично:

— Невъзможно е да направиш човек Различен! Невъзможно! По никакъв начин! Искаш ли да ти кажа истината за твоите жена и дъщеря? Олга се намеси в съдбата на Светлана! Към нея приложи втората половина от Тебешира на Съдбата! Но дори Тебешира на Съдбата не е способен да превърне твоята неродена дъщеря в Различна, ако тя самата не се бе родила Различна! Ние само я направихме още по-силна, дадохме й абсолютната Сила!

— Знам — кимнах аз.

— Откъде? — изуми се Хесер.

— Арина ми намекна.

— Умна е — кимна Хесер. Пак повиши тон: — Това е! Сега знаеш всичко, свързано с тази тема! Човек не може да стане Различен. Ако използваш най-могъщите артефакти — в началния етап или доста по-късно, — може да го направиш по-силен или по-слаб, да го насочиш към Светлината или към Мрака… В много малки граници, Антоне! Ако Егор не беше неутрален още от начало, ние не бихме могли да изтрием неговото иницииране на страната на Мрака. Ако твоята дъщеря не е била длъжна да се роди като Велика Вълшебница, ние никога не бихме могли да я направим Най-великата! За да напълниш съд със Светлина или Мрак, трябва да имаш този съд! От нас зависи какво ще налеем вътре — но не сме способни да направим самия съд! Дреболии, само дреболии — с това сме принудени да работим! А ти предполагаш, че човек може да се превърне в Различен!

— Борис Игнатиевич — обърнах се аз към Хесер с руското му име, сам не знам защо. — Извинявайте, ако дрънкам глупости, но не мога да разбера как така не сте намерили Тимур по-рано? Та той е ваш син и на Олга! Не го ли усещахте? Дори и на разстояние?

В този момент Хесер неочаквано посърна. На лицето му се изписаха едновременно вина и объркване.

— Антоне, макар и да съм стар интригант… — той помълча. — Нима мислиш, че бих позволил собственият ми син да расте в детски дом, в беди и страдания? Мислиш, че не ми се ще и на мен малко топлина и ласки? Да се почувствам като човек? Да си поиграя с бебето, да ида с хлапето на футбол, да науча младежа да се бръсне, да приема юношата в Патрула? Не, кажи поне една причина, заради която съм позволил синът ми да живее и остарява далеч от мен! Аз съм лош баща, безсърдечен гад? Да допуснем. Но тогава защо съм решил да го направя Различен? Защо са ми тези проблеми?

— Но защо не сте го намерили по-рано? — възкликнах аз.

— Ами защото, когато се роди, си беше най-обикновено дете! Без ни най-малък потенциал на Различен!

— Случва се — казах неуверено аз.

Хесер кимна:

— Съмняваш ли се? И аз се съмнявам… трябваше да усетя зачатъците на Сила в Тимур! Но ги нямаше…

Той разпери ръце, седна. Промърмори:

— Така че не ми приписвай невъзможни подвизи. Не мога да правя хората Различни. — Помълча и изведнъж добави прочувствено: — Но ти си прав. Трябваше да го усетя по-рано! Е, да разпознаеш потенциалния Различен в чужд човек на години — случва се. Но в родния си син? Когото съм люлеел на ръце, в който съм мечтал да видя Различен? Не знам. Значи способностите му са били твърде слаби… или вече съм бил изкуфял.

— Има още един вариант — казах аз неуверено.

Хесер ме погледна изпод вежди и сви рамене:

— Вариантите винаги са повече от един. Какво имаш предвид?

— Някой може да превръща хората в Различни. Този някой е намерил Тимур и го е превърнал в потенциален Различен. След това сте го усетили…

— Олга го усети… — промърмори Хесер.

— Добре, Олга. И след това сте започнали да действате. Мислили сте си, че заблуждавате Инквизицията и Тъмните. А са заблуждавали вас.

Хесер изсумтя.

— Ама допуснете поне за миг, че е възможно да се превърне човек в Различен! — помолих го аз.

— И защо е било направено това? — попита Хесер. — Аз съм готов да повярвам във всичко, само ми покажи причините. Искали са да подмамят в капан мен и Олга? Едва ли. Всичко мина гладко, без никакви спънки.

— Не знам — признах аз и добавих отмъстително, изправяйки се: — Но на ваше място не бих се отпускал, шефе. Свикнали сте вашите интриги винаги да са най-фините, но нали вариантите винаги са повече от един.

— Умник… — намръщи се Хесер. — Я изчезвай при Светлана… Не, почакай.

Той пъхна ръка в джоба на халата си и извади мобилен телефон, който не звънеше, а само вибрираше нервно.

— Сега, само минутка… — кимна ми Хесер и продължи вече в слушалката, със съвсем различен глас: — Да!

Аз се отдалечих деликатно към шкафовете и започнах да разглеждам магическите дрънкулки. Добре, фигурките на чудовища можеха да служат да речем, за призоваването им. А за какво беше камшикът? Нещо като „бича на Шааб“?

— Идваме веднага — изрече бързо Хесер и затвори мобилния телефон. — Антоне!

Когато се обърнах, Хесер тъкмо приключваше с преобличането: прокарваше ръка по тялото си, халатът и пижамата се свиваха, променяха цвета и шарките си, превръщайки се в строг сив костюм. С едно последно махване Хесер си окачи вратовръзка, вече завързана в строг уиндзорски възел. И всичко това не беше илюзия — Хесер наистина създаваше костюм от пижамата.

— Антоне, ще се наложи да направим малка разходка… до къщурката на злата вещица.

— Хванали ли са я? — попитах аз, опитвайки се да определя какво всъщност чувствам. Приближих се към него.

— Не, по-лошо. Вчера вечерта, по време на обиска, в жилището на Арина са намерили тайник. — Хесер махна с ръка и във въздуха се отвори портал. Добави мъгляво: — Там вече… са се събрали доста хора. Да вървим.

— Какво има в тайника? — възкликнах аз.

Но ръката на Хесер вече ме буташе в светещия бял овал.

— Приготви се — достигна до мен съветът му.

Пътят през портала отнема някакво време — секунди, минути, а понякога дори часове. Това зависи не от разстоянието, а от точността на насочването. Аз не знаех кой е прекарал портала до къщата на Арина, не знаех и колко ще вися в млечнобялата пустота.

Тайник в дома на Арина. Е, и какво от това? Всеки Различен си прави вкъщи тайници за магически предмети.

Какво е изплашило толкова Хесер… Бях сигурен, че шефът е изплашен и разстроен, лицето му беше станало твърде каменно и спокойно!

Кой знае защо си представих някакви ужасии, например детски трупове в мазето. Ето ти повод Хесер да се паникьоса, а уж беше сигурен, че Арина няма да пипне Надюшка!

Не, не може да бъде…

С тази мисъл се изтърсих от портала — точно насред стаичката.

А тук наистина беше многолюдно.

— Дръпни се! — извика Костя и ме хвана за ръката. Едва успях да направя крачка встрани и от портала излезе Хесер.

— Приветствам те, Велики — изрече Завулон някак удивително учтиво, без обичайната си язвителност.

В същото време аз се оглеждах. Шестима непознати Инквизитори — в плащове, с нахлупени над лицата им качулки, както си му беше редът. Едгар, Завулон и Костя — също ясно. Светлана! Погледнах я изплашено, но тя веднага поклати глава успокояващо. Значи с Надя всичко е наред…

— Кой води разследването? — попита Хесер.

— Триумвират — отвърна бързо Едгар. — Аз от Инквизицията, Завулон от Тъмните и… — той погледна Светлана — и както решите.

— Аз — кимна Хесер. — Светлана, благодаря ти. Признателен съм ти.

Нямаше нужда от обяснения. Каквото и да беше станало тук, Светлана се бе появила първа от Светлите и беше започнала да действа от името на Нощния патрул.

Можеше да се каже, че се е върнала на служба.

— Да ви въведа ли в обстановката? — попита Едгар.

Хесер кимна.

— А Городецки? — уточни Едгар.

— С мен е.

— Ваше право е. — Едгар ми кимна. — И така, тук имаме извънредно произшествие…

Защо говори с думи?

Опитах се да задам този въпрос на Светлана и се протегнах мислено към нея…

Но се натъкнах на плътна стена.

Инквизицията беше блокирала района. Ето защо на Хесер му позвъниха по телефона, а не се свързаха мислено с него. Каквото и да бе станало тук, то трябваше да остане в тайна.

Следващите думи на Едгар потвърдиха мисълта ми.

— Понеже случилото се трябва да бъде запазено в пълна тайна — каза той, — аз моля всички присъстващи да свалят защитата си и да се приготвят за получаване на знака на Наказващия огън.

Погледнах с крайчеца на окото си към Хесер — той вече разкопчаваше ризата си. Завулон, Светлана, Костя, дори самият Едгар — всички се събличаха!

Примирен, аз свалих тениската си. Наказващият огън, значи…

— Ние, присъстващите, се заклеваме никога, никъде и никому — с единствено изключение пред върховния Трибунал на Инквизицията — да не разгласяваме това, което ще ни се разкрие по време на разследването на това произшествие — каза Едгар. — Заклевам се!

— Заклевам се — каза Светлана и ме хвана за ръка.

— Заклевам се — прошепнах аз.

— Заклевам се, заклевам се, заклевам се — раздаде се от всички посоки.

— Ако наруша тази клетва, нека ме унищожи ръката на Наказващия огън — завърши Едгар.

Пръстите му блеснаха с ослепително червено сияние. Във въздуха сякаш увисна горящ отпечатък на ръката му, размножи се и дванайсет плаващи длани заплуваха към нас. Много бавно — и това беше най-плашещото.

Знакът докосна първо самия Едгар. Лицето на Инквизитора се изкриви, на кожата му за момент избиха още няколко такива пурпурни отпечатъка.

Това май беше болезнено…

Хесер и Завулон понесоха стоически докосването на знака и ако не ме лъжеха очите, такива знаци вече се бяха сплели в гъста мрежа върху телата им.

Някой от Инквизиторите извика.

Това май беше много болезнено…

Заклинанието ме докосна и аз разбрах, че греша. Не беше просто болезнено, беше непоносимо! Струваше ми се, че ме жигосват с нажежено клеймо, и не просто ме жигосват, а прогарят тялото ми от край до край!

Когато кървавата мътилка пред очите ми се разнесе, аз с учудване разбрах, че съм успял да се задържа на крака — за разлика от двама Инквизитори.

— А разправят, че раждането е болезнено… — каза тихо Светлана, закопчавайки блузата си. — Ха…

— Искам да напомня, че ако знакът сработи, ще бъде още по-болезнено… — промърмори Едгар. В очите на Тъмния имаше сълзи. — Това е за общото благо.

— Стига лирични отклонения! — прекъсна го Завулон. — След като си станал главен, дръж се адекватно.

Наистина, къде ли беше Витезслав?

Все пак е отлетял за Прага?

— Моля, след мен — каза Едгар, като все още се мръщеше. Тръгна към стената.

Тайници могат да се правят по много начини. От най-баналния — магически замаскиран сейф в стената, до обграден с мощни заклинания склад в Сумрака.

Този тайник беше доста оригинален. Когато Едгар влезе в стената, пред него за момент се появи тясна, сякаш несъразмерна с човешкото тяло пролука — аз веднага си спомних този хитър и сложен метод, смес от магия за илюзия и магия за пренасяне. От някакво ограничено пространство, например от стая, се взимат парченца пространство — тесни ивици край стените — и се съединяват магически в единен „килер“. Сложно и доста опасно нещо, но Едгар влезе спокойно в тайника.

— Няма да се поберем всичките — измърмори Хесер и погледна към инквизиторите. — Доколкото разбирам, вече сте били там? Почакайте ни тук.

Притеснен да не спрат и мен, аз пристъпих напред и стената послушно се разтвори. Защитните заклинания вече бяха премахнати.

Килерчето се оказа не чак толкова малко — поне три на три метра. В него дори имаше прозорец — точно по същия начин „изрязан“ от парчета от другите прозорци. Пейзажът от прозореца изглеждаше фантасмагоричен — ивици гора, половин дърво, парченце небе, и всичко това разбъркано в пълен безпорядък.

Но в килера имаше още нещо, заслужаващо далеч по-голямо внимание.

Хубав костюм от плътна сива тъкан, елегантна риза — бяла, копринена, с дантели по яката и маншетите, изискана вратовръзка — сребристосива с червена искра, чифт великолепни черни кожени обувки, от които се подаваха бели чорапи. Всичко това лежеше на пода насред килера. Бях сигурен, че вътре в костюма имаше копринено бельо с ръчно избродирани монограми.

Впрочем нямах никакво желание да се ровя в дрехите на Висшия вампир Витезслав. Плътен сив прах, изпълващ дрехите и разсипан наоколо — това бе всичко, което бе останало от инспектора от Европейското бюро на Инквизицията.

Светлана, влязла в килера след мен, само въздъхна и ме хвана за ръка. Хесер изсумтя мрачно. Завулон въздъхна и то, както ми се стори, напълно искрено.

Последният влязъл, Костя, не издаде нито звук. Само стоеше като омагьосан, взрян в жалките останки на своя съплеменник.

— Както разбирате, господа — каза тихо Едгар, — станалото е чудовищно само по себе си. Убит е Висш вампир. Убит е бързо и без следи от борба. Предполагам, че това не е по силите дори на уважаемите Висши, присъстващи тук.

— Присъстващите тук Висши не са толкова тъпи, че да нападат сътрудници на Инквизицията — изрече тежко Хесер. — Впрочем, ако Инквизицията настоява за проверка…

Едгар поклати глава:

— Не. Повиках ви тук именно защото не ви подозирам в нищо. Стори ми се разумно да поискам вашия съвет, преди да информирам Европейското бюро. Все пак това е територия на московските Патрули.

Завулон клекна край останките, загреба малко пепел, разтърка я с пръсти, помириса я, даже ми се стори, че я докосна с език… Надигна се с въздишка и промърмори:

— Витезслав… Дори не си представям кой е способен да го унищожи. Аз… — той се поколеба за миг — аз бих помислил три пъти, преди да вляза в схватка с него. А вие, колега?

Погледна към Хесер. Той не бързаше с отговора, а разглеждаше праха е ентусиазма на млад природолюбител.

— Хесер? — повтори Завулон.

— Да, да… — кимна Хесер. — Аз бих могъл. Всъщност, случвало се е да… имаме някои разногласия. Но да го направя толкова бързо… и толкова чисто… — Хесер разпери ръце. — Не, не бих могъл. Уви. Даже малко завиждам.

— Печатът — предпазливо напомних аз. — При временна регистрация на вампирите се слага печат…

Едгар ме погледна, сякаш бях изтърсил някаква глупост:

— Не и на сътрудниците на Инквизицията.

— И не на Висшите вампири! — добави предизвикателно Костя. — Печат се поставя на слабите, които не умеят да се контролират, още начинаещите вампири и върколаци.

— Всъщност аз отдавна се каня да поставя въпроса за премахването на тези дискриминационни ограничения — вмъкна Завулон. — Не бива да се слага печат на вампирите и върколаците, като се започне от второ, а още по-добре — от трето равнище…

— Дай да отменим и взаимната регистрация по местожителство — изрече Хесер подигравателно.

— Прекратете този спор! — каза Едгар неочаквано властно. — Неосведомеността на Городецки не е повод да организирате диспут! Освен това… прекратяването на съществуването на вампира Витезслав не е най-страшното.

— А кое може да е по-страшно от Различен, който като на шега убива Висш? — попита Завулон.

— „Фуаран“ — отвърна простичко Едгар. — Книгата „Фуаран“, заради която са го убили.

Бележки

[1] Героят има предвид повестта на братя Стругацки „Понеделник започва в събота“. — Бел.прев.

[2] Доброволно дружество за съдействие на авиацията, армията и флота. — Бел.прев.