Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумеречный Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Сумрачен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Боряна Даракчиева

Художник: Бисер Тодоров

ISBN: 978-954-761-436-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1339

История

  1. — Добавяне

Глава 1

И кой е казал, че прясно издоеното мляко е вкусно?

Сигурно това идва още от първи клас. От някой учебник по „Родна реч“, където е написано за вкусното-превкусно прясно издоено мляко. И наивните градски деца вярват.

Всъщност вкусът на това мляко е доста своеобразен. Виж, като постои един ден в мазето, да изстине това е съвсем друга работа. Тогава го пият дори онези нещастници, които са лишени от необходимите храносмилателни ферменти. А те, между другото, не са никак малко. От гледна точка на майката природа възрастният човек не бива да пие мляко, то е необходимо на децата…

Но хората рядко се вслушват в мнението на природата.

Още по-малко — Различните.

Пресегнах се към каната и си налях още една чаша. Студеничко, с пяна… защо пяната от варенето е толкова противна, а в домашното мляко тя е най-вкусната част? Отпих голяма глътка. Стига, трябва да оставя за Светла и Надечка. В цялото село — и то немалко село, петдесет къщи — само една крава! Добре, че беше и тази… Имах силното подозрение, че великолепният млеконадой от кравата, която не е раждала, се дължи на Светлана. Напразно се гордееше „леля Саша“ — четирийсетгодишната руска селянка, собственицата на кравата Райка, шопара Борка, козела Миша и няколкото безименни кокошки. Просто Светлана искаше дъщеря й да пие истинско мляко. И ето, че кравата бе лишена от всякакви неприятности. И с трици да я хранеше леля Саша, нищо не би се променило!

Не, все пак истинското мляко е хубаво нещо. Нека героите от рекламите да пристигат в селото с пакети мляко и с блеснали очи да повтарят „истинско“! Позволено им е. За това им плащат. А и на селяните, отдавна и сигурно отучени да се грижат за всякакви животни, така им е по-лесно. Могат да ругаят демократите и „онези от града“, но не и да пасат крави.

Оставих празната чаша и се излегнах на опънатия между дърветата хамак. Ето това е буржоа, от гледна точка на местните жители. Пристига с луксозна кола, носи вносни продукти на жена си, по цял ден се излежава в хамака и си чете книжки… А тук, разбираш ли, народът се скита по цял ден, няма с какво да излекува махмурлука…

— Здравейте, Антон Сергеевич — поздрави ме през оградата местният алкохолик, Колян, сякаш беше прочел мислите ми. Как ли беше успял да ми запомни името? — Добре ли пътувахте?

— Здравей, Коля — отвърнах аз небрежно на поздрава му, без дори да направя опит да се измъкна от хамака. Така или иначе, нямаше да го оцени. Не за това беше дошъл. — Благодаря, пътувах нормално.

— Нямате ли нужда от помощ, по градината или нещо друго… — попита Коля без особена надежда. — Дай, викам си, да ида, да попитам…

Затворих очи — през клепачите ми клонящото към залез-слънце светеше в кървавочервено.

Нищо не можех да направя. Нищичко. Достатъчна беше намеса от шеста-седма степен, и зависимостта от алкохола на горкия Коля щеше да изчезне, да му мине цирозата и да се появи желание да работи, а не да пие водка и да бие жена си.

Всъщност можех, въпреки всички Договори, тихомълком да извърша същата тази намеса. Леко движение с ръката…

А после какво? В селото нямаше работа. В града бившият механизатор Коля на никого не беше нужен. Той нямаше и пари, за да започне „свой бизнес“. Даже прасенце не можеше да си купи.

Отново щеше тръгне да търси домашна ракия, да се претрепва от работа, когато случайно го наемат, и да си изкарва яда върху своята не по-малко пропила се, уморена от всичко съпруга. Не трябва да се лекува отделният човек, а цялата Земя.

Или поне една шеста от тази земя, която носеше гордото име Русия.

— Антон Сергеевич, сили не ми останаха… — изрече Коля емоционално.

На кого е нужен бивш алкохолик в умиращото село, където колхозът е разтурен, а единственият фермер е подпалван три пъти, докато разбере намека?

— Коля — казах аз, — каква ти беше военната специалност? Танкист?

Имаме ли някакви наемници? Нека по-добре да иде в Кавказ, отколкото да пукне след година от някое менте…

— Не съм служил — изрече приглушено Коля — Не ме взеха. Тогава много търсеха механизатори и непрекъснато ме отлагаха, а после преминах възрастовата граница… Антон Сергеевич, ако трябва да наритам някого — аз и така мога! Не се и съмнявайте! Ще го смачкам!

— Коля — попитах, — ще погледнеш ли двигателя на колата? Нещо тракаше вчера…

— Ще го погледна! — оживи се Коля. — Та аз…

— Ето ключовете — хвърлих му връзката аз. — Имаш бутилка от мен.

Коля грейна в щастлива усмивка:

— Искате ли и да ви измия колата? Че е скъпа, а то… по нашите пътища…

— Благодаря ти — казах аз. — Много ще съм ти признателен.

— Само че не искам водка — изрече внезапно Коля и аз чак трепнах от изненада. Какво, да не би светът да се е преобърнал? — Няма никакъв вкус… виж, манерка домашна…

— Договорихме се — отвърнах аз и щастливият Колян отвори външната врата и тръгна към обора, където вчера бях прибрал колата.

А от къщи — не видях, а почувствах — излезе Светлана. Значи Надечка се е уморила и вкусва сладкия следобеден сън… Света се приближи, застана до главата ми, поколеба се, а после постави прохладната си длан на челото ми. Попита:

— Зле ли ти е?

— Ъхъ — измърморих аз. — Света, нищо не мога да направя. Нищо. Как издържаш тук?

— Идвам от дете в това село — каза Светлана. — Чичо Коля го помня, откакто беше нормален. Млад, весел. Возеше ме на трактора. Трезвен. Пееше песни. Представяш ли си?

— Преди по-хубаво ли беше? — попитах аз.

— Пиеха по-малко — отвърна Светлана. — Антоне, а защо не го реморализира? И усетих, че вече се приготвяше, през Сумрака премина вълна. Тук няма никакви патрулни… освен теб.

— Вечен ли е кокалът на кучето? — отвърнах грубо аз. — Извинявай… Не с чичо Коля трябва да започнем.

— Не с него — съгласи се Светлана. — Но намесата в действията на структурите на властта е забранена от Договора. „На хората — човешкото, на Различните — различното…“

Не отговорих. Да, забранено е. Защото това е най-лесният и сигурен начин да насочиш човешката маса към Доброто или Злото. Следователно — да нарушиш равновесието. В историята е имало крале и президенти, които са били Различни, и това е приключвало с такива войни…

— Тук ще се вкиснеш, Антоне… — каза Светлана, галейки ме по косата. — Хайде да се връщаме в града.

— Надюшка се радва — възразих аз. — А и ти искаше да останеш още седмица, нали?

— Ти се тормозиш… Защо не заминеш сам? В града ще ти е по-весело.

— Човек може да си помисли, че искаш да ме отпратиш — промърморих аз. — Да не си имаш любовник тук?

Светлана изсумтя:

— Ще предложиш ли поне една кандидатура?

— Не — казах аз, след кратък размисъл. — Освен ако някой от вилите…

— Тук е женско царство — парира удара Светлана. — Или са сами, или мъжете работят, а жените се грижат за децата… Между другото, Антоне, тук се случи нещо странно…

— Е? — Застанах нащрек. Щом Светлана казва, че е „странно“…

— Помниш ли, че вчера при мен идва Ана Викторовна?

— Учителката ли? — ухилих се аз. Ана Викторовна беше толкова типична учителка, че можеше да се снима направо в „Ералаш“. — Тя май дойде при майка ти.

— И при мама, и при мен. Има две деца — Ромка, по-малкият, е петгодишен и Ксюша — на десет.

— Добре — одобрих аз Ана Викторовна.

— Не се прави на интересен. Преди два дни децата се загубили в гората.

Сънливостта ми моментално изчезна и аз седнах в хамака, придържайки се за дървото. Погледнах към Светлана:

— Защо не каза веднага? Договорът си е Договор, но…

— Не се притеснявай, както са се загубили, така се и намерили. Вечерта се прибрали самички.

— Наистина необичайно — не се сдържах аз. — Децата се забавили два-три часа в гората! Да не обичаш горски ягоди?

— Когато майка им започнала да им се кара, те разказали, че са се загубили — невъзмутимо продължаваше Светлана. — И срещнали вълк. Вълкът ги подгонил из гората — и ги извел право при вълчетата…

— Така… — промърморих аз и усетих как в гърдите ми заблъска нещо тревожно.

— Накратко, децата се уплашили. Но тогава се появила някаква жена, казала някакви стихчета на вълка и той избягал. А жената завела децата в къщата си, нагостила ги с чай и ги изпратила до края на гората. Казала им, че е ботаник и има такива билки, от които вълците се боят…

— Детски фантазии — отсякох. — С децата всичко наред ли е?

— Напълно.

— А пък аз вече очаквах да чуя някаква гадост — казах аз и отново легнах в хамака. — Провери ли ги за магия?

— Абсолютно чисто — каза Светлана. — Няма и най-малка следа.

— Фантазии. Или наистина са се изплашили от нещо… може и от вълк, а някаква жена ги е извела от гората. На децата им е провървяло, но с добър каиш…

— Малкият, Ромка, е заеквал. Доста силно. Сега говори напълно нормално. Бърбори, стихчета съчинява…

Замислих се. После попитах:

— Заекването лекува ли се? С нещо като внушение, хипноза…?

— С нищо не се лекува. Като настинката. Всеки лекар, който ти обещае да излекува заекване с хипноза, е шарлатанин. Естествено, ако това е била някаква реактивна невроза, то…

— Спести ми термините — помолих я аз. — Значи не се лекува. А народната медицина?

— Само дивите Различни. Ти можеш ли да излекуваш заекване?

— Дори енуреза — измърморих аз. — И енкопреза. Света, но нали не си усетила никаква магия?

— Обаче заекването е изчезнало.

— Това може да означава само едно… — неохотно казах аз. Въздъхнах и все пак станах от хамака. — Света, вече става лошо. Вещица. При това със Сила, превъзхождаща твоята. А ти си първо равнище!

Светлана кимна. Рядко споменавам, че силата й превъзхожда моята. Та това е главното, което ни разделя… което може би някога ще ни раздели.

Та нали Светлана нарочно напусна Нощния патрул! Иначе… иначе сега щеше да е вълшебница извън категория.

— Но с децата нищо не се е случило — продължих аз. — Лошият магьосник не е изял малкото момиченце, злата вещица не е сварила момченцето на супа… Ако това е вещица, защо ще върши такова добро дело?

— Вещиците изобщо не изпитват потребност от канибализъм или сексуална агресия — изрече Светлана тежко, сякаш четеше лекция. — Всичките им постъпки се определят от обикновен егоизъм. Ако вещицата е много гладна, наистина може да изяде човек. Просто защото не смята себе си за човек. А иначе… е, защо да не помогне на децата? Нищо не й е струвало. Извела ги е от гората, че и заекването на малкия е излекувала. Тя сигурно също има деца. Ти нали би нахранил бездомно кученце?

— Не ми харесва тази работа — признах аз. — Вещица с такава сила? Та те рядко достигат до първо равнище, нали?

— Много рядко. — Светлана ме погледна изпитателно. — Антоне, добре ли си представяш разликата между вещица и вълшебница?

— Работил съм — кратко отвърнах аз. — Знам я.

Но Светлана не се отказваше:

— Вълшебницата работи непосредствено със Сумрака и извлича Сила оттам. Вещицата ползва спомагателни материални предмети, заредени със Сила в една или друга степен. Всички магически артефакти, съществуващи по света, са създадени от вещици или вещери, това са, да ги наречем така, техните „протези“. Артефактите могат да бъдат вещи или телесни израстъци от рогов вид — коса, дълги нокти… Ето защо вещицата е безопасна, ако я съблечеш и обръснеш, а на вълшебницата трябва да й запушиш и устата, и да й завържеш ръцете.

— На теб със сигурност никой не може да ти запуши устата — ухилих се аз. — Света, защо са тези лекции? Не съм Велик маг, но знам азбучните истини, няма нужда да ми ги напомняш…

— Извинявай, не исках да те засегна — моментално се извини тя.

Погледнах я и видях болка в очите й.

Какво говедо съм!

Докога ще избивам комплексите си за сметка на любимата жена!

По-зле съм от някой Тъмен…

— Света, извинявай… — прошепнах аз и я докоснах по ръката. — Прости на глупака.

— Ама и аз съм една… Наистина, защо ти чета лекции? Ти в Патрула всеки ден си имаш работа с вещици…

Мирът беше възстановен и аз побързах да кажа:

— С толкова силни? Стига, в цяла Москва има само една вещица от първо равнище, а и тя отдавна не работи… Какво ще правим, Света?

— Няма реален повод за намеса — загрижено каза Светлана. — Децата са наред, момчето даже е по-добре от преди. Но остават два въпроса — що за странен вълк е гонил децата към вълчетата?

— Ако изобщо е бил вълк — отбелязах аз.

— Ако е бил — съгласи се Светлана. — Но децата някак много подредено разказват всичко… И вторият въпрос — има ли вещицата регистрация в този район, какво се знае за нея…

— Сега ще разберем — извадих мобилния си телефон.

След пет минути получих отговор, че според данните на Нощния патрул в околността няма никакви вещици и не би трябвало да има. А след още десет минути излязох на двора, въоръжен с инструкциите и съветите на жена си, по съвместителство — нереализирана Велика Вълшебница. На минаване покрай обора надникнах през отворената врата — Колян се беше надвесил над отворения капак, а на постлан на пода вестник лежаха някакви части. Ох, ох, това за тракането в двигателя го бях казал просто така!

Освен това чичо Коля си напяваше тихичко:

Не сме огняри и не сме дървари,

но хич не съжаляваме!

Явно в паметта му беше останало само това стихче и той го повтаряше като омагьосан, увлечен в ровичкането по двигателя:

Не сме огняри и не сме дървари,

но хич не съжаляваме!

Когато ме видя, чичо Коля възкликна радостно:

— Тук няма да се отървеш с половин литър, Антоша! Съвсем са откачили тези японци, какво са направили с дизела, като го гледам, се плаша!

— Не са японците, немците са — поправих го аз.

— Немците ли? — учуди се чичо Коля. — А, та това е БМВ, а аз по-рано съм поправял само субару… защо, викам си, всичко е направено по различен начин… Нищо, ще го оправя! Само дето ме цепи главата, мамка му…

— Иди при Света, тя ще ти сипе малко — примирих се аз с неизбежното.

— Не — поклати глава чичо Коля. — Не бива, докато работя. Че иначе такива ще ги забъркам… Мен още първият председател, лека му пръст, ме научи — докато се занимаваш с железарията, капка да не слагаш в уста! Ти върви, върви. Аз тук ще имам работа чак до вечерта.

Сбогувайки се мислено с колата, аз излязох на горещата прашна улица.

 

 

Малкият Ромка беше безкрайно щастлив от моето посещение. Пристигнах точно в момента, в които Ана Викторовна претърпяваше позорно поражение във войната за следобеден сън. Ромка, кльощав и загорял хлапак, скачаше върху пружината на леглото и възторжено крещеше:

— Не искам да спя до стената! Свиват ми се колената!

— Е, какво да правя с него? — зарадва се на моята появява Ана Викторовна. — Здравейте, Антоне. Я кажете, вашата Наденка така ли се държи?

— Не — излъгах аз.

Ромка спря да подскача и застана нащрек.

— Ами вземете го с вас тогава — коварно предложи Ана Викторовна. — Защо ми е такъв хаймана? Вие сте строг човек, ще го възпитате. Ще се грижи за Наденка, ще й пере пелените, ще ви мие пода, ще ви изхвърля боклука…

При тези думи Ана Викторовна усилено ми намигаше, сякаш можех да възприема предложението насериозно и да си тръгна с малолетно робче.

— Ще си помисля — подкрепих аз педагогическите й усилия. — Ако изобщо не слуша, ще го вземем за превъзпитание. Какви по-непослушни деца са ставали меки като памук!

— Да, ама няма да ме вземете! — изрече храбро Ромка, но спря да подскача, седна на кревата и се зави с одеялото. — Защо ви е такъв хаймана?

— Тогава ще те дам в интернат — заплаши го Ана Викторовна.

— Само безсърдечните хора си дават децата в интернат — каза Ромка, явно повтаряйки дочута отнякъде фраза. — А ти си сърдечна!

— Е, кажете какво да правя с него? — риторично повтори Ана Викторовна. — Да ви налея ли студен квас?

— И на мен, и на мен! — извика Ромка, но замълча под строгия поглед на майка си.

— Благодаря — кимнах аз и добавих. — Всъщност дойдох точно заради този хаймана…

— Какви ги е забъркал? — подходи делово към въпроса Ана Викторовна.

— Ами Светла ми разказа за приключенията им… за вълка. Аз нали съм ловец, пък тук такава възможност…

След минута бях настанен на стол, напоен с вкусен студен квас и се радвах на възможно най-приятелско отношение.

— Аз самата съм учителка и разбирам всичко — говореше Ана Викторовна. — Вълците са санитарите на гората… Е, лъжа е, разбира се — вълкът убива не само болните, той убива всички наред… Но все пак — живо същество е. Вълкът не е виновен, че е вълк… Обаче тук — точно до селото! Да гони децата! Той ги е гонил към вълчетата, разбирате ли какво означава това?

Кимнах.

— Учил е вълчетата да ловуват. — В очите на Ана Викторовна се появи нещо средно между страх и онази майчина ярост, от която вълците и мечките бягат панически в храсталака. — На какво прилича това — вълк-човекоядец?

— Не може да бъде — казах аз. — Тук не е имало случай вълк да нападне човек. Тук отдавна не са останали вълци… по-вероятно е било подивяло куче. Но все пак искам да проверя.

— Проверете — твърдо каза Ана Викторовна. — И ако… дори да е куче. Ако на децата не им се е привидяло…

Кимнах отново.

— Застреляйте го — помоли Ана Викторовна и добави шепнешком: — По цели нощи не спя. Само като си представя… какво можеше да се случи.

— Това беше кученце! — дочу се от леглото гласът на Ромка.

— Шшт! — подвикна му Ана Викторовна. — Добре, ела тук. Разкажи на чичкото какво се случи.

Без повече увещания Ромка слезе от кревата, приближи се и много делово се качи на коленете ми. Погледна ме настоятелно в очите.

Аз го погладих по твърдата, изгоряла от слънцето коса.

— Значи, всичко стана така… — доволно започна Ромка.

Ана Викторовна гледаше Ромка някак много тъжно. Разбирах я. Виж, бащата на тези деца не можех да разбера. Всичко се случва, разделили се — добре… но да зачеркваш от живота си собствените си деца, да не им плащаш издръжка?

— Вървяхме и вървяхме, разхождахме се — потискащо бавно разказваше Ромка. — Разхождахме се и се разхождахме из гората. А там Ксюха започна да разказва страшни истории…

Слушах внимателно разказа му. Какво пък, страшните истории са допълнителен довод за версията, че цялата история е измислена. Но ето — говори си детето съвсем чисто и като се изключи обичайното за възрастта му повторение на думи, няма за какво да се хванеш.

За всеки случай сканирах аурата на момчето. Човек… човече. Добро човече, искаше ми се да вярвам, че като порасне, ще стане добър човек. Няма и най-малка следа от потенциала на Различен. И никакви следи от магическо въздействие.

Макар че, ако Светлана не е забелязала нищо… къде съм тръгнал аз, с моето второ равнище…

— А вълкът как се засмя! — възкликна Ромка, размахвайки радостно ръце.

— Не се ли изплаши? — попитах го аз.

За мое учудване Ромка се замисли. После каза:

— Изплаших се. Та аз съм малък, а вълкът е голям. А и нямах никаква пръчка, откъде да взема пръчка в гората? Но после вече не ме беше страх.

— Сега не те е страх от вълка, така ли? — уточних аз. След такова приключение и нормално дете ще започне да заеква. А Ромка беше престанал!

— Не, ни най-малко — каза момчето. — Ама вие съвсем ме объркахте! Докъде бях стигнал?

— До там, че вълкът се засмял — усмихнах се аз.

— Съвсем като човек — каза Ромка.

Ясно. Отдавна не бях имал работа с върколаци. При това толкова нагли… да преследват деца, на някакви си сто километра от Москва. На какво са разчитали? Че в селото няма Патрул? Но регионалният ни офис проверяваше всички случаи на изчезвания на хора. За целта имахме един добър, макар и тясно специализиран маг. На пръв поглед той се занимаваше с абсолютно шарлатанство — гледаше снимките на изчезналите, а после или ги отместваше настрани, или звънеше на оперативните работници и казваше смутено: „Тук има нещо, но не знам какво…“

Така че щяхме да дойдем в Подмосковието, да претърсим гората, да намерим следите… Това щяха да са страшни следи, но ние сме свикнали. А после, при арестуването, върколаците най-вероятно щяха да окажат съпротива. А някой… може би самият аз, щеше да махне с ръка и през Сумрака щеше да се плъзне кънтяща сива мъгла…

Такива рядко ги хващаме живи. Пък и не ни се иска особено много.

— Освен това мисля — каза Ромка разсъдително, — че вълкът каза нещо. Мисля, мисля… Само че той не е говорил, знам, та вълците не говорят, нали? Но така ми се присъни — че вълкът каза нещо.

— И какво каза? — попитах предпазливо.

— Мах… ни… се… ве… щи… це! — старателно го изимитира Ромка, опитвайки се да наподоби хриплив бас.

Край. Може да се подписва заповед за лов или дори да се иска помощ от Москва.

Това е бил върколак, съвсем истински върколак. Но за щастие на децата наблизо е имало и вещица.

Силна.

Много силна.

Не само че изгонила върколаците, ами изтрила и паметта на децата, без да остави следи. Само че не се е задълбавала. Не е очаквала, че в селото ще има бдителен патрулен… Наяве момчето не помни нищо, но насън — моля. „Махни се, вещице!“

Колко интересно!

— Благодаря ти, Ромка — стиснах дланта му аз. — Ще ида в гората да погледна.

— А не ви ли е страх? Имате ли пушка? — поинтересува се Ромка.

— Имам.

— Покажете я!

— Тя му е вкъщи — строго каза Ана Викторовна. — А пушките не са играчки за деца!

Ромка въздъхна и тъжно помоли:

— Само няма да стреляте по вълчетата, нали? По-добре ми донесете едно, ще го дресирам като куче! Или две — едно на мен, едно на Ксюха!

— Роман! — натърти със стоманени нотки в гласа Ана Викторовна.

 

 

Намерих Ксюха при езерото, както беше ми казала майка й. Тайфа момичета се припичаха на слънцето до тайфа момчета, а шегите се сипеха и от двете страни. Възрастта на къпещите се беше такава, че вече не дърпаха момичетата за плитките, но още не разбираха за какво са необходими.

Всички млъкнаха и ме загледаха с любопитство и подозрение. Още не се бях появявал в селото.

— Оксана? — попитах аз момичето, което ми се струваше, че съм виждал на улицата с Ромка.

Много сериозното момиче със син бански ме погледна, кимна и каза учтиво:

— Здрасти… здравейте.

— Здравей. Аз съм Антон, мъжът на Светлана Назарова. Познаваш ли я?

— А как се казва дъщеря ви? — подозрително попита Оксана.

— Надя.

— Познавам я — кимна Оксана и стана от пясъка. — Искате да поговорим за вълците, нали?

Усмихнах се:

— Точно така.

Оксана хвърли бърз поглед към децата. При това към момчетата.

— Аха, това е таткото на Надя — каза един луничав хлапак, в който неизвестно как личеше селският произход. — Моят татко сега ви поправя колата. — И гордо огледа приятелите си.

— Е, можем да поговорим и тук — успокоих аз децата. Ужасно е, разбира се, нормални, израснали в семейства деца да си изграждат на такава възраст подобни навици за предпазливост.

Но по-добре да си ги изграждат.

— Отидохме да се разходим в гората — започна да разказва Оксана, застанала изпъната пред мен. След кратък размисъл седнах на пясъка — тогава седна и момичето. Все пак Ана Викторовна умееше да възпитава деца. — Аз съм виновна, че се изгубихме…

Някой от селските деца се изкикоти. Но тихичко. Сигурно след историята с вълците Оксана е станала най-популярното момиче сред учениците от долните класове.

Общо взето, Оксана не каза нищо ново. По нея също нямаше и следа от магия. Само дето споменаването на шкафа „със стари книжки“ ме накара да застана нащрек.

— А не си ли спомняш заглавията? — попитах.

Оксана поклати глава.

— Опитай се да си спомниш — помолих я аз и погледнах в краката си — към дългата, изкривена сянка.

Сянката послушно се вдигна към мен и сивият прохладен Сумрак ме пое в себе си.

Винаги е приятно да гледаш деца от Сумрака. В аурите им — дори на най-лошите и най-нещастните — още ги няма злобата и ожесточението, които обгръщат големите хора.

Извиних се мислено на децата — все пак действията ми бяха нежелани и минах през тях с леко, неусетно докосване. Просто така — премахнах онези капки зло, които все пак бяха полепнали по тях.

А после погалих Оксана по главата и прошепнах:

— Спомни си, момиченце…

Не, нямаше да успея да премахна блокировката, поставена от неизвестната вещица — ако тя беше по-силна от мен или дори ако ми бе равна по сила. Но за мое щастие „Деточкин също обичаше децата“[1]. Вещицата се бе отнесла много внимателно със съзнанията им.

Излязох от Сумрака. Лъхна ме горещ въздух — като от печка. Все пак лятото излезе доста горещо!

— Спомних си! — изрече гордо Оксана. — Едната книга се казваше „Алиада Ансата“.

Намръщих се.

От обикновените билкови каталози… имам предвид обикновените билкови каталози на вещиците, този се отличаваше с някаква особена злонамереност. Там бяха намерени няколко гнусни приложения дори на глухарчетата.

— И „Кассагар Гарсарра“ — каза Оксана.

Някое от децата се изкиска. Но неуверено.

— Това как беше написано? — попитах аз. — На латиница? Тоест, като на английски… а? „Kassagar Garsarra“?

Защо ли повтарях? Сякаш на слух ще се чуе разликата…

— Не, на руски — призна Оксана. — С едни такива смешни буквички, старовремски.

Никога не бях чувал за превод на руски на най-редкия дори за Тъмните ръкопис. Той не може да се препечатва, магията на заклинанията би се заличила. Може само да се преписва. И то единствено с кръв. Не кръв на девственица или на невинни деца, това са заблуди от по-късни времена и такива копия не стават за нищо. За момента се смяташе, че „Кассагар Гарсарра“ съществува само на арабски, испански, латински и старонемски език. Магът, който преписва книгата, трябва да използва своята кръв. За всяко заклинание — отделно убождане. А книгата е дебела…

И заедно с кръвта си отива и Силата.

Чак някаква гордост те обзема заради руските вещици! Намерила се е все пак една фанатичка!

— Това ли е всичко? — уточних аз.

— „Фуаран“.

— Такава книга няма, това е измислица… — неволно казах аз. — Какво? „Фуаран“?

— „Фуаран“ — потвърди Оксана.

Не, в тази книга нямаше нищо отвратително. Само че във всички справочници беше отбелязана като измислица. Защото според легендата съдържала инструкция как да превърнеш човек във вещица или вещер. Подробна и сякаш вършеща работа инструкция.

А нали това е невъзможно!

Нали, Хесер…

— Удивителни книги — казах аз.

— Това са ботанически книги, нали? — попита Оксана.

— Ъхъ — съгласих се. — Като каталози. „Алиада Ансанта“ е за това как да се търсят разни билки… е, и така нататък. Благодаря ти, Ксюша.

Интересни неща стават в нашата гора! Съвсем близо до Москва в гората… каква ти гора, в горичката, си живее могъща вещица с библиотека от най-редките книги за делото на Мрака. От време на време спасява деца от идиоти-върколаци. Огромна благодарност за това! Само че такива книги трябва да се водят на специален отчет — и в двата Патрула, и в Инквизицията. Защото в тях се крие чудовищна, опасна сила.

— Имаш един шоколад от мен — казах аз на Оксана. — Разказа всичко чудесно.

Оксана не започна да кокетничи, каза само „благодаря“ и като че ли съвсем загуби интерес към разговора.

Явно на нея, като по-голяма, вещицата беше промила мозъка по-добре. Само че е забравила за книгите, видени от момичето.

Това донякъде успокояваше.

Бележки

[1] Деточкин — герой от руския филм „Пази се от автомобила“. — Бел.прев.