Арнолт Бронен
Езоп (6)

VI

Описва ли някой най-древните времена и най-далечните страни, обикновено казва: „Странно и чудновато е онова време“. Или: „Онази страна е населена с поети и баснописци“. А пък както излиза от по-нататъшната съдба на Езоп, дори и в наше време и в нашите страни липсва каквато и да било положителност и достоверност.

Когато на първия ден на месец Хекатомбейон^[1] пристигнах в Сарди, цялата столица миришеше на печено човешко месо. Аз почитам всички богове, особено когато се намирам сред открито море, дето никога не знаеш през владението на кой бог тъкмо минаваш. Но все пак, струва ми се, че най-изтънчени носове имат боговете на елините, защото и най-красивата девица не може да мирише на кладата тъй, както мирише печеният вол на шиша. Защо тогава да се принасят в жертва хора? В това отношение ние, роботърговците, сме напълно единодушни с нашите велики богове.

Високо над Сарди се издига покритият с лозя Тмолос, чийто връх е увенчан с ярко белеещия се храм на Кибела — втората по големина сграда в цялото царство. Натам се изкачваха сега запъхтени всички сардийци, за да гледат как ще бъдат изклани тържествено още сто фригийски пленници.

Аз също така се изкачвах задъхан нататък и — наред с почитта, която се полага на тамошните богове — се ядосвах на тия церемонии. Само един богат народ като лидийския може да си позволи такова разхищение. Жертвите бяха все красиви, едри, внушителни момци, виждаше се великолепното им телосложение, защото преди жертвоприношението ги събличаха голи; и умираха, както подобава. А пък за всеки от тия момци аз бях готов да сложа на масата в храма цели пет мини и при все това щях да спечеля добре от сделката.

Тъй щеше да продължи още десет дни — те имаха над две хиляди пленници. След жертвоприношението жреците излязоха отпред на стъпалата пред храма, размахаха окървавените си ръце към ликуващия народ и закрещяха, че Кибела приела жертвите благосклонно. Сетне сардийците нададоха такъв рев, че едва не се задушиха от него, а разголените бедра на жените — защото всички вдигаха нагоре тънките си хитони — се измокриха и вонеше като при лов на херинги сетне всички се нахвърлиха едни върху други, по-дебелите се задържаха отгоре, и вкопчани така едни в други се свлякоха по стръмния склон към поляната, дето ставаха празненствата. Там ядоха и пиха и цяла нощ създаваха поколение; защото Алиат бе наредил да не се похваща никаква работа в продължение на десет дни.

Аз не съм мекушав, но съм роботърговец; и казвам — от живия човек може да се спечели повече, отколкото от мъртвия. Бях дошъл в Сарди, защото още преди три месеца в Хиос се беше разчуло, че от тази война ще има много пленници и че ще може да се закупят, тъй като престолонаследникът Крез казал пред хиоските производители и пред едрите земевладелци, че бил против жертвоприношението на хора. Сега трябваше да гледам с очите си как старият Алиат не дава пет пари за онова, което бе казал Крез, и как по тая причина изобщо не можеше да става и дума ние, роботърговците, да сключим някаква сделка.

Всъщност аз произхождам от грънчарски род и бях доставил на търговеца на зехтин Талес амфорите за дървено масло, в които то никога не гранясва. Имах работници — преселници, които работеха при мен, а като всеки друг имах и неколцина роби, каквито обикновено човек можеше да купи евтино през есента от пиратите. Нямаше много войни, а пък където ставаха войни, нямаше пленници.

Тъй беше, докато се появиха първите големи кораби, за които бяха необходими извънредно много гребци. Тъй беше, докато се появиха новите високи сгради, за които бяха необходими строителни работници. Тъй беше, докато се почна производството на повече стоки, за което бяха необходими множество търпеливи, покорни работници. Тъй беше, докато откриха железните находища в планините на Хиос, Лезбос и Самос, за които бяха необходими рудничари. Но не можеше повече така.

Самата нужда от роби не превръщаше още търговията с роби в реална сделка и почти всички смели пионери в полето на роботърговията заплатиха своя идеализъм с това, че сами се превърнаха в роби. Тъй като робите естествено не са истински хора, но — кой знае защо — мислят почти като нас, хората, ето защо гребците, оковани на своите пейки на тиерите^[2], предпочитаха да бягат в горите; ето защо робите — работници и онези от мините и от високите строежи предпочитаха да бягат в земеделските стопанства. А земевладелците от своя страна не ги връщаха, защото всеки се нуждаеше от работна ръка.

Това бе само едно от множеството противоречия. Защото и брашното поскъпваше все повече и повече, пък и от смокините можеше да бере само собственикът на смокиновите храсти, така че всъщност всеки, който искаше да яде нещо, трябваше да го заплаща; но с какво? Парите все още не бяха много познати, нито пък много обичани.

Голям брой недоволници имаше по онова време из островите и те не получаваха нищо, освен удари и ритници. Само на едного, на име Никий, хрумна една идея. Той купи тия недоволници, които не можеха да си купят нищо, и завладя с тях главната административна сграда в Хиос. Сетне се нарече с една фригийска дума, „тиран“, което значи „господар на кулата“; и поради това предишните господари, благородните геомори, се намериха в подземните тъмници.

Този Никий създаде два закона, нови за Йония. Първо, отне привилегиите на аристократите и си ги присвои. Аристократите трябваше да положат пред него клетва за вярност и да обещаят, че ще му доставят годишно хиляда крини пшеница. И, второ, създаде закона за робите. От негово време и чрез него робският труд престана да бъде частна семейна работа, а попадна под държавен надзор. Всички роби бяха зачислени в списъци, никой нямаше право да освобождава роб, никой нямаше право да обявява свободен човек за роб заради дългове.

Никий установи твърди норми за робския труд, определи твърди такси за тялото, за ръката, за пръста и стори същото и по отношение на робините. В това аз веднага видях предпоставка за добра търговия. Ето защо оставих работилницата за амфори изцяло на моя брат и се отдадох на търговия с роби.

Наистина търговецът на дървено масло Талес доста руга, когато му направих първата си оферта, а и корабопритежателят Анаксимандър отказваше отначало да ми даде под наем кораби. Но аз им рекох:

— Какво искате вие? Да не би да предпочитате жертвоприношенията на хора или кръвопролитните битки? Търговията с роби помага за разпространението на човечността. И освен това способствува за благосъстоянието на страната. Кой би могъл да строи храмове, огромни като египетските, ако не разполага с роби? Кой ще издигне вълноломи, здрави и широки като тия пред Тир и Сидон, ако не разполага с роби? Кой ще изкове оръжия, за да защищава нашата свобода, ако не разполага с роби? Нима не е истина, че свободата на един винаги се изкупва с робията на други?

Те двамата имаха съвсем друга логика и затова и двамата ме изхвърлиха и едва по-късно, когато търговията с роби се превърна в цветущо занятие, си възстанових отново правото да пия с тях вино и да се ползувам от гостоприемството им. Но тогава вече всеки знаеше, че само благодарение на мен Хиос бе станал център на търговията с роби. Моята търговия чисто и просто се беше превърнала в стопанска необходимост. И нямаше вече полза от това, че другите — например отвъд, в Атина — направиха архонт някой си Солон, за да напише върху дървени табли закони, въз основата на които отсега нататък никой не бивало да се продава в робство заради дълговете си.

В продължение на седем години цар Алиат идваше с войските си при нас сред нивите на Милет тъкмо когато житото добиваше медночервен цвят, ожънваше го и го откарваше в царството си. Тъй той прибираше данъците, които му дължаха едрите земевладелци, от дребните селяни, които и без това бяха задължени да предават пет шестини от своята пшеница. Видях веднъж един такъв човек. Беше овършал и тъкмо тогава бе дошъл арендаторът и беше „делил“. На едната страна се виждаше огромен куп, определен за господаря, на другата — малка купчинка за селянина. Той стоеше там, опрял брадичка върху дръжката на лопатата си, и поглеждаше ту купчинката, ту дванадесетте си деца. Очите му горяха. През първата година можеше да прави дългове, през втората — да продаде децата си, на третата — себе си. Тъй стоят нещата с търговията на роби.

Може би Солон го бива да съчинява хубави стихове; но да забрани търговията с роби — не може. Солон може да заявява, че не иска да става тиранин; но да забрани тиранията — не може. Защото народът отначало помага на тираните, тъй като им вярва, и те заедно прогонват аристократите от страната. Но сетне, като поделят нивите им и тиранът получи най-голям дял, а мнозинството — нищо, тогава вече всеки забравя предишните си обещания. Меланхрос стана тиран на Лезбос и ми изпрати вест: „Трябват ми роби“. Тразибул стана тиран на Милет и закрещя: „Трябват ми роби“. Никий и без това винаги си крещеше. Търсенето нарасна дори в Самос, дето старите аристократи си останаха на власт. Днес бих могъл да продам десет пъти повече роби, отколкото съм в състояние да купя.

И тъй, аз се разтичах навсякъде из Сарди — ходих в двореца, в държавната хазна, в службата за култовете, в сдружението на касапите, та дано се сдобия поне с тия последни пленници за една полезна сделка. Пуснах в ход няколко по-сурови израза за варварските обичаи — защото в Елада разправят, че проституцията в Лидия се била разраснала толкова само защото там още ядели човешко месо. Но и това не помогна, всички поглеждаха скритом към царския палат и гъгниво твърдяха, че старият суеверен Алиат бил обещал на боговете всички пленници.

Веднъж, като си излизах пак така с ругатни от службата за култовете, заговори ме някакъв елин, назова се Харакс, между другото управител на мините в Самос, но с главно занятие религиозен тълкувател на делфийския оракул за Йонийските острови и жрец на питийския Дионис. Запита ме защо се ядосвам и каза, че и той бил за човечността, особено що се отнасяло до робините. Тъй като освен това прояви интерес към известна парична сума, аз му услужих, срещу което той обеща да ме заведе при тридесет робини, избрани красавици, скрити в един храм на Кибела край Сипил; впрочем наложи се да му дам пари и за пропуск, както и за една охранителна група от самоски леко въоръжени войници, която да ни придружи, за в случай че се явят усложнения при „откупа“ на девойките.

Разбрах се много добре с Харакс и наехме десетима самосци, които тръгнаха с нас; впрочем, както се оказа по-късно, те не излязоха никакви самосци. Пристигнахме в Сипил в голяма жега и аз още отдалеч забелязах — за такива неща човек добива набито око, — че там имаше добра стока, твърде млади момичета, между десет и осемнайсет години. За съжаление обаче не ни разрешиха да се приближим повече. Жрицата ни препречи пътя заедно със служителките си — тя въртеше очи, служителките пищяха и не обръщаха внимание нито на среброто, нито на златото. На религиозния тълкувател, който положи усилия да я успокои на лидийски, тя разпенена заяви, че Кибела никога и в никакъв случай нямало да се откаже от тая жертва, че всички тия момичета били девици, каквито изобщо нямало в Лидия, и че Кибела била разрушила вече веднъж нейния храм заради неизпълнена жертва. Аз обаче не й повярвах. Виждаше ми се по-скоро, че тая жрица е мръсна дърта развратница и че просто няма търпение да дочака часа на жертвоприношението.

Освен това никога не бях чувал, че Кибела толкова много се радвала на девици и тя веднага ни го доказа. В нашата група имаше един, който съвсем не приличаше на войник; той непрекъснато се зазяпваше към окованите във вериги момичета, които седяха на земята зад прислужничките от храма. Изведнъж тоя тип се спусна като стрела. И преди някой да успее да го спре, той се озова сред момичетата. Вдигна едно от тях, прегръщаше го и го целуваше като луд, като същевременно се мъчеше трескаво да го освободи от веригите.

Ама че неприятност! Първо, за самия него, защото така той се издаде, че съвсем не е елин, а мръсен фригиец, значи пленник, роб! И, второ, разбира се, за жрицата, защото така сега всичките й момичета бяха осквернени.

Питийският религиозен тълкувател й обясни това и тя, дъртата развратница, цяла настръхнала от отровата на мъжемразството, ще не ще, трябваше да го разбере. Тъй получих тридесетте девойки срещу смешната цена от тридесет драхми, а войниците отведоха фригиеца, сега вече като негови пазачи. Казах им по-скоро на шега:

— Не му правете нищо, защото с една целувка той спаси тридесет девици!

Тогава не знаех още, че тоя момък е Езоп.

Все пак това беше някакво начало, макар че, като се има пред вид големият поход, тридесет робини не представляваха нищо. Но аз разбрах как трябва да се постъпва. Лидийците са лековерна паплач. Успеех ли да измисля какво и да било глупост за оня млад дръвник, може би щях да успея да купя цялата група за жертвоприношение, в която сега щяха да го тикнат моите лидийци. В края на краищата това ми се удаде; получих един дебел пергамент с червения подпис на Алиат, но робите трябваше да търся сам. Тъй изучих всички храмове в Сарди; за съжаление те бяха все по височините, а пък Сарди и есенните дни са доста горещи.

Почти бях изгубил надежда да открия моите роби, когато един късен следобед чух, че в храма на Тмолос щяло да се състои още едно жертвоприношение. Изкачих се запъхтян дотам и беше наистина крайно време, защото, като се озовах в двора пред храма, слънцето докосваше вече хоризонта. Подпомагани от неколцина майстори — касапи, храмовите служители бяха изтикали пленниците на западното стълбище на храма, там, дето скалата се спуска на триста стъпки отвесно надолу в пропастта Хермос.

Зад всеки пленник бе застанал по един лидиец и го държеше. Отпред пък към пленниците се приближаваше жрецът с жертвения нож. Те можеха да избират между ножа и пропастта. Стотината момци се взираха втренчено в тоя човек, който пресипнало мърмореше под нос някакви молитви се приближаваше към тях, като тътреше само стъпалата си; при това от начервените му устни потекоха разпенени лиги. Гледах ножа, който човекът бе вдигнал вече, за да се прицели в първата жертва. В тоя миг един от пленниците припадна, лидиецът се наведе над него и тогава видях, че в последната редица стои моят човек.

— Стой! — изревах аз и силом си проправих път между зяпналите зрители. — Стой! Или тартарът^[3] ще те погълне!

Отчасти от ужас, отчасти от негодувание жрецът се вцепени, защото тая ругатня смущава всички лидийци. Само по бляскането на дългия му нож можах да установя, че той е още жив и трепери. Сред пленниците обаче се надигна ропот, а пък аз, разбира се, съвсем не исках да става така, защото робите трябва да си остават роби, особено когато човек възнамерява да ги препродава. Ето защо преглътнах по-нататъшните си думи за тартара и изпръхтях:

— Достопочтени бико на Зевса, тия пленници тук са осквернени, те биха изцапали твоя свещен нож. Поради това царят, внук на Гигес и правнук на Кибела Лидийска, прехвърли тия сто роби на мен.

И му показах пергамента си.

Жрецът зачете и от устните и от огромната му брада — всъщност сива, но боядисана алена с нещо лепкаво — червенината плъзна по бузите, по носа и по челото му. Той избоботи хиляди думи, от които не разбрах нито една. Ето защо казах още веднъж: „Тартар“. Тогава той тикна ножа в пояса си и гневно се върна с тежки стъпки в храма.

Моите шестима соматофилаки, снажни тракийци, знаеха вече как да се справят с тия сто роби. Вързаха ги здраво един за друг, заплющяха с камшиците си и започнаха да се спускат шумно с тях по стръмния хълм на боговете. Но ето че тъкмо се озовахме в тоя огромен чужд град и вече се стъмни. Затова предадох стоката си в йонийския стан с палатките, там, дето и без това вече познаваха Езоп, платих цял куп оболи, за да ги пазят, и казах, че ще си прибера стадото на другата сутрин.

На другата сутрин обаче оня стратег Еак, полемархът^[4] на самосците, отишъл в стана още в зори. Открил сред моята стока своите десет души, открил и Езоп, който се бил промъкнал в неговата войска заедно със стражата му. И тъй сега Еак се канеше да изколи сам онова, което лидийците не бяха изклали. Парите ми бяха в опасност и аз се залових да ги спасявам. Най-напред от Еак. И после от тримата му сина, двамата от които — Пантагнот и Силосон — бяха съвсем миролюбиво настроени; обаче третият, Поликрат, се оказа хитър момък.

И така, той искаше непременно да получи Езоп. Бях вече почти готов да му го дам, за да ме остави на мира. Но понеже той настояваше толкова много, рекох си: „Може пък тоя къдрокос фригиец да има някакви необикновени способности? Може да е добър бегач или умее добре да хвърля копие?“

Не отстъпвах, не отстъпваше и Еак под давлението на Поликрат; аз бях по-слабият, защото за всеки изминал ден трябваше да плащам за пазенето; ето защо предложих три пъти по толкова роби, само да ми оставят Езоп и придружителите му; а освен това трябваше да се закълна в тризъбеца на Посейдон, че ще предложа стоката си за продан в Самос.

На всички тия мъчнотии отгоре сега взе, че се завърна от Египет и Талес. Щом съгледа Езоп, той го прегърна, разцелува и поиска да го откупи, за да го пусне на свобода. Но Еак и синовете му не позволиха. Тогава той ми разказа цялата история и ме помоли да се грижа за момъка; да не го убивам, да не го продавам като гребец или като роб в мините, да му намеря добър господар. Обещах и това.

Но сега вече ми беше дошло до гуша. Исках най-сетне да видя пари. Така се качих заедно с тоя мизерен Езоп, с тоя мизерен товар в пристанището на Смирна на раздрънкания кораб „Лизимаха“, каран от петдесетима гребци.