Арнолт Бронен
Езоп (1)

I

Тук Офелион от Хиос е записал всичко преживяно, чуто и узнато от него, за да не отмре заедно с времето онова, което се е случило с хората през това време, и да не се смятат за твърде незначителни техните работи и страдания.

Бяхме напуснали пристана на Смирна през десетия ден на месец Посейдон^[1]. Петдесетима гребци изтласкаха от залива тежкия ни заоблен товарен кораб. Техните вериги подрънкваха в отсечен ритъм, главният гребец неуморно ги подканяше с глухия моряшки вик: „О-о-хоп! О-о-хоп!“

Едва когато се изравнихме с Хиос, можахме да разпънем платна; попътни пасати духаха откъм север. Виждах вече хиоския фар и белия акропол, разположен в подножието на тъмнозелените планини. Сърцето ми се разтуптя.

— Давай към пристанището! — заповядах тихо на кормчията.

Имах на борда сто души роби: седемдесет необрязани момчета и тридесет момичета с превъзходна плът, тъкмо в оная възраст, когато стават загладени горе и рошави долу. Бях закупил момчетата приблизително по две мини^[2] тялото. Както вървяха пазарните цени, на Хиос плащаха по шест мини за една мъжка ръка, стига да не липсваше от нея някой пръст. Всъщност имах заповед да откарам целия товар на Самос, но каква цена щях да получа там, не знаех.

Погледнах скришом към капитана, за да видя забелязал ли е промяната на курса. В това време доблестният наварх^[3] пъргаво и усърдно се мушеше сред робините. Тъкмо пощипваше най-пълничката от тях и й шепнеше на ухото нещо, което едва ли бе люлчина песен; във всеки случай дебеланката се изчерви чак до връхчетата на голите си гърди. Нямах нищо против това, докато не стигнехме твърде близо до Хиос. Разбира се, безобразията винаги трябва да се ограничават с единични случаи. Кораб с роби — това е нещо като планина, бълваща огън. Непрекъснато трябва да си отваряш очите.

Корабът попадна сред мъртвото вълнение край Антифокийския нос и отвратително се залюшка. Момичетата се запремятаха безредно, крещяха, плачеха и се смееха. Няколко от тях затанцуваха в такт с люшкането на палубата, другите полушеговито — полусериозно им припяваха:

Бакхусе, рожбо Семелева, триерата тласни —

на суша я върни!

Не искам да се мокря! Спаси ме от вълните!

От днес нататък дните ми ще бъдат по-честити…

Танцуващите скачаха прекалено високо, така че на някои се разголиха още неокосмените срамни части. Почувствувах как сред робите пламва възбуда. Дадох знак на надзирателите, те замахнаха с камшици към най-безсрамните робини; ала момичетата или не усещаха ударите, или пък това им харесваше. На наварха то не се хареса. И най-малко му се хареса това, дето се бяхме насочили към пристана на Хиос. Със залитане и клатушкане, отчасти поради виното, отчасти поради вълните, той се приближи към мен — наистина бавно, но неотклонно — и запелтечи с пиянски глас:

— Трябва да държиш посока към Самос, уважаеми. Това е заповед на стратега Еак.

Повиках роба — ковчежник и му казах да изброи две мини и двеста лъскави сребърни драхми. При това обясних:

— Виждаш сам, мой също тъй уважаеми, как Посейдон ни тласка право в ръцете на Хиоската Артемида. Освен това работата със Самос е съмнителна. В Хиос ще получа добра и сигурна цена за всяка мъжка ръка. Давам ти две мини като твой дял в тази цена. А пък за да се изпълни и волята на стратега Еак, самосци ще получат момиченцата; ще ги предоставя за удоволствията на тамошните жители.

При тия думи тикнах в ръцете му двеста драхми. Драхмите блестяха. Очите на наварха блестяха. Блестеше и морето около нас.

Докато ние двамата се прегръщахме и целувахме, изведнъж посред робите се изправи един. Изведнъж сред робското стадо се надигна един такъв черен, леко прегърбен, по-скоро с вид на етиопец, отколкото на фригиец.

Този, който дръзко стърчеше сред другите, бе Асарак — къдрокос, с малки очи и продълговато лице, с най-обикновена уста — подозрителен тип, истински „езоп“, както лидийците, които не могат да произнасят нашето „т“, наричат на присмех етиопците. Този Езоп — тъй почнах да го наричам и аз — потупа сивата си фригийска овча кожа^[4] и викна:

— Роботърговецо, ще продадеш в Хиос или всички ни, или никого. Да продадеш всички — не можеш, защото тогава самосците ще ти отрежат главата. Значи, няма да продадеш в Хиос никого.

Гледаше ме така, сякаш не той, а аз бях робска гадина. И изтръгваше от фригийската си тръстика страшни звуци. През промеждутъците пееше:

Посейдоне бурлив, черен облак хвърли,

туй платно раздери, залива затвори!

Гръцки моряци, извийте платната,

вляво насочете кораба, братя!

Повиках моите соматофилаки^[5]. Заповядах им незабавно да натикат с камшиците си това дяволско куче в морето. Ала докато шестимата дръвници се въртяха още около мен и заплитаха в камшиците си железни шипове, откъм хиоската планина Зас изведнъж се зададоха с бясна скорост черни облаци.

Буря връхлетя платната. Корабът силно се люшна върху разярените вълни и ние се вкопчихме във въжата. Вече отминавахме входа на хиоския пристан.

От глъчката, от бученето на вятъра и на вълните се събуди дори корабният жрец. Пребледнял, той се измъкна, залитайки, от търбуха на кораба и като застана сред обилните пръски морска пяна, закрещя:

— Ти си разгневил Посейдон!

Хвърлих в разпененото море една драхма и възразих:

— Аз — не. Но навархът взе двеста драхми за нещо, което е против желанието на боговете. Върви и ги раздели с него, за да замлъкне Посейдон.

И докато гневът на Посейдон почна да се смирява, навархът все повече и повече се разяряваше.