Арнолт Бронен
Езоп

I

Тук Офелион от Хиос е записал всичко преживяно, чуто и узнато от него, за да не отмре заедно с времето онова, което се е случило с хората през това време, и да не се смятат за твърде незначителни техните работи и страдания.

 

 

Бяхме напуснали пристана на Смирна през десетия ден на месец Посейдон^[1]. Петдесетима гребци изтласкаха от залива тежкия ни заоблен товарен кораб. Техните вериги подрънкваха в отсечен ритъм, главният гребец неуморно ги подканяше с глухия моряшки вик: „О-о-хоп! О-о-хоп!“

Едва когато се изравнихме с Хиос, можахме да разпънем платна; попътни пасати духаха откъм север. Виждах вече хиоския фар и белия акропол, разположен в подножието на тъмнозелените планини. Сърцето ми се разтуптя.

— Давай към пристанището! — заповядах тихо на кормчията.

Имах на борда сто души роби: седемдесет необрязани момчета и тридесет момичета с превъзходна плът, тъкмо в оная възраст, когато стават загладени горе и рошави долу. Бях закупил момчетата приблизително по две мини^[2] тялото. Както вървяха пазарните цени, на Хиос плащаха по шест мини за една мъжка ръка, стига да не липсваше от нея някой пръст. Всъщност имах заповед да откарам целия товар на Самос, но каква цена щях да получа там, не знаех.

Погледнах скришом към капитана, за да видя забелязал ли е промяната на курса. В това време доблестният наварх^[3] пъргаво и усърдно се мушеше сред робините. Тъкмо пощипваше най-пълничката от тях и й шепнеше на ухото нещо, което едва ли бе люлчина песен; във всеки случай дебеланката се изчерви чак до връхчетата на голите си гърди. Нямах нищо против това, докато не стигнехме твърде близо до Хиос. Разбира се, безобразията винаги трябва да се ограничават с единични случаи. Кораб с роби — това е нещо като планина, бълваща огън. Непрекъснато трябва да си отваряш очите.

Корабът попадна сред мъртвото вълнение край Антифокийския нос и отвратително се залюшка. Момичетата се запремятаха безредно, крещяха, плачеха и се смееха. Няколко от тях затанцуваха в такт с люшкането на палубата, другите полушеговито — полусериозно им припяваха:

Бакхусе, рожбо Семелева, триерата тласни —

на суша я върни!

Не искам да се мокря! Спаси ме от вълните!

От днес нататък дните ми ще бъдат по-честити…

Танцуващите скачаха прекалено високо, така че на някои се разголиха още неокосмените срамни части. Почувствувах как сред робите пламва възбуда. Дадох знак на надзирателите, те замахнаха с камшици към най-безсрамните робини; ала момичетата или не усещаха ударите, или пък това им харесваше. На наварха то не се хареса. И най-малко му се хареса това, дето се бяхме насочили към пристана на Хиос. Със залитане и клатушкане, отчасти поради виното, отчасти поради вълните, той се приближи към мен — наистина бавно, но неотклонно — и запелтечи с пиянски глас:

— Трябва да държиш посока към Самос, уважаеми. Това е заповед на стратега Еак.

Повиках роба — ковчежник и му казах да изброи две мини и двеста лъскави сребърни драхми. При това обясних:

— Виждаш сам, мой също тъй уважаеми, как Посейдон ни тласка право в ръцете на Хиоската Артемида. Освен това работата със Самос е съмнителна. В Хиос ще получа добра и сигурна цена за всяка мъжка ръка. Давам ти две мини като твой дял в тази цена. А пък за да се изпълни и волята на стратега Еак, самосци ще получат момиченцата; ще ги предоставя за удоволствията на тамошните жители.

При тия думи тикнах в ръцете му двеста драхми. Драхмите блестяха. Очите на наварха блестяха. Блестеше и морето около нас.

Докато ние двамата се прегръщахме и целувахме, изведнъж посред робите се изправи един. Изведнъж сред робското стадо се надигна един такъв черен, леко прегърбен, по-скоро с вид на етиопец, отколкото на фригиец.

Този, който дръзко стърчеше сред другите, бе Асарак — къдрокос, с малки очи и продълговато лице, с най-обикновена уста — подозрителен тип, истински „езоп“, както лидийците, които не могат да произнасят нашето „т“, наричат на присмех етиопците. Този Езоп — тъй почнах да го наричам и аз — потупа сивата си фригийска овча кожа^[4] и викна:

— Роботърговецо, ще продадеш в Хиос или всички ни, или никого. Да продадеш всички — не можеш, защото тогава самосците ще ти отрежат главата. Значи, няма да продадеш в Хиос никого.

Гледаше ме така, сякаш не той, а аз бях робска гадина. И изтръгваше от фригийската си тръстика страшни звуци. През промеждутъците пееше:

Посейдоне бурлив, черен облак хвърли,

туй платно раздери, залива затвори!

Гръцки моряци, извийте платната,

вляво насочете кораба, братя!

Повиках моите соматофилаки^[5]. Заповядах им незабавно да натикат с камшиците си това дяволско куче в морето. Ала докато шестимата дръвници се въртяха още около мен и заплитаха в камшиците си железни шипове, откъм хиоската планина Зас изведнъж се зададоха с бясна скорост черни облаци.

Буря връхлетя платната. Корабът силно се люшна върху разярените вълни и ние се вкопчихме във въжата. Вече отминавахме входа на хиоския пристан.

От глъчката, от бученето на вятъра и на вълните се събуди дори корабният жрец. Пребледнял, той се измъкна, залитайки, от търбуха на кораба и като застана сред обилните пръски морска пяна, закрещя:

— Ти си разгневил Посейдон!

Хвърлих в разпененото море една драхма и възразих:

— Аз — не. Но навархът взе двеста драхми за нещо, което е против желанието на боговете. Върви и ги раздели с него, за да замлъкне Посейдон.

И докато гневът на Посейдон почна да се смирява, навархът все повече и повече се разяряваше.

II

Този не бе първият, но не остана и последният ми яд с Езоп.

При все това оставих го жив, за да не огорча гостоприемния домакин, който ми бе заръчал да се грижа за него, а именно търговеца на дървено масло Талес от Милет, участвувал във фригийския поход като военен доставчик на цар Алиат Лидийски и разказал за това тъй, както аз го разказвам тук.

 

 

Някога Фригия била богата, щастлива, могъща. Нейният цар Мидас притежавал най-голямото златно съкровище на света. Но тъй като дължала благосъстоянието си само на златото, а не на смелостта, на разума или на труда, страната имала навсякъде врагове.

Най-после лидийският цар Гигес нападнал страната, отнел й златото и оръжията, изклал всички военачалници и сановници и я присъединил към своето царство.

Едрите земевладелци се задължили да му предават три четвърти от пшеничната реколта. Всички зидари и строителни работници били изпратени в мраморните каменоломни на Хемон, отгдето ежегодно трябвало да се ломят по двеста мириада^[6] квадратни мраморни блока. Всички коне в страната били иззети, за да откарват с бързи кервани тия товари до столицата на Лидия. Тъй в Сарди израсли палати, храмове, кули и пететажни сгради, тъй градът станал трети по големина в света след Вавилон и Мемфис.

Талес, който бил там, когато през четвъртата година на четиридесет и третата Олимпиада Алиат се възкачил на лидийския престол, изброил тогава осемдесет храма и сто и двадесет кули. Главната улица наричали „Златната улица“. Тя блестяла от мъже с шлемове, нагиздени блудници и обковани с бронз каляски.

При извора на това богатство, в Хемон били изпратени седемдесет хиляди каменоделци, които работели от изгрев до залез-слънце; не знаели ни празник, ни делник. Отслабнели ли съвсем силите на някой от тях, той или загивал при работа в каменоломната, или под тежестта на камъните, които пренасял.

Един от тия каменоделци се казвал Капис. Имал жена, която наричал Ма — инак тя си нямала собствено име. Ма работела недалеч от фригийския окръжен град Аморион, при земевладелеца Диманд, на двеста и петдесет стадии^[7] южно от Хемон. Всъщност те можели да се виждат само нощем, и то само ако всеки от тях изминел по осем часа път. Въпреки това Ма заченала и богатият Диманд — бездетен в собствения си брак — се разгневил и заповядал веднага след раждането детето да бъде принесено в жертва на древния фригийски Зевс Сабазий. Но Ма успяла да му внуши, че детето е от него и той й разрешил да го запази, ако излезе момченце; излязло момченце.

Асарак израсъл пъргав, силен, хитър. Денем и нощем, зиме и лете прекарвал на открито и лицето му помургавяло. Взрял се в него богатият Диманд и почнал да ругае Ма:

— Това не е мой син!

Ма не можела да се смее вече — била се изтощила и застаряла преждевременно. Ала Диманд отново добил вяра в своите хълбоци. Прогонил законната си съпруга и в разрез с фригийските закони си взел по-млада, която след няколко години му родила дете; било момиче.

По-рано фригийците си имали свои собствени имена. Касандра била фригийка. Но междувременно станало модно да дават на децата елински имена. Ето защо Диманд нарекъл своята дъщеричка Родопис — розоликата. Косата й била руса и всичко в нея сияело: устата, бузките, очите. Опърничава била, биела всички дойки и слугини, не искала да играе с никое момиче; видела ли момчета, усмихвала се.

Тогава Диманд наредил Асарак да играе с Родопис. Момчето било почти с десет години по-голямо от нея. „Но може би — казвал си Диманд — то все пак е мой син и е толкова мургаво само защото е създадено в мрачна нощ.“

Асарак не играл дълго с Родопис. Наистина тя му харесвала, но струвало му се, че за него като момче е недостойно да играе с момичета.

Една нощ той избягал. Втурнал се да търси баща си. Цяла нощ вървял, много нощи вървял. Никога дотогава не предполагал, че земята е толкова голяма, не знаел, че било толкова трудно човек да намери баща си.

Вървял през бури, през хали, сред диви зверове. Имало във Фригия лъвове, имало тигри, змии и вълци. Каквото и да срещнел, всичко го гонело. Мъничък, треперещ скелет — тъй го намерил най-сетне един човек, който го познал по металическа гривна на ръката — преди двадесет години Капис бил подарил тази гривна на Ма.

Момчето останало при баща си, помагало му в работата; от нивите крадяло корени, от дърветата — плодове, а през това време, денем и нощем, Родопис буйствувала. Искала си обратно своята голяма играчка. Не ядяла нищо, не пиела нищо, поболяла се.

Диманд й купил друго момче; тя си искала предишното.

Наистина Диманд скоро научил къде е Асарак, но изминали две години, докато земевладелецът получил обратно своя роб срещу голям откуп.

През всичкото това време Родопис се намирала между живота и смъртта.

III

Нека тия, които ме слушат, не ми се сърдят, че описвам живота, а не историята, поради което само накратко се спирам върху прочутите събития, каквито има твърде много; от друга страна обаче аз се вдълбочавам преди всичко в ония характерни човешки черти, от които зависи продажната стойност на човека.

 

 

Щом си получила отново момчето — играчка, Родопис мигом разцъфнала. По онова време тя била седемгодишна и всъщност още не било редно да знае нещо за любовта. При все това тя си тананикала вече една песничка:

Сърцето ми люби и все пак не люби

ума си изгубих — ума си не губя… —

Докато майка й набила своето галено котенце, ала без всякаква полза; защото в края на краищата котенцето набило майка си; Диманд ги гледал и се смеел.

Седемнадесетгодишният Асарак стоял наблизо и се държал тъй, като че ли бил от камък. Скоро почнали да го смятат за неразделна част от дома на земевладелеца, а и Диманд го мислел за добър роб, тъй като Асарак никога не бил узнал какво значи свобода. В действителност обаче момчето все пак било поживяло свободно някой и друг ден.

Та всичко това станало само няколко години преди голямото фригийско въстание, което избухна през третата година на четиридесет и осмата Олимпиада. Аз нямах представа защо избухна то и изпитвах само голям яд, дето избухна, защото революциите носят вреда както на боговете, тъй и на търговците. Но колегата Талес, който си тика носа навсякъде, каза, че бунтът не бил предизвикан от боговете, а от мидийци и перси и ми го обясни по следния начин (на мен обаче не ми се вярва да е така):

Киаксар, царят на Мидия, не се чувствувал сигурен на престола си. Трябвало да отклони някак вниманието на своите бунтовно настроени конници, които преди това самият той бил настроил бунтовно. Мидия била — тъй казваше Талес — военна машина. Рожба на войната, която се нуждаела от нея, тази машина пораждала войни, от които се нуждаела самата тя. Ето защо Киаксар чисто и просто обявил с декрет извънредно положение в Мидия и бавно потеглил на запад, за да усмири бунтовния дух в западните провинции с бунтовния дух на своите конници.

Във Фригия запристигали бежанци и разказвали страхотии за врага, който се приближавал — бежанците винаги разправят страхотии. Чули тия разкази и работниците в Хемон. Никакъв враг не ги плашел. Всички врагове — тъй казвали те — сигурно са по-добри от нашите лидийски приятели. Капис например мислел за своята жена, с която бил изживял едва десетина любовни часа. Капис например мислел за своя отвлечен син. Капис например си казал, че в продължение на петдесет години не е живял истински дори и петдесет часа.

И тъй, докато мидийците все повече и повече се приближавали, каменоделците в Хемон се преброили и открили, че са двадесет хиляди невъоръжени срещу две хиляди въоръжени. Направили сметка, че един въоръжен би могъл да убие най-много трима невъоръжени, преди сам да бъде убит от четвъртия невъоръжен. И така каменоделците нападнали лидийската войска и я изклали до крак. След това обаче се пръснали, тъй като всеки от тях искал час по-скоро да намери семейството си.

Та това бил Фригийския бунт; толкова знаеше за него Талес. Аз пък знаех още, че като получил тая вест, цар Алиат прежълтял от яд. Цяла седмица го боляла жлъчката и повръщал зелени лиги. Жреците изследвали тия лиги и предсказали, че настъпват тревожни дни. Тогава Алиат още повече прежълтял от ярост. Скочил начаса от леглото, цяла нощ беснял из двореца си и пребивал от бой всеки, който имал нещастието да му се мерне пред очите. Това му подействувало целебно, той излязъл на стълбището пред градския си палат и извикал на събраните долу жители на Сарди, че сега походът започва и че няма да има шега! Досега се бил отнасял към фригийците като нежен татко. Те обаче му се отплатили с престъпна неблагодарност. И сега щял да смаже Фригия, щял да пощади само воловете и ония мъже, които намери пред ралата; защото дори тогава, когато бил най-жълт от яд, той не забравял, че му трябва пшеница.

Голяма войска била свикана, около десет мириади души. Осем мириади дали лидийците, по една — карийците и държавите от Йонийските острови. С обоза на йонийците отишъл в Сарди и Талес. Бил продал два корабни товара превъзходно дървено масло на снабдителя на лидийската войска. Но в Сарди нямали достатъчно кожени мехове за зехтин, а пък то се знае, че на война не можеш да тръгнеш с вази и с амфори; нямало как да пресипят дървеното масло. Тогава при Талес дошъл синът на Алиат, престолонаследникът Крез, и му обещал да заплати зехтина двойно по-скъпо, ако се съгласи да придружава три месеца царските войски. Талес се съгласил. Още било доста студено и сезонът не бил подходящ за търговия с дървено масло.

А в това време Капис се озовал близо до стопанството на Диманд. Бил заедно с двама свои приятели, останали вече без семейства и натоварени с оръжия, колкото могли да влачат. Приятелите си и оръжията Капис оставил в пиниевата горичка. Сетне се промъкнал до пещерата, гдето Ма от години вече живеела сама — нали синът й постоянно спял в дома на земевладелеца.

Било нощ. Любовна нощ — тяхната дванадесета или тринадесета любовна нощ — във всеки случай последната. На сутринта Ма и Капис се спогледали ужасени: две старчески, измъчени лица.

— Кой те докара до тоя хал? — викнала Ма, викнал Капис.

И Капис се втурнал обратно към своите приятели, към оръжията.

Ала там нямало вече оръжия; приятелите му представлявали мръсна кървава купчина. Диманд ги нападнал в гората, за да се сдобие с оръжие за себе си и за своите хора. Капис тръгнал по кървавите следи и те го завели до имението. Блъскал зидовете, по които нямало прозорци, хвърлял камъни по тях и над тях. Тогава върху стените се появили слугите и робите на Диманд, почнали да му се хилят, да го подиграват. Капис ги изгледал люто, викнал им:

— Търся сина си!

Ала на тях не се харесало, дето ги гледал люто, уплашили се от злия му поглед. Почнали да го замерят, почнали да плюят отгоре му, да пикаят отгоре му и никой не го слушал.

В този миг на Диманд хрумнало да нареди да засвирят пронизителните бойни флейти. Това е една мелодия от седем тона, при която всеки истински мъж подскача като боднат в ребрата. Бяс обхванал мъжете върху зида. Те почнали да танцуват със своите копия, да си играят със стрелите и раззинали широко уста.

Танцувал долу и Капис, вдигал камъни от полето, хвърлял ги наоколо си; никого не искал да удари, ала все пак ударил едного. Тогава те почнали да стрелят по него, по-скоро на шега, и дълго време не го улучвали. Сетне три стрели наведнъж се забили в Капис, кръвта му пръснала нагоре чак до стената.

Езоп стоял зад останалите — нему не били дали оръжие. Капка кръв паднала на ръката му, той подскочил и в същия миг познал в жалкия труп образа на баща си. Хвърлил се направо от стената, паднал долу, лазил, препъвал се, завлякъл се до мъртвеца. Надвесил се над баща си и го заоплаквал по фригийски с яростни, пронизителни викове. Тогава останалите — за да не гневят боговете — се махнали от стената.

В това време цар Алиат стигнал с лидийската войска до Мидеон, старата столица на Фригия, дето се намира прочутата гробница на Мидас. Зад него не съществувала вече никаква Фригия. Всичко, което не било камък, горяло; всичко, което било кръв, гниело. Още деветстотин стадии оставали до граничната река Халис, дето в Птерия се намирал най-източният лидийски гарнизон. Но Алиат вече тържествувал. Декламирал в базиликата на лидийския губернатор:

— Лидийският Зевс Нинойски ми повели да потегля в поход. Покрих фригийската страна с развалини, преследвах като диви зверове мъжете и жените й, завладях градовете й, разруших олтарите й. Хвърлих фригийските домове в пламъци, опустоших всички селища, разруших ги, превърнах ги в съсипни и пепел, наложих над всички тежкото иго на моето господство, за да мога над труповете им да принеса благодарствена жертва на моя повелител, лидийския Зевс Нинойски.

Одобрително замърморили зависимите князе и военачалниците. Единствен Талес се надигнал — тъй разказваше той — и запитал:

— По-беден ли искаш да станеш от тази война, или по богат?

А Алиат никак не обича да го заговарят, още по-малко да му задават въпроси. Той е такъв един навъсен и брадат човек. Готвел се вече да заповяда да отрежат едното ухо или част от носа на Талес, когато му дошло на ум за елинските помощни части, които не бивало да дразни.

Затова той заповядал на робите си да го погъделичкат, за да се засмее, и с тази усмивка на уста подигравателно казал:

— Как мога, търговецо на зехтин, да обеднея, когато разширявам царството си? Разширяването е най-важното.

Тогава се усмихнал и Талес, който нямал много високо мнение за лидийците, още по-ниско обаче за мидийците и за персите.

— Богатството на всички страни — той твърди, че бил казал тъй, а аз като роботърговец мога да се подпиша с чиста съвест под тия думи — е човекът. Унищожиш ли фригийците, ще обеднееш; зависи дали сега ще ги спечелиш, или ще ги изгубиш. Защото добрият съсед е по-евтин от лошия съсед или пък от никакъв съсед.

Зависимите князе възроптали, а стратезите се разкашляли; само младият престолонаследник Крез насърчително смигнал на Талес.

Алиат неспокойно се въртял насам-натам на трона си; накрая той заповядал на върховния жрец да принесе жертва на бога на войната.

Тозчас на площада пред двореца на наместника била издигната петметрова клада, на която поставили и вързали за коловете десетимата най-силни и най-красиви фригийски пленници. Тъй царят можел да вижда от своя престол лицата им.

След тържествената обща молитва на всички жреци десетимата най-добри стрелци забили горящите си стрели под самите крака на пленниците. Лумнали пламъци. Пленниците, които дотогава се държали мъжествено — почти като нас, елините — изгубили смелостта си и неистово закрещели. Пламналите им тела се гърчели.

Алиат замислено се взирал в лицата им. Защото лица те имали още. Ала къдриците им, намазани с балсам, вече пламвали и миризмата от изгорели коси се смесвала с уханието на свещените главни, които жреците бясно въртели във въздуха.

Всички в залата гледали с напрежение към Алиат. Той станал и обръщайки нагоре дясното си ухо, заявил, сякаш дочувал от небето онова, което произнасял:

— Отсега нататък ще щадя покорните фригийци.

Лидийските войски вече били достигнали източно от Аморион, за да продължат своите наказателни действия и в областта, дето било стопанството на Диманд. Сега те внезапно получили заповед да се върнат и се прегрупирали в походни отреди. Талес наблюдавал със задоволство това, защото — както ми каза — се нуждаел от фригийския пазар, който му се струвал по-сигурен от египетския.

И така, следвайки войската, той бавно се движел със своята кола по пътя за Птерия. Ала когато минавал край стопанството на Диманд, белята там вече била станала.

При тоя Диманд били минали и вестоносците от брега на Халис. Затова той знаел вече за похода на мидийци и перси. След като заели Понт и Пафлагония, те бавно напредвали към Халис. Царят на мидийците Киаксар и неговият персийски пълководец Камбуджия искали навярно само да запазят от нападения откъм юг важното пристанище Синопа. Диманд обаче бил убеден, че те възнамеряват да освободят Фригия и да я възстановят като самостоятелна държава.

Тъкмо тогава лидийските войски се отдръпнали с няколко стадии. И Диманд и хората му веднага закрещели:

— Големият обрат настъпи!

Те били може би стотина души с петдесет копия и двадесетина лъка — тъй ми ги описа Талес. При все това нападнали един отред лидийци и ги изклали почти пред очите на царя.

Естествено Алиат начаса отменил своята заповед за пощада; шепата хора около Диманд смазал лично той. Там, дето се намирало Димандовото стопанство, наредил да издълбаят на каменна плоча следното:

„ТУК, НА ВЪРХА НА ВЕЛИЧИЕТО СИ, ИЗБИХ ДВЕСТА ШЕСТДЕСЕТ И СЕДЕМ ДИВИ ФРИГИЙСКИ СВИНИ. ОБАГРИХ С КРЪВ ШОСЕТО МЕЖДУ ГАЛМА И СИНАДА“

Разбира се, те съвсем не били двеста шестдесет и седем, освен ако е броил и жените и децата.

От това клане в стопанството на Диманд се отървали само малцина.

В окрайнината на близката гора Езоп бил натрупал заедно с майка си клада дърва, за да изгори върху нея по фригийски обичай трупа на баща си; малката Родопис любопитно го проследила, защото нейните дойки й били казали, че мъртъвците възкръсват сред пламъците на огъня.

Талес наблюдавал безпомощно подновяването на кръвопролитията. И ето сега той забелязал момъка, който след няколко минути щял да стане жертва на лидийците, претърсващи околността.

— Тръгвай след ралото! — викнал му той. — Те избиват всеки, който не върви подир рало!

Ала пред ралото нямало волове. Те били побягнали с рев през полята. Тогава малката Родопис изскочила от скривалището си. Нали досега добичетата винаги й се били подчинявали, на нея, дъщерята на Диманд. Спуснала се след воловете, воловете търтили да бягат пред нея. Тя викала, ругаела, смеела се — и скоро изчезнала.

А лидийците вече дошли. Трима от техните хоплити^[8] се приближили към Езоп с големи, лъскави копия пред себе си. Той се опрял на ралото и дръзко казал:

— Нямате право да ми сторите нищо. Аз съм зад ралото. Това е царска дума!

Лидийците вдигнали копията си нагоре и почнали да се съвещават. Сетне единият от тях — чипонос, брадат и дебелобузест като фавн — рекъл:

— Царят каза „който върви след ралото“. Ти не вървиш, а стоиш. Следователно можем да те убием.

И запристъпвали към него, озъбени и с олюляващи се задници, докато почнало да се чува нещо като бойна песен, не знам обаче откъде:

Чужденецо, умри! Без душа остани!

Земьо, паст разтвори! Тоя труп погълни!

Талес наблюдавал всичко това от колата си и — както ми каза — допаднала му смелостта на младия, невъоръжен момък, който не бягал, не се молел, не треперел, а просто стоял така, както природата го била създала на земята. Сега вече не можела да го спаси никаква царска дума. Ето защо Талес сграбчил Езоп за жилавата му къса, къдрава коса и го изтеглил в колата при себе си. Момъкът се опъвал, сочел към гората, дето била майка му, викал към нея, ала пращенето на пламъците пречело на старицата да го чуе.

Лидийците размахали копията си около колата. Талес се изсмял:

— Исках само да видя колко ви стига умът. Та това е моето момче, което си водя от Милет!

Тогава тримата мъже се втурнали със своите копия към горската клада, за да убият старата Ма. А Талес заповядал на коларя да шибне конете и се понесъл с Езоп към реката Халис.

IV

От всички богове, познати нам, мидийците почитат само слънцето; на него принасят в жертва коне, и то защото на най-бързия бог трябвало да се принася в жертва най-бързото същество.

Талес знаел това. В колата си той имал една черна дървена плоча, на която всеки ден отбелязвал с тебешир съвсем точно пътищата на слънцето и на луната.

Езоп смаяно го гледал. Не знаел още, че ръцете могат да изобразяват онова, което главата вижда, чува, чувствува или мисли. Опипвайки любопитно тебешира, той запитал:

— Господарю, кой прави кръговете — ръката ти или тебеширът?

Талес неволно се усмихнал.

— Ръката ми естествено.

— А защо ти е тогава тебеширът?

— Ръката оформя кръговете, тебеширът ги прави видими. Човекът е нещо много преходно. Затова той винаги си служи с второ нещо, та да направи трайно онова, което е създал.

— Но щом като върши нещо, значи, тебеширът не може да е мъртъв!

— Нищо не е мъртво, всичко е живо.

Това е впрочем една от мъдростите, които Талес обича. При тия думи той извадил от своя сандък тежко, сиво парче метал и обяснил:

— Това тук е магнитен камък. А онова там — моят колар. Каква е разликата между тия две души?

— Никаква — рекъл Езоп. — Нали коларят е роб?

— Той беше роб — рекъл Талес и строго погледнал Езоп.

— Тогава, значи, той има душа — облекчено казал Езоп.

— И ти имаш душа — заявил Талес (макар че аз не мога да го разбера напълно, пък и никой не би ми заплатил повече заради душата).

— А сега внимавай! — продължил Талес, взел второ парче желязо и го сложил на масата.

Сетне започнал да движи магнита пред и над желязото. Желязото трепнало, заподскачало като риба, в края на краищата се стрелнало към магнита и здраво се вкопчило в него.

Езоп гледал със страхопочитание внушителния мъж — защото нашият Талес е такъв и има големи кафяви очи; сетне момъкът коленичил и прошепнал:

— Господарю, край теб трябва да има някой бог.

Талес добродушно се засмял и тук аз записвам онова, което казал, защото звучи набожно, но страхувам се, че не е имал намерение да го каже толкова набожно:

— Не само един бог, моето момче, много богове. Всичко е пълно с богове, както казваше баща ми Хексамис, като споменуваше отечеството си Кария.

Сега естествено никой не разправя, че произхожда от Кария, защото карийците са доста нечистоплътен народ, бедни са и имат чипи носове като силени^[9]. Ето защо Езоп се учудил как така един благосъстоятелен и уважаван човек може да казва, че произхожда от презиран и поробен народ, който на всичко отгоре — също като фригийския — бил ограбван от лидийците. И запитал:

— Тогава защо помагаш на лидийците?

Талес му обяснил:

— За мен не е важно да бъда против лидийците, а да бъда на страната на елините, защото произхождам по майчина линия от тях. Лидийците ще бъдат погълнати от елините. Обаче мидийци и перси, които напредват сега към Халис, са страшен враг за всичко елинско. Те са жестоки, безсърдечни, отмъстителни, мразят хората. Те са варвари.

— А нима твоите кръгове принасят вреда на персите?

— Слушай внимателно. Окръжностите, изписани с по-дебели черти, показват откъде е минало слънцето, а тънките линии сочат лунния път. Мерил съм ги съвсем точно, ден след ден, от три седмици насам. Какво забелязваш?

— Те все повече се приближават.

— Това не е нищо особено, защото става всеки месец. Я погледни по-хубаво, няма ли този път да се срещнат?

Езоп премерил с пръсти и Талес с радост забелязал, че момчето било сръчно и схватливо.

— Ще се срещнат след два дни — рекъл момъкът.

— И какво ще стане тогава?

Изведнъж Езоп прозрял нещо ужасно. Закрил неволно лице с продраната си овча кожа и произнесъл на пресекулки:

— Луната ще погълне слънцето.

Талес го успокоил:

— Когато съм се родил аз, се е случило същото. По онова време бил жив още онзи Архилох^[10], който убивал хора със стиховете си. Той видял онова, което ти ще видиш вдругиден без да се уплашиш така, както се е уплашил той.

Нищо странно, нищо чудно няма в тоя свят за мен!

Таи кой ли би се чудил, след като през светъл ден

и сред знойно, ярко пладне, без поличба или знак

Зевс изсипа над земята непрогледен, черен мрак?

Слънцето изчезна мигом. Ужас всички облада.

Търсят всички оттогава смисълът във глупостта.

Гроб във раждането виждат; кой ли би се удивил,

ако зърне как делфини хрупат горските треви,

или чуе сред вълните мощно да тръби елен,

заменил полята тучни с морския простор солен?

Но какво ще правим, братя, ако тъй върви света? —

Ще се храним със отрова, ще обичаме смъртта.

Езоп зяпнал с уста. Опитал се да изговаря едновременно с Талес думите, които той декламирал. Когато Талес свършил, момъкът можал да произнесе само едно:

— Пак!

А Талес се усмихнал; той обичал деца. Принудил се да каже стихотворението пет пъти, след това Езоп го издекламирал тъй, сякаш било негово собствено. Сетне плахо запитал:

— Този Архилох… бог ли е бил? Или пък полубог? Или цар?

Талес обича да обяснява, та обяснил и за Архилох:

— Той е бил злобен и умеел да съчинява стихове; никой в Милет не го обичал. По онова време дошъл при нас, защото трябвало да напусне родината си Парос. Там някакъв собственик на каменоломна на име Ликамб бил обещал на Архилох дъщеря си. Ала тя, Необула, не искала за съпруг поет. И тъй, Ликамб се отрекъл от обещанието си и цял Парос злорадствувал над позора на Архилох. Той обаче измислил ново стихосложение, което накуцвало като някой сакат с дървен крак. Излязъл с новите си стихове на агората^[11] и ден след ден пеел против бащата и дъщерята. Цял Парос слушал песните му. Стиховете звучали толкова ново, толкова хубаво; страшно било, каквото се казвало в тях. Ликамб не издържал. Отишъл, обесил дъщеря си, обесил и себе си.

Езоп се взирал в устните му; имал само едно желание — да чуе още и същевременно се страхувал да слуша повече.

— Ужасни са твоите поети — промълвил той. — Боговете не е бивало да отдават на хората изкуството да пишат стихове. И защо ни са изобщо стиховете? Стиховете, струва ми се, са твърде трудни за нас.

Сега вече и двамата били удивени: Езоп — от поезията, а Талес — от Езоп. И тогава моят колега, търговецът на дървено масло, успокоил момъка, погалил го. Та нали буйните варварски пориви, с които се отличавал той, били опасни в чужда, враждебна страна.

Никой дотогава не бил галил Езоп. Думите го наранили до дъното на душата, а ръката го изцерила до дъното на душата. Тъй си обяснил Талес въпроса на момъка, докато той, облян в сълзи, започнал да му целува десницата:

— Но защо не могат и поетите да помагат?

— Помагат, разбира се — ту на един, ту на друг.

Талес трябвало да се заеме пак със своите пресмятания. Ала момъкът бил прекалено възбуден, не можел да мълчи.

— Твоите стихове не помагат! Поетите би трябвало да носят радост!

Талес вдигнал глава само за миг и без да престава да пише цифрите си, казал:

— Имаше един поет, казваше се Терпандър, а то ще рече „този, който носи радост на хората“; от него остана само името му и нито един стих.

Езоп тежко въздъхнал, а Талес продължил да го утешава:

— По-късно ще разбереш Архилох. Засега е достатъчно да запомниш само едно негово стихотворение. То е най-краткото и затова най-умното, което е написал; ето го:

Много знае лисицата, таралежът — само едно: най-важното.

Сега Езоп най-сетне разбрал, че за Талес е по-важно слънчевото затъмнение, отколкото поетите, и млъкнал.

Извил се по-студен вятър. На следния ден — а той бил седмият през последната третина на месец Таргелион^[12] — съзрели на север заснежени планински вериги. Сиво-синкавият цвят на ниските хълмове, разположени на североизток, свидетелствувал за изпаренията на някаква река.

Колата на Талес се движела по-бавно. Вляво, съвсем далечни и дребни, зърнали кулите на Птерия. Вдясно към небето се издигали стълбове дим — дебели, тлъсти, лакоми: там станували войските на мидийци и перси. Може би отсам реката имало прехвърлени вражески разузнавателни отреди? Във всеки случай по-благоразумно било да потърсят отново връзка с лидийската войска, която от непредпазливост били изгубили. И така, пред самата Птерия те се приближили отново към предните отреди.

Начело, както винаги вървели йонийците. Това били нашите момци, бодри, с лица, грейнали от мъжество и от жажда за смели подвизи. Очите им блестели като бронз, шлемовете им лъщели като хиляди слънца. Обучени били от спартански стратези; от тях знаели и маршовите песни, с които петдесет години преди това куцият учител Тиртей^[13] приучил спартанците към правилата на военното обучение. Напред вървял запевач, който продължително и силно извиквал първия тон на строфата; останалите подхващали с поривиста радост песента:

Напред, синове на града край Еврота, напред, синове на геройска страна!

Със щит във левицата браним гърдите, със меч във десницата бием вразите,

пламти в нас животът — победи и слава печелим за нашта държава!

Наистина те не били спартанци и едва ли обичали навъсения, строг град в далечния запад. Ала тия песни се пеели леко; че нали все пак ги бил писал йониец. Тъй марширували те, бързо и бодро — цветуща младеж, няма друга такава в Азия. И толкова умели били в маршировката и в маневрирането, че докато да ги видят, вече изчезнали сред покритата с храсталаци вълниста местност, макар Талес все още да чувал тихия отзвук на песните им.

След тях вървели царските отреди на сардийците, нали си ги знаем — ниски, набити мъже, шумни и недодялани, истински отломъци от просто желязо, накачулени с чудовищни, жестоки, но не много ефикасни оръжия. Талес разправяше, че не видял нито очите, нито лицата им; между пролуките в железните шлемове на някои от тях се подавали краищата на черни бради. Те вдигали шум там, дето трябвало да кротуват, пъчели се там, дето трябвало да остават незабелязани, и дори когато спели, унищожавали всичко, което попадало под задниците им.

Сега стратегът Атис, който заедно с престолонаследника Крез предвождал Алиатовите войски, видял на каква беля налетели. Пред тях, на цели двадесет стадии покрай източния бряг на реката, се виждали неприятелските станове. Знамената потвърждавали донесенията на бегълците от кападокийската войска; към Киаксар се били присъединили вече върховният персийски пълководец Камбуджия и още малолетният му син Куруш; зависимият цар Мурсилис Кападокийски; владетелят на Киликия; Сиенезис; едно вавилонско поделение, водено от военачалника Лабинет. Срещу Алиат стояла силна, мощна, модерно въоръжена войска. Наистина той бил принесъл щедри жертви на боговете и предзнаменованията — тъй поне твърдели жреците — били благоприятни; при все това, когато обсъждал със сина си положението старият цар напълнил гащите.

Талес също бил там; целият съвет на пълководците се бил изкачил на хълма Агара, южно от Птерия, отдето можели да наблюдават добре всички неприятелски станове. Реката, широка около един стадий и по друго време плитка в по-голямата си част и прорязана от пясъчни наноси, бучала стихийно под тях; пролетта настъпила много късно и сега водата от разтопените снегове бушувала и клокочела.

Крез държал нашата, елинската страна, пък и нали е възпитаван на нашия език, осмелил се да повъзрази малко на стареца.

— Трябваше, височайши татко — чул го да казва Талес, — най-напред да запиташ Делфийския оракул, а след това да принасяш с нашите жреци скъпи жертви. Делфи е добре осведомен, разполага с най-умни жреци, с най-бързи кораби и с най-много пари.

Царят изръмжал недоволно:

— Какво да правя? Тук не е Делфи.

— Използувай тогава втората, не по-лоша възможност: питай Талес.

Алиат дълго се противил. Стратези, жреци, сановници говорели безредно един през друг. Ала всички стигали само до две възможности: да се бият или да отстъпят. Никой не проявявал голяма склонност към преговори. Често се случвало мидийците да се държат неизискано към парламентьорите. Изпратиш цял парламентьор, а пък получиш обратно само главата му; останалото изяждали на закуска.

Най-сетне вечерта — бил двадесет и седмият ден на Таргелион — Алиат наредил да извикат Талес.

Талес казал:

— Царю, ти ще се биеш малко, но ще спечелиш голяма победа. Изпрати вестоносец при Киаксар и му кажи: „Твоят господар е слънцето. Но моят господар е по-голям от твоя. Утре, точно по пладне, той ще изяде твоето слънце. По пладне ще настъпи пълен мрак и войската ти ще побегне. Но ако ти сключиш мир с лидийците и признаеш реката Халие за вечна граница между нашите царства, мракът ще се разсее отново.“

В първия миг Алиат погледнал своя съветник тъй, както се гледа побъркан човек. Защото той знаел наистина, че от време на време някакъв небесен бог сграбчва в ръцете си слънцето и го пуска отново само след много молитви и след страшни часове, изпълнени с ужас; но че някой смъртен, и при това дори не жрец, а търговец на дървено масло, е в състояние да предскаже такова нещо, било и си останало за него необяснимо, макар че Талес се опитал да му го разясни с белия си тебешир на черната дъска. На един цар обаче не подобава да признае, че не разбира нещо; и тъй, Алиат решил да покаже, че разбира и да се довери. Той заповядал да се напишат на елински, лидийски и персийски словата на Талес и да се предадат на Киаксар от един помилван пленник сутринта на двадесет и осмия ден на Таргелион.

А дотогава Киаксар не бързал. Той знаел своята сила и знаел безсилието на Алиат. Времето — мислел си навярно той — може само да направи персите по-силни, а лидийците — по-слаби. И сега, като получил посланието на Талес, сто и петнадесетте пълководци отвъд реката прихнали до един да се смеят — смехът им ехтял до другия бряг. И те продължавали да се смеят още, когато първите мъже и коне от лидийска страна преплували Халис. И продължавали да се пулят още, когато първите оръжия звънко се ударили едно в друго и когато стрелите засъскали и ранените закрещели от болка.

С настъпването на единадесетия час слънцето изведнъж почнало да избледнява. Заглъхнала песента на птиците. Петлите уплашено викали кокошките да се приберат в кокошарниците. Вълци, елени, рисове, черни пантери наизскачали от горите и се гледали с разширени очи.

След това всичко се развило с главоломна бързина. Някаква огромна сянка се задала от изток. Разтреперили се дори и нашите, елините, макар да били предупредени какво ще стане. Никой никога в живота си не бил виждал такъв мрак. А мидийци, перси, кападокийци, киликийци и вавилонци надали рев, захвърлили оръжията и побягнали като обезумели сред тая полунощ, настъпила по пладне.

V

Мнозина, които по-рано бяха велики, сега станаха незначителни, а великите по мое време са били незначителни по-рано. Затова се присъединявам към онези, които твърдят, че не съществува човешко щастие и величие, и намирам за по-благоразумно винаги да се има предвид както щастието, тъй и нещастието.

 

 

За Алиат например това било голямо щастие. А пък за фригийците — голямо нещастие. Придружаван от десет ескадрона конници, яхнали бели жребци, Алиат се отправил с развети знамена към Сарди. Лидийските стратези, които го следвали и били опустошили вече едната половина от Фригия, трябвало сега да предоставят за грабеж и другата половина. Началниците на войсковото снабдяване били предвидили, че ще има значителни загуби в хора. Според техните снабдителни списъци съществувала още само половината лидийска войска. А ето че героите, които те смятали мъртви, сега идвали живи при техните обозни коли и крещели, че искат ечемик, хляб и вино кой можел да остави гладна една такава победоносна армия? Фригия трябвало да плаща сметката.

Като река от пламъци се носела лидийската войска от Птерия към Ниное. Фригия била опустошена; сега тя наистина оправдавала името си — Изсушената. Талес естествено си имал неприятности с младия фригиец. Езоп не искал да чуе вече никакви утешения.

— Ти помогна на тия зверове! — било единственото, което успял да каже той.

Талес можел да му обещава надълго и нашироко каквото си ще, да му разправя, че престолонаследникът Крез щял да оправи всичко; Езоп хапел устни, впивал мръсни нокти в дланите си и мълчал.

Когато стигнали близо до Аморион, той ненадейно скочил от колата. Напразно викал след него Талес, напразно го гонил. Езоп изчезнал в горите. Талес съжалявал, че няма да може да помага повече на момъка — и тъкмо затова ми разказа цялата история, — но трябвало да бърза. Чакали го три триери с дървено масло, предназначени за Египет.

А Езоп потърсил най-напред мястото, дето против волята си трябвало да изостави своята майка и трупа на баща си, но го очаквала изненада; вместо пръснати и оглозгани от вълците кости той намерил там два гроба — малки каменни пирамидки, издигнати по фригийски обичай, а до тях — амфора; дори вино имало в нея. Значи, някой от стопанството на Диманд бил жив.

Естествено цялата страна гъмжала от войници, отдадени на грабеж; лидийците съвсем не бързали да се върнат в родината си, дето в най-добрия случай ги чакали нови военни учения и нови походи. Освен това по цялата страна все още скитал безстопанствен добитък, имало и дивеч, а някои колиби не били ограбени съвсем.

Ето защо Езоп продължил да се промъква предпазливо по-нататък, като търсел следи от огън и дим. Един ден открил каквото търсел: на Даскилската планина се издигал тъничък, сребрист стълбец дим. Това можели да бъдат само бежанци, защото лидийците палели своите огньове дръзко и неприкрито, насред поляните.

Ала Езоп не бил единственият, който забелязал тоя огън. Скоро чул пронизителни крясъци откъм планината. Нещо — звяр или човек — тичало с бясна скорост насреща му през гората от високостеблени дървета. Тъкмо когато го познал — той бил един от неговите приятели — роби — и стрелата вече изсъскала. С изцъклени очи, с неистовия писък на сърна, умираща в примка, със силно бликнала от гърдите кръв, улученият паднал върху приклекналия Езоп, покрил го цял.

Задъхани от жажда да убиват, двамата преследвачи бързо отминали. Те имали по-добра цел. Гонели някакво десетгодишно момиче.

Езоп бил бърз и пъргав, познавал всяка дупка, всеки храст по тия места. Изскочил светкавично изпод мъртвеца, стрелнал се с големи скокове през поляната, хванал малкото, онемяло от ужас момиче, метнал го на рамо, побягнал, сменяйки често посоката, и скочил сред най-гъстите шубраци.

Скочил точно пред третия лидиец. Той бил някакъв дребен началник, плячката се полагала нему, бил изкрещял вече на другите двама да се връщат. И сега той ударил Езоп с тъпия си меч през гръбнака. Момъкът се строполил на земята.

Лидиецът сграбчил припадналото дете. Цял потънал в кръв, Езоп лежал сгърчен в една малка яма, покрита с мъх. Лидиецът го оставил да си лежи. Достатъчно мъртъвци се валяли наоколо. Похитителят си тръгнал с Родопис; тя била хубава, може би щял да успее да я продаде.

По онова време във Фригия най-добре от всички били вълците. А струва ми се, че и сивите лисици не живеели зле. Недоволни били само лъвовете — те не ядат мърша; и затова били принудени да дебнат кравите, които жално мучали и триели втвърдените си вимета в стъблата на дърветата.

Езоп нямал и понятие за това. Лежал върху влажния, топъл мъх, гръбнакът му бил счупен, заобикаляли го само неясен здрач и силна воня. Защото наблизо гниел някой от неговите братя — роби.

Вълчите глутници се нахвърлили най-напред върху прясното месо и оглозгали тежко ранените. Сетне, като видели, че лисиците се присламчват към труповете, погнали тая шарена паплач и изкормили от полуразложените трупове сърцата, а също и дробовете и бъбреците. Нали са горските стражи — те вършели това не толкова от глад, колкото от чувство за дълг.

Между тях имало и една застаряла вълчица — добродушна, защото била сита, и почитана, защото била майка на четири малки вълчета. Тя си търсела спокойно леговище. И ямата, обрасла с мъх, още по-удобна затова, че в нея лежал Езоп, се сторила на вълчицата много подходяща. Денем мъхът бил хладен, а нощем Езоп все пак бил донякъде топъл. Преситена на човешко месо, тя не проявявала особено голям интерес към момъка; освен дето близостта му й била приятна. Защото миризмата на човека — жив или мъртъв — винаги е приятна за вълка. Тъй неподвижният гръб на неподвижния Езоп се превърнал в любимо леговище за вълчицата.

Бавно се съвземал Езоп, не помръдвал, а и не чувствувал нищо, само виждал. Виждал вълците да пируват край труповете, виждал алчните лисици, виждал плъхове и невестулки, които го подушвали, а сетне, погнусени от това, че е жив, се шмугвали в гъсталака. Виждал как сърни и елени плахо си пробивали път през храстите и с огромни скокове побягвали през гората. Виждал самотните лъвове, негодуващи все повече и повече, загдето се разхищавала толкова много плът, представляваща инак отлична храна за тях:

И постоянно виждал вълчицата, която идвала при него; отначало изпитвал ужас, смятал я за враг, за чудовище, създадено на тоя свят единствено за да изяде него, беззащитния; сетне почнал да гледа на нея с тъпо безразличие; и още по-късно — да я чувствува близка. Накрая почнал мислено да призовава животното. Защото топлината на едрото вълчо тяло му се отразявала благотворно — като храна, като лек. Когато грамадното животно легнело до него; от космите на вълчата му козина, която отчасти покривала измършавелия гръб на Езоп, нагоре и надолу по гръбнака му минавал някакъв приятен гъдел.

Тъй лежал той — сред гората, сред дивите зверове, изложен на вятъра. Никому не можал да каже колко време лежал така. Защото той не бил човек в истинския смисъл на думата, числял се към най-долната прослойка от този вид; бил от ония, които до корема си живеят свой собствен живот, а оттам нагоре само наприличват на хора, за да могат да служат на по-високопоставените.

Дотогава той познавал само земята и камъните, сега опознал всичко, което е неразривно свързано със земята и с камъните — змиите, мишките, жабите, щурците, невестулките, таралежите, мухите, мравките. Той лежал сред тях, никое животно не се плашело от него, никое животно не го нападало. Змии пълзели по шията му, докосвали го с език, изсъсквали нещо неразбираемо и пак изчезвали. Гущери разговаряли с малки зелени жаби, катерички — с мишки; нощем чувал зловещия плясък от крилете на кукумявката, когато плашела пойните птици и крадяла яйцата им. Това бил — тъй мислел той, пък и какво ли ще мисли такъв като него — истинският живот.

Ала сред този истински живот Езоп все повече губел истинския си образ; защото били изтекли най-малко две седмици, откакто не бил ял и не бил пил нищо. Тогава по едно горещо пладне през гората минали войници от пръснатите военни части — двама хоплити от Самос, тежковъоръжени и изгорели от жегата. Търсели боровинки, сочни листа, млади връхчета от клоните на дърветата. И се натъкнали на неподвижния Езоп. Преобърнали го, а той едва смогнал да изпъшка.

— Да го доубием, за да не се мъчи — казал по-младият, — докато го отнесем в тая жега до най-близкия стан, ще пукне в ръцете ни.

По-възрастният поклатил отрицателно глава:

— Виж го хубаво, той ни разбра какво говорим. Може да е елин. Ще го пренесем нощес, тогава няма да умре.

И така, с много усилия, те примъкнали момъка, без да подозират дори, че той бил само някакъв си жалък фригийски роб. Стигнали най-сетне до стана на самосците край Синада и предали ранения на стратега Еак. Той ужасно ругал, защото не познавал изобщо момъка. Ала двамината не искали да пропадне трудът им и твърдели, че техният човек бил от обоза. Знаели, че Еак по начало не поглеждал хората от обоза.

Тъй Езоп попаднал в голямата болнична кола, измили го, превързали го, нахранили го. Проговорил, разбирал елински; когато го попитали, казал „да“.

Безкрайно дълго и много славно било възвръщането му към живота. В края на краищата Езоп стигнал дотам, че можел пак да се движи, да става, да върви. Само в гръбнака му останала някаква странна слабост. Другите му се смеели: изглеждал ту строен, ту гърбав. Тогава той почнал сам да играе ролята на шут — премятал се като черно джудже сред редиците на хоплитите, а бронзовите гиганти се превивали от смях. И когато пристигнали заедно с него на учебния плац под Тмолос край град Сарди, той бил спечелил любовта на всички.

Тъкмо тогава Еак го потърсил — трябвали му още неколцина пленници за голямото жертвоприношение по случай победата, определено да стане в деня на откриването на есенните Дионисии. Ала хоплитите не искали и да чуят. Те заудряли със своите мечове по щитовете си и викали гръмко:

— Стратего, той е наш!

VI

Описва ли някой най-древните времена и най-далечните страни, обикновено казва: „Странно и чудновато е онова време“. Или: „Онази страна е населена с поети и баснописци“. А пък както излиза от по-нататъшната съдба на Езоп, дори и в наше време и в нашите страни липсва каквато и да било положителност и достоверност.

 

 

Когато на първия ден на месец Хекатомбейон^[14] пристигнах в Сарди, цялата столица миришеше на печено човешко месо. Аз почитам всички богове, особено когато се намирам сред открито море, дето никога не знаеш през владението на кой бог тъкмо минаваш. Но все пак, струва ми се, че най-изтънчени носове имат боговете на елините, защото и най-красивата девица не може да мирише на кладата тъй, както мирише печеният вол на шиша. Защо тогава да се принасят в жертва хора? В това отношение ние, роботърговците, сме напълно единодушни с нашите велики богове.

Високо над Сарди се издига покритият с лозя Тмолос, чийто връх е увенчан с ярко белеещия се храм на Кибела — втората по големина сграда в цялото царство. Натам се изкачваха сега запъхтени всички сардийци, за да гледат как ще бъдат изклани тържествено още сто фригийски пленници.

Аз също така се изкачвах задъхан нататък и — наред с почитта, която се полага на тамошните богове — се ядосвах на тия церемонии. Само един богат народ като лидийския може да си позволи такова разхищение. Жертвите бяха все красиви, едри, внушителни момци, виждаше се великолепното им телосложение, защото преди жертвоприношението ги събличаха голи; и умираха, както подобава. А пък за всеки от тия момци аз бях готов да сложа на масата в храма цели пет мини и при все това щях да спечеля добре от сделката.

Тъй щеше да продължи още десет дни — те имаха над две хиляди пленници. След жертвоприношението жреците излязоха отпред на стъпалата пред храма, размахаха окървавените си ръце към ликуващия народ и закрещяха, че Кибела приела жертвите благосклонно. Сетне сардийците нададоха такъв рев, че едва не се задушиха от него, а разголените бедра на жените — защото всички вдигаха нагоре тънките си хитони — се измокриха и вонеше като при лов на херинги сетне всички се нахвърлиха едни върху други, по-дебелите се задържаха отгоре, и вкопчани така едни в други се свлякоха по стръмния склон към поляната, дето ставаха празненствата. Там ядоха и пиха и цяла нощ създаваха поколение; защото Алиат бе наредил да не се похваща никаква работа в продължение на десет дни.

Аз не съм мекушав, но съм роботърговец; и казвам — от живия човек може да се спечели повече, отколкото от мъртвия. Бях дошъл в Сарди, защото още преди три месеца в Хиос се беше разчуло, че от тази война ще има много пленници и че ще може да се закупят, тъй като престолонаследникът Крез казал пред хиоските производители и пред едрите земевладелци, че бил против жертвоприношението на хора. Сега трябваше да гледам с очите си как старият Алиат не дава пет пари за онова, което бе казал Крез, и как по тая причина изобщо не можеше да става и дума ние, роботърговците, да сключим някаква сделка.

Всъщност аз произхождам от грънчарски род и бях доставил на търговеца на зехтин Талес амфорите за дървено масло, в които то никога не гранясва. Имах работници — преселници, които работеха при мен, а като всеки друг имах и неколцина роби, каквито обикновено човек можеше да купи евтино през есента от пиратите. Нямаше много войни, а пък където ставаха войни, нямаше пленници.

Тъй беше, докато се появиха първите големи кораби, за които бяха необходими извънредно много гребци. Тъй беше, докато се появиха новите високи сгради, за които бяха необходими строителни работници. Тъй беше, докато се почна производството на повече стоки, за което бяха необходими множество търпеливи, покорни работници. Тъй беше, докато откриха железните находища в планините на Хиос, Лезбос и Самос, за които бяха необходими рудничари. Но не можеше повече така.

Самата нужда от роби не превръщаше още търговията с роби в реална сделка и почти всички смели пионери в полето на роботърговията заплатиха своя идеализъм с това, че сами се превърнаха в роби. Тъй като робите естествено не са истински хора, но — кой знае защо — мислят почти като нас, хората, ето защо гребците, оковани на своите пейки на тиерите^[15], предпочитаха да бягат в горите; ето защо робите — работници и онези от мините и от високите строежи предпочитаха да бягат в земеделските стопанства. А земевладелците от своя страна не ги връщаха, защото всеки се нуждаеше от работна ръка.

Това бе само едно от множеството противоречия. Защото и брашното поскъпваше все повече и повече, пък и от смокините можеше да бере само собственикът на смокиновите храсти, така че всъщност всеки, който искаше да яде нещо, трябваше да го заплаща; но с какво? Парите все още не бяха много познати, нито пък много обичани.

Голям брой недоволници имаше по онова време из островите и те не получаваха нищо, освен удари и ритници. Само на едного, на име Никий, хрумна една идея. Той купи тия недоволници, които не можеха да си купят нищо, и завладя с тях главната административна сграда в Хиос. Сетне се нарече с една фригийска дума, „тиран“, което значи „господар на кулата“; и поради това предишните господари, благородните геомори, се намериха в подземните тъмници.

Този Никий създаде два закона, нови за Йония. Първо, отне привилегиите на аристократите и си ги присвои. Аристократите трябваше да положат пред него клетва за вярност и да обещаят, че ще му доставят годишно хиляда крини пшеница. И, второ, създаде закона за робите. От негово време и чрез него робският труд престана да бъде частна семейна работа, а попадна под държавен надзор. Всички роби бяха зачислени в списъци, никой нямаше право да освобождава роб, никой нямаше право да обявява свободен човек за роб заради дългове.

Никий установи твърди норми за робския труд, определи твърди такси за тялото, за ръката, за пръста и стори същото и по отношение на робините. В това аз веднага видях предпоставка за добра търговия. Ето защо оставих работилницата за амфори изцяло на моя брат и се отдадох на търговия с роби.

Наистина търговецът на дървено масло Талес доста руга, когато му направих първата си оферта, а и корабопритежателят Анаксимандър отказваше отначало да ми даде под наем кораби. Но аз им рекох:

— Какво искате вие? Да не би да предпочитате жертвоприношенията на хора или кръвопролитните битки? Търговията с роби помага за разпространението на човечността. И освен това способствува за благосъстоянието на страната. Кой би могъл да строи храмове, огромни като египетските, ако не разполага с роби? Кой ще издигне вълноломи, здрави и широки като тия пред Тир и Сидон, ако не разполага с роби? Кой ще изкове оръжия, за да защищава нашата свобода, ако не разполага с роби? Нима не е истина, че свободата на един винаги се изкупва с робията на други?

Те двамата имаха съвсем друга логика и затова и двамата ме изхвърлиха и едва по-късно, когато търговията с роби се превърна в цветущо занятие, си възстанових отново правото да пия с тях вино и да се ползувам от гостоприемството им. Но тогава вече всеки знаеше, че само благодарение на мен Хиос бе станал център на търговията с роби. Моята търговия чисто и просто се беше превърнала в стопанска необходимост. И нямаше вече полза от това, че другите — например отвъд, в Атина — направиха архонт някой си Солон, за да напише върху дървени табли закони, въз основата на които отсега нататък никой не бивало да се продава в робство заради дълговете си.

В продължение на седем години цар Алиат идваше с войските си при нас сред нивите на Милет тъкмо когато житото добиваше медночервен цвят, ожънваше го и го откарваше в царството си. Тъй той прибираше данъците, които му дължаха едрите земевладелци, от дребните селяни, които и без това бяха задължени да предават пет шестини от своята пшеница. Видях веднъж един такъв човек. Беше овършал и тъкмо тогава бе дошъл арендаторът и беше „делил“. На едната страна се виждаше огромен куп, определен за господаря, на другата — малка купчинка за селянина. Той стоеше там, опрял брадичка върху дръжката на лопатата си, и поглеждаше ту купчинката, ту дванадесетте си деца. Очите му горяха. През първата година можеше да прави дългове, през втората — да продаде децата си, на третата — себе си. Тъй стоят нещата с търговията на роби.

Може би Солон го бива да съчинява хубави стихове; но да забрани търговията с роби — не може. Солон може да заявява, че не иска да става тиранин; но да забрани тиранията — не може. Защото народът отначало помага на тираните, тъй като им вярва, и те заедно прогонват аристократите от страната. Но сетне, като поделят нивите им и тиранът получи най-голям дял, а мнозинството — нищо, тогава вече всеки забравя предишните си обещания. Меланхрос стана тиран на Лезбос и ми изпрати вест: „Трябват ми роби“. Тразибул стана тиран на Милет и закрещя: „Трябват ми роби“. Никий и без това винаги си крещеше. Търсенето нарасна дори в Самос, дето старите аристократи си останаха на власт. Днес бих могъл да продам десет пъти повече роби, отколкото съм в състояние да купя.

И тъй, аз се разтичах навсякъде из Сарди — ходих в двореца, в държавната хазна, в службата за култовете, в сдружението на касапите, та дано се сдобия поне с тия последни пленници за една полезна сделка. Пуснах в ход няколко по-сурови израза за варварските обичаи — защото в Елада разправят, че проституцията в Лидия се била разраснала толкова само защото там още ядели човешко месо. Но и това не помогна, всички поглеждаха скритом към царския палат и гъгниво твърдяха, че старият суеверен Алиат бил обещал на боговете всички пленници.

Веднъж, като си излизах пак така с ругатни от службата за култовете, заговори ме някакъв елин, назова се Харакс, между другото управител на мините в Самос, но с главно занятие религиозен тълкувател на делфийския оракул за Йонийските острови и жрец на питийския Дионис. Запита ме защо се ядосвам и каза, че и той бил за човечността, особено що се отнасяло до робините. Тъй като освен това прояви интерес към известна парична сума, аз му услужих, срещу което той обеща да ме заведе при тридесет робини, избрани красавици, скрити в един храм на Кибела край Сипил; впрочем наложи се да му дам пари и за пропуск, както и за една охранителна група от самоски леко въоръжени войници, която да ни придружи, за в случай че се явят усложнения при „откупа“ на девойките.

Разбрах се много добре с Харакс и наехме десетима самосци, които тръгнаха с нас; впрочем, както се оказа по-късно, те не излязоха никакви самосци. Пристигнахме в Сипил в голяма жега и аз още отдалеч забелязах — за такива неща човек добива набито око, — че там имаше добра стока, твърде млади момичета, между десет и осемнайсет години. За съжаление обаче не ни разрешиха да се приближим повече. Жрицата ни препречи пътя заедно със служителките си — тя въртеше очи, служителките пищяха и не обръщаха внимание нито на среброто, нито на златото. На религиозния тълкувател, който положи усилия да я успокои на лидийски, тя разпенена заяви, че Кибела никога и в никакъв случай нямало да се откаже от тая жертва, че всички тия момичета били девици, каквито изобщо нямало в Лидия, и че Кибела била разрушила вече веднъж нейния храм заради неизпълнена жертва. Аз обаче не й повярвах. Виждаше ми се по-скоро, че тая жрица е мръсна дърта развратница и че просто няма търпение да дочака часа на жертвоприношението.

Освен това никога не бях чувал, че Кибела толкова много се радвала на девици и тя веднага ни го доказа. В нашата група имаше един, който съвсем не приличаше на войник; той непрекъснато се зазяпваше към окованите във вериги момичета, които седяха на земята зад прислужничките от храма. Изведнъж тоя тип се спусна като стрела. И преди някой да успее да го спре, той се озова сред момичетата. Вдигна едно от тях, прегръщаше го и го целуваше като луд, като същевременно се мъчеше трескаво да го освободи от веригите.

Ама че неприятност! Първо, за самия него, защото така той се издаде, че съвсем не е елин, а мръсен фригиец, значи пленник, роб! И, второ, разбира се, за жрицата, защото така сега всичките й момичета бяха осквернени.

Питийският религиозен тълкувател й обясни това и тя, дъртата развратница, цяла настръхнала от отровата на мъжемразството, ще не ще, трябваше да го разбере. Тъй получих тридесетте девойки срещу смешната цена от тридесет драхми, а войниците отведоха фригиеца, сега вече като негови пазачи. Казах им по-скоро на шега:

— Не му правете нищо, защото с една целувка той спаси тридесет девици!

Тогава не знаех още, че тоя момък е Езоп.

Все пак това беше някакво начало, макар че, като се има пред вид големият поход, тридесет робини не представляваха нищо. Но аз разбрах как трябва да се постъпва. Лидийците са лековерна паплач. Успеех ли да измисля какво и да било глупост за оня млад дръвник, може би щях да успея да купя цялата група за жертвоприношение, в която сега щяха да го тикнат моите лидийци. В края на краищата това ми се удаде; получих един дебел пергамент с червения подпис на Алиат, но робите трябваше да търся сам. Тъй изучих всички храмове в Сарди; за съжаление те бяха все по височините, а пък Сарди и есенните дни са доста горещи.

Почти бях изгубил надежда да открия моите роби, когато един късен следобед чух, че в храма на Тмолос щяло да се състои още едно жертвоприношение. Изкачих се запъхтян дотам и беше наистина крайно време, защото, като се озовах в двора пред храма, слънцето докосваше вече хоризонта. Подпомагани от неколцина майстори — касапи, храмовите служители бяха изтикали пленниците на западното стълбище на храма, там, дето скалата се спуска на триста стъпки отвесно надолу в пропастта Хермос.

Зад всеки пленник бе застанал по един лидиец и го държеше. Отпред пък към пленниците се приближаваше жрецът с жертвения нож. Те можеха да избират между ножа и пропастта. Стотината момци се взираха втренчено в тоя човек, който пресипнало мърмореше под нос някакви молитви се приближаваше към тях, като тътреше само стъпалата си; при това от начервените му устни потекоха разпенени лиги. Гледах ножа, който човекът бе вдигнал вече, за да се прицели в първата жертва. В тоя миг един от пленниците припадна, лидиецът се наведе над него и тогава видях, че в последната редица стои моят човек.

— Стой! — изревах аз и силом си проправих път между зяпналите зрители. — Стой! Или тартарът^[16] ще те погълне!

Отчасти от ужас, отчасти от негодувание жрецът се вцепени, защото тая ругатня смущава всички лидийци. Само по бляскането на дългия му нож можах да установя, че той е още жив и трепери. Сред пленниците обаче се надигна ропот, а пък аз, разбира се, съвсем не исках да става така, защото робите трябва да си остават роби, особено когато човек възнамерява да ги препродава. Ето защо преглътнах по-нататъшните си думи за тартара и изпръхтях:

— Достопочтени бико на Зевса, тия пленници тук са осквернени, те биха изцапали твоя свещен нож. Поради това царят, внук на Гигес и правнук на Кибела Лидийска, прехвърли тия сто роби на мен.

И му показах пергамента си.

Жрецът зачете и от устните и от огромната му брада — всъщност сива, но боядисана алена с нещо лепкаво — червенината плъзна по бузите, по носа и по челото му. Той избоботи хиляди думи, от които не разбрах нито една. Ето защо казах още веднъж: „Тартар“. Тогава той тикна ножа в пояса си и гневно се върна с тежки стъпки в храма.

Моите шестима соматофилаки, снажни тракийци, знаеха вече как да се справят с тия сто роби. Вързаха ги здраво един за друг, заплющяха с камшиците си и започнаха да се спускат шумно с тях по стръмния хълм на боговете. Но ето че тъкмо се озовахме в тоя огромен чужд град и вече се стъмни. Затова предадох стоката си в йонийския стан с палатките, там, дето и без това вече познаваха Езоп, платих цял куп оболи, за да ги пазят, и казах, че ще си прибера стадото на другата сутрин.

На другата сутрин обаче оня стратег Еак, полемархът^[17] на самосците, отишъл в стана още в зори. Открил сред моята стока своите десет души, открил и Езоп, който се бил промъкнал в неговата войска заедно със стражата му. И тъй сега Еак се канеше да изколи сам онова, което лидийците не бяха изклали. Парите ми бяха в опасност и аз се залових да ги спасявам. Най-напред от Еак. И после от тримата му сина, двамата от които — Пантагнот и Силосон — бяха съвсем миролюбиво настроени; обаче третият, Поликрат, се оказа хитър момък.

И така, той искаше непременно да получи Езоп. Бях вече почти готов да му го дам, за да ме остави на мира. Но понеже той настояваше толкова много, рекох си: „Може пък тоя къдрокос фригиец да има някакви необикновени способности? Може да е добър бегач или умее добре да хвърля копие?“

Не отстъпвах, не отстъпваше и Еак под давлението на Поликрат; аз бях по-слабият, защото за всеки изминал ден трябваше да плащам за пазенето; ето защо предложих три пъти по толкова роби, само да ми оставят Езоп и придружителите му; а освен това трябваше да се закълна в тризъбеца на Посейдон, че ще предложа стоката си за продан в Самос.

На всички тия мъчнотии отгоре сега взе, че се завърна от Египет и Талес. Щом съгледа Езоп, той го прегърна, разцелува и поиска да го откупи, за да го пусне на свобода. Но Еак и синовете му не позволиха. Тогава той ми разказа цялата история и ме помоли да се грижа за момъка; да не го убивам, да не го продавам като гребец или като роб в мините, да му намеря добър господар. Обещах и това.

Но сега вече ми беше дошло до гуша. Исках най-сетне да видя пари. Така се качих заедно с тоя мизерен Езоп, с тоя мизерен товар в пристанището на Смирна на раздрънкания кораб „Лизимаха“, каран от петдесетима гребци.

VII

При все че нуждата от възрастни хора непрестанно нараства, съществува един постоянен стремеж да се понижава продажната им цена, макар никой да не е в състояние да ги произвежда готови. При това възрастният човек е по-сръчен от което и да било друго домашно животно, а е и по-покорен, щом се отнасят добре към него. Обстоятелството, че може да говори, в края на краищата не е причина да смъкнеш цената му под цената на един вол, както ми предписа пазарната управа в Самос.

 

 

Та ето това беше малкото отклонение, към което ме тласна гневът ми пред Хиоското пристанище. Но сега вече пътуването в южна посока тръгна по-бързо и скоро съзряхме, че в далечината на югозапад се издига Керкос^[18], стръмната опашка на Самос. Запазихме обаче курс на изток, все покрай азиатското крайбрежие. Минахме край Неаполис, града със стоте вертепа. Сетне приближихме Панйонион, новото светилище на всички йонийци, разположено красиво и изградено с вкус; но аз все се питам: кой плаща за всичко това?

Сега плувахме право на запад, покрай полуостров Микале, и зърнахме сред есенно обагрената шума на самоските букови гори големия храм на мореплавателите — храма на Посейдон. Тук вече се забелязваше по-голямо оживление по морето. Множеството малки товарни и риболовни кораби показваха, че се приближаваме към голям град.

Предстоеше да минем още покрай предпланините на Лаура. Младите моряци отправиха с копнеж погледи към великолепния дворец, построен над самото пурпурносиньо море и заобиколен с пинии; там самосците бяха уредили общежитие за най-хубавите девойки от Самос. Но скоро Лаура остана назад и даде простор на погледите: прекрасна картина! На изток се виждаха големите административни здания, изградени от червен порфир: архейонът за държавни декрети, палестрата^[19], сградите на пазарището. В центъра високата, блеснала от нов мрамор астипалея, увенчана от циклопските крепости — на евпатридите. Дългите, широки вълноломи с пристанищните и стражевите кули. Големият градски дворец на Еакидите, който сякаш крепеше цялата долна градска стена — мрачна, сива, но много солидна сграда, с вълнолом пред нея; трябва да е струвала сума пари. После лъчезарното предградие Проастейон^[20], разположено на югозапад. Пъстрата пинакотека^[21]. И накрая, отделен от същинския град с горичка прастари пинии, храмът на Хера, най-големият храм с най-високите стълбове, с най-скъпите статуи в цяла Елада. Впрочем казват, че не само храмът бил хубав. Познавачите се произнасят възторжено и за жриците на Хера.

Приближавахме вече входа на пристанището с новия внушителен фар. И ето, пред нас изпъкнаха червените самоски кораби — елегантни, стройни плавателни съдове, последна дума на корабостроенето. Червеният им цвят контрастираше красиво с морската синина.

Голямо оживление, голямо движение цареше там. От фара ни дадоха знак да почакаме. Най-сетне към нас се приближи лодката на пристанищната стража и ни посочи място край малкия вълнолом. Аз бях единственият, комуто — благодарение на пропуска от стратега Еак — разрешиха да слезе на сушата.

Завъртях се най-напред около агората, за да разбера как вървят цените на робите в Самос. Ако съдех по това, което виждах в дюкянчетата и магазините, в Самос имаше достатъчно пари. Можеха да си позволят и издръжката на доста войска; съветът на геоморите, върховният орган дето тридесетте най-богати земевладелци в Самос си подхвърляха един другиму най-тлъстите печалби, разполагаше сам с хиляда скитски стрелци за поддържане на реда и сигурността. Причината за това беше, че те здравата се бяха уплашили, откакто навсякъде — в Хиос, в Лезбос, в Ефес и в Милет — аристокрацията бе свалена и на власт бяха дошли тирани. Освен това скоро забелязах, че любезните мъже, които отначало бях сметнал за разводачи на чужденци, бяха всъщност стражи, натоварени да следят чужденците, и че най-добре бе човек да се възхищава от всичко в Самос.

Че роби им трябваха, нямаше никакво съмнение; но също тъй сигурно бе и друго: те не искаха да плащат нищо за тях. В управата на пазарището ми казаха, че най-високата цена за най-добрата стока била десет мини. При това от официалния списък, окачен над олтара на Хермес, разбрах, че цената на един тригодишен вол е дванадесет мини! Протестирах пред всички инстанции, ала те си направиха оглушки. Знаеха, че съм задължен да продам моите седемдесет роби в Самос, и никак не ги интересуваше какво ще спечеля. Единствената утеха за мен оставаше, че не знаеха нищо за тридесетте девойки.

Естествено не биваше да ги продавам; но може би щях да успея да ги дам скритом под наем? Огледах по-големите увеселителни заведения в Самос, ходех от странноприемница на странноприемница и разпитвах за танцьорки и за флейтистки. Е, вярно, разполагаха с някоя и друга, но те бяха жалки, космати, трътлести.

По едно време отнякъде изскочи още един заинтересуван, който ми се представи в голямото увеселително заведение „Царство Лидия“; каза, че се наричал Орсилох, син на ефесеца Каран. Изглежда, че и той като мен кроеше планове как могат да се спечелят пари от красиви леки момичета. И тъй, изпихме с него няколко стакана самоско вино и гледахме с безразличие момчетата, които ни прислужваха; по лидийски обичай те бяха съвсем голи, но с прекалено много косми по прасците.

Настана нощ, ясна нощ, защото луната нарастваше. Орсилох, изглежда, се чувствуваше в голямото заведение като у дома си и щом забеляза любопитството и незнанието ми, с готовност ме поразведе. При дължина на фасадата около двеста стъпки сградата разполагаше с три танцувални зали и трапезарии, а освен тях с шестдесет по-малки помещения. Почти всички врати бяха отворени — времето беше меко, нямаше вятър, а откъм пристанището долиташе ритмичният плясък на морето.

Навсякъде звучеше музика, в ушите ни вече шумеше виното, а пред очите ни се разкриваха прелестите на самоските девойки. Една от тях се бе излегнала, лунната светлина падаше върху гръдта й, бяла като лилия. Друга танцуваше с развят химатион^[22]; бедрата й изкусително се полюляваха към нас, сякаш ни канеха. Трета пък, когато се препънах пред вратата на стаята й, побягна уплашено към отворената предна зала, дето остана полугола под лунните лъчи; надипленото й наметало се закачи някъде, разтвори се и дръзко разкри гъвкавото и тяло.

— Още е много рано за това — каза по-хладнокръвният Орсилох, — най-напред трябва да принесем жертва на Хермес, а после на Афродита.

И тъй, пристъпихме към факлоносците и им казахме да ни заведат в голямата зала, дето имаше пъстро и шумно разнообразие от всевъзможни забавления. Отначало се възмутих. Пет музикантки от Родос дрънкаха там смешни песнички със своите триъгълни самбики^[23].

— Свинщина! — възкликнах веднага аз. — Та те са голи!

Но Орсилох ми показа, че хитоните им са от прочутата родоска коприна, която е прекалено тънка, за да прикрие нещо.

— Тъй поне погледът ти може безпрепятствено да се наслаждава на техните яки, розови и грижливо обезкосмени скутове — рече ми той.

Както и да е, нямах нищо против — нека продължават да си дрънкат.

В това време се появиха пет дребни човечета, юноши — итифалици^[24], които сподавено пееха фалически^[25] песни. Навсякъде около тях от пода се подаваха лъскави мечове, остри като бръсначи. Те почнаха да танцуват като бесни сред тях. Принудих се да извърна поглед — изглеждаше, като че тия полудели всеки миг щяха да се кастрират сами. Впрочем това често се случвало.

Преминахме в по-малката зала, осветена от факли със синкави пламъци. Уредникът на танците тъкмо въвеждаше някаква двойка танцьори; момичето — хубавичко, с бяла кожа, с големи кравешки очи; момъкът — още юноша, със стройни бедра, гол. Три робини, чиято кожа имаше цвета на дървесна кора, следваха двойката. Първата носеше тимпан, втората — флейта, третата — китара.

Девойката правеше бързи, ситни крачки, които възбуждаха зрителя, а робинята с тимпана въртеше очи и удряше толкова бързо по кожата му, че всичко се сливаше в едно общо, глухо кънтене. Намесеше ли се острият писък на флейтата, двамата — и танцьорът, и танцьорката — сякаш замръзваха на местата си. После китарата ги повеждаше отново със звучни мелодии, които галеха ухото.

Много забавно стана, когато уредникът на танците изведнъж подхвърли на момичето десет пъстри, блестящи обръча. Малката завъртя обръчите толкова сръчно един през друг, че човек виждаше пред очите си само блясъка им; същевременно музиката шеметно свиреше и всички зрители свиркаха с уста и крещяха. Сетне и малката почна да се върти заедно с обръчите. Въртя се около себе си, докато побледня и повърна. Робините я изнесоха навън, ние ревяхме от възторг и се смеехме.

През цялото време на шеметното въртене юношата стоеше неподвижно сред залата, за да му се възхищават. Понеже изглеждаше, че за това не се плаща нищо, мнозина му се възхищаваха.

За съжаление обаче излезе, че се плаща; трите робини се появиха с големи сребърни купи и започнаха да събират пари. Всяка носеше знак на различно божество. За един богобоязлив търговец, който държи на религията, това наистина беше горчив хап; аз трябва да си осигурявам благоволението на всеки бог и поради това се принудих да платя тройно.

— Това се вика хубава сделка! — прошепнах на Орсилох, който държеше своите сребърни и златни монети между зъбите и бузите си, докато аз — по финикийски обичай — носех парите си в една торбичка, пришита към хитона ми.

— Да — каза той и пъхна обратно в устата си драхмите, — отдавна мечтая за такова нещо.

В бузите му бяха натъпкани сума пари, аз зърнах там дори и злато. Той положително беше способен човек — надявах се обаче, че при разплащането ще успея да се покажа по-способният от двама ни. Ето защо му направих едно предложение:

— Ще ти дам под наем за срок от една година моите трийсет момичета; ти ще ми платиш пет златни мини предварително, а печалбата ще делим.

Това беше сделка, от която и двамата останахме доволни. Той плати и ние се прегърнахме. След това обаче решихме да отпразнуваме пищно бъдещото ни сътрудничество. Помолих домакина да изпрати някого на моя кораб, за да ми доведе оттам двама роби; аз съм си за удобството и туйто. Домакинът изпрати своя личен слуга и с много поклони започна да пита какво ще обичаме.

Сетих се за девойката с гръд, бяла като лилиев цвят, и с полусвлечения хитон и поисках стаята, осветена от лунната светлина. Домакинът кимна утвърдително, прибра веднага от нас доста прилична цена и нареди на едно момче — факлоносец да ни отведе там, накъдето ни влечаха желанията ни.

Уговаряхме още някои работи около нашата сделка, когато личният слуга на домакина пристигна. Но кого ми водеше той! Освен моето гълъбче, моя главен роб, моя Фапс, той бе домъкнал — просто не вярвах на очите си — и Езоп. Фапс почна да ме уверява:

— Господарю, всички останали са се насмукали. Ние двамата бяхме единствените трезви!

Сритах го и като хванах за къдравата коса другия, фригиеца, разтърсих го здравата.

— Ако тая нощ се държиш неприлично, гърбът ти ще посинее като небето над Самос! — заплаших го аз; защото аз съм си набит и як и обичам да се забавлявам с жените както трябва.

Езоп кимна и се усмихна. Какво имаше да кима и да се усмихва! Ако не се бях сетил за Талес — Зевс ми е свидетел, — щях да отупам здравата тоя фригиец!

И тъй, сега вече пожелахме да идем в стаята с лунната светлина. Изпратихме робите напред.

— Занесете две легла в поръчаната от нас стая — им казах аз. — Занесете цветя, уханни карамфили, вода и вино, а освен това смокини и орехи. Кажете на момичето, че идваме.

И после се упътихме натам. Насмолените факли блещукаха, огънят почти тлееше, от тежкото вино се издигаха изпарения; миришеше освен това на цветя и на женска пот.

Момичето с гръд, бяла като цвета на лилия, лежеше на едно от леглата, беше с египетско деколте. При краката й пак бяха приклекнали ония две девойки и свирукаха нещо на флейтите си.

Но освен нашите легла заварихме там още едно, четвърто ложе. На него се изтягаше някакъв доста възрастен мъж, затлъстял от старост и доста неизискано облечен. Като ни видя, той се засмя детински, вдигна чашата си насреща ни и изблея:

— Здравейте!

— Здравей и ти! — отвърнахме ние и се изтегнахме на леглата.

Намигнах на момичето с бялата гръд и намусено казах:

— Тая стая е запазена за нас.

Шишкото добродушно изкудкудяка.

— Отивам си вече — каза той, — оставям ви момичетата точно тъй, както ги намерих. Аз съм Ксант, син на Дексикрат, родом съм от Самос и се занимавам предимно с философия. Поради това денем толкова много се разправям с момчета, че вечер се налага да се съвземам с момичета. Само като ги гледам, и равновесието ми се възстановява.

Той пи, вдигнахме и ние чаши за наздравица.

— Вие кои сте и откъде сте? — полюбопитствува той.

Дадох му обяснения до прадядо си, а Орсилох се впусна да обяснява своя произход чак до някой си не твърде известен Херос.

Ксант ми намигна:

— А колко си годишен ти, уважаеми? На каква възраст беше, когато лидийците за пръв път дойдоха в страната?

Казах му, че съм в най-добрата възраст.

Ония, глупавите гъски, едва не се пукнаха от смях.

Отначало помислих, че се смеят на тлъстия стар Ксант. Но когато ми се стори, че се подсмиват на мен, недружелюбно запитах:

— Какво има тук за смях?

— В най-добрата възраст — изкудкудяка оная с бялата гръд като цвят на лилия — е магарето.

Аз естествено се ядосах, но тя обясни:

— Това е една хубава приказка.

Ксант умираше за приказки и я накара да ни изпее нейната. Тя фъфлеше малко, но все пак гласчето й беше много сладко. Запя:

Така богата Филис бе, че нямаше наслада,

която да я привлече, или пък изненада,

но чу робините си тя в захлас да шепнат тайно,

че богът Дионис дарил с мъжественост омайна

и пламенност неутолима някакво магаре!

Химен, о Хименайе!

Намери тя магарето — очите му блестяха,

харесаха се двамата; и влюбена, и плаха,

примами го в покоите си, то дойде с готовност,

разтресе се домът тогаз от стонове любовни —

ах, пламенно, мъжествено, единствено магаре!

Химен, о Хименайе!

Филис стана, за да поразхлади себе си и да разпали мен. Пристъпи към моето ложе и разкри съкровища, които можех да виждам само аз. Сетне, с тъжен вопъл в гърлото и със закачлив присмех в очите, запя отново:

Но то бе омагьосан мъж; и от любов към Филис

не кусна вече ни веднъж магарешки бодили,

прояде рози и доби човешки лик отново

но възмутена Филис бе и кресна му сурово:

О, мъж на място беше ти, когато бе магаре!

И тогава и трите почнаха да се превиват от смях и да пеят подигравателно, с остър фалцет, сватбения припев:

Химен, о Хименайе!

И се понесоха буйно из стаята, като не преставаха да тананикат.

Фапс естествено беше виждал вече подобни шеги, само за Езоп те бяха нови; той седеше мрачен, сякаш не бе с нас, сякаш не бе мой роб. Като го видях такъв, с такова мрачно лице, с озлобен поглед, с рошава коса и с остри, вълчи уши, заприлича ми на животно и той.

— Какво сте се разтъжили за магарето! — извиках аз. — Я съблечете оня там! Може би и под неговата закърпена козина има магарешка опашка.

Трите момичета нададоха вик и бясно се нахвърлиха върху него — мислех си вече, че ще го разкъсат на парчета. Отначало той се бранеше като олимпийски борец. Но ненадейно се сгърчи, стана дребен и гърбав. Знаех вече, че нещо с гърба му не е в ред, сега обаче това забелязаха и Орсилох и Ксант, така че, едва ли щях да успея да им пробутам момъка, както си бях намислил. А момичетата уплашено отскочиха назад и закудкудякаха:

— Той е сатир^[26].

Едвам успях да успокоя момичетата, а на Езоп залющих няколко плесници, дето ми развали удоволствието дори и тук. Той ме гледаше дръзко и затова получи още няколко плесници. Пак се държеше тъй, като че ли не аз унижавах него, а той — мен; ето защо казах на Орсилох:

— Давам ти тоя тип под наем заедно с трийсетте хетери, та наред с многото мъже отгоре си да имат и един мъж под себе си.

Орсилох прихна да се смее, а очите на Езоп станаха зли като на гладен вълк. Това ми дойде вече много.

— Махай се заедно с него! — викнах на Фапс. — Извличайте се и двамата на кораба!

След като двамата роби се махнаха, почна да не ме свърта и мен; никак не мога да се застоявам на едно място, затова оставих Орсилох да бере сам цветовете на самоските момичета и тръгнах да скитам напосоки из многобройните увеселителни заведения на града.

В най-шумното от тях срещнах пак моя познат от Сарди, минния управител Харакс. Той веднага се спусна възбуден към мен, като настояваше на всяка цена да му кажа къде са моите тридесет робини. Отговорих му, че отдавна са продадени в чест на богинята. Това го вбеси и той каза, че съм бил длъжен да продам всичките момичета в Самос. Аз, разбира се, възразих, че не е така. Тогава той поиска да му покажа кому съм продал младото момиче, върху което беше налетял тогава момъкът. Отвърнах му учтиво, че продавам годишно около десет хиляди роби и че не бих могъл да си отбелязвам всички адреси. Това очевидно не му се хареса, той си отиде и вече не го видях.

Скитах още дълго през нощта и на сутринта спах до късно, когато се събудих, край леглото ми стоеше някакъв човек с жезъл. На жезъла се виждаха много знаци, а под хламидата^[27] на човека — червеният пояс на геоморите — пробул^[28].

Бързо навлякох хитона и се опитах да се изправя на отмалелите си крака. Пробулът ме гледаше подигравателно:

— Арестувахме вече Орсилох — рече ми той. — Призна си, че е взел под наем от теб трийсет още непосветени^[29] момичета, с цел да ги отдаде на разврат.

Страхопочитателното ми държане мигом се изпари.

— Наклеветили са ме! — развиках се аз. — Това положително е сторил оня мръсен фригийски роб. Как могат ваши благородия изобщо да се вслушват в думите на един такъв гърбав интригант!

Пробулът ме погледна със студенината на служебно лице.

— А какви са тогава ония трийсет момичета на борда на „Лизимаха“?

Ясно беше, че тия мръсни хрътки ги бяха преброили вече.

— Танцьорки са — казах аз. — Ще участвуват в тържествата в чест на Дионис. Аз водих преговори само за това, кой да поеме обучението им в танците.

— И, значи, учител по танц ще им бъде Орсилох, син на Каран, на един освободен роб?

— Че защо не? — запитах на свой ред аз наивно.

— Защото Орсилох вече е наказан с глоба за отваряне на публичен дом без разрешение.

Знаех, че глобите в Самос са много големи. От друга страна, положително имаше начин да се разбере човек с един пробул от Комисията по нравите. Започнах да го увещавам. Ала това не помогна много. Работата беше там, че в Самос още бяха на власт едрите земевладелци и тъкмо сега те се нуждаеха от работна ръка за именията си; това беше главното; а пък връзките с чужденците, в интерес на които бе важно в пристанищния квартал да има добре уредени увеселителни заведения, оставаха на втора линия.

Нямаше място за пазарлък. Тридесетте девойки трябваше да бъдат изложени на публична продан чрез Съвета на геоморите, точно както и другите ми седемдесет роби. Така че в устата ми още горчеше, докато угоднически махах за сбогом след пробула. Но сторил само няколко крачки, той се върна отново.

— Аз не бях сам в общината, когато бе направен доносът срещу теб. И друго: не отмъщавай на онзи, когото подозираш!

— Но какво да правя с такъв един песоглав роб, който има толкова лош характер, че никой не иска да го купи от мен?

Лесно му беше на пробула. Той сви рамене, промърмори:

— Че подари го тогава.

И си отиде.

В това време писнаха тръбите на глашатаите, които обявяваха започването на пазара, и трябваше да побързам, за да стигна навреме.

Пазарището в Самос се намира съвсем близо до пристанището и там постоянно лъха свеж вятър. Затова то е оживено почти през целия ден. Преброих близо двеста дюкянчета, освен тях обаче имаше още стотици търговци, които продаваха под слънчобраните си всичко, каквото човек можеше да си пожелае. Имаше лидийски накити, индийски токи, кимерски кехлибар, скитски нефрит. Имаше египетски платове, масагетска коприна, тракийски покривала, беотски хламиди, пъстро везани хитони от Хиос и Лезбос, красиво бродирани покривки от Ликия и Кападокия. Имаше щитове от Евбея, копия от Македония, ножове от Самос, от Бизантион и от Троада. Човек можеше да закупи добитък, брашно, кораби, рибарски мрежи и всякакви плодове. Имаше блюда, чаши, амфори, мехове, кожени ведра и дървено масло — от най-евтиното до най-хубавото. Само вино бе разрешено да се продава единствено през дните, посветени на Дионис.

И сред тая глъч и блъсканица, сред това тракане, бумкане и викане, сред крясъците на чайките и плясъка на вълните сега се зададе агораномът^[30] с робската стража и с моите седемдесет роби. Отправиха се към каменния блок, при който ставаше наддаването за робите. Пробулът също бе вече там и лично ръководеше продажбата.

Повечето земевладелци бяха изпратили управителите си; само четирима бяха дошли лично, познаваха се по гъстите кафяви бради. Казаха ми имената им, единият от тях бе архигеоргът^[31] Ядмон, който притежаваше огромно имение в западната част на Самос. Те стояха до самия камък, върху който бе стъпил сега първият роб. И веднага ръководителят на търга почна да размахва голямата си жълта шапка и да крещи. Назоваваше името, възрастта и произхода на стоката.

Всъщност истинско наддаване не можеше да стане, тъй като най-високата цена беше определена. Повечето от робите преминаха в собственост на едрите земевладелци за по шест-седем мини единият и накрая ми останаха само трима. Един от тях, разбира се, беше Езоп. Така и бях предполагал. Вторият беше рецитатор и учител по писане, третият — певец. Земевладелците не искаха роби с нежни ръце. „Нежни ръце си имаме самите ние“ — казваха те.

Едва сега обаче почваше истинското забавление, самосците се струпаха и около камъка за разпродажбите започна ужасна блъсканица. Защото сега се зададе гинекономът^[32] с моите тридесет фригийски момичета. Между тях — забелязах това твърде късно и със съжаление — имаше няколко много красиви и всички бяха с много по-светла кожа, отколкото жените в Самос.

„Глупак такъв — изругах се сам, — прекалено голям търговец се показа!“

Сега вече най-високата цена не беше определена и се започна голямо надпреварване за новата стока. Ръководителят на търга се разпали, развяваше хитоните на момичетата, докато ги предлагаше, и подчертаваше, че всички току-що са се къпали в морето. Тъй получих доста добри цени, макар че, разбира се, те не можеха и да се сравняват с онова, което бих спечелил, ако беше станала сделката с Орсилох.

Бях повикал при себе си рецитатора, който се казваше Лигирис и му бях поръчал да записва на една дъсчица имената и цените. Така бях в течение какво става и можех да поддържам разгара на наддаването, като от време на време се обаждах и така повишавах цените.

Внезапно някой изби дъсчицата от ръцете на рецитатора. Възмутено погледнах нататък и видях Езоп: до преди малко, за да не го купи никой, той се беше преструвал на хилав и грозен, а сега имаше вид на първокласен борец.

За съжаление нямах възможност да го набия в тая блъсканица. Само се извърнах, за да разбера какво иска, и видях, че тъкмо тогава на камъка беше застанала малката фригийка, заради която момъкът се беше издал.

Ръководителят на търга викаше прегракнало, че тя се казва Родопис, била от благороден фригийски род, десет-дванадесет годишна и още непосветена.

Самосците се разкрещяха и засвиркаха с уста — нямаше нито един от тях, който да не желаеше да участвува в наддаването. Родопис стоеше неподвижно на мястото си, от срам и гняв очите й се бяха разширили, блестяха и тя си даваше вид, като че ли няма нищо общо с тялото, което купувачите опипваха колкото можеха по-основно. Земевладелците сякаш още по вида й познаха, че е земевладелска дъщеря. Цената на Родопис бързо стигна до двадесет мини и накрая тя бе продадена за двадесет и две мини на Ядмон.

Изгодната продажба на женската стока ме беше поободрила малко. Сега трябваше да се постарая да скътам печалбата си на сигурно място. А за тази цел трябваше да отплувам колкото се може по-бързо от Самос, защото пристанищните такси тук бяха страшно високи. Спираше ме само още едно. Още не се бях отървал от отвратителната тройка — рецитатора, певеца и гърбавия Езоп. За тая малоценна стока властите положително щяха да затворят очи. Така аз вързах тримата общо, качих ги на камъка и с викове ги обявих за свободно наддаване.

Никой не идваше. Пазарището бе опустяло. Селяните и земевладелците вече седяха из странноприемниците, бъбреха, пиеха. Отивах при тях, уговарях ги, отмъквах ги при моите трима роби. Но тоя безполезен тип, тоя Езоп все успяваше да се измъкне напред и да изплаши купувача с невъзможния си вид. Крещях му. Бих го. Но понеже удрях заедно с него и другите, тримата се разкрещяха и стражата почна да проявява интерес към нас. Не ми остана нищо друго, освен да скърцам със зъби.

Намалих цената дотолкова, доколкото позволяваше достойнството ми. Всеки казваше:

— Взимам двамата, но без третия.

Какво да направя? Да ги удавя в открито море при тържествените песни на моряците? Ами ако Посейдон не ги поиска? Тогава за отмъщение следния път той щеше да издърпа в морето и мен.

В този миг зърнах Ядмон да излиза от общината. Залиташе, беше пил от онова самоско вино, което дори и размесено с вода си запазва напълно силата. Заговорих го със сладки думи и той нежно ме прегърна. Изтъкнах му неговото щастливо, ала, от друга страна, малко безпомощно положение и му посочих колко необходимо би било за него да разполага с добри, сръчни и умни домашни роби. Ядмон пиянски фъфлеше, че имал достатъчно роби. Отвърнах му:

— Роби като тези, които стоят пред теб, още нямаш.

Той ги погледна с изцъклени очи. Мислех си: „Ей сега ще се подаде напред оня сатир и ще му се натика в очите с болничавото си, сакато тяло.“

Слисах се: Езоп правеше тъкмо обратното. Усмихваше се дружелюбно, изпъваше мускули, изглеждаше точно толкова едър, точно толкова як, колкото и другите двама.

Хареса се на Ядмон — докато земевладелецът опипа мускулите на ръцете и раменете му. Макар и пиян, той си оставаше хитър селянин — потупа леко другите двама по раменете и каза бавно, но знаеше какво казва:

— Другите двама взимам, тоя го отвържи!

Нима сега вече наистина трябваше да убия Езоп, да го погреба или удавя? Бях обещал на търговеца на дървено масло Талес да не му сторя нищо, пък и освен това, признавам си го открито, аз съм си малко суеверен. И започнах да приказвам и да убеждавам земевладелеца. Ядмон търпеливо слушаше, защото внезапно бе решил, че иска на всяка цена другите двама. Тоя груб селяк претендираше, че обичал пеенето и поезията. Предложи двайсет и пет мини за двамата. Естествено това бяха думи тъкмо за мен. Денят клонеше към края си, исках да отплувам преди вечерния отлив. Ето защо накрая казах:

— Ти, който владееш житните простори, ще получиш или и тримата, или нито един. Двамата ти ги давам за двайсет и пет мини, за третия ти искам три обола^[33].

Тъй Ядмон купи Езоп за три обола.

I

Здравей! Ксант, син на Дексикрат, поздравява Талес, син на Хексамис, ръководител на философската школа и управител на търговското предприятие „Транспорт на зехтин“ в Милет, що се отнася обаче до твоя план йонийските островни държави да се обединят срещу опасностите, които ги заплашват от мидийци, перси или лидийци, в един Панйонийски съюз, в Самос той намира повече врагове, отколкото приятели.

На два пъти ходих при правителството на нашата страна и изложих твоите аргументи пред геоморите. Казах им, че ти не си приятел на тираните и това ги настрои дружелюбно; естествено те не подозираха дори, че ти се бориш срещу тираните като демократ. Ако знаеха истинските ти убеждения, веднага щяха да ме изпратят в изгнание само защото съм твой приятел. Впрочем техният страх е много голям и те се боят от всичко, което, макар и съвсем малко, би могло да измени настоящото положение.

Към това се прибавя обстоятелството, че днес Самос е единствената държава, гдето все още съществува старият ред. В резултат всички аристократи, прогонени от държавите на тираните, са намерили убежище тук. В големите имения, особено в западната част на острова, ще намериш гордите родове, които векове наред са грабили, плячкосвали и убивали в Милет, Ефес, Лебедос и Хиос. Вярно е, че геоморите им симпатизират, но също тъй на драго сърце биха желали да се отърват от тях, защото да даваш политическо убежище, винаги струва доста скъпо. Поради това в Самос не искат съюз с никакви тирани, защото да се съюзят с тях, означава да ги признаят, а пък това ще рече постоянно да имат неприятности с евпатридите.

Впрочем тук се наблюдава не само това поведение на пасивност. Та нали всички ония аристократи искат да се върнат обратно в именията си. Значи, надяват се на нови войни, на нови завоевания, на нови разрушения. Център на нашата военна партия обаче съвсем не са йонийските аристократи, а еолийските евпатриди, бежанците от Лезбос. До това се добрах съвсем случайно. Когато бях поканен за втори път в Съвета на геоморите, явих се малко по-рано; навсякъде в правителствената сграда още се състояха тайни съвещания. Портиерът сбърка и ме насочи към залата на аристократите. Скромно спрях при вратата, никой не ми обърна внимание. И тогава чух в другия край на помещението някой важно да държи внушителни речи срещу Панйониона и да проповядва вместо него свещена война против всички тирани. Самос трябвало да се въоръжава, наблягаше непрекъснато той. Достатъчно било Самос да даде само войниците. Военачалници щели да бъдат те, изгнаниците — евпатриди. Заплахата от страна на перси, вавилонци или лидийци била празна приказка. Истинска заплаха представлявал само собственият народ.

Запомних добре тоя човек и поразпитах за него. Той е някой си Алкей^[34] от Митилена, бил е офицер в лезбоската армия, а сега пише стихове. Сигурно ще те интересува, че братът на този човек, също стратег в изгнание, понастоящем заема висок пост в армията на вавилонския цар Навуходоносор. Името му е Антименид. Тъй като братята винаги са били много близки помежду си, двусмислието в речите на Алкей е ясно. За него е все едно дали държавата ще бъде елинска, или не. Но той и подобните му са готови да влязат в съюз и с Хадес^[35], ако по този начин се доберат отново до именията и службите си.

След това натоварих най-благонадеждния си ученик да наблюдава Алкей. И тъй попаднах по следите на целия този лезбоски род. Алкей дружи с Харакс, когото ти също познаваш: преди три години той избяга от Митилена и бе жалък просяк, а днес се е издигнал до поста управител на Евпороските медни мини.

Та тоя Харакс — на всичко отгоре той е и някакъв жрец, това влиза в добрия тон за евпатридите — произхожда от Скамандронимите, които по-рано живееха на Лезбос, много благороден, много богат и много коравосърдечен род. Когато Меланхрос за пръв път разбунтувал народа, за да свали рода на Пентилидите, властвуващ от името на аристократите — и да излъже после като тиран и аристократите, и народа — Скамандронимите първи побързали да побягнат. Харакс и по-малкият му брат Ларих ощастливиха Самос, а сестра им заедно със съпруга си Посис, когото народът простичко нарича Керкилас, Опашатия, отишла в Сикелия^[36]. Но там мъжът й умрял и оставил сама любвеобилната си съпруга. В страданието си тя родила — освен една дъщеря на име Лаис — и няколко стихотворения, но естествено не можела да живее от това. Ето защо братята й, които вирееха също като отровни гъби тук, в Самос, я доведоха на острова.

Тая тяхна сестра още в Лезбос минавала горе-долу за мъдра, за София или както го произнасят лезбосците, които почти не могат да говорят елински: Сафо. Братята й много я почитат, а още повече я почита приятелят на братята й Алкей. Настаниха я при едрия земевладелец Ядмон и там обикновено се среща целият им род. Пеят, танцуват, дрънкат до насита, рецитират стихове и коват интриги.

Не беше лесно да се научи всичко това, но моят остроумен ученик успя. Ядмон купи заради оная Сафо няколко робини; трябва да е бил пиян, като ги е купувал, защото щедростта инак не е изтъкната черта в характера му. Между тия робини има и една млада фригийка. Нея натоварили да се промъква в определени дни в пристанището Хесия и да изчаква там един определен кораб. Този плавателен съд, който винаги получавал и донасял тайно по един папирус, бил финикийски бързогребен кораб в служба на Навуходоносор.

Моят ученик недоумявал как се оправяло момичето с тая трудна задача. И тогава открил, че самото то никога не изпълнявало пратеническите си задължения. Имало в стопанството на Ядмон някакъв странен, глухоням роб, който вършел всичко, което девойката пожелаела. Наричали го Езоп, но истинското му име било Асарак. Веднъж моят ученик спипал натясно тоя глухоням момък; и странното в цялата случка било, че робът сякаш умишлено се оставил да го хванат. Според моя ученик глухонемият съвсем не е съгласен девойката да помага на оня разгулен предателски род, макар че това очевидно й осигурявало известни привилегии в инак твърде строгия дом на Ядмон. Във всеки случай моят ученик прочел писмата, които заминават, ще се опита да прочете и писмата, които ще пристигнат. Сега за сега държавният преврат още само се подготвя. Но ние сигурно ще бъдем в състояние да го осуетим. При това глухонемият Езоп ще трябва да ни окаже още някои добри услуги.

ІІ

… за да продължа^[37], връщам се към думите, с които ти укори моето становище относно беседата на производителя на платове Ферекид от Скирос. Ти твърдиш, че тази беседа, произнесена на агората, е навредила на нашата кауза. А пък нито аз, нито моите ученици можем да проумеем как така една беседа за сътворението на света може да вреди на борбата за Панйонион. Ето как стана всичко: Аз излязох на подиума и казах онова, което учиш ти, Талес, и което учи Анаксимандър: всички неща имат само един материален първоизточник. Материята е вечна и променя само състоянията си. Следователно има само един живот, в който духът и тялото се състоят от една и съща материя; първичната материя обаче е материята на водата. След това на подиума до мен изникна Ферекид и задекламира, че важно било не да се анализира съществуващото, а да се проучва чрез синтез как се е стигнало до него. В началото на всичко били Зас, Хтония и Кронос, с което той искаше да каже огънят или Зевс, земята и времето. За да създаде света, Зас се превърнал в Ерос, защото пожелал да слее в единство и любов Космоса, който е съставен от противоположни елементи. Оттук Ферекид заключаваше, че човешката душа била безсмъртна, можела да променя тялото си и да преминава през пропасти, дупки, пещери, врати и порти. Множество простички люде — обущари, шивачи, керамици, моряци, рибари — слушаха Ферекид. Когато Ферекид им каза, че душите им били безсмъртни, те почнаха да ръкопляскат. А когато аз им казах, че телата им са безсмъртни, засъскаха враждебно. Ако се бях осмелил да им кажа, съгласно твоето учение, че изобщо нямат никакви души, положително щяха да ме убият с камъни. Тъй като освен това ти искаш, да научиш повече подробности за фригийския роб Езоп, когото по-рано наричали Асарак, мога да ти съобщя следното:

Архигеоргът Ядмон го купи — аз самият видях това — за нищожната цена от три обола; затова и не можел да възрази нищо, когато неговият управител Зенас му съобщил, че момъкът е глухоням. Езоп обаче имал големи изгоди от това, че бил глухоням. Най-голямата от тях била, че не чул, когато всички млади роби били повикани при лекаря, който ги кастрирал. Защото Ядмон предпочита да има тлъсти, мързеливи роби, отколкото пъргави, но непокорни. А от Езоп нямало защо да се страхува, тъй като той бил ням.

Не ми се вярва младата Родопис, която била дадена на Сафо, да се е застъпвала толкова за Езоп само заради това. По-скоро предполагам, че двамата са се познавали от по-рано. Пък и едва ли може да се каже, че Езоп е привлекателен или красив мъж. Някои дори твърдят, че бил гърбав. За да мога да ти дам колкото се може по-точни сведения, в края на краищата отидох да го видя лично. Стопанството на моя брат, в което участвувам и аз с една шестина, се намира по пътя към имението на Ядмон. И без това трябваше да прекарам известно време там, за да се погрижа за извозването на моя дял пшеница, маслини и смокини. Така че използувах случая и се поразходих из градината на Ядмон.

Отвъд градината, оградена със скали, между които растяха великолепни виолетови рододендрови храсти, се полюшваше медна, почти червена пшенична нива. Роби жънеха избуялото жито със сърпове, други връзваха житото на снопи, трети го товареха на колите. Всички пееха.

Имаше между тях един, който искаше също да жъне, другите със смях му се заканваха. Той искаше да помага във връзването на снопите, те го блъскаха настрана. Беше по дребен от другите, по-хилав, по-мургав. Още преди да знам, че това е Езоп, нещо ме накара да поогледам по-внимателно този човек. И ето че той си тръгна, без останалите да му обърнат внимание; не викна след него и управителят, а пък кучетата, инак тъй бдителни за бягащи роби, замахаха с опашки, когато мина край тях. Ето че той се приближи до синора и сега вече разбрах и аз, че го познавам: та това бе момъкът, когото Офелион искаше да продаде, когато гуляхме заедно в странноприемницата.

Едва тогава почнах да разбирам интереса ти към този момък. Имаше нещо загадъчно в него. Той се упъти към чифлика, който се намира край потока, малко по-ниско, в долината. Там, в падината, сред сенките, изпъкваха ярки, жълти дрехи. Там седеше Сафо със своите приятелки — шиеха и бродираха и най-вече бъбреха оживено, без да мога да разбера точно какво; може би съчиняваха стихове. А пред горичката, която се простираше край потока, бе застанала престаряла, сбръчкана овчарка, която още отдалеч замаха на момъка. Той се приближи към нея, без да бърза особено много, очевидно това не му бе за пръв път.

Овчарката му даде две ведра и му заповяда да занесе вода от потока в къщата. Момъкът стори, каквото му наредиха. Сега вече бях съвсем сигурен, че той не е глух. Скоро щях да открия, че не е и ням; но освен мен това знаеше само още един-единствен човек.

Непосредствено до кухнята и банята, дето твоят Езоп отнесе водата, се намира спалнята на робините; изглеждаше празна, защото част от момичетата бяха в кухнята, а други перяха край потока. Приближих се и видях, че все пак помещението не беше празно. Там седеше едно дете с много светла кожа и като повтаряше бавно и полугласно дума по дума, преписваше изреченията от някаква восъчна плочка^[38] на едно папирусово руло. Неволно се усмихнах. Значи, Сафо се беше сдобила с нова писарка и приятелките й Ерина и Дамофила не бяха принудени вече да се цапат с такава унизителна работа.

Вратите бяха разтворени, бе още прохладен предобед, изпълнен с мир и спокойствие. Скрит зад един гъст храсталак, виждах всичко, което ставаше вътре.

Езоп бе домъкнал още две пълни ведра и беше спрял да си поотдъхне до самата врата на спалнята. Огледа се, сетне тихичко подсвирна с уста като авлига. Момичето веднага трепна и се ослуша. Сега се ослушваха и двамата — извънредно напрегнато, без още да могат да се видят. Ала всички наоколо бяха заети със себе си и със своята работа, никому не идваше на ум да смущава двама млади, които искат да се срещат. Тогава онзи, когото смятаха за ням, проговори — съвсем ясно, ала много тихо:

— Родопис!

Момичето пак се ослуша и после, също така тихо, отвърна:

— Ела по насам!

Момъкът веднага остави двете ведра и пристъпи към вратата. Сега вече те се видяха.

Нещо в този момък, застанал там пред девойката, го правеше по-различен от полските работници. Нещо обайващо, нещо властно и покоряващо имаше в него. Не беше плах, но все пак някак странен.

— Утре пак ще имаме пълнолуние — каза той, — ще те изпратят ли на пристанището?

Говореше елински с фригийски акцент и примесваше фригийски думи; но тъй като двата езика си приличат, разбрах почти всичко. В гласа му имаше някаква звучност, сякаш бе учил пеене. Какви глупци трябва да бяха всички в стопанството на Ядмон, та смятаха за глухоням тоя момък!

— Тя още не е получила посланието — отвърна момичето. — Но ти утре нали ще бъдеш пак там?

— Както заповядаш, малка господарке.

Той се усмихна.

Тя беше дете. Усмивката му я раздразни.

— Господарка съм ти, господарка ще ти остана.

Той кимна с едва доловима насмешка.

— Дори когато двамата сме роби?

Тя поруменя, разгневи се. Чак когато заговореше, проличаваше колко бе млада; и все пак тя вече будеше желания; и все пак бе вече истинска жена; и в очите й, видели вече онова, което тялото не биваше да изпита още, имаше мъдрост.

— Ти си роб по рождение, а аз съм робиня поради зла съдба. Аз скоро ще бъда свободна, ти завинаги ще си останеш роб.

— Често ми го казваш, Родопис, Родопарион; ала от това то няма да стане по-вярно. Никой не е роб по рождение. Дори Агатоп, най-презреният и най-глупавият измежду робите тук, не е по-глупав от Ядмон. И него злата съдба е направила роб; през време на едно пътешествие морски разбойници пленили баща му и го продали в робство.

— Баща му е трябвало да умре в боя; тогава нямаше да има роб Агатоп.

— Тогава изобщо нямаше да има Агатоп.

— А то нямаше ли да бъде по-добре?

— Винаги е по-добре да живееш, отколкото да не живееш, защото живееш ли, можеш да направиш живота по-добър; не живееш ли, нищичко не можеш да направиш от живота.

— Не знам какво е да не живееш. Но ако нямах надежда, че пак ще бъда свободна, бих предпочела да умра още сега.

— Именно. Ти имаш надежда. А кой ли я няма?

— Нима и ти я имаш?

Тя го погледна с разширени очи. Очевидно никога не й беше хрумвало, че между тях двамата би могло да има нещо общо и в най-съкровените им помисли.

Сега той беше пристъпил още по-близо до нея, вътре в самата стая. И двамата сякаш бяха забравили, че вършат нещо непозволено и че рискуват най-малко да бъдат бити с камшик до безсъзнание.

— Цял съм изпълнен с надежда — каза той. — Нищичко друго няма в душата ми освен надежда. Надежда за теб. Надежда за всички нас. И надежда за мен.

Видях, че от него се излъчваше някакво сияние, сякаш наблизо витаеше бог.

Девойката съзираше в тоя миг само сиянието, а не жалкото, неугледно, дрипаво същество, обляно от него. Тя стана и в нея можеше да се долови онази ломителна тръпка, която Афродита изпраща в ставите.

Ала в очите на момъка имаше нещо заплашващо, нещо безумно, стремително. Той идваше от родината на Дионис. Ей сега щеше да грабне в обятията си девойката, ей сега щеше да се понесе като опиянен Бакхус Якхус през ливадите с нея, освободената, окрилената.

В този миг се зададе старата овчарка. Аз взех един камък и го хвърлих в стаята. Двамата се стреснаха сред опиянението си, той мигом изскочи пред вратата. Овчарката тъкмо свиваше покрай къщата.

— Защо не си отнесъл водата?

Той вдигна мълком двете ведра и последва старицата в кухнята.

Момичето се ослуша, поогледа се, излезе няколко крачки пред къщата, сетне се върна, затърси малкия камък, който бях хвърлил. Като не го намери, седна пак пред своята дъска за писане и продължи да рисува буквите.

Момъкът се зададе пак, сега вече без ведрата; вървеше бавно и внимателно се оглеждаше. Родопис чу стъпките му, ала не вдигна глава. Само промълви:

— Знаеш колко предпазливи трябва да бъдем. Ако ни хванат, никога вече няма да можем да се виждаме.

— Може би ти тъкмо това искаш, малка господарке.

— Искам едно — да ме обичаш. Ти ме спаси, значи, трябва и да ме обичаш. А нали и без друго ми принадлежиш? То е нещо, което никой не може да изличи, докато сме живи. Аз нямам никого, освен тебе.

— Много причини са това, Розолика. Ала за главната причина не ти се иска да чуеш.

— Не искам да чувам. Че нали знам, Сафо се стреми да ме унизи. Да ме смаже. Да ме остави завинаги на дъното. Тя съчинява стихове, аз ги преписвам. Тя твори, аз подражавам. Тъй тя е свободна. Тъй аз не съм свободна.

— Свободна и несвободна — зная какво е това: но „да съчиняваш стихове“… та то значи да редиш думите така, както ги е редил Архилох.

— Архилох? Да, тя споменава за него, но го мрази, макар че отдавна е мъртъв.

— Значи, и тя като него възпява слънчевите затъмнения? Морето? Делфините?

— Не. Онова, което измисли и тя снощи, бе за луната; а сега аз трябва да го напиша.

— Прочети, каквото си написала.

Скри се месец зад рида.

И Плеяди. Полунощ е.

Бързи часове текът.

Аз лежа самичка още…

— Значи, вчера Алкей не дойде?

— Нали ти казвам, ще дойде днес.

— А когато идва, съчинява ли стихове и той?

— Алкей пее своите песни с китара. Той е едър, силен мъж, с руси къдрици и буйна руса брада. Двама роби има: единият — за косата, другият — за брадата. Но тя харесва това.

— Не искам да знам какво харесва тя. Кажи ми какво съчинява той.

— Тя съчинява песни за него, той — за нея.

Теменугокоса и пречиста меденоусмихната Сафо!

Приеми ме, чуй ме, с глас молитвен днес при тебе

пак да пея идвам…

— Само любовни стихове ли?

— Най-вече. А другите аз не ги запомням.

— Родопарион, ти сигурно знаеш поне едно.

— Наистина не знам много. Едно от стихотворенията беше за неговия брат:

Антименид, отдалече, оттам, гдето сипва зората, се върна ти,

във ръката ти меча със дръжка от злато и слонова кост блести,

завърна се с победа от жестоката война — от Вавилонската страна…

— Но ти трябва да си вървиш, сърце мое. Никога не сме говорили толкова дълго време.

Той не я чу. Стоеше замислен. Сякаш повтаряше на ум стиховете, сетне, без да я поглежда, рече:

— Трябваше да ми кажеш тия стихове по-рано.

Тя настоя:

— Трябва да си вървиш!

Той все още не я чуваше. Разсъждаваше гласно:

— В такъв случай Антименид трябва да е тук. В такъв случай тия писма не се разменят между братята, както мислехме ние. В такъв случай ония, които си пишат, са повече хора и се отнася за нещо повече. О, горко ми! Трябва да се науча да чета!

Тя настоя още по-твърдо:

— Трябва не да четеш, а да си вървиш.

При тия думи тя леко го погали. И през тялото му сякаш премина мълния. Той я сграбчи грубо, силно, стисна я за шията, за да не може да вика, хвърли се върху нея с цялата сила на жилавото си тяло, за да я целуне.

Ала и тя не бе слаба. Нейната девственост й даваше сили. Изви глава, за да не могат да я докоснат устните му. Сборичкаха се, масата се прекатури, съдинката с боя се строши на земята, боята се разля по сивата глина.

Откъм кухнята веднага се чу глъчка. Той е пусна, тя сподави вика си, той задъхано произнесе:

— Не бой се, аз ще остана; кажи, че аз съм виновен. Нищо не бива да ти сторят.

И едва сега тя затрепери с цялото си моминско тяло. Прошепна:

— Бягай, ще те убият!

Всеки от тях се страхуваше за другия, никой не мислеше за себе си. На драго сърце бих помогнал на девойката, момъкът обаче наистина си заслужаваше един хубав бой. Естествено можеше да пострада и повече, защото, ако Ядмон или Зенас узнаеха тая история, нямаше да му се размине току-така.

Докато още се колебаех какво да сторя, старата овчарка се озова сред стаята. Понаслади се отначало на ужаса, в който изпаднаха двамата, сетне грубо плесна момъка и го прогони. Той изчезна — безшумно, светкавично. Старицата махна след него някак смешно и ядовито, сетне хвана девойката за меката, гъста, разпиляна коса, притисна я почти гальовно към себе си и като си бъбреха тихичко неща, които не можах да разбера, двете поставиха всичко на място.

Не можах да видя повече Езоп. Наскоро след това трябваше да се върна пак в Самос. Въпреки голямата лятна жега на занятията ми идваха все повече и повече ученици. Бях обявил, че ще чета лекции по астрономия и за земния морал. Освен това трябваше и да сключа от твое име договорите за тазгодишната реколта маслини. Така че можех да си поотдъхна едва през Боедромион^[39]. Но тъкмо щях да се заловя отново със събирането на сведения за Езоп, за които ти настояваш, случи се нещо ново, което ми попречи.

Както знаеш и сам, досега тираните на Лезбос не се оказаха много дълголетни. Меланхрос беше свален от власт и убит от брат си Мирсил. Ала след кратко властвуване Мирсил пък умря от удар. Когато стигна до Самос, тая вест предизвика голямо вълнение. Навсякъде се говореше само едно: „Пак ще има война!“ По цял ден, та и до късна нощ крещяха на агората. Най-много викаха, разбира се, изгнаниците от Митилена.

Ние, като самоски патриоти, нямахме никаква причина да водим война заради лезбоските земевладелци. Ето защо решихме — учениците ми и аз — на следния ден да излезем от гимназиона на пазарния площад и да подложим там на разискване въпроса за войната и мира.

Междувременно всеобщата възбуда беше нараснала още повече. Откъм близкото пристанище се чуваше как моряците по триерите пееха бойни песни. Пияни скити се клатушкаха из града и опъваха лъковете си; във въздуха непрестанно свистяха стрели; имаше ранени граждани.

Моите ученици веднага заеха ораторската трибуна и заговориха безспир, както си знаят. Накрая горе остана един от най-младите ми ученици — осемнадесетгодишният Питагор от укрепената част на града.

Въпреки своята младост и малко старомодния начин, по който се носеше — той бе оставил косата си на буйни дълги къдрици като Омир и като рапсодите от Хиос, — този Питагор си беше спечелил привързаността на учениците ми и те посрещаха с възторжени викове всичко, което той говореше. Това се дължеше на умното, сериозно лице на тоя човек, на неговия проницателен поглед, чиято сила той много добре съзнаваше, ала още повече на мощния му глас, на ясните му, отмерени, внушителни движения. При това от всичко, което той казваше, аз смятах половината за вярно, половината за погрешно, във всеки случай формулировките му винаги бяха изумителни.

Тиранията — тъй говореше тоя младеж — се пораждала като огромна и ужасна напаст вследствие на незаконността. А тя настъпвала тогава, когато всички граждани станели лоши. Там, дето целият народ изгубвал мярката за закон и право, надзорът преминавал в ръцете на един-единствен човек. Така че хората сами си били виновни, когато попаднели под насилието на тирани.

Моите момчета се разпалиха и подхванаха речи за всичко останало, освен за онова, по което се разискваше. Дори тогава, когато казваха нещо умно, то не съответствуваше на темата, поставена за тоя ден. Така например на трибуната излезе един — Хризип от самоската Елеатска школа — и почна да говори за първопричина и безкрайност и да привежда дълги и мъдри цитати от Анаксимандър:

— Съобразно всеобщата закономерност всички неща завършват пак там, отдето са произлезли. Защото именно при отмирането си нещата взаимно изкупват вината за своето пораждане — надживяното изкупва греха си чрез онова, което го е надживяло, а то от своя страна при отмирането си изкупва своята вина спрямо новото, възникнало по повелята на времената.

Тъй като самосците не разбраха нищо от думите на тоя Хризип и имаше опасност да се разотидат, пристъпих на трибуната аз и казах:

— Тук ние не разискваме нито за вината, нито за изкуплението, а за живота и смъртта. Защото, ако Самос поведе война, вие ще бъдете воюващият Самос. Ако Самос загине, вие ще бъдете загиващият Самос. Вие ще бъдете тия, които ще отплуват с огромните червени триери, за да се бият срещу Лезбос. Вашата кожа ще бъде надупчена, ако митиленските стрелци ви посрещнат със свистящата песен на стрелите и копията си. Няма спор, че смъртта за родината е нещо много славно и никой не би желал да бяга от нея. Ала преди суровата заповед стои благият разум — затова всеки, който проявява готовност да се подчини на решението, би следвало да има и право да заповядва на посъветвания.

Още докато говорех, към трибуната си проби път един човек и застана до мен; надвишаваше ме с цяла глава. Вдигнах поглед: беше Алкей. Заедно с него бяха дошли още трима разкошно облечени мъже — наглият внушителен Харакс, вятърничавият Ларих с неспокойния поглед и най-сетне един необикновено широкоплещест човек, който непрекъснато размахваше меча си и като паун излагаше на показ своите дрехи от разкошен, лъскав плат с преливащи тонове, какъвто изобщо не сме виждали в Елада и по островите. Той бе Антименид, военачалникът от Вавилон.

Алкей носеше в ръката си голям сребрист бокал. Размахваше го във въздуха, а от устните му, презрително издадени сред великолепната брада, лъхаше миризмата на едно от най-силните самоски вина. При това той ревеше: Пий до забрава! Обръщай до дъно стакана! Пукна Мирсил тирана!

Това бяха думи, които тъкмо допадаха на нашите самосци. Те почнаха да плюят и закрещяха:

— Катане! Катане!^[40]

А техните крясъци бяха вече знак за останалите трима да застанат редом със своя герой. И четиримата веднага започнаха да тактуват и да пеят с грубите си мъжки гърла по-скоро силно, отколкото хубаво:

Медноцветен светлик във дома е огрял,

гдето Арес чедата си верни е сбрал…

Ала не шлемът бронзов, не бялата грива

ще направят достоен мъжът;

смелостта във лицето му — тя е красива,

дързостта, от която очите блестят.

Нямай страх от врага! Нямай страх от презряната сган!

Твоя вярна опора щита е сега,

с халкедонския меч ти отиваш във бран.

Срещу теб нека с ризници медни връхлитат —

знаеш ти: ще приемеш борбата! Знаеш ти:

пръв ще влезеш вън боя с вразите,

щом удари часът на войната!^[41]

Тълпата на пазарището забуча като ураган, късаха от хитоните си парцали, плачеха и се смееха. Алкей бе застанал в позата на Арес^[42] и част от неговия блясък струеше дори върху по-дребните трима мъже край него. Ако бе истински воин, този Алкей би могъл сега да поведе след себе си тълпата и тозчас да се качи с нея на корабите, за да потегли към Лезбос.

Ала той беше само празен дърдорко. Шумното одобрение на думите му бе за него по-важно, отколкото делата. Ето защо на неговите думи и ние противопоставихме думи. Ние — учениците ми и аз — застанахме плътно до него. И когато той отново подхвана речта си, сразихме го със звуците на старата хиоска песен:

Сладка наричат войната ония, дето не са я видяли.

Чуем ли „битка“ — изтръпваме ние — тая попара сме яли!

Въпреки че сега самосците се поразколебаха и обсипаха с възторга си и нас, дърдоркото не искаше да се признае за победен. Алкей запя химна, с който се възхваляваше Арес, страшният бог на убийството във война. Тълпата започна да шътка и да го освирква. Тогава той викна на робите си, на китародите^[43], пръснати сред множеството. Но в тишината аз изкрещях стиховете, които жителите на Смирна бяха пели срещу лидийците:

Щом ви се бие, тогава вървете в пусти гори и баири,

там се избийте до крак, ако щете — нас оставете на мира!

Сред глъчката, която сега заглуши и нас, все още се чуваше от време на време мощният глас на Алкей. Той пееше, говореше, пускаше шеги — звуци, които ечаха във въздуха, но нямаха никакъв смисъл. Тогава се сетих за теб, за нашия категет Талес, и припомних на учениците си твоето често повтаряно предупреждение. Строихме се и тръгнахме, като скандирахме високо твоите думи:

Доста дърдорковци бъбрят и плещят — мярка не знаят в устата,

вие подбирайте думите вещо, с разум правете нещата!

Нищо не значат безбройните думи — само един е съветът разумен!

Радвахме се на нашата победа и я празнувахме пищно в продължение на няколко дни. Но когато по-късно подновихме занятията си, за голямо наше учудване научихме, че това съвсем не било наша победа. Междувременно на агората дошъл стратегът Еак заедно с тримата си сина и казал на всички, че именно той решително допринесъл за победата на миролюбивите самоски патриоти; самосци, които най-често се вслушваха само в оглушителната глъчка откъм трибуната, веднага му повярвали.

Тия подли похвати от страна на Еаковата клика ни ядосаха. Та нали бяхме видели с очите си как старият стратег през целия ден не бе мръднал от своя дом, как неговите роби лъскаха вече шлема и бронзовите му доспехи. А сега той се ползуваше от облагите на мирното разрешение на въпроса и както чух, особено на синовете му се удало да спечелят с подобни приказки симпатиите на простите хора като гребците, робите от рудниците, а и дребните търговци от пазарния площад.

Настроението дълго време се задържа извънредно напрегнато. Непрекъснато идваха вести и слухове от Лезбос. В столицата на оня остров, която наричат Великата Митилена, се бяха стекли много хора, много интереси, ето защо беше изтекла и много кръв. Борбата за власт, чувахме ние, се развивала ту в полза на едни, ту в полза на други; но след това в тамошния пританейон^[44] се озовал един нов човек, собственикът на мелници Питак, син на Хирас.

Това изкара отново на площада Алкей и неговите сродници. Те се държаха просташки пред дюкянджиите от пазара и пускаха непристойни шеги за мръсния плебей Питак с потните крака; за разнообразие съчиняваха и стихчета за него, в които го наричаха „тлъстата свиня с дюстабаните“. Сетне пуснаха в ход няколко мръсни анекдота за какопатрида^[45], който успял да се вмъкне чрез женитба във висшия аристократичен род на Пентилидите, но комуто позволявали да помирисва само задника на гордата си съпруга. Благородният Алкей съвсем се самозабрави, когато пристигна вестта за първия закон на новия тиранин; Питак заповядал при провинение пияният да се наказва по-сурово, отколкото трезвият. Тогава Алкей се осмели да устрои на площада нова голяма демонстрация, с която още веднъж се опита да подстрекава към война. Тъй като беше поканил и мен, отидох и го чух да пее гръмогласно най-новата си поема:

Благосклонно изслушайте тази молба, богове всемогъщи и свети:

от беди и неволи след тежка борба, от изгнание вий ни спасете,

мъст пратете за подлия Хирасов син — от Ериния^[46] нека загине!

Та нали се заклехме, че нито един към врага ни не ще да премине?

Клетва сторихме всички: дори да умрем във борбата със властника

подъл, но да смъкнем омразния робски ярем, от беди да избавим народа.

Тоя шишко коварен, мръсникът Питак, свойта клетва безсрамно погази!

Стръвно ръфа града тоз гладник плоскокрак и заплашва, и сее омраза…

На мен стихотворението не ми се стори много умно, а на самосците се видя не дотам поетично. Така че нямаше много възторг и одобрение и Алкей си отиде озлобен. Но гневът му не трая много дълго и за това си има следните причини.

Меланхрос и Мирсил бяха притежавали свои собствени кораби и открай време лезбоската търговия не беше печелила толкова от внос и износ, колкото от транзит; ето защо онези двама тирани не бяха проявили никакъв интерес към земевладелските имоти на евпатридите. Инак стоеше обаче въпросът с мелничарството. Ако искаше мелниците му да мелят, Питак трябваше да се заинтересува и от лезбоското селско стопанство. Митилените веднага надушиха това и бързо съчиниха песничка. Чухме и нея да пеят тук:

Мели, воденицо, мели! Че мели със тебе Питак — господарят велик

от великия град Митилена…

Това вече сочеше за новия курс. Досега раздробяването и рационалното стопанисване на големите имения не беше напреднало много; Тлъстите черноземни ниви, плодородните маслинени плантации бяха занемарени. Всеки твърдеше, че бил чул за някакви нови преговори. Постоянно се носеше слух, че Питак щял да повика избягалите аристократи да се завърнат в родината си.

И така, един ден на вратата на моя скромен дом се похлопа и когато отворих, вън, с блестящи доспехи и с не по-малко сияещо лице, стоеше огромният Алкей. Помоли ме настоятелно за един разговор. Нямах нито време, нито свободно помещение за интимни разговори. Той пък от своя страна не искаше да идва повторно на агората. Ето защо, като смири аристократичното си сърце, той тържествено ме покани в имението на Ядмон.

Всъщност не исках да приема поканата. Ала после се сетих за твоя интерес към оня момък, Езоп, за когото там може би пак щях да успея да чуя нещо. Затова накрая склоних да ида заедно с него до Ядмоновия чифлик в деня преди следното пълнолуние.

Чаках с моето послушно магаренце Йокс при Хермесовия побит камък до пазарището, когато четиримата евпатриди, яхнали своите жребци, се приближиха със звън. Отначало искаха да се престорят, че не ме забелязват — толкова дребен и жалък им се видях. Но те имаха нужда от мен. Ето защо огромният Алкей се приведе от високия си кон и с меден глас ме запита бих ли се съгласил да ми заемат един от техните жребци. Пътят бил дълъг и каменист, а било горещо.

Казах, че не умея да яздя. На гърба на кон човек трябва да язди. На гърба на магаре — може да размишлява.

И тъй, те се принудиха да ме вземат така, както бях, и изпроводени от смеха на самосците, ние петимата напуснахме старата част на града през западната му порта.

Едвам се намерихме сами сред полето, едвам полъхна по-свеж ветрец между пиниевите лесове и сиво сенчестите маслинови горички и ето че въоръжените конници ме заобиколиха; почнаха да ме увещават да не съм издавал нищо за техните речи и песни на агората. По онова време те всички били замаяни от Дионис, може би да ги бил омагьосал и някой от по-малките сатири. Във всеки случай за тях нищо не било по-чуждо от мисълта да кроят враждебни планове против великия Питак, когото искрено уважавали.

На мен обаче не ми се искаше да ги оставя да се отърват толкова евтино. Че нали си имах причини да стигна до стопанството на Ядмон. Замълчах многозначително и казах, че не бих могъл да обещая нищо. А като видях заплашителните им погледи, добавих, че едва ли има смисъл да прилагат каквото и да било насилие, защото съм оформил писмено изложението си за техните речи на площада и съм го дал на съхранение у един мой приятел.

Тъй се озовах отново в стопанството на Ядмон, този път като гост. Тъй видях великолепния дом на Ядмон, този път като високопоставена личност. Гордо минахме покрай десетте огромни кучета, които се дърпаха на синджирите си и ръмжаха. Вратарят пъргаво разтвори тежките двукрили врати, смирено поздрави и мен.

Преминахме през дългия, тесен коридор на мъжкото отделение, видяхме от двете страни залите, предназначени за празненства, и трапезарията с тридесетте легла, над които още се издигаха винени пари. Най-сетне излязохме в перистила^[47], дето цареше чудна прохлада.

Под колонадите се излежаваха Ядмон и тримата му сина. Старият се надигна бавно, не особено гостоприемно; личеше, че не бе много добре разположен към Лезбос. Ето защо съкратихме церемониите по здрависването, доколкото беше възможно — от моето родословие аз споменах само дядо си, — и помолихме за разрешение да минем през междинния коридор към женското отделение.

Ядмон беше свикнал вече с тази молба. Прозявайки се, той я удовлетвори и отново се извърна към синовете си.

Просторната къща представляваше всъщност чифликчийски палат, двуетажен и увенчан с полегат покрив. Основните зидове сигурно бяха още от времето на критското господство; бяха четири стъпки дебели, от циклопски каменни блокове, каквито днес не умеят да дялат вече дори и за строеж на големи храмове; тия блокове прилягаха тежко едни върху други, почти без фуги помежду им.

В горните етажи се намираха помещенията за многобройните роби, помещенията за сечивата и складовете за хранителни припаси.

Женското отделение бе само на един етаж и заемаше задната част на сградата. Тъй като бе вдовец, Ядмон спокойно бе дал под наем на Сафо цялото женско отделение, и то, както се говореше, на доста добра цена.

Още докато минавахме през междинния коридор, чухме смехове и песни. Когато се озовахме под колонадите на втория, по-малкия перистилон, пред очите ни се откри пъстра, весела гледка. Насред двора, на открита полянка, две жени с прозрачни хитони играеха с някакво дете на топка, пълна с перушина; това бяха Ерина и Дамофила, заедно с Лаис, дъщеричката на Сафо.

Вдясно, под колонадата, на най-сенчестото място, Родопис беше приседнала пред една масичка и рисуваше букви. Покрай задната стена на перистилона, дето нямаше колони, шест робини седяха край тъкачен стан, сортираха вълната и предяха, като тихичко си тананикаха някаква песен със странна мелодия. Отначало никой не ни обърна внимание. Първа погледна към нас Родопис; вдигна бялото си лице над сиво-кафявата фригийска еленова кожа и тихичко подвикна нещо на жените, които играеха. Те оставиха топката да падне, извърнаха се и грациозно се поклониха.

Алкей се усмихна победоносно и поетично издекламира по свой маниер:

Нимфи, под знака на Зевса родени!

Закрилнички, приемете закрила от мене!

Сега и робините вдигнаха погледи и от уста на уста се понесе тих шепот: „Какъв красив мъж!“

Алкей се наслаждаваше на триумфа си и светлите му очи галеха лицата едно след друго, почти без да правят разлика между свободни и несвободни. Робините, които забелязаха това, дръзко се закикотиха. Господарките им засъскаха, повелявайки тишина. Сетне те зачакаха неговия въпрос. Той запита:

Къде е теменугокосата? Що вършат в самота

ръцете на богинята на любовта?

И тогава и трите закудкудякаха една през друга. Тъкмо бил пристигнал някакъв търговец от Милет с нови платове и тъкани за рогозки и пердета. Сафо се намирала с него в амфиталамоса^[48]. Ако им позволял, те щели да го заведат дотам.

Алкей отклони предложението им. Искаше да иде сам с приятелите си, за да изненада теменугокосата. Изкомандува ни като пълководец през време на битка, тръгна напред, а ние, останалите, го последвахме.

Но амфиталамосът беше пуст, само големите топове плат свидетелствуваха за пазарлъка, който навярно се беше водил тук. Къде ли бе господарката?

Чухме гласове. Алкей проявяваше нетърпение. И той като нас би трябвало да почака, пък и в голямото помещение, освен платовете, имаше достатъчно неща, които заслужаваха да се видят. На дълги лавици бяха подредени бледи елински, както и пъстри египетски папируси. В ъглите имаше глинени плочки с вавилонско клинообразно писмо. Тук, както разбрах от надписите, бяха събрани литературни ценности от цял свят: предсказания на лидийската прорицателка Сибила, хетитски закони, еврейски псалми, математически стихове от Асирия. Като ценител на мъдростта, аз огледах подробно всичко, докато останалите насядаха и започнаха да си разправят разни духовити историйки.

Само Алкей не издържа. Скоро той стана отново и почна да снове из стаята със своята подчертано гъвкава походка.

Най-сетне вратата към таламоса^[49] се отвори. Ала оттам излезе само дребничкият, тлъст търговец на платове, изгледа ни подозрително и чевръсто прибра своите топове. Видях през вратата, че господарката, заедно с неколцина майстори, още подреждаше току-що окачените пердета. При светлината на факлите, осветяващи разкошно подреденото помещение, сияеше жълтият, богато надиплен хитон на Сафо. Над бялото едро лице косата й изглеждаше по-черна от черния цвят и на фона на жълтия й хитон действително имаше вид на тъмно синкав букет от теменуги.

Сега тя долови шума в дневната стая, отстъпи крачка назад към средата на таламоса, надзърна към нас, позна братята си:

— Хубавите ми братя! Кого ми водите?

Говореше за мен, тъй като не ме познаваше. Но Алкей пристъпи между мене и нея, удари се по гърдите и издекламира:

Рожбо свидна на скалата и морето сиво, ти влудяваш от любов мъжете,

ти обайваш младите момчета с твойта прелестна усмивка — сластна и красива!

Господарката се усмихна; тя почти непрекъснато се усмихваше, защото горната й устна бе малко по-къса; аз забелязах веднага, че всъщност това беше стара, добре заучена игра, с която и двамата бяха свикнали. Тя махна с ръка и една от робините дотърча и й поднесе китара. Сафо дръпна струните и запя:

Я седни! Да те видя, певецо чудесни! Заслужава ли лика ти мойте песни?

Алкей се пръскаше от нетърпение. Виждаше жената в нейното светилище, а не биваше да прекрачи входа му. Тежките ухания на Индия изпращаха своя дъх откъм леглата. Впрочем любовникът едва ли би се свенил много пред нас. Ала майсторите чукаха вътре в надпревара. Затова той запя:

Чиста дъще на Киприда, капка смелост ми вдъхни!

Искам нещо да ти кажа — но езикът се свени…

Сафо стана неспокойна. Моментът съвсем не бе подходящ за любовни сцени. Тя изтръгна от китарата няколко закачливи, игриви тонове. Робинята се засмя с характерните фригийски гърлени звуци. Господарката отвърна:

Но какво би търсил свянът в твоите очи,

ако туй, що би изрекъл, няма грозно да звучи?

Алкей пристъпи няколко крачки към вратата, ала погледът на Сафо го спря. Ето защо той плесна с ръце, поиска също китара.

Никоя от робините не дойде. Тогава Антименид грабна от стената един инструмент и го подаде на брат си. Той зае важна поза и шеметно подхвана:

Щом във Спарта отиде напетият Парис…

И усети Елена копнежи и болка в гръдта си,

и се влюби в троянеца тая красива гъркиня —

в тоя мъж, свойто право на гост тъй безчестно погазил —

и със него замина.

Изостави и дом, и дете; а мъжът й остана сломено

поруганото ложе на свойта съпруга да гледа.

До безумие влюбена беше във Парис Елена,

дъщерята на Леда.

Обичта й, безумните ласки опиваха Парис,

но мъжествено нейните братя нападнаха Троя

и загинаха храбро мнозина — и млади, и стари,

зарад нея във боя.

Колесници лежаха в праха, на парчета разбити,

и безчетни младежи, незнаещи що е уплаха,

във борбата загинаха; тъмночервени реките

от кръвта им течаха.

Тоя човек умееше да съчинява стихове! Но защо пееше тази песен? Сафо не беше Елена. Тя не отстъпи ни най-малко от тона, с който вече беше подхванала.

— Хей, пазачо на вратите! — викна подигравателно тя на героя, тъй като сега, пристъпил още по-близо и зяпнал ревниво, той се беше хванал за рамката на вратата.

Хей, вратарю! Имаш крак, седем разтега голям!

Ще ти трябват за обувки седем волски кожи, знам!

Всички ние се изсмяхме високо, особено на глупавото изражение на Алкей, който подозрително оглеждаше дали наистина краката му са неговите.

Ала в този миг тримата майстори, дръзко накривили фригийските шапки над левите си уши, минаха ухилени през вратата и си отидоха. Алкей видя това, разбра, че пътят му е свободен, махна ни с ръка да изчезваме. Тримата бавно станаха, аз пристъпих към тях — нямах намерение да се разбързвам. Така можах да чуя още и насмешливата песен Сафо:

Ехей, дърводелци — Хименаон!

Повдигнете тавана — Хименаон!

Като Арес пристига женихът — Хименаон!

Няма мъж по-мъжествен от него — Хименаон!

Прозвуча пак гърленият смях на робинята, сетне вратата шумно се затвори.

Трябваше да използувам времето, а то може би не бе много; защото казваха за тая господарка от Лезбос, че обичала дългите любовни стихове, но съвсем не била привърженица на продължителните любовни въздишки.

Ето защо побързах да се отделя незабелязано от тримата и безшумно се приближих към моята Родопарион, която все още усърдно рисуваше букви. Възхитих се от детето и завидях на Езоп. Но къде беше той? Надявах се, че още бе жив. И така, скрих се зад една от колоните, надзърнах оттам към робините, които предяха, и сетне полугласно запитах за него.

Девойката не отговори. Тогава й казах, че знам всичко. И че ако има доверие в мен — а би трябвало да ми има доверие, — може би ще мога да помогна и на двама им.

Едва сега забелязах по лицето на момичето, че ме слуша. Затова продължих упорито да настоявам. Най-сетне се чу отговор — тихо, сякаш тя говореше на себе си:

— Окована съм, непрестанно съм окована, окована съм, макар и без вериги.

Бързо изсъсках в отговор:

— Господарката е в таламоса с Алкей. Сигурно знаеш колко трае това?

Забравил бях, че говоря с дете. Надникнах пак иззад колоната, момичето се бе изчервило до ушите, беше свело глава. Но сега вече и аз не исках да отстъпвам. Нетърпеливо почуках по колоната. Родопис тихо отговори:

— Не зная.

— Научи тогава — отрязах накъсо аз.

От моя страна това беше грубо, но животът е груб. Струваше ми се, че то бе единственият начин, който можеше в случая да доведе до целта. И се оказах прав.

След като помисли малко, девойката стана и промълви:

— Ще потърся онзи, когото ти наричаш Езоп.

Изчезна, преди още да успея да видя накъде.

Готвех се да се отдалеча, да се смеся с другите, да ги отклоня нанякъде, за да мога сетне необезпокояван да поговоря с двамата. Ала изведнъж пред мен застана Харакс.

— Къде е Родопис? — запита той.

— Коя е Родопис? — престорих се аз на глупак.

— Та нали ти току-що говори с нея! — рече гъгниво той. Сред бръчиците на тлъстите му бузи личеше отвращение от това, че бе принуден да разговаря с един толкова незначителен човек. Малките му свински очички се плъзнаха по хитона ми и затърсиха по него някакъв знак^[50], аз обаче по принцип не нося знаци. Казах:

— Случва се понякога да разговарям с най-добрия си приятел, а това съм аз.

Ухилих му се. Отминах го, излязох от къщата, отправих се надолу към потока.

Там имаше един малък, невзрачен храм, посветен на Деметра^[51], дето складираха и тежките земеделски сечива; там срещнах Родопис и Езоп. Още от самото начало казах на момъка, че пред мен не е необходимо да се преструва, защото зная, че чува и говори. Въпреки това той не произнесе нито дума; слушаше обаче внимателно.

— В случай че положението се усложни и се стигне до война — рекох аз, — Самос би бил заплашен от всички страни, защото гъмжи от чужди агенти. Тук са Алкей и Антименид, шпиони на цар Навуходоносор Вавилонски, които непрестанно внушават на господаря си да завладее нашия остров чрез преврат. Тук са освен това и тримата синове на Еак, всеки издържан от различна чужда държава: Поликрат — от Лидия, Силосон — от Египет, Пантагнот — от Мидия или Персия. Всички тия хора искат да продадат родината си.

Може би те са уверени, че ако Самос би заживял в рамките на един по-голям стопански съюз, ще настъпи и по-голямо икономическо благоденствие. Тогава обаче ще изчезне духовната свобода в Самос.

Щом чу думата „свобода“, Езоп наостри уши. За да смекча казаното, добавих:

— Вярно е, че никой в Самос не може да обещае свобода на вас; но все пак вие можете да не допуснете и други да изгубят свободата си.

Двамата се спогледаха и Езоп кимна. Родопис ме запита:

— Какво трябва да сторим?

Казах:

— Положително има някой, който шпионира във всички направления. Положително има някой, който сплотява около себе си всички тия предатели. Кому хрумна да натовари тъкмо теб с пренасянето на писмата? Има хора, способни да обичат само онзи, от когото очакват изгоди. Съсредоточете вниманието си върху Ларих, не изпускайте из очи Харакс.

Беше се смрачило. Видяхме как проблеснаха факли и се насочиха през нивята към нас.

Родопис побледня.

— Търсят ни.

Единственият съвет, който можах да им дам, бе да се промъкнат между факлите и бързо да се приберат в спалните помещения за робите. Исках да уговорим още кога бих могъл да ги видя пак, ала те вече бяха изчезнали.

Разположих се удобно пред коленете на Деметра, защото тичането не е работа за мен. Както знаеш, от много размисъл съм понапълнял малко, страдам от задух и има опасност да получа удар. Пък и много приятно е да се молиш на богове, в които не вярваш.

Силна глъч прекъсна моята тиха молитва. Светлина от факли падна върху молитвено сключените ми ръце и Харакс ме срита отзад с крак:

— Къде скри Родопис?

— Коя е Родопис? — запитах аз, като повторно се престорих на невинен.

Той се изчерви цял и повика своите роби — надзиратели.

— Ще заповядам да те бичуват до кръв, докато разкъсат мръсните ти меса! — изрева хрипливо той и устата му се разпени от яд.

Аз меко напомних, че се намирам в храма на Деметра. И че на свято място се пречиства дори и грешникът — да не говорим за онзи, който не е грешник.

— Няма да клечиш още дълго на свещена земя! — изджавка той и се опита да ме издърпа навън.

Но аз съм тежичък, а освен това се вкопчих и за краката на богинята.

— Изтеглете го! — ревна задъхано той на робите.

Обаче и робите обичат и почитат свято Деметра. Те страхливо отстъпиха назад и ни оставиха двамата сами.

— Чуваш ли тътнежа на гръмотевиците? — глухо запитах аз, макар да не чувах никакъв гръмотевичен тътнеж, а прохладната есенна нощ бе необичайно тиха и приятна.

Сега вече нищо не можеше да задържи робите, те побягнаха с писъци към сградата на имението.

Последва тягостен разпит пред цялата шайка на Сафо и Алкей: какво съм бил правил с детето. Уверявах ги, че изобщо не познавам въпросното дете, а и детето, събудено грубо от своя невинен сън, ги увери в същото; Странното обаче бе, че това обвинение срещу мен се превърна в дуел между двамата обвинители. На човек почти му идеше да се усъмни, че както благородната Сафо, тъй и аристократичният й брат са хлътнали до уши по тая фригийска девойка. Всеки от тях обвиняваше другия в прелъстителство и блудство.

Докато те се караха, Алкей изпи огромни количества самоско вино. Глъчката, която ту се усилваше, ту позатихваше, но не преставаше, събуди вдъхновението му. Отначало той само си тананикаше, сетне грабна китарата. Над него — тъй като все още седяхме на ниските столчета в перистилона — се издигаше обичаната от всички звезда Сириус. Той махна с ръка към нея и подхвана сред глъчката своята песен:

Тук подирих закрила — накрай света чак,

чист живот заживях като беден селяк,

но със радост бих чул виковете, със които се свиква съвета.

В него мойте деди първенци са били,

в него моя баща — посред граждани зли

бил почитан, един сред мнозина, в Лезбос, моята скъпа родина.

Но прокуден съм аз… На далечния бряг

заживях без другар, като зъл върколак,

на беглеца понесъл позора. Със могъщите как да се боря?

И накрай при блажените, в залива тих,

в таз светиня аз, нова родина открих

и откакто съм стъпил във нея, люти болки забравих. И пея…

С дълги пеплоси тук, покрай мене, стоят хубавици от Самос;

набожно ехтят в необятни простори небесни най-тържествени празнични песни.

Огледа се сияещ наоколо си. Караницата беше стихнала. Пред помътения взор на певеца шеметно се въртяха несъществуващи танцьорки. Сафо му размеси ново вино, Родопис, изглежда, беше забравена. За Езоп не стана и дума. Аз обаче съзирах пламналите очи на младежа, които блещукаха като звезди от таванското прозорче над нас.

Големият финал настъпи след няколко луни — през зимата не ми се беше удало вече да се добера до стопанството на Ядмон, нито пък да науча нещо оттам.

Великолепен свещен кораб^[52] пристигна в пристанището на Самос и докара пратеници на Питак. Геоморите си отдъхнаха. Питак обявяваше амнистия за всички изгнаници. И сега всички тия избягали военачалници и евпатридски дами тържествено се събраха; И искрено — доколкото това бе възможно — всички положиха нова клетва за вярност към новия господар.

Три седмици изтекоха в непрекъснато вълнение. Сетне пристигнаха две флотилии от по дванадесет триери. Гордо, с вирнати глави, се качиха избягалите на техните бордове, за да се върнат по домовете си. Като ги гледаше, човек би помислил: не Питак ги е амнистирал, а те са амнистирали Питак.

Надявах се да видя Родопис в свитата на Сафо и да мога да запитам за Езоп, надявах се напразно. И Харакс не бе между заминаващите. Дали не беше останал на Самос заради Родопис? Дирих го тайно в дома му; дирих напразно. Наистина сега вече с положителност знаех, че Харакс е самоският предател, за какъвто отдавна го подозирах; но за Езоп и Родопис не знаех нищо. Известна следа — още не смея да я смятам за такава — би могло да представлява само това: от разговора на двама моряци в една пристанищна кръчма един мой ученик успял да долови следното изречение: „Онзи иска да посети своята Родопис в Египет.“ Кой беше „онзи“? Харакс или Езоп?

III

Ще бъдеш доволен от мен, защото с абсолютна положителност мога да ти съобщя, че Езоп живее: чрез мен и от мен. Животът му протича, тъй да се каже, под моите майчински грижи, точно както е необходимо за всеки човек. Спомням си при това за беседата относно живота и произхода на човека, която нашият приятел, твоят ученик Анаксимандър, изнесе наскоро в моята школа. Първоначално човекът произлязъл от други живи същества, подобни на животните, учи Анаксимандар. Това личи от следното, другите живи същества започват много скоро сами да осигуряват прехраната си; единствен човекът се нуждае от продължителни майчински грижи. А ако винаги при рождението си е бил такъв, какъвто е сега, не би могъл да оцелее. Сигурно, казва Анаксимандър, първоначално човекът е приличал на рибата, защото тя се поражда от водата и земята при затопляне. Тъй хората достигнали своето развитие, изхранвани в коремите на риби, също като акулите и едва когато добили способността да се грижат сами за себе си, се измъкнали от рибите и излезли на сушата. На тая суша излезе сега и Езоп, и то по следния начин:

Още с пукването на пролетта управителят Зенас разпределил отново робите на нивята; защото имало да се наваксва много нещо, останало недоработено през есента поради политическите вълнения.

Дотогава, понеже бил ням, Езоп се въртял ей така, покрай другите. Но сега, може би защото били изгубили доверие в него, а може би и защото наистина имало много работа, го причислили към една група, в която били робите Агатоп и Хермас. Дълго време работил с тях.

Много се бунтували тия двама роби срещу своята участ. Ето защо били бити много и към тях обикновено се държали сурово. Това, поради долната им робска природа, ги направило хитри и лакоми. Други пък — от тях си и ти — смятат, че от робите изобщо не бива да се очаква добродетелност, тъй като денонощно им се втълпява лошотия. Тъй или инак, ония двамата имали нещо против Езоп; може би защото все още им се зловидело, дето в началото му потръгнало по-добре; а може би и защото Зенас ги бил насъскал срещу него и им внушил да го дебнат. Във всеки случай Езоп преживял лоши седмици.

През тия седмици настъпило лятото. Първите смокини узрели. Ядмон много обичал смокини. Извикал при себе си Агатоп и му казал:

— Смокините от храста на скалата са зрели и особено сладки. Наберете ми две кошници от тях и ги оставете в склада за храните; утре ще имам гости.

Агатоп и Хермас брали сами смокините; оставили Езоп да окопава нивата под палещите слънчеви лъчи. Нямало още много зрели смокини, кошниците едва се напълнили. Агатоп подигравателно казал:

— Струва ми се, драги събрате по бой, че страшно много ти се ядат смокини.

Хермас озлобено изръмжал:

— Бих искал да знам по какво познаваш!

Агатоп се ухилил:

— Цял си се олигавил от слюнките, дето се събират в устата ти.

Хермас посегнал да го удари:

— Плюскай ти пръв; тогава ще се наплюскам и аз.

Агатоп се попривел:

— Старият сигурно се е скрил някъде наблизо и дебне дали няма да го окрадем. Стигат ми тоягите, дето ги изядох през тая седмица.

Хермас изръмжал още по-силно:

— Тогава не дрънкай и си стой гладен.

Но на Агатоп хрумнало нещо:

— Фригиецът не може да говори. Ще отнесем до склада пълните кошници така, че всички да ги видят; а пък там ще се натъпчем със смокини, докато ни се пукнат шкембетата. Ако старият забележи, ще кажем чисто и просто: „Езоп е изял смокините!“

И докато Езоп прекопавал с двурогата си мотика почвата, за да засадят в нея зелевия разсад, двамата почти изпразнили кошниците в килера; сетне се наредили рамо до рамо с Езоп, бъбрили и копали.

Ядмон, който през това време обикалял на кон нивята си, за да тормози робите да работят по-бързо, се завърнал в къщи и заповядал на управителя Зенас да му покаже кошниците със смокини. Управителят занесъл почти празните кошници. Ядмон се ядосал страшно и заповядал да извикат Агатоп.

— Кой изяде смокините?

Агатоп тутакси отвърнал:

— Езоп се е промъкнал в склада и е изял смокините. Подобен отговор дал и Хермас.

Ядмон побеснял. Решил лично да накаже негодника, заповядал да донесат тояги и камшици, а сетне — да повикат немия Езоп. Посочил му що за каша е объркал и размахал във въздуха камшиците, с които щял да го бие.

Много се изкушавал Езоп да проговори. Но сторило му се по-благоразумно да продължи да играе ролята си на глухоням пред своя побеснял господар; защото човек никога не знаел какво ще стори Ядмон. Така фригиецът паднал смирено на колене и почнал да прави някакви знаци. Никой не го разбирал и Ядмон спрял да размахва камшиците си. Тогава момъкът бързо се втурнал в кухнята, върнал се със съдина хладка вода, пил, бръкнал с пръсти в гърлото си и повърнал. Повърнал само лиги и хладка вода.

Сетне посочил към другите двама роби да сторят същото. Двамината се завайкали, разревали се и не искали да пият. Но Ядмон, който сега вече сам любопитствувал как ще завърши тая история, ги накарал да се нагълтат здравата и със собствените си смрадливи пръсти бръкнал в гърлата им. Един след друг те повърнали, а сред зелената каша ясно личали дръжките на смокините и дребните семки на плодовете.

Сега вече двамата получили порцията бой, която Ядмон искал да стовари на Езоп. И повторно получили същата порция, защото извършили грях спрямо човек, който не можел да говори — Ядмон бил моралист. И за трети път получили същата порция бой, та да запомнят, че не си струва да крадат смокини; защото Ядмон бил педагог.

Накрая не останал нито някой, годен да бие, нито пък някой, годен да бъде бит. Ядмон и управителят му Зенас си изкълчили ръцете от бой, а двамата роби се превърнали в кървава купчина месо. Хвърлили я на кучетата.

Навярно това вече накарало Езоп да се позамисли; защото говорът не е даден на човека за забавление, нито за удоволствие, а е негов дълг. И може би ако той бил говорил, другите двама нямало да ги сполети толкова сурово наказание. Но към това се прибавило още нещо, което го накарало да проговори.

В Самоското пристанище спусна котва един от египетските кораби, посветени на слънцето — седемдесет метра дълъг и със златна украса над водната линия. Корабът идваше от остров Кипър, на който наистина също живеят елини, обаче подчинени на египетския фараон Хафър. Какви хора е имало на борда, не зная. Сигурно са говорили елински, пък и казаха ми, че в египетската войска имало много елински военачалници; и именно заради тях египетският кораб дошъл в Самос. Тези военачалници били недоволни. В Египет имало само две категории люде: царедворци и кръгли бедняци. Жените от царския двор били прекалено горди, за да спят с елините, а пък съвсем бедните били прекалено мръсни, за да пожелае някой елин да спи с тях. Та по тези причини корабът дошъл в Самос.

Слязоха на сушата — едри, горди мъже, военни, с жреците начело. Донесоха богати дарове на геоморите. Сетне поставиха в храма на Хера статуята на някаква богиня и принесоха там жертви; както чух, богинята им се казвала Изида. Наскоро след това си заминаха.

Две неща ме учудиха: първо, че Родопис изчезна. Нито аз, нито пък някой друг беше виждал Родопис след онова посещение на египтяните. И второ — ненадейно Езоп проговори и всички се смаяха и казваха, че богиня Изида възвърнала говора му. На мен обаче ми се струва, че именно посещението на египтяните стана причина немият изведнъж да почне да чува и да говори.

Ето какво разказваха за това в Самос. На мястото на двамата мъртви роби Ядмон си купил петима нови, живи, тъй като след посещението на египтяните той изведнъж почнал да разполага пак с пари, след като месеци наред подир заминаването на Сафо правел само дългове. Езоп работел в една група с петимата нови роби. Веднъж дошъл управителят и видял, че най-слабият от новите спрял да си почине за няколко мига и се подпрял на лопатата си. Денас се нахвърлил върху момъка и го бил безпощадно, до кръв. Другите нови роби видели това и се мъчели да работят колкото може по-бързо, ала едва успявали да вдигат лопатите си, защото целите треперели от страх. Тогава Езоп не можал да се овладее повече, изправил се с целия си ръст и казал:

— Човече, как можеш ти, дето всеки час вършиш злини и никой не те бие заради тях, да биеш толкова жестоко оня, който не е сторил никакво зло?

Управителят имал иначе под ръка само един отговор — тоягата си, но сега на свой ред се уплашил и разтреперан запитал:

— Какво е това? Как, в името на боговете стана тъй, че ти изведнъж проговори?

Езоп отвърнал:

— Жреците на Изида ме научиха да говоря.

Управителят не разбрал думите му. Но понеже бил суеверен, уплашил се двойно повече от Езоп и бързо се втурнал при Ядмон, за да наклевети роба, преди да е хрумнало нему да наклевети управителя. Нахълтал в стаята на Ядмон и задъхано извикал:

— Господарю!

— Какво има? — запитал неблагосклонно Ядмон. — Защо си се задъхал така?

— Големи новини от нивите ти, господарю!

Настроението на Ядмон не се подобрило.

— Новини! Да не би някоя фиданка да е дала преждевременно плод? Или пък в обора се е родил човек с четири телешки крака?

— Не, господарю — пелтечел управителят.

— Кое наричаш тогава новини? — изръмжал недоволно Ядмон. — Казвай най-сетне каквото имаш да казваш!

— Оня лентяй Езоп, мързеливият…

— Какви ги е забъркал?

— Никакви; само че ненадейно проговори!

— Новини! Боговете му отнели говора, а сега му го върнали. Нима това са новини за мен?!

— Да, господарю. Защото едвам проговори и гласът му проехтя мощно като тръба. Мен наруга, а за тебе изрече думи, които дори ушите ми не посмяха да чуят!

Преглътнал Ядмон яда си и рекъл:

— Върви, продай го!

Управителят отвърнал:

— Господарю, ти се шегуваш. Та кой ще купи Езоп? Тоя мързеливец, тоя слабоват, песоглав роб!

Ядмон нетърпеливо тропнал с крак:

— Махай се най-после! Ако не можеш да го продадеш, подари го. Ако не можеш да го подариш, пребий го. Да се маха. Не искам да го видя повече.

А в това време робът, когото Езоп защитил, го укорявал:

— Защо каза това нещо? Всеки ден някой ме удря и аз съм свикнал; теб обаче ще те пребият от бой.

Езоп пристъпил към другите:

— Той вече преби пред очите ми двама от нас. Ако бях проговорил още тогава, нямаше да ги изядат кучетата.

— Рано или късно всеки от нас ще го ядат кучетата.

— Аз можех да ги спася.

— Не можеш да спасиш един роб — намесил се вторият. — Робът трябва да гледа час по-скоро да избяга от тоя живот. Може би след това ще се прероди за по-добър живот.

— Не съм видял досега човек, дошъл от по-добър живот, но съм виждал някои, които преминаха към по-добър живот.

— Те не са били роби — отвърнал вторият. — Щастието и нещастието идат от боговете. За нещастието са предопределени робите.

Езоп се разпалил:

— Не е вярно, че робите трябва да бъдат нещастни, защото изобщо не трябва да има роби. В древна Фригия, по времето на нашия цар Мидас, изобщо не е имало роби.

— Сигурно тогава Фригия е била много бедна.

— Била е най-богатата страна в света!

Управителят яростно се приближил към тях. Те бързо се пръснали. Зенас бил вдигнал вече своята дебела дъбова тояга, за да пребие Езоп. Ала Езоп не отстъпил, не поглеждал дори тоягата, твърдо гледал управителя в очите. Управителят отпуснал тоягата. Решил, че е по-добре да опита да го продаде.

През един от следните дни той яхнал коня си, отишъл в астипалеята и заразпитвал за роботърговци от чужбина. Защото в Самос вече познавали Езоп. Ала там имало само един соматофилак, който по нареждане на своето предприятие търсел стока, за да я превози с кораби до Милет, дето се чувствувала крещяща нужда от работна ръка; и тъй като тъкмо по това време се водеха преговори за съюз, неговият транспорт бил разрешен вече дори и от геоморите.

Та с тоя човек повел разговор управителят. Самият соматофилак веднага запитал:

— Имаш ли нещо за продан?

— Кълна се в Зевса — рекъл управителят, — не нещо, а един евтин мъж — роб.

— Давай го! — рекъл оня. — Къде е?

— Яхай коня си да идем до стопанството на Ядмон.

Отишли. Робите на Ядмон били яки, красиви и соматофилакът доволно потривал ръце. Управителят изпратил един от робите да повика Езоп.

Когато робът го намерил, Езоп пак окопавал лехите със зелето.

— Ела при господаря! — рекъл му той.

— При кого? — заинтересувал се Езоп. — Ние имаме много господари.

— При управителя!

— Управителят не е господар; самият той има господар над себе си — поучил го Езоп.

— Е, тръгвай де! — настоял уплашено робът. — Откак проговори, само кавги предизвикваш!

— Откак проговорих — усмихнал се дяволито Езоп, — разбрах колко досадно било това робство. По цял ден чувам само: „Езоп, разтреби трапезарията! Езоп, затопли банята! Езоп, донеси вода! Езоп, дай на добитъка храна!“ Всеки ми заповядва, а никой няма право да ми заповядва!

Пристигнали в двора на стопанството. Управителят посочил Езоп.

— Ето, този е.

Соматофилакът възмутено отстъпил крачка назад и подигравателно се изсмял:

— Та какво представлява той? Човек ли? Ако не говореше, щях да го помисля за кошница или за гъше яйце! В най-добрия случай може да се използува като свирач при танците на жеравите^[53]!

Управителят се опитал да каже нещо в полза на Езоп. Но сега вече роботърговецът наистина се разгневил:

— Да ме мъкнеш чак дотук заради такъв един никаквец! Много ме разочарова ти, управителю на това стопанство!

При тия думи той се метнал на коня си, за да се върне в града.

Може би Езоп е имал строго определен план и всичко, което сторил, е било с единствената цел тоя път да се измъкне от стопанството на Ядмон — точно както на времето сторил всичко, за да попадне при него. Във всеки случай той се втурнал след конника и завикал:

— Чуй ме.

Онзи не спрял коня си:

— Махай се от пътя ми!

Езоп продължил да тича край него:

— Защо дойде дотук?

— Защото исках да те купя.

— А защо не ме купи?

— Защото не искам да те купя.

— Купи ме и аз ще ти бъда от голяма полза! — викал задъхано Езоп.

Роботърговецът спрял, погледнал със съмнение надолу към жалката фигура.

— Ти да ми бъдеш от полза?

— Сред събраните от теб роби положително има деца — деца, които плачат, непослушни деца, които всеки миг хленчат за мляко.

— Има — признал с въздишка соматофилакът.

— Аз ще кривя страшно лицето си. Ще правя гърбицата си голяма и ще рева високо. Щом ме видят, твоите деца ще се плашат и ще кротуват.

— Въпреки това няма да те купя! — казал надзирателят.

— Вземи го даром — рекъл управителят, който в това време ги бил настигнал. Той бил отписал вече Езоп.

Соматофилакът се позамислил и намерил изход.

— Ще го взема не защото би могъл да ми бъде от полза, а защото всички вие искате да стане така. Но в никакъв случай не мога да се върна в астипалеята само с него. Продай ми, както си е редно, още двама роби, тогава ще взема тоя даром.

По всяко друго време това предложение щяло да бъде неизгодно. Но тъкмо тогава в стопанството на Ядмон имали петима нови роби, силни и при все това плахи, покорни и при все това склонни благоговейно да се молят пред бича на управителя, роби от северното крайбрежие на Скития; и все още имали двамина съвсем безполезни — рецитатора и певеца, — с които, откак си заминала Сафо, не знаели какво да правят.

„Да се махат — чак тогава в стопанството на Ядмон ще настъпи спокойствие и усърден труд!“ — тъй си помислил веднага управителят, втурнал се при Ядмон, върнал се с най-голяма бързина и вече водел за ръка двамата безполезни мързеливци. Те изглеждали силни и охранени, с дръзко и бодро изражение на лицата.

Спазарили се. Доволен подкарал коня си соматофилакът, а след него вървели тримата потни и задъхани роби.

Когато той пристигнал в Милет, за да предаде там своята стока, роботърговецът вече бил отпътувал. Междувременно, поради големите строежи в Ефес, цените там станали по-високи, отколкото другаде, а стоката трябвало да следва цените. Транспортният кораб отплавал на юг, към остров Кос. Робският керван трябвало да потегли пешком на север, да напусне града с прекрасните тисови дървета и да поеме изморителния път по сушата, който минавал през бродове и се виел покрай планината, разположена между Милет и Ефес. Чакал ги четиридневен път и затова трябвало да вземат багаж и храна. Ето защо, след като обмислили, разпределили големите тежки чували между двадесетимата роби — мъже. А жените се натоварили с дрехите и децата.

Езоп отказал да вземе чувал. Надявал се, че ако и другите роби се възпротивят като него, соматофилакът ще се види принуден да наеме талига с магаре и да натовари на него багажа, а може би дори и децата. Ала другите роби не го послушали, нарамили доброволно чувалите и казали на Езоп:

— Остави, ти няма нужда да носиш чувал.

Езоп отвърнал:

— Щом ще мъкнете всички, ще мъкна и аз.

— Сега пък още се перчи — рекъл най-силният между робите и тикнал към него един от по-леките чували.

Сред багажа имало сандъци, денкове със завивки и рогозки, покривки, делви и мехове за вода. Имало освен това един особено тежък чувал, пълен с хляб и мекици — двама по-млади роби тъкмо го вдигали да го носят заедно. Езоп се отказал от лекия чувал и рекъл:

— Хора, дайте тежкия чувал на мен, ще го нося сам.

Робите прихнали да се смеят и заприказвали помежду си:

— Никога досега не сме виждали толкова глупаво човече, отначало не искаше да носи нищо, сега пък си избира най-тежкото.

А рецитаторът рекъл:

— Не е глупав, ами е гладник. Наумил си е да краде от хляба и да плюска повече от нас.

Останалите кимнали и казали:

— Да му дадем тогава чувала с хляба.

И потеглили по уморителния път. На края на колоната се олюлявал Езоп, почти смазан под огромния си товар. Надзирателят не можел да се начуди. А рецитаторът и певецът високо се смеели. Защото пътят водел ту нагоре, ту надолу и другите теглели своите вързопи нагоре и ги търкаляли надолу, докато Езоп непрекъснато трябвало да мъкне и да мъкне.

Добрал се до първия хан ни жив, ни умрял.

— Искаме само допълнителна храна — казал надзирателят на ханджията. — Хляб си имаме.

И разпределил дажбите хляб на всички. Същото се повторило и вечерта, същото станало и на следния ден. Чувалът с хляба почти се изпразнил.

След всяка почивка потегляли отново винаги сред голяма бъркотия, сред крясъци, ругатни и хаос; никой нямал време да поглежда към другите. Морно се влачел керванът. Само един пристъпвал леко и крачел далеч пред останалите.

— Кой е този, дето върви напред? — обърнал се рецитаторът към певеца. — И той ли е от нашите?

— Не го познавам — отвърнал певецът, мъкнейки одеялата, които от час на час му се стрували по-тежки.

Трети роб го познал.

— Та това е оня, новият, дето едва смогна да вдигне тежкия чувал с хляба.

Всички зяпнали от изненада и ококорили широко очи. Четвърти роб казал:

— Разбрахте ли сега колко е хитро това човече?

И всички възбудено заговорили:

— Комуто липсва сила, си има глава.

И още казвали:

— Точно така, самата истина е, че тоя юнак е достопочтен бик^[54]!

Преди пладне на четвъртия ден най-сетне пристигнали в Ефес. Роботърговецът вече нетърпеливо чакал. Ала той бил не друг, а тъкмо оня Офелион от Хиос. И просто онемял от изненада, като зърнал отново тримата глупаци, от които преди време се отървал с толкова мъки. Наистина цялата му стока се разпродала неимоверно бързо… с изключение на тия тримата. Те му останали. Тогава той си спомнил, разбира се, най-напред за теб, Талес. Но той бързал за Хиос, а това щяло да го принуди да се върне обратно на юг, до Милет. Затова предпочел да се сети за мене, макар и да ме познава само бегло — пък и в края на краищата за хора като него всеки философ струва колкото кой да е друг.

Офелион знаел, че имам школа и си рекъл, че може би се нуждая от префект^[55]. В краен случай — тъй си помислил навярно той — все съм щял да мога, да използувам Езоп като вратар или като готвач. И че сигурно ще се интересувам също така от един рецитатор и от един певец; ако не аз, то някой друг от разточителните самосци, чието богатство в неговите представи било много по-голямо, отколкото е в действителност.

И така, Офелион пристигнал още веднъж в Самос и веднага наел едно от местата за търг на агората. Нагиздил превъзходно своята стока. Прасците на певеца били великолепни; него Офелион облякъл с лек бял хитон, а отгоре — с елегантна, набрана стола^[56] с красиви токи на раменете. Рецитаторът не бил внушителен на ръст; нему той дал тежък; богато извезан хитон и хубави сандали с дебели, високи подметки. Така, грижливо сресани, с накъдрени щръкнали бради, с коси, намазани с благовонни масла, той подредил двамата красавци на камъка за продажба. Но какво да прави с Езоп? Нищо не можело да се разкраси, нищо не можело да се скрие в него. Ето защо той поставил хилавото, невзрачно човече между двамата великолепни красавци с надежда, че те ще му придадат от своя блясък. Сетне покани на наддаването мен и моите ученици.

Ръководителят на търга бързал и веднага започнал да приканва с викове. Но работата е там, че при разпродажбата на роби винаги се намират малко купувачи и много зяпачи. Тозчас се стекла тълпа от моряци, които започнали да дават мнението си за стоката. Почти всички казвали:

— Двамата си ги бива, но отде се намери тоя мухльо по средата? Ще му засенчи и другите двама.

Езоп чувал всичко това, но дори и не мигвал с око.

Съпругата ми случайно била близо до пазарището и чула виковете на уредника на търга. Върна се в къщи и ми загука:

— Мъжо, много ни са малко мъжките роби; пък и всичките са необразовани. На пазара тъкмо става наддаване. Иди и ми купи нещо по-хубаво!

В този миг пристигна и пратеникът на Офелион. Така аз отговорих: „Дадено“, отидох в школата, наредих да прекъснат занятията и се отправих с учениците си към агората.

Там веднага съзрях клетия Езоп, застанал между двамината великолепни левенти. Толкова жалък изглеждаше; че наистина не знаех какво да сторя, макар да си спомних, че ти се интересуваш от него. А освен това знаех, че ти не купуваш роби, поради което не можех да ти го препратя. Ето защо на първо време почнах да разисквам с учениците си въпроса дали търговецът е постъпил правилно, или не, като е поставил грозния между двамата красавци; дали чрез контраста грозният прави хубавите още по-красиви; или пък красавците разхубавяват грозния чрез своята хубост; и най-сетне дали грозният загрозява и хубавите.

— Но елате — рекох най-сетне аз, — трябва да купим едного от тия момци. Жена ми се нуждае от умен слуга.

Пристъпихме до камъка за разпродажба и запитах рецитатора:

— Откъде си?

— Кападокиец съм!

— Как се казваш?

— Лигирид.

— Какво можеш?

— Всичко!

Щом каза „всичко“ и Езоп прихна да се смее до него с цяло гърло. Учениците ми заприказваха в безреда защо ли се смее тоя. Понеже при смеха той беше оголил своите едри, здрави зъби, неколцина изказаха мнение, че не се смее, а зъзне. Заповядах им да млъкнат и запитах за цената на рецитатора.

— Хиляда драхми! — каза уредникът на търга и се готви да чукне.

Махнах с ръка и пристъпих към втория.

— Откъде си?

— От Лидия.

— Как се казваш?

— Филокал.

— Какво можеш?

— Всичко.

Езоп отново избухна в смях.

Сега вече един от учениците ми реши на всяка цена да узнае защо се смее тоя човек. Подръпна го изотзад и прошепна:

— Ей, шегобиецо, защо се смееш?

Езоп се поизвърна и каза високо:

— Я се омитай, тюлен такъв!

Ученикът ми смутено се отдръпна. Запитах уредника на търга колко струва втория.

— Две хиляди драхми — каза той.

Махнах с ръка и сега вече застанах пред Езоп, приветствувах го:

— Здравей!

— Здравей!

Той ме изгледа мрачно:

— Защо ме обиждат тук?

Чух, че учениците ми шушукат:

— Кълнем се в музите! Хубаво му го каза!

Бързо продължих с въпросите си:

— Откъде произлизаш? — От плът.

— Мога да си представя това. Но къде си се родил? — В скута на майка си.

— Искам да зная мястото.

— В спалнята или пък в трапезарията; майка ми не ми е казала точно.

— Кажи ми най-сетне племето си, народа си.

— Фригиец съм.

— Какво можеш?

— Нищичко.

— Как тъй нищичко?

— Ами така — след като двамата ми съседи могат всичко.

Учениците ми въодушевено заръкопляскаха; сега вече и те разбраха защо се беше смял тоя тип. Радвах се, че ми се удаваше възможност да го купя. Дори ако жена ми се разкрещеше ужасно, можех да се позова на преценката на учениците си. Затова продължих дружелюбно:

— Искаш ли да те купя?

Ала той съвсем не бе благоразположен.

— Какво си ме заразпитвал? Ако искаш да ме купиш, купувай! Ако не искаш да ме купиш, остави ме на мира. Ако искаш да ме купиш, разтваряй кесията си и плащай цената. Ако не искаш да ме купуваш, не ми се присмивай!

Спомних си колко мълчалив бе преди и изразих учудването си от сегашната му бъбривост. Но той не ми остана длъжен с нито един отговор:

— Птиците, които кудкудякат най-много, се продават най-бързо.

Това също допадна на учениците ми, въодушевлението им нямаше граници.

— Е, добре — рекох аз, — купувам те, но няма да бягаш от мен.

Той ме погледна лукаво усмихнат.

— Ако реша да бягам, ще се посъветвам със себе си, а не с теб. Но изобщо кой от кого ще бяга — ти от мен или аз от теб?

— Ти от мен, то е ясно — рекох аз слисан.

— Ако се отнасяш добре към робите си, никой няма да избяга от теб, за да се лута в неизвестност. Ако се отнасяш към тях зле, няма да остана при теб нито час. Значи, ти си оня, който идва при мен или бяга от мен.

— Умът ти е светъл, но защо лицето ти е толкова тъмно? — запитах аз.

— Ти по-добре гледай ума — отвърна ми той.

Точно това и възнамерявах. Приближих се до оня Офелион и го запитах за цената на момъка.

Той бе възмутен от дъното на душата си.

— Да не искаш да вземеш само него! Вземи поне единия от другите двама, тогава ще ти дам Езоп добавка.

Аз обаче не исках нито един от другите. Исках Езоп. Най-сетне Офелион изрече цената: шестдесет драхми и като обезщетение за храненето — още петнадесет драхми, които не подлежаха на данъци.

Уредникът на търга съобщи цената. Никой не даде повече, мнозинството прихна да се смее. Чукчето удари. Езоп беше мой.

IV

Анаксимен, който преди две години бе заедно с тебе в Египет и донесе оттам един календар, много по-практичен от нашия елински, неотдавна писа: Бог, това е въздухът. Той е казал и в учението си, че живите същества са направени от прост и еднообразен въздух и от въздушен полъх. Какво е в такъв случай човек — Бог или въздух? На този въпрос ме наведе Езоп — по-рано под твое покровителство, сега мой роб.

Само че той съвсем не стана толкова бързо мой роб. Защото митничарите бяха чули глъчката, вдигана от уредника на търга, и дотърчаха да си съберат таксите.

— Кой е продавачът? — викаха те. — Кой е купувачът?

Защото всеки трябваше да си плати таксата.

Досрамя ме да кажа, че съм купил роб за шестдесет драхми. Мълчеше и роботърговецът. И както беше настъпила пълна тишина, Езоп се провикна:

— Аз съм стоката, този тук е купувачът, а онзи там — продавачът. Щом обаче не се обажда никой, ясно е, че съм свободен.

Тогава пристъпих напред и тихо казах:

— Аз го купих за шейсет драхми.

Митничарите прихнаха да се смеят и ми опростиха таксата. В това време Офелион най-сетне беше успял да пробута както рецитатора, така и певеца и беше прибрал в джоба си тридесет мини. Него митничарите оскубаха по-основно.

Сбогувах се с учениците си и потеглих с Езоп към къщи. Беше много горещо, слънцето се бе издигнало почти отвесно над нас, ниските каменни къщи от двете страни на прашната улица правеха почти непоносим пътя ни, който сякаш нямаше край. Освен това бях и развълнуван от публичната продажба. Вълнението се отрази върху пикочния ми мехур. И така попривдигнах хитона и наметалото си, отместих настрани препаската и както си вървях, почнах да се облекчавам. Щом видя това, Езоп се развика:

— Продай ме, господарю, инак ще ти избягам!

— Но какво има? — запитах уплашено аз.

Почти ми пресекнаха и гласът, и водата.

— Продай ме — крещеше той, — не мога да ти служа!

Помислих си, че може да е чул за мен някакви клюки, празни брътвежи за побоища и пиянски оргии или пък кой знае за какви други неблагоприличия.

— Не вярвай на всичко — рекох спокойно, — има неколцина глупци, които ме клеветят.

— Клевети те урината ти! — отвърна момъкът. — Ти, който си високопоставен и имаш власт и няма от какво да се боиш — ти не намираш време дори да спреш, за да се изпикаеш? Какво очаква тогава мене, клетия роб? Как ще намеря време аз за моите естествени нужди?

Запитах:

— А не можеш ли да си обясниш защо правех това вървешком?

Той каза:

— През време на работа робът гледа да отдели за тия неща колкото може повече време.

Тогава му обясних:

— Три причини ме накараха да не спирам: земята е много суха, слънцето — много жарко, мехурът ми — много пълен.

Той ме изгледа и кимна с глава:

— Убеди ме. Продължавай да вървиш и прави каквото си искаш.

Благодарих му:

— Не знаех, че вместо слуга съм си купил господар.

Когато най-сетне стигнахме до дома ми, огледах момъка още веднъж. От дългите си странствувания, от праха и от жегата той беше доста измърсен, а пък жена ми е маниачка по чистотата.

— Остани пред вратата — му рекох, — трябва най-напред да подготвя съпругата си; инак, щом те види, ще избяга.

Езоп се усмихна:

— Струва ми се, че наистина не ти беше необходимо да си купуваш господар. Имаш си вече един. Но побързай!

Влязох и намерих жена си в амфиталамоса, сред многобройната й женска прислуга.

— Жено — казах, — отсега нататък не можеш повече да разправяш, че си имала почти само робини. Купих ти един прекрасен млад човек.

Съпругата ми веднага падна на колене и заизлива благодарствени молитви:

— Афродито, господарке моя, ти си велика! Ти осъществи мечтата ми! Защото насън аз съзирах образа на прекрасен мъж, купен, за да разтушава очите ми.

— Да — добавих аз, — като го види човек, просто не знае Аполон ли е това, или Ендимион, или пък Ганимед^[57].

А пък ония куклички — прислужничките — ликуваха и ръкопляскаха. И докато жена ми се втурна пред огледалото в таламоса, за да се разкрасява, те вече успяха да се скарат за коя от тях съм купил новия Аполон.

— За мен! — викаше кестенявата.

— За мен! — викаше чернооката.

— За мен! — надвикваше ги русокосата. — За мен, защото аз сънувах как той ме лишава от девственост!

Съпругата ми се върна с блестящи накити и начервени бузи и им заповяда да млъкнат.

— Преди да се карате, доведете най-напред при мен това очарователно момче. Хайде, да ви няма!

Те отидоха в слугинската стая. Но русокосата Каприоза, която бързаше най-много от всички, изтича пред къщата, за да види тъй дълго очаквания жених от своите сънища. Извика високо на улицата:

— Кой е новозакупеният?

Езоп застана пред нея:

— Аз.

Каприоза отскочи назад:

— Ти ли, песоглавецо? Къде ти е опашката?

— Не показвам всичко, което имам — отвърна Езоп.

Каприоза се втурна обратно в къщата, дето дружките й още се дърпаха за косите.

— Какво сте седнали да се биете за оня хубавец! — сджафка ги тя. — Я му поогледайте най-напред красотата!

Сега вече навън се втурна чернооката Адона. Тя не вярваше на лукавата Каприоза. Взря се в окаляния момък и просто не можеше да проумее:

— И аз съм седнала да се бия заради тебе! Да не си посмял да ме доближиш!

Сетне побягна в къщата при другите.

— Момичета, та това е самият черен дявол!

Междувременно на Езоп дошло до гуша да чака на голямата жега вън и влязъл в къщи. Застана право пред жена ми. Тя го погледна, сетне се нахвърли срещу мен:

— Пфу, Ксант, разбирам какво си намислил! Искаш да се отървеш от мене! Искаш да си вземеш друга жена! Купил си ми тоя, за да ме накараш да избягам от погнуса! Но ще си получиш каквото си търсил, драги съпруже! Давай ми зестрата и веднага се махам!

Говорът ми пресекна, не можах да кажа думица; признавам откровено, страшно жалък се чувствувах. Хвърлих поглед към Езоп да ме подкрепи, ала той си стоеше, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал. Сръгах го ядосан:

— По пътя насам изприказва един кош приказки, задето пуснах малко вода; толкова ли не можеш да намериш сега една думица срещу съпругата ми?

Езоп каза:

— Че щом иска, остави я да бяга в нощта.

Защото междувременно беше мръкнало.

Рекох му:

— Чудовище, не разбираш ли, че обичам женичката си повече от всичко?

— Значи, обичаш женичката?

— И то как!

— И искаш да остане?

— Естествено, глупако!

— Хубав философ — да лази в краката на жена си! Бих желал да те представя така пред твоите ученици в аудиторията!

Казах:

— Не на мен трябва да държиш речи, нея увещавай!

Езоп застана пред съпругата ми:

— Значи, ти си изпратила мъжа си да ти купи роб — хубавец — снажен, мускулест, с приятна кожа, с блестящи очи, русокос?

— Защо пък не? — вметна вироглаво жена ми.

— А защо пък да? — продължи Езоп. — Затова ли, да те придружава тоя красавец винаги, когато излизаш, или за да влиза в банята заедно с теб и да те вижда там разсъблечена; за да ти подава лекото, прозрачно було, когато излизаш от банята, за да се възхищава от сребристата ти кожа, когато му се усмихнеш; за да влиза заедно с теб в спалнята ти и да ти гъделичка петите, докато си лежиш замечтано; за да ти върши там онова, от което се нуждаеш, та да направиш за срам и позор тоя философ тук?

И като застана в подходяща поза сред амфиталамоса, той задекламира високо, за да го чуят и слугините вън:

Ужасен е гневът на морските прибои, на буйния пожар, на речните порои,

беди ужасни има, но няма ни една беда така ужасна като зла жена!

Съпругата ми цяла се изчерви, защото гласът на момъка бе силен и се чуваше надалече. Тя се отдръпна в ъгъла на покоите си, до своята маса за писане. Ала Езоп не я остави на мира и там. Тръгна след нея и каза малко по-тихо:

— Ти си мъдрата жена на един мъдър философ. Но, изглежда, предпочиташ да бъдеш глупавата любовница на един глупав роб, никаквице такава!

Сега вече съпругата ми доби съвсем дребен и жалък вид, жалостиво се обърна към мене:

— С какво право той ми говори такива грозни думи? — Неволно се усмихнах — никога по-рано не я бях виждал такава. Казах й:

— Внимавай само да не те спипа като ходиш по нужда, инак и на теб ще се случи същото, каквото на мен по пътя насам.

— Кълна се в музите! — захълца жена ми. — Тоя човек е ужасен. По-хубаво да се придобря с него.

От това можех да бъда само доволен.

— Езоп — казах аз, — съпругата ми иска да сключи с тебе мир.

Езоп прие със задоволство:

— Не е дребна работа една жена да се смири от срам!

Тъй покупката на Езоп се размина по-леко, отколкото се бях страхувал; можах дори да установя, че от страх съпругата ми често заглеждаше мило Езоп и примигваше с клепачи — а пък това тя обикновено правеше само по отношение на атлети, и то след десетата им победа. Аз обаче реших да привържа тоя човек към мен, исках да стане за мен, философа, истински помощник, който да поеме и от товара на моите всекидневни грижи.

Езоп трябва да беше вече втора седмица у нас, когато една заран отидохме заедно при градинаря. Човекът ни отряза с градинарския си нож зеленчук — зеле, цвекло, зелев разсад, цветно зеле, аспержи и различни меродии и ги нареди в чувалчето, което Езоп разтвори пред него.

— Плати — рекох му аз.

Езоп разтвори кесията с парите и подаде на градинаря един триоболон. Ала той отказа да го приеме.

— Учителю — обърна се той към мен, — ти си голям философ. Вместо да ми даваш пари, дай ми едно обяснение.

Смаях се.

— Кълна се в музите! — рекох аз. — Та мен не ме бива нито да ти окопая земята, нито да ти набера спанак; не съм нито занаятчия, нито ковач; какво ще те ползува моята философия?

— Ще ме ползува много — отвърна той, — защото има един въпрос, който често и нощем не ми дава покой. Ето, аз засявам в земята семена, копая, торя, поливам, грижа се за засятото — и то пак расте по-бавно от онова, което никне от земята от само себе си. Можеш ли да ми обясниш това?

Откровено казано — не можех. За да философствувам, аз имам нужда от школата, от учениците, от книгите си. Тук в градината, при простия градинар, не ми хрумваше никакво обяснение. Ето защо казах:

— Тия неща ръководи божието провидение.

Езоп стоеше до мен и се хилеше.

Извърнах се сърдито към него:

— Без причина ли се смееш, или се смееш на мен?

— Не на теб.

— Тогава на кого?

— На твоите учители.

— Глупако, значи, ти се присмиваш над най-големите умове в Елада? В Крит аз учих при Епименид, в Ефес — при Ферекид, в Атина — при Музай, в Милет — при великите философи Талес и Анаксимандър.

— Но в Самос не знаеш нищо и затова в Самос ти се смеят!

От негова страна това беше голяма безочливост. Срещу нея имаше само едно средство: да го оставя сам да си счупи зъбите с тоя костелив градинарски въпрос.

И така, застанах в подходяща поза и пренебрежително казах:

— Любезни мой, аз съм свикнал да чета лекции в аудитории, а не сред зеленчукови лехи. Но това хлапе тук се перчи, че мозъчето му сечело. Затова нека то да отговори веднага вместо мен на въпроса ти.

Градинарят недоверчиво погледна към моя роб; и аз споделях съмнението му. Ала Езоп се разсмя и пристъпи към градинаря.

— Значи, пациентът си ти?

— Аз.

— Аз пък те мислех за градинар.

— И градинар съм.

— Значи, градинар, когото го сърби да играе ролята на пациент?

— Точно както теб, който си роб, а те сърби да играеш ролята на философ.

Езоп се отпусна на едно коляно, опипа с ръка мазните буци на черната, още влажна, хладна от утрото земя:

— Тази земя тук е майката, а рожбите й, това са всички неща, които израстват на нея от само себе си. Този градинар там е бащата и всички семена и разсад, които донася той, са неговите деца.

Градинарят развълнувано беше слушал думите му, но сега вече не бе в състояние да обуздае вълнението си. Той просна ръце напред, за да го спре, произнесе на пресекулки:

— Говориш като китарод^[58], а не пееш, казваш стихове, а не ги римуваш; избираш обикновени думи, а мислиш с тях необикновени мисли и все пак аз те разбирам напълно.

— Тъкмо това исках аз.

— Значи, ти не искаше само да говориш красиво, не искаше да блеснеш, да ме омаеш.

— Исках само да бъда разбран.

— Никога досега не съм слушал друг като тебе!

Езоп продължи:

— И така, градинарят се нахвърля върху земята, копае я и я обработва: мъжът се оженва за жената. В този брак обаче има два вида деца. Земята е майка за рожбите, които е родила самата тя. Земята е мащеха за децата, които мъжът й е довел със себе си в брака. Тя отглежда с обич онова, което е излязло от скута й; тя търпи, ала същевременно мрази роденото с чужди родилни болки.

Градинарят си пое облекчено дъх.

— Значи, ако земята ми не дава толкова, колкото трудът ми е посял в нея, вината не е в мен?

— В теб е. Това е вината на всички нас дотогава, докато не спечелим цялата обич на майката — земя.

Градинарят разбра какво се криеше зад тая алегория и презираният отначало Езоп мигновено се издигна в очите му високо над мен.

— Идвай в градината ми, когато пожелаеш, все едно че е твоя.

Колкото приятно ми бе, че имам за слуга един събуден момък, толкова неприятно чувствувах наглото държане на тоя Езоп. Всяко нещо значеше все, по-добре от другите. Затова му заповядах изрично да върши дума по дума, каквото му заръчвам — ни повече, ни по-малко. Защото, както той бе задължен да се подчинява, тъй аз пък бях задължен да възпитавам.

През един горещ ден ми се дощя да ида в хубавата нова градска баня.

— Вземи кожената съдинка и хавлията и тръгвай след мен — извиках аз на Езоп.

Влязох в хладната вода, освежих се и рекох да се намажа с благовонно масло:

— Подай ми съдинката!

Момъкът ми я дава. Навеждам я бавно — оттам не изтича нито капчица масло. Поглеждам: съдинката празна. Викам му гръмогласно:

— Езоп, къде е маслото?

В отговор той изревава:

— В къщи!

Крещя:

— Защо не донесе маслото?

Крещи и той:

— Защото ти каза: донеси съдинката и хавлията.

Викам насреща му:

— Ами маслото?

И той вика насреща ми:

— За масло не си казал нищо!

Не бях казал. Нямах основание дори да го набия.

През ония дни беше много горещо и аз често ходех в банята, дето се срещах с моите приятели. Прекарвахме в приятни разговори, докато огладнеехме. Но нима трябваше само заради това да се разделяме? Реших да поканя цялата компания да похапнем у нас. Тъй като съпругата ми винаги правеше големи истории, когато пристигнех с гости, реших да играя сам ролята на домакин. Пък и какво толкова да готви човек в тая жега? Месото и рибата бързо се вмирисваха, затова пък лещата бе извънредно полезна за мозъка и за неговата дейност.

И тъй, повиках Езоп и му дадох съвсем точни разпореждания, та да не ми забърка пак някоя каша:

— Вземи няколко зърна леща, сложи ги в едно гърне, сипи отгоре вода, сложи гърнето на огнището в кухнята, постави под него дърва и ги запали; ако огънят рече да загасне, раздухай го с духалото; нека ври, додето се свари лещата.

— Дадено — изръмжа Езоп и тръгна към къщи.

И тъй, след известно време казах на моите приятели:

— Приятели — рекох им, — можете да получите при мен превъзходна закуска. Тоест у нас има само леща, но между другари не е толкова важно ястията да бъдат пищни, а гостоприемството да бъде сърдечно.

— Идваме — казаха всички.

Разположихме се в трапезарията и зачакахме яденето. Но вече почти не можехме да говорим, толкова бяха пресъхнали гърлата ни.

Извиках на Езоп:

— Най-напред трябва да си поосвежим гърлата; донеси вода да изкъпем вътрешностите си!

Той усмихнато ми донесе стомната; пийнах, а до носа и до глътката ми достигна някаква застояла, неприятна течност, така че едва не повърнах.

— Какво е това? — викнах аз.

— Ти каза: „Донеси вода да се изкъпем“, затова ти донесох вода от ваната — отвърна невъзмутимо оня тип.

Приятелите ми се разсмяха; лесно им беше да се смеят, нали не бяха пили. Засмях се и аз, но още дълго лошият вкус си остана в устата ми.

— Хайде, донасяй най-сетне лещата! — настоях тогава нетърпеливо.

Езоп пристигна със супника, над който се издигаше пара. Вече бях станал недоверчив, затова казах:

— Дай ми няколко зърна леща, да я опитам.

Той порови с лъжицата в супника, улови няколко лещени зърна и ми ги подаде. Изядох ги, бяха чудесни и добре сварени.

— Хубаво, сипвай сега лещата — рекох аз.

Езоп слисано ме погледна.

— Че ти я изяде вече!

— Слушай — рекох му, — аз изядох само няколко зърна!

— Ти ми каза: вземи няколко зърна леща и ги свари! Взех няколко зърна леща и ги сварих. Ти взе няколко зърна леща и ги изяде. Казал ли си ми да сваря много леща?

Макар да бяха гладни, приятелите ми злорадо се ухилиха. Но нима можех да допусна да разправят после за мен, че съм оставил гостите си да си отидат гладни?

Тъй като след няколко дни съпругата ми имаше рожден ден, освен тлъстата свиня, която тичаше и грухтеше из двора, бях купил за празника и четири свински крака. Наредих на Езоп да маринова час по-скоро тия четири апетитни порции и после да ги свари в маринатата. Той така и направи — този път пред очите ми.

Моите приятели се смееха и се шегуваха. Апетитът изостряше остроумието им. Смеех се и аз, макар да беше за моя сметка. Ето защо реших да дам един хубав урок на Езоп. Че нали трябваше да покажа на приятелите си кой е господарят в тоя дом. Извиках го.

— Езоп — рекох, — сосът не е достатъчно кисел. Донеси от килера още малко оцет!

Той излезе от кухнята. В това време аз взех единия от четирите свински крака и го скрих. Сега вече можех да го изложа пред другарите си като крадец и лакомник.

Приятелите ми подушиха, че се готви нещо. Очакваха обеда не само с глад, но и с напрежение. В това време ми хрумна: ако Езоп забележи, че в тенджерата се варят само три свински крака, може и да побегне от страх. А пък това не исках. Исках само да му дам урок и да му наложа едно леко наказание. Така че го изчаках да излезе от кухнята; щом отиде за дърва, бързо извадих четвъртия крак от скривалището и го хвърлих обратно в тенджерата.

Най-сетне часът на угощението настъпи. Из цялата къща се носеше миризма на подправки. Бодро се зададе Езоп откъм кухнята. Големият супник очакваше неговото произведение. Той вдигна капака на бакърената тенджера и изсипа сготвеното в супника.

Приятелите ми се опулиха, аз обаче побледнях: в маринования сос имаше пет свински крака. Станах и рязко запитах:

— Езоп, колко крака има една свиня?

Той само ме погледна, ала погледът му бе много по-пронизителен от моя глас:

— Сметката излиза. Тая свиня тук има пет крака затова пък оная на двора има три.

Всичко ми стана ясно. Езоп бе открил какво бях сторил и защо го бях сторил. Бърз и решителен, той бе запушил зурлата на свинята, предназначена за рождения ден на жена ми и беше отрязал единия й крак. Поуката, която ми даде по тоя начин, бе: „Който копае гроб другиму, сам пада в него!“ Тъй че, ща не ща, трябваше да се примиря и с това поражение.

След известно време един от учениците ми уреди тържествена вечеря и покани мен и някои други мои ученици. Наредих на Езоп да отнесе в дома му всичко необходимо — масичката, фенера, сандалите ми и накрая и една кошница; защото знаех, че там стават пищни угощения и че ще мога да си взема за вкъщи няколко вкусни парченца печено или торта. Нищо не радва съпругата повече от това, да се сетиш да й донесеш такива лакомства.

И тъй, пихме и се смяхме, и философствувахме, и се гощавахме. Взех от масата най-хубавите парчета и ги подадох на Езоп да ги сложи в кошницата.

— Занеси това на моята най-добра приятелка — му казах.

Езоп отвърна:

— Добре.

Отиде: Върна се. Изглеждаше доволен.

Запитах го:

— Е, какво, Езоп? Даде ли й ги?

— Дадох й ги.

— А изяде ли ги тя?

— Изяде ги всичките.

— Услади ли й се?

— Много й се услади.

— И какво каза?

— Нищо не каза, но ти беше много благодарна.

— Е, това е добре! Сега вече тя най-сетне ще почне пак да ми се умилква.

Бях в отлично настроение. Всички бяхме в отлично настроение. Вечерното угощение бе прекрасно и преди всичко продължително. Надпреварвахме се да философствуваме. Езоп мълчаливо стоеше зад моето ложе. На един от учениците му се дощя да го закачи:

— Как мислиш, кога ще настане най-големия смут на земята?

Без да се колебае, Езоп отговори:

— Когато възкръснат мъртвите и поискат собствеността си.

Учениците ми занемяха от почуда. Казаха:

— Твоят роб не пие. Заповядай му да пие. Да видим дали и тогава ще остане така умен.

Наредих на Езоп да пие с нас. Той пи. Тогава един от моите ученици зададе шеговития въпрос:

— Защо говедата и овците отиват на касапския дръвник кротко, а пък свинете толкова квичат пред колачите?

Никой от учениците ми не знаеше какво да отговори. Казах на Езоп:

— И ти не знаеш!

Ала той се усмихна едва забележимо и подхвана:

Всички животни, предназначени за клане, виждат пред себе си колача. Кравите си мислят, че иска да ги дои, воловете смятат, че ще им слага ярема, овците предполагат, че се готви да остриже с лъскавия си нож вълната им. Ето защо те се доверяват на човека и безмълвно отиват към своята гибел. Ала свинята знае, че не може да мъкне ярем, че няма ни мляко, ни вълна. Тя знае, че от нея човек може да вземе само едно: кръвта й. Ето защо тя няма вяра в човека и посреща смъртта си с отчаяно квичене и дърпане.

Много наздравици вдигнахме за тоя отговор. Ала за съжаление броят на онези, които пиеха, все повече намаляваше. Когато останахме само ние двамата — аз и моят Езоп, — тръгнахме си най-сетне към къщи.

Обхванат бях от голяма нежност към моята най-добра приятелка. Бързо се отправих към спалнята. Тя беше заключила. Похлопах на вратата:

— Отвори, най-добра моя приятелко! Искам да те погаля!

Чух как жена ми с негодувание скочи, сетне изджавка:

— Коя ти е най-добрата приятелка, подли мръснико!? Знаех, че спиш с робините, но от днес вече зная, че си още по-лош: че вършиш същото и с кучките! Махай се по-скоро, а утре ми върни зестрата!

Изтрезнях на часа и погледнах Езоп в очите.

— Каква попара си надробил пак?

Съпругата ми излезе от стаята, високата й гръд потръпваше от негодувание; стори ми се безкрайно прелъстителна, дори както се караше.

— Не прехвърляй вината все на Езоп!

Въпреки това аз я прехвърлих:

— Езоп, кому даде лакомствата?

— Както ти нареди.

— Какво наредих аз?

— Дай ги на най-добрата ми приятелка!

Тук вече се намеси с вой и жена ми:

— Точно така каза и на мене! Даде ми да видя лакомствата, а сетне извика кучката и рече: „Ликена, яж, защото ти си най-добрата приятелка на нашия господар!“ И трябваше да гледам как кучката изяде всичко!

От яд ми призля. Едва се крепях на краката си, когато запитах момъка:

— Каза ли това?

Той си призна.

— Защо?

Той повика кучката. Размахала опашка, Ликена подскочи към мене, аз я отблъснах, тя се притисна към краката ми, както правят обикновено кучетата. Езоп подхвана:

— Това е твоята най-добра приятелка. Можеш да я ругаеш, да я биеш, да я риташ, можеш да искаш да я убиеш, въпреки това тя винаги ще ти бъде вярна. Да беше казал: „Занеси тия неща на съпругата ми“, щях да ги занеса на нея. Но понеже каза: „Занеси ги на най-добрата ми приятелка“, занесох ги на кучката:

Какво да правя с тоя човек? Смятах уж да го възпитавам, а ето че той възпитаваше мен. Съпругата ми пръхтеше от яд — ту срещу него, ту срещу мене. Но тъй като едва се крепях на краката си и при това положение не можех да го набия; тя ме хвана и ме отведе до леглото ми. За съжаление заспах веднага, та не можах да разбера дали ми е простила наистина.

Моите приятели бяха раздрънкали из цял Самос историята за петте свински крака. Налагаше се да им докажа, че и в моя дом всичко върви наред, както в техните, и че умея да сервирам на масата не само духовитости, а и добри ястия. Ето защо ги поканих на изискана вечеря. А на Езоп казах:

— Купи най-хубавото и най-доброто месо.

Когато моите скъпи гости пристигнаха за тържествената вечеря, трапезарията бе празнично окичена. Разположихме се удобно, бъбрихме, пихме и пяхме. Сетне Езоп сервира първото блюдо: варен език с лютив сос. Гостите ми веднага ме приветствуваха: нямало у мен нищо, което да не било обмислено докрай. Само на един истински философ можело да хрумне да почне яденето с език.

Изпихме по два или три стакана, след това заповядах на Езоп да поднесе второто блюдо. Донейде се изненадах — имаше пак езици, този път пържени, с много сол и пипер. Моите гости все още бяха в добро настроение.

— Кълнем се в музите — викаха те. — Божествено! Небесно! Ти сигурно искаш да ни покажеш, че силата на огъня и солеността на солта, та дори и пиперливостта на пипера все пак не могат да се мерят с остротата на човешкото остроумие!

Пихме малко, но мен вече ме глождеше нетърпението.

— Езоп, донеси третото блюдо! — заповядах.

Той донесе третото ястие: печен език. Надявах се на тактичността на гостите си. Но вече чувах да си шушукат:

— Толкова езици изядох, че наистина почнах да чувствувам езика си!

Ала не бяха само езиците; почнаха да се обаждат и стомасите на моите приятели. Затова казах на Езоп:

— Донеси супата!

Той пристигна със супника, приятелите ми стръвно го изпразниха: беше бульон от език. Тогава те вдигнаха молитвено ръце към небето и със свити гърла произнесоха:

— Признаваме се за победени от езика!

Извиках Езоп:

— Донеси нещо друго за ядене!

Той дръзко отвърна:

— Няма друго.

Просто не можех да проумея:

— Нищо друго ли няма, негоднико? Нима не ти казах: купи най-хубавото и най-доброто месо?

Докато търсех тоягата, за да го отупам най-сетне така, както заслужаваше, той подхвана усмихнат:

— Благодаря ти, че ми отправяш укора си в присъствието на тия учени хора. Вярно е, че ми каза: „Купи най-хубавото и най-доброто месо!“ Но кое месо е най-хубавото и най-доброто? Чрез езика се създава цялата философия, цялата мъдрост. Без езика човек не може нито да вземе, нито да даде, нито да размени нещо. Чрез езика се създават градове, издават се закони, разпространяват се учения. Без езика целият ни живот губи смисъла си. Има ли месо по-хубаво и най-добро от езика?

Приятелите ми казаха:

— Той е прав, Ксант. Не бива да го наказваш!

Сетне побързаха да се разотидат. Предстоеше им тежка нощ. Езиците и силните подправки напираха вече в стомасите им и както разбрах, разстройството доста ги измъчило:

Ето защо през следните дни те не защищаваха вече толкова Езоп. „Трябваше все пак да го набиеш!“ — ми казваха те. Ала сега пък аз на свой ред мислех за разума и за духовитостта му и не ми се искаше да го бия. Мислех си: „Ако го набия, ще залегна гордостта му и ще избяга от мене“.

Затова казах на приятелите си:

— Още веднъж ще дам възможност на Езоп да поправи своите дивотии спрямо вас. Два пъти бяхте гостени при мене зле. Третия път, кълна се в музите, ще бъдете нагостени превъзходно!

И така, хванах Езоп и почнах да бия на съвест:

— Аз съм философ, трябва да мисля за големите, не за дребните неща, по тая причина не мога да следя всяка твоя стъпка. Давам ти последна възможност да изкупиш позорните си дела; поканих за трети път приятелите си. Купи каквото е необходимо, за да мога да ги гостя. Но тъй като винаги вършиш точно обратното на онова, което ти казвам, купи този път, дявол да го вземе, най-лошото!

Дойде денят на гощавката, събраха се приятелите ми. Изглеждаха бледи и отмалели, още не се бяха оправили напълно от многото езици. Но какво беше купил, сварил, опържил и опекъл Езоп? Пак три блюда от език. Приятелите ми не куснаха късче и заоплакваха участта си.

— Ах ти, отвратителни човече! — креснах му аз, защото и моето търпение се изчерпи. — Какво си си мислил тоя път?

Той погледна спокойно най-напред мен, сетне моите достойни за оплакване приятели и се защити:

— Ти каза: купи най-лошото. Благодарение на езика се пораждат вражди, свади, завист, ревност, омраза, борба и война. Най-лошото от всичко е езикът.

Замълчахме слисани. След известно мълчание един от приятелите ми каза:

— Ако продължаваш да държиш тоя тип, ще те подлуди. Такъв един коварен роб не струва спукан обол.

Останалите му дадоха право, Езоп обаче се нахвърли върху своя нападател.

— Кой е коварен? Ти си по-коварен от мен, защото насъскваш господаря срещу роба. Какво изобщо си тикаш носа в неща, които засягат само моя господар? По-добре завирай носа си в своите работи!

Разтреперих се от яд и си казах, че сега вече трябва да го набия. Ала после си спомних за тебе, Талес, и за онова, което бе казал ти за побоя над робите. Та реших да дам още една възможност на тоя тип да се отърве от наказанието. Рекох:

— Ти обиди моя приятел. Каза му, че си тикал носа в работи, които не го засягат.

— Това и прави — държеше Езоп на своето. — И носът му е такъв един голям, та да може да го тика навсякъде.

— Голям или малък — всеки човек си тика носа навсякъде. Това е присъщо на хората.

Езоп възрази:

— Има нескромно любопитни, има и обикновени хора.

— Хубаво — рекох аз, — ти все много знаеш. Още веднъж, можеш да се отървеш от наказанието си. Доведи тук един такъв обикновен човек, който не си тика носа никъде. Нека изяде тия езици или пък друго нещо. Но трябва наистина да бъде обикновен човек. Прояви ли нахалство само веднъж, ще си мълча. И втория път ще бъда милостив. Но ако тикне за трети път носа си в неща, които не го засягат, ти ще си получиш боя!

Езоп излезе да търси обикновен човек.

Отишъл на агората. Там имало голяма навалица. Всички викали, блъскали се и плюели където им падне; ала настрани от глъчката, на един камък, седял един човек и четял някакъв свитък папирус.

„Ето човека, който ми трябва — рекъл си Езоп, — всичко му е безразлично, той ще ми помогне да отърва боя.“

Отишъл при него и го поканил на гощавка у нас. Сетне се върна.

Запитах:

— Намери ли твоя обикновен човек?

Езоп кимна утвърдително:

— Чака вън пред портата.

Яденето беше готово, така че наредих да въведат веднага човека и го поканих да седне между приятелите ми. Най-напред му донесох да изпие чаша с медовина. Той почна да скромничи:

— О, не, домакине. Най-напред ще пиеш ти, после — приятелите ти и едва тогава аз.

Кимнах многозначително на Езоп: това беше първото нарушение на условията.

Човекът обичаше да си похапва. Изяде най-напред езиците — на което съвсем не исках да му преча, — сетне наредих да поднесат риба. Той се нахвърли юнашки и върху нея; обаче самият аз много обичам риба. Затова дръпнах блюдото към себе си и изревах:

— Това ястие не може да се яде! В него няма нито подправки, нито зехтин, липсва и бульонът от рибата! Готвачът трябва да бъде наказан!

Гостът ми лакомо посегна към блюдото и почна да ме увещава:

— Но не, домакине, готвачът ти е добър, яденето е превъзходно!

Кимнах пак на Езоп: това беше второто нарушение.

Накрая имаше и прекрасен сусамов сладкиш. Опитах го, изкривих уста:

— Викнете веднага пекаря! В сладкиша няма нито мед, нито стафиди!

И оставих настрана таблата със сладкиша.

Гостът погледна с копнеж сладкиша, от който се разнасяше приятна миризма, и с упрек ми каза:

— Домакине, сладкишът е хубав, нищичко не му липсва. Не си прав да кориш робите си!

Тогава ударих по масата и рекох:

— Този беше третият път, Езоп, когато твоят обикновен човек си тикна носа в неща, дето не му влизат в работата.

— Загубих — виновно призна Езоп. — Отивам в кухнята, за да си получа боя.

Гостът, който нищичко не разбра от цялата работа, веднага офейка. Но на мен пак ми дожаля за моя роб. Казах:

— Езоп, давам ти още една, последна възможност. Ако и сега не ми доведеш обикновения си човек, ще наредя да те вържат и ще ти счупя кокалите!

Отново зачакахме — шегувахме се и гадаехме. На моите приятели се искаше Езоп да не намери такъв човек, та да си получи най-сетне боя; а пък аз вътрешно желаех да му спестя този бой.

В това време Езоп ходил чак извън града, защото се надявал, че там по-лесно ще намери своя обикновен човек. И ето че насреща му се задал някакъв селяк, който водел магаре с тежък товар дърва на гърба и му говорел:

— Хайде, побързай, чичовото, че да си стигнем по-скоро в града. Там ще си продадем дръвцата за дванайсет оболчета. Две от тях са за теб, за сенце и за ечемичец, две са за мене — да си похапна и да си пийна; осем ще си спестим, та да си имаме нещичко, когато дойдат хали и студове.

Щом чул това, Езоп пристъпил към него:

— Здравей, дядко!

— Здравей и ти — отвърнал му селянинът.

— Колко струват дървата ти? — заинтересувал се Езоп.

— Дванайсет обола — отговорил онзи.

Езоп го запитал:

— Познаваш ли философа Ксант?

— Не, синко — рекъл селянинът.

— А защо не? — запитал Езоп.

Селянинът казал:

— Защото съм селянин и не разбирам нищо от тия работи.

Тогава Езоп рекъл:

— Аз съм робът на тоя Ксант.

— Не съм те питал свободен ли си, роб ли си — рекъл селянинът. — Пък и то ми е все едно.

Езоп си помислил: „Ето го моя човек“, а на селянина казал:

— Дядка, купувам дървата ти. Отведи магаренцето си до дома на Ксант!

Селянинът отвърнал:

— Та аз не зная къде е домът му!

Езоп му обяснил:

— Тръгвай с мен и веднага ще узнаеш.

И тъй, Езоп пристигнал със селянина пред моя дом. Прибрал дървата, платил ги, завел магаренцето в двора, а селянина — при мен.

Запитах го:

— Кой е този?

Той каза:

— Един обикновен човек.

Разбрах, че тоя път ще се наложи да прибягна към по-ефикасни средства. Дръпнах жена си настрана и я запитах:

— Нали и ти искаш Езоп да получи един хубав урок?

Очите й светнаха:

— Всеки ден се моля на боговете за това.

Тогава й дадох нарежданията си: да върши всичко, каквото й кажа, и да не се учудва на нищо; само така щяхме да изтръгнем селянина от тъпоумието му.

Най-напред тя трябваше да се приближи до него с един леген вода, като че ли се готви да му измие краката; той, разбира се, щеше да разбере, че тя е домакинята и щеше да отклони незаслужената чест; а пък Езоп щеше да си получи боя, точно както и тя желаеше.

Съпругата ми склони, дойде с леген вода и приклекна пред селянина. Той разбра, че тя е домакинята и знаеше, че не съществува обичай тя да мие краката на госта. „Но какво ми влиза в работата — помисли си той, — Ксант е философ, може за философите това да е редно.“ И протегна мръсните си крака на съпругата ми, която вътрешно кипеше от възмущение.

И така, в случая късметът на Езоп проработи. Но какво щеше да стане после, с медовината? Нищо не стана. Когато му предложих, селянинът най-спокойно пи пръв. Същото се повтори и с рибата. Нагълта се с риба като делфин и не продума нито думичка, докато аз негодувах и крещях, и заповядвах да бичуват готвача на голо.

Сега вече идваше ред на последното изпитание със сладкиша и тук беше заложено всичко.

Селянинът се нахвърли върху сладкиша и почна да отхапва парчета колкото тухли. Развиках се да дойде готвачът:

— В сладкиша няма мед, липсват подправки, има вкус на оцет!

Готвачът се защищаваше, аз все по-силно му крясках. Готвачът се разплака: за подправките сигурно бил виновен самият той, но ако сладкишът бил препечен, това не било негова вина; домакинята го била държала на огъня повече, отколкото трябва.

Бързо прошепнах на жена си:

— Преструвай се хубаво!

А след това ревнах с цяло гърло:

— Щом сладкишът е бил прегорен така от съпругата ми, тогава и тя трябва да изкупи вината си със същото. Ще я изгоря жива, точно тъй, както тя е изгорила сладкиша!

А на Езоп викнах:

— Върви, донеси съчки и ми стъкни огън тук, посред стаята!

Езоп се разбърза, и то доста усърдно; скоро огънят запращя. Сетне повиках съпругата си и се престорих, че се готвя да я блъсна в пламъците. Нетърпеливо поглеждах към моя селянин; очаквах всеки миг да скочи и да се опита да попречи на изгарянето, с което привидно заплашвах заради изгорения сладкиш.

Селянинът навярно се беше досетил, че той е причината за моя гняв. Гласно обаче каза:

— Господарю на този дом, ако ще съдиш и наказваш онази там, почакай още съвсем малко. Аз ей сега ще отида до нивата и ще доведа жена си, че да ги изгорим двете заедно!

Казах на Езоп:

— Наистина това е обикновен човек. Ти победи. Можеш да се чувствуваш доволен.

Известно време нямах грижи с Езоп. Служеше ми вярно и умно. Тъй настъпи отново лято и пак пожелах да ида в банята. Изпратих Езоп:

— Върви и виж да не би да има много хора. Ако са малко, ще отида да се изкъпя.

Езоп се втурнал към банята и минал тичешком покрай стражника. Той го знаеше като мой роб и му се сторило подозрително, дето тича. Спрял го.

— Накъде си се завтекъл така?

Езоп най-чистосърдечно го погледнал:

— Не зная.

Стражникът помислил, че Езоп иска да се подиграе с него, затова го закарал в ареста. Когато го отвеждали вече, Езоп казал с укор:

— Стратего, нима не ти отговорих истината? Можех ли да знам, че съм се завтекъл към ареста?

Нямало що — разсмял се стражникът и пуснал момъка да си върви.

Та така, Езоп се върна при мен с доста голямо закъснение и ми докладва:

— В банята има само един човек.

Казах:

— Великолепен случай! Взимай банските принадлежности и тръгвай заедно с мен!

Обаче когато пристигнахме в банята, останах учуден — тя бе препълнена с хора. Скарах се на Езоп:

— Как можеш да ми разправяш, че в банята имало само един човек?

А той ми посочи един голям камък до входа:

— Този камък беше насред пътя и всички се препъваха и си разраняваха краката в него. Никому дори на ум не идваше да го премести. Само един дойде и претърколи камъка встрани, за да не се удря в него никой; чак след това влезе в банята. Той ми се видя единственият човек сред всички, които бяха дошли на баня. Ето защо аз ти казах истината.

И беше прав.

От яд ли, или пък от студената вода, удари ме в стомаха. Трябваше да стана от масата и да тичам в клозета. С пешкир в едната ръка и с ведро вода в другата, Езоп стоеше край мен да ми помага. Запитах го:

— Можеш ли да ми кажеш, защо винаги поглеждаме тъй накриво изпражненията си?

— За това е виновен единствено оня царски син — отвърна ми незабавно Езоп.

— Какъв царски син? — запитах аз изненадан.

И тогава Езоп ми разказа една приказка.

В древни времена имало един царски син, който не правел нищо друго — само ядял много и ядял хубаво; поради това трябвало и да ходи често в клозета и да стои дълго там. Веднъж, като се напъвал в захлас, по погрешка изхвърлил и сърцето си. Оттогава насам хората винаги поглеждат подозрително изпражненията си, защото все се страхуват, че в тях може да са и сърцата им. Но ти няма какво да се страхуваш, защото нямаш сърце.

Значи и това още — нямал съм сърце!

Докато да успея да отговоря, вън се вдигна голяма весела глъчка. Учениците ми бяха дошли и искаха да продължат диспута с мен. Наредих да поднесат вино и от яд пих повече, отколкото можех да нося. Станах свадлив и почнах да ги поучавам, като че ли бях в аудиторията, а не на приятелска трапеза. Езоп се опита да ме усмири. Но с това само наля масло в огъня. Тогава той пристъпи напред и разказа друга една приказка:

Когато дал на хората виното, Дионис им смесил^[59] три чаши и ги научил на изкуството да пият. Първата чаша е чашата на насладата. Втората чаша е чашата на веселието. Третата чаша е чашата на скръбта. Тъй учел Дионис.

— Затова, господарю, пий чашата на насладата и пий чашата на веселието. А чашата на скръбта остави да изпият по-младите.

Побеснях от яд. Нищо не можеше вече да ме спре.

— Млъквай, прокобнико! — креснах аз на Езоп. — Млъквай, адски съветнико!

Той само се усмихна:

— Ако продължаваш да смучеш тъй, скоро може да се срещнем с тебе в ада.

Възнегодувах:

— Мога да правя, каквото си искам!

Езоп тихичко се опита да ме усмири:

— Никой не може да прави, каквото иска.

Буйно размахах ръце.

— Човек може всичко!

Тогава обаче дълбокомислено се намеси един от моите ученици:

— Наистина ли смяташ, че човек може всичко?

Скочих върху средната маса и обявих:

— Живият е по-силен от мъртвия, а човекът е най-силното живо същество. Значи, човекът може всичко.

С тия думи вече докосвах границите на непозволеното.

Тъкмо това ядоса ученика ми и той дръзко запита:

— Щом като човек може всичко, може ли тогава някой да иде и да изпие морето?

Бях погълнал прекалено много непримесено вино. Затова чисто и просто извиках:

— Нищо по-лесно от това! Самият аз ще го изпия!

Учениците ми вдигнаха страшна врява, онзи обаче каза:

— А ако не можеш да го изпиеш?

Аз продължавах да се бия в гърдите и да се кълна:

— Ще го изпия!

— Какво залагаш?

— Целия си имот!

Тогава всички хвърлиха пръстените си на масата; хвърлих и аз моя, облогът беше сключен.

На другата сутрин се събудих с натежала глава; Езоп поля с вода главата и ръцете ми. Докато разтривах лицето си, усетих, че пръстенът ми липсва. Запитах Езоп.

— Къде ми е пръстенът?

Той отговори:

— Това не зная, но знам, че ти се прости не само с пръстена, а и с целия си имот.

Припомни ми за облога от миналата нощ. Завайках се:

— Човече, кажи как да изпия морето!

Езоп отговори:

— Предупреждавах те, ръгах те в гърба, виках ти: „Какво правиш, опомни се!“. Но ти не искаше да ме чуеш.

Паднах на колене:

— Езоп, моля те, помогни ми! Трябва да измислиш нещо, та или да спечеля облога, или те да се видят принудени да го обявят за невалиден.

Езоп каза:

— Да го спечелиш, не можеш. Ще измисля обаче нещо, та да го обявят за невалиден.

— Но как? Дай ми съвет!

— Твоят ученик е педантичен човек. Той е наредил вече вчерашният облог да се запише в магистратурата. А там ти имаш врагове. Те са регистрирали официално облога и с това са го превърнали в обществен въпрос. Застъпникът на твоя ученик ще дойде с един чиновник. Не отричай нищо. Потвърди и в трезво състояние онова, което си казал пиян. Останалото ще научиш по-късно.

Малко след това те дойдоха — моят опонент, застъпникът му и още трима чиновници от магистратурата. Застъпникът ме извика пред портата. Излязох. Езоп ме придружаваше.

Застъпникът пристъпи напред, показа ми служебния си печат и с официален тон ме прикани:

— Предай ми имота си.

Отказах да сторя това. Опонентът ми тържествуващо извика:

— Тогава опитай се да спечелиш облога!

Езоп се намеси дръзко:

— По-добре ти предай имота си на господаря ми! Морето се е изпразнило вече наполовина още преди да пийнем дори от него.

Моят опонент му изсъска:

— Езоп, ти си вече мой, а не Ксантов роб!

Езоп презрително го измери с поглед:

— Я не дрънкай!

Споразумяхме се да извършим тържествения акт по изпълнението на облога край самия бряг на морето. На пристанищния вълнолом, точно на мястото, дето пускат котва държавните кораби, отнесоха маси, столове, покривки, служебни жезли и една сребърна съдина. Покрай едната надлъжна страна на масата седнаха застъпникът и тримата магистратски чиновници; от двете тесни страни — аз и моят опонент.

Мигновено се стече огромна тълпа, която ни заобиколи и с напрежение зяпна какво ще стане. Едва ли имаше жител на Самос, който доброволно да се лиши от зрелището как ще изпия морето.

Аз обаче не се страхувах. Езоп ми бе дал добър съвет. Станах и запитах:

— Кой е блюстителят на облога?

Застъпникът се изправи от мястото си и протегна десница. Запитах:

— Какво гласи облогът?

Застъпникът даде знак на ученика ми. Моят опонент каза:

— Ти се обзаложи, че ще изпиеш морето.

— Нищо повече ли?

— Нищо повече.

— Само морето?

— Само морето.

Махнах с ръка на Езоп, той грабна съдината, спусна се надолу по стъпалата към морето, напълни я и ми я донесе. Отпих една голяма глътка, след това казах:

— Граждани на Самос, аз заложих целия си имот, обещавайки, че ще изпия морето до дъно: морето, но само морето. Водата, която се намира в тоя съд пред мен, не е достатъчно солена. Защото, както знаете, в морето се вливат много реки, потопи и порои. Тяхната вода не съм обещавал да изпия. За да мога да изпълня условието на облога, нека моят опонент запуши най-напред устията на реките, потоците и пороите, та да не бъда принуден да пия и тях заедно с морето.

Едно невъзможно нещо бе отменило друго, също тъй невъзможно. Тълпата разбра, развика се бясно и заликува: бях победил.

Опонентът ми падна пред мен на колене и промълви:

— Учителю, ти си велик! Учителю, ти победи! Учителю, умолявам те: нека обявим за невалиден облога!

Милостиво дадох съгласието си. Застъпникът и чиновниците от магистратурата обявиха облога за невалиден.

Тръгнах си към дома през града. Пътят ми заприлича на триумфално шествие; навсякъде хората ми махаха и се усмихваха. Езоп крачеше след мен. При входа на моя дом той колебливо се спря. Погледнах го учудено. Той каза:

— Всичко това ти спасих аз.

И ми посочи къщата, двора и малката градинка. Кимнах с глава:

— Нали затова ти благодарих!

Той впери очи в мен, погледът му ме жегна:

— Сигурно с това съм заслужил свободата си?

Поклатих отрицателно глава и колкото и да беше тежко това за него, принудих се да му го кажа по-ясно:

— Свободата е сериозно нещо; а онова, което свършихме ние днес, беше в основата си шега.

И като го бутнах леко напред, го тикнах отново в дома си.

V

Неотдавна лекарят Демокед в Кротон разряза тялото на един жив човек, за да открие слабите места в организма на своя пациент. Точно тъй бих искал и аз да разрежа Езоп, за да открия силните му страни. Защото наистина се нуждая от неговите сили, които от ден на ден ми принасят все по-голяма полза; докато други неща в него все повече ми вредят. Ти обаче учиш: силата и материята са едно. Следователно и външността, и вътрешността са едно, а също тъй и битието, и постъпките на човека. Дай ми съвет как да проумея това единство в Езоп.

 

 

Междувременно момъкът се научи добре да чете и пише. Записваше всичко, което аз говорех в аудиторията, и умееше да отговаря находчиво на множеството въпроси на моите ученици. Откакто го имах, славата на школата ми се разрасна, въпреки че всички се страхуваха от хапливите шеги на Езоп. Отдавна вече никой не смееше да се подиграва с него.

От друга страна вече бе преминало времето на веселите му шеги. Колкото ме беше ядосвал по-рано с тях, толкова малко ме радваше сега новото му състояние: той се шляеше все намръщен и недоволен. Ако причина за това бяха мъжките му сокове, защо не отидеше тогава при слугините, които вече бяха свикнали с него и често имаха нужда от мъж, независимо от това как изглежда. Той обаче свързваше всяко свое излизане от дома с отбиване до пристанището, диреше особено големите транспортни кораби от Египет и разпитваше за писма и вести.

Погледнеше ли ме, чувствувах омразата му. Но защо ли всъщност ме мразеше? Никога не го бях бил както се следва, никога не го бях връзвал, никога не го бях предавал на стражниците за тъмничен арест. Ако не беше роб, щях да помисля, че е влюбен. Но невъзможно бе да е влюбен и досега, след толкова време, в онази фригийска девойка Родопис! Пък и Каприоза почти не й отстъпваше по хубост. При това тя беше доста темпераментна и може би щях да му позволя да спи с нея, макар по това време тя да беше любимата ми робиня.

Заех се с него.

— Какво искаш всъщност? — му рекох. — Ако не се смятат дребните задължения да свършиш тук-там по нещо, ти водиш истински живот на философ. Учиш, слушаш умни хора, никой не ти пречи да пееш, да пиеш и да играеш с нас. По-добре не би могъл да си наредиш живота, дори ако беше свободен.

— Освободи ме! — беше единственият му отговор.

Казах му, че се намираме в Самос. Тук можеше да го освободи единствено магистратът. Пък дори и да го освободяха наистина — а такова нещо не се беше случвало нито веднъж през последните две олимпиади, — в края на краищата нали трябваше да живее от нещо? Но от какво? Тъй като самоските административни власти по изрична заповед на геоморите не даваха работа на освободените роби, а за занаятчийства или търговия при него и дума не можеше да става, то той щеше да се види принуден да се услови нейде на същата робска работа, която вършеше сега, и може би при някой по-лош господар.

— Освободи ме — гласеше пак едничкият му отговор.

Но аз съвсем нямах такова намерение. Ядосах му се и наредих да работи в къщи. Ядоса ми се и той и остана в къщи. Очевидно се беше заклел да ми отмъсти:

Поради това, че сега работеше у дома, Езоп се срещаше по-често със съпругата ми. Наистина той съвсем не беше от оня тип мъже, които тя харесваше. Както преди, и сега очите на жена ми лъсваха като финикийско стъкло и се извиваха малко нагоре, щом като зърнеха атлет или офицер; както преди, и сега забележителният й задник почваше да се върти, щом се намереше в близост със снажни, яки мъже. При все това постепенно у нея се пробуди някакъв интерес към Езоп. На няколко пъти ми каза:

— Езоп е влюбен до уши. Просто се е поболял от любов. Много ми се ще да разбера в кого може да е влюбен такъв един роб.

Отвърнах й, че това не й влиза в работата и че за жената на един философ би било недостойно да блудствува, пък макар и само в мислите си, с един роб. Това я накара да млъкне за няколко дни.

Но интересът й, тъй или иначе, вече беше събуден. Езоп получи по-хубаво бельо и истинско легло в робската си стая. Отначало съпругата ми караше слугините да се грижат за неговото пране. Сетне почна да твърди, че трябвало сама да надзирава всичко и да се грижи за чистотата в дома ни. И накрая почна да извършва тия проверки по време, когато Езоп беше в леглото си. Погледът на момъка обаче бе насочен в съвсем друга посока, така че не се случи нищо повече.

Веднъж, късно вечерта, докато аз съм вечерял и философствувал у приятели, жена ми пак отишла там на проверка. Успяла да изненада Езоп. Когато светлината на фенера й паднала внезапно върху младежа, той стоял разсъблечен и членът му бил възбуден. Опитал се да прикрие срамните си части. Тя го запитала:

— Защо сложи ръката си там?

Езоп отвърнал:

— Студено ми е.

— А нима там е топло? — запитала тя.

Той мълчал и треперел. Тогава тя забравила невзрачната му снага, желание пронизало тялото й. Казала сластно:

— Ако сториш онова, от което се нуждая, ще получиш от мен повече наслада, отколкото получава господарят ти.

Езоп се отдръпнал назад. Твърде далеч бил, изглежда, предметът на неговите копнежи. А пък аз бях наблизо. Сигурно е имал пред вид това, когато казал:

— Ако господарят узнае, отмъщението му ще бъде ужасно.

Тя само се изсмяла. Загукала като гургулица. Нощта била душна. Тя много добре чувствувала, че малко по малко желанието обзема и него. И със същото гукане, което аз тъй добре познавам, почнала да го приласкава:

— Ако го направиш с мен десет пъти, ще ти подаря ново, везано наметало.

Той беше мръсен, дрипав роб. Никога дотогава не бе притежавал наметало. Пък и във всеки роб — тъй мисля аз, макар ти да не си съгласен с мене — има нещо долно. Настъпват мигове, когато сам той иска, просто трябва да бъде роб; макар ти да твърдиш, че ние сме му втълпили това с бой.

Може би всичко е станало по тая причина: той искаше да бъде свободен, свободен на всяка цена. А наметалото представлява собственост — път към свободата. И така, той престанал да мисли за онова, което владеело мислите му дотогава; и ако дотам го докарала любов, то именно любовта го подтикнала и към изневяра. Във всеки случай казал:

— Ела в леглото ми.

И понеже жена ми своевременно се била погрижила леглото да е широко и да не скърца, пъхнала се веднага при него като разгонена свиня.

Дълго траяла тяхната любовна нощ — любовната нощ на съпругата и на роба. Девет пъти успял да задоволи той ненаситницата. Сетне казал:

— Не мога повече.

Ала тя не била доволна, искала го до сетните му сили:

— Не станат ли десет пъти, нищичко няма да получиш.

И макар да бил вече съвсем отпаднал, само от яд той й дал и десетото доказателство за своята мъжественост. Жена ми почувствувала, че този път той я обладал с презрение и с ярост; при десетия път той я обидил. Задушена от злоба, тя процедила:

— Пазарих те да прекопаеш нивата ми, ала ти прекрачи нейния синор и копа у съседите. Върви си, нищо не ще получиш!

Тъй в края на краищата и двамата измамници излезли измамени. Ала Езоп, навярно от яд към моята невярна съпруга, а може би и от срам пред самия себе си, решил да ми изповяда всичко. Дойде при мене на следния ден и ме заговори; каза ми:

— Искам да се оплача пред теб от съпругата ти. Бъди ти съдия между нея и мен!

Бях в добро настроение, защото вечерта, прекарана сред приятели, бе породила много мисли, бяха се възхищавали от ума ми. Проявих благосклонност към него и наредих да извикат съпругата ми.

Тя се забави и пристигна смутена. Но аз нищо не забелязах и казах на момъка да говори. Той почна тъй, както си знае:

— Вчера излязох на разходка с господарката. Видяхме една слива с много плод. Господарката ми посочи един клон, увиснал надолу, защото беше отрупан със зрели и едри сливи. Каза ми, че ако с един камък успея да обруля десет от сливите, ще ми подари ново, пъстро везано наметало. Прицелих се в клона и свалих десет сливи. Но случи се тъй, че едната от тях падна в калта. Господарката много се ядоса и заяви, че по тая причина нямало да ми даде наметалото.

Погледнах двамата, защото тая история никак не ми се хареса. Ала доброто настроение надви подозренията ми. Казах на съпругата си:

— Нима моята рибка ще влиза в разпри за такова нещо?

Тя се превземаше и се цупеше; най-сетне каза:

— Признавам, че ми свали девет сливи, но не мога да включа в сметката оная, дето падна в калта. Нека хвърли още веднъж и свали и десетата слива; тогава ще си получи наметалото.

Това ми се видя справедливо и тъй и отсъдих. Ала за мое удивление Езоп съвсем не беше доволен от присъдата. Той почна да проклина беритбата на сливи и изведнъж наметалото престана да го интересува толкова. Бях вече готов сам да отида с него на пазара и да му избера едно хубаво наметало. Ала съпругата ми и Езоп не можаха да се споразумеят за десетата слива, така че той и до днес си ходи без наметало.

Своеобразното му отмъщение се състоеше може би в следното: моите ученици поискаха пак да ми дойдат на гости и бях наредил да им се приготви закуска. Езоп подреждал стаята, масичката, леглата, докато съпругата ми се излежавала на едно ложе и благосклонно го следяла с поглед. Най-сетне той внесъл в стаята студените закуски. Когато се наложило да се върне пак в кухнята, казал на съпругата ми:

— Господарке, внимавай да не дойде кучето и да изяде всичко от масата.

Съпругата ми възмутена обърнала гръб и на него, и на трапезата.

— Няма какво да се безпокоиш! Аз имам очи и отзад.

Много работа трябвало да свърши Езоп. Когато след известно време влязъл отново в трапезарията, намерил жена ми дълбоко заспала; задникът й все още бил обърнат към масата. Тогава той си припомнил нейните думи за очите, разкопчал шлейфа на хитона й и разголил долната част на гърба й.

След малко, още преди аз да вляза в стаята, пристигнаха моите ученици, канени на закуска. И първото, което видяха, бяха големите, кръгли очи, устремени зорко към ястията, докато съпругата ми спеше. Учениците благоприлично извърнаха глави настрана. Аз обаче закрещях на Езоп:

— Какво значи това, чудовище рогато!

Той най-спокойно се защити, като цитира думите на съпругата ми. Бил оголил задника й само за да може тя да вижда ястията и да ги пази от посегателството на кучката.

Казах му:

— Ти позорно се подигра с мен и с господарката си. Заради гостите ще те пощадя сега. Но ще дойде час, когато не ще те щадя, а ще те набия тъй, че за дълго да ти държи влага!

VI

Еврифон, който също като тебе, Талес, е родом от Милет, заяви неотдавна: „Как би могъл един човек да бъде щастлив, ако е роб на някого?“ А и Акузилай от Аргос учи, че не всички хора могат да бъдат щастливи. Той учи също така, че дори боговете превръщали други богове в роби; тъй Зевс принудил Аполон да служи като роб на един смъртен. Ето защо не виждах причина да подаря свободата на един роб. С настоящото искам да ти опиша как самосци се оказаха на друго мнение по въпроса.

 

 

Геоморите бяха обявили избори за пролетта. Трябваше да се избират голяма част от градските чиновници, от полемархите, множество навархи, както и държавните посланици за Лидия и съседните републики по островите.

Изборната борба се водеше извънредно ожесточено. Партията на Еакидите се беше разраснала и неприкрито се стремеше към тричленна директория от синовете на Еак — Пантагнот, Поликрат и Силосон; зад техния гръб се криеха могъществото и парите на Лидия, която, притискана от персите, се стараеше да увеличи влиянието си на островите, както и изобщо сред елините.

Самосци са много суеверни. Ето защо и двете партии бяха проводили свои пратеници до прорицателката Пития в Делфи и пращайки значителни помощи за тамошния храм, бяха измолили тя да предскаже резултата от изборите.

Пития не бързаше. Както винаги и сега изчакваше достоверни сведения, преди да се реши да оповести някои от своите обичайни двусмислици.

В това време номофилаксът^[60], в качеството си на ръководител на изборните служби, натовари жреците от храма на Хера да открият и оповестят колкото е възможно повече благоприятни предзнаменования от полета на птиците. А пък землището на гимназиона и неговите аудитории са собственост на жреците от този храм. Ако съм в добри отношения с върховния жрец, не ми искат наем. А за да бъда в добри отношения с него, трябваше и аз да дам своя принос за благоприятните птичи полети.

Тъй като Езоп бе паметлив момък с извънредно силни очи, възложих нему задачата да следи полета на птиците. Научих го — понеже във Фригия е иначе, — че двойка гарвани са благоприятна, а само един гарван — извънредно неблагоприятна поличба.

Езоп не ме остави да му повтарям. Сега още по-често, отколкото преди, той прибягваше до пристанището и зяпаше там за своите египетски моряци. И понеже винаги зяпаше към морето, а не към небето, естествено не виждаше и никакви птици. Моряците и пристанищните работници вече го познаваха. Щом го видеха, те свирваха с уста и се смееха:

— Ехей, гърбавият пак иде!

Обикновено Езоп се правеше, че не чува нищо и се промъкваше покрай тях.

Веднъж, когато отново го подигравали, а Езоп искал да ги отмине, един от пристанищните работници го хванал със смях:

— Нямаме нужда тука от гръбльовци!

Езоп мълчаливо се освободил от ръцете му.

Друг от работниците викнал ухилено:

— Човече, я му плати! Или нямаш подходяща монета!

Езоп казал:

— Монета имам, но може да ви се види много едра.

Всички прихнали:

— Плати му, плати му! Инак наистина не си ни притрябвал тук!

Тогава Езоп им разказал една приказка:

В стари времена земята била пуста и на нея имало само вода. Бог Зевс искал да има и суша. Затова казал на земята „Преглътни на три пъти всичката вода, дето се намира върху тебе!“

Земята преглътнала веднъж и се появили планините. Преглътнала втори път — и се появили равнините. А като преглътне за трети път, няма да има повече нужда от работници по пристанищата.

Тогава пристанищните работници замлъкнали, а Езоп на свой ред се разсмял.

Като се връщал от пристанището, той видял двойка гарвани, кацнали на моята порта. Втурна се с викове в къщи:

— Господарю, на портата са кацнали двойка гарвани!

Похвалих го, метнах на плещите наметалото си и се втурнах към портата. Гледам, на нея се мъдри само един гарван. Креснах:

— Нечестивецо, защо ме викаш? Та там има само един злокобен гарван!

Той каза:

— Значи, другият е отлетял!

В това време, привлечени от моите крясъци, се стекоха много хора, видяха самотния прокобен гарван, който не искаше да се махне, и всички почнаха да ме подиграват и да ми се присмиват. Изведнъж ме овладя бесът, който толкова дълго бе дрямал в мене. Спомних си всички каши, дето ми беше забъркал Езоп, извиках готвача и пекаря и заповядах:

— Съблечете Езоп гол и го бийте дотогава, докато престане да се движи; а след това го затворете в бараката с гюбрето!

Двамата го повлякоха, а хората от улицата ми дадоха права. В този миг пристигна пратеник на геоморите и ме покани на тържествен обяд в пританейона.

Езоп закрещя:

— Постъпваш несправедливо с мене!

Запитах го:

— Как така несправедливо? Нали чуваш, че всички съседи ми дават право?

Езоп негодуваше:

— Ти ми каза: двойка гарвани означават добро, само един гарван — зло. Аз видях двойка гарвани и сега ще ме бият, а ти видя само един и те канят на тържествено угощение. От това следва, че цялото тълкуване по птиците не струва пукната пара.

Малко ми оставаше да се смиля. Но сред тълпата положително имаше доносници, които, само да кажех нещо против тълкуването на полета на птиците или да одобря думите му, щяха веднага да доложат на магистрата. Ето защо махнах само с ръка и двамата здравеняци отмъкнаха Езоп.

Наскоро след това — Езоп още беше затворен — геоморите свикаха голямо всенародно събрание в театъра. Преди да започнат същинските избори, които щяха да траят няколко дни, трябваше да бъде преизбран бившият номофилакс или пък да бъде избран нов. За тази цел той пристъпи към голямата маса за церемониите, блесна сред орхестрата^[61] и постави на нея златния градски законник, а върху него — скъпоценния пръстен с печата, който се полагаше на геомора, изпълняващ тази служба.

Настана тишина, млъкнаха дори и самосците. Номофилаксът пристъпи напред и каза:

— Мъже и граждани, кого ще изберете за номофилакс? Ще ви прочетем имената на кандидатите, а вие ще вдигнете ръка за онзи, който искате да бди над старите закони и да утвърждава с градския пръстен — печат новите закони.

Невъобразима глъчка настана в театъра. Всеки говореше с всекиго и сочеше към орхестрата. Номофилаксът напрегнато се взираше в редиците около себе си. В този миг от небето се спусна огромен орел, сграбчи блестящия пръстен и вихрено се устреми нагоре.

Събранието се вцепени от ужас. В продължение на минути самосци не смееха да си поемат дъх. Сетне шепотът, съскането, несвързаните думи прераснаха във вик:

— Това е велико предзнаменование!

Номофилаксът, пробулът и съветниците свикаха веднага при себе си жреците и пророците. Много приказки се изприказваха, ала никой не се осмеляваше да изтълкува предзнаменованието. Народът стана нетърпелив. Най-сетне от редиците на трибуната се надигна един старец и гласът му прокънтя сред тълпата:

— Мъже самосци, нима ще чакаме нещо от ония, дето открай време знаят да вършат само едно: да си тъпчат търбусите и да тънат в охолство сред игри и пиянства? Тълкуването на предзнаменованията не е лесна работа. Но нима между нас не живее философът Ксант — човек, когото цяла Елада познава? Нека помолим него да изтълкува това предзнаменование!

Седях на първата редица, непосредствено зад мраморните седалки на съветниците и жреците. Тълпата настояваше да изляза на орхестрата. Скромно и колебливо пристъпих напред. Номофилаксът ме приветствува не без злорадство и ми изложи молбата на събраните самосци.

Застанах в средата на орхестрата. Не бях в състояние да кажа нищо що-годе разумно. Ето защо настоях да ми дадат срок. И съветниците, и народът намериха това за съвсем редно. Събраните тутакси започнаха да се разотиват.

В този миг орелът се появи отново. Като някаква огромна стрела той профуча със свистене надолу, сякаш искаше да върне обратно пръстена. Приблизително на височина, докъдето можеше да достигне стрела, той пусна от ноктите си лъскавия предмет. Ала поради устрема на полета пръстенът не падна в театъра, а извън него. Някакъв роб, който очаквал вън господаря си, нададе вик. През парцаливия хитон пръстенът беше паднал право на гърдите му.

Отново всички се смръзнаха. Цялата тая работа подействува угнетително дори и на мен. Жреците и прорицателите веднага се втурнаха злорадо насреща ми:

— И второто предзнаменование трябва да разтълкуваш!

Обещах и навъсен си тръгнах.

Върнах се в къщи и почнах да обмислям положението. Само един изход намирах: трябваше отново да сключа мир с Езоп.

Изпратих да повикат момъка. Доведоха ми го вързан. Казах на готвача и на пекаря:

— Развържете въжетата!

Езоп се противеше, каза задъхано:

— Не искам да ме развързват!

Опитах с духовитост:

— Та аз те развързвам, за да развържеш и ти нещо!

Лицето на Езоп отново придоби обичайното си лукаво изражение.

— Знаех си аз, че няма да ме развържеш за черните ми очи!

Бащински го посъветвах:

— Кротувай, Езоп, и престани с детинското си упорство!

Междувременно ония двамата бяха развързали възлите на въжетата и се бяха отдалечили. Обясних на Езоп в какво се състои работата. Той обеща да помисли и си отиде. Оставих го сам. Ала той забрави обещанието си и в него надви силното желание да си отмъсти, задето го бях унизил. Дойде при мен и ми каза:

— Господарю, да се отнасяше за нещо, в което има смисъл и разум, щях да опитам да му намеря обяснение. Но какво да се залавям с такава една случка, която има някакъв смисъл единствено за орела, а пък за хората е напълно безсмислена? Аз не съм ясновидец.

Това беше всичко, което успях да изкопча от него.

Насрочено беше ново всенародно събрание, тоя път само за разтълкуване на предзнаменованията. Трябваше да изляза и тържествено да обявя тълкуванието си. А през това време прорицатели и жреци вече усърдно настройваха хората срещу мен. В мое лице целяха да ударят всички, които дръзваха да прозрат житейските закони, без да принасят жертви на боговете.

Срокът все повече наближаваше. Но колкото повече наближаваше, толкова по-малко можех да измисля нещо. Позор грозеше мен, а чрез мен — и приятелите ми. Какво ми оставаше? Единствено бягството чрез смъртта.

Набавих си здраво въже и щом падна мрак, предпазливо се измъкнах от къщи; никой не биваше да ме види — нито съпругата ми, нито Езоп. Поскитах извън градските порти, докато намерих дърво с достатъчно здрави клони, които стърчаха напреки на стъблото. Завързах въжето за най-дебелия клон. После примъкнах няколко камъка, стъпих на тях и се приготвих да надяна примката на врата си.

В този миг чух Езоп да крещи:

— Чакай, господарю!

Той седял горе, в своята стаица, гледал от таванския прозорец, видял ме със силните си очи — и мен, и въжето. Бързо се втурнал подире ми и сега стоеше задъхан пред мене. Луната тъкмо изгряваше над планинските склонове, слабият й зрак се провираше през благоуханните корони на пиниите.

— Езоп, ти ме изостави — рекох горчиво аз, — защо ме връщаш сега от едничкия правилен път?

Той тръсна мургавата си глава с буйна къдрава коса; може би се усмихваше, не можах да видя добре в мрака.

— Къде остана философията ти, господарю? Пфу, да бързаш към смъртта толкова лекомислено и глупаво! Нима искаш да увиснеш на тоя клон и да се лишиш от сладостта на живота? Връщай се, господарю!

Казах:

— Да, Езоп, горко ми! Защото при положението, в което се намирам сега, ми остава само един избор: да умра с чест или да живея позорен живот.

Езоп се пресегна и хвана въжето.

— Остави това въже, господарю. Аз ще се опитам да разтълкувам на самосци предзнаменованието.

Смятах това за невъзможно. Ала Езоп предложи да го заведа в театъра, да направя едно умело въведение и в края на краищата да стоваря на негови плещи целия риск от тълкуването. Ако тълкуването му задоволеше самосци — добре; ако останеха недоволни, позорът тъй или иначе щеше да падне върху него, а не върху мен. Склоних, хвърлих въжето в храсталака и се завърнах заедно с момъка в къщи.

На следния ден се състоя голямото събрание. Безгрижната, лесно вълнуваща се самоска тълпа бе наелектризирана като никога. Огромният театър, дето бяха насядали поне двадесет хиляди самосци, вреше и кипеше. Изиграх ролята си тъй, както ме бе посъветвал Езоп. Те деряха гърла и свиреха с уста. Запитах ги кого искат да чуят — един философ или един ясновидец.

— Ясновидец, ясновидец! — крещеше хилядната тълпа.

Казах им, че разполагам с такъв — един роб, който е ясновидец и може да тълкува всякакви предзнаменования. Те продължиха да реват все по-силно:

— Докарай ясновидеца!

Изтиках Езоп напред, а самият аз се отдръпнах. Крайно време беше. Самосци ревяха бясно като полудели, плюеха и се секнеха върху орхестрата, хвърляха смокини, сливови костилки, корички хляб и кокали.

Езоп стоеше съвсем неподвижен, не можеше да се разбере дали са го улучили. Сетне тая градушка беше последвана от градушка от думи.

— Жабо крастава! — крещяха те. — Свиньо мръсна!

Викаха:

— Гадна маймуно!

— Куче, къде ти е намордникът?

Езоп ги остави да беснеят и продължи спокойно да чака. Изведнъж всички стихнаха. Всички зачакаха какво ще каже мургавият невзрачен роб, застанал долу с безличните си сиви дрехи.

— Мъже самосци — подхвана той, — вие се взирате в мен и ми се надсмивате. Виждате дрехите ми, лицето ми, снагата ми — и те не ви се харесват. Но аз ще ви говоря — и не ще ви говоря нито чрез дрехите, нито чрез снагата, нито чрез лицето си, а чрез онова, което не виждате. Вие може да преценявате музата по красотата, Афродита — по насладата… думите обаче трябва да преценявате по техния смисъл.

Това, как тоя жалък роб излезе без капчица страх пред огромната тълпа, как въпреки своя фригийски акцент говореше свободно и плавно, порази самосците не по-малко, отколкото мен. Започнах да предугаждам каква беше силата, която го вдъхновяваше тъй.

Междувременно самосците — тия от редовете на трибуната и тия от столовете — се съвещаваха. И понеже седналите на столовете смутено мълчаха, надмощие взе горният край на трибуната. Закрещяха:

— Щом като може да говори, нека говори!

Викаха:

— Я го вижте момченцето, имало си ум в главицата!

Ревяха:

— Говори бързо, разтълкувай ни предзнаменованието!

Защото малко по малко тяхното търпение се изчерпваше и всички обезумяваха от желание да научат какво им готви съдбата.

Езоп вдигна слабата си ръка в знак, че ще говори. Мигновено се възцари мълчание. Тогава очите му блеснаха, знаеше вече, че е спечелил. Не поглеждаше към мене, но чувствувах, че тържествува. Безразлични му бяха предзнаменованията и чудесата. Тук, сред морето свободни хора, виждах един роб, който се бореше за своята свобода.

— Мъже от Самос — подхвана той, — противоречи на закона аз, един роб, да тълкувам предзнаменования пред вас, свободните люде. Накажете ме като роб, ако не успея да ви ги разтълкувам. Но приветствувайте ме като свободен, ако намеря правилно тълкувание. С ваше съгласие ми бе дадена свободата на словото, с каквото разполагат само хората, имащи правото да гласуват. Дайте ми не само свобода на словото, дайте ми човешка свобода и тогава аз ще ви кажа онова, което искате и което трябва да чуете.

Езоп беше избрал добре момента. Самосците не бяха на себе си. Сега и последният идиот можеше да ги подведе. Веднага двадесет хиляди гърла зареваха:

— Ксант, излез напред! Ксант, дай свобода на Езоп!

Опитах се да избягам от театъра. Познаха ме и ме хванаха. Отправих умолителен поглед към пробула и към съветниците. Струваше ми се невъзможно всички тия люде да се огънат под натиска на масата, на една подведена, полуобезумяла тълпа!

Ала те се огънаха. Тъй като виковете от трибуната не стихваха, старейшината на съветниците стана, посочи към мен с жезъла си и каза:

— Ксант, дай свобода на Езоп!

Отново се възцари тишина, когато пристъпих към средата на орхестрата. Всичко в мен се бунтуваше против онова, което ставаше тук. Тия подли реакционери, тия марионетки на гордата, високомерна самоска аристокрация, те, които от години насам ме мразеха и се бореха срещу мен, бореца за умерения прогрес, тия люде не подозираха дори, че Езоп беше хиляди пъти по-опасен, по-бунтарски настроен от мен. За да нанесат удар на мен, те нарушиха своя собствен хилядолетен закон. Ето защо защитих и себе си, и закона на своето отечество, който желаех да подобрявам, но не и да нарушавам; високо и бавно, така че да разберат всички, заявих:

— Няма да освободя един роб, който в продължение на много време ми е служил отлично!

И отново забушува бурята. Самите върховни геомори се намесиха и почнаха да ме увещават. Останах непреклонен. От горните редове на театъра продължаваха да реват. Докъдето стигаше погледът ми, не виждах нито един приятел. Пританът^[62] излезе за втори път в средата на орхестрата, вдигна жезъла си и обяви в настъпилата тишина:

— Ние ще ти заплатим покупната цена на Езоп. Назови я и ни продай твоя роб.

Това беше вече безбожна подлост. Та можех ли да призная пред двадесет хиляди самосци, че съм купил Езоп за срамната сума от шестдесет драхми! Бяха ме притиснали до стената, принуден бях да изпълня волята на тълпата. И тъй пристъпих напред и тихо казах — ала цареше такова мълчание, че всички разбраха думите ми:

— По искане на народа на Самос, Ксант, син на Дексикрат, дава свобода на роба Езоп.

Все още не беше завършила опасната игра на Езоп. Все още пританът държеше вдигнат своя жезъл, все още номофилаксът не беше дал благословията си. Едва след като самосците одобряха и тълкуването, освобождаването щеше да бъде изпълнено, едва тогава жезълът на притана щеше да го утвърди с три удара по земята. Трябваше ли да пожелая на Езоп да се препъне пред прага на свободата? Нерешителност бе овладяла сърцето ми.

Езоп вече пристъпи напред и заговори:

— Мъже самосци, вие си мислите, че се съвещавахте за моята свобода; но в действителност за вашата собствена свобода би следвало да се съвещавате. Защото и двете предзнаменования означават за вас заплаха: обсада на града и робия за гражданите му. Точно тъй, както орелът; царят на птиците, сграбчи от законника вашия държавен пръстен — печат, тъй близко е и вражият цар, който иска да ви отнеме свободата. Така, както орелът пусна пръстена върху гърдите на един роб, така и оня цар ще унищожи вашите закони, така по силата на могъществото си той ще ви наложи своите собствени закони. Това е значението на предзнаменованията. Но много скоро вие ще видите нещо повече от предзнаменования.

Самосци мълчаха. Безмълвно наставаха от местата си. Имаше между тях достатъчно люде, които знаеха от хода на политическите събития през последно време, че Езоп беше изрекъл истината; а онези, които не я знаеха, сега вече я узнаха. И докато над цялото събрание тегнеше все още дълбока угнетеност и плаха потиснатост, от висините на най-горните редици прозвучаха два или три звънки младежки гласа:

— Погледнете, погледнете в открито море! Жълтите платна!

Жълтите платна: това беше лидийската флота.

Самата съдба бе потвърдила тълкуването, дадено от Езоп. Двадесет хиляди самосци сключиха една върху друга ръцете си и сетне ги протегнаха водоравно встрани: това беше техният знак. Три пъти удари пританът върху свещената земя с позлатения си жезъл.

Езоп махна за благодарност към старейшините и към народа на Самос. Сетне мина изправен край мен и напусна театъра като свободен човек.

VII

Здравей! Ксант, син на Дексикрат, от Самос, отговаря на Анаксимандър, син на Праксиад, от Милет. Пишеш, че Талес ми се сърдел, задето не съм искал да освободя Езоп. Вярно е, че още Филемон от Хиос е казал: „И робът, също като нас, има човешка плът. Всъщност според повелите на природата всички хора се раждат свободни.“ Но каква полза има Езоп сега от политическата свобода, щом като не разполага с икономическа? А за нея няма място в стопанския живот на Самос. Ето защо аз мисля, че на свободния Езоп тепърва предстои да изживее тежки и опасни мигове. Хората няма да признават свободата му, а самият той ще закопнее за робството при мен. Сега ще ти разкажа накратко как веднага след освобождаването си той се изложи на нова опасност, та чрез теб да го научи и категетът^[63].

 

 

Още през първите години на петдесет и втората Олимпиада опасните интриги на Алкеевата шайка бяха довели до окупирането на остров Хиос от лидийците. Но алчният стар Алиат не беше доволен. За да може да води свободна търговия с Елада и с Египет, той трябваше да постави под своя зависимост и Самос. Тираните на Милет, на Ефес и на Смирна бяха негови оръдия. Самос представляваше единствената пречка.

Естествено тая пречка не беше голяма. Както е известно на всички ни, геоморите бяха стари, изморени и продажни, бяха мудни. Ние подсилвахме тяхната мудност, прибавяйки към нея и страх. Ръководени и поучавани от вашия пример, ние — моите патриотично настроени ученици, моите приятели и аз — ежедневно ги предупреждавахме на агората да пазят независимостта на Самос, защото в противен случай народът ще съумее да я запази сам. Тогава те се разтреперваха от страх и поне за няколко часа отказваха всякакъв досег с враговете на Самос.

А тия врагове бяха станали по-дейни от когато и да било. Извънредно умело действуваха тримата синове на Еак. Ларих беше техният универсален шпионин, докато една нощ го арестуваха за мошеничество в игра на комар. Властите се видяха принудени да го изгонят от Самос, но чува се, че сега пак успял да се нареди на добра служба — станал виночерпец или нещо подобно при двора на Питак.

За съжаление, откак Родопис изчезна така внезапно, загубих всякаква връзка и с Харакс. Носеха се слухове, че често пътувал до Египет, че подхванал нови търговски връзки с Юга. Самосци обаче имат голяма склонност към морското разбойничество на дребно. Разправяха, че на няколко пъти попадал на морски разбойници и те му опразвали джобовете. Този човек, който живее на Самос и печели от самоската земя, от самоските люде, положително мрази родината ни. Той се стреми да я тикне под чуждо господство, иска да я унизи и унищожи.

Изглежда, че и нему, както на другите самоски врагове, времето на изборите и на вътрешните борби между нашите партии се беше сторило благоприятно за бързото осъществяване на тоя план. Ето защо те бяха призовали Алиат с красноречиви и умело съчинени послания.

И тъй, под ръководството на ефески и милетски навархи лидийската флота кръстосва цели два дни морето пред пристанището на Самос. Бързоходните триери с по сто и петдесетима гребци спираха транспортните плавателни съдове, ограбваха ги, пленяваха моряците и пътниците. Дълбоко униние овладя самосци.

Лидийците бяха добре осведомявани от своите шпиони. На сутринта на третия ден те сметнаха, че самосци са узрели да се предадат. Един свещен държавен кораб, целият украсен със злато и със стотина бели знаменца по върховете на мачтите, се отдели от флотилията и бавно, тържествено се насочи към пристанището. Когато минаваше покрай фара, огромните гребла се издигнаха три пъти — за поздрав и в знак на непреклонна мощ.

Началникът на пристанището вдигна знамето за приветствие и даде на кораба свободен път; пък и какво ли друго би могъл да стори?

Корабът спря до вълнолома на геоморите. Пръв слезе на брега лидийският пратеник с ослепително бяла хламида. Комендантът на пристанището, придружаван от почетна моряшка стража, го приветствува смирено. Посланикът само му кимна отвисоко и нагло поиска веднага да го отведат пред архонтите. Натоварен бил да предаде писмо от цар Алиат.

В това време на сушата бяха слезли вече останалите членове на делегацията — двадесет тежковъоръжени лидийски благородници. Комендантът на пристанището почтително им обърна внимание, че според самоските обичаи не е прието да се допускат въоръжени делегации. Пратеникът го пресече и гъгниво каза:

— Ние не идваме да преговаряме, а да заповядваме!

Геоморите се стремяха преди всичко да печелят време. Ето защо отначало никой не можеше да намери архонтите, сетне се чу, че били свикали ново народно събрание. И действително за тях това беше най-добрата възможност, за да направят целия народ съучастник в своята погрешна политика.

Отначало лидийците се разфучаха, но като не намериха кой да приеме писмото им, се принудиха да чакат.

След няколко часа дойде време да ги приемат: самосци бяха свикани в театъра и зачакаха участта си. Церемониите на приветствуването, на предаването и приемането на писмото се протакаха. Първият архонт вдигна високо над главата си полученото писмо, тъй че да го види всеки, след това го предаде на пробула, за да го прочете.

Пробулът прочете:

Алиат, цар лидийски, изпраща привет на самоските архонти, на Съвета и на народа. Цар Алиат казва: заповядвам ви незабавно да прехвърлите отсега нататък на мен всички данъци, такси и мита. От този час нататък вие сте задължени да ми плащате ежегоден данък. Цар Алиат очаква, че ще се съгласите. Не се ли съгласите, цар Алиат, с цялата мощ на своето царство, ще ви принуди да дадете съгласието си.

Архонтите и съветниците приближиха глави, зашушукаха помежду си, съвещаваха се. Лидийската делегация надменно стоеше настрана.

Жителите на Самос чакаха. Никой не дръзваше да вземе думата. Никой не желаеше да се съгласи, никой не можеше да отхвърли искането; гневът на лидийския цар беше много опасен.

Един след друг говориха тримата архонти. Всеки от тях казваше едно и също нещо: „Не можем да имаме за враг един цар като Алиат“.

Зърнах Езоп, седнал на една от най-горните редици. Държеше се настрана, мълчаливо и скромно. Ала неколцина самосци бяха проследили погледа ми и само след миг всички гледаха към него. Закрещяха:

— Да слезе на орхестрата Езоп! Той разтълкува правилно предзнаменованието, той ще ни даде и правилен съвет!

Езоп се противеше. Едва след като разбра, че няма да престанат да го молят и да крещят, той се изправи, но не мръдна от мястото си.

— Съвет — каза той — ви дадоха първенците на град Самос. Те ви посъветваха да платите. Ако аз бих казал сега: „Не плащайте!“ — защото, каквото и да се плати, все ще бъде смъкнато от вас — това ще значи, че се обявявам за враг на лидийския цар и ония от Сарди ще поискат да им бъда предаден.

Не зная малодушие ли бе това, или хитруване. Във всеки случай тълпата настояваше да го чуе и продължаваше да вика. Мнозина крещяха:

— Не се страхувай! Дай ни съвет!

Той се изправи отново и вдигна ръка. Самосците млъкнаха и се вслушаха.

— Казах ви вече — подхвана той, — че сега не мога и не бива да ви давам съвет. Но ще ви разкажа една приказка:

По заповед на бог Зевс Прометей създал хората. Те безредно гъмжали по земята и не знаели къде да се дянат. Тогава Прометей създал и два пътя за хората. Единият е пътят към свободата. В началото е каменист, прашен, осеян с капани и примки; вие се непрестанно край пропасти, опасен е и човек скоро започва да мисли, че по него не може да се върви ни напред, ни назад; ала изведнъж кръгозорът се разширява, лъхва свеж въздух, пътят извежда с красиви, спокойни извивки към тучни гори и ливади. Другият път е пътят към робството. Отначало той е широк и гладък, заобиколен от цветя; вкусни, едри плодове мамят с усмивка пътника да тръгне по него; ала след това става труден, стръмен и довежда накрая до безизходица. Тия два пътя показал Прометей на хората и оттогава не съществуват други пътища.

Първенците мълчаха и се свиваха. Ала народът на Самос единодушно закрещя:

— Ще вървим по каменистия път!

Първенците не дръзнаха да противоречат. Опитаха се да преговарят още с лидийците. Ала те бяха възмутени. Със заплашителни изражения на лицата, тежко обидени, пратениците потеглиха към пристанището.

Както научихме сетне, бурни разправии избухнали сред началниците на лидийската флота. Поради това, че вместо изнемощелия вече от старост Алиат в експедицията участвувал престолонаследникът Крез, мненията за мерките, които следвало да се вземат по-нататък, били противоречиви. Адмиралът се обявил за незабавна борба.

— Ще унищожим остров Самос — тъй казал той, — ще го захвърлим като мръсен камък сред океана — пуст, безплоден и необитаем. Нека потъне жалък сред вълните и нека тоя пример послужи като предупреждение за останалите народи, та никой да не дръзва вече да се противопоставя на волята на нашия велик цар!

Ала Крез бил друг по характер и мислел по-иначе. Наистина той не бил женен за йонийка като природения си брат Панталеон, ала и той не искал вражда с елините. Впрочем за приятелското му настроение към тях се грижела неговата хетера, Анактория, дама от ефеската аристокрация. И така, Крез бил на мнение, че е достатъчно да изискат да им се предаде онзи човек, който дал на самосците съвет да упорствуват; тогава, малко по малко, те щели да станат по-отстъпчиви и Лидия щяла да постигне целта си — подчиняването на Самос, — без да настройва срещу себе си останалите елини.

Пратеникът, който бил единодушен с адмирала, а това ще рече, с волята на непреклонния, жесток стар цар Алиат, възразил. Казал, че жителите на Самос били обещали на своя дързък съветник — някакъв си бивш роб на име Езоп — да не го предават. Ето защо, за да постигнат политическата си цел, се налагало да прибегнат към най-жестоки средства.

Все още влиянието на стария цар имало превес. И Крез едва ли щял да спечели в тая борба, ако пратеникът не се възпротивил по начало да възглавява повторно каквато и да било делегация с каквито и да било съобщения до Самос. Тогава Крез заявил, че сам той ще застане начело на делегацията. И в себе си веднага решил да предложи на самосци награда, ако му предадат Езоп.

Сред голямо великолепие слезе той на брега — извънредно внушителен, дружелюбно настроен; всеки от окръжаващите го сановници беше обсипан с килограми злато. Този път, за да се пести време, преговорите се състояха още на агората, пред булевтериона^[64].

Заговори лично престолонаследникът Крез:

— Сред вас, самосците, се е промъкнал един човек, който нито е жител на Самос, нито е свободен и който ви дава лоши съвети. Аз, престолонаследникът Крез, ви предлагам договор за мир и приятелство с баща ми, цар Алиат, и с това ви освобождавам от всякакви данъци. Вие нямате какво да предложите на царя в замяна. Но като малък знак на вашата признателност предайте ни веднага лошия си съветник.

Този път не присъствуваха всички самосци. Тези, които стояха около лидийската делегация и чуха думите на Крез, не се поколебаха. А и самият аз мислех единствено за благото на родината, когато виках заедно с останалите:

— Стига разпри! Да дадем на царя Езоп!

Архонтите кимаха в знак на съгласие, съветниците бяха въодушевени, геоморите сияеха. Пробулът беше вече готов да диктува на държавния писар текста на съответните договори.

Изведнъж се яви Езоп. Съвсем скромно — слаб, малко прегърбен, невзрачен — той пристъпи напред към мястото, дето стоеше великолепната, потънала в блясък лидийска делегация. Щом самосци го видяха, мигом всички брътвежи секнаха. Любопитство овладя и лидийците и те впериха поглед в непознатия.

Не вярвам Езоп да имаше намерение да говори. Стори ми се сломен от това, че самосците бяха престъпили толкова лесно думата си; впрочем той едва ли би могъл да очаква нещо друго, беше се примирил с всичко. Но сега, когато стана толкова тихо, това го накара да се окопити и той заговори, сякаш някакъв чужд глас говореше чрез него:

— Мъже самосци, щом като вие желаете да умра в краката на лидийския цар, какво друго бих могъл да желая аз? Но позволете ми да ви разкажа преди това набързо още една приказка: след моята смърт можете да я издълбаете на надгробния ми камък.

По времето, когато всички животни все още имали общ език, избухнала война между вълците и овците. Тъй като вълците били много по-силни, заплашените овци се съюзили с кучетата; и така, със задружни усилия те сполучили да прогонят вълците.

Внезапно при овците се появил един вълк, изпратен като посланик на своите глутници, пристъпил сред тях и им казал:

— Ако не желаете да воювате, нито да бъдете нападани, предайте ни кучетата. След това ще можете да пасете и спите напълно спокойно, без да се страхувате от каквото и да било. Тия думи се сторили убедителни на овците, те повярвали на вълка и предали кучетата. Вълците разкъсали най-напред кучетата, а сетне най-спокойно изяли и овците.

Самосци не искаха да излязат глупави като овците. Те извикаха на Крез:

— Няма да го предадем!

И когато въпреки това пробулът продължи да диктува договора, няколко по-запалени глави се втурнаха и скъсаха пергамента.

Архонтите със съжаление свиха рамене и изчезнаха заедно със съветниците в булевтериона.

Крез остана с делегацията си сам сред самосците. Огледах го добре — беше суетен, отпуснат, разглезен, не твърде войнствен, умен. Изслушал бе с интерес думите на моя бивш роб. Чух само как със съжаление каза на хората около себе си:

— Изглежда, че все пак баща ми ще излезе прав.

Сетне се отправи обратно към вълнолома на геоморите и към своя царски кораб. Останалите го последваха, разисквайки разпалено нещо. Ние, самосци, останахме на агората, но сърцата ни биеха лудо.

Крез още стоеше на вълнолома и чакаше да спуснат и закрепят от триерата царското подвижно мостче. Ненадейно Езоп си проби път през тълпата и застана пред него. Гняв обзе Крез и той изпръхтя тежко:

— Ето я тая гадина, дето ни изяде големия град и големите данъци!

Езоп стори поклон пред него.

— Височайши принце, никой не ме е довел пред тебе насила. Доброволно се прекланям пред теб. Виждам гнева ти и твоят гняв е голям като болката на воин, ранен неочаквано из засада. Раната може да изцери лекар, може би аз ще успея да излекувам гнева ти.

Крез почти не бе чул думите му. Той заповяда на двама военачалници от своята свита да убият чужденеца. Те веднага извадиха кривите си мечове.

Езоп падна на колене:

— Височайши принце, ако бъда убит сега в краката ти, ще донеса с това само позор на царството на баща ти, а един ден — и на твоето царство. Защото ти винаги ще имаш приятели и постоянно ще съществуват причини те да ти възразяват открито. Ако обаче се знае, че при теб до целта може да се стигне само с лоши съвети — каква полза ще имаш от всичките си приятели?

Чак сега престолонаследникът бе отново в състояние да разсъждава. Даде знак на военачалниците: те прибраха извадените си саби. Сетне погледна Езоп. И тогава се усмихна:

— Изглежда, че винаги, когато изпаднеш в беда, ти идват на ум приказки. Може би ще ти хрумне нещо и сега?

На Езоп хрумна нещо.

Изправи се бавно, очевидно не съзнаваше вече къде и пред кого се намира; заговори така, сякаш бе пред тълпа, а не пред царски син:

Живял някога един човек; толкова беден бил, че трябвало да лови скакалци, за да утолява с тях глада си. Веднъж недогледал и вместо скакалец уловил един от щурците, чието цвърчене е толкова приятно за ухото. Поискал да го убие. Тогава щурецът му казал: „Не ме убивай, защото нищо не ще спечелиш от това. Аз не нападам нито клонките на дърветата, нито житните класове, а като свиря с краката и крилата си, радвам душата на пътника с хубавите си песни. В мен не ще намериш нищо, освен гласа ми.“ Тогава човекът пуснал щуреца на свобода.

Крез бе удивен. Като всички лидийци той страстно обичаше приказките и легендите. Към удивлението му се прибави симпатия. Колкото повече гледаше човека пред себе си, толкова по-силно чувствуваше някакво вътрешно сродство с него. И той не беше елин, и той произхождаше от една по-дива и по-сурова страна. Крез стана благ и щедър:

— Подарявам ти живота! Свободен си. Пожелай си нещо. Ще го изпълня.

Езоп каза:

— Бъди милостив към самосци!

Бързо, навярно, за да не успее никой да го посъветва противното, Крез отговори:

— Тъй да бъде!

И се заизкачва по мостчето към кораба.

Трогнати и покъртени, самосци дълго му махаха за сбогом.

Езоп навярно очакваше, че ще го чествуват. Ала се беше измамил. В Самос все още имаше по-умни люде. Казвахме го, където можехме — за съжаление не можехме да го кажем публично; казвахме, че Алиат или Крез ще се върнат пак. Пък и времената бяха много смутни; затова по-сигурно беше да се намираш под закрилата на могъщия, отколкото сам да бъдеш принуден да закриляш един мръсен роб. Нелогично би било, казвах аз, да благодариш за свободата си на един роб.

Винаги съм смятал Езоп за опак човек. С такъв можеш да се оправиш само като постъпваш и ти като него. Понеже моето мнение както винаги се схожда с мнението на мнозинството, може да се очаква, че много скоро земята на Самос ще почне да пари под краката на тоя тип и той ще предпочете другаде да „освобождава“ глупци.

Надявам се, че и твоето мнение е мнението на мнозинството, затова свършвам: аз съм доволен; бъди доволен и ти!

I

Атинският цар Ерехтей имал дъщеря; тя се казвала Орития и била чудно красива. Един ден Ерехтей й заповядал да облече празничните си дрехи, а сетне я изпратил като хоефора^[65] на Акропола, за да участвува в жертвоприношението в чест на Атина Палада. Тогава я видял Борей, богът на ветровете, влюбил се в нея и я откраднал толкова тайно, че не го забелязали нито зрителите на свещената процесия, нито пазачите на момичето. Отнесъл я в Тракия и там я направил своя жена. От нея се родили синовете му Зетос и Калаис. Поради своето геройство те отплували заедно с полубоговете на кораба „Арго“ до Колхида, за да донесат от там златното руно.

Този разказ на Акузилай беше един от първите, които прочетох, и ме развълнува още преди да подозирам дори каква съдба ме очаква.

А аз, която мечтах за царе и богове, почнах живота си с един роб; и, изглежда, ще трябва да го завърша пак с роб, тъй като и самата аз — родена свободна сред един народ, лишен от свобода — станах робиня.

Тъкмо бях навършила дванадесет години, когато Езоп за пръв път се опита да ме целуне. Ако беше направил опит да го стори в Аморион, в имението на баща ми, щяха да го пребият от бой. По големина нашето имение беше колкото целия Самос, може би в Гърция биха наричали баща ми базилевс^[66]. Как можеше да желае да ме целува Езоп, тъкмо той, едничкият, който знаеше, че не бях като него, че не бях робиня по рождение!

Забелязах, че мъжете почват да ме заглеждат. Като робиня не се ползувах с голяма закрила. И все пак случваше се така: всеки, който направеше опит да ме докосне или прегърне тихомълком в тъмното, скоро след това се явяваше със синини на очите или пък със зачервен нос. Някакъв тайнствен отмъстител бдеше над младостта ми.

Тоя отмъстител не пощади дори красивия Алкей. Той отупа здравата и Харакс. А пък Ларих получи боя си предварително; той изобщо не беше успял да си го заслужи.

Казвах на Езоп, когато той се промъкваше при мене и тихичко — о, как обичах тия мигове! — си шепнехме на фригийски; казвах му, че това няма да му донесе полза; че никога не бих избягала с него; че нашите пътища в живота ще бъдат различни и че никога съдбата не би отредила девойка като Родопис за един Езоп.

Той само се усмихваше; когато съм била тригодишна, държал ме в ръцете си; и тогава аз непрекъснато, непрестанно съм повтаряла името му. Викала съм го толкова често, че тоя зов щял да ехти цял живот в ушите му.

Подигравах му се. Той ме оставяше да го подигравам и идваше пак, а понякога действително го призовавах и аз.

Живеех само наполовина. Живеех сред тъпите вонещи слугини. Бях будна, когато Ерос пропълзяваше нощем при тях, под завивките им. Виждах колко е силен животът тъкмо там, дето изглеждаше най-невзрачен. Чувствувах опиянението, обезумяването, безразсъдността и единствено погнусата и страхът ме държаха далеч от тях.

Ако беше дошъл в такива нощи при мен Езоп, и аз нямаше да се различавам много от която и да било слугиня. Ала той не идваше нощем. Никой не идваше нощем при мен. Още не бях посветена. Това бе едничкото, което всеки роб зачиташе, и робите го зачитаха повече от свободните. Никога не ставаше нужда да се страхувам от робите. А инак те се любеха помежду си тъй, сякаш всички роби бяха един мъж и всички робини — една жена.

Така през петнадесетата година от живота ми наближиха големите Дионисии^[67]. На първия ден на месец Антестерион^[68] дойде гинекономът на Самос, за да зададе обичайните въпроси. Като най-високопоставена сред дамите, Сафо му отговорила, че между младите момичета в стопанството няма нито едно, което следва да получи посвещение.

Тъкмо тогава влязох случайно в женското отделение. Гинекономът веднага избухна, защото веднъж вече Сафо укрила една от своите млади слугини и не я изпратила на Дионисиите, в които на Самос са задължени да участвуват и робините; жреците бяха успели да прокарат това въпреки волята на геоморите.

Сафо се защити срещу твърде непочтените нападки на гинеконома, като заяви, че не ми достигали две години за посвещението. За това обаче нямаше други свидетели, освен Езоп, а неговите показания чиновникът не прие. Тъй бях причислена към агелата^[69] на нашето стопанство.

Трябваше да участвувам в танците, които продължаваха до късен мрак, и като другите девойки всяка нощ се ослушвах страхливо дали не ще прозвучи страховитият вик на бога от планинските гори. А сетне, когато възбудена и трепереща се завръщах от танците на нашата агела, Сафо ме извикваше край леглото си, за да ми диктува дълги, тъжни стихове. Тогава тя ме галеше и се държеше към мене благо и нежно. Казваше, че щяла да ме проводи надалеч още преди да настъпят Дионисиите. Благодарих й; твърде рано. Тя не ме изпрати никъде. Запитах я:

— Защо не ме пратиш?

Тя каза:

— Ядмон не позволява.

Повече не научих.

Когато чу, че ще трябва да взема участие в Дионисиите, Езоп просто обезумя. Скри се. Престана да върши каквато и да било работа. Едва не го пребиха от бой. Затвориха го, така че можех да говоря с него още по-рядко, отколкото дотогава.

Най-после го видях само за няколко секунди. Прошепна ми, че имал някакъв план. Безумен план, който можеше да му струва живота; ала това разбрах твърде късно.

От моите мистерии^[70] през нощта на Дионис се интересуваше също и Харакс. Той беше жрец в Дионисовия храм и поради това участвуваше във всяко тържествено посвещаване. Не беше тайна за мен защо се занимаваше с това той, прекалено заетият управител на рудници; не беше тайна и за самосци. През третата нощ на Дионисиите ставаше всеобщо съвокупление в буковата гора на планината Керкет. Тук на момичетата, навлезли във възраст за женене, за пръв път се разрешаваше да приемат своите годеници. Ала винаги оставаха достатъчно свободни девойки. И тогава жреци като Харакс изпълняваха своите служебни задължения, влизайки в ролята на Дионис.

Дионисиите са единствените тържества, празнувани изключително през тъмни нощи. В онзи миг, когато откъм гората проехтя страховитият и изпълнен с копнение зов на бога, забравиха да блестят дори и звездите. Ние, момичетата, се втурнахме разтреперани към храма на Хера. Никоя не се осмеляваше да проговори. Всяка мислеше, че богът е съвсем наблизо.

Поведе ни едра, мрачна жрица. Глухо, едва доловимо, тя даваше с тимпана си такт за нашите стъпки. Вървяхме под зловещо надвисналите звезди, сред черни сенки, а зад гърбовете ни пъплеше страхът.

Цели три часа не спряхме. На свещения бряг заварихме жрици и жени от селата. Те смъкнаха грубо от нас хитоните и наметалата ни, обсипаха ни с хули и подигравки, погнаха ни с пронизителни викове и силни удари към студеното море. Треперехме и трябваше да пеем разтреперани.

Ела, придружи ни, божествен герой, вълните ни мамят със яростен вой —

с харитите дръзки качи се на кораба свой, Дионисе!

Строго тропа със копита богът — бик достопочтен, богът — бик свещен!

С морни, сънливи вълни се блъскаше морето в брега. Бяхме около шестдесет млади момичета, от петнадесет до седемнадесетгодишни; аз бях най-младата, но една от най-силните между тях; защото гръцките девойки отрастват прекалено затворени по домовете си, не ги обучават като нас, младите фригийски аристократки, в езда, в бягане и в хвърляне на копие. Студът, страхът и възбудата караше всички ни да се притискаме плътно една към друга.

Застанали на брега, жриците продължаваха да пеят следващите строфи от песента. Ние им отговаряхме само с рефрена:

Бримо — божествена и мила — прекрасна рожба е родила!

Заливът, в който се намирахме, беше доста дълбок. Мека светлина бе легнала над морето. Крайбрежието бе мрачно и черно, едва се открояваше от черното небе.

Изведнъж доловихме отдясно някакво странно съскане. Никога не бяхме чували нещо подобно. А от брега жриците вече пискливо викаха — тъй че по гърбовете ни полазиха тръпки от възбуда и отвращение:

— Мъжете — змейове идват!

Няколко по-слаби девойки паднаха от уплаха във водата. Едва успяхме да ги измъкнем; сега обаче нещо ни затласка към брега, тласкаше ни с непреодолима сила. Страхът на останалите раздуха и моя страх. Вече не бях аз, слепешката вършех всичко, каквото вършеха другите. Като влажно, треперещо валмо се стълпихме около жриците — плачехме, стенехме, молехме се и объркано пеехме.

Върховната жрица повели тишина. Сетне ни каза:

— Откак се е спуснала нощта, мъжете — змейове ви търсят. Те носят в ръцете си тирсове, дрънчащи бухалки, размахват ги и вдигат с тях шум, за да ви плашат. Един от тях е жрец Дионисиев. Държи къс меч в ръката си и хване ли някоя от вас, има право да я убие.

Смразяваща, ужасяваща тръпка прониза телата ни. Вече не знаех какво да правя, изпитах желание да крещя, колкото сили имам, да побягна безумно или пък да потъна в земята, за да не съществувам повече. Колко ужасен беше животът! Колко отчайващо бе да си жива!

Като убийствена градушка се изсипа върху главата ми всичко, дочуто някога от разговорите на слугините. Жреците от големия храм на Зевса по цяла година жадували за женска плът. А Зоил, жрецът на Посейдоновия храм, убил миналата година една шестнадесетгодишна девойка, която в страха си налетяла право на меча му.

В това време жриците бяха започнали да пеят. Запях и аз заедно с останалите:

О, блажена е оная, що в омая е познала

божието посвещение! Всеотдайно в планините

тя отива със жените на светото очищение.

Съскането на мъжете змейове прозвуча наново — по-силно и по-отблизо. Поривите на вятъра го носеха към нас откъм гората. Колкото и плътно да се притискахме една в друга, мокри и голи, ние зъзнехме.

Внезапно жриците, нашето единствено упование в тая ужасна нощ, изчезнаха, бяха се прислонили навярно в окрайнината на близката гора, зад гъстите стъбла на дърветата. Пищяхме, стенехме, плачехме и крещяхме. Чухме спокойните им, силни гласове:

— Какво искате?

Хленчехме:

— Помощ и избавление!

Долових плътния глас на върховната жрица:

— Никой не може да ви спаси като девици. Богът — рушител Аполон е дал на мъжете — змейове власт да убиват всекиго.

Страшна нощ. Съскането приближаваше сякаш от всички страни, дори и водата носеше тоя пронизителен звук към нас с вълните си. Паднахме на колене. И аз неволно шепнех заедно с останалите:

— Няма спасение за нас!

— Има спасение за вас! — чу се отново гласът на върховната жрица. — Защото има едно животно, на което мъжът — змей нищо не може да стори — то е под закрилата на Хера, богинята с кравешката глава.

— Ах! — закрещяха повечето девойки и, струва ми се, заедно с всички крещях и аз, защото нямах вече ни разум, ни воля. — Мила краво, мило, мило животно, нека останем живи! Живот! Пощади нашия сладък живот!

— Малки дечица, малки женички, елате насам, елате към мен! Която ме докосне, ще стане като мен!

Заедно с останалите се запровирах нататък и аз. Само едно чувство изпитвах: страх. Само едно нещо търсех: закрила. Не, виждах вече посестримите си и внезапно се озовах пред нея, пред главната жрица; ала това не бе вече тя. Пред мене изпъкна с целия си ръст огромна, едра фигура, загърната в кожа; имаше глава на бик.

Не можах да извикам, защото нещо ме удари през гърлото и едва не ме задуши. Докато да си поема дъх, нечии ръце ме повлякоха, увиха ме в някаква животинска кожа; това беше вече почти спасение; мрак и странна глухота заобиколиха сетне лицето ми — някаква огромна маска се схлупи до раменете ми, някой почна да ме тегли нанякъде, аз теглех някого, бързо тръгнахме през гората и по-бавно сетне по склона. Водачът ми крачеше сигурно, трябваше само да вървя накъдето ме дърпаха.

Много ужасни нощи бях преживяла вече. Ала тая бе най-ужасната. Тичахме и почивахме, задъхвахме се и почивахме. А зад нас непрестанно ехтеше все онова ужасяващо съскане на мъжете — змейове, което като рояк от стършели проникваше и под глинените ни маски и караше косите ни да настръхват. Съскането се чуваше ту по-близо, ту по-отдалеч. Убодеше ли някое клонче телата ни, пищяхме от болка като обезумели, сякаш умирахме. Понякога ми се струваше, че чувам съскането до самите си уши. Ала винаги, когато мислех, че чудовищата зад мен са ме хванали вече, някакъв глас извикваше:

Змийо, ти варди зъбите си — Хера пази дъщерите си!

Тогава нашите преследвачи спираха и ние, поели отново дъх и завладени от нов страх, трескаво побягвахме нагоре по склона.

Никоя нощ не ми се е струвала по-дълга. Единствено страхът от смъртта ни караше да тичаме толкова продължително, да се катерим толкова нависоко. Колебливо почна да се надига плахият утринен сумрак. И тогава мъжете — змейове изостанаха назад. Заваляхме се, но продължихме да бягаме.

Сред огромните скали мракът отново се схлупи над нас. Ала дневната светлина се усилваше. Видях се заобиколена от някакви огромни фигури. Покрай мен тежко пристъпваха човешки тела с животински глави. Не можех да позная никоя от моите спътнички.

Намерихме убежище на една поляна, в някаква тясна котловина сред страхотните бездни. Танцувахме с маските на главите си, глухи звуци, прилични на мучене, се откъсваха от устата ни. Просто не проумявах как бях в състояние да се движа още. В края на поляната бяха струпани високи купища от клони и шума. Дотътрихме се до тях, падахме една връз друга и заспивахме, струва ми се, още докато падахме.

Целия ден непробудно сме спали; когато отворихме очи, беше вечер. Жриците дойдоха при нас и ни дадоха вино. Казаха ни:

— Три дни нямате право да ядете.

Всички бяхме все още с кравешките маски. Отначало смаяни се взирахме едни в други, сетне хладната вечер прошумоля под краката ни, виното се завъртя в очите ни: смеехме се и танцувахте. Падахме една връз друга. Чувствувах телата на девойките, без да виждам лицата им. А може би лицата ни не бяха вече същите и изобщо не подхождаха към телата ни? Бях съвсем подивяла. А и другите подивяха.

Нощта се спусна внезапно. Почнах да чувствувам страх от самата себе си. Задърпах маската, ала не можах да я смъкна. Като жилване от оса долетя откъм близката гора първото съскане на мъжете — змейове. То бързо прерасна в същински ураган от призраци, който сякаш носеше със свистене хиляди стрели от всички гори наоколо ни. Вкопчих се в една от девойките и произнесох на пресекулки:

— Не издържам повече. Предпочитам да ида отвъд, при мъжете — змейове.

Момичето стисна ръката ми.

— Аз също.

Запромъквахме се, тихо, за да се отдалечим от наплашената група. Препречи ни пътя една от жриците:

— Предупреждавам ви: отклони ли се някоя преждевременно от посвещението, убиват я „дебнещите“, скрити в храстите между вас и хората — змейове.

Побягнахме назад.

Чувала бях вече за „дебнещите“. Те бяха най-вече любопитни от околните градове и от Самос, които се промъкваха тайно на планината Керкет, за да слухтят, да гледат или дори да се доберат до нещо повече. Усетих приятен гъдел в гърдите си, тръпка пролази от горе на долу по гърба ми при спомена за всичко, което ми бяха разказвали: уловеше ли някой вакханка, тя беше длъжна да му се подчинява; тогава той имаше право да изпита от нея най-голямата наслада, съществуваща на земята.

Наслада за него? А може би и за мен? Виното, страхът, маската, стегнала лицето ми, ме бяха подлудили. Предпазливо, сама, се запромъквах на зигзаг към гората и към шубраците. Сега вече никоя от нашите жрици не можеше да ме види, сега вече се изправих. Опияняваше ме чувството, че навсякъде дебне опасност, желание, похот.

И ето че „дебнещите“ и мъжете — змейове ме съзряха. Чувствувах че бяха готови да скочат, ала си пречеха един другиму. Викаха, крещяха неистово, виеха. Постепенно воят им се превърна в думи:

— Кучко разгонена! — крещяха те. — Побесняла кобило!

Викаха най-непристойните, най-отвратителните думи, които бях чувала някога. Не можех да понеса това, не можех да мълча. Отвърнах им, закрещях неща, каквито никога дотогава не бях изговаряла, каквито изобщо не бях знаела дотогава — нашепваше ми ги някакъв гнусен, мръсен демон. Ужасно бе. Сетне те наскачаха. Побягнах назад. Бях по-бърза от тях. Те се оплетоха в бодливите шубраци.

И отново танцувахме цяла нощ. Диво и сладостно, постепенно заглъхвайки в бавни и тихи ритми, звучаха фригийските флейти на жриците. Други пък придружаваха музиката с тимпаните тъй, че глухите удари ехтяха в ушите ни като ромолене на ручей. Докато, изгубила всякаква власт над себе си, танцувах сред множеството девойки, също изгубили власт над себе си, египетските бумеранги непрестанно свистяха над главите ни и с пронизително съскане се завръщаха в ръцете на ония, които ги хвърляха. Чувствувах, сякаш нейде безкрайно отдалече, как моите собствени крака потръпваха и тъпчеха тежко земята, чувствувах как дърпаха безволните ми ръце, как ги опъваха, разтърсваха и стискаха други, също тъй чувствителни, влажни и разтреперани ръце.

В навечерието на третата нощ се събудих разплакана. Бях сънувала нещо ужасно. Бях изморена, отслабнала и при все това не усещах тежест; някаква лекота бе изпълнила тялото ми. Чувствувах се като зрял плод, паднал от клона. Като тичинка. Като перце, носено от вятъра.

Синкав здрач се бе спуснал, когато жриците ни събраха. Предстоеше последният танц, с който щяхме да минем покрай високата гора, за да се озовем на свещената поляна. Там се намираше едно светилище на Дионис, посветено му заради победата над цар Пентей^[71], когото жените разкъсали на парчета. Там ние, младите девойки, трябваше да изпълним древните обичаи.

Градът изпращаше обикновено в планината някой млад престъпник и го предаваше във властта на жриците. Виждах го вече, застанал гол, обкичен само с бръшлян. Зловещо блестяха очите му — единственото, което се виждаше от него. Осмелих се да хвърля бегъл поглед нататък. Естествено бях виждала вече много голи мъже. Ала сега за пръв път това ме плашеше.

Върховната жрица започна да ни настървява:

Кой дебне? Кой дебне потайно и скрито? Кой вашите вихрени танци в горите дошъл е да гледа, вакханки?

Отвърнахме й с песен, както ни бяха учили:

Тук, вакханки! Тук, вакханки! В хора буен застанете! И сред грохота тимпанен жертва принесете!

Всяка от жриците почна да удря своя тимпан и шумът се усилваше постепенно, докато накрая стана почти непоносим. Треперехме и стенехме. Зъл враг за нас бе това мъжко същество там, отвъд — едва го забелязвахме, но затова пък толкова по-силно го чувствувахме, толкова по-силно долавяхме миризмата му. Лесно бе да го мразиш, защото беше престъпник. Лесно бе да добиеш желание да убиваш, защото цялата тая нощ беше изпълнена със заплахата от мъжа.

Винаги съм тичала бързо и съм била издръжлива на бягане. Колкото и изнемощяла да бях сега, самата мисъл, че ще преследвам оня тип и че ще излея върху него мъстта на целия си пол, ме накара да се почувствувам силна като никога.

За последен път ни насъска върховната жрица:

Кучета бесни! Горе вървете! Чакат ви с песни по върховете буйните, весели щерки на Вакх. Шеметно вие сред тях връхлетете, страшна омраза сред тях събудете към богохулния, подло разгулния дебнещ човек!

И докато ние припявахме още веднъж рефрена си, жриците пуснаха мъжа. Само един път за бягство имаше той. Не искаше ли да попадне в ръцете на „дебнещите“, на мъжете — змейове или на стражите, трябваше да тича към поляната на боговете. Ако сбъркаше пътя, ако паднеше, ако силите му не достигнеха или пък се забавеше, щеше да бъде наша жертва. Какво ли щеше да стане тогава?

Силно тупти сърцето ми. Нещастие преследва всекиго, който издаде макар и само думичка от тайните на оная нощ. И понеже пиша сега за това, чувствувам надвисналото нещастие. Как мога все пак да пиша, щом като писането носи нещастие? Или е по-добре да вярвам на думите, които ми бе казал на времето Езоп: че писането е по-силно от нещастието?

В ушите ми звучат страшните проклятия на жриците. Звучи и благославящият глас на Езоп. И докато над главата ми витаят благословията и проклятието, аз пиша.

Мъжът едва бе потънал сред мрака на гората, когато жриците, застанали между него и нас, отстъпиха встрани. Втурнахме се. Тичахме като хрътки, подгонили дивеч. Сега вече бяхме без маски, само кожите обвиваха още телата ни. Тъй тичахме по-бързо. Вечерният въздух беше като леко вино. Опиваше ни, окриляше ни. Тичахме сякаш под самото небе и само смътно долавяхме, че нейде там, в бездната под нас, трябва да се намира земята, островът сред морето, което трябва да бе там, дето свършваха звездите.

Вече не чувах дали и останалите девойки тичаха. Бях ги изпреварила много. Мъжът пред мен стъпваше леко. Изглежда, че от доста време бях съвсем близо до него, защото подушвах с ноздри дирята. Сетне, прекосявайки една поляна, зърнах сянката му. Начинът, по който той тичаше, движенията, с които прескачаше камъни и шубраци — всичко това бях виждала вече някога.

Тичах леко, слаб ветрец лъхаше насреща ми. Мъжът пред мен още не беше чул стъпките на никоя от нас — това личеше по бягането му. Тичаше уверено, безгрижно, сякаш не го гонеха. Отправи се към някакъв ручей. Почвата стана по-трудно проходима, поддаваше, пропадаше под тежестта му. Аз бях по-леката. Той бе принуден с усилие да извлича крак след крак.

Затаила дъх, аз се носех безшумно по влажната трева. Още няколко скока и той беше в ръцете ми. В гърлото ми вече напираше страхотният вик, с който щях да призова другарките си. Шеметно ме прониза някакво чувство на ужас, което ме тласкаше към убийство и беше по-силно от всяка жажда за убийство. Хвърлих се, стисках, душих…

Той бе Езоп.

Свряхме се до една скала, полуприкрити зад храстите. Запитах го да не би да е бил затворен, да не би да са го осъдили на смърт? Не, той се явил доброволно; това се допускаше, стига да предложиш откуп. Беше рискувал живота си, защото всяка друга, освен мен би го раздрала и разкъсала на парчета. Но рискувал съзнателно. Каза ми: ако тази нощ ме вземел някой друг, това щяло да означава край на живота му.

Хубаво бе да зная, че е близо до мен; та нали той беше мой роб, мое пособие, моя собственост?

Към полунощ се озовахме на свещената поляна. Там бяха приготвени високи легла от струпана шума и бръшлянови клонки. На една скала над тях се намираше малкият храм на Дионис. Нисък, мъждив огън блещукаше там — огън, който не осветяваше нищо, а само правеше сенките още по-големи, още по-призрачни, още по-страшни. Долу, откъм гората, през цялата нощ не секна глухото, вълнуващо и само по себе си развълнувано думкане на тимпаните.

Промъквайки се между многобройните стражи, мъжете вече се приближаваха към нас, на поляната. Скоро оттук и там почнаха да се чуват нежни възклицания. Девойки приветствуваха своите избраници. Тихият, радостен шепот прерастваше във възбудени звуци. Вопли се носеха като лъх над потните тела, които едва се открояваха в мрака.

Изведнъж — надвиснали над самата мен — зърнах жреческите одежди. Изнурена до крайност, бях се унесла за малко. Чувството, че Езоп е наблизо, ми бе вдъхнало спокойствие и сигурност. Сега отново ме овладя страх, отпадналост. Кожената маска на силен, върху чиито сковани черти беше изписана похотливост, парализира крайниците ми.

Човекът приклекна до мен, притегли ме грубо нагоре, към себе си. Не можех да се браня и все пак се бранех. Паднах силно назад, потънах почти цяла сред листата и клонките. Ала при падането си бях повлякла надолу и него; болезнено прозвуча гласът му до самото ми ухо:

— Богът те иска! Богът те иска чрез мен!

Изкрещях:

— Ти не си бог!

Мъжът стисна гърлото ми.

— Аз съм негов жрец!

Задъхвах се:

— Не си жрец! Ти си Харакс!

Изкрещях го — не знаех и все пак знаех, че е така. По тръпката, която го прониза, по яростта му почувствувах, че беше той. Бе тежък, лежеше отгоре ми с цялата си тежест. Клонки и листа бяха напълнили устата ми, някакъв ужасен страх ме зашеметяваше. Тежки вълни ме обливаха — струваше ми се ту че съществувам, ту че не съществувам.

Сетне чух силни юмручни удари върху маската — удари, които проникваха чак до черепните кости. Натискът върху мен отслабна. Завладяна от слабост, която ме караше да изпитвам шеметното чувство на някакво падане в безкрайността, аз чувах пъшкането, борбата, водена до самата мен. Не виждах нищо, но чувах, сякаш цялото ми тяло се беше превърнало в слух: някой отдръпна от мен жреческите одежди, завлече ги до окрайнината на гората. Откъм маската долетя стенание на човек, който вече бе изгубил сетни сили.

Имаше звезди и те изтегляха дълги, светли ивици пред очите ми.

II

Извор ще найдеш в дома на Хадес; бял кипарис има край него. Ала до тоя извор не се приближавай, ще намериш и втори, неговата студена вода изтича от езерото на паметта. Пазачи стоят пред него. Тогава кажи: „Дъщеря съм на земята и на звездите, но произходът ми е с небесно начало. Вие го знаете. От жажда изсъхнах, от жажда изнемогвам. Затова дайте ми бързо от освежителната вода, която изтича от езерото на паметта.“ И те ще ти дадат да пиеш.

Ето какво бе написано на една от ония златни плочки, каквито обикновено дават само на мъртвите; искам сега да разкажа как я получих.

 

 

Наскоро след Дионисиите забелязах, че се правят приготовления за път. Сафо не ми казваше нищо, но затова пък толкова по-често срещах погледа й. Струваше ми се също тъй, че ме пазят още по-зорко от преди. Не виждах вече Езоп, не получавах никакви вести от него. Едва след няколко седмици господарката ме повика при себе си.

Заговори ми, че се връща на Лезбос и ме гледаше изпитателно. Мълчах. Ако трябваше и за в бъдеще да остана робиня, предпочитах да бъда робиня в Самос, отколкото в Лезбос. Наистина заради свободата бях готова и накрай света да отида. Ала господарката ми не спомена нито дума за свобода.

Бях излязла вече от стаята. Но ето че тя ме извика обратно и ми зададе въпроса, който си бе наумила още в самото начало: имам ли жених.

Усмихнах се и отвърнах отрицателно. Тя се изненада. Чула била от всички млади вакханки, че за мене се водила борба и че победил моят жених. Казах й, че нямам жених и че богът не ме е пожелал. Тогава тя сведе глава съвсем близо до моята, тъй че почувствувах топлия й, влажен дъх, хвана ръката ми и макар аз леко да я отдръпнах, почна да я гали и ми прошепна:

— Хубави ръце имаш!

Дръпнах ръката си и бързо побягнах.

От този ден нататък разбрах, че тя искаше да ме купи. Когато ме взимаше заради Сафо, Ядмон бе платил скъпа цена. Щеше ли сега, пак заради Сафо, да ме отстъпи евтино? Тогавашната Сафо бе подвижна, жизнерадостна, привлекателна дама — той я беше желал като стопанка на своето имение, но и като притегателна точка за една скромна политическа кариера. Днешната Сафо му беше отчасти безразлична, отчасти досадна и преди всичко негова длъжница. Радвах се, че не бях евтина. Но съгласеше ли се тя да плати за мене, щях да я накарам тогава да заплати и цената на Езоп.

Глупава бях; все още не я познавах; казах й го. Тя мигновено стана отровна като усойница, носът й се удължи, сякаш искаше да ме бодне с него:

— Значи, все пак имаш жених!

Отрекох това, казах й истината, тя не ми вярваше. Изпрати при мен две от най-силните си слугини, те смъкнаха грубо фригийската кожа от тялото ми, заопипваха ме — като акушерки… Ала можаха да потвърдят само моите думи. Сафо се люшкаше между ярост и нежност.

— Какво очакваш от тоя песоглав грозник, от тоя глухоням? В Лезбос аз съм богата, животът ти ще бъде приятен. Няма да те направя свободна — това трябва да си го знаеш; но ти ще бъдеш първата между моите робини.

Доста време вече Харакс не се беше вясвал в стопанството на Ядмон. Казаха ми и причината: паднал от кон, счупил си бедрото, одрал и част от ухото си. Ето защо той пристигна с кола и почна да се кара със сестра си. Отпратиха ме вън, но говореха толкова високо, че чух всичко.

Когато на времето философът Ксант ми беше намекнал за подозрителната роля на Харакс, не бях повярвала. Сега се смаях: единствен от всички емигранти от Лезбос Харакс имаше намерение да остане в Самос. Неговата ревнива сестра свързваше плановете му с мене; защото Харакс я придумваше да ме прехвърли на него; ала аз имах вече ясна представа за Харакс — той никога не вършеше нещо само по една причина.

Все повече се изостряше препирнята. Когато Сафо поиска от него пари, за да може да ме вземе със себе си като робиня, Харакс й отказа. Ядмон я заплашил вече, че ще задържи като залог част от накитите й. А семейната чест налагала при завръщането Сафо да покаже всичките си накити непокътнати. Какво струвала една робиня пред семейната чест? Освен това, изглежда, че Харакс не отдаваше голямо значение на скръбта на сестра си по мене.

— Ще напишеш едно стихотворение за нея и работата ще се оправи! — присмя й се той.

Не допусках, че тя ще заплаче, никога не я бях виждала разплакана; ала тоя път гласът й звучеше плачливо:

— Ти никога не си ме разбирал.

— Толкова по-добре разбирам поезията ти — сряза я злобно той.

Те понижиха гласове и дълго разговаряха; не можах да доловя вече много. След това ме извикаха пак в амфиталамоса. Сафо не ме поглеждаше. Върху нейното инак толкова спокойно, широко лице беше изписана истинска скръб; но може би това беше само засегнатата й суетност?

Преди да заговори, Харакс дълго ме гледа:

— Познаваш ли оня дървен философ Ксант?

— Виждала съм го само веднъж — онзи път — и оттогава вече не съм.

— Ти имаш много предан, много решителен приятел. — Събрах смелост и погледнах крака му, който все още беше увит в лечебни превръзки. С голямо удоволствие бих погледнала и оръфаното му ухо, но не биваше да правя това — заради Езоп. Ето защо смирено и невинно забих поглед в земята.

Той продължи да задава своите опасни въпроси:

— Не зная доколко строго държи господарят Ядмон робите си; признай, ако имаш приятел между тях!

— Нямам приятел!

— Не е необходимо ти да бъдеш негова приятелка; достатъчно е той да смята, че трябва да ти бъде приятел.

— Не познавам никого и не говоря с никого.

— Коя е родината ти? Фригия ли?

— Не, господарю, Тракия.

— Обаче носиш фригийска еленова кожа?

— Носим ги и в Тракия.

Той само кимна и ми каза да ида в стаята на робините.

Останах в коридора и дадох ухо. Видях, че се приближава Ядмон. Досетих се какво щеше да го запита Харакс сега: дали в стопанството му има тракийски роби. Тракийци имаше, но те бяха все възрастни мъже, работеха в оборите. Бях отклонила подозрението от Езоп и се гордеех с хитростта си.

Раздялата настъпи неочаквано бързо. В ранна утрин Ларих пристигна на кон пред господарския дом; лезбоските триери се намирали в пристанището на Самос. След обяд малък товарен платноход влезе в пристанището на Хезия, за да натовари багажа. При изгрев-слънце на следния ден Сафо, заедно с дъщеричката и приятелките си, трябваше да бъде на борда.

Никой не спа. В полунощ господарката ме извика, изпя ми песен, заповяда ми да я напиша.

Написах я:

Афродито, безсмъртна богиньо, към теб се обръщам, към престола ти пъстър изпращам горещи молби, помогни, хитроумна сплетнице

и Зевсова дъще, че бедата сърце ми разби!

 

Както нявга се вслушваше в мойте молби многократно, чуй ги пак, покровителко моя! При мене ела! Както нявга слезни и

сега с колесницата златна от високия бащин палат!

 

Ти тогава запрягаше рой лекокрили врабчета, бързо хвръкваха те към земята, потънала в мрак, сред звездите

безбройни в безкрайната шир на небето твоят образ сияеше пак.

 

Колко често ти беше до мен, Афродито блажена, колко често

ме питаше нежно какво ми тежи, със усмивка лице си безсмъртно

склонила над мене: „За какво си печална, кажи!

 

Пак ли скръб и обиди дъха във гръдта ти сковават или пламък в сърцето запали приятел свенлив? Със магия във

плен ще го взема, Сафо, и тогава той не ще бъде тъй колеблив!

 

Нека бяга сега — после сам подир тебе ще тича, любовта ти отхвърлил, той сам от любов ще пламти и дори да не искаш,

пак теб, само теб ще обича — със любов окръжена си ти!“

 

Тъй говореше нявга. Ела и сега, избави ме от жестоката орис!

И смелост във мене вдъхни… Сили дай ми да любя отново,

богиньо любима, пак съюзница моя стани!…

Пишех стихотворението и се стараех да стане красиво. Бях изморена, късно бе, пламъкът на факлата трептеше и се наложи да взема нов лист папирус, защото бях продупчила първия с тръстиковата пръчица за писане. В отчаянието си тъй се прехласнах в работа, че нищо не чувах.

Радостна от това, че успях да изпълня поръчката хубаво, аз се втурнах към стаите на господарката. Ала там беше пусто. Портите бяха заключени. Нищо не се чуваше, освен пресипналото ръмжене на кучетата. Сафо си беше заминала — съвсем безшумно. Тогава за пръв път се възхитих от нея, моята неприятелка.

Заживях с надеждата, че сега вече постепенно всичко ще се усмири, че ще мога да заживея пак като преди и пак да виждам Езоп и да говоря с него на фригийски, и за Фригия, за баща ми и за всички хора, които означаваха за мен моето далечно отечество. Ала само няколко дни след заминаването на Сафо Харакс отново дойде при Ядмон. Тъй като предполагах, че се отнася за мен, замолих вратаря да подслуша за какво разговарят двамата.

Пазачът беше добре настроен към мен, кимна ми и даде ухо. Сетне дойде и ме успокои:

— Съвсем не говорят за тебе.

При все това безпокойството продължаваше да ме мъчи.

— А за какво говорят тогава?

Вратарят се присмя на любопитството ми:

— Едва ли ще те интересува много. Приказват за някакъв роб, който една нощ се държал дръзко с Харакс. Харакс твърди, че го бил одраскал по бузата, сега робът трябвало да има там белег. Той моли Ядмон да му покаже робите си, за да открие оня с белега.

Уплаших се.

— Каза ли какво смята да прави с него, ако го открие?

Пазачът сви рамене.

— Навярно ще го убие. Или пък Ядмон ще трябва да заплати обезщетение. Мисля, че старият скъперник не би платил, дори ако се отнасяше за синовете му.

Бързо съобразих. Единствена аз можех да спася Езоп и това все още бе възможно. Взех помадите, останали от господарката, и се измъкнах от къщи. Трябваше да се тича, доста тичах. Най-сетне го видях чак в окрайнината на стопанството.

Изсвирих с уста любовния зов на авлигата. Страшни бяха минутите на чакането. Накрая търпението ми беше възнаградено. Езоп остави мотиката си и се отправи към храстите, като че ли отиваше да облекчи естествените си нужди. Предпазливо се запромъквах към него.

Не бях очаквала, че ще се зарадва, че изобщо може да се зарадва толкова, като ме види. Но време за радост нямаше. Зърнах на брадичката му белега, който щеше да го издаде. Извадих помадата, направих с нея още по-мургаво и без това тъмното му лице. Беше въпрос на минути. В далечината, откъм дома на Ядмон, вече се носеше ревът на роговете. Призоваваха всички роби при господарския дом.

Бях доволна от себе си; радвах се, че бях сполучила с помадата, радвах се, че можах да помогна. И както държах главата на Езоп в ръцете си, почувствувах порив да сторя нещо. Притиснах лицето му към себе си и бързо побягнах. С големи усилия успях да се изплъзна от надзирателите, тръгнали да претърсват нивите.

От таванските прозорци наблюдавахме строените роби. Момичетата се кискаха — никога дотогава не бяха виждали толкова много мъже, събрани накуп. След това се зададе накуцващият Харакс. Страх сви сърцето ми. Дали твърде мургавото лице на Езоп нямаше да привлече вниманието му?

Харакс спираше при всеки роб, опипваше раменете, ръцете, нищо подозрително не намери, подхвана отново. Ядмон почна да проявява нетърпение. Зенас зашепна на ухото му нещо, чухме, че му напомняше за неотложната работа, която чакаше по нивите.

Ядмон каза подигравателно:

— Раната, която си нанесъл ти, май не е била чак толкова страшна; може би ще е по-добре да запитаме няма ли да се обади оня, който е наранил теб?

Видях как в очите на Езоп блесна пламъче; за щастие всички гледаха към тлъстия Харакс. Но като че ли тъкмо посрамването изведнъж направи Харакс прозорлив. Той се спусна към Езоп и изрева:

— Този беше!

Друг път това би било безразлично на Ядмон, той не държеше много на глухонемия. Сега обаче му правеше удоволствие да поизмъчи Харакс точно тъй, както и той му създаваше неприятности. Ето защо Ядмон пристъпи между тях двамата, решително смъкна пестника на Харакс от фригийската кожа на Езоп и призова за свидетели всички:

— Обвиняваш тъкмо тогова, който не може да се защити, глухонемия!

За пръв път робите на Ядмон шумно одобриха постъпката на господаря си. Това вбеси Харакс още повече.

— Този е! — изрева той. — Ще го убия!

— Няма да ми убиваш робите! — отвърна Ядмон и отблъсна назад разярения мъж.

— Тогава плати ми обезщетение! — настояваше Харакс.

— Нямаш доказателства — каза Ядмон. — Човекът, когото посочваш, няма на лицето си белег от одраскване. Човекът, когото посочваш, не е бил достатъчно силен, за да ти нанесе побой. И най-сетне моите роби са надзиравани толкова добре, че не могат да устройват нощем побоища.

Чу се одобрителният шепот на всички присъствуващи. Ала въпреки това Харакс не отстъпваше:

— Аз съм жрец на бог Дионис и бог Дионис ми казва, че онзи престъпник е посегнал на мен. Значи, ти се опълчваш срещу бога!

Работата започна да взима неприятен обрат за Ядмон. Знаех това още от баща си: никой земевладелец не обича да си създава врагове сред жреците. Ето защо той предпочете да приключи работата с добро. Да допусне пребиването на един невинен роб пред другите роби — не можеше; това би подронило дисциплината в стопанството му. Но може би щеше да му се удаде да уреди работата с едно дребно, обикновено обезщетение.

— Хубаво — рече той, — кажи тогава какво удовлетворение искаш, да уредим тая дреболия.

Във вълнението си бях станала непредпазлива и прекалено много се бях надвесила от таванското прозорче. Неколцина роби ме бяха зърнали и ме бяха поздравили с очи. Подозрението накара Харакс да проследи техните погледи. И сега той схвана благоприятната възможност:

— Дай ми оная малката там горе!

Зинал от учудване, отначало Ядмон изобщо не успя да проговори. Сетне цял се разтресе от смях.

— Родопарион ли? Момичето, което ми струва двайсет и две мини?

Сега вече прихнаха всички. Харакс стоеше сам и озлобен, шибан от нестихващите смехове. Бързо скочих от прозорчето, потърсих закрила в мрака на таванското помещение. Сърцето ми биеше лудо.

В това време Харакс си бе тръгнал разгневен, като се беше зарекъл пред Ядмон, че ще получи исканото обезщетение. В отговор Ядмон се беше заклел, че няма да му го даде.

Езоп работеше отново на нивата. Да имах сълзи, бих плакала. Ала аз само хълцах, очите ми бяха сухи. Бях успяла да помогна на Езоп. Кой ли щеше да помогне на мене, когато ме сполетеше нещастието?

Изминаха седмици, нищо ново не чувах. Другите робини ме взеха на подбив: сигурно скоро съм щяла да стана съпруга на Харакс. Старата овчарка Псора ме утешаваше: като съпрузи тлъстите, ядовити мъже не били от най-лошите; пък и не доживявали до старост; току-виж, че след време съм наследила нещо.

Нищо не исках да наследявам, още по-малко от Харакс. Но какво ли трябваше да си пожелая? Попаднех ли при Харакс, трябваше да се простя с надеждата да видя някога Езоп. Харакс бе почнал вече да се съмнява, а пък Езоп, само като знаеше, че се намирам изцяло във властта на врага му, щеше да прави още по-големи глупости. Може би щеше да бъде най-добре Ядмон да ме продаде — при все че и това пак означаваше раздяла. Но защо ли всъщност се боях от раздялата? Та аз не обичах Езоп.

Какви ли мълви не стигаха до ушите ми: Ядмон поискал да ме продаде, но Харакс предявил своя иск за обезщетение и геоморите забранили да бъда продавана, докато не се вземело решение за обезщетението. Трябва да имаше истина в това, защото Ядмон непрекъснато беше в лошо настроение. Накрая, изглежда, не му остана друго, освен да се споразумее с Харакс; макар да не беше от Самос, Харакс явно имаше по-добри връзки.

Ядмон го покани да се разберат. Харакс не дойде. Заминал, както чух, за няколко седмици при сестра си в Лезбос.

Сега Ядмон тъкмо обмисляше дали и как би могъл да използува отсъствието на Харакс. Неспокойна бях, тежки сънища ме гнетяха, искаше ми се много да срещна Езоп. Псора ме изплаши: той не бил вече жив; Ядмон го принесъл в жертва, за да умилостиви Харакс.

Другите слугини твърдяха, че това не било вярно. Те били виждали Езоп.

Излезех ли вън от господарския дом — до потока, до мястото, дето простирахме прането, или до зеленчуковата градина, винаги някой се навърташе около мен. Пазеха ме. За да се отърва от тоя надзор, макар и за малко, поисках да ме пратят на работа в цветната градина; тя се намираше край пътя за града. Там щяха да ме видят най-много хора, оттам можеха да съобщят на Езоп къде би могъл да ме търси. Надявах се, че ще ме намери.

Ненадейно чух странни, звучни сигнали. Начело яздеше мъж с продълговата, тънка тръба, следваха го четирима конници. Тесните им дрехи бяха красиво надиплени, ала оставяха гърдите им почти голи, също и ръцете от лактите и краката от коленете надолу. Шлемовете им бяха много високи и блестяха като злато. Черните им коси се спущаха на чудесно сресани ивици, а лицата под тях бяха гладки и млади. Единият, по-светлокож и по-пъргав от останалите трима, ми подхвърли груба гръцка закачка. Естествено престорих се, че не съм го чула и продължих да бера цветя.

Групата спря пред главната порта и сред яростния вой на кучетата поиска разрешение да влезе при „владетеля на тоя дом“.

Чула бях вече слугините да шушукат за великолепната египетска галера, пуснала котва в Самос. Какво изобщо търсеше тя в Самос, това едва ли интересуваше някоя от нас. Водеха се преговори, сключваха се договори, пращаха се пратеници и дарове. Сигурно беше нещо такова, а то засягаше архонтите и геоморите. Сега обаче внезапно разбрах, че тоя път посещението на египтяните засяга много хора в Самос. Красивият кораб беше дошъл да събира наемници за египетската войска.

Войската на тая голяма страна, все още считана от по-малките народи на Севера — елини, лидийци, фригийци и карийци — за една от най-богатите и най-могъщите държави в света, се състоеше наполовина от гърци. Те бяха добре платени и заемаха високи постове, но и те като египтяните загиваха в битките, а естествен приток в армията нямаше. Войници трябваше да се набавят от другаде. Взимаха ги от остров Кипър, от градовете по малоазийското крайбрежие, а сега вече и от островите, защото тук, както разправяха, отраствали най-смелите воини.

Чули бяха за тримата синове на Ядмон: първородният бе наследник на имението, вторият бе постъпил наварх в самоската флота, останал бе, значи, един и за египтяните. Тъкмо това предложиха те на Ядмон.

Освен тръбача имаше двамина гърци и двама египтяни. Египтяните разбираха достатъчно гръцки, за да могат при преговори да отстояват интересите на страната си, ала говореха тоя език неохотно. Гърците играеха роля на преводачи.

Единият от тях — оня, дето ме бе закачил — се казваше Ксантес, син Алкифронов. Наемането на войниците той използуваше за свои лични сделки. Наемаше мъже, но събираше също така и жени. Често пъти след това го чувах да казва: „Колкото по-добър е обозът, толкова по-добра е войската“.

И така, те наели най-малкия син на Ядмон, седемнадесетгодишен момък, и броили на стария добри пари на ръка. Но за да се оправдае наистина идването им — тъй казал накрая Ксантес, — а и за да не страда момъкът от носталгия, той запитал нямат ли и наемници с по-гладка плът.

Когато преговорите стигнали дотам, повикаха ме в залата, дето се поднасяше виното. Тъй като още не подозирах дори за какво се отнасяше, явих се пред тях с цветята в ръка и много се харесах на египтяните.

Ксантес тутакси предложи хубава сума, в чисто злато, трябва да са били към петдесет мини, почти цял талант. Ядмон беше готов да даде веднага съгласието си, ала се сети за забраната на Харакс и разказа на египтяните какво нещастие го е сполетяло. Ксантес обаче се разсмя гръмогласно. За тях не важели нито заповеди, нито забрани. Имали черно на бяло, подписано и подпечатано от геоморите, че каквото и да наемат или да закупят в Самос, не подлежало на никакви ограничения — нито божествени, нито човешки; още повече, като се вземело пред вид, че Изида била майка на всички гръцки богове и богини и че нейните свещени желания се ползували с предимство. Какво представлявал пред нея един толкова млад и дори второстепенен бог като Дионис?

Тъй аз се превърнах в свещено желание на Изида.

Всичко стана извънредно бързо — преди още да проумея точно как. Хвърлих се на колене, почнах да моля, да хленча отчаяно, трудно ми беше, исках само няколко часа отсрочка.

Египтяните гледаха намръщено, Ксантес се смееше и се шегуваше. Той, струва ми се, изпитваше задоволство, когато можеше да причини страдание на някоя жена.

Ядмон получи веднага парите си и един договор, подпечатан от геоморите, а моите ръце вързаха с ремък, който, макар да благоухаеше, се врязваше силно в плътта ми. Сетне ме сложиха на коня пред Ксантес.

Единствена Псора беше свидетелка на тия последни минути. Плачеше и целуваше ръцете ми.

— Кажи на жениха й — каза подигравателно Ксантес, докато ме качваше на коня, — че неговата рибка ще стане жрица на Изида.

Тогава и петимата — дори и тръбачът — прихнаха да се смеят.

В този миг Псора откъсна от шията си някаква плочка. Призна ми със сълзи на очи, че в последния час, преди да замине, Сафо й дала тази плочка за мен, но тя я скътала за себе си, понеже била от толкова хубаво злато. Пожела ми тая плочка да ме закриля от всички бъдни опасности, при пътешествия по суша и по море и при сетния ми път към оня свят.

Простих й и взех плочката.

— Кажи на Езоп — извиках й още…

Ала тя не ме чу.

Ксантес ме плесна по задника и жребецът — свиквал в Самос на ездачи с по-почтени обноски — се понесе напред, цвилейки възмутено.

III

Пшеница отглеждах, почитах на жетвата бога, и всеки ден поздрав от Нил получавах.

Не страдаше никой от жажда и глад — че храната бе много.

Живееха в мир всички люде във мойта държава, докато царувах — затова ме обичаха.

Това са най-старите стихове в страната Хам, Страната на чернозема, наричана от нас Египет. Написал ги онзи Пер-О^[72] — Големия дом, тъй назовават египтяните царя си, — който носел името Аменемхет и писал такива стихове в своя престолен град Итави, което ще рече „Завоевател на двете земи“. Видях стиховете, ала не и града. Стиховете разяждаха камъка на един потънал храм, градът бе разяден от Нил и от пясъка.

Бях пристигнала там, защото столицата на Египет, Ноф, която ние наричаме Мемфис, се намираше малко на север от Итави.

Тук Нил беше най-широк. На север се простираше делтата с петте си огромни ръкава, а на юг, както казваха египтяните, се стигаше до края на света. Там имаше пристани, по-големи от всички пристани, които бях виждала дотогава, там плуваха десет пъти повече кораби, отколкото в целия останал свят, а в град Мемфис живееха десет пъти повече хора, отколкото в Сарди, Самос и Аморион, взети заедно.

През целия ден, преди да пристигнем, до мене долиташе глъчката на Мемфис. Трийсет и два дни бе продължило пътуването, осем от тях непрекъснато по Нил и срещу течението на Нил. Нямаше много жени на борда, заедно с мен бяха девет. А точно двеста души мъже бях преброила, освен гребците и екипажа. Тия войници непрекъснато ни заглеждаха, по цял ден пееха и пиеха, нощем хъркаха страхотно. Чувах ги — отначало с яд, сетне с отвращение и накрая с отчаяние, но ги чувах, защото от мъка не можех да спя.

Сега, тъй далече от Самос, още по-далече от Фригия, сърцето ми се свиваше от копнеж. Не, аз не исках да назовавам с име тоя копнеж, не исках да му давам образ, не исках да го свързвам с никакъв човек. Ала това не помагаше. Той се превърна в звук, в образ, в чувство, прие лицето на единствения човек, когото бях срещала досега. Тоя копнеж все още се проявяваше в свян, в стеснение, все още ме караше да извръщам поглед встрани, да забивам очи в земята. Ала сетне, внезапно, сърцето ми се домогна до нещо, неподозирано дотогава — тоя копнеж се наричаше „Езоп“.

Две от жените бяха напълно наясно по това, което ни очакваше. И двете бяха вече около тридесетгодишни, едната се наричаше Дориха и твърдеше, че произхождала от Тракия, другата се казваше Архидика и на времето била една от коринтските хиеродули^[73].

И двете имаха много накити и много опитност. Дориха имаше склонност към авантюри, обичаше да подлудява мъжете, обичаше и бързите промени, „Много да видиш и много да преживееш — ето кое е най-важното“ — казваше тя. Беше злобна, устата, имаше остър език, така че въпреки красотата й нейният бивш господар на драго сърце я беше продал на египтяните. Архидика бе тиха, лукава и алчна за пари. Разказваше за обилните доходи, които можели да си докарват робините, обречени на бог Аполон. Търговци и корабопритежатели обичали да ходят при хиеродулите, защото смятали, че по тоя начин угаждат както на бога, така и на себе си; пък и известно било, че жреците много държат на чистотата.

Ксантес, син на Алкифрон, и неговият помощник Клеобул, както и двамата египтяни, които очевидно бяха господари на кораба, имаха свои собствени палатки на предната палуба на триерата. Там беше особено опасно за нас и ние, които лежахме върху завивки и кожи по средата на кораба, винаги поглеждахме нататък с чувство на страх и трепет.

Дориха и Архидика ходеха там още от първия ден като у дома си. И двете умееха да пеят и да танцуват. Когато танцуваха, те излизаха пред палатката на египтяните, вдигаха голям шум и силно се кълчеха. Египтяните стояха наоколо, гледаха и клатеха глави, за да покажат с това презрението си. Дориха пък им показваше езика си.

Водачът на египтяните бе още много млад. Казваше се Амозе. Ксантес го наричаше Амазис и обичаше да се закача с него. Амазис отговаряше на закачките му, но скоро започна да ми се струва, че той проявява презрение и към Ксантес. Въпреки това всички гръцки военачалници и войници обичаха Амазис. Той плащаше добре, плащаше навреме и очевидно на гърците в Египет не им липсваше нищо. „Хубаво е — тъй казваха всички — да бъдеш войник в Египет.“ Египтяните не обичали да водят войни, а когато се виждали принудени да го сторят, оставяли други да воюват заради тях. „В Гърция — казваше някакъв войник — хоплитът влиза за една година в десет сражения; в Египет — за десет години в едно сражение.“ При това по границите се провеждали достатъчно наказателни и усмирителни акции, така че от време на време падала добра плячка.

Ксантес бързо се насити на Дориха и Архидика и се залови да изпробва и другите. Вътрешно бях подготвена за това, че ще стана негова жертва, макар че съвсем иначе си бях представяла първата си любовна нощ.

Една вечер той посегна към мене. Престорих се, че не зная кой ме докосва и изподрасках с дългите си нокти до кръв китката на ръката му. Той ме пусна изненадан, хвана друга и се отдалечи с нея. Едва на следния ден разбра как го бях наредила, ала тогава бе вече късно за наказанието, което инак ми се полагаше. Другите гърци му се присмиваха, той злобно поглеждаше към мен и аз реших да бъда нащрек.

До тоя ден все още виждахме непрекъснато суша, плувахме от остров до остров, от пристан до пристан, докато най-сетне напуснахме и Хиерапетра на големия остров Крит. Изведнъж ни заобиколи само безкрайната водна шир. Неспокойно стана морето, бури разтърсваха високия кораб. Често вълните връхлитаха всички ни тъй, че поваляха и палатките на предната палуба.

Сега Ксантес нямаше нито желание, нито време за любовни похождения нощем, пък и всички ние се чувствувахме отвратително зле. Тъй продължи цели десет дни, защото дори когато бурята поутихна, морето не се усмири напълно, а още по-малко се усмирихме ние — обхванал ни беше силен копнеж по сушата.

Останалите момичета се молеха и молитвата им бе чута. Далече на юг се показа земя — с хълмове и с палми; морето сияеше гладко пред нея.

Сега, когато денем и нощем плувахме все на изток по тая яркосиня гладка повърхност, прилична на огромна копринена кърпа, Ксантес поднови своите нощни похождения. Белезите от одраскването бяха зарасли съвсем, когато помощникът му ме отведе пред неговата палатка. Ксантес ухилено каза на Клеобул: — Най-напред й отрежи ноктите!

Гледах го упорито и стисках зад гърба си пестници. Двамата прихнаха, почнаха да се шегуват, да ме щипят, ала никой от тях не успя да разтвори юмруците ми.

Все още всичко изглеждаше шега. Но когато Ксантес ме притисна до себе си, зърнах злобно, жестоко пламъче в зелените му зеници. Исках да отстъпя, но не можех. Всичко в мен се бунтуваше, не ми позволяваше да дам онова, което не биваше да отдавам доброволно.

Клеобул се смееше високо и гръмко — високо над мен, гръмко над Ксантес и безполезните му усилия. Това съвсем разяри Ксантес. Той ме блъсна с всички сили отстрани, така че неговия удар и едно леко полюшване на кораба ме събориха точно пред палатката на Амазис. Сляпото ми око се удари в някакво колче; не болеше, ала потече силно кръв. Тя пролази на тънка струйка в палатката на египтянина.

Амазис отметна платнището пред отвора на палатката си, излезе и ме видя просната на пода. Той измери с поглед двамата ухилени гърци, поколеба се, сетне заповяда на войниците си да ме вдигнат.

Веднага дойде и египетски лекар. Те имат много добри лекари и знаят лекарства срещу всякакви болести и всякакви рани. Лекарят спря кръвта и ми даде да пия някакъв черен сок, който вля в мене необичайна бодрост. Сетне египтяните ми сложиха пред палатката си стол и поведоха разговор с мене; като нечестива чужденка не биваше да влизам в палатката.

Ксантес и Клеобул наблюдаваха това отначало с любопитство, сетне с все по-голям яд. Опитаха се да подвикнат няколко иронични забележки.

Бързо се спусна нощ. Тънкият лунен сърп изплува на запад и заблестя, хилядократно огледан в пенливите ивици от сто и петдесетте гребла. А под нас, до самите стени на кораба, върху три реда пейки, разположени една над друга от двете ни страни, робите — гребци денонощно пъшкаха над тежките, твърди гребла. Техният тласък бе равномерен, могъщ, караше целия кораб да се издига, да се стрелва напред като чайка.

Удоволствие беше за мен да разговарям с Амазис, който бе млад, весел и добродушен. Той знаеше много приказки и дори една за фригийците — разказа я, когато му споменах, че съм фригийка.

Египтяните много почитат старостта; всеки по-млад става на крака пред по-възрастния и му прави място; ето защо египтяните, които смятали своя народ за най-древен, искали от другите народи да им правят място и известно време — преди около четири хиляди години — владели над цялата земя. Но преди сто години в Египет нахлули асирийците. Те твърдели, че техният народ бил по-стар от египетския и че поради това имал по-стари права. Египтяните не им повярвали и ги прогонили от страната си заедно с жестокия им цар Асурбанипал. Ала от тия страни не преставали да идват стратези и посланици и да представят нови и нови доказателства, че са потомци на най-древния народ в света.

Решил тогава фараонът Хафър да изясни веднъж завинаги този въпрос, та никой вече да не идва в Египет и да твърди, че произхожда от по-древен народ. Наредил да проводят две малки момчета при един ням пастир в една местност, дето имало само кози и трева. Децата израсли там, без да чуят нито една човешка дума. Когато станали десетгодишни, Хафър наредил да ги доведат и да ги затворят в едно помещение и зачакал да кажат нещо. А двете момчета завикали: „Бекос! Бекос!“

— Бекос! — извиках и аз заедно с Амазис — Та това е фригийски! На нашия език това значи хляб!

Амазис почна да ми се смее. Колко жалко, че не съм била още по онова време в Египет, много усилия съм щяла да им спестя. Дълго търсили и разпитвали, докато най-сетне се добрали до това, което аз съм казала толкова бързо и лесно. Оттогава египтяните признали, че фригийците са по-древен народ и от тях; но от всички останали народи египтяните били най-древният.

Удоволствие бе за мен да беседвам с него. Неволно се сетих за Езоп, който също така винаги знаеше разни истории и на драго сърце ги разказваше, и неговите очи блестяха по същия начин, когато разказваше.

Колкото повече утихваше нашият разговор, толкова по-шумно ставаше пред другата палатка. Ксантес бе заповядал да му доведат двете хетери. Сега Дориха и Архидика тананикаха весели песни и си акомпанираха на китара. Едната от тия песни трябваше да се изпълни по коринтски:

Атридите и Кадъм желаех да възпея, но слушай сам: китарата

любовни песни лее.

Тогава взимам лира, запявам с порив нов — умът ми мисли:

Херкулес, устата пей: любов.

Героите оставям и лирата си струнна, че тя мечтае да звучи,

а аз — да те целуна.

Много такива леки и закачливи песни пяха оттатък. Друг път Амазис винаги се бе радвал особено много на подобни песни. Ала сега той се навъси и стана сериозен. Дълго ме гледа, сетне каза:

— Сега пей ти!

Не можех да пея толкова хубаво, колкото Архидика, която бе учила при жреците как да диша и как да стои при пеенето. Но трябваше да пея. Освен моите, фригийските песни, знаех само песните на Сафо. Изпях тази:

Кораби бойни и конни отреди, и бляскава стража — има ли в тоя свят нещо по-хубаво? — Други ще кажат: Има! Дълбоко в сърцето човешко заровен копнежът любовен.

Горда бе Спарта. Могъща — край нея стената; като спартанците дръзко издигнала ръст в небесата. Ала сред тях не намери избраник Елена,

от Парис пленена.

Всичко забрави тя: мило дете и съпруг, и родина. Скочи във кораба чужд и към чуждата Троя замина, че засияла на морската шир над

вълните бе Афродита!

Лесно сърцата човешки в любов изменяват — трудно привикват към вярност дълбока и здрава. Мисля за теб, Анактория, в края далечен

с порив сърдечен.

Как бих желала да можех да зърна отново твойта походка, ликът ти

тъй мил и чаровен. Любят ли хората — те са красиви; и грозни

изглеждат с бойни одежди.

Амазис ме погледна тъй, сякаш никога дотогава не ме беше виждал. Навярно бе чувал от гърците досега само маршови песни, може да бе чувал и по-леки и двусмислени. Мрачно пламъче блесна в странните му бадемови очи. Той заповяда да дойдат четирима египтяни; двама от тях носеха малки арфи, двама имаха флейти, подобни на нашите, фригийските. Каза им песента и те настроиха инструментите си.

Сетне Амазис запя:

Аз първата песен запявам сега, сърдечна радост възпявам.

От всички жени най-красива е тя — прекрасна моя любима,

сияе подобно на ярка звезда, изгряла пред Нова година^[74] в нощта

едничка в света, несравнима.

Със своите бистри и прями очи тя цяла блести в добродетел —

ликът й е светъл, и кротък, и чист, с омайния глас и със поглед

лъчист пленява дори боговете.

Високо над стройната шия и гръд сапфир украсява челото,

окичени с него, косите блестят, блестят и ръцете — седефена плът,

със пръсти — цветчета на лотос.

Бедрата изящни и тънкият стан, снагата на нежно момиче,

осанката горда, ликът замечтан и сякаш от най-чисто злато излян

сърцето ми клето отвличат.

Извиват мъжете след нея глави със скрити, потайни копнежи,

а тя с благородна походка върви и онзи, когото със поздрав дари,

е пръв сред мъже и младежи.

Дълбоко почитам аз тая жена и нейното име прославям.

Четиримата изсвириха още много други египетски песни, които чувах тогава за пръв път. Изсвириха „Веселите песни“ и „Овчарските песни“, „Песните за седемте хатори“ и „Песните на арфистите“. Звуците ми разкриха нов свят, израснал от най-древни корени. Замечтах се и се замислих за Самос.

Много късно бе станало. Почнах да се безпокоя. Потърсих блестящите очи на Амазис. Него го нямаше. Навярно се беше прибрал в палатката си, без аз да усетя.

Музикантите изчезнаха. Погледнах скритом към гърците. Пронизващите очи на Ксантес не се откъсваха от мене. Чувствувах страх и скованост, които почти ме душеха. Та нима можех да седя цяла нощ тук, пред палатката на Амазис? Но станех ли от мястото си, щях да се превърна в лесна плячка за всекиго.

Тогава при мен дойде Амени, адютантът на Амазис. Усмихна се.

— Вярно е, че моят господар се казва Амозе, а това значи Родения от луната, но утре сутрин, още с изгрева на слънцето, при него ще дойде писарят му и сега той трябва да обмисли какво ще диктува. Затова извини го. Натоварен съм да те придружа до твоето място.

Отдъхнах си. Не бяха много крачки дотам, но толкова тъмно беше! Над целия грамаден, скърцащ кораб витаеше нещо злокобно. Запридвижвахме се пипнешком по леко разлюляната палуба към задната част на триерата.

Изведнъж долових зад себе си предпазливи стъпки, възбудено дишане; дъх от винени пари ме задави. Извърнах се, хванах се за Амени. Не беше Ксантес, бе Клеобул. Той посегна към мен с груба закачка. Нададох лек вик, побягнах няколко крачки. Амени застана между мене и Клеобул, заповяда му да се върне. Тихо, само със съскане, между двамата се завърза словесна борба.

Беше настъпила полунощ. Високо над мен блещукаше сияйното небесно око Сириус. Нямаше омраза, нямаше и любов в блещукането му — ала от него се излъчваше някаква възбуда и с всеки удар на сърцето ми тя все повече нарастваше и набъбваше.

Глухо потракваха вериги дълбоко в търбуха на кораба. Тоя шум увеличаваше вцепенението и същевременно вълнението ми; винаги по това време сменяха една трета от гребците. С оковани крака, приведени под свистящите камшици, тия уморено потракващи сенки се мъкнеха бавно, теглени от коравите пестници на надзиратели със затъпели лица; пристъпваха от дъска на дъска, през междинната палуба, чак до самото дъно на кораба, дето се просваха върху влажните парцали, за да поспят няколко часа.

Заплашително се надигна отдолу глухо, недоволно ръмжене. Докато едните падаха като подкосени на пода, надзирателите разтърсваха други, вдигаха ги от техния непробуден сън, за да ги изкарат тук, горе, да ги оковат в здравите железни халки на пейките при греблата и да ги заставят с плющящите си камшици отново да загребат.

Тежките вериги, чието дрънчене непрестанно се чуваше при нас, на междинната палуба, бяха стегнати здраво около глезените на гребците. Денонощно ги носеха — и когато бяха будни, и когато спяха, при всичко, което вършеха или от което страдаха. Освобождаваше ги от тия вериги само акулата, когато откъснеше крака от трупа им.

Задрънчаваха ли среднощ, пъплейки пипнешком край високите корабни стени, тия призраци винаги будеха страх в гърдите ми. При това ожесточеното спречкване между Амени и Клеобул ме беше принудило да отстъпя още повече към задната част на кораба. Внезапно се чуха удари, желязо звънна в желязо; Амени и Клеобул бяха изтеглили мечовете си, яростно налитаха един срещу друг. Тяхната настървеност в борбата им пречеше да погледнат наоколо си. Трябваше да побягна от искрящите им мечове. Корабът беше тесен, имах само една възможност: уплашено се втурнах към долната му палуба.

В това време двамата бяха изпуснали мечовете си; неуспели да ги намерят в мрака, те се бяха вчепкали с голи ръце един в друг — задъхани, ожесточени; кръв струеше от многобройните им рани. Борбата се водеше заради мен.

В този миг от търбуха на кораба почна да излиза смяната на гребците. Надзирателят, който теглеше веригата им, вървеше доста далеч пред тях, тъпо, сънливо, истинско животно сред животни. Блъсна се в двамата борещи се мъже, злобно им изфуча. Двамата не чуха нищо, не отвърнаха нищо; бяха се вчепкали един в друг като петли.

Гребците спряха — морни, мръсни, зловещи сенки; и при това огромни, с необуздана сила в ръцете, в пръстите, в раменете, същински изгладнели зверове.

Бях гледала само напред, не бях и помислила дори какво става зад мене. Сега почувствувах тежкия дъх на вкиснала пот, който се носеше откъм тях. Чувствувах някаква смътна заплаха. Чувствувах как в гърлото ми се надигаше вик.

Понечих да отскоча. Ала в момента, когато скачах, корабът ме залюля и отхвърли назад. Залитнах покрай редицата страшни мъже. Последният, най-силният от тях, ме сграбчи. С огромните си пестници, твърди като греблото, което беше размахвал цял живот, той ме привлече към себе си, сякаш бях лека дъсчица; притисна ме плътно към тялото си.

Надзирателят се вцепени. Вцепениха се и двамината, които допреди миг се бореха. Между тях и мен се намираха деветима мъже. Девет огромни звяра. Заплашително ръмжене проехтя глухо от гърлата им.

А десетият ме повали на палубата. Тъй за пръв път бях обладана от мъж.

IV

Преди четири хилядолетия най-древните владетели на Египет издълбали такива думи по каменните стени на своите гробници: „Всеки чиновник беше на поста си, никой не водеше борба, нито стреляше с лък; нямаше деца, убити до майките си, нито граждани, убити до жените си; никой не вършеше зло и не упражняваше насилие в дома си. Когато се спуснеше нощ, онези, които спяха по улиците, ме възхваляваха, защото се чувствуваха като хора в свой собствен дом; страхът от моите войници беше закрила за тях.“ Днешните властници на Египет често напомняха за ония думи и за ония владетели, царували по времето, преди първият фараон Менес да обедини в едно царство червения и белия дом, тоест Горен и Долен Египет. Двадесет и шест династии бяха царували оттогава насам в Египет. Тъкмо това винаги ме затрудняваше да разбера египтяните, непонятно ми бе как бе възможно толкова древни и толкова млади неща да вървят ръка за ръка.

 

 

Живеехме в гръцкия квартал на Мемфис, който се простираше северно от града, покрай пристана на Нил — отделни вили и складове стигаха дори отвъд мястото, дето се разделяше Нил, и продължаваха покрай западния ръкав на устието, през който обикновено се движеха гръцките кораби.

Тук Ксантес, синът на Алкифрон, държеше внушителен увеселителен дом с двадесет хетери. Той държеше и още един такъв дом в Саис, престолния град на фараона, дето не бе разрешено да живеят гърци; казваха, че хетерите в оня дом били от Финикия или от еврейските земи (но не вярвам да е така).

Писах: живеехме. Пиша: живеех, защото не бях умряла. Болна бях, защото исках да бъда болна, но с Ксантес шега не биваше. Той не вярваше в нищо, освен в златния статер^[75], който всеки посетител бе задължен да плати пред вратата на дома. Не повярва и на болестта ми, а египетските лекари подкрепиха неговото неверие. Той разполагаше с достатъчно методи, за да сломи волята и силата на една жена, а при мене не стана нужда дори да прибегне до камшика. За няколко седмици станах хетера като всяка друга.

Плащаха за мен дори по-добре, отколкото за останалите; плащаха за мен по-добре, защото любех по-зле; защото изобщо не любех; защото изобщо не можех да любя. Завинаги остана жив в мен ужасът от оная страхотна нощ. Този ужас ми отнемаше всеки път зрението, силите, съзнанието. Макар и да вършех онова, което искаха от мене мъжете, в тия мигове аз продължавах да бъда изцяло скована от същия оня ужас; винаги, когато ме обладаваше мъж, духът ми напускаше моето тяло. Не зная какво правеше тялото ми тогава, предполагам, че се е бранело, че се е извивало, че е страдало, стенело, крещяло — че е правело всичко, което, сама не зная, може би е правило през оная нощ. Ала мъжете харесваха тъкмо това бездушно тяло и виждаха Ерос там, дето нямаше нищо.

През ония първи, мъчителни дни се надявах на Амазис. Надеждата ме излъга. Но Амазис не беше виновен за това. Фараонът Хафър се беше оженил за някаква гъркиня от Кирена, за някоя си Феретима. Това не се нравеше на египетската аристокрация, а също тъй и на военачалниците — макар че с гърците се водеше много голяма търговия, никой египтянин не ги обичаше. Ето защо Амазис, който беше военен, не можеше да идва в гръцкото предградие, при все че самия той зачиташе гърците и на драго сърце разговаряше с тях. Не беше необходимо дори да е млад, амбициозен и благоразумен, за да избягва тъкмо онова, което можеше да навреди на кариерата му. От време на време получавах извънредно скъпи подаръци, към които винаги имаше покрита с восък плочка; върху нея четях думите: „Бъди търпелива и чакай!“

Чаках, макар и не с търпение. Чаках тъй, както трябва да чака една робиня. Празни залъгалки бяха мислите за бягство. Корабите се охраняваха строго. А по суша Египет разполагаше с един ужасен страж: пустинята.

Успеех ли някога да напусна дома — което беше изключено в присъствието на Ксантес, — след два часа път стигах до дълга редица пирамиди; на юг те изглеждаха дребни, а на север сякаш нарастваха. Тук имаше постове и стражеви отреди; защото в тия пирамиди се намираха царските гробници на древните египтяни, там имаше повече злато и скъпоценни камъни, отколкото бе виждал който и да било човек днес; поради това съществуваха и множество разбойнически шайки, които се бяха усъвършенствували да разбиват тия царски гробници със специални инструменти. Постовете и стражевите отреди не се церемоняха много. Никой нямаше работа тук, по тия места извън града; всеки, който скиташе нататък, беше съмнителен.

Веднъж успях да ги надхитря. Ала когато след това се намерих сред пустинята, сред огромното пясъчно море, което непрестанно се движеше и шумолеше тъй, сякаш край мен в безкрайна верига се нижеха всички хора, живели някога на земята, с цялата си сила ме завладя едно-едничко желание: да побягна обратно при хората. Да избягам отново при унижението и робството, стига сама да се намеря далеч от пустинята.

Ксантес беше мазен и красив, един отвратителен козел, но имаше амбиция. Скоро разбра, че с таксата от един статер няма да може да обзаведе увеселителното си заведение тъй, както си беше намислил: като забележителност, привличаща всички, които плуват по океана. Той ангажира аеди^[76] и китароди, каквито често можеха да се срещнат по корабите на гръцкия свят. Ангажира Тезий, когото по-късно, в Сицилия, нарекоха Стезихор. Ангажира Ибик. А той, Ксантес, ни даваше уроци по танц — преди да го освободят от робство, самият той бил танцьор.

Ксантес добре си беше направил сметката. Тъкмо тлъстите, тежките търговци, които не можеха да различат пеан от ямб, започнаха сега да идват на тълпи. Плащаха по три статера само да им позволят да седят в наша компания. Искаха ли нещо повече, то струваше още три статера. Това увеличаваше шестократно доходите, а певците получаваха само безплатна храна; и в добавка — даровете на Ерос, на които повечето от тях не държаха особено много.

Тъй порасна и нашата цена: дори в собствените ни очи. Свянът ни почна да намалява, докато стана толкова незначителен, че в края на краищата аз изпитвах срам само от един човек, чието име не искам да пиша тук. И за мен беше почти утеха, че и двамата бяхме роби — той в Самос, а аз в Мемфис. Утеха бе и това, че мъжете, които идваха при мен, говореха и разпитваха много, искаха да знаят отде съм и кого познавам.

„Имаш лице на невинно дете“ — казваха ми мнозина. И тъкмо това създаваше за тях удоволствие, по-различно от удоволствието, което бяха очаквали.

Инак стояха нещата с Дориха и Архидика. Те бяха умни, образовани, бяха видели много и ми бяха като истински приятелки. И двете бяха великолепно сложени физически, а при Ерос отиваха като на състезание. Тежко на мъжа, който не проявеше пред тях достатъчно мъжественост; трябваше сетне да се измъква като пребито куче от дома.

От мен те не криеха нищо. Ща не ща, трябваше да узная техния опит. А опит те имаха в онази част от живота, която единствено ги интересуваше. Изучаваха мъжете тъй, като че те бяха някакви непознати животни. И тъкмо защото гледаха на мъжа като на животно, те измъкваха от него наяве животинското. Познаваха мъже, които ревели пред тях като бикове, които кукуригали като петли; други пък се нуждаели от животински маски, от накити с пера. Едни се виели по земята като змии, други искали да ги връзват на кол.

Вълнуващ и пъстър, ала кратък беше животът им. Няколко години по-късно, когато бяхме вече в Навкратида^[77], финикийски моряци удушиха и двете.

Един ден Ксантес ме извика в кабинета си; защото той работеше във всяко отношение като извънредно акуратните, педантични египтяни.

— Погрижи се да се разхубавиш — каза накъсо той. — Ще имаш гост!

Побледнях, едва не паднах на колене.

— Езоп! — откъсна се от устата ми.

— Кой? — запита намръщено Ксантес. — Езоп ли? Кой е пък тоя? Да не би да имаш тук някой любовник?

Колкото разочарована, толкова и облекчена, аз го уверих, че нямам.

— Гостът ти е някой си Харакс, управител на рудници в Самос — уведоми ме той. — Приятел на оня Ядмон, от когото те купих. Дъртото, дебело магаре беше направо смешно, когато заговори за тебе. Аз го оскубах вече. Пооскуби го и ти.

Харакс не дойде сам. Късно вечерта двама важни господа прекрачиха прага на салона, който Ксантес ми бе предоставил за тая вечер. Харакс се перчеше съвсем по младежки — боядисал бе косата си светлокестенява и носеше светло, късо наметало; само големият пръстен, върху чийто смарагд бе издълбан грозд, напомняше още за това, че носителят му е жрец на Дионис.

Върху строгото, дълго наметало на другия беше извезан питийският знак на Аполон — пламъкът. Тъй и ми беше представен: Демонакс, син на Ликург от Мантинея, катартистер^[78] на делфийския оракул за областта Кирена, към която спадаше и Египет. Той ме оглеждаше с интерес и веднага разбрах, че едва ли Ерос го беше довел при мене.

Харакс беше възбуден и неуверен. Вече не бях младата девойка с фригийската кожа, която той бе познавал. Много бях научила, хвалеха вкуса ми.

Радвах се, че оказвам над Харакс толкова силно въздействие, макар че това съвсем не намаляваше неприязненото ми чувство към него. А той кудкудякаше около мен като влюбен петел. Започна да ми разправя за Сафо, за това колко много мислела уж тя още за мене; наистина Лезбос бил далече, а пък данъците, които Питак повишил, били много големи.

Изразих учудване, че виждам пред себе си тъй единодушни жреците на двама толкова враждебни богове. Демонакс се усмихна:

— Еднакъв е коренът на любовта и омразата. Към едно и също нещо се стремят те: към обединение. Ето защо Делфи принадлежи и на двете сили — зиме на Дионис, лете на Аполон; а и фасадата на храма е поделена между двата бога. Велик е Делфи и погледът му е устремен в бъдещето!

Неговите очи бяха проницателни, бавно се плъзнаха по мен, сякаш искаха частица по частица да преценят тялото ми. За тоя човек сякаш нямаше тайна извън него, твърде голяма тайна се криеше обаче вътре в него. Необикновен, зловещ човек беше той; хора като него нямаха обичай да идват в увеселителното заведение на Ксантес.

Двояка тревога ме обхвана. Ето тук тоя странен жрец, който искаше от мен нещо все още неизвестно; а ето ме и мен пред единствения човек, който можеше да ми каже нещо за Езоп. Между всичко това имаше някаква връзка. Ненадейно почувствувах Езоп толкова близко, сякаш стоеше сред нас, доловимо, осезаемо, сякаш дишаше над тях двамата. Сега вече знаех: той беше жив.

Но ако той беше жив, тогава беше мой, тогава мислеше за мен, желаеше ме, обичаше ме. Ако той бе жив, аз не бях вече унизената, опетнена робиня, тогава аз бях свободна. Свободна и да обичам. Силна, топла струя обля сърцето ми.

Трябваше да поддържам доброто настроение на Харакс. Затова му показах ръцете си с червените лакирани нокти — по-възрастните господа обичат такива неща; поизгледах го малко късо — те обичат и това — и сетне напарфюмирах гласа си:

— Очаквах те да дойдеш по-рано.

И тогава той се отпусна — почна да разправя за себе си, за своята отговорност, за значението си, за властта си. Само дето пътуването до Египет — за съжаление — било толкова опасно. Онзи Поликрат — буен млад мъж, — който изключително поради незадоволени амбиции се бил отдал на морско разбойничество, не се спирал дори пред свещените делфийски кораби, които разбира се, стояли на разположение нему, на Харакс.

Докато вътрешно се надявах, че Поликрат все някога ще спипа Харакс, аз заговорих за Фригия, за могъществото и влиянието на баща ми, за моите приятелки и приятели… нима беше необходимо да казвам, че Езоп още тогава бе роб? Кой освен мен знаеше това? Не, аз казах, че той е бил мой приятел — свободен, красив, богат, — започнах да съчинявам за него каквото ми хрумне, само името му оставих същото.

— Какво стана с онзи фригиец, когото гърците наричаха Езоп? — запитах накрая аз.

Доста време беше необходимо на Харакс, докато успя да свърже обрисувания от мен идеален образ с дрипавия сакат, както го беше запомнил той; ала все пак накрая научих каквото исках да знам: че сега Езоп бил роб на нашия общ познат, на философа Ксант, син на Дексикрат.

Е, оня Ксант не беше страшен господар. Може би щеше да ми се удаде да откупя свободата на моята любима играчка? Трябваше да поговоря някога с моя Ксантес. Къде ли всъщност отиваха многобройните подаръци, които получавах?

Демонакс ме върна отново към действителността. Той сякаш беше прочел мислите ми:

— Ти получаваш много подаръци, гърците говорят за тебе. Възхищават се от красотата и от разума ти. Самият бог привлече вниманието ми върху теб.

Сведох глава. Без съмнение имаше богове и бях свикнала вече да се боя от тях. Невъзможно бе хората да са се научили сами на всички страхотии, които вършеха. Но тук не бива да пиша какво мислех тогава. Затова сведох още по-ниско глава, червената панделка се развърза и — кичур след кичур — гъстата ми тежка коса падаше постепенно надолу, така че засенчи цялото ми лице.

Харакс винаги беше обичал моята светла, буйна коса. Като я видя сега пред себе си — а аз имах причини да се гордея с нея, — той стана, за да я докосне; почувствувах мазната му мъжка похотливост.

Демонакс препречи пътя му. Стигна се до малко спречкване между двамата жреци.

— Ще откупя свободата й! — крещеше Харакс. — Ще я направя моя жена!

Демонакс му напомни за неговото семейство, което толкова се гордееше с аристократичния си произход, припомни му и това, че Сафо едва ли би приела подобна снаха.

В яда си не чух какво друго говориха. Когато се овладях и бях в състояние да вдигна поглед, Демонакс стоеше пред мене сам.

— Не бих желал Харакс да те посещава вече — каза ми жрецът строго. — Той не те заслужава.

Отначало не можех да го разбера. В края на краищата при една робиня не идваше всеки ден някой, който заявява, че ще откупи свободата й. Но Демонакс имаше право; каква свобода можеше да придобие една жена при брак с мъж като Харакс?

Това беше само началото на речта му. Той говори дълго и аз дълго трябваше да размишлявам над думите му.

Делфи — тези думи каза той приблизително — бил съвестта на Елада, нейната мощ, нейното знание и нейната цел. Навсякъде, дето — както днес в Египет — имало търпени и подчинени елини, те скоро щели да бъдат господари. Точно както се заклели атинските ефеби^[79]:

Днеска за граници има Атина ниви със жито, лозя и маслини! — тъй границата на Елада щяло да определя елинското слово. Тази цел трябвало да се преследва и тя щяла да донесе чест и слава на всички, говорещи елински, независимо от това дали са свободни или роби.

Не се съгласи с възражението ми, че аз съм фригийка; още от древни времена фригийци, траки и елини представлявали една общност — че нали тъкмо затова Олимп се намирал точно по средата между тия три народа. Аз трябвало да помагам и съм можела да помагам за постигането на целите, преследвани от Делфи.

Много врагове имал Делфи — явни и прикрити. Явните щял да смаже, пък и техният брой непрестанно намалявал. Прикритите обаче трябвало да се разобличават. Срещу богоугодната, дълговечна мощ на хероите, аристократите, смелите воини и озарените от небесен плам жреци непрекъснато се бунтували разни търговци, шарлатани, лъжефилософи, та дори и роби.

— Самата аз съм робиня — нима трябва да се боря срещу робите? Освободи ме най-напред! — Демонакс се усмихна:

— Обичай съдбата си, защото боговете са ти я отредили. Делфи може да предрича, ала не може да променя съдбите. Но двойно по-голяма чест е, че именно на тебе, една робиня, се позволява да помагаш в голямата борба на делфийския оракул!

Нямах право да се съмнявам, че през устата му наистина говореше богът — толкова мощно звучаха думите му, така властни бяха движенията му. Но как можех да помагам на един тъй велик бог аз, която бях толкова незначителна?

Демонакс ми обясни в какво се състои моята задача:

— Дионис развързва езиците на ония, които рушителят Аполон иска да унищожи. Ние ще ти даваме имената на враговете, на заподозрените, на осъдените от бога. Имаме достатъчно помощници. Хитроумни мъже или упоителни напитки ще докарват в ръцете ти ония, които изглеждат опасни за Делфи. Ти не е необходимо да вършиш нищо. Трябва само да ми разказваш, когато те питам. А всички други можеш да лъжеш. Казваш ли истината на мен, все едно е, че казваш истината на всички.

Необикновена сила се излъчваше от гласа му и с всяка дума се разрастваше. Колкото по-спокойно седеше и говореше той, толкова по-разколебана се чувствувах аз. Зави ми се свят. Изгубих воля. Той беше истинско олицетворение на силата, въртеше ме около себе си като вълшебен магьоснически обръч. Съгласих се на всичко, което поиска от мен.

На следния ден се отвращавах от себе си. Отидох при Ксантес и поисках да ми каже какво е станало с моите подаръци.

Ксантес се пукна от смях. Да не би да съм си въобразявала, че ям въздух или пък че съм облечена с домоткани платове?

Той ми показа моите сметки и ми доказа, че би трябвало да получавам тройно повече подаръци, за да не му бъда длъжница. Тогава разбрах, че ще му бъда длъжница цял живот. Тогава разбрах, че връщане назад нямаше.

Демонакс идваше от време на време, носеше ми списъци и ми отбелязваше имената на ония, за които имаше основания да предполага, че скоро щели да пътуват за Египет. Много от тия мъже идваха при мен пияни, фъфлеха безсмислици, спяха и си отиваха.

Докладвах, каквото бяха казали и каквото бяха премълчали. Не подозирах, че съм навредила с нещо на някого от тях. Едва много по-късно научих, че Демонакс бил в състояние да скалъпи процес на богохулство дори и въз основа на мълчание. Никой от враговете на Демонакс — тъй чух — не убягнал от участта, която му подготвял Демонакс. Ала за това Демонакс не ми казваше нищо.

Дойде още веднъж и Харакс. За да събуди апетита ми, той ме предизвести за своето посещение чрез някакъв свой приятел — едно обиграно, дръзко младо конте, някой си Меандрий, който се осмели да ме докосне с похотливите си пръсти. Моят храбър евнух знаеше вече колко обичам такива неща и полудялото от възбуда конте се намери вън по-бързо отколкото бе предполагало.

Това съвсем не обезкуражи Харакс, напротив. Той се втурна при Ксантес, за да ме откупел, напук на всички Демонакси.

Ксантес му каза:

— На драго сърце!

И сетне му каза:

— Тя струва само седем таланта.

Харакс никога през живота си не бе разполагал с толкова пари. Втурна се озлобен при мене, смяташе (магарето!), че съм имала връзка с Ксантес и че на това се дължала безумно високата цена.

Бях го допуснала при себе си само защото се бях поболяла вече за новини от Езоп. И докато моят гаден обожател ми сервираше самоските клюки, гарнирани с малко, съвсем малко вести за Езоп, позволих му да хване дори отмалялата ми ръка. Разтреперан от страст, той галеше пръстите ми и аз мечтаех, че ги гали Езоп.

Ала Харакс не се задоволи само с пръстите, той поиска и правото си на клиент. И тогава го унизих, първо, като го накарах да плати като клиент, а сетне още веднъж, както само една леденостудена жена може да унизи един разпален от похот мъж.

Тогава той вдигна скандал и ние, всички момичета, го изхвърлихме на улицата, едва-едва загърнат в дрехите му.

Демонакс ме укори за незачитането, което бях проявила спрямо един жрец, но порицанието му не бе много строго. Разбрах от това, че аз съм определена за нещо по-голямо и по-важно.

Ала преди да пиша за тия работи, не мога да не си спомня последното стихотворение на моята бивша господарка Сафо. Тя беше корила Харакс, задето постоянно идвал при мен, в Египет, и той навярно ме беше описал като някоя Цирцея, която злонамерено го прелъстявала.

Ето как виждаше тя египетското увлечение на своя брат:

О, Кипридо, и вий, нереиди, пак скръб ме обзимат, а към вас се обръщам —

при мене вий брат ми върнете. Всичко друго, каквото желае, му дайте да има,

но едно — откажете!

Помогнете му своите грешки докрай да поправи, на приятели мили да бъде за

радост голяма; и безпомощна скръб враговете му нека задави, а у нас скръб да няма.

Ах, дано си припомни най-сетне и малко за мене! За утеха ръката си той да протегне тогава, да премахне скръбта, във която преди заслепено мене той изостави!

Често злобни слова ме засягаха право в сърцето, и обиди търпях, и награда за мен

бе позора… Бе едва позарасла жестоката рана — и ето днес, сред празника, пак се разтвори.

Ако някога радост били са за тебе, богиньо, мойте песни и думи, то чуй ми тогава молбите: в най-дълбоката пропаст хвърли мойта мъка да гине; от позор спаси брат ми в Египет!

Когато прочетох тия стихове, ме засърбяха пръстите на крака. Ако в тоя миг скъпият брат на Сафо беше при мен щях да знам как да го спася от себе си.

V

Разказват, че по заповед на боговете на царя се родил син. Дошли хаторите да определят съдбата му. Казали: „Ще умре от крокодил, от змия или от куче“. Много се натъжило сърцето на негово величество. Негово величество заповядал да построят за сина му каменен дом сред пустинята. Не излизал навън от тоя дом принцът.

Минало време и момчето израснало с цялото си тяло. Писало на баща си: „Каквото има да стане, ще стане, дори и да седя тук. Защото, виж сам, за мен са предсказани три съдби. Позволи ми да върша каквото желае сърцето ми. А бог ще стори онова, което е в неговото сърце.“ Прехвърлили принца на източния бряг и му казали: „Върви, където желаеш!“ Тръгнал принцът през пустинята — натам, накъдето го теглело сърцето му. Стигнал до земите на княза на Наарина. Нему пък се била родила само една дъщеря. И той си бил построил къща с прозорци, издигнати на седемдесет лакти над земята. Този княз наредил да извикат всички княжески синове от страната Сирия и им казал: „който успее да достигне прозореца на дъщеря ми, ще я получи за жена“. Тъкмо когато ставало това състезание между женихите, минал оттам принцът. Запитали го: „Откъде идеш, красиви момко?“ Казал им: „Аз съм син на един войник от страната Египет. Майка ми почина. Баща ми си взе друга жена. Мащеха ми ме намрази. Тогава избягах от нея.“ И те го прегърнали и го целували по цялото тяло. И много дни след това той запитал женихите: „Какво правите там, красиви момци?“ Отвърнали му: „От три месеца насам скачаме тук и се мъчим да стигнем до прозореца на княжеската дъщеря от Наарина; защото тя ще стане жена на оногова, който стигне прозореца й.“ Стоял принцът и гледал отдалеч как женихите скачали безуспешно. Паднал тогаз върху него погледът на княжеската дъщеря от Наарина. Много дни минали и принцът дошъл, за да скача и той заедно с женихите. Скочил и стигнал прозореца на дъщерята на княза на Наарина. Тя го прегърнала и го нацелувала по цялото тяло. Отишли да съобщят на баща й: „Един от момците достигна прозореца на дъщеря ти.“ Князът запитал: „На кой от князете синът?“ Казали му: „Синът на един войник, побягнал от мащеха си от страната Египет.“ Князът от Наарина много се разгневил и извикал: „Нима трябва да дам дъщеря си на един бежанец от Египет? Да си върви пак там отдето е дошъл!“ Хванала дъщерята баща си. Заклела го: „В името на Ра, бога на слънцето, ако ми го отнемете, няма да ям, няма да пия, тозчас ще умра.“ Ала баща й изпратил хора, заръчал им да убият принца на място. Дъщеря му казала: „Кълна се в Ра! Ако го убиете, със залеза на слънцето ще съм мъртва и аз. Дори и с час не ще го надживея!“ Заповядал тогава баща й момъкът и дъщеря му да отидат при него. Момъкът застанал пред княза. Стигнало обаянието му до сърцето на княза от Наарина. Прегърнал той момъка и го нацелувал по цялото тяло. Рекъл му: „Разкажи ми историята си. Ето, ти си ми син.“ Разказал му принцът историята, която бил разказал и на женихите. Тогава князът му дал за жена дъщеря си. Дал му къща и ниви, а също тъй и стада, и всякакви блага.

Тази стара египетска приказка ми разказа Амени, когато ми донесе едно писмо от Амазис, написано на папирус.

— Но приказката не свършва — казах аз на Амени. — Какво е станало по-нататък с трите съдби?

Анеми се засмя:

— Ние не разказваме докрай приказката, която живеем — ние я изживяваме докрай. Не питай толкова много, а прочети писмото!

И аз прочетох писмото.

Дълго писмо беше то и много неща обясняваше. Амазис не ме бе забравил; още по-малко беше забравил Египет. Бързо повишил фараонът Хафър, младия воин, който само до преди няколко години бил още дребен началник. Военачалникът Амазис, дошъл от остров Кипър, станал председател на фараоновия съд в Саис. Сетне пламнала злощастната война в Кирена, за която бях чула от гърците.

Хафър потеглил в поход, но естествено не можел да се бие с гръцки наемници срещу Кирена, която е гръцка. Ето защо събрал под знамената всички египетски части.

Едри, стройни, красиви младежи били египтяните. Весело потеглили в поход и запели песента за „Поредицата от хубави дни“:

Ден настъпва след нощта — как е светла утринта. Но за следната ще кажем, по-красива че е даже! В тая утрин по-красива нека поздравим деня!

Флейтите им ехтели през пустинята. Тъй като било много горещо, те носели само леки оръжия и нямали щитове. Не се потели и очите им сияели.

Гърците имали тежки оръжия и големи щитове. Потели се и се задъхвали, клепките им били залепнали от пясъка. Но когато се натъкнали на египетската войска, разбили я и избили всекиго, когото срещнали, и никой от египтяните не можал да се брани, та малцина отървали живота си.

Онези, които останали живи, отишли пред главното командуване в Саис и вдигнали там яростна глъчка. Говорещи хорове крещели, че Хафър умишлено ги въоръжил леко и изпратил прекалено малобройни войски в поход срещу гърците, за да унищожи по този начин египетските войници. Викали, че Хафър вече не бил египетски, а гръцки цар.

Вълнението нараствало. Частите, изпращани да разпръснат бунтовниците, се присъединявали към тях. На Хафър останала още само двехилядната му гвардия; нея не можел да изпрати, защото щял да остане съвсем беззащитен сред кипящия град. Тогава му хрумнало да проводи при метежниците своя любимец Амазис, та той да ги усмири; фараонът очевидно бил дълбоко убеден в неговата вярност (но това, разбира се, го нямаше в писмото).

Амени видя смайването ми, отгатна мислите ми и по свой начин ми преразказа остатъка от писмото.

И така, Амазис възседнал коня си, пристигнал при войските и щом го видели, всички почнали да ликуват — познавали го и го обичали. Той бил от тяхната черга, бил се издигнал от обикновен воин, познавал грижите и нуждите на простите египетски войници.

— Най-сетне един египтянин! — извикал високо някой.

И тогава мнозина се развикали:

— Ех, и фараонът да беше като него!

Все по-бурно и по-бурно приветствували бунтовниците Амазис. Амени седял на коня си зад Амазис и му се сторило, че разбира настроението по-добре от своя повелител. Взел шлема на един от войниците, увил около него червената съдийска лента на Амазис и го сложил така на главата му.

Мигом настъпила тишина — всички напрегнато чакали какво ще стане. Амазис вдигнал ръце, за да хване шлема. Точно такъв бил царският жест. И тогава Изида заповядала на Амени да извика високо:

— Ето вашия цар!

Амазис не можал нито да стори, нито да каже нещо. Глъч и ликуване се вдигнали до небето. Позорното поражение изведнъж се превърнало в тържество и победа. Войниците повлекли Амазис и Амени към царския дворец.

Научил за това Хафър и под закрилата на силен отред гвардейци изпратил срещу бунтовниците своя пръв министър Патарбем. Двете групи се срещнали на големия площад пред храма. Патарбем заповядал на своя отред да спре, изскочил далеч пред първите му редици и се провикнал да излезе Амазис.

Яхнал коня си, Амазис се отправил към него с бодър поздрав. Следвали го отблизо Амени и двама военачалници. И четиримата се смеели и сияели от задоволство. Толкова по-навъсен бил Патарбем. Макар че Амазис бил пред самия него, той му изревал така, че всички да чуят:

— Арестуван си! Заповядано ми е да те закарам пред негово величество жив или мъртъв!

Амазис смигнал дяволито и отвърнал:

— Мен няма да закараш!

Много се разгневил Патарбем. Изръмжал:

— А какво да закарам тогава на негово величество?

Амазис повдигнал дясното си бедро от седлото, изпърдял се шумно и казал:

— Ето това можеш да закараш на негово величество!

Войниците се превивали от смях. Сред буря от присмех и подигравки Патарбем се оттеглил обратно.

Тъй като фараоновият дворец бил охраняван и защитаван добре и в момента не било възможно да се направи преврат, Амазис повел войските си в добър ред към големия Андрополски лагер; пък и не искал гражданите да страдат от битки в самия град.

Сега той се бил разположил в западната делта на Нил и изчаквал развитието на събитията, докато Хафър напразно се мъчел да събере своите постоянно намаляващи по брой привърженици.

Погледнах недоверчиво Амени:

— Значи, Амазис е преминал в лагера на нашите врагове? И за в бъдеще ще мрази гърците тъй, както ги мразят останалите египтяни? Защо изобщо си дошъл ти?

— Защото Амазис знаеше, че ще помислиш тъй и защото не иска да мислиш тъй. Новият египетски фараон ще допринесе на гърците по-голяма полза, отколкото предишният. Той ще осъществи желанието на гръцките приятели: срещу Саис, на западния бряг на канопийския Нил, там, дето сега се намират складовете на гръцките търговци. Той ще издигне града Навкратида. Там ще се съберат всички гърци, там ще намерят най-хубавото отечество, каквото някога са имали.

Възхитих се от разума на Амазис. Всъщност Хафър може би щеше да успее да се задържи на власт само ако всички гърци се сплотяха около него. Но тъй като Амени не дойде само при мен, а отиде при всички гърци, които имаха известно влияние, то тогава, когато Амазис му нанесе съкрушителен удар при Момемфис, Хафър представляваше вече само някакво бледо чучело на египетския престол.

Новият фараон желаел великодушно да пощади своя предшественик. Ала египетските войници не искали и да чуят за пощада, защото предчувствували, че бремето ще се стовари на техните плещи, ако се установи двувластие. Ето защо те заклали Хафър, преди да пристигнат пратениците на Амазис, за да осигурят на бившия фараон свободен пропуск до царския дворец.

След това Амазис се възкачи на престола на фараоните като двеста шестдесет и четвърти владетел на цялата страна.

Надявах се, че след толкова години нещастия, мъки и унижения най-сетне настъпва големият обрат в живота ми. Надявах се напразно. Първото нещо, което научих за Амазис, бе новината за женитбата му с Анхнеснеферибре. Съпругата му бе не само върховна жрица на Тива^[80]; тя беше също тъй и позастареличката вече дъщеря на Псаметих II, предшественика на Хафър. Така по най-простия начин Амазис стана член на двадесет и шестата династия, основана от великия Псаметик I, и с това улесни много жреците да му отдадат дължимата божествена почит.

Сега положението му бързо се укрепи. Макар и лично разочарована от него, все пак с удивление научих, че по всички други въпроси той, както изглежда удържаше обещанията си. Неговите градостроители нахвърлиха плановете за Навкратида и скоро там започнаха да никнат от земята големи сгради. Всеки грък, получил право да се засели в Мемфис, можеше да го замени срещу договор за парцел в Навкратида. Тъй като пристанищните съоръжения там долу бяха много по-усвършенствувани от старите кейове на Мемфис и тъй като след построяването на една голяма шлюза корабите щяха да могат да се товарят и разтоварват бързо дори през пълноводието от юли до октомври — а това е най-благоприятното време за гръцката търговия, — то повечето гръцки търговци и препращачи на стоки се преселиха в западната делта.

Ксантес се колеба още няколко месеца. Накрая се видя принуден да последва клиентите си. Дните течаха сред объркано суетене, сред всекидневни вълнения, стягане на багаж и пътувания, без да имам време да помисля за себе си. Съвзех се отново едва в Навкратида, в един великолепен мраморен палат, защитен от пълноводията и разположен сред палмова горичка.

Твърде малко можех да мисля за Самос, невинаги за Езоп. Толкова много нови неща ме бяха връхлетели. Тъкмо тогава един наварх от Милет донесе вестта за това как цар Крез нападнал острова и как Езоп го спасил. Навархът предполагаше, че аз отдавна вече зная какво се било случило; а аз нямах дори представа, едва от него научих: Езоп бе свободен! Добил бе свободата си пред мен! Сега се беше издигнал над мен, беше почитан и свободен, а аз — унижавана робиня! Плачех от яд и изгарях от обич, защото сега вече можех да го обичам.

Бях като трескава за нови вести, ала всичко, което успявах да науча, бе противоречиво. Един разправяше, че Езоп бил отишъл в Милет, друг — че трябва да е на път за Египет. Намерението му да дойде в Египет — за което аз копнеех, за което се надявах и от което се страхувах — проличаваше от разказите на мнозина. Не по-малко ясно бе и това, че му правеха пречки. Разправяха за някакъв жрец с неизвестно име, който чрез заплаха прогонил Езоп от Самос; за мен името на жреца не бе неизвестно.

Животът в Навкратида беше по-свободен, отколкото изобщо в Египет, а за нас, жените, по-свободен и от живота на островите. Имаше една пъстра зала, дето се срещаха всички чужденци, дето имахме достъп и ние, хетерите; там можеше да се чуе всичко за света, заобиколен от океана. Там срещнах и Анаксимен от Милет, който — понеже бе следвал звездознание в Египет — служеше като морски офицер на един от товарните платноходи на стария Талес и комуто било наредено да вземе на кораба и Езоп, като бъдещ управител на склада в Навкратида.

Сърцето ми спря да тупти, докато той насмешливо продължи разказа си: малко преди заминаването някакъв дрипав жрец, явно подкупен с няколко обола, предупредил наварха с куп празни приказки да не взема на борда подлия враг на боговете; заради него вече бил потънал някакъв друг голям кораб. И макар че Талес и самият Анаксимен горещо се застъпили за Езоп, навархът отказал да излезе в открито море, докато Езоп се намира на борда. Впрочем Анаксимен се надяваше, че при следното си пътуване щял да успее да го вземе, стига да му се удадяло да запази в тайна деня на потеглянето си.

Удиви ме и ме зарадва голямата почит, с която се ползуваше сред тия мъже Езоп. Те обичаха в него не само смелостта, духовитостта и разума, обичаха и самия човек, вълнуваше ги съдбата му. Анаксимен ме накара да му разкажа всичко, което знаех за Езоп — още от Фригия, — и заяви, че отсега нататък щял да стане още по-голям негов приятел. Изсмя ми се, като споменах, че все пак между робите и свободните трябва да има някаква разлика. Каза, че боговете не са създали такава разлика.

— Че кои богове? Египетските или гръцките?

Според него тая разлика били създали само мечът и златото. Мен — тъй ми каза той, — която поне съм се замисляла над живота, той уважавал повече, отколкото тлъстите съпруги на съветниците в Милет.

Бях вече съвсем сигурна — потвърждаваха го и сънищата ми: само след няколко месеца щях да видя Езоп. И все пак нещо глождеше сърцето ми: той, свободният, щеше да дойде и щеше да ме види робиня, сред момичета, които едва ли би могъл да уважава. Мислех, мислех, валях се неспокойно в леглото си, не ми се поглеждаха мъжете, нито ми се слушаха разговорите им, само за едно можех да мисля: как да стана свободна.

Един ден, като се връщах тревожна от пристанището, видях, че Амени излиза от нашия дом. Извиках го. Той, изглежда, ме чу, явно се смути и побърза да се отдалечи; изчезна сред уличната навалица.

Не биваше да го гоня. Почувствувах се съвсем зле — безпокойство и съмнение ме гнетяха. Глупаво бе, ала просто не можех иначе: бързо изтичах при Ксантес, паднах на колене и докато очите ми горяха, изхълцах:

— Освободи ме, Ксантес!

Странно, но Ксантес съвсем не ми се разсърди. Пощипна ме грубо, какъвто си беше той, сетне леко ме потупа с ръка:

— Добра ти е снагата, рибке моя, чест и почитания; но инак, що се отнася до изкуствата на Киприда^[81], много си изостанала. На драго сърце бих те продал, още повече, че ми предлагат добри пари. Ала не по моя вина трябва да останеш тук. Прекалено много те обичат боговете.

Закрещях, проснах се на земята:

— Боговете ме мразят.

Ксантес ме погледна развеселен, страданието ми явно го забавляваше.

— Човешки различия са това, кукличке, не божествени. Ти чисто и просто не разбираш от богове.

Овладях се. Станах, погледнах го ядно, заплаших го. Казах му, че най-могъщият човек в Египет иска да ме освободи. Колко струва при това положение някакъв си сводник или пък някакъв си хитър жрец! Нека той, Ксантес, не ме гневи с глупавите си брътвежи. Защото аз бих могла да бъда зла неприятелка.

Всичко, което казах, не беше ново за него. Изглежда, Амени без да съм подозирала това — често бе идвал насам. Ксантес се зае да ме поучава и да ми обяснява безсилието на могъщите. Във всеки случай никой египетски фараон не можел да си позволи да влезе във вражда с жреците. Повече не бивало да ми казва.

Тъй страшно, тъй съкрушително, тъй обезнадеждаващо беше това за мен, че в първия миг исках само едно: да умра! Да избягам от тоя живот, да потъна в небитието, в забравата, в смъртта, в Нил. Ксантес ме разбуди — не толкова от доброжелателство към мен, колкото от нежелание да си навлича неприятности. Разказа ми историята за девойките от Милет.

Млади, красиви, привлекателни били те. Градът бил богат, добре живеели. Внезапно една от тях почнала да говори, че хубавият им живот скоро щял да свърши в мизерия. Страхотен ужас овладял всички тия красиви деца. Заразявали се една от друга да се самоубиват. В страха си почнали да измират масово. Душели се с коланите си. И просто като че нямало средство да ги спрат. Тогава дошъл един жрец и заповядал мъртвите да бъдат пренасяни голи през агората. Стреснали се момичетата. Малкият страх взел връх над големия. Поели отново бремето на живота.

Не почувствувах утеха, само ме облада изтощение, умора. Богините на съдбата ме заобикаляха, чувствувах страшния им дъх. Ала техният удар се стовари върху мен едва тогава, когато бях почнала по малко да се съвземам.

Ненадейно пред мене застана Демонакс. В ръката му имаше списък. Бързаше, почти не ме погледна.

— Незначителни хора са — каза той. — Едните търси Спарта, другите — Крез, а знаеш, че Спарта и Крез са приятели и благодетели на великия делфийски бог. Трябва да ми съобщиш само с кои кораби се готвят да си заминат… Обаче последният, Айдал, за когото е отбелязано, че името е неизвестно и може би подправено, е важен. В случая за теб е в сила изцяло страшната клетва, която положи пред бога. Трябва да ми докладваш подробно за всичко, казано и извършено от него. Изгубихме следите му, знаем само, че трябва да се намира в Египет.

Тръпки ме побиха.

— Щом като ти дори не знаеш, как тогава ще знам нещо аз?

Демонакс бе вече при вратата.

— Говори се, че на времето си го познавала бегло в Самос. Той е неверник, богохулствува. Заслепява хората с басните, които им разказва. Истинското му име е Езоп и на тебе е отредено да го предадеш на светия Делфийски съд.

Беше излязъл вече. Твърдите му сандали затракаха надолу по каменните стълби.

Напрягах отчаяно слух, за да чувам стъпките му. Ужас изпитвах пред оня миг, когато щях да остана сама; сама с моето поръчение и с мислите си.

И ето — бях сама. Хвърлих се на ложето, за да заглуша сподавения си писък.

Преди дълги години Езоп ме беше спасил. Сега съдбата бе отредила на мен да спася своя спасител. Знаех, че ще го сторя, дори ако трябваше да се опълча срещу боговете. Не ме плашеше техният гняв. Плашеше ме само мисълта, че не ще успея. Дойдеше ли Езоп при мен, трябваше незабавно да имам възможност да избягам с него, за бягството можеше да ми помогне само Амазис; не биваше да виждам Езоп, преди да съм уредила това, трябваше да го избягвам, да се крия от него. Всичките ми чувства се бунтуваха срещу разума ми. Още веднъж изпищях. Още веднъж задуших писъка си. Сетне започнах да действувам. Трябваше да опитам да се добера до Амазис, дори с риск да си навлека презрението му. В ранен предобед, когато въздухът бе още свеж, фараонът обичаше да го разхождат със златната му ладия по течението и срещу течението на Нил, за да се наслаждава на растежа на сградите покрай бреговете. Може би щях да успея да привлека вниманието му при някоя от неговите разходки?

Съвсем близо до мястото, дето се преминаваше през Нил за Сиас, имаше нов, хубав храм на Деметра — същата, която египтяните наричат Изида и много почитат. Можех да принеса в жертва на Деметра някой от накитите, които бях успяла да укрия от Ксантес, и да я замоля да усмири гнева на Аполон; сърцето ми отново почна да бие по-спокойно.

Бързо се отправих към храма; придружаваха ме Дориха, а също и Нано, нашата тракийска робиня. Жрицата се зарадва на златната гривна и каза, че тоя ден бил особен.

Голямо ято ибиси прелетяло току след изгрев-слънце над Навкратида, описало кръг над нея и сетне се изгубило на юг.

Отдъхнах си. Наистина понякога си мислех, че предзнаменованията и тълкуванията на природата не биха могли да имат голямо значение; ала след това чувствувах, че всичко в света се намира в дълбока взаимна връзка и че нищо не може да бъде без значение. Само трябваше да умееш правилно да тълкуваш значимото.

Тръгнахме покрай високия гранитен зид на кея, който се простираше от храма до северното пристанище. Ала напразно се взирах да видя златната ладия; не чувах отникъде ни виковете, ни ликуването, с които жителите на Саис обикновено приветствуваха своя цар, щом се появеше сред тях.

Изведнъж Дориха ме сбута:

— Гледай, този съм го виждала вече в нашия дом!

Хвърлих бегъл поглед нататък без особено любопитство; за съжаление и без това достатъчно често виждах нашите гости. Ала само след миг буйно благодарих на Дориха за острия й поглед. Това бе Амени. Тъкмо потегляше от отсрещния бряг, за да премине реката с една от лодките на царския двор. Знаех, че не обича да се разправя с много хора, затова бързо се разделих със спътничките си и изтичах до мястото, дето спираха лодките.

Амени ме зърна веднага и този път изглеждаше крайно зарадван, задето ме среща. Дръпна ме настрана и започна да ми шепне: през последните дни негово величество особено често споменавал за мен. Сега той тъкмо отивал, за да закупи някаква нова, хубава вила, недалеч от Навкратида, край един второстепенен Нилски ръкав, приличен на езеро. След около седмица този малък дворец щял да бъде изцяло завършен. Съгласна ли съм да взема участие в освещаването му заедно с негово величество?

Толкова нещо тежеше на сърцето ми, че цяла седмица ми се стори прекалено много. Исках да питам, да настоявам, да моля. Ала Амени умееше бързо да става официален.

— Невъзможно е нито по-рано, нито по-късно — прошепна ми той. — По това време царицата ще бъде служебно в Тива. С присъствието си тя ще увенчае като лилията, която се превърнала в богиня, горноегипетския „държавен празник на южната порта“. Както знаеш, негово величество не обича целомъдрените.

Преди да успея да се ядосам на дързостта му, той бе изчезнал вече с хората от своята свита.

Беше три дни по-късно, смрачаваше се вече. Всичките ми приятелки се намираха в големия салон, пееха шеговити песни, играеха и танцуваха. Там имаше неколцина гости от Атина и Егина; бях дочула за някаква атинска делегация, която ходила при цар Крез в Сарди.

В залата цареше весело, разпуснато и примамливо оживление, както обикновено в навечерието на нощни пиршества. Бях премного възбудена, неспокойна, а и премного отпаднала, за да се забавлявам с другите. Седях в неосветеното съседно помещение, потънала в мечти и надежди; половин живот се бе изминал, без да бъде истински живот; под слънцето на Египет, под което не можеше да прекипи дори виното, аз бях останала такава, каквато си бях в Самос; остаряла в опитността, млада в копненията, аз жадувах най-сетне, ах, най-сетне да почувствувам сърцето си пълно.

През тясната пролука между тежките сирийски завеси гледах от мрака към светлината и веселието в голямото помещение. И тогава го видях. Той застана внезапно сред танцуващите, с блеснала жар в очите — мургав, с продълговатата си, характерна глава, с буйна коса, с живата си уста, която толкова много обичаше да говори — тъй близкият образ още от моето най-ранно детство. Беше облечен скромно; сивият хитон, обшит със сиви ръбове, правеше по-загладена и по-гъвкава неговата малко ъгловата, недодялана снага. Той не бе вече дрипавия роб, а важен гръцки гражданин, личност, която обайваше. Беше мъж и аз го обичах.

Нещо ме накара да скоча от мястото си. Втурнах се към завесите, исках да ги разтворя, да извикам, да изкрещя: „Тук, тук, тук съм, обичам те!“ И да се хвърля в обятията му.

В този миг забелязах зад него, в преддверието, някакъв непознат човек, който усърдно разговаряше с вратаря. Какъв беше той — шпионин, стражник, храмов служител? Сетих се за Демонакс, за заплахата и за клетвата пред бога, за опасността, в която щях да въвлека любимия си. Отстъпих встрани, между големите гънки на завесата.

Чух го вън да разпитва, да иска нещо, да говори настойчиво. Приятелките ми не знаеха нищо. Една от тях го насочи към страничното помещение.

Той влезе. За малко щеше да ме докосне. Не биваше да мърдам. Не биваше да въздишам, не биваше дори да си поемам високо дъх! Да не ме усети! Страшният бог трябва да бе нейде съвсем наблизо, защото овладя мен и скова Езоп. Бавно, колебливо, силно разочарован, той излезе отново вън. Понечи да се върне. Не се върна. Но защо стана тъй, научих едва по-късно.

Седмицата изтече. Преживях я като насън. Сетне дойде да ме вземе Амени.

Ксантес ме изпрати и в погледа му се четеше съмнение: щеше ли да ме види някога пак? При все това той не пропусна да напомни на египтянина, че, първо, съм много скъпа и, второ, се намирам под закрилата на един бог, който не бива да бъде разсърден. Амени търпеливо кимаше. Разбрах, че нямаха намерение да гневят бога.

Голямата вила бе украсена със знаците на Саис. Пред нея на четири пилона се развяваха знамената на Долен Египет със златните змийски изображения. От двете страни на широкия портал имаше тъмни бронзови статуи на свещения бик Апис^[82] с блестящи очи от полиран карнеол^[83]. Оказахме им дължимата почит и влязохме в блестящия, грейнал дом.

Предоставиха ми жилище от пет стаи. Девет египетски робини — облечени според местния обичай твърде оскъдно, с египетски деколтета, които оставяха гръдта почти изцяло открита — ме посрещнаха и нагиздиха с великолепни накити. Очевидно едва след това бях достойна да споделям ложето на един цар.

Негово величество още не беше дошъл. Неотложни държавни дела го задържаха в столицата му. Знаех, че преди обяд Амазис работеше усърдно. Голяма страна беше Египет. Египтяните твърдяха, че в държавата им имало двадесет хиляди града, а между тях бяха такива като Мемфис, Тива и Саис, чиито стени човек не успяваше да обиколи на кон за един ден. Много работа имаше да върши един фараон, който освен това съдеше сам и председателствуваше съда при всички престъпления от религиозно естество и за държавна измяна.

Сетне дойде Амени, леко възбуден:

— Негово величество желае да те въведе в този дом лично; не знае, че си влизала вече, така че мълчи си. Ще идем край езерото и ще чакаме негово величество при ладията „Лапислазули“.

Всички се държаха до известна степен официално, ала тая официалност изчезна веднага щом се появи Амазис. Той все още бе много бодър, много активен човек, който въпреки цялата си гордост и достойнство имаше дързък език и обичаше да върви срещу течението. Когато, спазвайки строго церемониала, се хвърлих на земята и целунах краката му, той ме поздрави така непринудено, сякаш се бяхме виждали вчера; огледа ме изпитателно и забелязах, че беше доволен от вида ми.

Качихме се на ладията: фараонът, четирима началници от личната му охрана, Амени и придаденият към него помощник, един певец, една певица и оркестър от петима души; другата част от свитата остана на брега и охраняваше езерото.

Бодрият ритъм на греблата плъзна ладията покрай зеленото крайбрежие. Видях пъстрия папирусов гъсталак, видях палмите и смоковниците, които навяваха хлад към нас; лотоси блестяха сред тъмната зеленина на брега. Амазис беше обсъдил набързо с Амени нещо явно неотложно. Сетне предизвикателно ме погледна. Отвърнах му с фригийската си усмивка. Той почна да нервничи — въпреки всички възможни разширения голямата червена царска митра стоеше по невъзможен начин на главата му.

Спогледахме се. Забелязал, че го разбирам, той се усмихна сам на себе си, намигна ми. Радвах се, че беше такъв, че не бе станал тесногръд или скован в достойнството си. Извини се подигравателно:

— Страхувам се, че на мое величество не подобава вече да пее. Амени, нека певецът изпее онова, което би пял фараонът, ако му бе разрешено.

Амени даде разпорежданията си и певецът запя песента за влюбения египтянин:

Нил моята лодка с вълните си носи, а аз нося снопче тръстика —

от бога Пта в Мемфис отивам да прося да върне при мен Розоликата,

Реката е вино и Пта е тръстиката, нейни листа са „Могъщите“,

вестители техни са пъпките — същите, които разцъфват във лотоси.

Сияе Хатора и вдига челото си, облива със злато простора —

и сякаш прелял от любов и живот е град Мемфис, изпъкнал пред взора.

Хатора — небето, което египтяните си представяли като богини с образа на крава, здраво стъпила с четирите си крака в четирите краища на земята.

Знаех песента и знаех също така отговора на влюбената египтянка. Ето защо изпреварих певицата и запях:

По „Канала на властника“ бързо гребях и завих по „Канала на бога Ра“, дето по вечерен здрач в тихото устие щях в мойта шатра да спя край брега на морето.

Неуморно гребях аз по тая река и със свито сърце бога Ра умолявах да те

зърна, любими, как влизаш сега във двореца на царя на тая държава.

Сетне бяхме със тебе. И в залива тих ти на Ра във града ми отнесе сърцето,

и със тебе в леса по пътеката свих, край дома на могъщия цар и владетел.

 

Малко клонче откърших от близкия храст — малко клонче наместо

разкошно ветрило. „Но защо ми е — мислех — ветрило, щом аз сред леса в

тебе поглед безмълвно съм впила?“

От балсам натежала косата ми бе, пълни бяха ръцете ми с клончета малки и със теб под сияйното, звездно небе се почувствувах в тая страна господарка.

Докато пеех, Амазис почна да проявява признаци на вълнение. В очите му проблесна влага.

Гърците обикновено не умеят да пеят добре египетски; но моят фригийски език беше по-остър, гласът ми — по-мощен; не пеех на добър египетски, ала знаех, че това се харесва на египтяните. То допадна много и на Амазис и сега вече все по-малко му се нравеше разходката с ладията, при което трябваше да пази достойнство. Заповяда да се прекъсне разходката и да спрем пред вилата.

Когато влязохме във вилата под звуците на оркестъра — арфа, китара, лира, тимпан и систрум^[84], Амазис каза:

— Три нощи не ще бъда в моята столица. Къде ще бъда първата нощ, знае само един: това съм аз. За втората нощ знаят двама: аз и първият министър на моето царство. За третата нощ знаят трима: аз, първият министър на моето царство и началникът на стражата. Виждаш сама, през тази първа нощ Египет би могъл да загине.

Сетне заповяда на всички да останат вън. Сетне със силен замах запрати в най-тъмния ъгъл царските си накити. Сетне ме взе в празната къща — тъй както бях и стоях. Амени, който добре познаваше господаря си, нареди музиката вън да продължи да свири опияняващо.

Какво ли не разправяха в Навкратида за Амазис! Бъбривите гърци се надпреварваха в онова, което бе забранено на египтяните. Във всеки случай сигурно беше едно: Амазис обичаше да пие, да пее и да целува. Започна с пиенето. Гръмко запя:

Вино донеси ми ти — осемнайсет чаши вино! Нека пия до зори…

Петима виночерпци — рядко красиви момци с кожа, прилична на меко злато — донесоха алабастрови амфори с медножълто вино. При това пееха и със съжаление долових от пискливите им гласове, че бяха евнуси:

Вино се лее — блести като злато. Вино се лее — с наслади богато.

Вино се лее за теб ден и нощ, опиянява те, дава ти мощ,

радост безгрижна в сърцето ликува, млади певци и певици танцуват,

гордо възпяват мъже и жени твоите хубави дни!

Виното се лееше, долитаха песни. Амазис пращеше от жизненост, ала и аз не му се давах. Нито бирата, нито виното можеха да ме надвият, а когато чувствувах силно желание да се хвърля опиянена на врата на някой мъж, когато гръдта ми прелееше, почвах да танцувам фригийски танци. Прикляках на пети и мятах краката си в бесен, неравен ритъм пред себе си, докато музикантите размахваха своите тракащи систри.

Северният вятър полъхна и оповести полунощ. Бях ли победила Амазис? Залитайки зашеметен, той се запъти да излезе от залата. Бях се разпалила вече. Застанах сред залата и с насмешлива предизвикателност запях песента за всемогъществото на любовта:

Преяде ли, какво ти тъй додява? Нима си на стомаха си слуга? Или ти пречат дрехите, та ставаш? Едно легло владея аз сега! Или пък нямаш

сили ти от глад? Или побягваш може би от жад? Вземи тогава моите

гърди! Изстискай ги, изпий ги цели ти!

Чувайки, че пея така на негово величество, присъствуващите се смръзнаха. Но Амазис намери че съм великолепна, върна се и ме целуна, докато ми секна дъхът. Последваха още по-буйни, още по-необуздани сцени. Амени завърза очите на музикантите, изпрати танцьорите навън, в парка, отдето се чуваше още само ритъмът на телата им.

Преодолял първото си замайване, Амазис навлезе в периода на еротичните екстази. Сграбчи ме — бе много силен, по-силен от мен, — притисна ме на ложето си, обжари ме с поглед:

Дойде ли вятърът, търси смоковницата — дойда ли аз, значи, идвам при теб!

Ала аз се бранех. Първия път ме беше надвил той, сега щях да го принудя да води тежка борба за крепостта. Той бе отвикнал вече от съпротива. Само промълви със запъване:

— Обичаш ли ме? Нима не ме обичаш?

Прошепнах, и то доста нежно, защото той ми се харесваше:

— Не, царю, не те обичам. Другиго любя. И тъкмо защото е за другиго, правя всичко това за тебе. Затова в тоя час на любовно опиянение искам да те замоля…

Ала той беше вече заспал — бързо и блажено, като дете.

Отпуснах се на царското ложе и през нощта почувствувах, че Амазис ми бе близък. Спах много до късно, както изискваше животът, що водех, и най-дълбоко спах през утринните часове. Когато се събудих, Амазис отдавна беше излязъл. Беше отишъл на лов за хипопотами.

Чувствувах се нещастна. Нито за миг не бях успяла да поговоря с него насаме, интимно. А къде ли беше в това време Езоп? Колко хубаво бе, че той не знаеше, че не можеше да знае за всичко това, колко хубаво бе, че съществуваше една обич, издигната високо над всички плътски наслади. Нима на това не ме беше научила Сафо?

Утеших се, изкъпах се, танцувах и спортувах, поставих в ред тоалета си и се нагиздих. Втората вечер трябваше да бъда по-хубава, отколкото първата, защото през втората трябваше да извоювам не само третата вечер, а и любимия човек.

И така, хубава бях и на хубав ден се надявах. Очаквах, че Амазис ще прати да ме повикат. Чаках напразно. Голямо суетене цареше в дома и около него. Деветте слугини не знаеха нищо. Гърците са по-млад народ и са любопитни; египтяните съществуват много по-отдавна, научили са се да се грижат само за онова, което им заповядат. Почнах да ругая на фригийски, а моите египтянки се заливаха от смях, защото едничкото, което можеха да си представят, бе, че аз се преструвам или шегувам; пък и как да не се шегува една жена, която фараонът обича, с която негово величество пее, пие и спи?

Пълна луна грееше вън. Бе светло като през зимен ден във Фригия. Но сетне при мен дойде Амени, както винаги учтив, дружелюбен, непроницаем. Разказа ми за неприятностите на негово величество. Нали била пристигнала онази атинска делегация — бях чула вече за нея — с горещите препоръки на цар Крез. В Египет тя изследвала законите, данъците и въпросите за подсъдността; а сега — на втората утрин след днешната — щяла вече да си отива, за да използува по-светлите нощи поне до Крит; и искала непременно да говори лично с негово величество.

— Ах, тия мръсни гърци! — тропнах ядосано с крак. — Изглежда, че всеки просяк има повече права над негово величество, отколкото аз!

— Тъкмо така се изрази отначало и негово величество — отбеляза Амени. — Но все пак водачът на атиняните е много стар човек. Казва се Солон и преди цяло поколение още, като архонт на Атина, сключил съюзен договор с Псаметих II. Трябва да се зачита приятелството, а още повече старостта му.

— Да зачита тогава старостта! — рекох намусено аз. — Младостта отива да спи.

Амени невъзмутимо поклати мургавата си египтянска глава в знак на отрицание.

— Негово величество те кани да дойдеш в приемната зала. Ти знаеш гръцки и египетски. Вярно е, че негово величество разбира достатъчно гръцки, за да не се нуждае от преводач; но негово величество ще се чувствува по-спокоен, ако в случай на нужда има преводач до себе си.

Политически разговори със старци: тъкмо подходящо занимание за една жизнерадостна, влюбена жена, и то през нощ с пълнолуние. Ядосана слязох от женските покои в приемната зала. Тя беше пълна с оживено бъбрещи, енергично ръкомахащи и преди всичко брадати гърци; стори ми се в първия миг, че виждам само бради. Естествено никой не ми обърна внимание и аз се настаних в един ъгъл. Ала едва бях седнала и двама военачалници от царската охрана оповестиха идването на фараона. Той влезе, без да се придържа много към етикета, отправи се веднага към мен, не ми позволи да падна на колене, а с подчертана нежност ме вдигна и ме представи:

— Това е Родопис, сестрата на мое величество.

Гърците зинаха, сякаш не им достигаше въздух. Сетне налетяха върху мен с хиляди въпроси. Амазис обаче седна на един малко издигнат стол, нещо като трон, и ми даде знак да се приближа до него, така че се настаних на мека табуретка при краката му. Довлякоха до нас втори стол; на него беше поканен водачът на делегацията. Той се приближи с тежки крачки, като се подпираше морно на гегата си — макар и с дълга, бяла брада, той бе мощна, внушителна фигура. Това бе Солон, за когото ми бяха разказвали още в Самос; самоските евпатриди не го ценяха, макар че самият той бе евпатрид.

Солон си даваше вид, че е безкрайно възхитен от законите, които е създал Амазис. Особено много хвалеше един от тях: всеки египтянин бе задължен ежегодно да обявява пред окръжната управа какво е работил и какъв доход е получил; който не можеше да докаже, че е упражнявал позволено занятие, налагаха му висока глоба. Наистина Солон не бе вече архонт, но като постоянен председател на Великия съвет, все още имаше задачата да предлага закони.

— Един такъв закон — каза той — полза за атиняните.

Бях чела напоследък „Дела и дни“ от стария Хезиод^[85].

— „Работи, за да те мрази гладът“ — подхвърлих аз, цитирайки поета.

Солон смаяно ме измери с поглед.

Крайно развеселен, Амазис ми смигна.

— При египетския климат — каза той — умът узрява и у жените.

Салон въздъхна:

— Нашата страна е бедна и ние нямаме Нил.

Амазис наистина не познаваше Атина, ала достатъчно добре познаваше островите. Отвърна хапливо:

— Не е бедна страната ви, а е мързелива аристокрацията ви. Впрочем тъкмо виждам там един побелял мъж — та той носи по себе си цели планини злато.

Солон проследи погледа на Амазис и въздъхна повторно. — Това е Алкмеон, водачът на партията на крайбрежните жители; взех по един представител от всяка партия. Оня дългият е Пизистрат от партията на диакриите^[86]; той има поддръжници сред планинските работници и селяните — планинци. Аристокрацията пък представлява дебелият, ниският — Ликург.

— А защо донесохте на Крез златото?

Алкмеон чу, че говорят за него. Приближи се — тромаво и суетно — бляскав и лъскав като цирков артист. — Златото ми подари Крез.

Амазис високо се изсмя.

— Значи, старата лисица ви е подкупила?

Алкмеон се въртеше смутено и възмутено на мястото си. Очакваше, изглежда, че Солон ще протестира, ала старецът мълчеше. Тогава Алкмеон обясни:

— Когато Солон изпълни желанието на Крез, царят каза, че сега и ние можем да си пожелаем по нещо. Аз бях най-бързият. Казах, че желая да ида в царската хазна, за да проверя дали Крез е наистина най-богатият човек на света. „Ако установиш това — каза Крез, — разрешавам ти да вземеш от хазната ми толкова, колкото можеш да носиш.“ Аз, разбира се, установих, че Крез е най-богатият човек на света.

— И по този начин стана най-богатият човек в Атина — подхвърли Пизистрат, който се бе приближил към нас при благосклонен знак на Амазис.

Амазис бе извънредно развеселен от тая смесица от суетност и интригантство.

— А какво желание — обърна се той към Солон — трябва да изпълниш ти на моя брат от Сарди?

— Трябваше да му кажа кой е най-щастливият човек на земята.

— Ласкателен въпрос; той сигурно те е смятал за бог.

— Не, но смяташе себе си за най-щастливия. Амазис избухна в смях, сетне ме погледна:

— Може би след два часа най-щастливият ще бъда аз? Щастието е бързоног жребец, яхан от много ездачи.

Солон не беше съгласен с шеговития тон на Амазис. Във всеки въпрос той съзираше патос, във всеки отговор — поука.

— Има разлика между нас, гърците, и ония азиатски царе. Те търсят щастие, търсят сферата на благополучието. Ние, всички ние, искаме слава. Видях как дрипави роби плачеха от радост, когато Клеомед победи в Олимпийските игри.

— Лоша супа са сълзите — подхвърли саркастично Амазис.

— Чувал съм, че египетските пирамиди били така здрави само защото глината във фугите им била примесена със сълзи.

— Пирамидите са останали до днес, но нима затова е останал до днес и Египет? Лично аз в края на една четирихилядогодишна история не вярвам нито в пирамидите, нито в сълзите.

— Исках да помогна на Крез, защото, макар да нападна много йонийски острови, той е приятел на гърците. А земята отвъд неговите граници е варварска, дива, враждебна. Ако е силен, Крез ще може да спре гибелта, надвиснала над Гърция… и над Египет.

— Ако — каза Амазис.

— Ако — потвърди Солон. — Но неговата „сфера на щастието“ не го прави силен. Ето защо аз му разказах приказката за най-щастливия. Той се наричал, казах му аз, Телос Атински. Телос живеел в един благоденствуващ град, благоденствували синовете му, благоденствували внуците му. Когато мегарците^[87] нападнали Атина, той, който се наслаждавал на богат живот, потеглил на война, Атина победила Мегара. Но в решителния бой Телос паднал убит. Той бил погребан там, дето загинал, и атиняните му оказали големи почести. Ала Крез не можа да разбере защо нарекох този Телос най-щастливия човек.

Амазис се усмихна.

— Мога да разбера Крез защо не те е разбрал.

А на мен каза на египетски:

— Всички тия гърци са като деца. Няма нито един грък старец.

Солон го погледна въпросително и недоверчиво. Амазис даде знак на певците:

— Изпейте погребалната песен!

Те запяха, той я превеждаше на гръцки:

Поживей си днес добре, много дни живей добре, че имота сетне няма

в гроба си да вземеш ти!

Солон разтърси глава в знак на несъгласие. Ако бяха по-къси, белите му коси положително щяха да настръхнат:

— Малцина властвуват, мнозина живеят на земята. Ето защо човек властвува заради мнозинството. Той трябва да направи живота на това мнозинство достоен за живеене, дори когато това е в ущърб на малцинството, което аз предупредих:

Яжте и пийте, и имайте, колкото щете — само пазете от алчност безумна сърцето! Дръжте средата — умерено горди бъдете: на първенците атински

това е заветът!

 

Ала, за да заслужава да се живее животът, трябва преди всичко да има живот изобщо. Народът може да живее само тогава, когато отделният човек от народа е готов да умре за народа.

На Амазис тия мисли се струваха твърде отвлечени. Сам син на щастието, той беше сигурен, че и владяната от него страна ще бъде щастлива, докато е жив той. За смъртта имаха грижа неговите жреци и неговите придворни поети. Той заповяда да се поднесе вино, а също и бира — повечето гърци предпочитаха египетската бира, защото нея можеха да пият непримесена — и почна да вдига наздравици за боговете.

В това време Солон, който пиеше малко и още по-малко отдаваше значение на наздравиците, се обърна към мен:

— Откъде си ти, хубавице? Каква добра съдба те е довела в двореца на този цар?

Обясних му накратко, че съдбата ми не е чак толкова благосклонна към мене. Когато споменах за Самос, Солон се разприказва като словоохотлив старик. Много безредици владеели в Самос. Някой си Демотел свалил за известно време геоморите от власт. Наистина след това самият той бил убит и геоморите пак се върнали, но негодуванието сред рибари и работници не стихвало и всички смятали, че предстоят нови вълнения. Дълго време Самос бил най-спокойният, най-аристократичният от всички острови; сега бил най-неспокойният. Мнозина приписвали тая промяна на един освободен роб.

— Който сигурно се казва Езоп — откъсна се от устата ми; сърцето ми силно се разтуптя.

Солон смаяно ме погледна.

— Струва ми се, че се казваше тъй, не помня вече толкова добре имената. Откъде го познаваш?

— Познавам го — рекох аз.

Ала очите казваха повече от устата ми.

— Удивлявах се, като чувах, че не само роби, но и царе уважавали тоя дързък безумец. Още по-голямо става удивлението ми сега, като виждам, че към тоя гърбав кълвач хранят чувства дори и жените.

— Той не е гърбав! — казах аз възмутено.

Солон прихна. Засмяха се и Амазис, и неговото ехо Амени.

— Заговори ли за мъже, очите й заблестяват — обясни Амазис. — Кой е мъжът, за когото спорите?

— Един освободен роб, за чието остроумие и смелост цар Крез говореше с голяма почит. Той се опита дори да го вземе на служба при себе си, но ексегетът на делфийския оракул научи за това и му забрани. Крез, който инак не обича да се примирява с разни забрани, сметна, че не си струва да си навлича гнева на Пития заради Езоп.

— Езоп ли? — запита Амазис.

Видях, че Амени се приведе към него и му прошепна нещо, което Амазис изслуша със смръщено чело. Това не ми хареса. Твърде много време бях изгубила вече. Ако беше надвиснала някаква опасност, трябваше да я отстраня — още тук, и то веднага:

— А ако би дошъл тук и би потърсил помощ от теб — ще му дадеш ли закрила? — обърнах се към Солон.

— Какво ме питаш? Та нали тоя човек е в Милет?

— Питам те.

— Ние почитаме всички богове и никого от тях не предпочитаме.

— Той би могъл да дойде от името на Изида — Деметра.

— Нали не е извършил убийство или обидил някой бог?

— Не, само че неколцина жреци го мразят.

— Ние не сме лакедемонци^[88], които чакат от Пития да им разтълкува всяко отиване в клозета. Ако дойде при мен в Атина, ще си спомня за твоята хубава уста.

— Ако му трябва помощ, тя му трябва тук и сега.

— В такъв случай би следвало да се обърнеш към човека, който властвува тук и властвува сега.

Солон дипломатично се поклони пред Амазис. На Амазис отдавна вече беше омръзнал нашият разговор. Той стана и по този начин накара да се изправят всички присъствуващи.

Сбогува се благосклонно с гърците, освободи от мита всичко, което биха желали да вземат от Египет, и даде нареждане на Амени да натовари на борда на кораба им още петстотин крини пшеница като дар за Атина Палада.

Гърците си отидоха, в дома обаче настана по-голяма глъчка, отколкото когато и да било друг път. Две групи акробати нахлуха със звън и дрънчене от всички врати и прозорци, от покрива и от мазето, струваше ми се понякога дори, че изскачат от празното пространство. Амазис почна да танцува и да залита заедно с тях. Той бе най-шумният, най-веселият и положително най-пияният. Въпреки това се опитах да го заговоря за Езоп, да измоля подкрепата на фараона. Той ме целуваше, пощипваше ме, бе много нежен към мен, каза с пиянски глас:

— Родопарион, считай всяко твое желание за изпълнено!

Ала Амени, винаги близо до него, нито веднъж не пропускаше да добави сериозно:

— За днес; утре той нищо не ще си спомня!

Никога дотогава не бях преживявала подобни нощи. Не беше лесно да си царска наложница. Амазис трябва да беше пил от вълшебното питие на Афродита; с всеки изминал час той все повече и повече ме желаеше. На няколко пъти Амени ми изказа своите поздравления; фараонът положително щял да ме направи придворна дама; с никоя жена досега не било така. Но какво ми помагаше това? Аз не се намирах до човек, а до някакъв безчувствен фавн, когото на всичко отгоре не биваше да дразня.

Зазори новият ден. Отвъд, над Нил, над развалините и дворците на Саис, изгря слънцето. Амазис впери поглед в мен — лежахме един до друг, — гледаше как нахлулата слънчева светлина ме обливаше със своето злато. Взе царската си огърлица, привърза ме с нея към себе си, понечи да ме погали и заспа още при самото движение.

С мен се случи тъй, както през първата нощ. Не можах да заспя, докато той спеше дълбоко, и съм заспала дълбоко, когато той се събудил. Отново останах дълги часове сама, морна и отчаяна.

Амазис дойде едва четири часа след залез-слънце, когато луната се беше издигнала вече над хълмовете на изток. И заедно с Амазис дойде живот, бодрост, музика. Почти съжалявах, че трябваше да го безпокоя.

— Вчера ти изпълни много мои желания — припомних му аз.

Той се усмихна, никак не се разсърди, погали ме. Съвсем не бе лош любовник, като се има предвид, че бе цар.

— Считай желанията си изпълнени, с изключение на едно.

Събрах всичките си сили, всичките си мисли.

— Искам да се махна оттук. Обичам другиго. Искам да избягам с него. Пусни ни да избягаме от Египет.

Той каза само:

— Това е единственото желание, което не ще ти изпълня.

Не беше учуден, нито обиден. Отнасяше се към мен така, както египтяните се отнасят към своите хубави свещени котки. Искаше да разполага с нещо, върху което да излива нежността и чувствата си. Изглеждаше впрочем, че изпитва дори досада, ако отговаряш на чувствата му. Говорих още много, ала той не ме слушаше.

Поднесена бе голяма вечеря, само за двама ни. Подобно нещо Амазис не беше правил за никоя от наложниците си. Бях победила Амазис. И Амени бях победила. Нима нямаше да успея да извоювам и голямата, истинската победа? Реших да не отстъпвам.

Вечерята беше хубава. Край нас бяха само робите и робините. От помещенията около трапезарията прозвучаваха ту музика, ту песни, ту рецитатори разказваха приказки. Амазис играеше с мен царската игра на подаръците. Започваше се с нещо съвсем малко, някое дребничко зрънце злато. Минаваше се към пръстени, огърлици, блюда и чаши; трябваше само да гадая правилно, тогава следващият предмет ставаше по-голям от предишния. Не сполучех ли да отгатна, губех два подаръка. Накрая ме очакваше най-големият подарък. Нямах представа какъв би могъл да бъде.

Детинска игра, примесена с целувки и нежности. Забавлявахме се добре. Вече на три пъти бяха сменяли факлите. Трябва да беше станало полунощ, защото позахладя. В този миг чух отвън глъчка, викове, крясъци, звън на оръжия. Изглежда, някой бе прескочил в парка. При главната порта крещяха часовите от царската стража.

Амени се втурна развълнуван в нашата стая. Амазис страшно му се скара. Амени направи някакви тайни знаци, при които фараонът замлъкна. Той стана, приближи се към Амени и заговори с него на свещения древен език, който аз не разбирах. Сетне ме погледна и излезе. Поисках да го последвам. Ала бях вече задържана в стаята. Наоколо стояха четирима души от царската стража — дружелюбни, но непреклонни. Дадоха ми да разбера, че трябва да мълча и да не мърдам от мястото си. Не знаех какво се е случило. Трепет обхвана тялото ми, принуди ме да седна, да не помръдвам, да чакам. Жалък е човекът, когато съдбата се изправи пред него.

Амени се върна сам и каза:

— Някакъв чужденец е извършил престъпление, което се наказва със смърт. Под предлог, че го преследвали, той нахлул през оградата във фараоновата градина. Негово величество иска веднага да се изясни случаят и да го осъди. Но негово величество ще прояви милост само ако ти нито мърдаш, нито се движиш, нито пък споменеш някога за тоя час. В противен случай гневът на боговете ще погуби всички ни.

Погледнах го втренчено. Нищо не разбирах, защото разбирах всичко. Бях в помещението, определено лично за Амазис. От него се излизаше в галерия като балкон на половина височина край източната стена на приемната зала, тя бе висока колкото два етажа. Помещението, в което бях, нямаше врата, а само завеси; построено бе толкова умело, че в него човек, без да го виждат или чуват отвън, можеше да долавя дума, произнесена в голямата зала. Царете — тъй предполагах аз — се нуждаят от такива неща. Аз не се нуждаех, но защо бях любимка на царя, ако нямаше да се възползувам?

Разпитът почна с глъчка. Бяха заловили трима гърци — двама преследвачи и един преследван. Преследвачите се позоваваха на някаква заповед от своя повелител, върховния Демонакс.

Гръцкият храм бе на около десет стадии. Доведоха Демонакс от дома при храма. Амени почна да му се кара. В отговор Демонакс му кресна, че бил жрец на Амон-Ра. Амени го поправи, като му обясни, че той бил жрец само на Пта^[89], и добави освен това:

— В Египет ти нямаш никакви права на стражник.

— Пта ми заповяда да унищожа неговия враг.

— Негово величество запита Пта. Нито богът, нито свещеният бик Апис, нито върховните жреци са чули някакъв грък да е обидил този бог.

— Тоя безбожник е безчинствувал срещу Пта и срещу другите богове в Самос и в Лидия!

— Съдете го тогава в Самос или в Лидия. Ти разгневи много негово величество.

Демонакс лицемерно почна да изразява съжалението си; но заяви, че и негово величество бил разгневил Пта — Аполон, като отвел една заложничка — служителка на светата делфийска служба. Амени отвърна, че всичко било уредено с Ксантес. Лично той бил обещал да върне след три дни служителката. При все това по силата на божествените си пълномощия негово величество можел да постъпи и иначе, без с това да накърни правата на Пта върху неговата служителка. Възможно било въпросната служителка за в бъдеще да остане на разположение на бога Пта и на неговите жреци другаде, а не в бордея на Ксантес.

Това очевидно накара Демонакс да занемее. Не го чух да проговори нито дума повече.

Намирах се в крайно неудобно положение. Острието на едно копие бе толкова близо до гърлото ми, щото от време на време ми се струваше, че ме гъделичка. Други две острия докосваха бедрата ми. С изваден меч четвъртият пазач преграждаше пътя ми към нишата. Задължението им явно доставяше удоволствие и на четиримата, макар че спрямо мен те го изпълняваха почтително. Тази заплаха опъна до крайност и без това изтерзаните ми нерви. Чаках, вслушвах се тъй напрегнато, че в продължение на минути бях почти глуха. Добила отново способността си да чувам, долових неговия глас. Говореше Езоп:

— Когато за втори път поисках да вляза в заведението на Ксантес, син Алкифронов, двама храмови служители ме повалиха и ме отмъкнаха в новия храм, в Панеленион, подарен от твое величество на гърците. Там почнаха да ме карат да призная, че съм Езоп. Не признавах. След няколко дни ме пуснаха на свобода и се надяваха, че сега вече ще се издам сам. Но аз не попаднах в клопката им. Тъй като твое величество е известен с великодушието и човечността си, реших да измоля закрилата на твое величество. Тъкмо тогава твое величество беше в Мемфис. Ето защо се преоблякох като египтянин и заминах срещу течението на Нил, за да поискам разрешение да изкажа пред тебе молбата си.

Треперех силно, струваше ми се просто, че ще се надяна сама на копията. Положението на Езоп бе лошо. Сега вече познавах Амазис достатъчно. Гласът му беше раздразнен, той бе гневен, говореше презрително, искаше бързо да доведе нещата до край, лош за Езоп:

— Защо не дочака завръщането ми?

— След мен беше изпратен наемен убиец.

— Откъде знаеш ти, че е бил убиец, щом като все пак си му се изплъзнал?

Езоп помълча за миг, сетне започна да разказва на негово величество някаква приказка:

Убиец убил човек. Роднините на човека преследвали убиеца. Убиецът побягнал по Нил. Роднините го подгонили с кораб. Убиецът слязъл на сушата. На сушата срещу него се задал вълк. Убиецът се покатерил на едно дърво. На дървото го пресрещнала змия. Тогава убиецът скочил отново в реката. На повърхността на реката изплувал крокодил и погълнал убиеца.

Амазис поомекна. Разсмя се:

— Наистина не е удоволствие човек да те преследва. Какво направи, след като се отърва от убиеца?

— Запитах за твое величество. Не ме разбраха и ме упътиха към „Долината на царете“. Намерих се пред пирамидите и поисках да вляза вътре.

— Глупако — каза Амазис, — та пирамидите са зазидани и заключени.

— Една от тях току-що беше ограбена. Отправих се към нея, за да взема нещо.

Амазис изля своя гняв върху две берилови вази и върху три бронзови — несвещени — статуетки. Сетне продължи да разпитва:

— Какво си искал да вземеш от една ограбена пирамида?

— Това, което не може да се ограби: надписите. При моя учител Талес съм учил малко да чета свещеното египетско писмо. Тази пирамида беше на Уна, последния цар от последната велика династия.

Внезапно Амазис се промени, развълнува се:

— Тежки времена са настъпили след него. Седемдесет царе са властвували за седемдесет дни. Благородният Ипу тогава пял:

Владеят днес смърт и насилие само: по пътя са тръгнали трима, а само след миг — останали двама!

Езоп му показа нещо, което беше записал, ала не бе успял да разчете. Амени беше служител на Тот, бога на писарите с павианското лице. С напевната интонация на старите египтяни той прочете:

— „Това е разказал Нефереху. Стражите при градските порти казват: «Сега ще идем да грабим!». Перачът казва: «Няма да нося вече товара си!» Птицеловците образуваха разбойнически шайки. Мочурливата страна Долен Египет надигна с негодувание щита си. Пекарите не пекат, пивоварите не варят вече бира!“

Любопитството на Амазис беше раздразнено, ала той все още бе недоверчив:

— От времето на Уна ли?

Амени потвърди:

— Това е езикът на времето от преди две хиляди години.

Езоп разполагаше с още надписи:

— А това тук са оплакванията на друг върховен сановник на фараона:

Петима работници виждам сред себе си и казвам: „Вървете по пътя си!“

Отвръщат ми те: „Остави ни, човече — където отивахме, стигнахме вече!“

Амазис почна да се съмнява отново:

— И ти намери тия неща в пирамидата?

— Намерих в пирамидата повече. Това тук е последното послание на фараона Уна, преди страната да погине, за да се възроди сетне отново:

Чуйте гласа на бог Хор от Хиераконполис: „За мен е властта, властелини!“

Чуйте гласа на бог Хор от Хиераконполис: „Против вас, в храма слънчев укритите, огнедишаща жар ще изпратя!

Против вас, на короната в Долен Египет носители, безпощадна отрова ще пратя!“ Чуйте гласа на бог Хор от Хиераконполис:

„За мен е властта, властелини!“ Гнусни човече, със гнусно лице и със гнусни дела, от престола слезни!

И достойнството свое сложи пред нозете на Уна!

Огън ще пламне в очите на Уна, пламък ще блъвне насреща ви, срещу всички вас, вършили подли злодейства! Бури развихрени срещу предвечните Уна ще прати! Дръзко ръка на последната твоя опора Уна ще сложи! Ето, изправя се в своя храм онзи, себе си който велик бе нарекъл — слага достойнството свое в нозете на Уна!

Уна решава всичко сега, а негова власт е прозрението!

Хор от Хиераконполис — едно от най-древните египетски божества, изобразявано в йероглифното писмо като сокол.

Амени очевидно бе следил текста и потвърди, че преводът е правилен. Чух, че Амазис дълго снова нагоре-надолу. Сетне прозвуча гласът му:

— Ти искаш да ми кажеш, че един цар, който е разполагал с достатъчно мощ за това, е вдигнал бунт против отживелите времето си, против ненавистните, против злодейците. Аз пък ще ти кажа, че от бунта не е имало никаква полза. Уна е бил трийсет и шестият фараон на Египет. Аз съм двеста шейсет и четвъртият фараон. Какво има помежду ни? Двеста двайсет и осем царе или нищо? Казвам ти: нищо!

Езоп се разпали:

— Между него и теб се намират клетниците, които и днес гинат по твоите улици. Между него и теб се намират две хиляди години глад. Между него и теб се намират милиони неродени деца. Знае ли твое величество още какво бе написано в пирамидата на Уна? „Смъртта е престъпление на божеството.“

Амазис презрително се изсмя.

— Тъй говорят осъдените на смърт. Следователно тъй говориш ти. Но боговете и царете, които създават, трябва да могат и да убиват. Амени, кажи му химна на слънцето от „Поучение за Мерикар“!

Амени почна да рецитира:

— „Добре обезпечени са хората: Бог се явява на небето според желанието им. Създал е, за да ги храни, растения и животни, птици и риби. Изпраща според желанието им светлина и преминава по цялото небе, за да ги гледа. Издигнал е около хората защитна преграда. Когато плачат, той ги чува.“

Езоп сякаш забрави кой бе, къде бе и в какво положение се намираше.

— Нека твое величество поогледа своите добре обезпечени хора. Половината деца в Саис са слепи. От растенията и животните, птиците и рибите твоите хора получават за ядене само слама, само листа, само полуразложени чакали. Поучението за „Мерикар“ представлява онова, за което царят мечтае. Разказът на Нефереху е това, което царят вижда:

„Тъй е все пак, навсякъде липсва жито, хората ходят голи без дрехи, мръсни без сапун, крастави без масло; тъй е все пак, хората ядат трева, а за да могат да я погълнат, пият вода; тъй е все пак, хората изтръгват помията от зурлата на свинята и понеже са гладни, не казват: тая храна подхожда повече за теб. Тъй е все пак, смехът вече не съществува.“

Амазис мълчеше. Не го виждах, но чувствувах мрачната бръчка, която се беше врязала между веждите му. Нищо добро не предвещаваше гласът на фараона, когато запита:

— Значи, ти си дошъл, за да предизвикваш тук безредици под знака на крокодила? Значи, си дошъл тук, за да ме свалиш от трона? Дошъл си тук, за да станеш сам фараон?

Езоп горчиво се изсмя.

— Щом като все пак ще трябва да умра, то можех поне да умра геройски, като излъжа. Можех да кажа на твое величество: така е. Но не е така, макар и да се срамувам, че не е така. Любовта ме доведе в Египет. Дойдох в Египет да търся човека, когото съдбата е отредила за мен, комуто съдбата е обрекла мене. Надеждата ме доведе в Египет.

Скова ме непоносим мраз, сетне почувствувах сладост и топлота. Трите копия се впиха в кожата ми. Гласовете сякаш достигаха до мен през безбрежни морета. Да, този, който се подиграваше сега, беше Амазис:

— Надежда ли? Как можеш да имаш надежда ти, жалък робе, осъден на смърт? Надежда, която няма дори и мое величество, тъй като ми предсказаха, че няма да ме наследи син?

— Ще те наследи. След теб ще останат споменът за теб, стига да искаш, и синът ти, стига да можеш.

— Нима искаш да ми дадеш надежда тъкмо ти?

— Не аз, а онзи, историята за когото ще разкажа на твое величество:

 

 

Първият човек бил създаден отначало без качества. Ала впоследствие — в борбата с животните, боговете и стихиите — той постепенно станал лош. Тогава Зевс решил да му помогне, като го дари с добри качества. Взел ги от небето, сложил ги в една голяма бъчва, затворил я здраво и я дал на първия човек. Казал му: „Всичко добро, което се намира в тая бъчва, ще се предава на теб през стените й и през твоята кожа. Бавно и постепенно то ще ти помогне. Но тъй като е взето от небето, то винаги ще се стреми да се върне там. Ето защо дръж постоянно бъчвата добре затворена, инак ще изгубиш всичко добро.“ Обещал първият човек да го послуша. Ала скоро го обхванало любопитство. Не можал да се сдържи и отворил капака на бъчвата. Тутакси всички добри качества литнали към небето. Оттогава те витаят там, горе, далеч от земята, далече от хората. Уплашен, човекът затворил капака. Но било твърде късно. Останал му бил един от добрите духове: Надеждата. И сега тя теши и него, и себе си, като говори за изгубените си спътници, литнали горе на небето.

 

 

Забравих опасността. Забравих заплахата, която бе надвиснала и над него. Скочих. Копията се отдръпнаха, мечът падна от ръцете. Спуснах се към колоните, отделящи галерията. Видях го. Извиках му. Той се втурна към мен нагоре по стъпалата. Почувствувах го още преди да падне в прегръдките ми. Той ли падна, аз ли паднах? Това беше онзи миг, когато почувствувах щастието да бъдеш жена, да бъдеш открита пред цял свят, пред силния, пред мъжа. Това беше онзи миг, за който се бях родила, за който бях живяла, за който се намирах сега там. О, Езоп, Езоп!

Тъй виках още, когато дойдох на себе си след ужасния припадък от треска. Сънувала бях най-красивия, най-вълнуващ сън.

Три дни бях лежала в безсъзнание, още три седмици лежах трескава. А през това време Езоп отдавна вече плуваше на север с кораба на Солон. Той отказвал да стъпи без мен на палубата. Напразно го заблуждавали и лъгали за мен. Най-сетне го принудили да приеме пътя към свободата.

Това ми разказа Амазис, когато за пръв път можах да го позная отново. Той се усмихна и като завършек на нашата прекъсната игра ми подари къщата, в която бях лежала болна.

VI

„Богохулно е пред лицето на бога да проявяваш пристрастие. Нека това напътствие те ръководи при постъпките ти. На онзи, когото познаваш, трябва да гледаш като на непознат, а онзи, който е приближен на царя, трябва да бъде за теб като чужденец. Никога недей да се гневиш на някой човек, ядосвай се на онова, заради което трябва да се ядосваш. Владетелят трябва да остава твърд и да бъде почитан. Тази почит обаче той трябва да заслужи със своята справедливост.“

 

 

Амазис бе наредил да препишат този документ, останал от преди хиляда години от фараона Тутмос III. Той ми го даде и ме замоли да го изпратя — заедно с едно хубаво писмо на гръцки — на неговия приятел Периандър^[90], тиранът на Коринт. Защото внукът на Периандър, когото той бе нарекъл Псаметих, се беше родил почти по същото време, когато Амазис, чрез своята върховна жрица, стана баща на един син, получил също така името Псаметих. Но аз не исках да напиша писмото — мразех Периандър заради станалото с жена му. По-късно съжалих, че не написах писмото; та нали чрез Периандър можех да получа вести за Езоп. А надеждата да очаквам вест от Езоп се беше превърнала за мен в най-съкровеното, в смисъла на живота ми.

Последните думи, които бях чула от устата на Езоп, се отнасяха за надеждата. Сега ги чувах денем, чувах ги и нощем. Сякаш непрекъснато звучаха в ушите ми. Понякога това беше лошо. Винаги беше лошо. Любовта впиваше в мене зъбите си. Бях чула любимия си да говори на равна нога с най-могъщия цар на света и той ми се беше сторил по-велик от царя. Толкова близо бе тогава той до мене, а тъкмо преди развръзката аз бях рухнала. Сега вече знаех: трябвало бе да рискувам моя, да рискувам нашия живот. Защото в какво се беше превърнал животът ми? Та нали само в очакване на часа, когато щеше да се наложи пак да рискувам живота ни? Опасността беше вечна. Опасност и надежда се бяха слели в едно.

Капризите на Амазис ставаха все по-големи. Броят на наложниците му растеше. По пищните държавни празненства той се перчеше с всички нас, макар че аз все пак си оставах първата дама след царицата; разрешено ми бе също така — освен при големите дворцови тържества — да си живея в моята къща, а получавах и най-многобройните, най-скъпите дарове. Ала и той, и Амени бяха неумолими по отношение на охраната ми. Пазеха ме по-зорко от съкровището в храма на Изида Бубастийска^[91]. Защото все пак до тия съкровища понякога се доближаваха крадци; до мен — никога.

Когато биваше в добро настроение, Амазис повтаряше изречения от разговора си с Езоп. Дали знаеше, че го бях чула и аз? Винаги подхващаше с думите за надеждата и твърдеше, че Езоп му бил предсказал рождението на момчето; затова и го пощадил. Впрочем последното не отговаряше на истината; ала да слушам да се говори за Езоп, беше и сладко и горчиво, беше необходимо за мен.

Поради своя незначителен произход Амазис не бе твърде почитан от египетската аристокрация, ето защо по-рано той непрекъснато се стремеше да подчертава, че чрез брака си с Анхнеснеферибре бил станал пълноценен член на двадесет и шестата династия. След срещата с Езоп самият той ми разказа за немотията на родителите си, а един ден ми прочете част от животоописанието на прочутия пълководец Мейе:

„Говорете за това помежду си и нека старците поучават чрез него младежта. Бедняк бях както по баща, тъй и по майка, ала владетелят ме издигна. Нямах вид на имотен, ала господарят на двете държави ме оцени. Издигна ме по-високо от царските сподвижници и ме въведе сред принцовете в двореца.“

Когато ми прочете това, той се засмя лукаво и скоро научих защо.

В двореца имаше златен леген, в който миеха краката на Амазис. Скимнеше ли му, той ходеше в тоя леген и по малка нужда. Един ден неговите камериери отнесли легена на царския златар. Казали му да го разтроши и претопи на кюлче. Сетне Амазис заповяда да излеят от него малка статуя на бога Хнум. Изработиха я. Поставиха я на големия храмов площад, там, отдето минава улицата към двореца на фараона и дето е най-многолюдно. Цял Саис, та дори цял Египет се извървя покрай статуята и й засвидетелствува голяма почит.

Настъпи големият празник на благородниците в Саис и всички аристократи от Долен Египет се отправиха на поклонение към храма на Изида. Минавайки покрай статуята, те почтително се покланяха, понеже Хнум бе едно от дванадесетте върховни божества. Изведнъж, яхнал коня си, Амазис се появи сред тях и им се изсмя. Те спряха своята процесия и смаяно го погледнаха.

— Уважаеми мои — каза им той, — тази статуя е направена от нощното гърне, в което аз доскоро изхвърлях излишната си урина. Сега вие й засвидетелствувате голяма почит. Но точно такова гърне бях по-рано и аз. Незначителен бях, и тогава плюеха и пикаеха отгоре ми. Днес съм ваш цар. Днес вие сте длъжни да ми засвидетелствувате вашата почит. Виждате следователно, че не е важно какво е миналото, а какво е настоящето. Припомняйте си, уважаеми, за това, когато говорите за в бъдеще за мое величество.

Вярно, неколцина от аристократите бяха възмутени, но на мнозинството египтяни речта на Амазис допадна и оттогава той стана всеобщ любимец. Великолепен човек беше той, може би най-достойният от всички мъже след Езоп. Но защо трябваше да обичам него, по-малко съвършения, след като ми бе предопределен най-добрият? Та това ми беше предсказано от прорицателя на Изида в Саис.

С тази случка съвпадна и пристигането на благодарствено писмо от Периандър в Коринт — той уверяваше в предаността си своя приятел и съюзник и му съобщаваше, че подтикван от това чувство на преданост, възнамерявал да свика в Коринт най-могъщите и най-умни мъже на Елада да обсъдят политиката и държавната форма на цяла Гърция. Амазис, който не знаеше какво да прави с това писмо, настоятелно ме замоли да отговоря на Периандър тъй, че интересите на Египет в Гърция да бъдат запазени и занапред.

Замислих се за отвращението си към Периандър. Самата аз го бях виждала бегло само веднъж, но неколцина коринтски търговци ми бяха разказвали ужасни неща за него. Властвуването си той започнал умерено; ала скоро почнал да чувствува несигурност под краката си и тъй като по онова време Тразибул Милетски минавал за най-могъщ и най-умен от всички тирани, Периандър проводил при него пратеник, комуто възложил да се осведоми за най-добрите методи на тиранията.

И като тиранин Тразибул продължавал да живее в своето голямо имение извън Милет, а не в градския дворец. Когато пратеникът пристигнал, той бил много зает, изслушал въпросите му и го повел със себе си, докато обикалял и оглеждал своите ниви. Класовете били избуяли, ала не били еднакво високи. Зърнел ли някой клас да се подава над останалите, Тразибул посягал, откъсвал го и тъй опустошил тъкмо оная част от нивята, дето пшеницата била най-хубава и най-гъста. Обходил нивите заедно с пратеника, не проговорил нито дума и се сбогувал с него. Пратеникът отпътувал обратно, докладвал на Периандър за видяното и клатейки в недоумение глава, добавил:

— Защо ли ме прати на такъв далечен път? Та тоя човек е луд!

Оттогава нататък обаче Периандър почнал да смазва изтъкнатите мъже на Коринт.

Жената на Периандър се казвала Мелиса, била млада и хубава; нейните братя и зетьове станали жертва на Периандровата ярост. Стигнало се до спречквания между съпрузите и Мелиса умряла; от какво, никой не узнал. Периандър обичал много жена си и покойницата почнала да го преследва в сънищата му. Понеже той пазел своите сънища в тайна и не ги споделял дори с жреците, за да не ги разтълкуват, Мелиса се явила насън на жреците. Казала им, че зъзне и че била гола; дрехите, с които умряла, не й топлели, а за доказателство, че говорела истината, ги зарекла да кажат на Периандър, че е сложил хляба да се пече в изстинала фурна.

Съобщили жреците на Периандър за сънищата си и тиранинът побледнял. Разбрал, че сънищата били истински символ, защото той — както признал след това — бил обладал трупа на Мелиса. Присмех и подигравки плъзнали сред коринтянките; почнали да шушукат, че Мелиса щяла да ходи гола из ада. Тогава Периандър решил да си отмъсти на жените. Глашатаи разтръбили из целия град всички коринтски жени — и свободни, и робини — да идат в храма на Хера. Жените помислили, че ще има голямо празненство. Облекли най-хубавите си дрехи, все коприна и везан лен, нагиздили се с лъскавите си накити и се събрали със смях и песни. Но в гъсталака край храма на Хера дебнели скрити сто копиеносци. По даден знак от Периандър те изскочили, връхлетели върху пищящите жени и ги съблекли голи до една — и господарки, и робини. Дрехите и накитите, струпани на купчина, били изгорени от дворцовите служители; докато ставало това, Периандър тържествено се молел, заклевайки боговете да се смилят над Мелиса. А коринтянките, щат не щат, трябвало да слязат голи от Акрокоринт до старата част на града.

И тъй, сега трябваше да пиша на този човек; и не само това, трябваше да го моля за нещо: да разпита за Езоп, да разбере дали Солон, син на Ексекестид, би могъл да му съобщи нещо за него.

След няколко месеца наистина получих писмо. От дългото презморско пътуване папирусът беше почти повреден и аз, разтреперана, със сълзи на очи, се заех да го разчета; след големи усилия най-сетне открих, че той беше писан от самия Езоп. Едва не изгубих свяст от радост.

Радостта ми бе краткотрайна. Сред прислужничките ми Амазис имал своя доносничка. Веднага му било докладвано, че при мене е идвал някакъв гръцки наварх с папирус.

Пристигна Амени и ме заразпитва за отговора на Периандър. Когато му казах, че още не съм получила отговор, той помисли, че се опитвам да съзаклятнича, нареди да се претърси всичко и намери в пазвата ми ценния документ, който не бях успяла още дори да прочета свързано. Отнеха ми го и никога вече не го видях. Наистина бях прочела трикратно всичко, което Езоп ми пишеше за любовта си към мен, за мислите си по мене и за твърдото си намерение да ме освободи от Египет, и тия думи навеки се запечатиха в моето щастливо и нещастно сърце. В останалите части от писмото той разказваше приблизително следното:

Пътуването на север вървяло бавно, духал силен насрещен вятър. Скоро корабният жрец обявил, че за гнева на Посейдон бил виновен Езоп и че трябвало да го свалят в Крит. Но странно, Посейдон не пожелал Езоп да слезе в Крит; вятърът се обърнал и отклонил кораба на запад от острова. Приближавали вече гръцката родина. С това враждебното настроение на борда се усилило. Солон, едрият старец, който от тридесет години насам, без да държи властта официално, фактически управлявал Атина, нямал нито един истински приятел. Всъщност, колкото и да се мразели помежду си, и трите партии споделяли общата си ненавист към него. През дългите месеци на тяхното общо морско пътуване те непрестанно — но дотогава напразно — търсели повод, за да могат при завръщането в родината да повдигнат обвинение срещу Солон. И сега сметнали, че най-сетне са намерили повод.

Солон никога не бил безразличен към красивите младежи. Дори и сега, въпреки своята дълбока старост, той все още бил поклонник на плътската наслада, на която посветил пламенни стихове. А свещеният кораб бил същевременно учебен кораб и сто млади, красиви ученици — навархи изпълнявали на него своята първа служба. Повечето от тях били от аристокрацията, числели се следователно към евпатридската партия на Ликург, бащите им били здравата оскубани от Солон чрез неговата „сизахтия“^[92] и те презирали тоя стар „приятел на занаятчиите“, тоя „еснаф“ и „либерал“. Ала никой от Солоновите закони не забранявал отношенията между един свободен грък и свободни гръцки младежи. Но какво щяло да се случи, ако Солон посегнел на честта на някой несвободен? В тази насока съществували строги забрани, ето защо мнозинството на кораба с напрежение и злорадство следяло как между Солон и Езоп се завързвало все по-тясно приятелство.

Един от моряците предупредил Езоп и той от своя страна, макар и с усмивка, тъй като упрекът му се видял смешен, осведомил Солон за предупреждението. Ала Солон бил твърде упорит и твърде възрастен, за да приеме някой да го предупреждава.

Тъкмо тогава наближили остров Саламин, който въпреки името си — неговите първи владетели, финикийците, го нарекли „Салаам“, остров на мира — в продължение на векове представлявал ябълката на раздора между враждуващите съседни градове Атина и Мегара. Солон го бил завоювал за своето отечество и бил по-горд с това свое дело, отколкото с всичките си закони. По този случай на времето съчинил песента:

Напред! Към Саламин! Да превземем красивия остров!

На бой! До един! Да отхвърлим позорното робство!

Той разказал на Езоп как тогава, с точно такива хубавци на борда като моряците на този кораб, извършил ненадейното нападение. Два тежковъоръжени мегарски кораба с по сто и петдесетима гребци заплашително патрулирали около острова. Солон ги заобиколил и в един скрит залив стоварил на сушата своите млади моряци. Накарал ги да играят там грациозни танци, загърнати в уханни женски одежди. Ала под разветия си хитон всеки от тия очарователни танцьори криел нож, остър като бръснач.

Шпиони отвели към залива саламински рибари, показали им тайно тая сцена, подшушнали им, че това били жени от атинската аристокрация. „Те отслужват тук таен култ — казвали им шпионите. — За щастие мегарците дори не подозират. Инак веднага биха отвлекли ценната плячка!“

С надежда, че ще получат дял от ценната плячка, рибарите незабавно се отправили с лодките си към мегарците. Незабавно доплували до залива и мегарските бойни кораби. Отначало мегарците жадно наблюдавали танците отдалеч, сетне слезли на сушата; за да могат да се явят като изневиделица, те оставили ненужните си оръжия и похотливо се нахвърлили върху жените, които танцували, отдадени изцяло на своя бог.

Всички мегарци били избити, а Солон пленил двата бойни кораба и в резултат на това Саламин станал плячка на Атина.

Тъй старият човек се унасял в спомените си, докато Езоп със свито сърце наблюдавал как високо на Атинския акропол на североизток изплувал блестящият мраморен храмов квартал. Жаден за възхвала, с овлажнели старчески очи гледал Солон младия човек до себе си. Ала Езоп знаел, че трябва да бъде суров и недружелюбен, защото само по този начин можел да спаси в тоя миг от нападки и обвинения човека, когото почитал. Солон не го разбрал. Обзела го ярост. Наругал високо любимеца си за неговата неблагодарност. Тъкмо тогава влизали в пристанището на Фалерон^[93].

Солон и партийните водачи били посрещнати с обичайните церемонии. А за останалите пътници чакали пристанищните стражи и ситофилаките^[94]. Един от многобройните Солонови закони гласял: „Всеки чужденец, който иска да бъде допуснат в Атина, трябва да предаде на митническите власти петдесет крини пшеница.“ На времето Солон създал този закон, за да прекрати нежелателното прииждане на преселници в Атина. Наистина благодарение на дара от Амазис сега на държавния кораб имало достатъчно пшеница; ала Езоп нямал над нея никакви права. Нима можел да се обърне с молба към стареца, когото току-що бил разгневил толкова? Той още се колебаел, ала ситофилаките направо му заявили, че никак не ги интересува какво щял да каже Солон; пък и създателят на законите не можел да ги погазва.

Надълго и нашироко спорил Езоп със стражниците: къде да иде? Да остане на държавния кораб, не му разрешавали, да слезе на сушата — не го пускали, да плати глоба, не можел. И тъй като сега стражниците трябвало да го задържат, за да го отпратят пак нанякъде със следващия кораб, който щял да отплува, а той искал да остане в Атина, за да изясни на Солон поведението си, разказал им следната приказка:

Един рибар хвърлил своята мрежа и уловил в нея малка херинга. Премятала се в мрежата херингата и се молела за живота си.

— Сега съм малка — казала тя — и представлявам за теб не повече от залък. Ако ме хванеш по-късно, тогава ще съм порасла вече и ще ти стигна за цял обяд. Затова пусни ме сега на свобода.

Удивени, стражниците се позамислили. Но един от ситофилаките се усмихнал и казал:

— Значи, ти си Езоп, за когото чувахме вече. Хубава е приказката ти, само че ти забрави да ни разкажеш края:

Тогава рибарят рекъл на херингата:

— Що за дръвник бих излязъл аз, ако бих заменил малката херинга в мрежата си срещу голямата херинга в необятното море. Изпържил херингата и я изял.

Ето как ти сам си разказвал по-рано тая приказка.

— Да — признал Езоп, — само че по-рано самият аз бях от помощната стража в Милет.

Тогава всички се разсмели и го пуснали.

Атина била голям град и животът в нея кипял. На нейната агора се срещали всички, които били именити и почитани в Гърция. Езоп отишъл там, за да изкарва хляба си като писар или рапсод^[95]. Това не било толкова лесно — в Атина имало много повече философи и грамотни люде, отколкото в Самос или Милет. Наистина, разказвайки приказки и забавни истории, Езоп жънел доста смях, ала рядко получавал нещо повече от блюдо с булгур в някой от задните дворове.

Един ден Солон го видял отново. Той бил разбрал междувременно от приятеля си Комей — който наскоро след това станал архонт — как враговете му възнамерявали да повдигнат срещу него обвинение заради приятелството, което уж имал с Езоп, давал си сметка, че онази привидна неблагодарност всъщност е била благодарност. Ето защо веднага го взел със себе си и му издействувал работа като писар в пританейона.

Така Езоп се отървал от една грижа, ала стотици други се струпали върху раменете му. Положението на Солоновия режим било вече неудържимо. Прекалено остарял бил той, за да може да управлява само по силата на авторитета си и без да държи в ръка жезъла. Чрез лъжи, интриги и всевъзможни клевети лесно възбудимата атинска общественост бивала настройвана против своя верен закрилник. В политическо отношение Езоп — тъй разбрах от писмото му — съвсем не бил единодушен с него. Солон бил и си оставал атински аристократ, обаче у него имало много лична почтеност и човечно отношение спрямо по-дребните люде.

Тъкмо в това го укорявали другите партии. Партията от равнината, на едрите земевладелци, била най-богатата и най-мощната; но нейният водач Ликург бил трудно подвижен селяк, който се уповавал на намесата на боговете. Извънредно активната партия от крайбрежието, партията на търговците, мореплавателите, занаятчиите и рибарите, била отслабена, защото богатият и стар Алкмеон предал кормилото в ръцете на своя зет Мегакъл, който все още бил прекалено неопитен и неизпитан. Това разчистило пътя на партията от планините, сама по себе си най-бедната и обединяваща в редиците си най-бедните — планинските селяни, свободните рудничари и новозаселниците, — и нейният водач, честолюбивият Пизистрат използувал добре това положение. Груби стълкновения и борби се започнали в Атина, а и в предградията й. Един ден, тъкмо когато имало най-голям наплив от хора на агората, Езоп видял как неколцина окървавени мъже с раздрани униформи отнесли пред булевтериона младия Пизистрат в една изцапана с кръв носилка.

Езоп тутакси забелязал, че всичко това било само евтино представление. Кръвта била волска кръв, раните — одрасквания, които Пизистрат си нанесъл сам, вълнението и болката му били престорени. Ала атиняните вече яростно негодували, те искали да знаят кой е заплашил тъй живота на любимеца им, искали възмездие и се кълнели, че ще отмъстят.

С големи усилия се изправил Пизистрат и със сподавен глас изрекъл на пресекулки благодарността си към любимия на боговете, свръхвелик атински народ; сред бурните аплодисменти той се престорил, че припада, та слисал с това дори присъствуващите лекари. Този бил моментът, очакван от Аристон — изпечения деятел на планинската партия. С обигран силен глас той поискал от народа веднага да гласува да се разреши лична охрана на народния мъченик Пизистрат.

Възторгът на атиняните нямал граници. Ревът им разтърсил дори и статуите на Акропола. Тогава Пизистрат изведнъж дошъл на себе си, изправил се и скромничко заявил, че му трябвали само хиляда души; така той щял да бъде в състояние да жертвува и за в бъдеще живота си за каузата на Атина.

Хиляда души — това все пак поохладило малко възторга. Настъпила кратка тишина, преди кликата на Пизистрат да успее да се намеси наново. Тази тишина използувал още напълно неизвестният за повечето атиняни Езоп, който се изкачил на ораторската трибуна и вдигнал ръце. Сред грубото и недоволно ръмжене на Пизистратовите привърженици неколцина поискали да му се даде думата. Най-сетне тя му била дадена и Езоп започнал своята приказка:

Било време, когато конят живеел на великолепно пасище, оградено от високи, блеснали скали и прорязано от прохладни, бистри потоци. Един ден откъм гората се задал с бясна скорост еленът. Изпотъпкал тревата и замърсил водата. Конят искал да отмъсти на злосторника. Ала не можел да се мери по бързина с елена. Тогава от планината слязъл ловецът и му предложил своята помощ. Казал му: „Обещавам ти да те браня от твоя враг. Но трябва да ми позволиш да поставя в устата ти юзда и да се кача на гърба ти.“ Конят се съгласил. Сложил му ловецът юзда и го възседнал. Скоро еленът бил проснат мъртъв на земята, прободен от копието на ловеца; ала конят твърде късно разбрал, че така той сам се превърнал в роб на ловеца.

Продължително мълчали атиняните след тая приказка, въодушевлението им се било изпарило: Ето защо Езоп добавил:

— Боя се, че и вие ще си изпатите като коня. Сега сте свободни люде, а заплашат ли външни врагове свободата ви, дори и Пизистрат ще ви помогне да я защитите. Но разрешите ли на Пизистрат исканата лична охрана, ще се превърнете в негови роби. Защото всяка власт служи на оногова, който я упражнява, и действува против онзи, от когото е дадена, в случай че той не може да си я вземе обратно тъй, както я е дал.

Пизистрат обаче бил прекалено хитър, за да го обърка един такъв незначителен противоудар. Забравяйки напълно, че е ранен, той станал, приветствувал Езоп за умната му реч — самият той едва ли щял да може да го каже по-добре — и положил тържествена клетва, че щял да използува личната си охрана само срещу враговете си и никога срещу атиняните. Впрочем достатъчна била само една дума от страна на атиняните и той веднага щял да разпусне своите хиляда души. Но тъй като в тоя миг опасността била еднакво голяма както за него, тъй и за Атина, то въпреки хубавата приказка на фригиеца — нотката на враждебност към чужденеца не убягнала от острия слух на недоверчивите атиняни — той повтарял молбата си. И този път, макар и без първоначалното въодушевление, искането му било удовлетворено с голямо мнозинство.

Оттогава насетне мощта на Пизистрат почнала да нараства като злокачествен цирей. Градската охрана, стражата, всички по-дребни чиновници открито се обявили на негова страна. Напразно се мъчели да спрат тая вълна архонтите, стратезите от сухопътните и морските войски, протополитите^[96]. Когато Пизистрат и привържениците му уредили поклонение на покровителката на града, богинята Атина Палада, на Акропола, последвали ги пет хиляди въоръжени, цялата действуваща войска. Няколко дни по-късно, на петия ден от месец Таргелион през третата година на петдесет и четвъртата Олимпиада^[97], станал държавният преврат. Новата лична охрана на Пизистрат заела всички административни здания в града, а Пизистрат се отправил на кон със свитата си към Акропола, за да се обяви там за тиран на Атина. Жълтите знамена на Пизистратидите — меч, кръстосан с чук — се развявали над полята на Атика. Глашатаи яздели из града и обявявали, че архонтите и всички висши сановници ще продължат да упражняват своите длъжности, че Солоновите закони остават в сила, че всеки, бил той приятел или враг, се приканва да сътрудничи.

Аристократите стегнали във вързопи златото и среброто си, замислили да бягат. Който нямал да губи толкова много, изчаквал. Поканите на Пизистрат станали още по-настойчиви. След като Алкмеон, Ликург и Мегакъл избягали, нарочни пратеници тръгнали от дом на дом и с учтива твърдост канели всички да отидат незабавно на Акропола. Поканените се събрали в сградата на Ареопага^[98] и със смесени чувства поглеждали нагоре към храмовия град.

Последен се упътил нататък Солон. Мнозина го съветвали да избяга, ала той отказал. Почти не си взел бележка от това, че Пизистрат му бил назначил почетна стража. Много стар бил, а през последните седмици и много отпаднал — не му стигала вече само тоягата, за да се подпира. Синовете и племенниците му избягали заедно с Алкмеонидите. Бил му останал само Езоп, който сега с големи усилия подкрепял едрия и тежък старец по стръмния склон нагоре.

Така, начело със Солон, групата поканени — шестдесет измежду най-големите и най-изтъкнати умове на Атина — крачели нагоре, по планинската седловина към Пропилеите^[99]. Портите на Акропола още били затворени. Нима Пизистрат не се надявал, нима не очаквал, че атинските първенци ще се отзоват на неговата тъй настойчива покана? Групата нерешително спряла. Пратеници избързали напред и почнали да тропат по гредите на портата.

Всички обърнали погледи към Солон. Солон мълчал.

В същия миг, когато Пизистрат, засиял от благоволение, се появил сред портата, за да приветствува най-сърдечно своите гости, Езоп излязъл напред и помолил за разрешение да разкаже една приказка. Неколцина се уплашили и посочили нагоре, към Пизистрат. Други извикали:

— Разкажи нещо весело, само недей да месиш политиката!

Солон погледнал към Пизистрат и нещо не му се харесало. Ето защо той вдигнал ръка и когато всички млъкнали, рекъл:

— Разкажи приказката си. Но сам виждаш кой те слуша!

Тогава всички кимнали в знак на съгласие; Пизистрат объркано гледал надолу към тях, а Езоп почнал да разказва:

Лошо било годишното време, ловът бил оскъден, а нашият лъв не бил вече в разцвета на силите си. Затова се оттеглил в своята бърлога, сумтял, фъфлел с инак толкова мощния си глас и разпратил из цялата страна глашатаи да разгласят, че е болен и моли да го посетят и утешат.

Натъжили се добрите животни от болестта на своя цар. Тръгнали веднага след царските пратеници. Всяко бързало да влезе в бърлогата на царя си и както влизали едно по едно, лъвът ги разкъсвал и изяждал. Така той се справил и с лошия сезон, и с оскъдния лов, и със своята собствена немощ.

И лисицата била поканена от лъва. Ала тя спряла при входа на бърлогата и учтиво запитала:

— Как си, царю?

Лъвът благо изфъфлил:

— Здравей, мила моя, само че ела малко по-наблизо! С хубавите си приказки ще утешиш мене, нещастника!

Лисицата рекла:

— Царю, не ми се сърди, че оставам вън. Много следи водят навътре в бърлогата ти, но нито една не излиза навън.

Атиняните се развеселили, разсмели се и заръкопляскали на Езоп. Ала изведнъж неколцина от тях млъкнали и подозрително втренчили погледи пред себе си. Зашепнали, зашушукали, приближили глави и почнали да се съвещават:

— Какво иска да каже той? Кого има пред вид?

И още докато се съвещавали, забелязали, че няколко души от тях били изчезнали вече. И веднага цялата тълпа се разпръснала. Последен, като се подпирал тежко на Езоп, си тръгнал Солон. Пизистрат останал сам пред широко разтворената порта и чувал още само силното чукане на дъбовата тояга, с която старецът едва се тътрел надолу по каменистия път.

Този ден освен старите си приятели измежду работниците и занаятчиите Езоп си спечелил и още много нови между първенците на Атина. Сега обаче трябвало да напусне всичките си приятели. Сопаджийската охрана на Пизистрат била вече по следите му. Най-много го боляло, че старият Солон щял да остане без закрила и помощ.

Никой нямало да може да упрекне Солон, че е избягал или че се е уплашил, ако напуснел по това време Атина. Защото съвещанието на Периандър, отлагано дотогава на няколко пъти, сега вече най-сетне било насрочено за месец Хекатомбейон^[100] през същата година; то трябвало да се състои в Делфи по време на питийските игри. А Периандър и след преврата в Атина отправил отново поканата си към Солон, очевидно, защото не вярвал, че политическото съществувание на темпераментния Пизистрат ще трае дълго. При все това Солон не искал да замине дори един ден по-рано, отколкото било абсолютно необходимо, и не можел да повярва, че Пизистрат наистина ще остави него, близо деветдесетгодишния старец, без каквато и да било охрана, както станало по-късно. Ето защо Езоп избягал сам от Атина; избягал от хубавия град, дето му се живеело повече, отколкото където и да било другаде, и дето се надявал да се върне скоро заедно с мен…

Това бяха впрочем последните думи, написани ми лично. Всичко друго, което научих, бе съобщил Периандър на Амазис и сега ми се иска да го запиша.

Само на два дни път от Акропола се намирал град Мегара, ала дълбока, ожесточена вражда ги разделяла. Мегара винаги вършела точно обратното на Атина. Още преди едно поколение тя въвела тиранията и поддържала своя деспот Теаген през цялото време, докато в Атина съществувала властта на аристократите, смекчавана от Солон. Но едва Пизистрат се обявил за тиран на Атина, и ето че мегарците престанали да се възхищават от тиранията. Аристокрация и народ забравили за кратко време враждите си и се обединили, за да прогонят Теаген. На градското пазарище, сред хладния въздух, примесен с пръските на блестящите водоскоци, построени от Теаген, застанал аристократичният поет Теогнид^[101] и с гръмки „р“-та и нежни „с“-та започнал да рецитира своите дълги хекзаметри против народния изедник; а народът, когото той всъщност мразел, търпеливо го слушал.

Ето защо атинският беглец Езоп можел да разчита, че ще бъде приет там благосклонно. Освен това той знаел, че ще намери в Мегара търговеца Тимагор, който често се ползувал от гостоприемството на Талес и като него бил доставчик на дървено масло.

Ала тъкмо когато Езоп приближил градските порти, борбите зад стените на Мегара били достигнали връхната си точка. Тъкмо тогава тълпата се била нахвърлила върху вилите на богаташите, дето през продължителното властвуване на Теаген били струпани огромни богатства. Стражниците, поставени отначало от колебливите водачи на движението в защита на богатите, в края на краищата също се включили усърдно в грабежа. Облян в сълзи, Тимагор седял на агората и оплаквал безславното погиване на града на своите деди, който, благодарение на своето местоположение между Атина и Коринт, можел да властвува и над двата, а сега, поради вътрешните раздори, пропадал напълно между своите съперници.

Езоп не бил склонен към отвлечени политически разсъждения. Той се опитал да върне Тимагор на земята и към настоящите събития. Но макар че бил готов да окаже гостоприемство на приятеля на своя приятел, от чието гостоприемство се ползувал, Тимагор не бил способен да намери пътя към политическата действителност. Езоп гледал с радост как свободата тук била тъй близка, тъй достижима и за роби, и за свободни. Ужасен гледал той как, вместо да рушат робията, мегарци рушели жилища и ракли, как грабели, вместо да се въоръжават, и как после, сити и с натъпкани торби и джобове, се шляели по пазарния площад и нищо не подозиращи, ръкопляскали на Теогнид. А той, акомпанирайки си с китарата, бил почнал отново да рецитира:

Все още Метара се казва Мегара, но в нея мегарци не виждам,

а паплач, скверняща законите стари, и сган, що реда ненавижда.

Живели преди като диви животни навън от града ни заможен,

днес роля играят на най-благородни босяците с козите кожи!

А всички, които довчера в Мегара от род благороднишки бяха,

сами като сган се клеветят и карат, и лъжат от страх и уплаха.

Та може ли някой спокойно да гледа как с пошлост, коварство, измама

във паплач се смесват богати и бедни и чест и доверие няма?

Потънали всички във кал и във смрад, погубиха нашия град!

Приятелите на Теогнид, които образували обръч около него, за да го охраняват, въодушевено изразявали одобрението си. А плячкаджиите се вслушвали само в звучността и в ритъма на стиховете и се присъединили към ръкопляскането.

Езоп подбутнал Тимагор да стане и да предупреди мегарците, че онзи, когото приветствуват с ликуване по обяд, още същата вечер ще ги окове пак във вериги. Тимагор само изстенал; той и без това бил убеден, че Мегара загива. Тогава Езоп гневно скочил срещу Теогнид и изпял в лицето му старата песен, с която подигравали лицемерите:

„Прям в мисълта си съюзникът трябва да бъде! Щом се извива — това е съмнително нещо!“ Тъй за змията — съюзница ракът отсъдил и я прещипал със своите клещи.

Пребледнелият Теогнид отстъпил назад; някакъв непознат дръзвал да подиграе публично него, прочутия певец! С поглед, в който се четяла молба за помощ, той се обърнал към своите приятели и те незабавно се спуснали да смажат Езоп. Ала тогава се намесили бедняците. На тях бодрите звуци на танцовата песен им били допаднали много повече.

— В Мегара може да пее всеки, който пожелае! — викнали неколцина.

Образували се две групи, които заплашително настръхнали една срещу друга. Теогнид направил опит да замаже набързо противоречията. Той изтръгнал майсторски звуци от своята позлатена китара, а сетне гордо почнал да рецитира:

Допада красивото нещо на всеки, а грозното гние и чезне —

затуй боговете скрепиха навеки с божествен печат мойте песни.

Тях няма да може да грабне забрава, обичат ги млади и стари,

и всеки би казал: „Тез песни познавам — тях пя Теогнид от Мегара!“

Надлъж и нашир съм известен в страната, в мен трябва да вярва народа,

а не на презряната паплач, която го мами за своя изгода.

От туй се пораждат убийства, кланета; и хора, за власт що копнеят,

вас, граждани, пращат на бунт като псета и вашата кръв ще пролеят!

Печалба за тях — за мегарците глад, гибел за нашия град!

Горд, свикнал на аплодисменти, той се огледал. Дългите години, прекарани в чужбина, не били заличили родния му, мегарски акцент. Дори и презряната тълпа трябвало да забележи в тоя миг, че някакъв непознат чужденец дръзва да тика мургавия си нос в работи, засягащи само мегарците. Ала Езоп не се оставил да го сплашат. Пристъпил до самия Теогнид и проницателно го изгледал. Теогнид се отдръпнал страхливо и изкрещял:

— Не ме докосвай! Аз съм под закрилата на Зевс!

Езоп подигравателно се изсмял:

— А нима аз съм по-долен от животно?

Любопитно и смаяно го погледнали мегарците. Един от тях се обадил не съвсем доброжелателно:

— Какво искаш да кажеш, чужденецо?

Огледал се Езоп и разбрал, че любопитството им е вече изострено. Рекъл им:

— Бих могъл да ви разкажа една приказка как птиците, въпреки волята на Зевс, разобличили един лицемер!

— Това е богохулство! — изкрещял Теогнид.

— Зевс ще съумее да се запази сам — усмихнал се Езоп.

А мегарците го подкрепили:

— Разказвай!

И Езоп заразказвал:

Преди да направи орела цар на птиците, Зевс решил да короняса най-красивата птица; той обявил това и поканил птиците на състезание. Всички птици се втурнали към реката, изкъпали се и се разкрасили.

Отишла с тях и враната и почнала да се гласи, но като се видяла сред другите птици — кои пъстри, кои нежни; кои горди, — тя съзнала грозотата си и решила да се разкраси според собствената си находчивост.

Събрала перата, които опадали, докато другите птици се чистели, и ги затъкнала в своята перушина; тъй станала най-пъстра от всички. Зевс изобщо не успял да я познае.

Той благосклонно казал:

— Тази е най-красивата птица, която ще направя цар.

Тогава другите птици се разгневили. Нахвърлили се върху враната и всяка изтръгнала собствените си присвоени пера. Пред Зевс останала грозната, отвратителна, проскубана врана. А Зевс казал:

— Значи така не може!

И решил да избира вече царете по друг начин.

Негодувал Теогнид, приканвал приятелите си да извадят мечове и да съсекат богохулника — чужденец. Ала мегарците се смеели и в края на краищата почнали да се смеят и онези, които били около самия Теогнид, а Теогнид останал да негодува сам. Тогава мегарците го изритали здравата и той побягнал с ругатни на уста. Продължил да ругае и извън градските порти. Впрочем той не останал единствен. Ако в града се образувала една народна Мегара, то извън стените й се събрала Мегара на аристократите. Людете вътре можели да разчитат само на собствените си сили; а ония вън получавали подкрепления от съмишлениците си.

Доста умни неща извършила народна Мегара. Премахнала робството за заробените поради дългове. Премахнала всички задължения, възникнали от лихварството. Обявила за изгнаници всички побягнали богаташи, а земите им отчуждила. Но от ден на ден ставало все по-ясно, че народна Мегара не може да спечели само с чакане. Народна Мегара в градските порти трябвало да поведе борба и да разгроми аристократична Мегара извън градските порти. Езоп постоянно им напомнял това, ала мегарци не искали и да чуят.

— Трябва да се биете, трябва да си изберете водач за борбата!

Те обаче не можели, пък и не искали да изберат чужденеца, а друг водач нямали. Аристократична Мегара знаела за това разцепление. Проводила в града пратеници: на всички бунтари щяло да бъде простено, трябвало само да предадат Езоп.

Каузата на народна Мегара била изгубена със самия факт, че предложението изобщо било подложено на разискване; Езоп почувствувал това. Ето защо решил да се пожертвува сам. Излязъл пред мегарците и им рекъл:

— Предайте ме!

Те се разколебали, почнали да спорят и да гълчат.

Точно тогава се върнали група разузнавачи и съобщили, че край малкия храм на Аполон, близо до широкия път от Атина за Делфи, лежал някакъв много стар човек; толкова изнурен, че вече нямал сили и да говори. Макар да пътувал непридружаван от роби, все пак по облеклото му можело да се разбере, че е от най-висшите слоеве.

Това било сякаш призив от самия бог. Да не помогнат на стареца, значело да разгневят бога. А кого ли можели да изпратят, без да се изложи на двояка опасност? Тогава Езоп решил да отиде: на първо място заради Мегара; на второ — заради стареца; и на последно — заради себе си.

Тъй Езоп намерил отново Солон. Наистина, когато дошло време за заминаването му за делфийското съвещание, Пизистрат позволил на стареца да напусне града; но никому, дори на нито един роб, не било разрешено да го придружава. При все това със старческата си упоритост Солон рискувал и тръгнал на път. Подценил трудностите на пътуването, надценил силите си. В първия миг не бил в състояние дори да познае Езоп.

Добродушни селяни помогнали на Езоп да подкрепи силите на стареца. Тогава старикът помолил младия човек:

— Пред никого не ще споменавам името ти, ще те закрилям; придружи ме до Делфи.

Тази молба накарала Езоп да преодолее своите колебания. Помислил си: „Може би за всички нас е важно старецът да се яви там.“

Заобиколили отдалеч палатките на аристократична Мегара и продължили по свещения път на поклонниците. Далече било още до Делфи, горещо било, а пътят — каменист. И докато народна Мегара позорно се предава, двамината разговаряли за онова, в което вярвали; единият, защото бил успял да прокара някои неща, другият — защото възнамерявал да прокара много неща. В тия разисквания Солон сякаш намерил нови сили. И ето че една вечер двамата се озовали пред високата, мрачна планинска верига, зад която бил сгушен загадъчно свещеният храмов квартал на двата приятелски и същевременно вражески настроени богове — Аполон и Дионис.

VII

Подуши! Опетнено е моето име — по-вонящо дори и от птичия тор по полята под лъчите на жаркото слънце през лятото! Вслушай се! Прокълнато е моето име — по-проклето дори и от туй на дете на съпруга невярна, от баща си отритнато като плод на коварен съперник! Вгледай се! Колко черно е моето име — бунт се готвех да вдигна, зовях на борба възмутено, оттогава и моето име е тъй опетнено!

 

 

Тия стихове са от жалбата на морния от живота, роптал непрестанно против душата си, докато отишъл най-сетне в страната, която обича мълчанието. Прочете ми ги Амени. Много дни наред чете Амени. Искаше да се страхувам за Езоп, да го забравя. Не се срамувах, не го забравих. Обикнах го повече от когато и да било и правех за него всичко, което беше по силите ми. Затова пиша това и съм радостна, че мога да го напиша.

 

 

Цяла Гърция говорела за дните, през които се срещнали седмината велики мъже, ала от срещата им, струва ми се, не останало нещо много повече от тези приказки. Големи надежди; големи планове, грижи и амбиции се били породили. И всичко било обречено на провал.

На първия ден на Хекатомбейон от Коринт пристигнал Периандър с голяма свита. В Криса, пристанището на Делфи, го посрещнал върховният жрец Кобон, заедно с жреческия колегиум и върховните сановници от храмовия квартал. Дарът за жертвоприношенията, възлизащ на триста говеда и хиляда крини египетско жито, бил разтоварен и приет с тържествено песнопение. Сетне внушителната процесия се отправила към далечния храмов квартал, гордото и тайнствено царство, скрито зад огромни древни зидове, през които никой не можел да надникне.

За съвещанието Делфи предоставил на своя могъщ покровител дома на жреците, разположен на западната тераса. Там се срещнали на следния ден поканените. Те били: Солон от Атина, Талес от Милет, Питак от Митилена, Хилон от Спарта, Епименид от Крит и Анахарзис от земите на скитите. Периандър имал седмия глас. За да бъдат представени всички гръцки племена и всички земи на света, Талес бил предложил да поканят от страната Сикелия Архетим от Сиракуза. Ала тогава Периандър нямало да бъде седмият, а казано било, че Пития ограничила броя на участниците с числото седем. Впрочем отначало Пития нарекла тия мъже „мъдреци“, макар че поне за четирима от тях мъдростта била нещо твърде съмнително. Питак и Хилон се били издигнали само в политическо отношение, Епименид бил голям юрист от Крит, Анахарзис — пратеник, облечен с доверието на гръцките поселници по черноморското крайбрежие.

Стара делфийска тактика било да се прикрива и замазва истината. И може би в случая върховният жрец бил прав. Толкова много врагове имали по целия свят гърците, че не можели да си позволят да свикат публично политически съвещания. А пък ако се разгласяло за някакво философско съвещание, тогава могъщите царе от Азия и Африка щели само да се усмихнат добродушно.

След като още в ранна утрин седмината мъже принесли жертвите и всеки от тях посветил на Аполон по една сентенция — храмовият каменоделец още същия ден издълбал тия мъдрости в мрамора пред портата, — съвещанието било открито преди обед. Освен седмината на него трябвало да присъствува още само върховният жрец Кобон. Но тъй като поради дълбоката си старост Солон понякога недочувал, разрешили му да вземе със себе си един слуга.

Съзирайки Езоп до Солон, Талес се усмихнал. Поздравили се само с погледи. Опасно било на делфийска земя да се назовава Езоп по име.

Кобон открил съвещанието. Започнал със среднощния екстаз на Пития, разтълкуван от прорицателя и съчинен в стихове:

Робство за всичките елини бог Аполон ще изпрати — глад и война за човеците тук, на земята, щом не зачитат на бога всесилен правата

и не принасят във храма му жертви богати!

Следвал даклад за положението в света. Гръцки поселища имало, като се почне от Индия, та се стигне отвъд Херкулесовите стълбове^[102] и от Северна Скития чак до прегорещата Либия. Ежегодно се основавали нови колонии. „Където и да се заселите, ще образувате град“ — бил казал при раздялата с преселниците един атински архонт. Но колкото повече се разширявали тия колонии, толкова по-голяма ставала и заплахата. Кой можел още да защищава тия пръснати градове? Покрай скитската река Бористен^[103] имало градове, основани от коринтяните, докато в Тартесос^[104] край бреговете на западния океан процъфтявали пристанищата на самосците. Дни минавали, докато плуващите на запад самосци стигнат Коринт, докато плуващите на изток коринтяни се озоват в Самос, така че всяка помощ в случай на нужда щяла да дойде твърде късно. Гърция се нуждаела от всички тия далечни градове; най-голямото богатство на Гърция били нейните хора, които не намирали достатъчно прехрана в родината си. За в бъдеще Гърция можела да съществува единствено, ако се обединяла в могъща държава, управлявана от един водач и защищавана от една силна войска.

Езоп имал възможност да наблюдава отзвука от тая реч още докато била произнасяна и му станало ясно, че се касаело за един умело подготвен заговор. Хилон от Спарта и Периандър от Коринт подкрепяли всяка дума на върховния делфийски жрец, докато Талес, а понякога и Солон проявявали недоволство. Питак, Епименид и Анахарзис изчаквали; те искали да се присъединят към по-силната страна, без да правят опит сами да образуват по-силната страна.

Едва заглъхнала последната дума на делфиеца, и ето че се изправил държавникът и пълководецът Хилан, за да заговори по свой маниер, сухо и отсечено, перчейки се със своята краткост:

— Във всичко — мярката. Мярката е царят. Значи, най-добрата държава е тази, която се владее от цар. Нейното име е Спарта. Спартанците се възпитават на смелост и подчинение. Затова спартанската войска е най-добрата в света. На нея се дължи, че навсякъде се страхуват от името елини. Всички елини имат правото да бъдат бранени от варварите. Истински може да ги брани само спартанската войска. Значи, на Спарта трябва да се дадат средства да увеличи войската си.

Тук Талес възбудено се опитал да се намеси; но станало тъй, че преди него уж бил поискал думата Периандър. И той започнал със своите мъдри думи, посветени на храма:

— Размисълът е всичко.

Той бил обмислил всичко добре. Спарта била сухопътната мощ, а Коринт, дето в най-модерните корабостроителници строели най-големите кораби — морската мощ: това гарантирало успеха. Но в една съюзна държава, каквато било желателно да се създаде под благословията на Аполон и на неговите жреци, следвало да дадат своя принос и останалите съюзници. Какво можели да дадат другите елински държави? Пари.

Сега вече Талес възнегодувал гласно:

— Значи, нас ни бива само да плащаме?

Върховният жрец успокоил възбудените духове:

— На първо време не е необходимо да плащате нищо. Отначало Делфи ще отпусне нужните таланти^[105] — в злато, в сребро, в мед и в желязо. Достатъчно е само богатите острови да дадат гаранции.

Талес станал. Тъкмо с тази дума се готвел да почне речта си, защото именно тая сентенция бил посветил на храма — той, големият търговец, ръководещ умело своите сделки: „Дай гаранция — и ето ти вече бедата!“

— Никоя гаранция — тъй казал Талес — не остава само на книга. Милет, а също и островите ще трябва да заплатят спартанско — коринтското въоръжаване. В Делфи мечтаят за големите богатства на малоазийските гърци. Но в Милет, в Самос, в Ефес и в Халикарнас златото има точно същата стойност, каквато има войската в Спарта: то е средство на политиката. Спартанците извоюваха с мечове и копия съществуването си като държава; а жителите на Милет например откупиха свободата си.

— Тук — продължил Талес — аз по-често чувах думата сила, отколкото думата свобода. Делфи иска нови граници за Гърция. За мен обаче е по-важно не онова, което става по границите и извън границите, а преди всичко онова, което става вътре в тия граници. Делфи се стреми към разширение. Но какво ще разширяваме ние — броя на илотите^[106] и на кръволоците или броя на хората, които могат да мислят свободно, да говорят свободно и да творят свободно?

Периандър ме покани на това съвещание, макар че аз нито съм бил, нито съм държавник. Той очевидно е знаел, че не може да доведе тук нашия тиранин Тразибул, защото за ония, които не могат да проумеят неговата глупост, той прекалено много заеква. Освен това в поканата аз виждам благодарност за моите корабни и звездни таблици, с които всеки кормчия може през всеки ден и всеки месец да определи точно своя курс. В това отношение досега финикийците бяха по-напред от нас. Доразвивайки астрономическите пресмятания на египтяни и вавилонци, аз дадох на гърците възможност да навлизат навътре и в океана; заедно с моите приятели и ученици Анаксимандър и Анаксимен аз им дадох първата карта на света. Днес всеки наварх знае името ми. Но с всичко това аз не исках да намаля, а да разширя свободата.

Сега се изправил с усилие Солон и облегнат на Езоп, заговорил:

— Познай себе си! Тази мъдрост дарих аз на храма на Аполон. Следователно, ако ние се осъзнаем като гърци, ще знаем също така и какво можем като гърци. Ние сме смели; още никой от нас, който е носил оръжие, не е побягнал пред смъртта. Но преди да се въоръжим, ние сме раздвоени и колебливи. Ако атиняни и лакедемонци се съберат в една обща армия, те по-скоро ще се сбият помежду си, отколкото да поведат борба срещу другите. Ето защо аз съм за съюз, но против създаването на обща войска. На някои тук може да не се хареса това. Аз не мога да го променя. Винаги съм казвал: „Не давай на гражданите най-приятния, а най-добрия съвет.“

Питак бил поднесъл в дар сентенцията: „Не пропускай възможностите си!“ Той смятал, че за Гърция това било една възможност да се покаже могъща наред с великите сили на Изтока. Във всеки случай Лезбос и другите острови щели да предпочетат да дадат войски, отколкото да поръчителствуват за плащания, чиито окончателни размери не били определени.

Епименид обяснил своята сентенция „Всички хора са лоши“. А накрая Анахарзис поставил дори животните над хората.

— Съмнявам се — казал скитът — дали гърците биха умрели за свободата си. А дивите животни умират за своята свобода.

Периандър видял, че разискванията не се развивали толкова благоприятно, колкото си представлявали те двамата с Хилон; но той разчитал на изкуството си да преговаря. Тъй като междувременно жегата почнала да ги измъчва, решили да продължат разговорите на следната сутрин.

Почетните гости се разходили под прохладните сенки на източната тераса. Храмовите прислужници поднасяли изстудено овче мляко и вино, примесено с вода. Солон подремнал малко, а Езоп го пазил.

Когато сияйните слънчеви лъчи се скрили зад високата западна планина, скованият от жегата храмов квартал почнал да се оживява. Вихрено нахлула там младежта от питийските игри^[107]. На победителите било разрешено да се представят пред почетните гости и деветнадесетгодишните младежи с удивление гледали деветдесетгодишните старци, за чиито дела им били разказвали и още им разказвали техните дядовци. Тук-таме прозвучали хорове и оркестри. След скованите, водени с философско достойнство сутринта преговори, Периандър искал да прекара една весела, непринудена вечер. Върховният жрец събрал сановниците около една лъскава, полирана мраморна маса под прохладната корона на огромен платан.

Отначало възрастните мъже смятали да се държат с достойнство и да се държат на разстояние. Ала младежите предпочитали шегите и игрите. Те почнали да подражават на малките момчета, когато ходят есенно време от двор на двор и просят разни сладкиши. Запели „Лястовичата песен“:

Лястовичке, долети — ти ни носиш топли дни, пролет, красоти.

Беличко коремче имаш, гладко черно гръбче имаш, хлебче и смокини взимаш — просяче си ти!

На водица, на трошица, на ти питка и мекица!

Взимат тия гладни птички всичко, що им дават — искат тия лястовички още да им дават.

Щом не даваш, ще си вземем, от врати не ще се спреме — стиснат не бъди! Твоята мъничка женичка с нас ще отлети самичка в сини

висоти! Има вътре цели пити, торти и сладкиши скрити — бързо отвори вратите, вътре да влетим!

Ни сме старци, ни старици, а сме мънички дечица.

Старците дали, каквото имали: един — пръстен, друг — верижка, Талес подарил една от своите карти на земята. Но младежта искала повече. Искала същественото. Най-сетне един дребен момък от Самос го казал:

— Достойни за уважение, дайте ни вашата мъдрост; но пейте като нас!

Старците се спогледали със смаяни усмивки. Младежите насърчително и умолително заръкопляскали. И тъй, старците се подчинили.

Пръв почнал Талес. Станал и с мощния си, сякаш извиращ от дълбините глас запял своята песен за разумното мислене, единственото и неповторимото, върху което почива човешкият език.

Ведната след него Хилон подел отсечено:

Няма полза за тебе да гледаш във очите си само съседа: че докато усетиш, ще прати остро копие право в гръдта ти.

Чисто може да бъде лицето, ала черно да бъде сърцето,

а езикът — коварен език, затова се пази всеки миг!

Кажи-речи същата била и песента на Питак, който доста се поопарил от завърналия се в родината си Алкей:

Бъди денонощно с лъка и стрелата на стража, че дебне край теб

непрестанно и подло злодеят: той вярност не знае и зло да ти стори копнее — лъжа от езика му чуваш, щом думица каже!

Епименид запял тържествено — сладникаво, като че ли бил седнал пред блюдо с хубава гозба:

Глупости разни мнозина намират за смешни — смятат, че думите

крият богатства чудесни. Казват си: „Дойде ли времето, все ще

намерим колая!“ Нещо по-умно измисляй, че инак за жалост

цялата мъдрост премъдра отива нахалост!

Анахарзис не бил станал грък по душа. Той изиграл буйните танци на своя народ, пеейки задъхано:

Понрави се и ти на града, щом градът ти се нрави

изрази си с това почитта! Че бедата най-често настъпва,

където цари своенравие и цари наглостта!

Солон пожелал да изпее своята с танца последен. Освен Талес той бил единственият, който се радвал от сърце на множеството млади, засияли, изпълнени с очакване и с вяра лица. Той станал и повикал Езоп. През последните дни толкова бил свикнал с неговата близост, че тя го правела по-уверен, по-силен. В това време Езоп се бил поотдръпнал малко от множеството новодошли. Безпокоял се, че може ненадейно да го познаят. Страхувал се не толкова от опасността, колкото от неприятностите.

Затова се приближил бавно и колебливо. Оглеждал се внимателно. Сред всеобщата кипнала радост смътно се долавяло нещо, предвещаващо буря. При входа към източната тераса се чули глъч и вълнение. Появила се била някаква нова група, а пазачите на храма, изглежда, не я пускали да влезе. Езоп не можел да познае никого. Сподавил своите опасения и пристъпил до Солон. Солон запял с леко пресипналия си, но все още мощен старчески глас, в който отеквало почти цяло столетие:

Тъй, както камъкът за мярка служи, та всеки златото да разпознае може, така помага времето при дружба

да различаваме честните от лошите.

С бурно ликуване благодарили на стареца, а това означавало преклонение и пред неговото време. Солон се разтреперил цял от вълнение. Още по-силно се облегнал старият исполин на по-младия човек, когото надвишавал с половин глава, и погалил Езоп с благодарност, която се отнасяла за всички.

В тоя миг ненадейно от ликуващата тълпа се отделила някаква фигура, някакво лице. Пред Езоп застанал Теогнид, привлякъл към себе си погледите на всички, посочил фригиеца и изкрещял с пискливия си глас:

— Един роб опорочава свещената земя! Един богохулник скверни бога! Ето го, вижте го, това е Езоп, когото Пития осъди на смърт!

Повечето от присъствуващите никога не били чували името Езоп. Те чули обвинението и с шумно негодувание и ярост се нахвърлили върху оклеветения. Само намесата на Солон, само страхопочитанието пред уважавания исполин спасили Езоп да не бъде пребит веднага с камъни. Появила се храмовата стража и отвела нещастника в тъмница.

Сред голямо вълнение се открило следващото заседание на седемте. Талес веднага станал и поискал незабавното освобождаване на Езоп, чрез чието задържане било нарушено правото на гостоприемство. Наистина Езоп не влизал в числото на почетните гости на Делфи, нито пък бил от участниците в съвещанието на Периандър. Ала той бил даден на Солон със съгласието на всички, за да го придружава и пази, и поради това правото на гостоприемство се разпростирало и над Езоп.

Върховният жрец възразил. Нито нему, нито на жреците било съобщено името на човека, който ще придружава Солон. От само себе си се разбрало, че божеството никога нямало да окаже гостоприемство на оня, който го бил обидил. Независимо от това никога и никъде на гръцка земя правото на гостоприемство не важало за роби. Делфи бил запазил това право изрично само за свободните гръцки граждани.

Талес отново възнегодувал. Самият той — казал Талес — лично присъствувал, когато върховните държавни и религиозни органи в Самос, геоморите, обявили Езоп за свободен гражданин. Спорът се разгорещил, пламнали главите, развели се брадите. Солон също искал да говори. Ала вълнението било прекалено силно за стареца; тъкмо когато отворил уста, той припаднал. Изнесли го от залата. Талес и Анархарзис го последвали; скитът се почувствувал обиден, задето гръцкият национализъм избухнал по повод фригийския произход на Езоп. Периандър, неискрен и лукав както винаги, направил опит да посредничи половинчато. Ала Талес, загрижен от застрашителното положение на своя приятел, уредил незабавното отпътуване на Солон за Атина.

Поговорили безрезултатно още няколко часа, сетне Питак, когото спешни правителствени дела и без това вече зовели към родината, заключил делово:

— Съвещанието на седемте свърши безрезултатно.

Амазис беше изпратил в Делфи свой наблюдател, натоварен да даде израз на почитта на Египет към Аполон, като направи дарение на храма. Този човек побърза да се върне и докладва подробно. Успокоен от глупостта на гърците, Амазис се усмихна. Моето сърце обаче се сви.

Промъкнах се тайно при Демонакс, унизих се пред него:

— Ще сторя всичко, което искаш от мен, само ми помогни да спася Езоп.

Той беше твърд като камък. Въпреки това аз не отстъпих. Той беше мъж. Аз бях първата жена, която неговият разум харесваше. Когато разбра, че болката ме съсипва и аз лежа сломена пред него, той се видя принуден да ме успокои. Каза ми, а той бе един от хората, които наистина виждаха бога и действително разговаряха с него:

— Можеш да умилостивиш Аполон само с едно — с вечна хекатомба.

Тогава се заклех пред него тържествено и обещах, че ако Делфи пусне Езоп от затвора, аз ще се погрижа, щото за вечни времена над свещените жертвени огньове на Пития да се пекат сто вола.

Макар че откакто Ксантес нямаше вече възможност да ме ограбва, притежавах известно състояние, изпълнението на дадената клетва щеше да надвиши възможностите ми. Въпреки това аз бях готова на всичко, за да изпълня клетвата си. Но тогава научих, че Делфи е пуснал Езоп от тъмницата, само за да го тикне в друг затвор. Жреците се бяха придържали точно в буквата на своето обещание. Аз сторих същото, изпратих за храма на Делфи дар сто железни шиша за печене на волове.

Зная, че ще изминат години. Толкова дълго време не ще чуя нищо за Езоп. Ще се пробуждам с разтуптяно сърце, ще заспивам с разтуптяно сърце, а през останалото време ще ме сковава страх. О, високи, празни небеса, а под тях аз, нищожната. Къде да потърся убежище?

Намерих убежище — не при Сафо, никога не бих могла да я понасям, — а при нейните думи. Чувствата на Сафо винаги ми се бяха стрували прекалено суетни, прекалено похотливи; стиховете й обаче звучаха понякога като фригийска народна песен. В мен те се бяха претворили така:

О, майко Наслада, аз чакам смирено пред твойта градина, отрупана с плод. Смили се над мен, Афродито блажена, дари ме със обич,

с любим и живот!

I

Какво знаем за седемте мъдреци ли? Пред нашата кръчма имаше един паметник на стария Солон. А под него надпис, за който — аз, разбира се, не мога да чета — казват, че гласял:

Искаш ли ти във клозета да ходиш без време — като Солон си разтъркай със длани корема!

Предполагам, че той съответно на това е и плюскал; защото на мен например не би ми помогнало никакво търкане. Прочут човек бе и спартанският стратег Хилон. Големи почести му оказаха, когато дойде при нас в Атина. За него клетият ми баща тананикаше една песенчица:

Шумно борбата води — тихо и тайно пърди!

Този завет на мъдреца Хилон нека ти стане закон!

Ала клетият ми баща скоро се отучи да тананика. Той беше дърводелец от свободните слоеве. Като всички занаятчии бе много задлъжнял. Осемнадесет мини дълг лежаха върху къщата ни. Това бе съвсем малко под границата; обикновено при двадесет мини идваше заемодавецът — все едно бе за нас дали е данъчният, или пък някой предприемач — и продаваше длъжника като роб, за да се погаси задължението му. Тогава и останалата част от семейството отиваше в робство: тлъста печалба!

Един ден пристигнаха двама аристократи, намазани с благовонни масла и ухаещи приятно, и почнаха да преговарят с татко да им продаде нашата къщичка. Татко каза:

— Къщата не е за продан, върху нея тежат осемнадесет мини дълг.

Те отговориха:

— За нас това няма значение. Ще ти дадем половината, девет мини. Така хем ще се отървеш от грижите си — защото и без това скоро ще изгубиш къщичката, а на това отгоре и свободата си, — хем ще имаш и много пари.

Татко не разбра какви бяха намеренията на аристократите. Той взе парите, напуснахме къщата и си построихме дъсчена барака край горичката Ликабет.

Една седмица след това архонтът Солон обяви „премахването на дълговете“: от този ден нататък всички дългове се считаха за погасени. Ако не бяха дошли двамата благородници, щяхме да си имаме къщичка и върху нея нямаше да тежи никакъв дълг. Двамата аристократи обаче бяха най-добрите приятели на Солон.

Солон уж не знаел нищо за тия измамничества, снабдил се дори със съдебно потвърждение за незнанието си. Но народът от Атина не мислеше, че е така. Та нали в края на краищата, след като бе станал архонт, Солон бе и постоянен председател на Върховния съд? Там той продължи да създава хубави закони, които изглеждаха красиво написани на дървените табелки. „На труда Солон отдава цялата почит, която той заслужава“ — казваха правителствените сановници. Почитта се състоеше преди всичко в това, че увеличиха данъците на занаятчиите. Татко се чудеше какво да прави. Работата ставаше повече, платата — по-малка, хранехме се зле и спяхме зле в нашата дъсчена барака. Неотспал, уморен, озлобен отиваше на работа той. Градът строеше нов, голям храм в градината край река Илис; той работеше там на скелята. Една вечер — наложило се да работят до късен мрак — стъпил накриво и паднал от двадесет разтега^[108]. Умрял на място.

Бях придружавал татко още като дете, бях се учил заедно с него и от него. Отначало ми попровървя. Не ставаше нужда да работя на храмови постройки, дето почти всекидневно имаше смъртни случаи, защото боговете бяха много нетърпеливи. Работех на новата агора при един майстор, който бе поел строежа на пазарните дюкянчета. Веднъж там настана страшна бъркотия. Цяла тълпа от глашатаи заля пазарището — всички бяха с жълти знаменца и надуха тръбите:

— Идва Пизистрат!

Той беше същият, комуто наскоро бяха дали правото да има хиляда сопаджии — аз обаче не бях гласувал за това.

Помислихме си, че идва със своите сопаджии, но този път той беше измислил нещо ново. Дойде с огромно маскирано шествие, а в средата една прекрасна жена, застанала върху бронзова колесница; тя носеше златни оръжия, златни накити и медно копие в ръка и приличаше досущ на богинята Атина, само че, разбира се, не беше тя. Пизистрат обаче никак не се безпокоеше от това. Приятелите му пристъпиха напред и почнаха да подлъгват хората с молитви, а сетне заговориха с престорени медени гласове:

— Мъже атиняни, почитайте и вие Пизистрат, тъй както го почита богинята Атина. Защото сега тя, самата богиня, го отвежда в своята крепост.

Всички се слисахме и всеки от нас си каза, че той не може да си позволява такива неща с нас, атиняните. И при все това той си позволяваше и нито един човек не можеше да възрази. Стражниците уж не бяха получили никакви заповеди, а докато да получат заповеди, стана късно, защото новият човек вече се намираше горе, в крепостта, и сам даваше разпореждания какви заповеди да се дадат на стражниците.

Вечерта ние — дърводелците, каменарите, зидарите — все още седяхме заедно в кръчмата и разговаряхме дали новото ще ни донесе добро или зло; та нали повечето от нас нямаха право на глас в агората^[109]. Тъкмо тогава между нас се яви един по-млад човек; не го познавах, но неколцина от нас го бяха виждали вече на агората. Казаха му:

— Нали ти си онзи, дето говори против сопаджиите?

Когато новодошлият потвърди, някой го запита:

— Е, песоглавецо, каква нова приказка ще ни разкажеш сега?

Той рече:

— Аз дължа благодарност на Солон. Затова ще го спася от тоя сопаджийски цар.

Тогава аз го запитах направо:

— А какво ще кажеш на нас? Ние не дължим на Солон благодарност.

Той седна, изгледа ме и разказа една приказка, горе-долу така:

Един човек изкарал магарето си на паша извън града, гдето живеел. Внезапно се задали неприятели, които се готвели да нападнат града.

— Идвай бързо с мене! — рекъл човекът на магарето. Трябва да бягаме, инак ще ни пленят!

Магарето продължило да си хрупка тревата и докато предъвквало, отвърнало:

— Прощавай, но смяташ ли ти, че ако твоите врагове победят, ще трябва да нося при тях два самара?

— Не — казал човекът.

— Е, виждаш ли? — рекло магарето. — Какво ме интересува тогава чий роб съм? Докато съм роб, все един самар ще нося.

Приказката ни се хареса и се смяхме много. Допадна ни и човекът и дълго още седяхме заедно с него. Казахме му да идва по-често при нас; защото съвсем не е вярно, че ние не искаме да чуваме приказките на умните хора; само че умните хора рядко говорят пред нас.

Той обеща, ала не можа да удържи обещанието си. На следния ден се обяви открито против Пизистрат, струва ми се, горе, на Акропола. И онзи наредил на своите сопаджии да го издирят из цяла Атина. Опитахме се да го скрием при нас, но опасността бе станала за него много голяма. Помогнахме му да избяга отвъд, в Мегара. И тъй като го преследваха, научихме и името му: Езоп фригиеца.

II

Това ми разказа един човек, който дойде при нас от Евбея. Изкачил се на Химет и тръгнал по стръмния западен склон, дето пасели общинските овци. Видял, че овците били хубаво загърнати в своите кожени руна, докато децата в Атина скитали с голи гърбове и през зимата. Каза ми: „По-добре е да си овен на някой атинянин, отколкото да си негов син.“

 

 

Тъй и Езоп излезе прав: нямаше значение дали онзи, който седеше горе, в Акропола, се казва Пизистрат или Солон. Солон изобщо отиваше към своя край. Откак се беше върнал от Делфи, той бе на смъртно легло; разправяха, че делфийците отмъкнали Езоп, както стоял до него, въпреки че Солон му бил дал дума да го закриля докрай. Тъй Езоп пострада на два пъти заради стария Солон, точно както и всички ние в Атина.

Сетне Солон умря, струва ми се, че беше стигнал до деветдесет и две годишна възраст. Пизистрат се преструваше като шут, държа се тъй, като че ли бе умрял баща му, брат му, най-близкият му приятел. Уреди огромна процесия, изобщо оттогава насетне се вдигаха все по-големи и по-шумни празненства. Отдавна агората бе станала малка за многобройните тържества и процесии. Поради това два пъти в годината — за Панатенеите^[110] и за Дионисиите — трябваше да строим трибуни. Пизистрат нареди да се строят такива трибуни и на големия път, който води за Ликабет, и пред храма на Тезей, там, дето почва пътят за Фалерон и дето се отклонява свещеният път за Елевзина. Ние, дърводелците, не можехме да се оплачем от недостатъчна работа, но не и от недостатъчна плата.

Един млад човек сновеше по онова време из Атика. Беше събрал около себе си няколко красиви младежи, играеха свещените сцени, танцувани досега при Панатенеите и при Градските Дионисии^[111]. Представяха как Ксант бил убит от Мелант и, струва ми се, правеха го нарочно да изглежда така, като че лятото убива зимата. Представяха също и Пентей, който излизаше като жена, много смешно облечен, със зле пристегнати дрехи и непрекъснато се препъваше в собствените си крака — всички се превивахме от смях и не преставахме да се смеем, дори когато жените го разкъсваха, толкова смешен беше. А жените плачеха, защото Пентей беше същевременно хубав, много хубав, хубав беше и Ксант точно от ония мъже, дето се харесват на жените; ала никой от тях не ставаше за дърводелец.

Тоя човек обаче — мисля, че се казваше Теспис^[112] — имаше такъв успех и по друга причина. Той пътуваше със седем талиги, а на талигите бяха натоварени костюмите им, гегите им; най-различни белила и червила, а също и факли. Пристигнеха ли в някой малък град, те подреждаха талигите така, че образуваха сцена високо над пазарището и всеки можеше да ги вижда. На тая сцена играеха, танцуваха, пееха, а и често падаха от нея; тогава се разнасяше гръмовит смях, особено ако някой от артистите почнеше да се вайка горко и да стене и наистина се беше ударил зле — а пък тъкмо тогава трябваше да се смее. Струва ми се, че всички тия артисти бяха полупобъркани, но жените бяха направо луди по тях.

Та ето, такъв успех жънеха те навсякъде, а също и в Атина, макар че ние вече си имахме свои собствени танцьори за игрите. И сега, когато поискаха да дойдат пак за Панатенеите, цяла Атина закрещя: „Трябва да ги видим!“ На агората обаче нямаше вече място за толкова много хора, не стигаше и Илисовата полянка, трябваше да се построят нови, големи трибуни, доста високи и солидни, от здраво дърво. Това бе огромна сделка, голяма печалба щеше да има от нея — разбира се, не за нас, работниците. Пизистрат възложи поръчката на Ликург, защото самият той и неговите приятели притежаваха просторните гори на Химет и на Парнас и защото си мислеше: „Като им дам да спечелят нещо, те постепенно ще се усмирят“.

И до днес още си спомням как през детските ми години татко ми показваше планините около Атина — всичко беше покрито с хубави, гъсти дъбови гори. Отначало сечаха и на мястото на старите дървета израстваха нови. Сетне почнаха да секат повече и растеше по-малко. По онова време се оголиха първите просеки по Химет и на повърхността се подаде бял варовик. Върху него вече никнеха само магарешки тръни. Но единствената последица бе, че дървеният материал поскъпна. Ликург и приятелите му оголиха целия югозападен склон на Химет и тогава вече там и магарешки тръни не поникнаха, а през големите есенни дъждове преди две години пороите свлякоха половината от общинската паша, при което загинаха десет хиляди овци. Това обаче не разтревожи Ликург — овците бяха собственост отчасти на общината, отчасти на бедни люде.

Щом нашият майстор тръгна към дъскорезницата, за да избере и приеме там дървения материал, ние казахме: главните подпори и големите напречни греди трябва да бъдат дъбови. Обаче напоследък все по-рядко се намираше дъб и затова взеха пиниево дърво, което расте по крайбрежието и се сече по-лесно; него можеха и да го докарат по-бързо с кораби до Фалерон. Пиниевото дърво не е лошо; за съжаление обаче през горещините то бързо изсъхва, попуква се, а и не е равномерно — там, където са били клоните, има слаби места. Ето защо казахме да съобщят на Ликург, че ни трябват още сто дъбови греди, квадратно издялани и най-малко един лакът дебели. Тогава Ликург дойде и ни каза, че той от своя страна щял да опита да свърши работа със съвсем тънки дъбови тояги, и то като ги поразиграе по нашите гърбове; никой да не смеел да го учи как и с какво трябвало да строи. За наказание цели три дни не ни даде нито просо, нито сушена риба, с каквито бе задължен да ни храни. Тъй започнахме строежа на трибуните на Илисовата поляна.

Четири седмици строихме и всичко мина добре. На вид трибуните изглеждаха много хубави и побираха четири хиляди души. Астиномът^[113] от строителната управа дойде, бе възхитен, похвали Ликург и извърши предписаното пробно натоварване; но тъй като не беше специалист — строител, забрави да вземе предвид, че на горните редове имаше почти двойно повече места, отколкото на долните. Накара четиристотин души да се разположат на всеки ред поотделно, след това със задоволство установи, че нито една греда не се е попукала, нито един гвоздей не се е изкривил и нито една дъска не се е изместила. Само за формалност трябвало, съгласно предписанията на закона Ликург да присъствува първия ден при използуването на трибуните.

Ликург каза, че много съжалявал. Трябвало спешно да замине по служебна работа за Лаврион, дето бил пристигнал от Тракия някакъв корабен товар подпори за рудниците. Но за да стори дори повече от необходимото, щял да остави на разположение за всеки два реда по един дърводелец. Тия хора щели да отговарят за строежа вместо него. Сетне той определил мене за двата най-горни реда и замина.

Естествено никой не се вслушва в думите на един занаятчия. Поставиха ме там и трябваше да стана свидетел на собствената си гибел. Помислих да избягам, но ако ме хванеха, чакаше ме пак същата смърт. Ето защо, готов на всичко, се заех да изпълнявам службата си.

През първия ден времето се случи студено, пък и мнозина не знаеха, че ще играе Теспис. Не дойдоха много хора, повечето останаха по долните редици, нищо не се случи; казах на Дрил, който отговаряше за двата по-долни реда:

— Ще видиш, нищо лошо няма да се случи, нали Теспис ще играе само три дни.

— Ами ако оставят тоя срутеняк и за по-нататък? — рече Дрил.

— Тогава трибуните следва да бъдат проверени наново от комисия — отвърнах му аз гордо, защото бях чул, когато астиномът каза точно така.

На следния ден времето беше чудесно. Свеж морски бриз разхлаждаше челото, докато земята все още излъчваше лятна топлина. Отначало не дойдоха много хора. Ала след това глашатаите обиколиха Акропола за втори път и прогониха всички от жилищата им. Хората надойдоха изведнъж. Тичаха един през друг. Устремиха се към редиците, смееха се и почнаха да играят върху тях. Скачаха, бореха се, пееха. Стоях там и водех отчаяна борба да не се качват повече на горните редове. Но те само крещяха, блъскаха ме встрани, сместваха се нагъсто един до друг, ревяха и тропаха с крака. Да бяха дошли с искреното намерение да съборят трибуните, едва ли биха го сторили по друг начин. Още докато беснееха и ревяха, цялата постройка започна бавно да се клатушка. Изведнъж настана тишина, сетне отекна някакъв ужасен писък. Не знам откъде дойде. След това всичко започва да се люлее и пращи. Половината от осмия ред профуча отвесно надолу, последваха го части от седмия и от шестия; тежките греди, увлекли със себе си хората от висините, се стоварваха със силния тътен на пиниевото дърво върху каменната основа. Човешките тела, попаднали помежду им, станаха на пихтия.

Никога не разбрах колко души бяха загинали. Трябва да са били към двеста. Оцелелите и леко ранените яростно се нахвърлиха срещу виновниците. Кои бяха виновниците? Ликург естествено го нямаше. Астиномът, виновен колкото него, крещеше, сочейки нас, заместниците на строителя. Тълпата мигновено залови тримата от най-долните редици; помъкнаха ги към Ликабет; под град от камъни те се влачиха до Колон^[114] и се строполиха там мъртви.

Аз бях стоял на самото място, дето стана срутването, бързо бях слязъл надолу, за да помогна на ближните си. Сетне чух неистовия вой на скитите. Тогава обезумях от ужас. Побягнах, за да спася живота си. Дрил бягаше непосредствено след мен. Втурнах се към храма на Арес, пред самия ареопаг. Разтреперан от гняв, жрецът се опита да ме пресрещне и да ми попречи да вляза. В смъртната си уплаха профучах покрай него и след миг се намерих в храма.

Дрил няма късмет, Жрецът го хвана, изтласка го назад, затръшна вратата, сложи резетата. Погледна ме, задъхан, негодуващ. Нямаше право да ми стори нищо. Възбудено дишах и се мъчех да измисля как да се измъкна. Не ми се искаше да умра там от глад.

Отвън Дрил се беше хванал за дръжката на вратата на храма. Така и той се намираше под закрилата на божеството. Нямаха право дори да го пипнат, докато покровителството на бога се простираше върху него чрез каквото и да било докосване. Крещяха, ругаеха, заплашваха го. Чувах през масивната врата как клетият човек стенеше и се вайкаше, как зъбите му тракаха от отчаяние и страх.

Тогава преследвачите — не знам дали това бяха скитите — прибягнаха към една отвратителна низост. Някой от тях грабна меча си и отсече ръцете на Дрил. Дрил падна назад, те го сграбчиха с ликуващи викове и го хвърлиха от близката скала в пропастта. Когато сетне избягах от храма, видях белите му ръце, все още вкопчани в предсмъртен гърч в бронзовата дръжка на вратата. Никой не беше посмял да ги откъсне от храма.

Стоях в храма вече два дни и две нощи. Стражите го бяха обсадили и спокойно чакаха да се предам от глад. Ако бях евпатрид или пък някой богат корабопритежател, жреците или храмовите служители положително щяха да намерят начини и средства, за да ме пуснат да избягам — разбира се, срещу тлъст откуп. Но какво ги интересуваше тях някакъв си беден дърводелец?

Дадох си сметка, че все пак има някаква възможност да се спася през нощта. Призори след третата нощ скочих внезапно, разтворих бързо вратата и се втурнах навън. Не стигнах много далеч. Не ми беше останала сила в коленете, особено като тичах по надолнището; строполих се. Хванаха ме.

Междувременно положението се бе променило. Първоначалният гняв на атиняните се бе уталожил, търсеха истинския виновник. Беше се намесил Пизистрат, който не виждаше причина да се щади Ликург на всяка цена. Незабавно свиканият народен съд го беше осъдил да заплати глоба от десет таланта.

При това положение не можеха да накажат мене със смърт. Наложиха ми да заплатя двадесет мини. Понеже ги нямах, станах длъжник на държавата, роб на държавата. Някой си Дифил ме нае от полета^[115]. Дифил бе наел от Атинската държава двадесет шахти и една работилница за промиване на руди в областта на сребърните рудници в Лаврион. Окован във вериги, бях качен на един товарен кораб и около седмица след оня ужасен ден пристигнах в Лаврион.

III

Чувал бях да пеят по много площади една песен:

Дълбоко в земята укриват от нас боговете храната, че инак това, за което сега с пот на чело година се труди, за ден би спечелил човекът — и бързо, и леко. Бог Зевс, разгневен, скри храната дълбоко в недрата — с лъжата си сам Прометей за това го принуди: обрече на труд и страдания тежки човека.

Китародите, които продължават да дрънкат по-нататък на своите китари, разказват за тая песен така: бил я измислил някакъв беотиец. Пеел я по пътищата, наричали го „онзи, който разнася радост по пътищата“. Ала доколко тая песен „разнася по пътищата радост“, това разбрах в Лаврион.

 

 

Когато времето е съвсем ясно, от Лаврион могат да се видят върховете на платната на корабите, които влизат в пристанищата на Фалерон, Мунихия и Пирей. Толкова висока е планината. Толкова надълбоко трябваше да слезем ние. Казват, че по-голямата част от среброто се намирало на такава дълбочина, на каквато е повърхността на морето. Две хиляди шахти зеят тук една до друга. Планината е надупчена като сито.

Дифил вече ме чакаше. Както обикновено той бе в работилницата, дето промиваха рудата, за да следи никой да не му краде от скъпоценното сребро. Там работеха неокованите роби. Окованите във вериги, както и децата — десет — дванадесетгодишни момчета — трябваше да работят под земята. Дифил и надзирателят Арим ми дадоха разпорежданията си. Получих една ечемичена тиганица и мях с вода, окачиха ми и една лампа.

— Лампата гори десет часа — каза Арим. — Толкова трае смяната ти. Ако излезеш с още горяща лампа, ще бъдеш наказан с бой и с двойна смяна. Изобщо бъди работлив и изпълнителен. Който мързелува и се размайва, се наказва сам.

Арим състави смяната; бяхме тридесет рудокопачи, двадесет от тях оковани във вериги, десетима роби — носачи, петнадесет момчета и четирима надзиратели. Всеки имаше по две сечива — длето и чук. По-тежките инструменти като лостовете за ломене оставаха в галериите.

Бавно, потраквайки с веригите, се отправихме към изхода на шахтата. Голямо оживление цареше там. Бързо излизаха един след друг от рудника робите — носачи със своите върбови кошове и изсипваха изнесената руда в един улей, по който тя шумно се свличаше надолу, към работилницата, дето я промиваха. Измериха ме с погледи, никой не биваше да говори. Но разбрах, че бях попаднал сред свестни люде.

Сетне влязохме в рудника; за мен това беше ново. Входът на шахтата бе широк, висок и добре иззидан, само дето наоколо ни свиреше силен вятър и имаше лоша миризма, та човек добиваше неприятен вкус в устата.

Сетне по тясна стълбичка се слизаше все по-надолу и по-надолу. Въздухът стана спарен и душен. Намирах се между двамина роби, оковани във вериги. Спрех ли, този, който вървеше след мен, ще не ще, стъпваше на ръцете ми. Стенех, пъшках, ревях — не мога, не мога повече, — но никой не ме чуваше, а може би бяха свикнали вече с това.

После дойде един равен участък. Оттам водеше галерия с двойни подпори, които изглеждаха добре изградени. Аз съм доста нисък, но трябваше да сведа много главата си, за да не я удрям в тавана. От галерията се отклоняваха няколко съвсем къси ходника, малко по-големи от миши дупки; в тях пропълзяха момчетата — човъркаха там, черни като червеи. Не зная какво копаеха и как го изваждаха от дупките. Струваше ми се, че го поглъщаха през устата си и сетне го изкарваха отзад. Като ги гледаше, човек се чудеше, че изобщо са живи още.

Страшно бучене — едно истинско и второ в ушите ми — се носеше край мен. Движех се пипнешком, надзирателят, безчувствен и безпощаден, ме тласкаше все напред. Така най-сетне стигах до мястото, дето щях да работя. Рудничарят видя, че съм нов, посочи ми сечивата и ми показа от кое място да продължа да ломя камъка. Сетне останах сам.

В Лаврион се копае галенит, който съдържа сребро и е лесно трошлив. Галериите трябваше да се подпират добре, но дървото бе по-скъпо от робите. Робът — носач, който дойде с кожения си чувал, за да отнесе рудата, веднага ми каза: точно там, дето работех аз, преди десет дни бил затрупан един. Разбира се, не може да става дума нито за помощ, нито за закрила; дори и да изровят някого още жив, той положително пуква, докато успеят най-сетне да го изкарат на повърхността. А още по-страшно бушували минните газове. Вентилацията никога не се контролирала. Преградите за минните газове били само летви, уплътнени с глина. Запитах рудничаря:

— Колко време може да издържи човек тук?

Той каза, че никой не оставал в рудника повече от шест години. Ако бил късметлия, продавали го по-рано — случвало се от време на време някой от собствениците да фалира.

Друга възможност за избавление нямало.

През първите седмици и месеци беше също както първия ден: струваше ми се, че никога няма да изляза оттам. Излизах полумъртъв, довличах се с последни сили до каменните работнически подслони, разположени до самата работилница за промиване на рудата, просвах се на дъските — понякога върху тях имаше слама, понякога нямаше, защото някои гладни я изяждаха — и едва легнал, заспивах. Сутрин имах половин час, за да ида по нужда и да се измия, сетне получавах малка чаша козе мляко и след това пълзенето под земята започваше отново. Не зная дали по онова време съм живял, говорил или мислил. Прекалено отчаян бях, за да се отчайвам.

Надзирателите бяха сурови, затворени мъже — пуснати на свобода и достигнали до свободата чрез предателства и мерзавства спрямо своите братя по съдба. Сега от свободата им беше останало само едно: страхът, че може пак да изгубят свободата си. Един-единствен от надзирателите разговаряше понякога с нас. Името му бе Филип, беше тракиец. Казваше, че животът на земята бил кратък, нямало никакво значение дали човек го е изкарал добре или зле; защото и най-големите страдания били незначителни в сравнение с блаженствата, които очаквали човека в истинския живот след тоя мним земен живот. На това бил научил тракийците някой си Орфей, певец, който ходил в подземния свят и се върнал оттам.

Неколцина се вслушваха в думите му, пъшкаха и охкаха, въргаляха се по дъските и фъфлеха неразбрано насън. Твърдяха, че сега, като повярвали в думите на Филип, им станало по-леко, а разговаряха ли денем за тия неща, очите им диво се втренчваха и те пиеха думите като непримесено вино. Колебаех се дали да вярвам на Филип и може би щях да му повярвам, ако не бе надзирател в рудниците. Вече бях чувал оттук-оттам, че след тоя живот имало друг и че имало някаква земя отвъд тая земя. По-леко спях, когато се мъчех да повярвам в това. Зле спях, когато виждах живота такъв, какъвто бе: денем и нощем трябваше да работя с две вериги на краката и за нас нямаше ден за отдих, нито пък празници и почивка; а онзи, който действително беше виновен за нещастието ни, живееше сред разкош, пък и паричната глоба не плащаше той, а робите му, които по тази причина трябваше да работят повече.

Една вечер, докато се въртяхме още върху дъските, оня Филип отново почна да проповядва. Слушах го, защото ми беше останало парче тиганица и дъвчех. Заредиха се безкрайни приказки за голямото щастие, очакващо всички ни — трябвало само да вярваме и с помощта на тая вяра да се справяме със сегашния си живот. Много хубаво беше всичко това и може би беше добре да го слуша човек преди заспиване, защото усещахме силна горчилка в гърлото особено сега, през лятото, когато веригите разраняваха кожата ни, а отдолу, откъм морския бряг, долиташе кикотът на голите момичета и плясъкът на вълните. И така, мълчах си замислено, когато изведнъж се чу глас. Той отговори на Филип:

— Какво си седнал да проповядваш това на бедните, драги? Проповядвай го на богатите, та да раздадат нещичко от богатствата си, щом като няма да имат нужда от тях през бъдния живот. Ако сторят това, ще ти повярвам.

Неколцина се изсмяха, а аз направих опит да се огледам. Много бе тъмно при нас, а беше и строго забранено да светваме с лампите си. Не можах да различа онзи, който беше говорил.

Надзирателят каза:

— Ти си нов тук и не знаеш какво уважение ми дължиш. Не знаеш какво уважение дължиш и на боговете. Като поработиш една година долу, в шахтата, ще го разбереш, стига да си жив още. Затова те предупреждавам: почитай боговете.

Надзирателят каза това сериозно, заплашително и ние се свихме върху дъските — ние, които познавахме бича му. Новият обаче се засмя и рече:

— Ще ти разкажа нещо за твоите богове:

Един бедняк имал божество, издялано от дърво. Всекидневно падал пред него на колене и го умолявал да го направи богат. Дървеното божество не казвало нито „да“, нито „не“ и беднякът си оставал все така беден, както бил. Един ден беднякът се разгневил. Хванал дървеното божество за краката и пухнал главата му в земята. Тогава главата на божеството се счупила и от нея рукнало злато. Хвърлил се човекът върху съкровището, почнал да го брои и извикал:

— Колко глупав и опак си бил, мили боже! Докато ти отдавах почит, с нищичко не ми помогна. А сега, когато те разбих, ми се отплащаш с голямо богатство.

Всички прихнахме да се смеем, а след това се замислихме: какво ли искаше да каже с приказката си новият?

Изведнъж разбрах всичко, станах и пипнешком се промъкнах до оня, който беше говорил. Казах му:

— Ти си Езоп.

Той мълчеше.

Повторих въпроса си. Надзирателят ни викна заповеднически да не говорим. Стана ми ясно защо мълчеше Езоп. Исках да остана по-близо до него, като нов той може би се нуждаеше от помощ. Мълчаливо се сместихме един до друг и аз спах до него.

Ето как се отнесли с Езоп в Делфи: казали му, че ще го съдят, ала не го изправили пред никакъв съд. Казвали, че ще бъде осъден на смърт, но нямало нито процес, нито съдии, нито присъда. Хвърлили го в най-тъмното подземие, дето по пода се въргаляли скелети и мръсотии. Не можели да го оставят да умре от глад, тъй като техният бог им забранявал да сторят това преди присъдата. Ето защо всеки ден хвърляли в подземието по един черпак ечемик. Зрънце по зрънце събирал Езоп ечемика в тъмното. Вода не му давали. Езоп изследвал пипнешком цялата си килия и намерил едно влажно място, малко встрани от мръсотиите. Издълбал си плитко коритце и успявал да събира по шепа вода дневно в него. В такива мъки минавал денят му.

След няколко месеца положението му се подобрило малко. Тъмничарят почнал вече да му носи храна и вода. Никой не вярвал, че той ще оживее през това време; но тъй като оживял, казали му, че по внушение на Пития го помилвали. Навярно били разбрали, че и да съберат всички празни приказки и клюки, не биха стигнали, за да го обвинят в богохулство. Те искали да го пипнат по друг начин: обявили го за роб, който противозаконно се промъкнал в свещения храмов квартал, дето имали право да влизат само свободните. Но въпреки всички заплахи Езоп не признавал нищо, а от Самос, дето си имали други и по-неотложни грижи, не идвал никакъв отговор. Тогава го пуснали от затвора.

Но омразата на делфийските жреци се простирала и извън затвора. В мрачна нощ си тръгнал Езоп, едва се крепял на краката си, завалял се през храмовия квартал, твърде слаб бил, за да може да понесе силния въздух на свободата. Само закрилата на боговете била над него.

И ето, чул се грохот, тътен и съскане. Пития, полупобърканата, остаряла прорицателка, която се хранела само с отровни ферментирали билки, почнала да пелтечи нещо, а ясновидците го разгадали тъй, както било угодно на тях. Така нейните най-нови думи гласели: „Робът си остава роб“. Езоп чул, че отново го търсят. Дали наистина го грозяла заплаха, или пък само искали да го прогонят от Делфи? Във всеки случай той избягал, напуснал този зловещ, глух котел и налетял право в ръцете на атинските търговци на роби, които дебнели него и подобните му.

Той беше в по-добро положение от мен, не беше углавен престъпник; до първия опит за бягство — който обикновено не закъсняваше много — той не носеше вериги. Надзирателите не го обичаха. Виждаше им се прекалено свободен, прекалено дързък, изобщо те се оправяха по-лесно с нас, окованите. Какви ли мъчнотии не му създаваха, наказваха го с допълнителни смени, изпращаха го в най-опасните шахти. Човекът естествено бе много изнемощял от дългия тъмничен затвор. Не можеше да изкарва толкова руда, колкото нас. Това даваше повод постоянно да го наказват с допълнителни смени и да намаляват храната, която му се полагаше. Имаха си те превъзходни методи, за да докарат човека до отчаяние. С точност можеха да определят деня, когато той ще стигне до края на силите си. И тогава с помощта на своите соматофилаки го хващаха, неизминал още няколко стадии, бичуваха го, докато, окървавен, изгубеше съзнание, и накрая, ако останеше жив след всичко това, оковаваха го във вериги. Тогава вече той беше сломен, превръщаше се в сечиво като чук или свредел, ставаше само покорната дръжка на твърдия каменен пробой, който прорязваше рудата.

Никога не се бяхме замисляли за тия неща. Езоп ми ги каза само след няколко дни. Бях се опитал да отделя от многото руда, която бях изкопал, малко и за Езоп, та да не може надзирателят да го ругае пак. Робът — носач се възпротиви. Предпочиташе да носи повече от мен и по-малко от Езоп, отколкото все едно и също количество.

— Носачите са маши на надзирателите — каза Езоп. — Властта на надзирателите се опира на тях. По-силни ще бъдем, ако привлечем носачите на наша страна.

Естествено строго бе забранено да разговаряме помежду си. Но ставаха задръствания, престои, нещастни случаи. Тогава надзирателите се разтичваха, прекъсваше се строгият, суров ритъм на робите — носачи.

В края на нашата галерия носачите стояха един над друг върху издадени греди и си подхвърляха нагоре тежките кожени чували с рудата. Работата им бе убийствена, но така те имаха поне въздух и малко светлина, която се процеждаше отгоре; затова и я вършеха. Сега на едного от тях бяха подхвърлили прекалено тежък товар и той беше паднал в дупката; такива неща се случваха всяка седмица. Надзирателите бяха при трупа, изнасянето на рудата спря, свряхме се в едно малко уширение и заговорихме за мъртвеца, когото един от нас познаваше — бил от съседно на неговото село.

Езоп стоеше до мен и остави най-напред да говорят другите. Сетне, когато забеляза, че всички чакат неговата дума, подхвана:

— Мъртвец там, отпред — това съвсем не е весела история. Но не бива да я смятаме и за тъжна, стига да разберем правилно смъртта на тоя Кибдол. Днес аз виждам при нас и робите — носачи и ми идва на ум нещо, на което неотдавна станах свидетел при един селянин, също такъв селянин като бащата на онзи, който сега лежи мъртъв на дъното на шахтата. Искате ли да чуете историята?

Искахме.

 

 

Синовете на един селянин не се погаждали; клеветели се взаимно, биели се и се ругаели; при това всички живеели от един и същ труд, в едно и също стопанство и били от една и съща кръв. Напразно ги увещавал баща им. Братята се държали помежду си като врагове.

„Щом като думите не помагат — си казал баща им, — ще опитам тогава с пример.“

Накарал синовете си да му донесат снопче тънки клони. Донесли му. Разделил ги старецът на две половини, едната оставил на снопче, а клоните от втората сложил един до друг. Сетне дал отделните клони на синовете си и им казал:

— Счупете ги!

Те ги счупили с лекота. След това дал снопчето и казал:

— Счупете го!

Яки като мечки били братята и здравата се напрягали, но никой не сполучил. Тогава баща им казал:

— Вие сте като клоните, поотделно всеки от вас ще бъде пречупен. Но останете ли вкупом, ще бъдете непобедими.

IV

Един ден заговори и вторият надзирател, Арим, който е бил рудокопач в Египет. Той разказа:

По границите на Египет и в съседните области Арабия и Етиопия има безброй големи златни рудници, дето са вложени много труд, много страдания и много пари. Камъкът там е черен, с пукнатини и с мраморни жилки, които блестят така, че почти заслепяват човека. Оттам рудничните управители изкарват златото с огромен брой работници. В тия рудници египетските фараони изпращат осъдени престъпници, военнопленници, но и люде, осъдени без вина, а също и хора, изпаднали в немилост пред фараона, някои от тях заедно с целите им семейства — за да излежат наказанието си, а също така и за да донесе трудът им печалба на царя. Те са натъпкани там на гъсто, всички оковани във вериги, всички принуждавани да работят и денем, и нощем. Никой не може да си поеме дъх, никой не може да се оплаче. Всеки говори на друг език, не могат да подкупят пазачите си нито с думи, нито с дела.

Там, дето златоносната скала е много твърда, най-напред я обгарят с огън. Щом като по този начин я поразкъртят малко, идва надзирателят, опипва камъка, дава нареждания къде да се ломи и да се дълбае и сетне хиляди и хиляди от тия клети люде започват работа. Най-силните разбиват мрамора с островърхи железни кирки; за това не е необходима сръчност, а само сила. Шахтите не са прокопани правилно, а следват лъскавите жили в скалата. Ето защо надолу се слиза по завои и извивки във вечен мрак. Там рудокопачите носят малки лампи, привързани към челата им. Притиснали измършавелите си тела плътно към скалите, те работят без отдих, ломят камъка, хвърлят го на земята, непрекъснато под заплахата на безмилостния камшик на надзирателя. Малки момчета се спускат долу, при людете в шахтата, в търбуха на земята. С големи усилия събират те каменните отломъци, мъкнат ги запъхтени нагоре, към входа на шахтата. Там чакат малко по-възрастни мъже, над тридесет години, които поемат отломъците — всеки има точно определена мярка — и в каменни хавани ги разбиват с железни чукала, докато се раздробят колкото грахови зърна. Накрая жени и старци поемат тая едрозърнеста смес. Бързо я поставят в редица ръчни мелници с тежки воденични камъни. На групи от по двама-трима души те мелят сместа дотогава, докато стане ситна като най-ситното пшеничено брашно. Те нямат дори дрипи, за да покрият голите си меса, нямат легло, за да легнат, когато са болни, никой не се смилява над тях, когато умират. Камшикът се впива в месата им до сетния им дъх. За най-дребното опущение или провинение им налагат най-големите наказания, измислени изобщо някога. И затова в края на краищата за всички тях смъртта е по-желана, отколкото животът.

 

 

Недоумявахме защо ни разправя това — та при нас всъщност не беше кой знае колко по-добре. Но той каза, че ние все пак сме имали работно облекло, а и соматофилаките не слизали с камшиците си в шахтите, така че все пак у нас под земята било по-човечно, отколкото в Египет.

Не посмяхме да отговорим, само се въргаляхме неспокойно върху дъсчените си нарове. Навсякъде имаше вериги и едничката сила, която още чувствувах в себе си, бе отчаянието. Тя водеше към смъртта. Но аз съвсем не бях живял още! Още не бях разполагал с пари, за да си купя жена, нямах деца, които да радват един ден старостта ми, нямах дом, в който да се подслоня, нито градинка, дето да си почина.

Тогава сред непрогледния мрак заговори човекът, когото бяхме очаквали. Заговори Езоп:

— Надзирателю, камшикът не е единственият ужас за нас, робите. Не ти говоря за минните газове, каквито няма в златните рудници. Вие не искате да вземете мерки, за да ни предпазите от тях, защото вярвате, че Хадес изпращал отровата си срещу нас. Но аз говоря за десетимата рудокопачи, затрупани миналата седмица в лявата главна шахта. Толкова много хора надзирателите не биха могли да избият с камшиците си.

Надзирателят запали лампата си и сръга дежурния пазач, който беше задрямал:

— Кой говори сега? Намери ми онзи, който говори!

Езоп понечи да скочи и да се обади, аз обаче го задържах с всички сили върху дъските. Щяха да го бичуват до смърт — него, който ни беше така необходим.

— Никой няма да се обади — прошепнах на ухото му аз.

— Ще бичуват всички ни, докато ме открият — прошепна ми в отговор Езоп.

Тръснах отрицателно глава. Знаех, че не могат да го сторят, защото това би означавало да се намали добивът: повече наказания — да, но в никакъв случай по-малко сребро. Дифил си имаше свои собствени закони.

Соматофилакът започна сънливо да се тътри от нар на нар и да буди с юмруци спящите; защото всеки се преструваше на заспал и изненадан. Никой нищо не знаеше, никой нищо не беше чул; колкото и да бяхме изморени и смазани, все пак изпитвахме някаква детинска радост да разиграваме тоя тип, който имаше толкова власт над нас. Надзирателят ругаеше, ревеше, заканваше се; но с какво ли можеше да ни уплаши? Бяхме наказвани вече толкова, че никакво наказание не ни плашеше.

На следния ден Езоп чул някакво спречкване между Дифил и втория надзирател. Навсякъде в напречните шахти имаше подпори от руда; те носеха надвисналите пластове. Естествено в тия подпори имаше още много скъпоценно сребро. Но тъй като те представляваха единствената и без това твърде недостатъчна закрила за рудничарите, изнасяха ги едва когато шахтата се напускаше окончателно. Дифил нямал търпение да чака толкова много. Той заповядал на надзирателите да увеличат на осем стъпки разстоянието между подпорите, което досега беше шест стъпки. Така се бе сринала старата шахта. Сега искал да заповяда да не се правят подпорите толкова дебели; и по-тънки били достатъчни.

Надзирателят почна да го предупреждава; казал му, че има смут между рудокопачите. Дифил се изсмял:

— Та нима може да им се случи нещо по-добро от това да пукнат?

А срещу среброто от една-единствена подпора той можел да получи десет нови роба; значи, за него работата била изгодна.

Ние мърморехме и ръмжахме. Надзирателят беше с гузна съвест, а навярно се страхуваше и за собствения си живот. Заповедта да отломят половината руда от подпорите той не даде на стари рудокопачи, а на неколцина нови, които още нямаха и понятие за опасността. Самият той остана достатъчно далеко, за да може в случай на опасност да се спаси бързо, ала все пак достатъчно близо, за да не бъдем в състояние да говорим с новите. Ние бяхме дванадесет рудокопачи в задния край на шахтата — ако таванът се срутеше, нямаше спасение за нас. Най-сетне Езоп се осмели и се промъкна напред; прошепна на новите:

— Вие копаете гроба си!

Новите се изсмяха, продължиха да чукат по твърдия таван; камъкът бе твърд, неподатлив, изглеждаше здрав като цялостна гранитна скала.

Езоп каза:

— Камъкът е твърд, но по-твърда от него е вашата сила. Нима не разбирате? Единствено вие можете сами да си навредите.

Те му рекоха:

— Не те разбираме, робе.

Надзирателят тъкмо беше отишъл към главната шахта. Езоп разказа на новите следната приказка:

Отначало орелът летял над земята уверено и дръзко. Хората не можели да го улучат нито със стрели, нито с копия. Тогава те почнали да събират падналите орлови пера, за да направят с тях стрелите си по-точни и по-бързи. Прицелили се с тия стрели в орела, улучили го и го ранили смъртно. Докато, падайки към земята, се премятал във въздуха, орелът зърнал задния край на стрелата с орловите пера. Тогава той почнал да оплаква двойно по-горко смъртта си:

— Убиха ме само чрез силата на моите собствени пера!

Надзирателят се върна и Езоп пропълзя обратно при нас. Обаче новите се бяха уплашили. Те казаха на надзирателя:

— Таванът ще се срути.

Надзирателят заповяда да ги бичуват, с това обаче само увеличи упорството им. Междувременно бе настъпил краят на смяната. Предупредихме онези, които дойдоха да ни сменят, сетне бързо побягнахме към изхода.

През нощта галерията се срути.

Научихме за това едва сутринта: петима от нашите другари бяха убити на място, други десетима, откъснати безнадеждно от всички ни — от живота, от въздуха и от храната, — бяха обречени на ужасна, бавна смърт. Краката ми пристъпваха тежко, веригите се впиваха в тях по-болезнено от друг път. Арим гневно ревеше, яростно се размахваха и свистяха около нас камшиците на надзирателите. Коварно, злокобно зина пред очите ни шахтата. Още преди да успеем да видим премазаните тела — стражите на рудниците не бяха намерили време дори да ги покрият с няколко парцала, — вече почувствувахме злокобното, сковаващото; всеки сякаш носеше на гърба си товар, всеки пъшкаше скритом, всеки едва пристъпваше, въздухът се беше сгъстил наоколо ни, сякаш ни дебнеше.

Погледнах към Езоп, който вървеше току пред мен. Той като че ли не обръщаше внимание на нищо. Ала толкова по-зорко го следяха соматофилаките и надзирателите. Те се бяха научили вече да охраняват властта си, едва ли би могъл човек да измами тия типове, които чувствуваха, че именно той бе техният враг, че той бе опасният.

И тъй, заслизахме надолу в шахтата, дрънчейки с веригите. Струваше ми се, че отивам на сигурна смърт. Всяко спускане на краката с тежката верига ме изпълваше със страх. Друг път стражникът винаги бе оставал при входа на мината. Сега Арим го изпрати долу с нас, той ловко ме заобиколи, заслиза с тежки стъпки между мен и Езоп, докато надзирателят на рудника стъпваше по ръцете ми.

Стражникът, познавах го хубаво, бе безпощаден побойник. Ала тук, долу, той не можеше да бие добре, не можеше да замахва с камшика си, разкървавяше си ръцете в острите каменни отломки. Псуваше, ръмжеше като куче, можеше да бие само с пестник, да удря или да ръга. Видях как тикна силно дръжката на камшика си към Езоп, за да го накара да побърза. Ала Езоп, изглежда, предусети удара. Приклекна светкавично. Ударът на стражника отиде в празно пространство, той изгуби равновесие, подхлъзна се три-четири стъпала по тясната стълба. Понечи да се вкопчи в Езоп. Той отново му се изплъзна. Пазачът продължи да се хлъзга надолу, все още положението му изглеждаше безопасно; в този миг обаче един от нас, не искам да казвам кой, го блъсна силно с крак. Сега вече падането му се ускори, той се вкопчи в едно момче, което изписка, повлече го със себе си. Падането стана главоломно, шеметно, разнесе се страшен рев. И сред тоя рев Езоп пронизително викна:

— Рудникът се срива!

Нищо не бяхме решавали, нищо не бяхме уговаряли. И все пак това бе като сигнал. В безмерния си страх всички ние повторихме:

— Рудникът се срива!

Настана паника. Не знаех какво правя, всички правехме едно и също нещо. Сляпо се втурнах нагоре — пред мен и зад мен всички се катереха бясно по шахтата. Някаква неудържима сила ни тласкаше към светлината. Горе, при входа на шахтата, бяха застанали вече стражите на Дифил. Посрещнаха ни с чукове, с железни лостове, с камшици. Мислехме само за едно раняване — смъртоносното, всичко друго беше без значение. Удряхме по пазачите и надзирателите, докато и последният от тях престана да се движи. За съжаление не можах да видя Дифил.

Всичко стана толкова бързо, че останалите край другите шахти още се пулеха смаяни. И тогава въстанието се разпространи наоколо като пожар. Когато близо двадесет надзиратели и пазачи бяха проснати на земята пребити, останалите, пръснати със стотици по голия планински склон, търтиха да бягат и да се спасяват. Захвърлиха камшиците и пиките си, търкаляха се един през друг, брътвяха детински молитви към боговете, скоро се превърнаха в малко облаче по пътя към крепостта Супион.

Рудниците бълваха хиляди хора, нови десетки и стотици излизаха непрекъснато из търбуха на планината. Стояхме под топлите лъчи на слънцето, мнозина не го бяха виждали от години. Съвсем различна от оная потискащо — тежка топлина долу бе неговата топлина — лека, нежна, живителна. Въпреки веригите изпитвах желание да играя и да пея. Рудокопачите от нашата смяна се прегръщаха. По-възрастните плачеха, по-младите се смееха.

Пристъпих към Езоп, за да го прегърна. Той беше улучил подходящия миг, нему дължахме щастието си. Казах това на другите, всички дойдоха след мен, за да благодарят на Езоп и те.

Ала Езоп се отдръпна. Не искаше да му благодарят, нито да го прегръщат. Само посочи на юг. Там, като черна сянка пред яркото слънце, се открояваше крепостта Сунион. Оттам горе ни дебнеха хоплити и скитски стражници. Неколцина казаха:

— Нищо няма да ни сторят.

А Езоп:

— Достатъчно са ни мачкали по-рано.

Другите:

— Пак ще ни мачкат!

Езоп:

— Само ако и ние правим като змията.

И тогава всички ние поискахме да узнаем какво е правила змията.

Предупреди ни Езоп да не правим като змията:

 

 

В най-древни времена змията не хапела. Обаче щом я видели, хората я тъпчели и мачкали. Тогава змията пропълзяла с вопъл при Зевс и му се оплакала. Зевс я прогонил:

— Ако беше ухапала първия, който те е настъпил, втори нямаше вече да се опита да те настъпва!

 

 

Смяхме се на глупавата змия, пеехме и танцувахме, подскачах дори и аз с моите вериги. Смееше се и Езоп, не с нас, а на нас. Запитах го:

— Защо ми се смееш?

Той каза:

— Мислите ли, че ония там горе ще ни оставят да пеем и да танцуваме?

Ударих се по гърдите:

— Ние сме повече от тях. Няма да посмеят да ни нападнат. Пък в края на краищата нали трябва да разберем нещо от свободата си! Нима не бива да се порадваме няколко мига?

Големите очи на Езоп пламнаха:

— Всеки от нас е дошъл с радост и чрез радост на тоя свят. Винаги съм искал, да нося на хората само радост. Но пред радостта винаги е стояла борбата. Мислите ли, че при животните е иначе?

— Разкажи ни за животните! — рекох аз. — Животните са съществували на света още преди хората. Който е дошъл по-късно, трябва да се учи от предшественика си.

Засмя се Езоп и кимна. Вдигнахме го на една висока скала. Стълпихме се наоколо и заслушахме. Езоп поде:

 

 

Мирна и спокойна била гората. Никое животно не преследвало друго и всяко се радвало на живота. Доволна се разхождала лисицата през царевицата. И ето че изведнъж съзряла един глиган, застанал до някакво дърво. Той усърдно си острел зъбите. Смаяла се лисицата:

— Защо си остриш зъбите? Всичко е мирно и спокойно, никой не те заплашва.

А глиганът й казал:

— Заплаши ли ме опасност, няма да имам време да си остря зъбите. Трябва да ги приготвя за борба още преди самата борба.

 

 

Спогледахме се. Борба ли? Никой не ни беше учил да се бием. Наоколо се търкаляха няколко леки оръжия. Но ония там горе имаха тежки железни копия, имаха стрели, с които можеха да улучват смъртоносно на два стадия разстояние, имаха щитове и брони. Срещу това ние бяхме безсилни. Размахвахме ръце и бъбрехме нестройно, говорехме един през друг — и петте хиляди души едновременно. Никой не поглеждаше към крепостта Сунион. Гледаше натам само Езоп от своята скала.

Сетне той вдигна ръка и ние се смръзнахме. Откъм крепостта Сунион се спускаше с металически звън отред хоплити, трябва да бяха около стотина души; край тях яздеха скитски стрелци с лъкове. Опулихме се. Аз и най-близките до мен се сплотихме около Езоп, всички останали обаче подплашени се разбягаха безредно.

Изведнъж железните воини се намериха сред нас, избиха десетки, помъкнаха за веригите други десетки със себе си като заложници. Бях като замаян. Сетне от гърлата ни се откъсна чудовищен, безсилен вик на ужас. Чухме го как заглъхна в планинските пазви. А същевременно горе, в крепостта Сунион, ехтеше думкането на победните тимпани.

Стояхме край двадесет нови трупа. Стотици ранени се обливаха в кръв и виеха от болка.

— Изгубени сме — пъшкаха мнозина.

Други, които не бяха оковани във вериги, почнаха да дават съвети:

— Да се върнем обратно в рудниците!

Сърцето ми биеше до спукване, горчив беше тоя ден! Горчива беше смъртта дори и за оня, който бе водил най-жалко съществувание. Неколцина се нахвърлиха върху Езоп:

— Ти, песоглавецо, ти ни надроби тая попара!

Пристъпих напред, защитих го, чувствувах, че само у него има сила, която може да ни помогне, вярвах в него.

Той стоеше спокоен. Властният му поглед ги усмири. Глъчката стихна.

— Аз — каза Езоп — не съм стрелец, не съм копиеносец, не съм хоплит. Само едно мога: да ви дам оръжията, от които се нуждаете.

Те заръмжаха недоволно и засвиркаха с уста. Не искаха изобщо да чуват за оръжия. Искаха да победят, защото бяха повече, защото имаха право, защото животът им бе длъжник. Вълни от „да“ и „не“ заливаха голите поля между зиналите шахти. Сетне внезапно взе връх „да“-то. От кипналите краища шеметно се понесе вик към здравата, скупчена среда:

— Дай ни оръжията!

Езоп започна:

Гнездото на един орел се намирало високо в клоните на огромно дърво. Алчен за плячка, орелът господствувал над поля и гори. И тогава съзрял боричкащите се вълчета на една вълчица, които подскачали, тичали и се радвали на слънчевата светлина. Спуснал се стремглаво надолу и сграбчил вълчетата, за да ги хвърли за храна на своите орлета. Заревала и заскимтяла вълчицата. Умолително се въртяла около високото дърво. Орелът презрително я гледал и не удостоявал с отговор нейните жалби. „Какво ме интересува това низшо животно? — казвал си той. — Та то не може нито да се катери, нито да лети.“ И бавно, садистично се заловил да приготвя своя пир. Ала вълчицата не се отчаяла. В далечината селяни били запалили огън. Презряното животно се прокраднало дотам, отмъкнало една запалена главня и я оставило под огромното дърво. Прибавило още клони към нея, разпалил се силен огън. Пламъците заоблизвали гнездото на орела. Малките орлета още не можели да летят; щели неминуемо да загинат сред пламъците. Тогава гордият орел се унизил и слязъл при презряната вълчица:

— Моля ти се, вълчице, стъпчи огъня и ще ти върна вълчетата!

Тъй вълчицата си извоювала вълчетата.

Радвахме се на тая приказка, ала не за дълго. Защото горе в крепостта Сунион пееха победни песни и под звуците на тия песни издигнаха над високите стени сто кола, за да набият на тях своите пленници, нашите другари. Неколцина напълниха гащите от страх и извикаха на Езоп:

— Виждаш ли?

Езоп каза само:

— А ти това виждаш ли?

И посочи към слънцето. То вече залязваше.

Когато се спусна пълен мрак, горе в крепостта Сунион не посмяха да запалят нито една факла. Крепостта бе като запустяла. Езоп ни напомни за своята приказка. Втурнахме се към големите огньове, дето се топеше най-твърдата руда. Върнахме се оттам с големи, пламнали клони. Все още бяхме пет хиляди души. Пет хиляди факли съзряха ония от крепостта Сунион да се приближават в боен ред към стените. Тогава те пуснаха заложниците и побягнаха.

Завзехме крепостта Сунион преди полунощ, бяхме господари над морето и над големия път, който водеше от Атина за Браурон и към градовете покрай Евбейския пролив. Бяхме господари. Никога дотогава не се беше случвало роби да станат господари. Намерихме какво да ядем и какво да пием, танцувахме, ликувахме. Аз тичах с веригите си, още не бях намерил с какво да ги разбия, почти ми правеха удоволствие, дрънченето им звучеше като музика. Затърсих Езоп, та нима не беше чудесно, че той бе между нас? Дълго го търсих. Открих го най-сетне пред голямата порта, пред единствената, непазена от стражи. Той бе приседнал в прахта, спрях най-напред да погледам какво правеше. Сетне чух, той плачеше.

Приклекнах до него. В ръката си той държеше меч. Запитах го.

Той мълчеше. Още не можеше да говори. Когато след малко заговори, гърлото му беше пресипнало от вълнение. Посочи към меча:

— Този меч се търкаляше тук. Вдигнах го. В ръцете ми той проговори. Запитах го:

— Кой те загуби?

Мечът отвърна:

— Загуби ме един; аз съм загубил вече мнозина.

V

Бащата на моя баща познавал на времето един моряк, който дошъл от вулканичния остров Липара. Тъй до нас, децата, стигна едно предание и ние не можехме да го забравим, макар че аз го разбрах едва по-късно. Отначало на Липара живеели както и другаде: с правда и кривда, с оскъдица и богатство. Но понеже островът бил малък и беззащитен, всяка година го нападали морски разбойници, ограбвали домовете и избивали мъжете. Тогава в Липара се видели принудени да създадат една общност. Цялата храна, цялата земя, целият имот станали общи. Половината мъже обработвали земята, другата половина бранели земята. Морските разбойници не могли да стъпят вече на брега. Тъй на Липара настанало благоденствие и сигурност.

 

 

Но онова, което спасило Липара, не спаси крепостта Сунион. Имахме да ядем и да пием, имахме сребро, имахме оръжия. Само едно ни липсваше: хитрост. Смятахме, че атиняните ще се борят против нас с оръжия или с пари, че ще ни обсадят и откъснат от външния свят, че ще ни уморят от глад. Не смятахме, че ще се борят срещу нас с хитрост. За тях този начин бе най-простият и с него те изцяло ни подведоха.

И така, от управата на рудниците не предприеха против нас нищо, а започнаха да разследват: как се е стигнало до катастрофата? Пред шахтите се яви невъоръжена комисия и ние я пуснахме да слезе под земята. Тя изследва всичко до най-малки подробности, разпита надзирателите и разкри защо шахтите са се срутвали толкова често. Установи вината на Дифил. Имахме чувството, че това става твърде късно — след като десетки добри наши другари се намираха затрупани под рудата. Ала то ставаше все пак достатъчно рано, за да помогне на атиняните да постигнат, каквото се стремяха да постигнат. И така, разпитали Дифил пред управата на рудниците и отначало Дифил бил достатъчно дързък и си признал всичко.

— Разбира се — казал той, — че взех среброто от подпорите, защото кой щеше да ми го плати? Среброто си беше мое и те бяха мои роби. Платил съм си данъците и ако държавата на атиняните иска от мен нещо повече, нека ме помирише отзад.

Ето така говорил пред управата на рудниците.

Нищо ново нямаше в това, че един предприемач на мини говореше тъй пред съветниците; новото обаче бе, че рудничарите се намираха горе, в крепостта Сунион. Затова дързостта на Дифил не хвана място. Не всички загинали рудничари бяха истински роби; неколцина от тях бяха осъдени по на пет или десет години и ако, разбира се, ги бяха преживели — щяха да бъдат отново свободни. Умъртвяването на тия хора, все едно дали предумишлено, или по невнимание, беше убийство. Ето защо управата на рудниците предаде делото на ареопага.

Сега вече работата стана по-сериозна, но все още не напълно сериозна. Какво толкова можеше да направи ареопагът! Филите, към които се числяха загиналите, трябваше да повдигнат обвинение; те не повдигнаха. Показанията на надзирателите ставаха все по-уклончиви, колкото повече се страхуваха, че Дифил може да се върне отново като господар в своите рудници. Спорехме, свивахме пестници и заплашвахме:

— Докато ние сме тук горе, тоя тип няма да се върне.

Той наистина не се върна; но не заради нашите заплашвания, а поради грешката, която направи. Повикал един ден своя банкер и се посъветвал с него как да прехвърли състоянието си на сигурно място в чужбина, най-добре в Самос. Банкерът бил раздал много пари в заеми с висока лихва. Внезапното искане на тия големи суми обратно от длъжниците привлякло вниманието на мнозина. Дифил бил декларирал, че притежава състояние само от двадесет таланта. Сега поразровили сериозно и открили, че той разполага със сто и шестдесет таланта, едно извънредно голямо богатство. Атинската държава винаги е била алчна, нуждаеше се от много пари. Ако осъдеха Дифил, можеха да конфискуват имуществото му.

Достатъчно често бях виждал атинските граждани, докато работех по строежите на агората. Съвсем не са много ония, които имат правото да се наричат граждани, може би двадесет до тридесет хиляди, но една третина от тях всекидневно се редят на опашка пред съдилищата, за да бъдат избрани за някаква съдийска длъжност. Тогава те получават няколко драхми и си придават важност за десеторно повече драхми. Когато се конфискуват големи суми, на всеки съдия се полага по нещо. Сто и шестдесет таланта, това са деветстотин и шестдесет хиляди драхми: от тях пада достатъчно и за съдиите.

И тъй, когато се яви пред ареопага, Дифил смяташе, че може би ще го осъдят за убийство, но парите му ще го спасят; стана тъкмо обратното. За безчестните му постъпки почти не се спомена. Толкова по-важен аргумент срещу него бяха парите му. Само за форма заседаваха два дни, защото гражданите — съдии нямаха интерес от кратки заседания. Сетне произнесоха присъдата, която всъщност бе предрешена: осъдиха Дифил да изпие чашата с отрова^[116].

Той изпил чашата с отрова в градския затвор и пукнал сред страхотни ругатни. За съжаление множеството наши другари — рудничари, които бяха умрели по негова вина, не можаха да видят това. Ала останалите рудничари, които бяха живи и седяха сега в крепостта Сунион, почнаха да се държат тъй, като че не съществуваше вече никаква опасност и занапред в шахтите щяха да растат смокини и сливи. Езоп ги предупреждаваше. Те се смееха:

— Сигурно пак искаш да ни разкажеш някоя приказка!

Езоп огорчено отвърна:

— Искаше ви се това да са приказки. Аз исках да ви помогна само да поразмислите.

— Не искаме нито да ни помагат да мислим — рекоха му ония, — нито да мислят, че ни помагат!

След това се завърнаха обратно по своите рудници и смирено зачакаха да дойдат надзирателите им.

Ние, останалите в крепостта Сунион, не бяхме вече много и броят ни всекидневно намаляваше. Долу в някои рудници вече работеха, а към нас не проявяваха никакъв интерес, сякаш бяхме престанали да съществуваме. Някак зловещо беше това, бихме предпочели всяка борба. Сетне видяхме да се задават много кораби и да спират долу, край брега. Отдъхнахме си: най-сетне започва борбата. Измамихме се отново. Някакъв любезен човек с дяволити очички се изкатери потен нагоре по планината и добродушно запита:

— Колко души сте?

Ухилихме му се подигравателно:

— Че преброй ни, ние не можем да броим.

Мислехме си: само да посмее сега да ни брои, ще го набием и ще го изтъркаляме надолу по планината. Навярно — тъй си мислехме ние — иска да знае броя ни, за да насъска срещу нас съответно число хоплити.

Той се усмихна:

— Не бойте се. Вие не сте вече собственост на атиняните. Ние ви купихме от тях. Отсега нататък ние сме ваши господари.

Запитахме:

— Но кой сте вие? Откъде идвате?

И си мислехме:

„Все още сме хиляда. Няма да се дадем толкова евтино. Да ни избият — могат, но да се подиграват с нас — не.“

Тогава оня хитрец, името му бе Скилос, каза, че били от Самос; и че в Самос било чудесно — топло и светло; и че в Самос имало хубав хляб, печен по египетски, и смокини с вино, също и за робите; и че трудът там бил най-лекият в цяла Елада; защото геоморите били натоварили великия Поликрат да построи водопровод и там било прохладно и чисто и през цялата година имало хубава вода; и че това било работа, за каквато мечтаели дори свободните; а ние, като роби, сме щели да получим най-добрата, най-леката работа, която изобщо били получавали някога роби.

Погледнах към Езоп: какво мислеше той? Той не вярваше на всичките приказки на Скилос. Ала когато онзи се закле в боговете, че ще работим само на водопровода, най-малко три години, Езоп кимна с глава. Трябвало да идем — каза той. Не го казал заради себе си — тъй ми прошепна, — не защото се надявал, че в Самос, дето му била дадена свободата, ще го признаят за свободен; казал го заради нас, защото всички водопроводи, които виждал досега, били построени на земята и над земята. Така че работата сигурно щяла да бъде тежка, но здравословна, на въздух.

Тогава се съгласихме, стегнахме си вързопите и последвахме хитрия Скилос надолу към корабите.

VI

Дълго разисквахме по този въпрос на корабите — защото, кълна се в неумолимия Стикс^[117], морското ни пътуване продължи доста. В град Халкедон на Пропонтида^[118] някой си Фалеас отишъл при своя архонт и настойчиво заявил пред него:

— Всички граждани трябва да притежават по равно имот. Всички нови градове трябва да се основават на този принцип.

Архонтът запитал:

— Как ще уеднаквиш онова, което боговете са сътворили различно?

Фалеас казал:

— При рождението и в смъртта хората са еднакви и това са направили боговете. По средата между тях се намира женитбата, тук за човека няма равенство и това са направили хората. Ето къде трябва да се постигне изравняването. И то така: богатите трябва да дават на дъщерите си зестра, но не бива да взимат. А бедните не бива да дават на дъщерите си зестра, а трябва да получават. Тъй като размерът на зестрата е предписан от закона и е твърде голям в съотношение с имота, по този начин състоянието на бедните и богатите ще се изравнява, докато се постигне накрая пълно равенство.

Други пък казваха:

— По-важно е да се уеднаквят желанията на хората, а не имотът им.

— Това обаче е невъзможно — твърдяха трети, — ако хората не бъдат възпитавани достатъчно в тази насока чрез законите.

Освен оня мъж, дето беше от Халкедон, никой от нас никога не бе чувал нещо за тоя Фалеас. Само Езоп стана и каза:

— Тъкмо това искаше и Фалеас. Искаше навсякъде и при всички да съществува равенство в две отношения — в имота и във възпитанието.

Казах:

— Езоп, това са глупости. Ти си работлив, а Тиб е мързелив; аз съм бърз, а Мопс е бавен; един може да е умен, друг — глупав; как ще промениш хората чрез възпитание?

Езоп се разсмя.

— Чрез възпитание се постига всичко — каза той. — Ще ви разкажа историята на Ликург. По времето на нашите дядовци той е бил това, което беше Солон за Атина: създавал закони.

 

 

Ликург отгледал различно две кучета от едно и също поколение. Едното държал винаги у дома си и го хранел с лакомства, другото взимал със себе си на лов. Сетне свикал спартанците и им показал двете кучета. Вдясно имало поднос с най-отбрани сладкиши, вляво — заек, който той пуснал да бяга. Тутакси всяко от кучетата се спуснало върху онова, на което било свикнало. Разглезеното се нахвърлило върху подноса със сладкишите, другото, което Ликург отгледал при сурови условия — подир заека, хванало го и го занесло на господаря си. Спартанците все още не му вярвали. Казали:

— Е добре, тези кучета бяха еднакви. Но дали би се случило същото, ако първото куче беше от ловджийска порода, а второто — от галените домашни кучета? Колко ли пари ще чини тогава възпитанието ти?

Отгледал Ликург едно ловджийско куче с лакомства, и на лов със себе си взимал едно мъжкарче от двойка глезени домашни кучета. Малко повече време изтекло, докато бил в състояние пак да покаже двете кучета на спартанците. Играта и този път се повторила. Ловджийското куче се нахвърлило върху подноса със сладкишите, а галеното погнало заека. Спартанците видели това и разбрали, че чрез възпитание към по-добро може да се надвие и по-лошата природа.

 

 

Смеехме се, шегувахме се и говорехме в надпревара, така че забравяхме лошото си положение. Нищо не предприехме, защото вярвахме на думите на хитрия Скилос. Ако знаехме как подло се готви да ни измами, сигурно щяхме да предпочетем да се удавим в морето.

Почнехме ли да проявяваме безпокойство — а на всеки от корабите ние бяхме много повече, отколкото екипажът. — Езоп ни успокояваше:

— В Самос ми дадоха свободата, всички самосци ме познават. Превърнат бях в роб несправедливо, в Самос отново ще бъда свободен човек. Тогава ще мога да помогна на всички ви. Ако почнете сега да убивате, ако завладеете корабите и станете морски разбойници, никой не ще може да ви спаси от жестоката смърт. Ще бъдете приковани на кръстове и ще пукнете пред очите на любопитните.

Доверихме му се. Изпълнени с това доверие, гледахме как върхът на Керкет изплува пред нас от морето. Изпълнени с доверие минахме край плодородните брегове на самоския остров.

Запитахме хитрия Скилос:

— Покажи ни къде ще работим. Покажи ни водопровода.

Той ни посочи трасето, което се спускаше от изобилния с вода източен склон на Керкет право към града Самос. Виждахме вече блестящия, грейнал град, виждахме огромния храм на Хера, по-голям от целия атински акропол. Помежду имаше исполинска черна скала, набъбнала като цирей и вдадена в морето като свит пестник. Неколцина запитаха:

— Няма ли да е мъчно да се прокара водопроводът около тая скала?

Скилос отвърна:

— Невъзможно е.

Запитах:

— А как ще се прокара тогава?

Скилос замълча.

Когато нашата флотилия приближи брега, на големия вълнолом и по-навътре, на кея, стояха вече множество любопитни самосци. Казах на Езоп:

— Е, след малко ти ни напускаш.

Езоп се усмихна, сетне ми подаде ръка:

— Няма да ви забравя.

Не знам дали Скилос чу нашия разговор. Във всеки случай видях го, че се въртеше наблизо. Досега нашият кораб беше плувал начело и трябваше пръв да спре на брега. Изведнъж видях Скилос на един от другите кораби, отдето даде заповед нашия кораб да остане последен. Сетне вече не го видях.

Не ми се хареса тая работа. Какво означаваше тя? Да не би да искаха да разпръснат самосците по кея? Очевидно не дръзнаха да го сторят. Видях също така, че самосците не намаляха, а, напротив, станаха повече. Междувременно наоколо се вдигна глъчка, самосци осмиваха слабите и възторжено приветствуваха силните сред новопристигналите. Във всеки случай те искаха час по-скоро да изкарат докрай водопровода си и за тях ние бяхме нещо малко повече от машини, които щяха да сложат в действие чуковете и свределите. Робската стража беше излязла напред и веднага, още при слизането от корабите, извеждаше извън града отделните групи.

Сетне нашата триера се плъзна покрай вълнолома. Горе се тълпяха самосците и втренчено гледаха надолу към нас; защото поради отлива ние бяхме доста ниско.

Моряците искаха да спрат Езоп. Ала той неочаквано се изтръгна и скочи напред към носа на кораба. Застана там, вдигна ръце и силно завика. Отначало никой от нас не разбираше какво казва. Бе прекалено развълнуван. Бързо и объркано излизаха думите от устата му. Сетне, когато подхвана отново, чух няколко изречения.

— Аз съм Езоп — крещеше той, — тебе те познавам, и тебе също, вие бяхте там, и ти приятелю, братко, ти беше първият, който вдигна ръце, за да гласуваш за свободата ми. Аз съм Езоп, нали ме познавате?

Видях, че няколко души му махнаха и се опитаха да си пробият път по-напред, към вълнолома. Ала преди да стигнат дотам, преди да успеят да извикат, в първите редици вече стояха неколцина други — не, не стояха, а дръзко излизаха напред, негодувайки високо:

— Какво иска тоя?

Всички тези люде имаха едни такива дебели, силни гласове, просто да ти пукнат тъпанчетата:

— Откога мръсните роби плюят своята смрад по чистото пристанище на Самос?

Неколцина недоволно изръмжаха против тия мърморковци, а Езоп продължаваше да вика, вече в ръцете на моряците, които искаха да му запушат устата.

— Аз съм Езоп — викаше той, — вие ме обявихте за свободен, те несправедливо ме направиха отново роб. Не позволявай да се подиграват с волята ти, могъщи народе на могъщия Самос!

Тъй викаше той.

Чух общо покашляне, което звучеше като съгласие. Ала липсваше човек, който да изрази това съгласие с думи. Тогава един, който беше излязъл съвсем напред — а гласът му бе пак от ония дебелите, силните, в които не звучи никакво чувство, но които все пак се чуват от всички, — каза:

— Какво твърди тоя, че бил Езоп ли? Измамник е той! Езоп изглеждаше съвсем иначе! Езоп беше гърбав!

— Да — закрещяха сега мнозина, — ти не си Езоп! Езоп живее в Египет! Езоп е богат и щастлив! Ти наистина си измамник!

И ето че всички, дори и онези, които в началото искаха да приветствуват Езоп, почнаха да се съмняват. Посбутваха се, взираха се втренчено, мълчаха. Езоп отчаяно се бранеше от робската стража, която грубо го удряше по устата, щом се опиташе да проговори. Стоях до него, когато го изблъскаха с груби юмручни удари горе на вълнолома. Никога не съм виждал лице като лицето на Езоп в оня миг. От отчаяние устата му беше отпусната, очите му, потъмнели от разочарование, проблясваха, търсейки помощ, дори и широкото му чело сякаш се беше смалило. Не исках той да се озлобява срещу самосците. Казах му, извиках след него:

— Недей да виниш тях, и тях ги мамят, както и тебе! Та тук гъмжи от шпиони!

Тогава повалиха и мен.

Съвзех се напълно едва когато се намерихме пред огромната черна скала. Къде бяха останалите? Къде бяха нашите спътници? Отпред, на черната скала, имаше малка, още по-черна дупка. В нея ни вкарваха с камшични удари един след друг, блъскаха ни вътре тъй, както зидарят силом вкарва глина в пукнатините на зида. Пълзях напред, поемайки си с мъка дъх — нямаше въздух, нямаше светлина, а само някаква страшна блъсканица и непоносима воня. След дълго време, почти задушени, се намерихме натъпкани в някаква влажна пещера, дето мъждукаше слаба факла и всеки миг заплашваше да угасне. Някой говореше, долавях само шепот:

— През тая скала трябва да прокараме тунел за водопровода.

Пещерата беше естествена, в нея имаше място за няколкостотин души. Въздухът хлуеше отгоре през тънки процепи. Ако природата не се беше смилила над нас, бедните хорица, самоският строител никога нямаше да го стори. Щеше да ни кара само да пълзим, да ломим, да пробиваме и да мъкнем камънака — нищо повече. На това отгоре трябваше да складираме ломения камък в пещерата, така че тя от ден на ден ставаше по-малка и по-тясна. Положението ни беше ужасно. Трябваше да работим колкото се може по-бързо, за да излезем от тая скала отново на светлина, а трябваше да работим и колкото се може по-пестеливо, в колкото се може по-тесни забои, за да не засипем напълно с камънак единственото помещение, дето имаше въздух — нашия дом, нашето легло, нашата кухня. Защото нямаше да излезем навън, докато не свършим тунела. Двама от всеки трима души от нас, прокълнатите в тая влажна и душна пещера, никога вече не видяха деня, слънцето.

Работехме на четири смени, и най-силният не издържаше повече от шест часа. През останалото време лежахме и пъшкахме в пещерата. Веднъж дневно ни носеха храна — ечемичена каша с разводнено козе мляко, понякога мекици и прокиснало вино. Храната стигаше само на онзи, до когото имаше смъртник; дотогава, докато можеше да укрива смъртта на другаря си и да издържа вонята от неговото разлагане, той ядеше двойна дажба.

Първоначално всички бяхме като парализирани. Не знаехме нито кога е нощ, нито кога е ден, нито какви са часовете или седмиците. Не можехме да мерим времето и по работата си. Шест пъти подред работих все на едно и също място, а камъкът не се поддаваше. Скалата бе толкова твърда, че свределите и ломовете се изтъпяваха по десет пъти в една смяна. Надзирателите ги сменяха, ала при всяко заменяне имаше и бой: „Задето умишлено изтъпявате сечивата!“ Не знам какво правеха другите; предпочитах да изям боя, отколкото да забавям работата; чрез усилен труд заглушавах всичко в себе си, ако изобщо бе останало в мен още нещо за заглушаване; и чаках да се натъкна пак някъде на Езоп, защото нямах сили да го търся сред тая огромна купчина изтощени вонещи тела.

Видях го едва когато Тиб го замери с камък. А Тиб бе един от най-глупавите, които виняха Езоп, задето сме попаднали в тая пещера; един от най-лошите; и при това от мързеливите; обаче той имаше свои съмишленици, които се развикаха и тържествуващо закрещяха, когато камъкът удари Езоп тъкмо по чувствителния му гръбнак. Хвърлих се нататък, успях да видя още болката, изписана в големите очи на фригиеца, исках да поваля с пестник Тиб на земята. Ала Езоп ме спря, взе камъка, който бе паднал до него, дигна го високо в трептящата, мъждукаща светлина и ръката му потръпваше — почти изглеждаше, като че ли трепка само светлината.

— Благодаря ти! — каза Езоп на Тиб и погали камъка, който му бе причинил толкова силна болка, притисна го нежно под ръка и бръкна в устата си, за да извади оттам един триобол; даде го на слисания Тиб. — За съжаление нямам повече пари. Но мога да ти посоча едного, който ще те възнагради по-добре. Ето го там, надзирателя, той е богат и могъщ. Ако хвърлиш камък върху него, ще те възнагради царски.

Надзирателят забеляза движението, с което беше посочен, приближи се бързо и подозрително. Приятелите на Тиб все още искаха да го предупредят. Глупав, злобен, алчен за пари, той вече се беше навел, сграбчи един остър камък, замахна, и камъкът изсвистя към надзирателя. Той хвана с огромната си лапа захвърления отломък, въпреки това камъкът разпори палеца му.

Надзирателят изрева от болка и гняв така, че пещерата се разтърси. Извика робските стражници. Те пребиха Тиб тъй страшно, че някои от нас се разреваха. Погледнах умолително към Езоп, може би беше в състояние да каже нещо, за да защити Тиб; ала инак толкова кротките очи на фригиеца сега останаха твърди. В края на краищата робските стражници извлякоха навън, каквото бе останало от Тиб; там го приковали на кръст.

Известно време се влачихме плахи и приведени. Но как можехме да издържим така? Тук, сред тоя ужасен въздух, при тая ужасна работа, можехме да живеем само сплотени, а не като враждуваме помежду си. Ако продължаваше както сега, всички щяхме да обезумеем. Тогава чух дълбокия глас на фригиеца; той забръмча като рояк сити пчели над поляна с цветя, извика:

— Имало една друга пещера, ще ви разкажа за нея:

 

 

Лъвът преследвал един бик. Бикът избягал в някаква пещера, дето имало диви кози.

Дивите кози почнали да го мушкат с рогата си. Разранили му кожата. Бикът стоял неподвижен и търпеливо понасял всичко.

— Но не от страх пред вас, дето сте в пещерата — казал им той, — а от омраза към онзи, който дебне вън, пред пещерата.

 

 

Не ни утешиха думите му, но утеха беше това, че изобщо говореше; поне за мен. Други се вайкаха.

— Какво ни помагат думи — оплакваше се жално Мопс, — тук всички сме обречени на гибел. Никой от нас не ще види пак нито милото слънце, нито сладката луна, нито звездите, родени от въздуха. Малко по малко ще се вмиришем и вкиснем, ще се издушим и ще пукнем от глад.

Мнозина смятаха, че той е прав, и се завайкаха като него:

— Остана ни само едно — да си пожелаем смъртта.

— Не говорете така — чух да казва Езоп, — защото така само се мамите един друг. А тук долу на нас може да ни помогне само истината. Никой не иска смъртта, дори и онзи, който я търси.

Мнозина се разкрещяха, отричаха.

— Искаме смъртта — грачеха мрачно те, — нека дойде да ни отърве от тоя мръсен живот!

Езоп каза:

— Познавах един старец и той говореше като вас. Ще ви разкажа за него:

 

 

На един старец му трябвали дърва, за да сгрее студените си крака. Гората била далече, високо горе, дето духал леден вятър. С големи усилия се изкачил до нея старецът, с мъка насякъл дървата, с мъка ги нарамил на гръб, с мъка се повлякъл най-сетне към дома си с тежкия товар. Пътят бил прекалено дълъг, товарът — прекалено тежък, вятърът — прекалено студен. Тогава коленете на стареца се подкосили, той се строполил на земята и не можал да продължи по-нататък. С отчаяни вопли призовал смъртта. Изведнъж смъртта застанала пред него. Ухилила му се любезно:

— Е, старче, крайно време беше да ме повикаш! Да ти помогна ли?

А старият човек кимнал с глава:

— Да, смърт, помогни ми пак да вдигна товара, за да мога да продължа пътя си лека по лека.

 

 

Прихнахме да се смеем на стареца, за пръв път се смеехме тук долу. Смееха се дори и ония, които искаха смъртта. Един от тях се прекатери през телата на другите до Езоп, прегърна го и го целуна. Отново се разсмяхме — този път на това, че някой изобщо беше успял сред сплъстената маса от косми и парцали да намери друго лице, друга уста освен своята собствена!

Не беше лесно да се разбере, ала бе тъй: оттогава нататък по-леко понасяхме всичко. Мислех си:

„Тоя сладък живот са ми дали родителите ми, а не някои от ония горе, дето ни бият с камшици и потискат. Ако ние живеем заради самия живот, ония горе вече са изгубили; защото те искат да живеем, за да умрем.“

Затова пеех и свирех, макар че целите ми устни бяха попукани и покрити със струпеи и циреи. Шегувах се с него, с Езоп. Неколцина дойдоха при мен, съвсем боязливи.

— Я кажи, тоя фригиец… да не е бог?

Без да ща, се разсмях, толкова глупави бяха! Езоп ги бе чул. Запита ги:

— Какво все току споменавате вашите богове?

Мопс отвърна:

— Молихме се и сега ни е по-добре.

Надзирателят не обичаше да чува, че говорим; приближи се към нас заплашително, размаха бичовете си и ни сгълча. Освети Езоп от горе до долу с факлата.

— Да не си посмял да кажеш нещо против боговете или против молитвите! — изръмжа той.

Очите на Езоп блеснаха. В тях имаше толкова смях, че неволно изпръхтях в шепата си. Знаех, че ще разкаже нещо. Ето какво разказа:

 

 

Един моряк от Атина пътувал през морето заедно с други моряци. Страшна буря ги връхлетяла, сграбчила кораба и го потопила. Всички плували в морето и се опитвали да спасят скъпия си живот. Сред тях пляскал атинянинът, плюел водата във висока дъга над себе си и десет хиляди пъти призовал Атина да го спаси. Близо до атинянина плувал един друг и изпръхтял:

— Ей, ти, стига си хленчил! Ще бъдеш спасен!

Морето издигнало атинянина нагоре, смъкнало го надолу, той страхливо погледнал към другия.

— Атина ли ще ме спаси?

— Да — отвърнал му оня. — Атина и ръцете ти!

 

 

Този път, ще не ще, се разсмя дори надзирателят.

VII

Един от копачите се казваше Бротин. По-старите другари ни разказаха: Бротин бил лекар на стратега Еак. Когато стратегът лежал на смъртно легло, синът му, някой си Поликрат — същият, който дал идеята за водопровода и за тунела, — повикал и втори лекар, Демокед от Кротон. Въпреки това Еак умрял между двамата лекари. Тогава Поликрат тайно похвалил единия и му дал да подпише договор, за да стане придворен лекар за десет години; а другия укорил пред целия народ и го хвърлил в тъмница. Отидох при този лекар. Зле ми беше. Бях се объркал съвсем. Бротин каза:

— Нищо ти няма. Силите ти са в равновесие: влажното и сухото, студеното и топлото, горчивото и сладкото; а това е здравето; значи, си здрав. — Освен това Бротин ме поучи: — Болестта се явява, когато някое от тия неща надделее над другите: прекалено много горещина или прекалено много студ; прекалено много ядене или прекалено много глад; тогава болестта се явява или в кръвта, или в нервите, или в мозъка:

Казах му:

— Виж ни как живеем тук; нима болестта не може да се яви и извън нас, в пещерата?

Бротин призна, че е така.

— Болестта — каза той — може да се яви и вследствие свойствата на водата или на земята, може да се яви в края на краищата и поради прекомерно напрежение или поради мъчения.

 

 

Няколко дни не ядох нищо и се криех. Когато викаха имената в началото на смяната и за дежурството по почистването, Езоп се обаждаше вместо мен. Вярно, че надзирателят беше зъл, но затова пък беше много глупав и мързелив; нищо не забеляза. Няколко дни лежах загърнат в стари парцали, стана ми топло и ми олекна отново. Другите обаче от ден на ден отпадаха, влачеха се наоколо с хлътнали и уморени лица. Поглъщаха храната през устата си, а от долу тя изтичаше отново. Непоносима смрад почна да се разнася из пещерата. Тъй като и надзирателите не можеха да я понасят повече, започнаха да горят благоуханни пръчки. Сега въздухът стана съвсем негоден за дишане. Всички получихме задух и скоро дадохме първите мъртъвци.

Езоп запита Бротин каква е тази болест. Бротин каза:

— Болестта се загнездва в кръвта и идва от развалената вода; разпространява се чрез изпарения; затова се нарича тифус. Тъй като всички ние живеем сред тия изпарения, всички неминуемо ще се разболеем. А всеки втори от заболелите умира.

Щом чуха това, надзирателите не посмяха вече да припарят в пещерата. Издигнаха си малък зид срещу нас и оставиха робската стража да ни пази. Дотам донасяха и големите казани с яденето; трябваше да си го делим сами. За работа вече не ставаше и дума. Предстоеше ни още само едно: да умрем.

Не знам колко време върлува тоя мор. Нямаше ни помощ, ни утеха. Целият търбух на черната скала беше изпълнен с глух, сподавен вопъл. Трябваше да отмъкваме настрана мъртъвците, а те представляваха вече само скелети, оваляни в мръсотия; надзирателите и стражниците не докосваха нищо. Тогава Езоп дойде при мен и ми каза:

— Ти прекара болестта, а аз не се страхувам. В ъгъла до изхода на пещерата има стръмна вдлъбнатина; там ще хвърляме труповете; там ще можем и да натрупаме върху тях камъни и да изградим наоколо зид, за да не стига до нас вонята. По този начин ще спасим онези, които могат още да се спасят.

Хората мряха като мухите есен. Легна и Бротин. Той не бе болен, но искаше да се разболее. Езоп го запита:

— Срещу тоя мор все пак трябва да има лек?

Бротин каза:

— Лек има. Но защо ли ни е? Самият аз предпочитам да умра, отколкото да продължавам да живея така.

Езоп се опита да въздействува на съвестта му:

— Ти не си единственият, пък и ти съвсем не си болен. Всички, които са болни, искат да живеят. Кажи какъв е лекът.

Бротин каза лека: дървени въглища и отвара от лаврови и миртови листа. Дадоха ни малко от тях, разбира, се, съвсем не беше достатъчно за стотиците болни.

Все пак болестта секна.

— Как постигна това? — запитах Езоп.

— Казвам им, че съм им дал от лекарството. Те са твърде слаби, за да проявяват недоверие. Чувствуват нужда да вярват. Тогава сядам при тях и им разказвам някоя приказка.

И наистина болните бяха като деца; повече, отколкото отварата, поддържаше живота им очакването на оня миг, когато Езоп щеше да приклекне край тях, за да им разкаже някоя приказка. Никой не искаше да умре преди това, а след това вече никой не можеше.

И все пак, дали наистина беше добре, дето Езоп спасяваше тия хора? Трябваше да останем в този тунел още две години, цели две години без слънце и без прекрасния морски вятър; а кой знае какво щеше да дойде след двете години, може би имаше нещо още по-лошо; кой знае за какви ли мъки ги спасяваше?

Запитах Езоп. Езоп каза:

— Спасявам хората, защото се страхувам от самотата. Аз трябва да имам около себе си много хора, да виждам много очи, да чувам туптенето на много сърца. Този свят е на хората и от най-големите си висини до най-дълбоките си бездни е създаден за хората.

Исках да го питам още нещо, ала болните го викаха да иде при тях. Неколцина дори вече имаха сили да се шегуват.

— Разкажи ни нещо за лек — подхвърляха на смях те.

Езоп приклекна при тях. Мопс, комуто правеше удоволствие да се оплаква, пак се завайка:

— Защо трябва да боледуваме тъкмо ние, най-бедните измежду бедняците? Та ние положително нямаме вина за нашата болест!

— Не — отвърна Езоп, — виновни сме толкова, колкото е виновен и дъбът, че го отсичат.

— Е, видя ли? — каза Мопс и почна да се вайка отново.

— Виждам — рече Езоп, — че ще трябва да ви разкажа за дъба.

— Да! — закрещяха всички. — Разкажи ни за дъба!

Преди тридесет години на Пентеликон, на Химет и на Парнас все още имало огромни дъбови гори. Те изчезвали, все повече намалявали от година на година. Тогава последните дъбове размахали върхари, изпратили чрез тях укор към Зевс и се заоплаквали тъй:

— Без причина бяхме лишени по-рано от живота си; без причина сме принудени да издържаме повече от останалите растения ударите на брадвите!

Зевс гневно и грамовито отвърнал:

— В самите вас е причината за нещастието ви. Ако не бяхте създали дръжките за брадвите, ако не бяхте толкова полезни за дърводелците и за земеделците, никоя брадва нямаше да иска, нито пък да може да се забие във вас!

Те кимаха утвърдително, ала не разбираха напълно. Въпреки това приказката им помогна. Помогна и на мен. Езоп умееше да помогне на човека. По-ясен изглеждаше светът, всичко добиваше своя смисъл, когато той седеше при нас и разказваше. А и той ни се радваше. Достатъчно ли му беше това? Защо не ни изоставеше? Ние бяхме принудени да страдаме. Той не беше.

След известно време — не мога да кажа колко време беше изтекло — морът премина съвсем. Надзирателите отново станаха жестоки, робската стража ни натика пак в тесния тунел, чукахме и дълбаехме, потяхме се и кашляхме.

Веднъж неочаквано настана голяма суетня. Надзирателите се разтичаха, стражниците въведоха строг ред, неколцина, по чиито тела имаше прекалено много червени белези от бичовете, бяха забутани в най-тъмните ъгли на пещерата.

— Какво става? — запитахме ние най-приветливия от стражниците.

— Идва правителственият съветник Поликрат — прошепна той.

Значи, онзи, който бе измислил тунела! Изпитвах желание скалата да се провали и върху него, и върху мен.

Докараха го вътре на ниска каляска, пред него и зад него гъмжеше от звънтящи стражи. Той се изправи и наоколо му запалиха много факли. Погледна с лъчезарен поглед стражите си, погледна лъчезарно и нас. Очите му бяха много светли, блестящи, изглеждаше тъй, като че ли току-що бе пил вино, и то не съвсем малко. По-късно чух винаги изглеждал тъй.

Към него пристъпи със страхопочитание някакъв човек.

Казаха ми:

— Това е водопроводният строител Евпалин, който е дошъл от Коринт, за да построи тунела.

Поликрат похвали работата; били сме пробили досега три стадии, още четири стадии трябвало да пробием, за да излезем на светлина откъм западната страна на скалата. Но преди това тунелът навсякъде трябвало да се разшири и издигне — осем стъпки на ширина, осем стъпки на височина, а по средата да се прокара три стъпки широка вада за изворната вода.

Заедно с неколцина други стоях съвсем близо до Поликрат; и Езоп беше с нас. Бяхме в сянката на зида, зад който хвърляхме умрелите от мора, и в суетенето си стражниците не ни бяха забелязали, а сега не искаха да всяват повече бъркотия. Така можахме да чуем как Поликрат тихо и самодоволно запита:

— А какво казват за моя водопровод самосците?

Евпалин за малко не падна на колене от възторг.

— Цял Самос — фъфлеше той — чака с нетърпение завършването на твоето дело. Водопроводът ще бъде едно от чудесата на света.

Поликрат не жадуваше толкова да учудва света.

— А ще ми бъдат ли признателни? — запита той.

Сега се намесиха и неколцина други правителствени съветници и почнаха да го уверяват:

— Благодарността им ще бъде безкрайна.

Поликрат явно изпитваше удоволствие да чува такива неща. Замърка като котарак, а очите му се заоглеждаха в другите като в огледало. Сетне се съвзе от самооблащението си и каза високо:

— Такава е и моята благодарност!

При това той стисна ръцете на всички, които се намираха около него, като че ли те бяха сторили нещо за водопровода. Накрая благодари дори на надзирателите и на стражниците, и съвсем накрая на Евпалин, който навярно го бе разгневил с някоя дума. Голямо суетене беше и големи приказки се изприказваха около тая благодарност.

Готвеха се вече да си тръгват, въздухът бе душен и не им допадаше; изведнъж Езоп застана пред тях в светлината и спокойно запита:

— Господарю, ти благодариш тук на всички за работата по този водопровод; защо не благодариш и на тия, които наистина са работили по него?

И посочи към стотиците работници в пещерата, където впрочем се виждаха само проблясващи очи.

Надзирателите и стражниците вече бяха готови да наскачат; тоягите им заплашително се издигнаха нагоре, за да смажат тоя дързък негодник. Но Поликрат съвсем не мислеше за това. Пък и беше по-умен от надзирателите; знаеше, че нашите мишци му трябват още. Запита главния надзирател:

— Кой е този роб?

Главният надзирател почна да заеква, едва успя да произнесе на пресекулки:

— Ние го наричаме Езоп, не е елин, няма бащино име…

Езоп спокойно го поправи:

— Асарак, син на Капис, от Аморион, фригиец, наричан още Езоп.

Естествено никой роб нямаше право да говори в присъствието на надзирателите. Видях как неколцина от нас се разтрепериха. Мислеха вече, че надзирателите ще бичуват жестоко или ще пребият Езоп с камшиците си заради непокорство и незачитане на големците от този остров.

До Поликрат стоеше някакъв пъргав, подвижен аристократ, с малки блестящи очички, с увиснали бузи, с много високо и донейде заострено чело и много рядка брада. Той подхвърли няколко думи, които накараха Поликрат да даде ухо. По-късно чухме, че това бил Меандрий, секретарят на Поликрат.

Поликрат дълго измерва с поглед Езоп. Стояха един срещу друг като двама равни; едрият, широкоплещест мъж, върху когото всичко блестеше и чиито очи дори изглеждаха като два скъпоценни камъка, поставени в орбитите; и слабият, превит в своите дрипи роб.

— Как попадна тук? — запита властникът.

— Делфи ме хвърли несправедливо в затвора.

Поликрат се извърна. Този прям език му се стори прекалено груб. Той поговори пак с тайния си съветник, сетне леко, назидателно рече:

— Делфи не върши нищо несправедливо; ще поговорим с Харакс.

Езоп се изсмя:

— Тогава той ще ти каже, че съм измамник; той бе разправил това на самосците още преди да стъпя на вълнолома.

— Ще изясним тая работа — отсече с достойнство Поликрат. — Вземи си вещите и тръгни с моя таен писар. Ще служиш при мен.

Властелинът се извърна към каляската си, придружителите му се отдръпнаха заедно с него. Всички гледахме към Езоп, очаквахме, че ще го последва. Това все още не значеше свобода, но поне светлина. Радвах се заради него, знаех, че през цялото време той беше страдал повече от всички ни. Сграбчих ръката му и исках да кажа: „Бъди щастлив!“ Не зная какво казах, сълзите се стичаха надолу в гърлото ми. Струва ми се, че Езоп направи няколко крачки към Поликрат. И тогава някой от нашите захълца с глас.

Езоп се спря. Поликрат забеляза това, окашля се недоволно, запита отсечено:

— Какво става? Следвай ме!

Езоп остана на мястото си.

— Аз съм свободен човек — каза той — и следователно съм свободен да остана и тук. Мисля, че тук долу, сред робите, съм по-свободен, отколкото бих бил горе, сред аристократите в твоя двор. Свободата — ти трябва да знаеш това — израства отдолу нагоре, тя не може да бъде дарявана отгоре. Свободата е цвят, а не плод.

Поликрат гневно удари с меча си една отломка от скалата. По някакви неизвестни за мен причини той замълча и прие решението на Езоп. По някакви неизвестни за мен причини и надзирателите останаха меки, след като властниците си отидоха.

Ние се стълпихме гъсто един до друг, имаше повече факли, отколкото обикновено можехме да виждаме Езоп, когато ни запита:

— Да ви разкажа ли нещо?

Отдъхнахме си и кимнахме, искахме да го чуем.

— Ще ви разкажа приказката за вълка и за кучето — каза той, — макар че ние не сме вълци, а ония не са кучета; макар че ние сме роби, а ония — свободни; все пак вие ще разберете какво искам да кажа, ще разберете къде е истината.

Веднъж жалък, изгладнял вълк срещнал някакво охранено куче.

— Друже — рекъл вълкът, — живот си живееш ти! Коремът ти е натъпкан като на пчела, докато аз, въпреки че съм силен, ще пукна от глад! Как успяваш да се подреждаш така?

— И ти можеш да се подредиш точно тъй — рекло му скромно кучето. — Трябва само да вършиш при моя господар същото, което правя аз.

— Говори! — казал вълкът, комуто потекли слюнки от челюстите.

— Всичко е съвсем просто — рекло кучето. — Трябва само да вардиш прага му и да внимаваш, особено нощем, за крадци. Успееш ли да спипаш някого от тия негодници, получаваш извънредна дажба. Господарят ти дава най-хубавите кокали от трапезата. Всеки от семейството ти подхвърля някое вкусно късче. За да не ти засяда залъкът, можеш да ядеш и зарзават — колкото си щеш!

— Разбира се, че искам — казал вълкът. — Да не мислиш, че толкова са ми домилели снегът и ледът в гората? Да си седиш под сигурен покрив и да си тъпчеш до насита стомаха — това положително не е много лошо. Идвам с тебе!

Отправили се доволни към стопанството. Ала по пътя вълкът погледнал врата на кучето и видял, че козината му там с проскубана.

— Какво ти е на врата, приятелче? — запитал той.

Кучето смутено почнало да усуква:

— А, нищо особено…

— Е, кажи де!

— За да си отварям очите хубаво, връзват ме, та денем да спя, а нощем да пазя.

— Ами ако ти се доще да идеш нанякъде, тогава какво?

— Днес веригата беше скъсана, инак, разбира се, не може.

Вълкът спрял.

— Тогава предпочитам да те оставя да плюскаш сам. Да седя вързан с верига за врата, това не е за мене работа.

Прихнахме да се смеем — ние, робите, ние, вълците, ние, непокорните; нашите вериги бяха само на краката.

I

Със клонче миртово в едната си ръка, със китка рози — в другата…

О, тя е тъй красива! Косата като тъмна, притихнала река

по раменете й водите си излива…

Съзирам един образ, чувам стиховете на Архилох, докато Поликрат, седнал зад огромната си маса, ми предлага да постъпя при него на служба като таен писар. Отначало изобщо не мога да гледам твърде сериозно на това предложение отчасти защото виждам пред себе си Поликрат, убиеца на моя баща, отчасти защото още чувствувам устните на блудните момичета, с които прекарах снощи във вертепа на известната Гилис. Впрочем Поликрат отгатва мислите ми и това още отрано ми подсказва, че за в бъдеще трябва да мисля още по-скрито в негово присъствие.

— Демотел, твоят почитаем татко — казва той, — стори голяма грешка. Той започна преврата си по време, когато имаше всеобщо успокояване на духовете. Цар Крез по изключение ни беше оставил на мира, от Лидия и от Персия, поради блокадата, установена тогава за вестоносците, не идваха никакви тревожни слухове, а в Елада тъкмо се състояха Олимпийските игри. Такова време не е подходящо за установяване на тирания. Твоят уважаем татко всъщност се бе провалил още преди да вземе властта. Това, че сетне, когато трябваше да избия от ръката му меча, прерязах същевременно и неговото гърло, се дължи единствено на мекото желязо, от което бе изковано оръжието му. Никой никога не може да бъде достатъчно сигурен при избора на ковача си.

Любезно се усмихвам.

„Няма да седна да се карам с тоя опасен тип я!“ — мисля си аз.

Тоя разгулен, нагъл простак, седи сега насреща ми: с добре гледана външност, разглезен, суетен; русата му брада, накъдрена с твърде благовонно масло; тия сини, влажни очи, с които гледа всекиго тъй, сякаш е негов брат — близнак и най-сетне се е завърнал в дома си; тия лениви, тлъсти ръце, тъй коварно прикритите мускули, склонни към убийство. Не познавам другиго, който да ми е тъй омразен.

Още докато мъдрувам защо ли тоя лъскав крокодил се е обърнал тъкмо към мен, чувам вече и обяснението:

— Като те взимам при себе си, искам да поправя неправдата, сполетяла теб и семейството ти. Освен това, но то е само покрай другото, зная твоите забележителни качества. Ти си пътувал много, познаваш добре хубавите хетери по островите и в Елада, а и пищните порядки на Сарди. Говори се, че жените те обичат — макар че не разбирам съвсем добре какво точно намират в тебе. Е, добре, Самос трябва да стане остров на щастието: разбира се, след като настъпят известни абсолютно необходими политически промени. Към това щастие се отнасят и радостите, които ние дължим на Ерос. Търся човек, който разбира от тия две неща — политика и еротика. Надявам се, че в твое лице съм го намерил.

Естествено тъкмо тоя човек съм аз; жените се лепят по мен като пчели по цъфнала липа; в това са ме уверявали и други, още преди Поликрат. Но нима то е причина, за да дам съгласието си веднага?

— Имам много благодетели — казвам сдържано аз. — Цар Крез търси услугите ми. Фараонът Амазис още по-рано ми е правил подобни предложения. А най-сетне и приятелството ми с Пизистрат е възпято от китародите. Дай ми време, за да реша.

Твърде рискован ход са думите ми пред тоя разбойник, от когото не знаеш какво можеш да очакваш; въпреки цялата си смелост, вътрешно треперя. Но крокодилските челюсти на Поликрат се отпущат пак и той казва доста дружелюбно:

— Съобщи ми решението си утре.

Разбира се, че трябва да се съглася, това ми е ясно; но всъщност аз се съгласявам на драго сърце; и то не само от предпазливост. В програмата на Поликрат влиза едно официално посещение при Амазис, а като си помисля само за Египет, обхваща ме силна възбуда. Отново ме облива нещо жарко, нещо, което спира дъха ми; виждам нейния образ. Египет. Мемфис. Харакс, по онова време мой началник, ме изпраща в едно много изискано увеселително заведение, трябваше да предупредя една дама за посещението му.

Застанах пред нея. Всичките ми мечти за женска красота разцъфнаха пред мен. С пламнал поглед се възхищавах от нея, облизвах жадните си устни.

Въпреки че бях млад, не бях кой да е, жените тичаха подире ми, можех да имам всяка. Тази обаче гледаше през мен като през стъкло, като че ли не съществувах. Силна възбуда ме обхвана, нещо закрещя в мене и в двете си ръце сякаш почувствувах ками. Исках да я купя, да я обладая, да я унизя, а сетне да я залюбя. Знаех, че е от ония, на които никога не можеш да се наситиш. Обайваше ме, примамваше ме, не ме поглеждаше. Завладя ме безумна страст. Снижих се, свих се цял, за да скоча отгоре й, да я взема, да успокоя у мен поне онова, което беше непоносимо.

Протегнах се. Ала бях вече сам. Тя беше си отишла също тъй внезапно, както беше дошла. Огромен евнух стоеше пред мен и неумолимо ме изтласка навън. Оттогава се поболях по нея. Оттогава в мен живее страшна клетва: трябва да я притежавам. Оттогава тя е единствената жена, която желая, когато и да се пробуди желанието ми. Парещо, задъхващо е това желание, постоянно виждам нейния образ.

И тъй, съгласявам се, макар че финансовите условия не са твърде изгодни: една шеста от всички постъпващи дарове. Правя си устата и за дял от плячката на пиратските кораби. Поликрат махва с ръка:

— Не. — Това, разбира се, не може да бъде последната дума на Поликрат по въпроса. Самосците са най-добрите мореплаватели по всички морета, а червените триери — ужас за всеки наварх. Наистина сега те си седят мирно на котва в пристанището и никой не може да докаже, че само преди месец лично моят шеф е нападнал града Метимна в Крит и без капчица срам е ограбил богатствата му. Защото единствената, която би могла да го докаже, е мъртва.

Аз го зная. Ала Поликрат едва ли подозира колко знам аз. Пък и за самия мен не би било добре да го знае, защото аз обичам своя сладък живот и всичките дни ми се услаждат. Така че замълчах си за Пизидика, макар тя вече на два пъти да ми се явява сред най-хубавата ми дрямка, за да ми напомни, че съм длъжен да отмъстя. Е, кълна се в Антерос^[119], ще отмъстя за нея. За нея и за сестрите ми, които бяха нейни приятелки.

Преди всичко за сестрите ми. Когато благородният ми татко бе мъртъв и аз, за нещастие, не можах да отмъстя за него, тъй като не по моя вина се намирах вън, пред градската крепост сред зяпналата тълпа, моите клети сестри Лаис и Кало побягнали към пристройката на кулата. Вътре вилнееха хоплитите със своите копия и факли, трясък и звън ехтеше във всяка зала. Трябваше да си мълча, да гледам безмълвно, инак тълпата щеше да ме набучи на кол.

Двете ми сестри, подплашени, както спели в меките си, благоуханни легла, бяха само по тънки, почти прозрачни нощни хитони. Нежните им бедра се виждаха при светлината на факлите, запалени в крепостта. Те безпомощно се щураха насам-натам, шепнеха задъхани, стенеха тихо, чувствуваха навярно, че долу имаше хиляди хора. Искали бяха да побягнат с наметалата си, войниците грубо бяха издърпали наметалата и двете още държаха кожените колани в треперещите си ръце. Факлите и копията все повече се приближаваха към тях. Те стояха под сводестата порта на пристройката, от двете стени на която се подаваха къси греди, за венците, посветени на боговете. Лаис беше по-сръчна. Направи от колана си примка, прехвърли закопчалката горе, през гредата, пъхна обърканата си от страх главица в примката и скочи. Коланът издържа — младият й живот бавно изчезна в последна тръпка.

Писъкът заседна в гърлото ми. Видях, че другите плачат, заплаках и аз. Казваха:

— Ние сме врагове на тиранията, но за момичетата ни е жал. Толкова млади да умрат!

И разплакани, но все със същото любопитство те гледаха как се обеси и несръчната Кало. Коланите бяха здрави и полунощният вятър леко полюшваше сестрите ми.

Когато най-сетне издъхнаха — а те бяха млади, гъвкави същества, така че това продължи доста време — Поликрат излезе, нито миг по-рано, разбира се, и започна да се преструва на страшно потресен. Наруга войниците и началниците им, заповяда да свалят грижливо телата и нареди да бъдат погребани тържествено. Той крачеше пръв след труповете и доста се изненада, когато аз, като брат, заех мястото си до него. Смяташе, че и аз съм между мъртвите. Над гроба ми подаде ръка и каза:

— Отсега нататък ние сме приятели!

Аз, естествено, угоднически кимнах.

На жреците, които искаха да протестират срещу тържественото погребение, той заяви пред всички:

— Младите дами не са самоубийци; те загинаха в злополука.

Отначало жреците недоволно ръмжаха. Но Харакс, който като чужденец искаше да се подмаже пред Поликрат, ги увеща; и тъй, нашето семейство бе наистина почти изтребено, семейната ни чест обаче — тържествено спасена.

И сетне, Пизидика. Тя бе отгледана заедно със сестрите ми, беше най-близка приятелка с Кало. Хвърли се върху гроба, плачеше и викаше да погребат и нея под земята при тях двете. Поликрат я вдигна, притегли я към себе си, изправи я на крака. Тя втренчи поглед в него тъй, сякаш никога не беше виждала човек; и сякаш сега, тъкмо в лицето на тоя Поликрат, трябваше да види първия човек. Не можех да й кажа: „Пази се!“

Тя не се пазеше. Залюби убиеца на приятелките си. Успях да изпратя предупреждение до родителите й. Баща й, градоначалник на Метимна, призова дъщеря си обратно в Крит. Дъщеря му разплакана го послуша. Раздялата разпалила любовта й до безумие. Скоро състоянието на сърцето й стигнало дотам, докъдето било необходимо за Поликрат. Той се озовал със своята флотилия от морски разбойници пред Метимна и поискал откуп. Градоначалникът му изпратил няколко красиви кучета заедно с най-сърдечните си поздрави. В отговор Поликрат му изпратил благодарствено писмо. Ала скрито под благодарственото писмо се намирало едно любовно писъмце за Пизидика.

През нощта Пизидика отплувала с лодка при флотилията. На възраст тя бе колкото Кало, шестнадесетгодишна. За нея Поликрат беше най-великото, най-красивото, най-доброто, което тая земя бе създала. Тя опила часовоя, който пазел пристанищната кула, и отворила входа на пристанището. Поликрат нахлул в Метимна, заграбил всичкото злато и сребро и отвел със себе си като роби всички млади мъже между двадесет и тридесет години.

През следната нощ Пизидика отишла да си получи наградата — и не могла дори да каже, че тая награда била несправедлива: пуснали предателката на борда, натикали я в един чувал с тежки камъни и я хвърлили в морето. Поликрат гледал. Гледал в морето. Гледал мехурите, които излизали с гъргорене на повърхността — последните следи на едно неописуемо отчаяние. По-късно той казваше, че чувствувал нужда да вижда как другите умират; може би затова и другите чувствуваха нужда да видят как умира той.

Самос е богат, но затова толкова по-скъпо е господството над Самос. Открай време над Самос са владели хилядата най-богати. Ако Поликрат иска да бъде по-могъщ от хилядата най-богати, той трябва преди всичко да бъде по-богат от тях. И още — трябва нагледно да покаже на самосците, че при него ще живеят по-добре и по-богато. Затова строи водопровода, който поглъща огромни суми. Тях той не може да събере от малкото обществени приходи. Не стигат и заемите, които прави от финансистите в Сарди. Морското разбойничество, упражнявано отначало само като спорт и за възбуждане на нервите, се превръща в необходим приходоизточник. (Да не забравя: то трябва да се превърне в приходоизточник и за мен.)

И така, аз знаех какво искам — оставаше само да го съгласувам с онова, което искаше от мен Поликрат. За съжаление обаче годишните времена бяха против мен. Навлязохме в месец Пианепсион^[120], започнаха бурите, корабите се прибраха в пристанищата, през зимата морското разбойничество не се рентираше. В този неблагоприятен момент строителят Евпалин пристигна да иска нови пари за постройката на тунела.

— Ела и ти — каза Поликрат, впрочем не толкова от любезност, колкото от недоверие.

Вмъкнахме се в черната скала. Никак не беше приятно и силно вонеше на труд и на мръсотии.

„Какво ли би било — помислих си аз, — ако би могло всичкият труд да се натика само в такива пещери? Водопроводи трябва — може би — да се правят, но нима е необходимо да се виждат и хората, които работят на тях? Достатъчна напаст е, дето се налага да ги изхранваш.“

Тъкмо това бе и проблемът; защото нали хиляда роби ядат колкото триста души. Ако им даваш по-малко, работят по-малко; стига се до една точка, когато става неизгодно да се пести повече.

Евпалин бе изчислил, че ще трябва да се работи още около половин година, докато тунелът бъде пробит докрай; разбира се, само при условие, че изчисленията му бяха верни и че робите от пещерата щяха да излязат на повърхността точно там, дето друга група беше започнала да копае отгоре. Следователно още половин година трябваше да се поддържа същото положение на робите и да им се доставя еднакво количество храна. Аз бях там, за да проверя дали посочената от Евпалин сума от десет таланта само за разноските по изхранването отговаря на истината. И тогава стана онази странна случка с Езоп.

Знаех името, както го знаеше и всеки в Самос. Знаех, че цар Крез и сега, както и по-рано, все още се интересуваше от тоя човек. Знаех освен това, че в папките имаше най-различни доноси и молби за арестуването му, подавани от делфийския ексегет Харакс. А като се сетих за Харакс, хрумна ми пак за жената с меките коси и с миртовото клонче. Щом Харакс щеше да се ядоса, като чуе, че Езоп е още жив, струваше си да се кажат няколко думи на Поликрат. Рекох на шефа:

— Интересен човек, шефе. Има голямо влияние сред простолюдието. Може да ни послужи повече жив, отколкото мъртъв.

И точно това го спаси.

Размишлявах вече как бих могъл да извлека изгода за себе си от тоя смешен светец, наричан от всички „разказвачът на басни“, когато самият шеф пак заговори за него.

— Меандрий — каза ми поверително той, — обичам поетите, особено когато съчиняват стихове за мен. Ще доведем при нас Ибик от Регион, Анакреон от Теос, Хипонакс от Ефес, за самоските простаци обаче ще подхожда тъкмо Езоп. Познавам самосци. Ако измъкна тоя тип изпод земята и го спася по този начин от сигурна смърт, пак ще стана тъй популярен, както тогава, когато се застъпих за мира с Питак.

Тая хитра лисица, разбира се, никога не се е застъпвала за какъвто и да било мир, но от популярност се нуждае. Не зная какъв съвет да му дам. Във всеки случай аз искам Езоп за себе си, а не за него. Казвам му, че Езоп не може да му избяга. А пък водопроводът би могъл да му избяга заедно с десетте таланта, от които тъй спешно се нуждае в тоя момент. Той казва:

— Поетите трябва да ме призоват, тогава ще взема властта.

Отговарям му:

— Ти вземи най-напред властта. А пък след това поетите ще те призоват допълнително пак така добре и така гръмогласно.

Той се смее и същевременно се съмнява в мен. Все ми е едно. Само след няколко седмици ще зная за него толкова, че няма вече да смее да се лиши от мен. А до пролетта, мисля си аз, ще получа и процентите от морското разбойничество.

Така и се споразумяхме. Езоп да си остане още под земята, а пък на бял свят да излязат големите празненства, на които ще бъдат поканени банкерите от Смирна, за да им поолекнат малко джобовете в полза на Поликрат. Изпуснали сме времето за есенните Дионисии. Но тържествата Апатурии^[121] чукат вече на вратата: тогава самосците трябва да записват синовете си за гимназионите и дъщерите си за посвещението. Това ще ни осигури най-красивите момчета и най-нежните девойки; ще ги разпределим на специални танцови групи в градската крепост. А това е хубавичка примамка за лидийците, които в родината си наистина копнеят за пълнота и пищност, в чужбина обаче предпочитат да се любуват на нежни тела и дълги крака.

Не беше лесно да се издирят тридесетте най-красиви момичета, нито най-хубавите момчета. Първите, които събрах, Поликрат отпрати без каквито и да било обяснения. За вторите даде обяснение — каза, че красотата на неподвижното тяло не струвала нищо; красота имало само там, дето тя се разгръщала в движение. Все повече се убеждавам, че Поликрат е наистина неприятен шеф и че поради това трябва да се постарая да повиша възнаграждението си с или без негово знание.

В края на краищата все пак успях да събера моите шестдесет красавици и красавци и те действително бяха такива, че ако зависеше от мен, бих ги запазил за себе си. Сега пък на всичко отгоре трябваше да се грижа да не се случи нищо неблагоприлично преди празника; онова, което ставаше на самите Апатурии, се смяташе както винаги не за неблагоприлично, а за богоугодно.

Не допусках, че ще дойдат; но те дойдоха всички, всички тия похотливи банкери от Сарди. Дойде дори и Памфаес, син на Теохарид, придворния банкер на Крез, човек, който държеше заключено в дълбоките си подземия повече злато от който и да било друг смъртен досега. Защото това поне трябваше да се признае на Поликрат: той беше най-умелият популяризатор, който би могъл да си представи човек. През цялото време преди празненствата за него съществуваше една-единствена тема: празненствата! Той разправяше за тях всекиму и всекиму казваше по нещо различно. Ето защо дълго преди да настъпят самите празненства, вече се спореше как, кога и къде ще се празнуват. Всеки любопитствуваше и всеки идваше, за да докаже на другия, че е бил прав. Със своята дързост и наглост Поликрат беше пуснал дори слух, че щял да дойде и Крез. За това изобщо никога не беше ставало дума; та Поликрат като пробул изобщо нямаше право да кани официално Крез без разрешението на геоморите; ала той никак не се безпокоеше и дори почна напук да го разправя още повече. А Поликрат имаше и щастието, съпътствуващо обикновено мошеници като него. Крез изпрати племенника си, Пиндар от Ефес, човека, който бе лидийски царски наместник там и който беше превърнал тоя град в опорна точка на лидийското могъщество сред елините.

Не ценя особено момчетата, защото те бързо стават дръзки и не се отнасят с подобаваща почит към по-възрастния и по-зрял човек. Бих желал да ме обичат заради самия мен, а не заради подаръците и заради протекцията; смятам, че в това отношение момичетата са много по-благодарни. Ала не бива нито да го казвам, нито да го показвам, особено като се има пред вид, че заради своето морско разбойничество Поликрат вече е образувал около себе си нещо като тайно съзаклятие, дето всеки е роднина с всекиго; той, който сам е толкова вероломен, живее с илюзията, че като създаде на момчетата малко еротични наслади, ще ги превърне във верни подвластни. Е, от примера с баща си вече видях, че става тъкмо обратното. Същото ще сполети и Поликрат.

И тъй, при започването на празненствата аз се държах изискано настрана и наблюдавах танците на девойките, които се състояха в по-малкия западен двор на крепостта, тъкмо там, дето се бяха разнесли последните въздишки на моите сестри. Но още по глъчката, която долетя до нас, разбрах, че в големия централен двор става някаква страшна блъсканица. Принудих се да ида оттатък и видях, че момчетата почти бяха лишени от възможността да танцуват. Там стояха не само представителните банкери, там се тълпяха и нашите поети и певци. Всеки се мъчеше да побутне и докосне момчетата, като че ли никога не беше виждал гол човек.

Най-разюздания от тия развратни старци е Ибик, за когото и без това се разправят редица скандални истории. Във всеки елински град той е имал приключение, навсякъде се е домогвал до благоволението на красиви младежи, за да не плаща после, така че никак не бих се учудил, ако някога получи горчив урок. Ибик използува още първата пауза на музикантите, за да се вмъкне сред момчетата и прошепне през олигавената си сива брада своето предложение за приятелство:

Чак през ония дни, пролет когато настъпи и заехти ширинето от песни на птици,

и край потока дърветата млади напъпят, пак ще се сетя за нежните, мили девици.

Чак през ония дни пак ще се вгледам със радост в танца им вихрен край тънките, китни лозници — в тяхната прелестна, тъй неподправена младост жадно ще впия,

в наслада ще впия зеници.

Ерос обаче ми шепне: „Не чакай! За мене няма ни месеци, нито пък дни отредени!“

Духва от Тракия равна Борей ледовито, лъхва след него от юг суховеят сърдито —

вечно измъчва сърцето ми, о, Афродито, твоят безмилостен син!

Докато той декламираше това с тих глас, но с изразително кълчене на ръцете си — със себе си той водеше един китарод, който страхопочитателно го съпровождаше, — младежите се хилеха подигравателно. Повечето от тях сигурно имаха по-свестни любовници от един позастарял певец. Възнамерявах вече да се връщам при моите момичета, пък и за да поразредя навалицата, предложих да преминем в западния двор. Но тогава изскочи другият поет, Хипонакс от Ефес, и задекламира своите стихове:

Два щастливи мига от жената да получиш можеш —

сватбата, и сетне чак когато в гроба я положиш.

Тия плоски стихове, чиста проба Хипонакс, естествено предизвикаха всеобщ смях. Най-високо се смееше Поликрат, който, изглежда, се радваше, че аз, неговият секретар, трябваше от немай-къде да се примиря с публичното си излагане. Щом забеляза, че моето предложение не бе възприето от най-висшето място, обади се още един от тия поети — кълна се в Стикс, бих искал да знам кой го беше поканил! — някой си Симонид от Аморгос. В репертоара си той имаше едно подигравателно стихотворение за жените, което траеше с часове.

Нийде на земята нямаше жена, бог когато разума създаде… —

и което гъмжеше от неприлични и мръсни сравнения:

Между десет — всеки ще определи: девет са потомки на маймуни зли —

и едва ли друга напаст по-проклета. Зевс ще е създавал нявга за мъжете.

Плашила същински — видиш ли ги, брате, смях ще те напуши,

ала ще си патиш: никакви закачки, нито смях признават,

злобата маймунска цели ги задавя —

ту със теб се дърлят, ту една със друга, никога не правят никому услуга.

Към едно-едничко нещо се стремят: как да разядосат повече мъжът!

Тъй дори и тоя Симонид има успех, а банкерите, припомняйки си за своите домашни радости, ръкопляскаха като пощурели. Да, а след него излезе някой си Анакреон, още съвсем млад, почти момче, но с изискани обноски, добър певец, който доста сръчно умееше да си съпровожда сам с китара. Без да пристъпва напред от мястото си, той изпя една кратка песен и веднага всички утихнаха:

Момко, с поглед на мома, тебе търся аз навред,

не разбираш още ти, че сърцето ми плени!

Всички заръкопляскаха като обезумели и закрещяха:

— Още! Още!

Анакреон ги остави да го молят, съчетавайки умело скромността с лукавството. После с няколко мелодични такта въдвори тишина. Запя с пламенен копнеж:

Още вино ми налей! Със венци се кича аз.

Смело почвам, момко, днес с Ерос тежката борба.

Неговите стихове преобразиха момчетата. Досега те бяха танцували отпуснато и суетно, хвърляйки към зрителите пренебрежителни погледи: „На вас и толкова ви стига, нали и без това ни се възхищавате!“ Сега обаче у момците се пробуди личното. Разпалиха се. Стъпките им се стегнаха. Увличаха се един от друг. И внезапно започна един вихрен танц, който завърши с екстатично вцепенение. Банкерите се слисаха. Сластна тишина се спусна над просторния крепостен двор.

Един от младежите — мургав, строен момък — разпери ръце. Другите сграбчиха стегнатите му бедра, вдигнаха го нагоре. И като опиянен, той извика:

— Сега! Другари, братя, братовчеди! Да си припомним днес за Диокледа!

Когато момъкът изчезна сред другите, тридесетте заедно запяха:

Над гроба му, в негова чест, младежта състезава се днес

и борба за целувки поведе — и който най-сладко умее

със устните устни да слее, печели венец и победа!

С напрежение очаквах да видя „борбата за целувките“, макар да се чуваха гласове, които негодуваха, че това било под мъжкото достойнство. Ала за съжаление в този миг дойде главният роб на Поликрат и ми предаде заръката на шефа да изготвя списъка за даренията на банкерите. Учудих се, че Поликрат не ме вика лично и запитах къде е. Главният роб изчезна, без да ми отговори. Търсих навсякъде Поликрат, никой нищо не знаеше. Стана ми неловко. Такива внушителни тържества се празнуваха тук, а при самия апогей на веселието домакинът липсваше. Пък и никога не ми се нравеше, когато Поликрат вършеше или замисляше нещо, без да знам какво.

Съставях списъка, който следваше да се поднася на банкерите винаги, когато се намираха в деликатно положение. Сумите бяха доста високи, никой нямаше да се отърве с по-малко от два таланта, така че очаквахме да приберем в джобовете си двадесет и четири таланта, при условие че всички платяха наистина. Напразно разпитвах от време на време за шефа; за мен той остана в неизвестност. Сега вече беше свършила и вълнуващата борба за целувки, бяха преминали и девическите танци на менадите, а аз трябваше да пиша и да рисувам цифри; защото за своите дарения банкерите щяха да получат, разбира се, изящни разписки, украсени с много божествени благословии.

Зазоряваше се вече, когато най-сетне привърших. Празненството, точно според нашия план, се беше превърнало в множество деликатни положения и навсякъде откъм ъглите и нишите се чуваха изкусителен кикот и страстни въздишки. Само моите банкери не можах да открия никъде. Реших да ида при шефа да му докладвам, междувременно все трябваше да мога да го открия някъде и някак си; прекосих предната зала и се озовах във вътрешната, дето се поднасяха напитките. Там, събрани накуп, седяха всички достопочтени гости и слушаха нещо. Сред тях звучеше силен и ясен глас:

 

 

Зевс се хранел на една трапеза с всички богове и вдигнал наздравица за Плутос^[122], който заемал почетното място на отсрещния край на масата — целият в злато и коприна, заобиколен от всички гении на богатството, с което разполагал. В този миг влязъл току-що въздигнатият в божество Херкулес и поздравил всички много сърдечно. Само Плутос той заобиколил отдалеч и се престорил, че не го вижда.

Учудил се Зевс и го запитал:

— Защо приветствуваш всички богове, а само Плутос не поздравяваш?

Херкулес отвърнал:

— Не го поздравявам, защото, докато пребивавах долу, при хората, го виждах само сред лошите.

 

 

Погледнах нататък, смаян и възмутен. Това беше най-новият номер на Поликрат. Облечен в червено-синия хитон на роб, комуто е дадена свобода, там разказваше Езоп.

II

Йо била жрица на Хера в град Аргос. Видял я Зевс и пламнал от обич по нея. Тогава Хера превърнала Йо в крава и й заповядала да пасе на една мочурлива поляна край Лерна под наблюдението на овчаря Аргос. Ала Зевс не се оставил да го заблудят. Успял да нареди Йо да бъде отведена в Египет. Там той вече можел да се приближи до нея. Само с един удар на ръката му Йо отново добила първоначалния си образ. След дълги терзания най-сетне Зевс се насладил в Египет на радостите от любовта си с Йо.

 

 

Докато аз мечтая за египетските си приключения — повече за бъдещите, отколкото за миналите, — идва Езоп. Бях наредил да го повикат.

— Ти има щастие — казвам му аз.

— Нима е възможно да нямам? — усмихва се той. — При щастливия Поликрат всеки има щастие.

Някак прекалено остроумен ми се вижда тоя фригиец, прекалено проницателен, прекалено бърз.

Езоп казва:

— Та аз им разправих само една басня.

Отвръщам му:

— А можеш ли да ми разправиш една басня защо им разправи точно онази басня?

Езоп казва:

— Мога.

Един вълк, заситен от тлъста плячка, се разхождал, за да облекчи храносмилането си. Ненадейно се натъкнал на една овца. Овцата се смръзнала от уплаха, паднала на земята и не могла да помръдне. Вълкът я окуражил:

— Кажи ми три думи, които отговарят напълно на истината и ще те пусна да си вървиш!

Овцата изблеяла:

— Първа истина: по-добре никога да не те бях срещала! Втора истина: ако все пак трябваше да те срещна, по-добре да беше сляп! Трета истина: ако все пак трябваше да те срещна и ти да не си сляп, по-добре щеше да бъде вие, вълците, да изгинехте от някое зло, дето винаги нападате, нас, овците, които нищо не ви правим! Вълкът признал, че овцата казала три пъти истината и я пуснал да си върви.

Усмихвам се:

— Но вълкът е бил сит.

Езоп се усмихва:

— Но банкерите бяха богати.

Говоря с него за поръчките на Поликрат. Шефът освободи тоя тип колкото потайно, толкова и насилствено. Съмнявал се е, че аз или ще убия тоя неприятен човек, или ще го пусна да избяга. Неговата подозрителност към мен подхранва моята подозрителност към него. Какво иска той от тоя жалък роб? Може би да ме шпионира? Още първият опит показа, че тоя тип възнамерява да върви по свой собствен път. Поликрат му рекъл: „Разкажи една от твоите басни; но тъй, че да се уплашат и да платят.“ Той не ги беше уплашил, а направо ги беше смачкал. Нима е негова заслугата, че те все пак платиха?

Продължително го оглеждам. Не е красив. Нито пък е с внушителна външност въпреки новия си хитон. Прекалено много твърдост има около устата му, прекалено хлътнали са бузите му, прекалено високо е челото над очите му. Гадая по очите му. Може би има четири, а може би шест очи? И освен това какъв ли вид ще придобие, ако живее като нас, яде като нас, люби като нас?

Да люби като нас? Може би е кастрат като повечето роби? Ала гласът му е твърде плътен, твърде звучен, дори и земята кънти от него. Заговорвам му за самоските момичета. Никакъв отклик. Атинските хетери? Нали е бил и в Атина? Никакъв отклик. Може би предпочита момчета? Е, това все ще се разбере някак. Боязливо махвам с ръка. Приятели ли ще бъдем, врагове ли? Ще ми помогне ли да уредя египетското пътешествие? Дявол да го вземе, какво ми хрумва пак за Египет? Какво общо има тоя човек с Египет? Все пак, преди да успея да се въздържа, казвам:

— Наскоро ще пътуваме за Египет.

Очите му засияват:

— Тогава няма нужда да бягам.

Не го разбирам. Защо му е на него, свободния, да бяга? И после: кой бяга в Египет?

Питам го:

— Какво те привлича в Египет? Да не би и теб някоя жена?

Той повтаря със смях:

— Да не би и теб някоя жена?

Гласът му звучи двусмислено.

Внезапно изпитвам чувството, като че ли от неговите рамене се смъкват дълги години робство.

— Да — потвърждава мислите ми той, — дълги години робство се свличат от плещите ми. Аз имах мисли, имах желания, които трябваше да убия в себе си. Нужна ли ти е моята помощ, за да отидем в Египет? Ще ти помогна.

Казвам:

— Тогава пак ще видя жената, която желая.

Той каза:

— Тогава пак ще видя жената, която обичам.

Двамата се смеем. Разбираме се. Подаваме си ръце. Надявам се, че не съм наивен идиот.

Страхувам се, че се показах наивен идиот. Твърде много неща се случиха, откак Езоп се яви сред нас.

Когато на времето, в тунела, се застъпих така горещо за Езоп и го спасих от намерението на Поликрат да го убие, шефът благодарение на мен проумя едно — впрочем две неща. Първото от тях бе: времето е назряло. Второто: това е назрелият човек за назрялото време.

Той беше започнал да проявява недоверие към мен. Да ме изпъди вече, не можеше, малко по малко бях научил твърде много, за да си го позволи. Но той ме беше видял веднъж заедно с неговите братя, които живееха горе, в двореца на Еакидите. Отидох при него и му обясних каква е работата. Че мой дълг като верен слуга е да посетя братята му и да разбера какво замислят — добро или зло. Той ме погледна изкосо и не отвърна нищо.

„Хубави братя! — мисля си аз. — Колко различно беше у нас, как привързан бях към моите любими сестри! Благородническата кръв си е благородническа. В моето семейство още прапрадядо ми е бил неоспорим герой, докато сред тая паплач на Еакидите човек трябва да се рови чак до Троянската война, за да намери един съмнителен герой.“

И така, думица не ми каза шефът, а повика при себе си Езоп и му даде нареждания: да се смеси с тълпата на самосците и да им разказва приказки. Ей такива: че Самос имал нужда от цар, или пък: че един е по-добре, отколкото мнозина, или пък: че най-могъщият трябва да стане цар. Езоп кимна с глава и покорно обеща.

Но вместо, както се бяхме уговорили, да докладва на мен, за да можем да разработим общ план за действие, тая свиня отиде право на агората и едва от моите доносчици научих какви каши объркал там. Разправял само шеги и смехории, така че всъщност никой не забелязал накъде бие. Поликрат особено много се ядоса на следната смехория:

Една лисица искала да мине през някаква река. Ала течението я понесло и я тласнало в една пукнатина сред скалите, дето се заклещила. Веднага от всички страни я връхлетели бълхи и почнали ожесточено да я хапят. Минал край нея таралежът и състрадателно я запитал:

— Комшийке, да ти очистя ли бълхите?

Лисицата отвърнала:

— Не!

Таралежът не можал да я разбере.

— Бълхите по мен — му обяснила лисицата — са се насмукали вече и не пият много от кръвта ми. Махнеш ли ги, ще дойдат нови, те ще са още гладни и ще изпият и остатъка от кръвчицата ми.

Поликрат заповядал да повикат Езоп и здравата го смъмрил, Езоп само се засмял и казал:

— Господарю, та нали ти си, който държиш властта? Самосци биха ме пребили с камъни, ако им препоръчам нов господар вместо тебе.

Това допаднало на Поликрат и той омекнал.

— Аз държа властта фактически — рекъл той, — но не и формално. По-добре е за Самос, ако се провъзглася за тиран.

Езоп би трябвало да си замълчи и да докладва за тоя разговор на мен. Но той не мълчал, а възразил на Поликрат. Никой дотогава не му бил възразявал. Езоп не го убедил, но шефът по начало смяташе фригиеца за почтен (макар спрямо мен той да бе непочтен). Двамата почнали да спорят за тиранията почти като равни, при все че единият беше само мръсен роб; и за тая история аз научих едва след няколко дена, когато бе вече много късно да се вземат каквито и да било противомерки.

И така, смятайки още Езоп за мой приятел, реших да го взема със себе си в двореца на Еакидите.

Тилът ми е добре осигурен. Между моите доносчици няма нито един предател. От два дни насам Поликрат е на риболов с любимите си момчета. Слънцето отново грее по-топло. И нощта е топла. Предпазливо се изкачваме в мрака към Хипсиполис, дето назъбените кули на двореца на Еакидите издигат върхове към звездите. Светлина от факли има само в залите около вътрешния двор. Там ни очаква дългокос мъж, представя се: Питагор, син на Мнезарх, от Самос. Чувал съм вече за него, той е от стар пелазгийски род^[123], политически неблагонадежден; източно от град Самос той, заедно със сто свои млади привърженици, има едно земеделско стопанство, дето отглеждат зеленчук, не ядат месо и бобови растения.

Влизаме в залата на мъжкото отделение. Посрещат ни Силосон и Пантагнот, и двамата великолепни исполини, но за съжаление малко тромави и в старовремски смисъл прекалено честни за съвременната политика. Да можеше от тримата братя да се направи един владетел, чийто всемогъщ секретар да съм аз, бихме имали една наистина добре уредена държава. „Все още е възможно — мисля си аз, — трябва само да се подрежат крилете на Поликрат, а пък на тия двамата да се дадат силни криле.“

Има да се обсъждат много спешни работи, за съжаление обаче ония двамата, незначителните, Езоп и Питагор, веднага се хващат за рошавите коси. Питагор започва вече да цитира:

Стомаха, съня и страстта си да въздържаш свикни търпеливо,

обуздай след това и гнева си, утолявай със мярка глада си,

не докосвай създания живи!

Езоп се разярява:

— Деветима от всеки десет елини са роби. Тяхното въздържание стига дотам, че ядат пръст и мухи. Първото, за което трябва да се погрижим, е не какво ядат, а изобщо да ядат.

Питагор започва да се разпалва като полузагаснала жарава, раздухана силно от вятър.

— Какъв смисъл има да ядат и при това да изгубят душата си? Защото, който яде от лакомия или задоволява своите страсти към убийство, или пък сексуалната си ненаситност, той измърсява душата си; неговата душа не може да се спаси вече; тя ще си остане прикована към тялото му и ще загине с него.

— А какво обещаваш ти на онзи, чиято душа бъде спасена?

— Той ще живее многократно, душата му постоянно ще се преражда в друго тяло.

— Сигурен ли си в това?

— Аз съм живял двайсет живота.

— Значи, ти си живял живота на баща си и на дядо си, и на прадядо си?

— Душата преминава през всякакви живи същества — през животните, растенията и вятъра. Едва след три хиляди години чистата човешка душа може да заживее отново като човешка душа.

— Значи, ти знаеш твърде много?

— Щях да зная още повече, ако своевременно бях упражнявал паметта си; защото паметта е силата на света.

— Силата на паметта положително е много голяма; и все пак струва ми се, че е по-добре човешката душа да се освободи днес, отколкото да се изчаква, за да се види дали ще бъде свободна след три хиляди години: защото междувременно тя може да е живяла като вълча душа и да е разкъсала стотици овци.

— Ако си се пазил от похотливост, душата ти не ще може да се превърне във вълча.

— Не съм се пазил от похотливост и повечето люде не се пазят. Значи, броят на душите, които ще бъдат годни да се вселят в хора, все повече ще намалява. И ще настъпи време, когато хората ще бъдат без души.

— Аз ще уча моите приятели, а моите приятели ще учат своите приятели, и ще отгледаме деца, които ще останат след нас, за да почитат боговете вместо нас. Никой от нас няма да създаде деца в пияно състояние, нито от сексуална ненаситност, нито от лекомислие. Тъй душата няма да отмре.

Езоп се смее:

— По моя метод умира душата, по твоя — човекът. Да видим кой от двата ще изберат хората.

— Ще избира божеството, не хората.

— А какво ще избере Поликрат?

Този въпрос естествено беше най-неотложният: и все пак той не може да се поставя така, както прави Езоп. Питагор обидено мълчи. Силосон ме поглежда въпросително. Разправям историята за баснята на пазарището и заключавам:

— И така, виждате какво мисли Езоп.

Пантагнот казва:

— Трябва да се усили охраната на геоморите.

Силосон смята за по-голяма сигурност да бъде осведомен Крез; на лидиеца трябвало да се обясни, че един силен Поликрат е опасен за него. Разискваме продължително и обстойно. Питагор обещава на Силосон подкрепата на своите ученици. Само Езоп мълчи. Най-сетне аз го запитвам:

— Какво ще ни посъветваш ти?

Той казва:

— Нищо.

Останалите негодуват. Питам:

— Защо?

Езоп отвръща:

— Защото с много късно.

Поклащам отрицателно глава:

— Никога не е много късно да се браниш.

Езоп.

— Утре Поликрат ще освободи от длъжност геоморите.

И ни разказва за своя разговор с Поликрат.

Преглъщам яда си; действително е твърде късно да се ядосвам. Но подкрепям предложението на наивно честния Пантагнот Езоп да бъде задържан като заложник. Това може да навреди само на онзи, който го пази; а Пантагнот сам заявява, че е готов да се заеме с тая работа и същевременно обявява тревога в крепостта. Силосон трябва да напредне към града Самос по суша. Ето защо той взима телохранителите си и тръгва най-напред след Питагор при неговите вегетариански приятели на моравата на Свещената четворка. Самият аз съм натоварен с най-тежката задача. Забележа ли някакви съмнителни приготовления, трябва да дам знак с едно знаме.

Бях поръчал най-строго на моя роб да ме събуди, щом сипне зората. Ала Поликрат изпратил момъка нанякъде с някаква друга заповед, успах се и когато се събудих, превратът бе вече извършен. Заедно със своите страшни скити — нему като пробул бе подчинена в края на краищата цялата стража — Поликрат бе отишъл пред пританейона, беше нахлул в заседателната зала и с отвратителни заплахи беше принудил геоморите да подпишат документ за собственото си освобождаване от длъжност и същевременно с подписите си да положат тайнствена клетва. След това бе наредил да ги откарат при роднините им във вътрешността на острова.

Сега аз чувах вече само глашатаите, които яздеха из цял Самос със своите барабани и тръби. Оповестяваха свалянето на геоморите. Обявяваха свободата. И действително в тоя час Самос нямаше владетел. Тълпата ликуваше. Особено там, дето глашатаите хвърляха сред тълпата триоболи.

През четвъртия час след зазоряване Поликрат се завърна в двореца. Бързо събрах чиновниците и с ликуване пристъпих към него, начело на людете, които му бяха верни. Възседнал високия си жребец, той седеше сред своята скитска гвардия, всички бяха с ризници и окичени като олимпийски победители. Дори не благодари за верността ми. Само запита кратко:

— Къде е Езоп?

Не биваше да лъжа. Една лъжа не би помогнала нито на истината, нито на главата ми. Освен това помислих си: ако кажа сега истината, ще се започне битка за укрепената част на Самос, крепостта ще падне, но ще падне и самият Езоп; защото, преди сам да отиде в ада, Пантагнот ще убие заложника си. А пък смъртта на Езоп означаваше живот за аристократите от тоя град. Затова казах истината:

— Езоп е заложник при Пантагнот.

Поликрат веднага потегли нагоре, към Хипсиполис. Стигнал до главната порта на крепостта и поискал да извикат брат му, за да се разберат. Пантагнот се явил горе, между зъбците на стената, и дружелюбно го поздравил; мислел си, че сега те, тримата братя, ще поемат властта. Ала още докато вдигал за поздрав покритата си с броня десница, стреляли тридесетима от най-добрите скитски стрелци. Той паднал по гръб в двора; с крясъци и пронизително свирене скитите се покатерили като маймуни, като котки по грубия зид. Избили всички, които намерили горе.

Само едного не убили: Езоп.

III

Плащам на Хипонакс десет драхми и той по моя заръка написва следното стихотворение:

Докога ли ще трае, кажи ми, мое мило дете, твойто вдовство?

Докога ще се мяташ самичка върху празното ложе в дома си?

Оттогава, когато Меандрий във Египет при тебе пристигна,

са изминали десет години. Вярно, там разполагаш със всичко,

имаш власт и богатство в Египет — имаш циркове пъстри, и злато,

философи, борци и младежи, храбър цар, и музеи, и вино —

ала имаш ли там, помисли си, пък макар и едничък Меандрий?

Афродита свидетелка беше, че когато Меандрий те зърна,

закипя като луда кръвта му, любовта го удари в сърцето —

гине той от копнежи по тебе… Затова ти, дете в Навкратида,

ако видиш, че котва е пуснал кораб в пристана, кораб непазен,

бягай с него! Доволна ще бъдеш, многократно от туй ще спечелиш.

Ще изпиташ най-сладката радост, от мечтите ти даже по-сладка!

Ти добре размисли! Не забравяй, че във Самос те чака Меандрий!

Изпращам това хубаво стихотворение — то не може да не окаже въздействието си — по Гилис в Египет; защото Гилис тъкмо е събрала група от двадесет твърде апетитни самоски девойки за един от изисканите домове в Навкратида и ще придружи групата дотам. Гилис смята, че дамата, която харесвам аз, се нарича Родопис и била в свитата на фараона Амазис. Сигурно можела да получава писма, но едва ли й било разрешено да пише писма.

Казвам й:

— Гилис, донеси ми само поздрав от нея. Тогава ще знам, че си заслужава, тогава ще увещавам Поликрат, докато замине с мен за Египет.

Това е държавническо посещение, замислено от години насам. Сега е най-благоприятното време за него. Ще пристигнем тържествено в Навкратида с десет триери и ще отпътуваме тайно назад с една елинчанка на борда; в открито море Египет е безсилен.

Сводницата Гилис се усмихва; тя е тлъста, мазна, умна — и мълчалива, когато иска.

— Трябваше да занеса и други писма в Египет. Някакъв човек много настойчиво искаше да говори с мен; Харакс ме предупреди да си нямам работа с него. Аз открай време държа повече на връзките си с висши сановници, жреци, първенци; те са най-добрите ни клиенти. — Кой е този човек?

Питам напразно. Гилис мълчи.

Имам едно подозрение. Само едно подозрение ли? Та тук, в тоя дворец, всичко е изтъкано от подозрения. Виждам само полусведени погледи и в повечето случаи гърбове. Чувам само недоизречени думи и в повечето случаи шепот. Тук гъмжи от съзаклятия и всички са ръководени от Поликрат, дори когато са насочени против него. Дни наред стоя вън, изолиран, шпиониран, нито един слънчев лъч не ме огрява, зъзна.

Внезапно слънцето изгрява пак и за мен. Поликрат ме посвещава в тайните си, дава ми специални поръчения, аз се втурвам да ги изпълня, арестувам един търговец на зърнени храни, обвинен в подкуп, и един надзорник на пазарището, обвинен в злоупотреба, конфискувам хазната в градското хранилище, подписвам две смъртни присъди срещу роби, оказали помощ при контрабанда с жито. Щастлив съм, че ми е дадена възможност отново да сътруднича, и се присмивам на злобните завистници, които ми подшушват, че Поликрат целял само да ме направи съучастник в своите мерзости; трябвало по-скоро да плача, отколкото да се гордея. Естествено това е само от голяма завист, ала все пак и то се прибавя към всички останали подозрения: подозирам се сам.

Известно време се опасявах, че Езоп ще ме наклевети пред Поликрат заради онази история горе в крепостта. Той не го стори. Естествено не защото е почтен, а защото знае, че не бива да ме превръща във враг; че кой ли не клевети, когато може? От друга страна, хората, които са в състояние да си навредят един другиму, могат да бъдат най-добри приятели. Смятам да пусна най-напред Езоп да опита почвата относно пътешествието до Египет. Ако работата тръгне на добре, печеля аз; ако пропадне — пак аз печеля, защото тъй поне ще се накисне оная свиня.

Казвам му:

— Е, бивши робе, нови побратиме, песоглавецо, какво става с Египет? Сега е най-благоприятното време за мореплаване, а отдавна не се е чувало нищо и за морско разбойничество.

Той се усмихва дръзко и дяволито:

— Че Поликрат няма да вземе да напада Поликрат я! Човек може да се почеше по гърба си, но да скочи там на собствената си гърбина — не може.

Отговарям му, че предпочитам да не съм чул тия приказки. Би ме интересувало по-скоро мнението му за Египет. Много бихме могли да постигнем, ако потеглим заедно. Поласкавам суетността на този роб чуждоземец: казвам му, че има голямо влияние пред Поликрат. А това е случай, който ще му осигури завинаги Поликратовото приятелство. Защото едно посещение при фараона Амазис е от най-голямо политическо значение.

Той се смее и мърка като котарак. Сяда в един ъгъл и почва да разправя смешки.

— Ще има да се смееш на това — казва той и сетне разправя.

Аз не се смея. Дори и не мисля да се смея. Той продължава да разправя. Напомням му. Казвам:

— Езоп — казвам му аз, — ето ти ръката на един самоски аристократ от най-знатно потекло. Можем да бъдем приятели и да постигнем много нещо, за мое и за твое благо.

Той се усмихва и ми разказва нова смехория. Овладявам се и повтарям още веднъж:

— Можем да бъдем приятели!

Той казва:

Някога си един човек и един сатир сключили дружба. Седнали веднъж през зимата да се хранят заедно. Докато чакали яденето, човекът доближил ръце до устата си, отворил я и дъхнал. Сатирът запитал:

— Какво правиш?

— Стоплям си ръцете, че са изстинали — казал човекът.

След малко им поднесли яденето. Човекът вдигнал блюдото към устата си, разтворил я и дъхнал. Сатирът запитал:

— Какво правиш?

— Изстудявам яденето си, че е много горещо — рекъл човекът.

Сатирът станал и казал:

— Човече, свърши се с нашата дружба. Не искам да имам нищо общо с такъв като тебе, дето от една и съща уста изпуска и топлина, и студ.

Казвам само:

— Глупости, защо ми го разправяш? Та аз да не съм сатир?

Той се смее:

— Ти — не, но аз съм.

Свивам рамене:

— Опознай себе си! Нямам нищо против да си сатир!

Той ме гледа така, като че ли изобщо е в състояние да се подиграва с мене — той, един фригийски роб, с мен, един Меандрий! Тъкмо когато се готвя да му кажа това, разбирам, че вече не сме само двамата. Поликрат е влязъл в стаята и мълчаливо ни е слушал. Мисля си:

„Какво ще се срамувам за тъпоумието на Езоп, нека Поликрат сам види колко пари струва любимецът му.“

Изумително е, че Поликрат не вижда това. Вместо да подиграе, той хвали фригиеца.

— Тъкмо от такива приказки се нуждая — казва той. — Върви на агората — му говори дружелюбно, почти умолително — и разправяй весели приказки. Ти помогна веднъж на самосците. Сега можеш да им помогнеш втори път, и хем по-добре.

Нима Поликрат все още не е забелязал, че тоя тип е неблагонадежден? Че той, мръсният роб, мрази всеки порядъчен човек с чист хитон, благовонно намазана коса и полирани нокти на ръцете? Да му го кажа ли? Но все пак Египет… замълчавам си. Впрочем заговорва самият Езоп. Той не е смел, а само тъп; защото никой не може да бъде толкова смел. Казва:

— Ти искаш да станеш тиран, но не искаш да го направиш сам. Искаш самосци да викат: „Стани наш тиран!“ Спомни си за Солон. Той никога не стана тиран, но доживя до деветдесет и две години.

Поликрат почва да нервничи. Но гневът му се насочва към всички, само не към Езоп.

— Солон не беше владетел, а аз съм роден за владетел. Много противници останаха по пътя ми. Тяхната сила кипи в бедрата ми, чувствувам сърцата им в гръдта си, нуждая се от повече момчета и жени, отколкото който и да било друг смъртен. Ти не можеш да ми обясниш това. Езоп не отстъпва:

— Мога да ти го обясня. Прекалено много кръв има в мозъка ти. Затова мислиш: който не е убивал, не може да владее. Затова мислиш: трябва да има несправедливост, жестокост и робия. Затова мислиш: от десетима може да бъде благ може би само един. У владетеля винаги надделява суровостта.

Чудя се на Поликрат. Вместо да заповяда да бичуват и да изхвърлят тоя нагъл роб, той започва най-сериозно да спори с него. Отговаря му като на човек:

— Зная какво искаш. Искаш да освободя робите. Но кой друг би построил водопровода, ако не роби? Аз и благородните евпатриди не можем. Гражданите на Самос не искат; те искат само водата. А водопровод трябва да има. Значи, трябва да има и роби.

Езоп му възразява. Той смята, че Поликрат преди всичко трябва да се отнася с робите поне човешки.

— Не мога — казва доста разумният Поликрат. — Ако се отнасям с тях по-добре, ще работят по-малко. Не мога да се отнасям човешки с тях, защото самата им работа не е човешка. Но да се отнасям с тях така, както правя сега, имам право, тъй като самите божества ми внушиха мисълта за този водопровод. Нима на теб би ти хрумнала подобна идея?

Тоя Езоп е цял изтъкан от самонадеяност. Вместо да потъне в земята от срам, казва нещо, за което боговете положително ще го накажат:

— Мисли има и те се пораждат едновременно. Ние всички мислим общо. Ако водопроводът е бил необходим, знаел го е дори и най-мързеливият гражданин на Самос, който продава на агората. Не мисълта те отличава от другите, а само властта.

Сега вече Поликрат най-сетне се раздразва. Изчервява се, ядосва се, очите му блестят, блестят и плочките на ризницата му, челюстите му стават крокодилски, той крещи:

— Безумецо, само властта ли? А нима властта не е нещо свръхчовешко? Нима тя не е божествена?

— Не — казва спокойно Езоп, — тя стои под човешкото, животинска е. Човек я е наследил от животните.

Той не се оставя да го уплашат, въпреки че ревът се е надигнал вече до гърлото на Поликрат. Нима ще успее да вземе връх над тъй могъщия Поликрат? Той взима връх, продължава да говори, разказва:

 

 

Човекът дошъл на земята късно, защото отначало Зевс създал само животните. Тогава първи пчелите се развикали за цар. Зевс им дал царица. Жабите, които по онова време скитали навсякъде, видели това. Разквакали се и те с цели гърла към Зевс:

— Жабо, която си на небето, дай ни цар, та дано пооправи разпуснатите ни нрави!

По онова време бащата на боговете още се смеел. Направил така, че на земята паднал един голям пън. Цапнал пънът в блатото, разплискал водата наоколо си и вдигнал голям шум. Жабите се уплашили, изпокрили се и обещали на пъна, че ще се поправят.

Но след като пънът дълго време лежал в блатото, една жаба се осмелила да се доближи до него и съвсем лекичко го побутнала. Дървото се оставило да го побутнат и само се разклатило в блатото. Жабата победоносно изквакала и тозчас всички жаби и жабоци наизскачали от скривалищата си, затанцували около пъна, осрали го, опикали го и почнали да го хулят. Накрая те заквакали отново към небето:

— Жабо, която си на небето, та ти си ни дала един пън, искаме истински цар!

Този път вече царят на боговете не се засмял. Изпратил им една водна змия, която почнала да вилнее сред жабите. Напразно бягали те, беззащитните, от острите змийски зъби. Вече почти не се осмелявали да квакат. Щом като някой се наканел да се оплаче към небето, змията го изяждала. Последна надежда за жабите останал Хермес, единственият бог, който обичал да гази из блатата. Квакливците го замолили с вопли да се застъпи за тях пред върховния властник. Хермес се застъпил. И тогава от висините се чул гръмовен глас:

— По-рано властта беше добра: тогава негодувахте; отсега нататък властта ще бъде зла; вижте сами как ще се справите с нея.

Тъй дошла властта сред животните. И такава била, когато преминала от животните у хората.

 

 

Мисля си:

„Ах ти, фригийски глупако, сега вече ще заплатиш за своите дрънканици с мръсния си врат!“

Но тоя Поликрат винаги върши обратното на онова, което очакваш от него. Казва само:

— Ти нищо не разбираш от власт. На мен можеш да разправяш, каквото си щеш. Мен ме забавлява всичко. Но на агората е друго. Други смешки трябва да разправяш там.

Езоп се усмихва, кима с глава и се кани да си върви.

Мисля си:

„Ах ти, негоднико, твърде изпечен хитрецо, щом като не мога да ти навредя, тогава трябва поне да ми бъдеш от полза!“

Казвам:

— Шефе, той знае и приказки за Египет.

Поликрат е изненадан, Езоп ми хвърля враждебен поглед. Казвам бързо, че идеята е негова; защото той иска да иде в Египет. После излагам плана си. Знам, че Езоп няма да ми възрази; не зная защо.

— Във всеки случай — казвам аз, — който е приятел с Амазис, няма защо да се страхува от Крез. Държавническо посещение в Египет — казвам аз, — сетне прокламиране на тиранията в Самос — казвам. — Тогава Самос ще бъде могъщ и Крез ще моли за приятелството ни, вместо да става обратното.

Говоря аз, но Поликрат гледа към Езоп. Пита:

— Твой ли е тоя план?

Езоп — тъй поне ми се струва — кима малко подигравателно. Поликрат замислено почва да се разхожда нагоре-надолу. Сетне се обръща към мен:

— Нахвърли проект на едно писмо до Амазис. Представи ми го утре.

Нахвърлих писмото, представих му го. Поликрат го подписа; но вече като тиран на Самос. Харакс бе натоварен със задачата да отпътува със следната триера на юг и да предаде писмото. Междувременно на мен бе възложено да намеря Силосон и да го поканя да посети Поликрат.

Там, на Питагоровата морава още не знаеха нищо за станалото в града. Толкова бяха заети със своята храна и с разните си правила, пък и така се бяха изолирали от останалия свят, че до тях не проникваха дори слухове.

Минах през многобройните им ниви, доста хубави, правилни по форма и добре наторени — те взимаха тор само от животни, които смятаха за чисти, и никога от хора, — и видях, че са щастливи, макар и посвоему. Казах им:

— Бъдете щастливи!

Отвърнаха ми:

— Бъди щастлив и ти!

Казах:

— Не мога вече.

Отговориха ми:

— Прави като нас и ще бъдеш щастлив. Виж тия ниви: те са на всички ни заедно и всеки е положил върху тях еднакъв труд и ги е сял с еднакви мисли. Ето защо това, което виждаш, е земя на свободата и равенството.

Казах:

— Вече не е.

Те се учудиха. Посочих с ръка към югозапад. Там, потънала сред омарата над морето, се виждаше кулата на астипалейската крепост. Казах:

— От вчера насам там властвува тиран.

Те се умислиха и ме поведоха при Силосон. Там бе и Питагор. Съобщих им какво се е случило.

Питагор запита:

— Ще продължиш ли и занапред да служиш на Поликрат?

Казах:

— Разбира се. Поликрат, който вчера ме взе на служба при себе си, и днешният тиран на Самос е един и същ човек.

Питагор възрази. Той имаше за всичко математически формули.

— Договорът — каза той — представлява хармония от числа. Ако се промени, макар и само едно от числата, цялата хармония се разстройва; значи, договорът между вас вече не е валиден.

Колкото и да беше сериозно положението, не можах да сдържа смеха си.

— Косата ти расте — казах му аз. — Сега тя е дълга един разтег и аз говоря с тебе. Нима когато стане разтег и половина, ще престана да ти говоря? Нима трябва да меря по дължина и на тегло всеки, за да зная дали още е същият?

Бях се пошегувал, за да се върна отново към сериозния разговор. Но Питагор за съжаление вече се беше вкопчил в своята тема и повече не го интересуваше нито животът, нито смъртта. Залови се — едва си налагах да го слушам — със своето учение за числата.

— Математиката — каза той — се подразделя на три части — на линии, плоскости и тела, и се основава на четворката. Природата — благодарение на багрите — се основава на петицата. На душата съответствува шестицата. Разумът и светлината отговарят на седмицата. С любовта обаче нещата достигат осмицата.

— Сега ми кажи само на кое число съответствува тиранията — отвърнах му аз; защото нали имах поръчение за Силосон — и погледнах към него.

Питагор замълча огорчен и Силосон най-сетне можа да отвори уста.

— Според мен тя съответствува на нулата — гласеше неговият отговор.

— В такъв случай утре ти ще се видиш с Нулата — му дадох да разбере аз, — Поликрат те моли да дойдеш и да преговаряш с него за новото положение. Какво да му съобщя?

— Съобщи му, че ще дойда утре.

Разбрах, че ми нямаше доверие. Нямах му доверие и аз. Ако той избягаше какво щеше да стори Поликрат с мене? Ако не избягаше — какво щеше да стори Поликрат с него?

Когато застанах пред Поликрат, за да докладвам, шефът беше сърдит. Тъкмо бил свикал събрание в театъра, а пък самосци си седели на агората и слушали Езоп. На три пъти пращал глашатаи да ги викат, ала след всеки призив на глашатаите фригиецът почвал нова басня. Наредил да отмъкнат Езоп, но самосци тръгнали след фригиеца; искали да чуят края на последната басня. Сега гневът на властния Поликрат се изля върху мен:

— Ако Силосон избяга…

Сметнах, че е по-добре да му кажа истината.

— Доста вероятно е да избяга — прошепнах аз.

Поликрат издаде заповед пристанището да се охранява най-строго. Когато тая заповед стигна до началника на пристанището, служителят при фара тъкмо бе забелязал някаква малка платноходка да изчезва на хоризонта. Поликрат заповяда на флотата да прибере обратно всички кораби около Самос и да ги ескортира до пристанището за най-строго претърсване; естествено с изключение на държавния кораб, на чийто борд се намираше пратеникът с писмото за Амазис.

Ала Харакс бе позабавил малко заминаването на триерата. Заобиколил с нея до Хезия, за да натовари оттам на борда малко контрабандна стока от приятеля на Ядмон: вино и маслиново масло — в Египет и за двете се плащаше добре. Така че Силосон, преследван от бързогребните кораби на южната флотилия, видял държавния кораб. Качил се на борда, предавайки най-сърдечни поздрави от брат си Поликрат. Харакс познавал Силосон като богобоязлив мъж и благодетел на храма на Дионис и го приел. А на бързогребните кораби, които се приближили на шест стадии, сигнализирал:

— Всичко е наред!

Тъй уведомителното писмо за посещението на Поликрат в Египет стигна там заедно с човека, който щеше да стори всичко, за да осуети това посещение.

IV

В самоското селце Мелита, разположено северно от Флойон, живеела седемнадесетгодишната Апсалис, дъщеря на майстора на прически Сарамб. Тъй като минавала за най-хубавата девойка в селото, старейшините я изпратили заедно с дъщерите на лозарите на Ленеевите празници в Самос, за да отпразнуват там правенето на виното.

Апсалис участвувала в ония танци, на които не бива да присъствува никакъв мъж. Но Поликрат не искал да знае за свещеното право и гледал танците. Тъй видял Апсалис и я поканил при себе си с градския си дворец. Апсалис не отишла. Поликрат я поканил повторно. Апсалис избягала. Поликрат пратил след упоритата девойка скити. Побягналата Апсалис била наближила вече Мелита. Като зърнала своите преследвачи, скитите, тя скочила в потока, придошъл от зимните дъждове. Не намерили трупа й. Жриците, а и жреците, които до един се гневят на Поликрат заради повишените данъци на храмовете, твърдели, че Артемида я прибрала при себе си. В Мелита погребали вместо Апсалис парче дърво. Оттогава и занаятчиите намразиха Поликрат.

 

 

От всичко това разбрах, че ако искаш да печелиш лесно жените, трябва да гледаш леко на любовта. Може би и аз се бях държал прекалено сериозно спрямо красивата дама в страната Египет? Гилис се върна и не можа да ми съобщи нищо; нито добро, нито лошо. Родопис, тъй се казвала хубавицата, обитавала очарователен дворец далеч извън Навкратида. Фараонът често отивал при нея. Разполагала с необикновено изобилие от богатства. Въпреки това много тъжала за Самос. Е, нямах нищо против, че тя проявяваше търпение; то можеше само да облекчи съвместния ни живот. Нямах и нищо против, че й беше мъчно за Самос; защото тъга, и то по Самос, та това можех да бъда само аз.

И така, намерих нов пратеник, написах ново писмо. Наистина от Амазис все още нямаше отговор, но виждах, че Поликрат се готви за пътешествие. В края на краищата не можеха чисто и просто да откажат на такъв могъщ владетел с доста опасна флота. Та той не отиваше да проси, а да дава. И даваше могъщ тристранен съюз: Лидия, Самос, Египет. Естествено засега всичко това съществуваше само в неговото въображение; но то почти не го смущаваше.

Всичко бе най-грижливо подготвено, цял Самос чакаше тържественото заминаване, от Египет обаче не идваше дори полъх — нито за мен, нито за шефа. Нима щяхме да си останем публично посрамени в къщи? Подобно нещо не беше в стила на Поликрат. Той не знаеше срам, не знаеше двоумение. Престори се, като че ли открай време е било уговорено да стане именно тъй:

— Заминаваме за Сарди, при цар Крез.

При това аз познавах цялата преписка; можеше да ми намигне поне с едното око. Но той бе един високопоставен мошеник и нищо повече.

Тъй или инак, познавахме вече донейде Крез. Знаехме какво му правеше впечатление: първо — елини, и, второ — умни елини. Ето защо Поликрат се сети, първо, за Езоп и, второ — за Питагор. И двамата не бяха елини, а аз оспорвах и това, че са умни; но шефът си въобразяваше, че може да се перчи с тях. Езоп дойде; мислеше, че заминаваме за Египет. Но Питагор не дойде. Тъкмо прибирали някаква реколта, а освен това били заети да изчисляват съотношението между тоновете на китарата и числата. От тия неща — тъй твърдяха те — зависело човешкото щастие. Поликрат много държеше на щастието, преди всичко обаче на своето собствено щастие, и за това никак не го беше грижа за щастието на Питагор. Изпрати няколко скити. Те домъкнаха дългокосия мъдрец в градския дворец на Поликрат.

Едва ли имаше нещо, в което Езоп и Питагор да бъдат единодушни. Езоп снизходително се усмихваше на странните приумици на Питагор, а пък Питагор бърчеше твърде благородния си нос над често пъти нескопосано облечения и обикновено нефризиран Езоп; освен това Питагор се движеше изправен като върлина; а Езоп, колкото прям беше в речта си, толкова се огъваше, когато вървеше или седеше. Този път обаче, пред Поликрат, двамата бяха напълно единодушни. Отказаха да идат с Поликратовата свита в Сарди. Що се касаеше до Езоп, имах едно подозрение; може би той искаше да използува отсъствието на Поликрат, за да офейка в Египет, дето само Стикс го знае какво търсеше. А Питагор чисто и просто не искаше да замине; той се смяташе за свободен евпатрид и не желаеше да танцува в свитата на един тиран.

Поликрат се разяри. Крещеше и беснееше тъй, както никога дотогава не го бях чувал да крещи или да беснее. Двамата не трепнаха. Заповяда да ги затворят. На тях не им мигна окото. Остави ги да гладуват. Това не смути нито единия, нито другия. Искаше да заповяда да ги бичуват. Езоп се позова на закона, а Питагор — на бащата на боговете, тъй като и единият и другият не допускаха побоя над свободни граждани. Поликрат стигна до крайност. Закон и баща на боговете бил самият той; каза им: щял да осъди и двамата на смърт за неподчинение. Тогава Питагор започна да пее, а Езоп — замислено да си бърка в носа. Разбрал, че със смърт не може да ги уплаши, Поликрат млъкна. А Езоп, усмихнат, като същевременно въртеше между пръстите си топчета от онова, което бе извадил от носа си, му разказа следната приказка:

Голяма бъркотия царяла на земята. Северният вятър и южното слънце спорели кой от двамата е по-силен. Тогава видели някакъв пътник, който едва-едва си пробивал път през бушуващата буря.

— Победител ще бъде онзи — извикало слънцето, — който успее да смъкне дрехата от гърба на тоя човек! Тържествуващ се съгласил северният вятър. Засвирил с най-студените си пищялки. Човекът се загърнал по-плътно в дрехата си. Северният вятър почнал да вие както никога дотогава. Човекът извадил от торбата си палто и го облякъл. Северният вятър се обърнал с главата надолу и толкова силно задухал — мразовито, със страшен вой и със съкрушителна мощ, — че едва не се пукнал. Тогава човекът вдигнал и торбата и я нахлузил над косата, ушите и раменете си. А северният вятър с жално скимтене се отказал от състезанието. Влязло тогава в двубоя слънцето. Усмихнало се през облаците и човекът свалил торбата. Стоплило почвата и човекът прибрал в торбата палтото си. Засияло с цялата си сила от ведрото небе и човекът не издържал повече. Бързо съблякъл дрехите си и се хвърлил сред хладните вълни на морето.

Поликрат се усмихна. Засия така, сякаш бе слънце, пък и веднага го каза:

— Аз ще бъда слънцето!

И така, той покани двамата да му бъдат гости, почна да се забавлява с тях и им разказа за своето щастие и за щастието, което означава неговото щастие за щастието на всички. В края на краищата те наистина изявиха готовност да последват шефа и отидоха на държавния кораб, дето вече чакаха Ибик, Хипонакс, Анакреон, Симонид и лекарят Демокед. Всичко беше готово за заминаване, когато задуха северен вятър и този път северният вятър излезе по-силен от слънцето. Наложи се да чакаме още почти цяла седмица.

Тая седмица Поликрат използува посвоему. Хипонакс му беше разказал за великолепния царски пръстен на Крез. И Поликрат, разбира се, реши, че и той на всяка цена трябва да има такъв пръстен. Пръстенът трябваше да бъде от скъпоценна глипта, с конска глава — герба на Еакидите. Веднага казах:

— Може да го изработи само майсторът — златар Теодор.

Шефът нареди да повикат майстора и му даде своите разпореждания, защото беше уверен, че разбира достатъчно от всичко и че да би имал време, би го свършил дори по-добре. Във всеки случай, когато Теодор дойде със своите проекти, Поликрат разбра, че оня човек умее да прави тия неща далеч по-добре от него. Сега вече той му даде злато и особено красивия сардоникс, върху който трябваше да се изреже гербът. Видях, че златото беше много и скъпоценният камък — голям; нямах нищо против; отидох в работилницата на майстора и го подхванах.

— Ти получи материал за три пръстена — казах му аз, — ще направиш от него два. Тиранът не искаше да ти го каже направо и то трябва да остане тайна за вечни времена. Пръстените трябва да си приличат така, че самият ти да мислиш, че си направил само един.

Теодор почна да се кълне тържествено, че златото било твърде малко за два пръстена. Доказах му, че ще стигне, и той обеща да ме послуша. Дойде с двата пръстена, видях, че бяха изработени еднакво и бяха еднакво лъскави, взех онзи, който ми даде Теодор, и му заповядах да занесе другия на Поликрат. Моят скрих в едно тайно чекмедже в стаята си.

Естествено не мислех за себе си. В края на краищата един толкова скъп пръстен можеше някога да се изгуби, да бъде задигнат — тайно или насилствено; а тогава, тъй като Теодор беше много стар, никой нямаше да бъде в състояние да изработи нов, пак толкова изящен пръстен. Освен това понякога имаше спешни дела, които не можех да бавя, ако Поликрат отсъствуваше, а пък важните държавни документи са валидни само с неговия печат. Така че имах цял куп добри основания; и всички те бяха основанията на един честен, съвестен, грижлив секретар.

Поликрат се радваше като дете на своя пръстен. Макар че пръстенът беше тежък и притискаше пръстта му, той го носеше денем и нощем. И когато, тласкани през морето, нашите триери се насочиха към Смирна, всъщност се виждаше повече пръстенът, отколкото шефът. Бе ветровито, студено, опасност грозеше кораба. Дадох клетва да принеса богата жертва на Посейдон. (Само да не бяха толкова алчни жреците ни! Убеден съм, че Посейдон би се задоволил и с риба; Но жреците, с техните слаби жлъчки, предпочитат да ядат телешко месо и верующият трябва да го плаща.)

В Смирна ни посрещна Пиндар, когото познавахме още от Самос. Че нали сега почти всички някогашни свободни елински градове бяха вече лидийски; само Милет и Самос бяха останали самостоятелни. Пиндар бе довел доста внушителна колона от колесници с по четири колела; с тях се отправихме на изток, по широкия военен път.

Преминахме селището Тимбрара и стигнахме до езерото Гигес, дето към небето се издигаше гордостта на царството — гробницата на Алиат. Там трябваше да отиде всеки гост — чужденец, трябваше да принесе жертва и да засвидетелствува по този начин своето приятелство към Лидия. Пред нас се издигаше огромна постройка, по-висока от крепостната кула в Самос. В основата си тя беше от груб гранит, а нагоре — от гладък черно синкав мрамор. Запитахме какво има вътре; никой не знаеше, аз обаче бях чувал, че вътре имало само пясък и боклук. Изкачихме се по едно много стръмно стълбище и стигнахме до широкото плато, дето се издигаха пет високи колони. Всяка от тия колони бе строена със средства, дарени от различно съсловие в Лидия, и на всяка от тях можахме да прочетем, написано и с елински букви, какво е било дарението.

Предполагахме, разбира се, че най-голяма сума са подарили търговците; но те бяха събрали най-малка, въпреки че Лидия търгува доста и с твърде много страни. Освен тях дарение бяха направили военачалниците, занаятчиите и държавните чиновници. Всички те обаче бяха задминати от постижението на блудниците. Впрочем всички млади момичета в Лидия блудствуват. Правят го за пари и по този начин събират зестрата си. Вършат го дотогава, докато си намерят подходящ жених; и за него се омъжват.

Когато се озовахме отново долу, лидийският наместник, който беше дошъл с Пиндар, каза, че паметникът бил толкова висок, щото за човек било невъзможно да измери височината му; само боговете можели да го измерят; ето защо само жреците знаели точно колко е висок, но не доверявали това никому, дори и на царя. Тогава Питагор се изсмя. Каза, че веднага щял да измери височината му, и то отдолу, дето стои, без никакви ъгломери, с каквито разполагат вавилонците.

Лидийците на свой ред се изсмяха и казаха, че не вярват. Питагор погледна слънцето, сетне измери сянката си. Беше четвъртият час след изгрева и дължината на сянката отговаряше точно на ръста му. Тогава Питагор застана в средата на гробницата — тя беше осмоъгълна — и почна да мери оттам сянката й; излезе точно петстотин елински стъпки. И толкова висока, заяви с положителност той, била и огромната гробница. Лидийците се смаяха и веднага разказаха това на цар Крез в Сарди.

Обиколихме гробницата с каляските и през това време коларите пееха някакъв лидийски траурен хорал. Измерихме пътя: обиколката на гробницата беше шест стадии. Никъде в Елада нямахме толкова висок строеж и с такива огромни размери.

— И въпреки това не бихме искали да го имаме — прошепна Езоп.

Бяхме доста изморени от четиридневното пътуване, когато пристигнахме в Сарди. Ето защо едва на следната сутрин забелязахме вълнението, обхванало целия град. Поликрат си беше въобразявал, че ще бъде най-високопоставеният гост на Крез. Ала той беше само един от гостите. Когато на другата сутрин наминах предварително в резиденцията, за да съобщя на церемониалмайстора за нашето пристигане, налетях на нашия стар, могъщ финансов приятел Памфеас. Той веднага ми разказа всички източни клюки.

Мидия, която на времето си толкова бе заплашвала Лидия, сега сама беше заплашена. Астиат синът на лидийския враг Киаксар, отдавна се бе обявил за приятел на лидийците, станал бе зет на Крез и сега беше довтасал разтреперан при своя роднина. Защото отскоро в Персия се беше възкачил на трона някой си Куруш^[124], човек с невероятна енергия, който от една орда необуздани конници беше създал дисциплинирана страховита армия и заплашваше да плати сега на мидийците за всичко, с което си бяха създали навсякъде врагове през последните две поколения.

Поликрат беше дошъл със своите културни величия — с певци, рецитатори, лекари; а Крез беше събрал около себе си царе. Самостоятелните царе от Кападокия и Пафлагония, зависимите владетели на Киликия, Памфилия, Ликия и Ликаония, князете на Мизия и Пизидия; всички те бяха подплашени от събитията в Персия, всички подушваха в лицето на Куруш свой смъртен враг. Само една помощ, само една опора виждаха те за своето заплашено съществувание: могъщата, сита, богата Лидия, огромната войска на Крез, предвождана от пъргави, бойки, жестоки елини и подкрепяна от опасната флота на съюзните йонийски държави. Ето защо сега всички тия владетели гъмжаха из високата крепост край река Пактол, доволни, че се намираха с няколко десетки дни път по-далеч от персийската граница.

Поликрат естествено нямаше дори понятие за всичко това. Не виждах и причина да му го казвам; той също не ми казваше много неща, когато беше необходимо. И така, той пристигна при Крез със своята културна свита: със засияли очи над лъскавата си крокодилска кожа, опасен звяр във водата, ала безпомощна театрална маска на сушата — всеки би прозрял в него финия мошеник, освен тъкмо тоя Крез. Той забрави своите царе, забрави грижите си, забрави дори наистина опасния човек, с когото току-що бе разменял учтиви дипломатически фрази, спусна се към тия рапсоди, китароди и разни други „оди“ и ги прегърна, прегърна дори и мръсния песоглав фригиец!

— Моето щурче! — усмихна се той.

Явно си спомняше още оная смешка, с която хитрият измамник Езоп — уж! — беше изпросил от Крез да пощади самосците.

Е, Поликрат постигна така поне едно: за сериозна политика не можеше вече да става и дума и на преден план внезапно изпъкна не Куруш, Крез или Поликрат, а… Езоп. В това време онзи, опасният, за когото споменах вече, стоеше вън и нетърпеливо чакаше. Смяташе, че тия възрастни мъже, тия царе и князе няма да слушат цяла вечност един мръсен разказвач на приказки. Ала те го слушаха. Поликрат беше горд с него, толкова горд, като че ли самият той беше измислил приказките. На Езоп това беше безразлично. Той разказа една след друга тридесет приказки и щеше да разкаже четиридесет, ако главните роби не ни бяха приканили на трапезата.

И тъй, ние — единадесет владетели, включително князете и тираните, и единадесет културни дейци, като изключим единствения нормален човек, т.е. моята твърде малко зачитана особа — тръгнахме през голямото мраморно преддверие към царската трапезария. Начело както винаги вървеше Поликрат, горд със своята твърде младежка снага, с ръста и с красотата си; една крачка след него ситнеше въздебелият, късокрак Крез. Оня, опасният, пристъпи към него. Искаше да узнае кога би могъл да продължи преговорите си с Крез.

Поликрат не го познаваше. Оня не носеше никакви отличителни знаци, никакво злато, беше с ботуши до коленете, с дълъг крив меч, с висока червена шапка, приличаше на войник. Поликрат гневно го сряза:

— Какво се препречваш на пътя ми, сополанко такъв! Покланяй се или моят приятел, царят, ще те научи как се правят поклони!

Крез и останалите царе се смръзнаха. Опасният отстъпи съвсем малко назад и измери Поликрат с поглед. Никога не забравих този поглед. В него имаше не само омраза. Това беше поглед на убиец, съзиращ още отсега гниещия и вонещ труп на убития. Беше поглед, изпълнен с онова гадене и презрение, с което победителят ритва настрана мъртвия си враг.

Поликрат се изплаши; той и без това винаги си беше повече нагъл, отколкото смел. Продължихме пътя си, след като Крез се опита да успокои с няколко думи опасния. Поликрат запита — и чух добре, че гласът му бе доста пресипнал:

— Кой беше тая гад?

Боязливо и тихо, Крез му отвърна:

— Това бе Орет, посланик на великия персийски цар Куруш. Запомни добре името!

(Сигурно Поликрат си е припомнил това име, когато десет години по-късно увисна на кръста; защото, изглежда, тъкмо тоя Орет го бе примамил в клопка, бе го пленил и го бе разпнал, докато йонийските наемници пели под вече безжизнените, почернели нозе на тирана следните подигравателни стихове:

Изкъпан от Зевс във кристални води и от слънцето мазан с масла най-уханни,

ти, щастливецо, сам свойта гибел роди! И сега покрай теб лешояди и врани Опопой!

— на последния пир са събрани!)

Сама за себе си царската трапезария представляваше почти цял дворец. Тя очевидно бе пристроена около една много старинна сграда, триъгълен старолидийски храм с нееднакви страни; всяка от стените му беше по-висока от другата; покрив нямаше.

Влязохме в храма, за да извършим жертвоприношение, и видяхме, че там още работят; Крез, който се чудеше какво да прави с многото си злато, бе заповядал да облицоват стените със златни плочи. Двете по-малки стени, разположени под прав ъгъл една към друга, бяха вече готови. Голямата напречна стена още не бе облицована; майсторът — строител тъкмо се мъчеше да измери съвсем точно стената, защото, макар че Лидия имаше злато в излишък, той отговаряше с главата си — от която в излишък нямаше — за всяка изчезнала или ненужно поставена плочка.

— Докога ще се мотаеш и ще мериш тук, крастава камило! — наруга го сърдито Крез. — Десет пъти мериш и сметките ти все не излизат!

Майсторът почна да заеква, от страх едри капки пот избиха по тясното му чело. Крез се наслаждаваше на уплахата на нещастника и гордо погледна около себе си, докато обясняваше:

— При мен се работи точно и смислено. Разточителството — за боговете, скъперничеството — за хората!

А на майстора — строител каза студено:

— Ако до утре не си измерил точно стената, ще заповядам да те принесат в жертва тук, в тоя храм!

Майсторът цял се разтрепери. Извърнах поглед от тая печална картина. Но на дългокосия, на Питагор, дожаля за нещастния човечец. Той дръзко пристъпи напред — всичките тия културни дейци не изпитват подобаваща страхопочит към царете — и каза:

— Защо изобщо трябва да се мери? Че то е ясно колко плочки му трябват.

Крез зяпна от учудване. Поликрат гордо се огледа, сякаш самият той знаеше онова, което може би знаеше Питагор. Питагор заговори наставнически:

— Хетитите са построили този малък храм по египетски образец. В основата си той е правоъгълен триъгълник, трите стени представляват квадрати върху всяка една от страните му. Щом си облицовал двата малки квадрата, знаеш колко плочки ти трябват и за големия квадрат, той е точно толкова голям, колкото са двата малки квадрата, взети заедно.

И нарисува с една пръчица доказателството върху варовиковия пясък на пода.

Крез още повече се смая. Какво ли не знаеха тия елини! И тъй, още удивени от станалото, всички присъствуващи царе принесоха жертвите си и като доказателство за своята почит и удивление поканиха всички дългокоси, роби и акробати в песнопението да се наредят на царската трапеза; единствен аз трябваше да остана край стената при дворцовите роби.

Искам да разкажа веднага какво се случи сетне, защото от него се вижда, че човек трябва да знае мярка дори и в добрината и възхищението си.

Трапезарията бе много просторна, с изключително великолепие и украса. Навсякъде имаше скъпи златни вази, мраморни съдове и купи със скъпоценни камъни по тях. А подът лъщеше като огледало — изящен мрамор от Троада, толкова красив, че човек действително почти се боеше да стъпи на него.

Езоп се бе простудил доста. Изобщо — тъй казваше той, — откак работил в мините и във водопроводния тунел, дробовете му били доста слаби. И така, окашля се, устата му се напълни с храчки и почна да се оглежда къде да плюе. Но около себе си виждаше само царе и бради, останалите елини седяха на долния край на масата. Тогава, събрал всичките си храчки, той ги изплю в брадата на най-близкия цар — струва ми се, че беше царят на Пафлагония.

Слугите — а заедно с тях и аз, — всички ние естествено веднага се втурнахме, за да набием и да изхвърлим злосторника. Ала Крез бе прекалено любопитен човек. Поиска да узнае защо е постъпил така Езоп. Езоп му обясни, както обикновено правеше; винаги ти се струва, че сподавя смеха си. А пък Крез се почувствува поласкан, дето царският му под изглеждал прекалено изящен, за да се плюе по него. Заповяда да измият брадата на царя на Пафлагония и каза, че било станало недоразумение.

За същинската цел на нашето посещение, политиката, дойде ред едва на следния ден. Високопоставеният мошеник Поликрат искаше съюзен договор: малкият Самос — в тристранен съюз, заедно с двете велики сили Лидия и Египет. Планът бе хитро замислен, истински пиратски план, и от него можеше да спечели не на последно място морското разбойничество. Понеже Египет, както изглежда, все още се колебаеше, Поликрат искаше да използва Крез като стръв, за да хване на въдицата си Амазис.

Крез можеше да постави каквито си ще условия. Да каже: „Това струва сто таланта.“ Или да каже: „Това струва три хиляди самосци годишно за войската ми.“ Тъй беше предложил на времето си Алиат. А можеше и да каже: „В замяна самоската флота трябва да премине под мое върховно командуване.“ Можеше да каже всичко това и дори повече. Ала той каза само:

— Добре. Дай ми насреща Езоп.

Защо толкова държеше Поликрат на тоя мръсен фригиец? Би следвало да се радва, че се отървава от него. Ала той надушваше в кривошиестия измамник някакво скрито съкровище, може би само защото не бе в състояние да си обясни какво беше карало по-рано Сарди да се интересува от време на време за него. А може и да смяташе тоя тип за вълшебник, за демон; във всеки случай не го даде. Двамата се караха като за нещо кой знае колко ценно, докато Езоп най-спокойно ги слушаше. Едва накрая, също тъй спокойно, той се намеси:

— Всемогъщи насилници и всеповелители, каква полза за вас, ако вие ме имате, а пък аз ви нямам? Че попитайте и мен!

Поликрат беше хитра лисица, търгаш, обигран във всички тънкости на занаята; сигурно смяташе, че с помощта на своите морски разбойници може да си върне обратно всеки, който би му потрябвал; ето защо се усмихна дяволито:

— Добре, Крез, ако той е съгласен, нека бъде твой.

Двамата с напрежение погледнаха към песоглавия. Всеки от тях си въобразяваше, че е изобретател на щастието, родственик на всемогъществото, наследник на бъдещето. Всеки смяташе, че представлява искрящ магнит, в състояние да привлече всичко, което пожелае. Ала Езоп заяви дръзко:

— Ще ида при онзи, който отиде в Египет.

Поликрат ликуваше, но не за дълго. Подхвърли на Езоп една златна гривна, ала скоро щеше да съжалява за това. Защото, докато двамата властелини още преговаряха как да уредят сега работите с Египет, оттам, препратена чрез Самос, пристигна толкова дългоочакваната вест.

Наред с Харакс там беше действувал и Силосон. Но докато жрецът, след изпълнение на официалната си мисия, можел да настоява пред фараона за отговор само чрез нашата сладка Родопис, Силосон намерил пряк път до височайшия дом. Отишъл в Навкратида като бежанец от Поликрат; а в Навкратида има доста бежанци от Поликрат. Имал причини да се страхува от самоските морски разбойници; а мнозина са гърците в Навкратида, на които тези отчаяно дръзки люде вече са навредили. Тия гърци били образували мощна организация, която оказвала голямо влияние върху Амазис; чрез нея Силосон можал да получи извънредна аудиенция пред фараона.

Силосон не бил чак толкова глупав, колкото изглеждаше. Само до преди няколко месеца той имаше достъп до самоската хазна. Там — в пъстър безпорядък — бяха струпани дарения, подаръци и плячка. Поликрат често бе проявявал непредпазливост. Така сред плячката се намираше една скъпоценна ризница от първокачествен египетски бронз, изпратена от Амазис в дар на цар Аристон от Спарта, но попаднала в ръцете на нашите морски разбойници; нея Силосон си присвоил; с нея отишъл пред фараона и му я върнал; и с това спечелил напълно доверието на фараона.

Силосон се страхувал много, че брат му, ако дойде в Египет, може да поиска предаването на беглеца и — като направи големи отстъпки — да го получи; ето защо той положил всички усилия да убеди Амазис да не кани Поликрат в Египет. И затова Амазис мълчал, докогато можал. Но когато Поликрат му напомнил повторно, той вече не можел да мълчи, ако не искал да го разгневи. А пък и на нашата сладка Родопарион — струва ми се — много се е искало да дойде в Самос; и тя е посъветвала Амазис:

— Нека твое величество отиде в Самос.

Амазис от своя страна, тъй мисля аз, си е казал:

„Щом като ще сключвам тристранен съюз, ще узная за съюзниците си повече, ако ида при тях, отколкото ако те дойдат при мен. В Египет цари спокойствие и сигурност — мислел си Амазис. — Значи, ще замина за Самос, в случай че мога да срещна там и Крез.“

Тъй пишеше и в писмото на Амазис. Беше написано на великолепен благоуханен папирус. Буквите бяха толкова нежни и елинският език тъй поетичен, че можеше да бъде съчинено и написано само от нашата сладка Родопис.

Крез веднага се съгласи. Всичките му брътвежи за щастието бяха всъщност чист страх. Цял живот той беше треперил за трона си, а треперливите царе и зависими владетели по неговите граници едва ли допринасяха с нещо за смелостта му. Египет обаче все още сияеше с блясъка на своя многовековна история и доколкото можех да си припомня, никога не бе побеждаван. Ето защо Крез беше много доволен, че чрез Поликрат ще се ползува от предимствата на един тристранен съюз, без при това да уронва достойнството си чрез унизително ухажване на египетския съюзник.

За да се сбогуваме според изискванията на етикета, отправихме се с каляски нагоре, към големия храм на Кибела на Тмол; Крез бе заповядал да прокарат дотам ново павирано шосе. Горе тържествено заклаха десет бика и докато печаха сърцата им, бе уговорено с тържествена клетва при следните есенни Дионисии да се срещнем в Самос.

Жриците и храмовите прислужници още мляскаха и преглъщаха печеното, а един свят оркестър от флейти свиреше доста светотатствено, когато Езоп се обърна към Питагор с въпрос, спомня ли си да е бил принасян в жертва тук през някое от своите минали съществувания. Питагор не можеше да си припомни.

— Аз пък си спомням, че ме принесоха тук в жертва дори през настоящия ми живот — рече подигравателно Езоп.

Питагор се приготви гневно да разобличи в лъжа фригиеца; ала Крез се намеси в пламналия спор и потвърди неговите брътвежи; бил чул преди много години да разправят как някакъв бог, призовавайки страшния Тартар, лично бил приковал ножа на жреца във въздуха.

Вдигнал смирено очи, Езоп кимна утвърдително след тая тържествено — сладникава реч на царя. Когато Крез се извърна на друга страна, тоя тип, за когото няма нищо свято, ми прошепна:

— А пък богът, за когото става дума, всъщност беше един търговец на роби.

И тъй, след като принесохме жертва на богинята и след като жриците прозряха от карантията на биковете, че срещата щяла да протече извънредно благоприятно и да донесе мир за трите сили, ние потеглихме на запад към Смирна и отплувахме оттам обратно към родината. Бяхме в доста добро настроение, наяли се бяхме до насита от многото вкусни жертви, пък и Крез ни бе дал за из път тлъсти провизии и прекрасни киликийски вина. Поликрат се вживя в ролята на добряк — мен целуна, а Питагор подръпна шеговито за дългите коси. Говореше с всички ни като с равни и вече си мислех, че все пак и с него може да се кара някак, макар да не беше от старата аристокрация и всъщност да беше жесток тиран. Но едва зърнахме в далечината фара на Антифокия и гребенът му веднага настръхна. Дадохме сигнали на стражевите кули и от всяка от тях почнаха да ни махат с отлично заучено въодушевление и изпълнени с радост от завръщането на владетеля. На следната сутрин трябваше да слезем в Самоското пристанище. Ето защо късно вечерта Поликрат свика голямо съвещание.

Поликрат се перчеше също както през времето, когато при него се служеше най-тежко. На мен даваше заповеди, сякаш му бях слуга. Стратезите и началниците на флотата насоли тъй, като че бяха новобранци.

— Самос става велика сила — опиваше се от собствените си фрази той, — ние ще играем ролята на езичето във везните. Чрез египетските богатства и чрез лидийската войска ние ще завладеем целия свят.

— Искаш да кажеш целия човешки свят, нали? — запита Езоп колкото сериозно, толкова и смирено.

Поликрат кипна:

— Да не седна да завладявам твоите жаби?

Езоп покорно се съгласи с него и предложи да бъдат завладени поне още десет кучета и три котки, та хората да не останали много самотни.

Шефът би накарал да нашибат с камшици и да изхвърлят в морето всеки друг, който би си позволил подобно нещо; от тоя песоглавец обаче той приемаше буквално всичко. Пък и прекалено много бе зает с онова, което още се готвеше да каже. Той изобщо не умееше да изслушва добре и често не разбираше правилно какво му говорят. Тоя път мислите му бяха вече при Питагор. Не искаше да се отклонява и воднистите му очи направо поглъщаха дългокосия.

— Ще направим — каза той — непревземаемо пристанището на Самос. На времето, когато нашите кораби искаха да нападнат Тир^[125], защото гражданите на Тир бяха дали убежище на неколцина от враговете на моята власт и не искаха да ни ги предадат, те ни обстрелваха с огромни огнемятащи машини. Ние изгубихме два кораба и бяхме принудени позорно да се оттеглим… Ти си добър математик, Питагор. Ще ти кажа какво трябва да вършат машините, а ти ще ми изготвиш плановете за да могат да ги построят моите дърводелци.

Езоп погледна Питагор. Отначало той мълчеше и се въртеше неспокойно на мястото си. Едва когато Поликрат додаде, че щял да му даде звание главен флотски инженер, дългокосият се изчерви. Стана и с малко гъгнивия си, твърде патетичен глас каза:

— Няма да ти правя никакви планове. Истина е, че светът трябва да бъде завладян — но от хармонията, а не от поликратовщината. Готов съм да ти помагам — в условията на свобода и за постигане на мира; никога обаче няма да ти помогна, ако трябва да работя принудително и за войната.

Дъхът на всички ни секна от ужас. Стратезите хванаха мечовете си, флотските командири — моряшките си ножове. Крокодилската челюст на Поликрат затрака гневно и шумно; само смъртоносната дума все още липсваше в крокодилския му мозък.

Тогава Езоп стана и мълчаливо прегърна Питагор.

V

О, музо, възпей Афродита, която умее дори в боговете любовната искра да влее,

която най-морната плът би могла да привдигне и птиците даже в небесния полет да стигне —

че няма животни на сушата, нито в морето, които в гръдта си тоз порив могъщ да не сетят.

Не мога да спя, чета тия Омирови химни, които Поликрат е заповядал да запишат и съберат. Първият е посветен на Афродита, ала не изразява онова, което е в мене. Ибик ме познава по-добре:

И отново при мен идва Ерос и с поглед премрежен,

с изкусителна мощ ме подтиква към златните мрежи —

тия мрежи, безкрайно широки, в които оплита

всеки смъртен, попаднал във нейната власт, Афродита. На борба съм привикнал,

победи печелил съм много, но дали с Афродита борбата да водя ще мога?

 

 

Тя е там, на кораба, на тримачтовия царски кораб. Нощем я виждам в светлината на факлите, виждам я как неспокойно се разхожда по палубата. Само любов може да бъде това, което не й дава мир, което я лишава от сън, та нали и с мен е същото!

А невъзможно е човек да иде дотам, да доплува дотам, нито дори да прехвръкне дотам. Струва ми се, че никога досега не е имало по-добре охраняван кораб. И двамата се пазят: Поликрат варди острова си, Амазис — корабите си. Любопитен съм какво ще охранява Крез, когото очакваме да пристигне утре.

Замислям се над това, как възникна подозрението. Всичко започна с отказа на Питагор. След едно бурно, гневно избухване Поликрат му даде последен срок. Този път той беше твърдо решен да сломи волята на високомерния лъжефилософ. Изпрати да ме събудят посред нощ и ми продиктува обвинителния акт, в случай че на следния ден се наложеше да се събере морският военен съд; обвинението бе за бунт и богохулство и в него се искаше незабавната смърт на Питагор чрез удавяне в чувал с камъни. Това бе екзекуцията, която Поликрат предпочиташе открай време. След като привърших с писането, той ми нареди да надзърна за подсъдимия, промъкнах се тихо и намерих леглото му празно; също и Езоповото. Втурнах се назад и докладвах:

— Шефе, двамата са офейкали!

Поликрат изфуча като ужилен навън. И тогава видял при носа на кораба Езоп, увлечен в сериозен разговор с още някого. Върна се успокоен, усмихна се на себе си, а ме наруга:

— Идиот такъв, двамата най-спокойно философствуват. Ще видиш, всичко ще се нареди!

Изпрати ме да спя. Повъртях се още малко, за да ми повтори заповедта си, и в това се състоеше моето щастие. Инак нямаше да седя сега тук и да пиша тайните си записки.

На другата сутрин моят роб ми носи вино и тиганици. Разправя ми:

— Какъв чудак е тоя мой бивш събрат по съдба Езоп. През нощта стана нужда да изляза на палубата, за да повръщам. Там фригиецът най-оживено разговаряше с дървеното изображение на полубогинята Кена при носа. Кена пък му отговаряше с шепота на вълните. Той чуваше, каквото му се искаше да чуе, и говори така цяла нощ.

Отначало бях още сънлив, ала сетне подскочих:

— С кого разговарял?

Робът повтори думите си.

Втурнах се към леглата. Езоп спеше. Спеше толкова дълбоко, че човек просто не можеше да го събуди. Леглото на Питагор беше празно. По някакъв начин, който никога не можехме да разберем, той се беше прехвърлил през борда и беше избягал. Едва след години чухме за него. Намирал се на италийска земя, в града Кротон.

Поликрат бесня цели седмици. Заповяда да екзекутират всички затворници, да хвърлят Езоп в тъмница и да държат робите гладни. Това предизвика голямо брожение, защото всеки имаше роднини сред затворниците и между робите. Поликрат не взимаше ум от никого. Тъй като не му падаше под ръка нищо друго, той почна да вилнее срещу своите моряци. Брожението се разрастваше. Бях вече в състояние да изпратя многообещаващи вести на моите стари приятели — на геоморите и на древната самоска аристокрация, да бъдат готови, тиранията отива към своя край.

За съжаление бях се излъгал. Нито на мен, нито на когото и да било другиго се удаде да подкупи най-голямата напаст, скитите.

Тъкмо тогава избухна бунтът във флотата. За Поликрат това беше твърде лошо време. Той бе изпратил към Египет най-хубавите триери — четиридесет кораба с по петдесетима гребци, — за да придружават Амазис при пътуването му насам. Моряците обаче сметнали, че Амазис ще ги вземе в плен и ще ги натика в рудниците; затова, като се изравнили с Карпат, те убили стратега на флотата Киднос и командуването на всеки кораб било поето от моряк. Сетне се отправили на север в боен ред. Пред пристанището на Самос корабът на главнокомандуващия излезе начело и сигнализира: борба!

В пристанището се намираха десетте най-големи триери, колоси с по сто и петдесет гребла, ала Поликрат нямаше за тях екипаж; премного роби беше избил в гнева си. Бързоплувните кораби бяха в открито море, заети с морско разбойничество. Той разполагаше само със скитите, но разполагаше с тях изцяло. За не повече от два часа те изловиха всички жени и деца на бунтовниците, събраха ги, затвориха ги в навесите за корабите.

Сетне изпратиха мен с държавния кораб срещу бунтовниците; шефът открай време ме товареше особено охотно с такива задачи. Наредих да гребат, докато се изравнихме с кораба на главнокомандуващия и поисках да го повикат. Той беше някакъв рошав моряк, който дори не знаеше както трябва елински. Извиках му:

— Ако ни нападнете, Поликрат ще изгори навесите за корабите заедно с всичко, което е в тях.

В отговор морякът извика:

— Какво има в тях?

Отговорих:

— Вашите жени и деца.

Бързо загребахме назад, защото никак не ми се искаше да рискувам сам да горя като противников заложник. На корабите дълго се съвещаваха, а междувременно Поликрат заповяда да докарат дърва и факли и да ги струпат пред корабните навеси. Ония от корабите видяха това. Привечер те свърнаха и изчезнаха — четиридесет хубави червени триери с четири хиляди моряци и четири хиляди роби — гребци. Разправят, че ги видели да се насочват към Спарта.

Амазис не знаеше нищо за тоя бунт и се поучуди, дето Поликрат го посрещна толкова тихо и скромно, когато три седмици по-късно златните египетски кораби се изравниха със Самос. Те пристигнаха с един ден по-рано. Очаквахме Крез за следния ден, така че стана нужда самоският пропаганден панаир да се пусне в действие два пъти. Самосци нямаха нищо против. Отпуснати бяха двойно повече пари за демонстрации, имаше два пъти театър и два пира с говеждо на шиш. Поради това имаше и действително радостни лица и блеснали очи и самосците десетки пъти крещяха към стените на двореца: „Щастливи сме!“, а когато Амазис се показа, зареваха говорещите хорове точно както ги беше научил Ибик: „Щастливият Самос приветствува великия цар на Египет“. Така че дотук всичко вървеше в пълен ред.

Всичко друго като че ли не е било; знам, че Родопис се намира на третия кораб; той е определен за дамите от царския двор. Но никакъв пратеник не се допуска оттам на сушата, никакъв пратеник от сушата не може да припари до този кораб. Първият скандал вече стана. Старият Харакс, който открай време се занимава прекалено малко със своите рудници и прекалено много с жреческите си задължения, отплувал до третия кораб с една лодка от храма на Хера под предлог, че искал да извърши освещаване на кораба; това е стар обичай, който обикновено се прилага само при отплуване на преселници. Но щом поискал да спре до кораба, откъм стражевия египетски кораб го обстреляли. Те не се церемонят много. Имат нубийски стрелци. Една стрела продупчила левия буфон от ръкава на жреческия хитон на Харакс, само на длан и половина от сърцето. И тогава той доста бързичко свил назад, без дори да намери време да изпрати някое по-люто проклятие към стражевия кораб.

На мен това не ми дава мира. Общо взето, аз съм по-скоро хладнокръвен човек, владея се. Ала твърде дълбоко ме засегна тая жена. Чувствувам се задължен пред себе си да я завладея. Може би е любов, може би нещо повече, може би по-малко, във всеки случай е треска, която ме разкъсва, не мога да живея повече тъй. Тая жена трябва да стане мое притежание, трябва да я имам изцяло, дотогава тия пламъци в мен няма да изгаснат.

Трябва да смъкна някак тая жена от кораба на сушата. За целта ще ми помогне вълнението, което ще настъпи в пристанището, когато там влезе държавният кораб на Крез. За тоя миг ми е нужна лодка, един силен мъжага и един изпечен хитрец. Лодката и юначагата вече съм осигурил. Липсва ми още само хитрецът. Някой, който по възможност да има вид на египтянин, за да мога да го преоблека и да го изпратя под някакъв предлог при Родопис. Докато размишлявам — за съжаление не ми хрумва никой, — пристига робът — телохранител и ми предава заповед да се явя пред шефа.

Просто не вярвам на очите си: Езоп, който толкова дълго лежа в затвора заради своето непокорство, сега седи там и оживено бъбри нещо с Поликрат и двамата се смеят като добри приятели. Поздравявам учтиво. В края на краищата не съм се карал аз с фригиеца. Шефът ми обяснява:

— Утре моят приятел Езоп ще разкаже на високопоставените ми гости няколко от прочутите си басни. Но за да не разкаже — подлъган от вихрените музи — нещо, което не бива, ти ще запишеш онова, което иска да разкаже. Разбира се, той може да разкаже каквото си иска. Той е свободен; само че и аз искам да бъда свободен и да знам предварително какво ще разкаже той.

Езоп се усмихва с най-мръсната си усмивка и тръгва след мен към кабинета ми. Записвам каквото ми диктува. От време на време го поглеждам. Той се преструва, че е потънал напълно в мислите си, не ми обръща никакво внимание, казвам си: „Ще дойде време, когато ще се видиш принуден да ме зачиташ, кривошиецо!“ Но изведнъж, кълна се във великата Изида, виждам: та това е моят египтянин! Трябва само да му поокастря малко брадата, да стане малко по-тясна, и ето ти го готово фараоновско лице, при това мургавата кожа, тъмните очи, черната коса, прошарена тук-там със сиви косми: взимам този човек.

Почвам да преговарям с него. Той не ме и поглежда.

— На кораба на Родопис ли? Откъде знаеш това име?

— Меандрий знае много повече, драги човече, отколкото предполагаш.

Имам чувството, като че ли той ей сега ще се разтрепери. Е, опасността, че би могъл да избяга в Египет, е твърде нищожна. Та нали затова разполагаме с нашите юначаги, морските разбойници!

— Но аз не ще мога да напусна пристанището. Охраняват пристанището и пазят мен.

Успокоявам го. С Меандрий може да се излезе отвсякъде. Но как ще се вмъкне там, на кораба, това вече се предоставя на неговата хитрост. Необяснимо вълнение звучи в гласа му:

— Добре, разбирам, че трябва да открадна Родопис оттам. Тя ще бъде готова да дойде, защото иска да дойде в Самос, който за нея е почти като родина. Но когато стъпи тук, на тая земя, тя ще бъде свободна.

Не го разбирам. Какво иска да каже с това?

— Кой е свободен тук в Самос? Никой не е свободен. Но тя ще бъде щастлива в щастливия Самос, елинчанка сред елини, какво по-хубаво от това?

Лицето му почти посивява, гласът му става дрезгав, пръстите му неспокойно шарят по хитона, по колана му, по папирусовите рула на моето писалище.

— Защо не ми даде тази заповед сам Поликрат? Нали иска да я има той?

Прихвам да се смея — силно, опиянено, сигурен в победата си:

— Аз искам да я имам!

Изведнъж тоя тип ме хваща за гърлото, удря ме, тласка ме от креслото към стената — сякаш някаква буря е избухнала в самия него. Също тъй бързо той ме пуска, чувам само още задъханото му дишане, сетне изчезва.

Какво беше това?

Не го разбирам, нямам време да викам стражата, нямам за съжаление и свидетел — робът ми е изпратен по служба, нямам време. Трябва да отложа отмъщението си, а и плана си. Хрумва ми нещо. Какво беше казала Гилис, какво разправяше Харакс? Решавам да изпратя да ги викнат. Ще намеря предлог да ги разпитам.

Секретарят е човек, който трябва да върши десет неща едновременно. При Поликрат обикновено нещата са двадесет, кое от кое по-важни. Поликрат не знае милост, не знае и сън. Чувството, че използува другите до краен предел на силите им, му дава сила; то е неговата сила. Пиша; зазорява се. Пиша; слънцето изгрява. Пиша; тръбят фригийските рогове от стражевите кули: лидийската флота се появява край Микале.

Знамената се издигат. Моряците се катерят по мачтите и размахват светлите си шапки. Цял Самос бръмчи като кошер. Поликрат и Амазис се появяват на държавния вълнолом.

Величествено се приближава огромният, висок, сиво — чер царски кораб. Самосците реват, като че ли някой им плаща за това; пък и наистина им плащат. Корабът маневрира, за да влезе в пристанището. Музика. Химни и песни. Слънцето прежуря. Би трябвало да се побърза повече; неколцина старци са припаднали от жегата и от блъсканицата. Най-сетне той е тук — ниският, надебелял Крез. Бавно тръгват един до друг, в средата стройният, наистина расов Амазис — при това казват, че съвсем не бил от благороднически род, но аз не вярвам, — вляво огромният, широкоплещест Поликрат, вдясно силно задъханият, дребен дебеланко.

Говорят елински, но Амазис не разбира всяка дума, изречена от Крез. Заедно с Амазис е началникът на неговия кабинет, някой си Амени; той играе и ролята на преводач. Аз, като преводач от лидийски, не става нужда да се намесвам, тъй като Крез говори по-добре и от елин. Тъй стигнахме до двореца.

Жегата през тоя ден просто смазва. Крез има затлъстяло сърце и по обяд трябва да почива. Поликрат му изпраща своя лекар Демокед; той не му дава капки, а му казва, че е добре да яде по-малко.

Вечерта започват политическите разговори. Мисля за моята дама на кораба и трудно се съсредоточавам. При това Амазис е бърз, хитър и добре осведомен. Изгодно е за Поликрат, че той високо цени самоската флота; за бунта все още не знае нищо; познава производствените възможности на корабостроителниците и смята самоските триери за по-стабилни, и при това по-бързоходни от коринтските.

Какво трябва да бъде съдържанието на съюзния договор? Амазис, разбира се, няма нищо против Лидия и Самос да му се притекат на помощ, ако Персия го нападне. Готов е също така да дойде на помощ на Самос, в случай че островът бъде нападнат — впрочем това е едно твърде празно обещание, тъй като египетската флота не струва много. Но той не иска да се обвързва по отношение на Лидия. Крез не му допада. А Поликрат, напротив, пуска в ход своето обаяние и виждам как дори хитрият египтянин се хваща на въдицата на тоя префинен мошеник.

От петдесет часа насам съм работил непрекъснато и без сън. Длъжен съм незабавно да повтарям на глас всяка дума на фараона, която записвам. Сбърквам при писането — Амазис се усмихва и ме поправя. Сбърквам повторно. Амазис се усмихва отново, но Поликрат побеснява. Удря ме през ръката, удря перото ми, ругае ме тъй, както надзирателите ругаят робите при водопровода на Самос. Трябва да го преглътна. Розоликият образ на моята хубавица от Навкратида изчезва, зад челото ми буйно нахлува кръв.

Така и втората нощ минава без сън. Вън се развиделява. Крез казва с прозявка:

— Да поизлезем малко!

Поликрат предлага да идем на просторната тераса на покрива. Тя е току-що построена по негова поръка, отгоре се открива хубава гледка към града, към планините и над морето в посока към Лидия.

— През ясни дни — шегува се шефът — оттам се вижда чак до Египет.

Качваме се горе. Терасата се намира в южната част на двореца, който стига до самото море; там е и западната подпорна колона на пристанищното укрепление. Слънцето сияе, разпенените вълни, които се разбиват долу, в скалите, блещукат и пламтят под лъчите му. Амазис обича природните картини. Докато аз скритом хвърлям поглед към третия кораб, който още е потънал сякаш в утринна дрямка, той се възхищава от богатата земя, от натежалите с плод тераси на градините и плантациите, които се издигат над града чак до пиниевите и кипарисовите гори, възхищава се от стръмните планини и скалистите им върхове.

— Красива земя! — казва възторжено той.

Поликрат ме изтръгва от бленуването ми, като грубо ме сръгва, сетне с внушителен жест посочва наоколо си:

— Всичко това е моя земя!

Амазис повече се придържа към обективността.

— Твое величество е щастлив, че я владее — казва сухо той.

Поликрат е твърде обиден.

— Разбира се, че съм щастлив — казва той. — И страната ми е щастлива. Моите поданици са щастливи. Това, което вижда твое величество, е една сфера на щастието!

Крез му приглася, като уморено се бори с прозевките.

— Ние тук — обяснява той и търка ту очите, ту ушите си — не сме като хората на запад, като атиняните. Те наричат човека щастлив едва когато умре. Нямам нищо против всемогъществото на боговете — добавя той и заклинателно отправя взор към небето, — но Кибела и Зевс Сабазий са дали щастието на живите хора.

Поликрат, същинска бронзова статуя на собственото си величие, приключва въпроса за атиняните, като презрително махва с ръка:

— Човек трябва да има смелост за собственото си щастие. Тогава пред щастието му се прекланят и боговете.

Струва ми се, че точно в този миг Амазис осъзнава цялата душевна празнота на шефа. Той се отдръпна настрана, сякаш се бои да остане в близост с него. Казва твърде тихо:

— По-добре е ние да се прекланяме пред боговете.

— Та нали, ако има богове, аз съм щастлив именно чрез боговете.

— Ако си щастлив, тогава не предизвиквай боговете.

— А какво да правя, ако съм щастлив?

— Принеси жертва!

— Принасям жертви всеки ден и във всеки храм.

— Принеси по-голяма жертва!

Поликрат заповеднически ме извиква при себе си:

— Отбележи си: в продължение на един месец ще удвоим всички жертви, както от добитък, тъй и от жито и от злато.

Изведнъж цялото държане на Поликрат почва да не се нрави на Амазис. Той се отдръпва толкова настрана от него, сякаш се опасява, че от небето може да падне гръм и да удари другия. Поликрат долавя това. Той не иска да загуби съюзника си, иска да го спечели отново, да го спечели изцяло.

— Ще сторя, каквото ме посъветва твое величество. По-голяма жертва ли трябва да принеса?

Амазис почти не поглежда към него.

— Принеси в жертва нещо, което е наистина скъпо за твое величество. Какво е добитъкът, какво са житните крини, златните монети? Пожертвувай нещо, което ще ти липсва всеки ден.

Поликрат вдигна ръце към небето:

— Тогава не разполагам с нищо, което бих могъл да пожертвувам!

Слънцето плъзва лъчи по изящния му пръстен и го облива с блясък.

Амазис бързо поглежда натам и след това се извръща:

— Жертвувай пръстена!

Тежка борба е това за шефа. Големият смут, който настъпва в душата му, събужда дори цар Крез от неговата дрямка. Малките очички сред тлъстото лице поглеждат скритом към изтерзания приятел. Ако би знаял онова, което зная аз, Поликрат ще хвърли пръстена. Тогава той би знаял, че Теодор е мошеник. Тогава би знаял, че аз притежавам истинския, а той — фалшивия пръстен. Тогава би знаял, че принася в жертва нещо без всякаква стойност. А аз от своя страна зная, че каквото и да стори той, боговете ще му се разгневят; защото и в двата случая би сбъркал; и така, той хвърля пръстена.

VI

Какво би бил животът ни без Афродита? Какво ли би ни радвало без нея?

Нима бих могъл още да живея, ако не ме примамваха мечтите:

да любиш тайно, впил горещи устни във още по-гореща плът,

да се опиваш от плодовете на живота тъй красиви,

ще могат само влюбени да вкусят…

Това бе моят сън.

 

 

Тъй мечтаех, докато виждах още пръстена да лети във въздуха. Поликрат беше доста силен, а пръстенът — позлатено олово — доста тежък. Ето защо той падна твърде далеч сред вълните и веднага изчезна. На това място морето бе доста дълбоко, около четиридесет разтега. Може би някой гмурец все пак би могъл да намери пръстена, ако беше видял точно къде падна. Аз не бях в състояние да посоча с положителност мястото. Единият пръстен беше изгубен, знаех, че бе дошло време да се реши въпросът за другия.

Върнахме се обратно в разкошната зала. Напрежението изглеждаше поспаднало. Амазис като че ли отново бе изпълнен от доверие, бих казал дори, благосклонност към Поликрат. Чрез пожертвуването на пръстена шансовете за тристранния съюз се бяха увеличили значително. Поликрат, тоя лъжец, тоя префинен мошеник, тоя измамник, тоя тиран, можеше отново да тържествува със своите трикове.

Едно уязвимо място има тристранният съюз. Амазис е истинска бездна от недоверчивост. Той не е глупав, ала разумът му си има граница: нейното име е суеверие.

Техни величества отиват да спят. Новият ден обещава да бъде още по-горещ от предишния. Не ме хваща сън. Не ме свърта и на едно място. Нещо ме кара да отида в кухнята. Говоря с главния готвач. Сигурно ще се вечеря късно? Какво ще бъде поднесено за вечеря? Твърде горещо е за месо, твърде късно — за млади птици; привечер ще бъде наловена риба и ще бъде сервирана прясно изпържена. Казвам:

— Шефът се безпокои да не би някой враг да сложи отрова в ястията на неговите високи гости. Ето защо аз трябва да присъствувам при приготовлението.

Главният готвач кимва, подобни шеги не са нещо ново за него.

Разполагам с време до вечерта. Всичко, което съм намислил да правя, трябва да бъде свършено до вечерта. Гилис отново е на път към някакъв бордей. Бързо се отправям към вилата на Харакс. Голямо вълнение цари там; или може би всичко ми се струва така само защото съм развълнуван? Не, той крои нещо, събрал е при себе си египтяни. Египтяни? Стъписвам се, но твърде късно е, трябва да му се доверя; моля го да прекъсне разговорите си, той се подчинява с недоволно мърморене, питам го без заобикалки:

— Какво знаеш за Родопис и за Езоп?

Старецът едва не припада. Вижда се заловен на местопрестъплението — а пък аз съвсем нямах намерение да го залавям. Разправя ми една дълга история. Знае почти всичко за двамата. Укорява мен, Поликрат, цял Самос, че още на времето не сме ликвидирали тоя порочен тип, тоя богохулник, тоя заклет враг на делфийския оракул. Ако не бил той, Родопис от години насам щяла да бъде наложница на Харакс.

Мисля си: „Защо пък на Харакс? Други майки в Самос имат по-хубави синове. Добре е само, дето оня негодник, фригиецът, тъй просташки се издаде сам. На косъм беше останало да му помогна да се добере до своята изгора.“

Казвам на Харакс:

— Не си тикай носа в тая работа. Тя се превърна вече в поверително държавно дело. Може да се стигне до разрив между нас и Амазис; и тогава една заложница би могла да ни бъде доста полезна.

„А особено полезни — мисля си аз — ще ни бъдат египтяните — истински или мними, — дето си ги събрал тук.“

Избирам си от тях двама, които ми се виждат най-подходящи, те се оказват и истински: бежанци, заплетени в някаква съмнителна сделка.

— Срещу тях ще получиш Езоп — обещавам на разочарования мърморещ старец. — Много скоро Поликрат няма да ми създава вече главоболия.

Надеждата, че ще получи тая жилава мръвка, възвръща жизнерадостта на похотливия старец.

Наредил съм от предпазливост да извикат Езоп в кабинета ми; моят роб ще го задържи там, докато се върна. Сега ние тримата се втурваме към източното пристанище. Слънцето се с издигнало отвесно над нас. И град, и пристанище са замрели. Пан е обжарил и омаломощил земята със своя зашеметяващ дъх.

Качваме се на една от стражевите лодки. Колко е добре сам да си власт; всички ти отдават чест, всички застават чинно, всеки свежда поглед — у никого и следа от подозрение; освен у самия мен.

Трите кораба на фараона, блеснали в позлатата си, се издигат пред нас от яркосинята вода. Лениво се полюшват лодките на египетската охрана. Пазачите поглеждат към нас, виждат стража, извръщат се. Стражата винаги е безукорна, а освен това, когато един самоски правителствен чиновник обикаля наоколо заедно с двама египтяни в стражева лодка, работата положително иде съвсем отгоре, така че по-добре е да не си завираш носа в нея. Най-спокойно гребем насам-натам из пристанището. Поглеждам към двореца; пълен покой. С няколко внезапни завоя се озоваваме при третия кораб откъм южната страна, там, дето никой не може да ни види. На кораба всичко остава спокойно, всички часови — наблюдатели стоят откъм северната страна, под сянката на вяло отпуснатите долни платна. Моите сръчни египтяни ми помагат да се изкача.

Вече сме под палубата. Познавам добре тия кораби, че нали самите ние в Самос сме ги строили. Отпред, вдясно, трябва да се намира голямата кабина.

Виждам я отново. Колко време е минало оттогава! Тя не се е променила. Дали съм се променил аз? Като че ли не ме познава. Нито е уплашена, както се надявах, нито е смаяна, както се опасявах, нищо. Поглежда ме равнодушно, малко отвисоко, може би с лека следа от още по-лека усмивка.

— Какво желаеш?

— Нима не ме познаваш? Навкратида? Харакс? Моите писма? (Страх ме е, че се пообърквам малко.) Моят копнеж?

— Може и да си идвал някога от името на Харакс, но сега ти нямаш нищо общо с Харакс. Харакс знае, че се намирам под закрилата на Демонакс.

(Демонакс? Името звучи зловещо. Зад него се крие мощ, от която мнозина се боят. Някои наши агенти изчезнаха, щом се спречкаха с Демонакс. Да не смята да плаши с това мен, един Меандрий? То ме кара — дори и в настоящото положение — да се усмихна.)

— Напира времето, египетска Елено. Виж в мое лице Парис.

(Нима тая лукава никаквица иска да се усмихне?)

— Аз дойдох. Дойдох, за да те отвлека. Цели десет години те обичам. Не остарях заради тебе. Не ми се присмивай, че вече не зная какво говоря Аз! Аз! Аз!

И се хвърлям отгоре й. Прекрасна, грижливо гледана плът. Зрелост на тялото — Зевс я е създал краткотрайна като зрелостта на черешата, ала у тая жена изкуството и характерът са я превърнали в дълготрайна като зрелостта на ябълката. Но какво държа в ръцете си аз?… Никаква съпротива, никаква душа. Хапя и шепна в уханното й ухо. Горя, богове, горя!

Двамата египтяни са до мен. В опиянението си съм забравил за тях. Трябваше да дойдат само ако жената окажеше съпротива. Ако чуят някакъв шум. Жената не бе оказала съпротива. Шума бях вдигнал аз. Стоя там, обладан от безсрамен страстен копнеж, ала те ме засрамват двойно повече, като се преструват и тримата, че не го забелязват.

Бързо отстъпвам назад, извръщам се към стената на кабината, двамата сграбчват прекрасната жена, сякаш е скъпоценен килим — копринено мека плът, пищна коса, която на слънчева светлина изглежда като слънце, а на лунна е тъмна като нощ. Никакъв звук, никакъв вопъл, никакъв стон. Какво носим по безлюдния кораб? Човешко същество или плячка?

Ако знаех тогава всичко, което знам днес! Безсрамна, подла жена! Никаквица и нищо повече! Трябваше да я изнасиля пред очите на двамата египтяни. Та тя така е свикнала. Глупец бях аз!

През цялото време, докато се намирала в пристанището на Самос, пазена най-зорко, тя разменяла пламенни любовни писма с Езоп. Възпявала го в стихове — по-късно намерих писмата, — той пък й пращал живописни, поетични басни. Тъй всичко около бягството било вече подготвено. Тя подкупила робините си, моряците си, той трябвало да дойде с лодка на кораба, малко след мен.

Пъргав ум имаше тая Родопис! В един-едничък миг схванала цялото положение. Така за отвличането си тя разполагала с един сигурен Меандрий и с един несигурен Езоп.

Предпочела сигурния Меандрий и спестила за по-късно писъците си.

Е, колкото за Езоп, не се страхувах от него. Имах пълно доверие в своя роб. Това се оказа грешка. Езоп чакал точно толкова, колкото можел да чака. Щом дошло време да се погрижи за лодката, почнал да проявява безпокойство. И понеже робът отказал да го пусне, поискал да го отведат пред Поликрат. Откъде можех да предвидя такава дързост?

За съжаление Поликрат не спял — човек никога не бива да си взима шеф, който спи малко, — а освен това бил в най-добро настроение и благосклонно кимнал, когато дръзкият фригиец поискал да го пуснат от двореца, защото трябвало да се срещне с любимата си. Тоя тип, значи, казал съвсем открито какво смята да прави. И тъкмо това се харесало на Поликрат.

Тъй Езоп бързо се отправил към пристанището. Ако той не бе именно Езоп, тогава моята лодка и неговата лодка щяха да се срещнат насред пристанището и аз, добродушният, вечно мамен аристократ, щях на всичко отгоре да помогна на оня мръсен роб, на оня лъжец и измамник, да се добере до своята никаквица! Но той беше Езоп и по пътя към пристанището срещнал група от робите, работили на времето заедно с него във водопроводния тунел за Хипсиполис.

Робите спрели и буйно се развикали след Езоп. Фригиецът също спрял, погледнал ги и няколко сълзи — тъй ми докладваха — се търкулнали по изцапаните му бузи. Соматофилаките естествено почнали да шибат с камшици тия непокорни негодяи. Съвсем наблизо обаче се намира малък храм на Деметра; според един стар и за съжаление все още прилаган обичай под неговата сянка се позволява и на робите да почиват. Езоп казал това на соматофилаките, докато размахвали бичовете си, и понеже те били чули вече, че фригиецът живее в двореца на Поликрат, разрешили на робите да си починат. Насядали робите един до друг на земята, почнали да се прегръщат и да се целуват.

Хубаво нещо били и почивката, и сянката, хубаво било и това, че Езоп бил наблизо; тъй казвали те. И след като му се оплакали, че навярно предстои да ги продадат в чужбина, замолили го за утеха.

— Разкажи ни една приказка — молели те Езоп.

Тогава соматофилаките рекли:

— Нищо не бива да разправяш. Защото робите запомнят всичко, което си им разказвал, предават го от уста на уста, винаги след това стават дръзки и мързеливи; ето защо главният строител и началникът на строежа забраниха да се разказват Езопови приказки.

— Хубаво — казал Езоп. — Те може би са в състояние да го забранят на другите; на мен обаче Поликрат, дано го закрилят боговете (в които той, разбира се, съвсем не вярва), е дал изрично разрешение да разказвам тия приказки.

Соматофилаките не били съвсем убедени.

— Добре — рекли накрая те, — разправяй. Но не искаме да си имаме неприятности; затова не казвай нищо бунтовно и нищо против тираните!

Отначало Езоп разказал една приказка, за да пресуши робските сълзи:

Зевс заповядал на Прометей да създаде човека. Приготвил той глина, но не намерил вода; ето защо забъркал със сълзи глината, от която създал човека. Така че не бива да се опитвате да прогонвате мъката и тъгата, невъзможно е. Бог не е поставил мъката в човешката душа, за да я оскърбява и хули. Той е вградил мъката и тъгата в човешкото, за да му даде трайност и спасение.

Замислили се соматофилаките дали в тая приказка има нещо бунтовно или насочено против тираните. Не открили нищо, позволили на Езоп да разкаже втора приказка:

Това било още по времето, когато власт имали само животните. Птици, змии и четириноги, всички си били пожелали царе и получили царе. Само миролюбивите гълъби не искали да чуят отначало за никаква власт. От това се възползувал ястребът. Спускал се от небесните висини и ловял безпощадно гълъбите. Разкъсвал и стари, и млади, и бавни, и смели. Казали си тогава гълъбите:

— И ние искаме цар. Той ще ни закриля.

И за да бъде достатъчно силен, та да се бори срещу ястреба, избрали за цар сокола. Тъй соколът поел своята власт. Тачели го гълъбите и се отнасяли с боязън към него. А той нямало защо да се мъчи с ловуване. Гощавал се от своите поданици най-безразборно: денем и нощем, сит или гладен, той ядял и стари, и млади, и силни, и слаби. Завайкали се тогава гълъбите и казали:

— Собственият владетел е по-жесток дори от врага!

Соматофилаките шумно размахали във въздуха възлестите си камшици. Развикали се:

— Езоп, твоята приказка не е за роби! Престани да разказваш, инак ще те наклеветим!

И бързо подкарали робите. Естествено не посмели да ударят Езоп. Ето защо тоя нагъл тип продължил да върви още няколко улички заедно с групата. И раздал на робите парцалчета от някакво парче плат, което носел под хитона си.

— Когато вашите деди — казал им той — вдигнали първото въстание в Атина, те разкъсали червения пеплос^[126] на архонта и в ръката на всеки останало парче червен плат. По него се познавали по-късно в рудниците и на гребните кораби, с него се утешавали, когато изпаднели в най-голяма беда.

Парчето плат, което той раздал на бившите си другари по съдба, също било червено. Соматофилаките побеснели от яд и почнали да го търсят навсякъде, но не успели да го намерят.

Също като парчето плат изчезнал и Езоп. Хрумнало му внезапно, че го чакат и бързо се втурнал към пристанището. Ала в пристанището отдавна вече нямаше никаква Родопис. Там бях само аз и египетските стражници тъкмо ме смъкваха на сушата.

Едва когато стигнахме до вълнолома и видя, че нийде не се мярка никакъв Езоп, Родопис почна да ме обвинява, че съм бил затворил фригиеца. Това съвсем не беше така и аз се заклех в боговете, че не е вярно. Казах й, че я обичам, че не бива да мисли повече за мръсния, вероломен фригиец, че я чака прекрасен, охолен живот сред съкровищата на Самос. Тогава тя внезапно почна да беснее и да пищи. Цялото пристанище екна в обедния покой. И тримата трябваше да правим усилия да я удържим, за да не се хвърли във водата. Тъй отново се отдалечихме от вълнолома и налетяхме право в ръцете на египетската стража, чиито лодки се бяха насочили като стрели към мястото, отдето се чуваха виковете.

Хубава бе Родопис дори когато беснееше. Болката не я сломи и дори обляна в сълзи, тя все още ме привличаше. Ала египтяните прибраха буйствуващата жена и кротко я откараха обратно на третия кораб. Мен — без да проговорят нито дума, само във високомерните им очи се четеше безмълвно презрение — смъкнаха на вълнолома. Никога вече не видях нито лодката си, нито двамата си египтяни. (А пък те ми струваха цял куп оболи, особено лодката.)

Хората са склонни да ме смятат за повърхностен, макар че всъщност съм тъй задълбочен; но човек невинаги има време да проявява задълбоченост. Колкото и дълбока да бе мъката ми по Родопис, в момента надделяваше омразата ми към Езоп. Невъзможно бе всичко това да става с естествени средства. Само с вълшебничество, само с някакви нечестиви магии бе успял фригиецът да подлуди една толкова красива и толкова умна жена. Сега вече нямаше място за колебание, то не бе и в интерес на нещастната Родопис. Всеки час, който тя останеше още в Самос, можеше да донесе на оня фригийски шопар нови възможности да я отвлече. Планът ми беше добър. И в края на краищата беше добър и в политическо отношение.

Вечерта отивам в кухнята и приветствувам главния готвач. Истинският пръстен е у мен. Чувствувам как притиска хълбока ми, дето го нося, грижливо увит под една от гънките на хитона си. Той потиска и настроението ми. Пръстенът е скъп, достатъчно главоболия ми бе струвала смяната на истинския с фалшивия, голяма жертва е за мен да го върна обратно; но сега вече не се касае само за Родопис, а и за Самос, за всичките ми приятели — евпатриди, касае се за свободата.

Питам кои риби са за Амазис и за Крез. Така научавам коя е рибата, предназначена за шефа. Сетне блъсвам на пода някакъв скъп супник. Всички се навеждат и почват да събират счупените парчета. Действувам хладнокръвно и обмислено. Грижливо поставям пръстена в гърлото на рибата за Поликрат. Затъквам го здраво вътре, невъзможно е да изпадне. Шегувам се, давам на смутения главен готвач златна монета от по-дребните. Все ще намери как да се оправи. При големи държавнически посещения често се троши по нещо.

Идва заповедта от шефа: да се поднесе вечерята. Отправям се към горния край на огромната празнична трапеза, дето се е събрала цялата свита на шефа: главният роб, камериерът, домакинът, виночерпецът, надзорникът на колесниците. Донасят предястията — салати, маслини, студени бульони. Поликрат обявява главното ястие — великолепна, рядка риба, с месо, нежно като гръдта на млада пуйка, приготвена с превъзходни подправки — специален дар за царската трапеза от най-добрите самоски рибари.

Робите разделят на късчета великолепните риби пред Амазис и Крез, царете вкусват, поглеждат възхитени своя домакин: наистина само елините могат да готвят така! Поликрат дава знак на своя главен роб. Той тържествено посяга към ножа, за да разреже рибата на шефа. Царете дъвчат с апетит и гледат към чинията на домакина. Главният роб допира ножа до рибата.

Вик: ослепителен като малко слънце, пръстенът се изплъзва от разтворената риба!

Поликрат посяга натам като дете: неговият пръстен! (При това в края на краищата — Стикс ми е свидетел! — това беше моят пръстен!) Радва се като дете. Става, крещи, танцува.

— Аз съм рожба на щастието! Каквото сторя, носи щастие! Каквото намеря, носи щастие! Щастлив е Самос, че има такъв щастлив владетел!

Не откъсвам поглед от Амазис. Той е побледнял, все по-блед става. Тържествуващият вой на шефа никак не го трогва, напротив: изстудява го. Не може да яде повече. Бори се със себе си. Бори се с онова, което го окръжава, с приятелските си чувства към Елада, към веселия, безгрижен и лекомислен елинизъм, какъвто е принуден да го види. Египет остава по-силен. По-силни остават неговите опасения, неговото подозрение, суеверието му. Амазис блъсва шумно и ядно рибата пред себе си, шумно и задъхано се изправя.

Тържествуващият вой на Поликрат секва, той се втурва към египтянина:

— Какво става с твое величество?

Амазис безмълвно го гледа, устата му е стисната, езикът му — сякаш скован. Какво още да каже на един човек, когото боговете — неговите богове — са белязали тъй? Дава знак на робите си. Очите на Крез се разширяват, стават кръгли като на пеленаче. Египтяните се проточват във верига след Амазис — блестяща змия със златна глава, строга, мълчалива, безшумна.

Три часа по-късно видяхме как фенерите по върховете на мачтите им гаснеха един по един на южния хоризонт.

VII

Аз съм малко момиче от бронз и лежа върху гроба на Мидас. И докато морето бучи, и връхлитат вълните пенливи, и докато порои от дъжд се изливат от облаци сиви, и докато реките текат, и дървета издигат върхари, и докато със ярки лъчи над полетата слънцето жари, и докато луната над мен тънка мрежа изплита от свила, все така ще лежа, ще тъжа върху тая надгробна могила, за да шепна на всеки дошъл, спрял безмълвно край мен да ме види: „Той умря, той е мъртъв сега… Той бе славен, добър… Той бе Мидас!“

 

 

Неволно си спомням все тая песен — Симонид я пя вчера на голямата прощална вечер, дадена в чест на цар Крез. Прощална песен бе тя и за мен. Виждал бях вече онзи паметник, онази мила девойка, то бе през един от фригийските походи; и сега най-сетне зная защо образът на Родопис ме разтърси така: същото лице, същият поглед, същата неувяхваща хубост, в която силата и красотата са съчетани в едно; и все пак — хубост, вяло отпусната върху гроб.

Седим в просторната дворцова зала, отрупана с блестящи трофеи от цял свят. На другия ден следобед Крез ще потегли обратно за своята страна: Доста зле е настроен към Поликрат, защото Лидия ще понесе лошите последици, ако Амазис отпадне като съюзник. Поликрат се старае да изглежда весел и безгрижен. За Амазис говори само като за „египетски чудак“. Вътрешно се изяжда, задето се е изложил. Познавам го, зная, че онова, което беше принуден да преглътне при Амазис, ще блъвне от него като от вулкан.

Културните дейци за последен път създават настроение. Поликрат доста неочаквано ги е уволнил до един. Те са си точили зъбите за повече и сега са разочаровани, тия просяци. Нямам нищо против музиката и поезията, но нима музикантите и поетите не следва да са щастливи, че изобщо ги слушат? Да те слушат, все пак е по-добре, отколкото да слушаш. А пък те се държат тъй, като че ли трябва отгоре и да ги даряваш. Кой дарява славея? Той трябва да се радва, ако не стане жертва на котарака.

Между гостите е и Харакс; поканих го на собствена отговорност, в края на краищата трябва да оправя отношенията си с него, ако не искам тоя бъбривец да раздрънка навсякъде как се изложих с двамата египтяни.

Харакс настоява непременно да говори с Крез. Опитвам се да уредя това, то е донейде трудно; лидиецът току-що се е оттеглил в покоите си, за да преговаря с някаква тайнствена личност. Чакаме нетърпеливо, за съжаление отникъде не мога да изкопча кой е човекът, с когото Крез разговаря толкова дълго. Най-сетне ни допускат при него.

Делфи е сърдит на Крез. Когато присъединявал към държавата си малките острови, лидиецът е превърнал в пепелища няколко храма на Аполон. Той трябва бързо да ги възстанови и Харакс, който ще се намери доста натясно, ако отношенията с главния му клиент, Египет, пострадат, настоява доставките на желязо и бронз за възстановяването да се възложат нему. Крез по начало е готов да възстановява, иска да се сдобри с Делфи; но желязо и бронз той може да получи много по-евтино от своите рудници в Кария. Как го постига, не знам. Харакс е прочут с това, че принуждава своите работници да ядат собствените си изпражнения; може би Крез е измислил работници, които изобщо не ядат.

Упорита борба се повежда между двамата. Крез, който за празници и за държавнически посещения хвърля десетки таланти, без да му мигне окото, пести всеки обол, щом се касае за надници и цени. Освен това той, разбира се, иска да сложи ръка на всички рудници из по-малките острови. Познава Харакс, знае, че той доставя стока на всекиго, дори на врага — също и на Куруш, — стига да му се заплати добра цена. Ако Крез постави под свой контрол всички рудници, с това не само ще увеличи потенциала на въоръжението си, а и ще бъде сигурен, че Куруш ще се види принуден да намали своето въоръжение.

Харакс заплашва Крез с враждебността на Делфи, ако доставките за храмовете не бъдат възложени нему. Е, вярно, че Крез предпочита да няма врагове; но неприятелят Куруш му е далеч по-важен. Тъй че Харакс не стига до никакъв положителен резултат. Делфи ще получи голямо извънредно дарение от тлъсти лидийски говеда и фригийски свини, Харакс обаче — никаква поръчка.

Харакс мрази с упоритата омраза на старостта; впрочем той винаги си е бил стар. Казва:

— Крез ще се разкайва.

И добавя:

— Тия неща не ги е родила главата на лидиеца. Обзалагам се, че зад тях се крие Езоп. Често са ги виждали вече заедно.

Може би омразата превръща хората в ясновидци. Но къде се е дянал пак Езоп? Няма го между гостите. При това Поликрат изрично го покани. Обещал съм на Харакс, че ще получи фригиеца. Тъкмо сега е подходящият момент. Отиваме при шефа. Като съзира братчето на Сафо, неговото навъсено чело се смръщва; естествено много добре знае, че не го е канил. Виждам, че мълнията може да изтрещи всеки миг; облакът вече е натежал. Ето защо подхващам съвсем бодро:

— Големи новини, шефе. Знаеш ли защо Амазис си отиде така внезапно?

Шефът ме поглежда тъй, сякаш иска начаса да ме смаже. Точно такъв го искам.

— Ти си мислиш, че заради пръстена. Но не е така. Езоп се е опитал да отвлече най-любимата наложница на фараона Родопис. Ето каква е работата.

До този миг Поликрат не е носил скъпоценния пръстен. Повиква главния си роб, нарежда да му донесат пръстена, слага го на пръста си, оглежда с благоговение него, пръста, ръката си. Бурята още бушува в гърдите му, но сега вече той знае къде ще падне гърмът; зная го и аз.

Заповядва ми да докладвам. Разказвам историята, разбира се, без мен и Харакс, но иначе, общо взето, се придържам към истината. Впрочем с истината винаги се стига най-далеч, само трябва да знаеш кому и кога да я кажеш; по тоя начин се печели доверието дори на боговете. Поликрат ме изслушва до край. Изревава:

— Езоп!

Залата се вцепенява. Всички се оглеждат за Езоп. Напразно. Езоп го няма. Изпращат скитите. Никому не се разрешава да напусне двореца. Толкова тихо е, щото ми се струва, че долавям изтичането на пясъка в часовниците.

Най-сетне той идва. Съвсем безгрижен, надвисналата буря не го безпокои ни най-малко.

— Къде беше?

— Бях, както си ми заповядал, на агората, разправях на хората приказки.

— Аз те бях поканил тук, защо не дойде?

— Поканата е учтивост от твоя страна; да разказвам приказки, беше твоята заповед. Аз се покорявам най-напред на заповедта ти, преди да се осмеля да се отзова на учтивостта ти.

Колко гъвкав е тоя мръсен роб! Вече има на своя страна цял куп хора. Поликрат трябва да го изложи пред всички! Инак ще се измъкне пак.

— Значи, ти признаваш, че се съмняваш в мен?

Оня тип само кимва дръзко.

— Човек се съмнява само във враговете си — кипи Поликрат.

— Аз мразя градушката.

— Какво общо има градушката с един владетел?

— Градушката е добра, докато избива гадините. Тиранията е добра, докато унищожава аристократите. След това не бива да продължава.

— Тиранията ли?

— Градушката.

(Ето на, той отново е прекалено гъвкав, а Поликрат — прекалено тромав. Докато шефът да си поеме дъх, за да го порази, тая пъргава фригийска свиня вече е на сигурно място в храстите. Харакс страхопочтително прошепва нещо на Поликрат. Тиранията не се радва на голяма популярност в Делфи. Всички благородници са против тиранията. Една смъртна присъда, издадена заради враждебност спрямо тиранията, би могла да превърне някакъв си мръсен роб в съмишленик на евпатридите. „Питай го за боговете“ — шепне Харакс.)

— Какво да го питам? — недоумява Поликрат.

Харакс страхопочтително се привежда напред и с мазния глас на опитен жрец казва:

— Във всички самоски храмове има доказателства за това, че тоя освободен роб богохулствува.

Поликрат:

— Вярваш ли в бога, който е създал човека?

Езоп:

— Вярвам в човека, който е създал бога.

Харакс само прошепва:

— Удряй!

И Поликрат удря. Реве, крещи, вилнее. Цялата му ярост, набрана през последните години, през последните дни, руква. Той сипе върху фригиеца най-отвратителните ругатни, най-непристойните хули. Безпощадно го обвинява във всякакви престъпления. С разпенена уста, с разтреперани устни извиква четиримата скитски началници. Те застават пред него, и четиримата истинско олицетворение на жестокостта — хладнокръвни, коварни, палачи, които започват да живеят едва тогава, когато жертвите им издъхват. Поликрат почти е изгубил способността да говори, само изграква още:

— На кръста тоя подлец, на кръста!

Никой — с изключение на мен, разбира се — не е забелязал, че почти едновременно с Езоп в залата беше влязъл и цар Крез. Внезапно той застава пред Езоп и препречва пътя на скитските палачи.

— Ти не можеш — казва той с непоколебимост, която напомня за по-славните му дни — да осъждаш на смърт един лидийски поданик.

Поликрат изтрива пяната от своята муцуна, преди да смогне да отговори:

— Езоп е самоски поданик!

— Беше — казва доста меко цар Крез — до преди един час. Тогава именно аз го направих посланик на царство Лидия при елините.

I

Весел ручей течал през горещата фригийска страна. Малко агънце, наистина очарователно със своята бяла, лъскава, здрава козина, пъргаво дотичало до брега му и почнало да пие. Пиело ненаситно; колкото било мъничко, толкова голяма била жаждата му. По-нагоре, там, дето ручейчето бликало от скалата, в него нагазил един вълк. Пъхнал намръщено муцуната си във водата и локнал няколко глътки; сетне видял агънцето.

Тозчас го засърбяло ненаситното гърло. „Още не съм закусвало“ — пламтяло гърлото. Свадливо почнал да вие вълкът.

— Хей, агне, какво ми мътиш водата, която пия?

Мъничко, беличко, разтреперано в своята домоткана вълнена дрешка, агънцето съвсем скромно рекло:

— Ах, уважаеми вълчо, но как е възможно това? Че нали ручеят тече, моля ти се, от теб към мен?

Ядосал се вълкът на отговора и още повече, задето бил правилен.

— Аха — изръмжал сърдито той, — сега вече гласът ти те издаде. Ти си оня подъл негодник, който ме наруга дръзко преди шест месеца!

Заблъскало се сърчицето на агънцето в ребрата му, видяло, че с него е свършено.

— Но, уважаеми вълчо — опитало се да се защити то, — тогава аз не съм било още родено!

Като всички вълци, вълкът не обичал да му възразяват.

— Какво ми разправяш надълго и широко! — ревнал той. — Щом не си било ти, значи, баща ти ме е обидил!

Спуснал се върху агънцето и го разкъсал.

Тъй никаква защита, никакви аргументи и никакви думи не помагат срещу ония, които са решили да вършат неправда.

Дойде ми на ум тая приказка, докато пресичах агората и наблюдавах трудолюбивите атиняни. Тъй многобройни, тъй жизнерадостни и тъй работливи бяха те. Облегнах се на една колона и се вгледах в лицата им. Наред с търговците, под тях и над тях, неуморно се трудеха работниците. Те строяха и чукаха, копаеха канали, сковаваха дюкянчета, павираха пътища, кърпеха, шиеха и моделираха в големите работилници, издигнати по ъглите на агората.

За мен няма нищо по-хубаво от това, да се взирам в едно такова работническо лице; там виждам разум, сръчност, виждам предварително отразено всичко, което неуморимите ръце оформят; след това виждам в строгите, сурови и характерни лица извисените храмове, смелите кораби, бялото брашно; и на първо място — вярата.

Това беше Атина на Пизистрат. Всичко се бе разрасло там през дванадесетте години на тиранията, само благосъстоянието на дребните люде — не. На всички други беше помогнал той, само не на ония, които му бяха помогнали да се добере до властта. Виждах това по закърпените, но чисти хитони, по очите, преуморени от дългата работа, по големия брой престарели хора и по големия брой твърде млади люде, принудени да работят.

Стоях и слушах. Не разбирах думите, но разбирах смисъла на техните разговори, на всички разговори; защото всички разговори бяха всъщност само един разговор. Още в странноприемницата, дето живеех, бях чул какво вълнуваше толкова Атина. Сега го чувах отново. Ставаше въпрос за двадесетимата месенци^[127].

Подтискани, смукани и държани в робство над сто години от Спарта, най-сетне отчаяните месенци бяха вдигнали бунт, ала след кратки, тежки борби спартанците ги бяха смазали. Водачът на въстанието Аристомен успял да се отскубне заедно със своя отред от кръвожадната войска на спартанците. Само двадесетима останали от хиляда бойци; те успели да се доберат до границата на Арголида и замолили да им дадат политическо убежище. Аргивците наистина ги приели за известно време; ала сетне, от страх пред Спарта, прехвърлили двадесетимата в Ахайя. Ахайците пък ги отпратили в Коринт. Коринтяните ги прехвърлили в Мегара. Мегарците ги препратили в Атина.

Дотук всичко било въпрос на дипломатическо — политическа практика. Но сега тия двадесет души, изтормозени след няколкомесечно лутане, полуобезумели от преживените ужаси и смазани под заплахата от безпощадното гонение от страна на спартанците, били преведени от граничната стража през Атина към държавния затвор и народът за пръв път ги видял. И разбрал всичко. Видял, че това са хора, които не били сторили нищо лошо, а само искали да бъдат свободни, хора, които, изпаднали в крайна беда, са се борили честно и почтено; и същевременно видял подлостта, мерзостта на управниците, които не искали да обременяват с действителна политика онова, което те наричали политика. Народът поискал свобода за двадесетимата месенци.

Още в деня на пристигането си в Атина научих за тая разпра между народа и Пизистрат. И не се учудих: същата борба се води непрекъснато и навсякъде. Разликата се състоеше само в това, че този път аз не бях същият. Не беше необходимо вече да заставам на агората и да се мъча да привлека вниманието на хората. Не беше необходимо да се старая да прониквам бавно, предпазливо до техните сърца. Сега бях дошъл като посланик на една от най-могъщите държави в света, имах възложена строго определена мисия и Пизистрат, който бе уведомен от моя помощник Садиат за пристигането ми, трябваше да ме посрещне с всички почести. Вярно, че Крез не можеше да знае нищо за двадесетимата месенци. Аз обаче знаех, че мисията ми трябваше да обхване и техния въпрос; и затова знаех, че мога да ги спася — не чрез приказки, аргументи и басни, а чрез сила.

Садиат вече ме търсеше. Като всички лидийци той много обичаше да блести, да се кичи цял със злато, да лъщи, да изпъква. По този начин той поправяше грешките на природата, която го бе дарила с къси крака, крив нос и сплескано чело над малки очички. Той наистина привлече вниманието върху себе си, докато ме търсеше и се клатушкаше като паток по агората, а когато пристъпи към мен, неколцина от атиняните ме познаха. Те дотърчаха и ме зяпнаха.

— Здравей — каза един възстар майстор — грънчар, — нали ти, драги, си Езоп, който на времето, когато Пизистрат завзе крепостта, ни разказа приказката за коня и за елена?

— Аз съм, драги — отвърнах.

Лицата им се разведриха. Те се стълпиха около мен, сякаш можех да им помогна. И можех да им помогна, надявах се поне.

— На много амфори изписах тогава аз твоята приказка — каза грънчарят. — Ловецът, жребеца и елена… Изписах ги и мнозина атиняни имат по домовете си тия амфори. Въпросът е само дали, като пият от тях, се замислят над тия неща.

— Това е въпросът — рекох аз.

Те бъбреха и ме разпитваха, докато Садиат ми напомни, че Пизистрат ме очаквал и че вече било време да вървим. Тогава всички се развикаха да не забравям месенците.

— Аз няма да забравям месенците, а пък вие — коня — казах им аз.

Те се разсмяха и махаха след мен през цялото време, докато се изкачвах към крепостта заедно със своя помощник.

Ясно бе какво искаше Крез от елините: да се преосигури с договори, и то по възможност с всички елински държави. Първият му опит да постигне това чрез един посланик от Спарта беше излязъл безуспешен; държавите се опасяваха, че ще попаднат по тоя начин под хегемонията на Спарта и ще споделят след време съдбата на месенците. Тъй като съюзен договор със Спарта и без това съществуваше отдавна и тъй като напоследък Делфи беше получил богати дарове и въпреки гнева на Харакс беше изпратил няколко извънредно благосклонни предзнаменования на Сарди, Крез смяташе сега, че би могъл да поправи опита по съвсем друг начин и се бе спрял на мен, въпреки че аз се намирах в черния списък на Делфи.

Трябваше да приема предложението на Крез. Не защото възнамерявах да водя лидийска или пък елинска политика, а защото имах цели, които трябваше да допринесат полза на всички хора. Тъкмо това казах и на Пизистрат, който ме прие извънредно тържествено, заобиколен от своите архонти, както и от трима ексегети на делфийския оракул.

Предадох царското писмо от Крез. Пизистрат го взе с голяма радост и това не бе никак чудно; защото то бе поставено в златна касетка, обсипана със скъпоценни камъни, на стойност най-малко два таланта. Обясних писмото и изтъкнах изгодите, които Атина би имала от един съюзен договор с Лидия. Естествено — тъй добавих, — клаузата за взаимопомощ важи само в случай на нападение от страна на неелински държави. Касае се за взаимна отбрана при войни, а не при вътрешни междуособици.

Пизистрат се слиса. Заговори ми поверително:

— Защо ще се страхувам от варварите, тия жалки люде, които не познават ни Омир, ни каквато и да било култура! Страхувам се обаче от спартанците, от коринтяните, от тиванците, от егинците. От такава закрила се нуждая аз преди всичко, уважаеми.

Ядосах се. В края на краищата мен ме интересуваше повече закрилата на стотици хиляди атиняни, отколкото на един Пизистрат. Освен това бях виждал мидийци и перси, бях виждал бежанци с отрязани носове, бях разговарял с достатъчно хора, живели из ония страни. Ония страни бяха страшни не защото нямаха култура, а защото не я искаха. В ония страни, които с яростна мощ напираха да се разширяват, можеше да има всичко — и добри пътища, и отлични управници, и огромна, добре обучена армия, та дори и едно толерантно държавно ръководство; но духовна култура — не. Те щяха да оставят на елините всичко, щяха да им дадат може би дори повече богатства и по-голяма търговия, отколкото имаха днес; ала щяха да им отнемат вътрешните, духовните ценности, върху които се крепи надеждата на Елада.

Пизистрат не се интересуваше много от духа и от творенията му. Наистина той бе наредил да се съберат песните на Омир и да се изложат в една обществена библиотека; но не го беше сторил заради читателите, а за себе си, защото това подхождаше на фасадата му. Впрочем той смяташе себе си за единствения истински, чист елин и, изглежда, бе убеден, че с време това ще бъде разбрано от цяла Елада. И тогава от Понт^[128] до нос Тенар^[129] и от Сикелия до Самос щял да управлява, да диктува, да владее само един: Пизистрат.

Опитах се още веднъж да му заговоря за истинската Елада: свободна страна, съставена от свободни градове. Та нали тъкмо в това се състоеше смисълът на елинската свобода сред един свят, вегетиращ все още в оковите на мрачна робия: че у всеки един бе съхранена жаждата за свобода. Да се поробват другите елински държави, значеше да се унищожи цяла Елада. Но също тъй равнозначно бе — ако не днес, то положително утре, — че се унищожава цяла Елада, ако се унищожи свободата на елините вътре в техните държави. Всеки елин трябва да бъде свободен…

— Но те са свободни — прекъсна ме с подигравателна усмивка Пизистрат.

— Освен сто и двадесет хиляди атински граждани в Атика днес живеят триста хиляди роби. В Спарта на един гражданин се падат двадесет несвободни.

— Робите не са елини — възрази ми Пизистрат.

Познавах роби, които бяха повече елини, отколкото евпатридските благородници. Казах му го. Познавах роби, които можеха да рецитират цели песни от Омир, чието име някои пълководци дори не бяха чували, казах му и това. Сетне заговорих за месенците. Те открай време са били свободни — също тъй свободни, както и атиняните. Нещастието им се е състояло в това, че страната им е по-плодородна. И затова били нападнати от Спарта — веднъж, и втори, и трети път. Тъй били поробени: младите мъже — избити, младите жени — опозорени, народът им — превърнат в народ от старци и деца. Как можеше да се примири с това един елин, за когото Елада е нещо повече от празна дума?

— Твоят цар не ми предлага съюз срещу Спарта, а от мен ти искаш да разсърдя Спарта, като пусна на свобода спартански бунтовници?

— Ако освободиш месенците, в случай на конфликт Крез ще ти помогне.

Това беше в разрез с дадените ми инструкции, но аз се осмелих да ги наруша. Наистина Садиат възрази; гневно поставих лидиеца на мястото му.

— Аз имам — казах му — тайни разпореждания, за които ти не знаеш.

Той се усмири, мърморейки недоволно.

Пизистрат почна да се колебае. Примамваше го стръвта със съюзния договор против Спарта. Имаше вероятност дори да освободи месенците. Архоните, които подлизурски се стараеха даже да се покашлят в хор с тирана, кимаха въодушевено при всяка сричка, която им подхвърляше Пизистрат. Вече смятах, че съм спечелил играта, че съм спасил месенците, когато се изправи главният от тримата делфийски ексегети. Делфи, както обикновено, бранеше спартанските интереси по-усърдно и от самата Спарта.

Случаят с двадесетимата месенци — тъй каза той — не бил въпрос, който следвало да се решава между Атина и Сарди. Решаването му било работа на всички елини, така че единствено и само Делфи имал думата по него.

Възразих. Изтъкнах, че Спарта винаги е водила сама войните си в Месения, че веднъж дори е отхвърлила едно застъпничество на оракула относно месенските жертви. Ако Спарта желае въпросът за месенците да се решава от всички елини, тогава би следвало да се разгледа целият въпрос за Месения; и тогава не само двадесетимата месенци, а и царете, еуфорите^[130] и стратезите на Спарта, а в края на краищата и Делфи би следвало да бъдат изправени пред панелински съд. Ето защо най-изгодно за всички страни е Пизистрат да пусне на свобода месенците.

Ексегетите не отстъпваха. Нещо повече — те не само предявяваха своя иск, а настояваха и за изпълнението му. Пизистрат трябвало да предаде двадесетимата месенци на Делфи.

Този внезапен обрат смая всички ни. В продължение на няколко мига смятах, че могъщият владетел на Атина ще се брани. Но коленете му се подкосиха, той махна уморено и равнодушно с ръка и напусна залата. Архонтите и по-низшите сановници го последваха. Останахме сами едни срещу други: тримата ексегети със строгите си старинни одежди, с високите си сиви шапки — горди, недостижими, нечовечни…

И аз. Отвърнах на погледите им и решен да приема тая борба, си тръгнах.

II

Живеел един рибар край някаква река и искал да улови по възможно най-лесен начин колкото може повече и колкото може по-хубави риби. Ето защо опънал мрежите си напряко през реката от единия до другия й бряг, а пред тях вързал на въже камък, който, блъскан от течението, бясно се удрял нагоре-надолу във водата. Изплашените риби побягвали, попадали в разпенената, размътена вода и сляпо налитали в мрежите.

Дошли хората, които живеели наоколо, и почнали да се карат на рибаря:

— Ей, ти си замърсил и размътил цялата река! Вече не можем нито да пием водата, нито да се мием с нея.

— Когато реката е бистра — рекъл рибарят, — аз гладувам. Мътна ли е сит съм. Радвайте се прочее, че не сте риби!

Това е фригийска приказка, ала много подхожда за един атинянин. Не виждах Пизистрат за пръв път, но го мразех като първия път.

Естествено знаех, че тоя човек е постигнал много. Той имаше заложби, имаше способности. Приятелите му хвалеха неговата любезност, ласкателите превъзнасяха образоваността и вкуса му. Аз се интересувах само от едно: какво правеше с властта онзи, който имаше власт? Оставяше ли да живеят скотски ония, които бяха родени като скотове, или пък се опитваше да ги направи хора? (Нещо повече от опит не е и възможно.)

Особено добре владееше Пизистрат едно от изкуствата на властта: да протака делата. Ето защо месенците си останаха в атинския държавен затвор, дето се отнасяха с тях добре и ги хранеха достатъчно. Когато делфийските ексегети напомнили и настояли да им бъдат предадени бегълците, Пизистрат приел съкрушен вид и ги уверил, че не зависело от него. Нима делфийският върховен жрец наистина искал от него нещо, което щяло да му създаде само неприятности? Ако Кобон му пишел в тоя смисъл, той веднага щял да изпрати месенците под стража в Делфи. Но нека дотогава не му се сърдели, ако действува предпазливо; във всеки случай бунтовниците щели да останат в затвора и нямало да могат да вършат повече поразии.

Помолих Пизистрат да ми даде възможност да поговоря с месенците. Това ми се разреши незабавно и най-великодушно. Ала когато отивах в затвора, все се случваше тъй, че или тъкмо главният ключар се беше запилял нанякъде, или пък нареждането отгоре още не беше пристигнало, така че винаги трябваше да се връщам. Струваше ми се важно да утеша тия клетници, а може би и да обсъдя с тях възможностите за освобождението им; затова опитах с подкуп. Но тъй съвършен бе апаратът на Пизистрат за протакане на делата, че все подкупвах хора, от които не зависеше нищо. В края на краищата тиранът ме покани при себе си и дяволито ме запита защо си давам парите за нещо, което ми било разрешено. Впрочем дори ако човек бил принуден да остане по-продължително, градът Атина бил достатъчно красив. И почна въодушевено да ми говори за своята библиотека, която току-що се обогатила с пет библосови свитъка от Архилох и чрез която той, Пизистрат, придал на Атина блясък, засенчващ целия останал свят.

Отговорих му, че и без това съм имал намерение да разгледам библиотеката. И че впрочем светът не е останал да чака на елинската библиотека. Че съм виждал в Мемфис и Саис библиотеки, съществуващи от хилядолетия. Че във Вавилон има библиотека колкото десет елински дворци. И че преди петдесет години в Ниневия заедно с града е била разрушена най-голямата и най-богатата библиотека в света: защото се е състояла от глинени плочки.

Пизистрат ме изгледа кисело; не обичаше да чува, че преди него и още по-малко, че наред с него съществуват велики и значителни неща. Хрумна ми: единствената изгода от положението ми сега беше, че понякога можех да казвам истината, без да ме тикнат незабавно в затвора. Враг, чужденец сред тоя свят на могъщи властници, аз се разхождах свободен; въпросът бе само докога.

Библиотеката се помещаваше в една скромна сграда на полянката край река Илисос; до нея бе мястото, предназначено за постройка на Зевсовия храм. Директор на библиотеката бе млад човек, някой си Ксенофан от Колофон^[131]; Пизистрат изобщо предпочиташе да назначава за свои чиновници по-млади хора. Ксенофан беше избягал от родината си, когато Колофон бе завладян от Крез, и щом позна в мен лидийския посланик, строгият поглед на сините му очи ме измери с укор. Неволно се усмихнах.

— Ти, драги мой — казах му аз, — си заменил една робия с друга.

— Да — отговори той, — но Колофон ще става все по-несвободен, а Атина — все по-свободна.

Рекох:

— Щом като вярваш в бъдното, тогава можеш да живееш навсякъде.

Той призна, че съм прав.

— Тъй моят дух ще се лута без покой, за да преброди цялата земя на елините.

Помолих го да ме остави сам и почнах да разглеждам най-големите съкровища на Елада. Ето го Омир от Хиос с неговите четиридесет и осем песни. Ето го и Хезиод, любителя на скитанията от Аскра до Беотия, с неговото „Родословие на боговете“, с неговите „Дела и дни“. Ето ги — на особена почит у Пизистрат, войнолюбците Калинос и Тиртей. Най-сетне един човек: Алкман от Сарди. Развълнуван чета стихотворението му, написано в дълбока старост, когато той, хоровият диригент, вече не смогвал да ръководи танците:

Окуцях, сладкопойни девойки, момичета мили! Ех, да бях от

свещените птици, така лекокрили, как безстрашно тогава в простора

безкраен бих литнал, от девойки понесен над синята шир на вълните!

На великия Солон е посветено отделно помещение. Освен него там са и съвременните лирици — Сафо и Алкей, Симонид и Мимнерм; по-младите, естествено, липсват. И най-сетне оня, заради когото съм тук, оня, чиито стихове бяха първите, чути от мен, оня, когото Пизистрат сигурно едва след тежка борба е приел в тая сбирка: Архилох.

Сто години по-стар от мене, той ми е толкова близък, че мога да водя с него разговор.

— Какво би сторил ти, драги — питам го аз, — ако беше на мое място тук, в Атина? Какво ще кажеш за Пизистрат?

И ето, той вече се присмива:

Пръв е Лофилос сред всички сега, власт има днеска Лофилос —

всичко решава Лофилос сега, всички зачитат Лофилос.

— Какво ще кажеш за бляскавата му гвардия?

Ето какво казва той:

Строен, едър и наперен, гладко бръснат офицер, цял нагизден и с

къдрици — туй не ми е по сърце! Дребен нека е човека, кривокрак

и простоват — него аз ще предпочитам, щом като е мъж сърцат!

— А какво ще кажеш за гордите, богати атиняни, които наистина не са по-богати от банкерите в Сарди, но по-глупави, по-нагли?

Той казва:

гес не завиждам, що вършат боговете,

не ме е никак грижа, дори не съм помислял да имам златна служба,

с могъщите тирани не ща да имам дружба. Каквото и да правят —

със сила или злато, — не могат мойто слово в изгнание да пратят.

Но зърна ли търгаша нагизден, Хипоклид, и сделките му мръсни,

и мазния му вид, то иде ми тогава, кълна се, мили братя,

със брадва да го прасна веднага по главата!

— Прекрасен Архилох, името ти наистина издава, че си предвождал рота^[132], но стиховете ти се присмиват над войната и над нейната слава:

С прекрасния ми щит, що в храста запокитих, един тракиец днес

се перчи и надува. Той има щит, а аз — живот; не ми е жал за щита!

Че щит да купя мога нов; живот не се купува.

— Тук чета, че и ти си написал почти същите думи, с които ни е предупредил Омир:

Еднаква е за всички ни войната: убива онези, които убиват…

Просто не мога да се отделя. Това е най-хубавият, най-задълбоченият разговор, който съм водил някога, а също така — това разбирам едва сега — най-дългият. Започна, когато бях двадесетгодишен, сега съм на петдесет и пет. И ми се иска никога да не свърши.

Ксенофан обаче не подозираше тия мои желания. Той се бе приближил и бе прочел заедно с мен последните стихове.

— Бих желал и младите да го обичат като теб. Няма след него по-велик.

— В какво съзираш величието му?

— В правдивостта. За разлика от разводнените орфици^[133] и от мъглявото съзвездие на седемте мъдреци той е ясен, светъл, мисли самостоятелно. Още за него богът е бил, както аз го наричам „неподвижният двигател“. Още той е виждал пътя на хората тъй, както го виждам аз:

Лъжа е, че дали на хората уж боговете поука и мъдрост за всичко,

и то наготово — откриваме, щом си напрегнем добре умовете,

далече по-ценни поуки и мъдрости нови!

— Толкова повече ме учудва това, че Пизистрат го е приел в библиотеката си.

— Пизистрат няма време, а му липсва и съсредоточеност, за да чете. Разправих му, че Архилох е бил възторжен милитарист. И тогава Пизистрат веднага стана възторжен архилохист.

— Виждам, че тук можеш да влияеш благотворно.

— Докато ми хванат дирите; а това време едва ли е много далеч. Докато съм тук обаче, бих искал да сторя нещо за тебе. Засега няма да казвам на Пизистрат, но дай ми басните си, за да могат да те четат ония атиняни, които не са те чули.

— Няколко от тях записа Меандрий от Самос, на мен никога не ми е оставало време.

— Меандрий ще ги изопачи и замаже. Намери време, напиши ги, това е важно за всички ни.

— Но хората знаят приказките ми, разказват ги по пазарищата, край огнищата, по пиршествата.

— Знаят ги и не ги знаят. Виждат външността им и се радват, когато прозрат сърцевината. Лесно е обаче да се изопачи сърцевината, без да се докосне външността. Аз познавам хора, които са млади като мен и често съм виждал как изкривяват не очите, а сърцата им.

— Велико е това време, Езоп. По цялата земя човечеството се пробужда и иска да стори голямата крачка. В най-далечната земя на серите, тъй разказват търговците на коприна, се е явил един мъдрец, Лао-Це, по-могъщ от царете. В Индия троновете се клатят, а царските синове не искат повече да царуват. Дори и в мрачната Персия някакъв маг, наречен Зороастрос^[134], приучава хората към доброта и към светлина. Когато избягах в Атина, мислех си, че ние елините ще тръгнем в крак с всички нови, големи сили на света, че ще решим с това победата за света. Ала с ужас, с трепет и понякога с отчаяние виждам как тъмните сили все повече и повече нарастват, как тровят младежта с безсмислени слова, с похотливи авантюри и със суеверие, което й допада. Преди сто години поетите са се подигравали на петобоеца, днес са принудени да му пеят блюдолизнически, сладкодумни оди.

— Защо си тъй огорчен, драги? Нали и двамата все пак сме живи.

— Повече трябва да живееш ти, Езоп, затова съм така настоятелен към теб. Дай ми басните си, утре, вдругиден, всеки ден по една.

— Ще се опитам да ги запиша, ще ти ги дам. Но Пизистрат ще ги изхвърли от библиотеката.

— В други библиотеки ще ги дадеш.

— Другите владетели не са по-добри от Пизистрат. Пък и какво ще стане, като умра?

— Синът ти ще бди над голямото ти наследство.

— Нямам син.

— И жена ли нямаш?

— Аз трябваше да живея като роб. Как можех да се оженя и да създавам деца?

— Но сега си свободен, велик, могъщ. Няма ли жена, която да те обича?

— Обичам една жена и тя ме обича. Ала я продадоха в Египет. Сам фараонът я пази.

— Ще избяга, ще дойде при теб, ще живее с теб. Тя ще бди за това, сътвореното от твоите мисли да продължи да живее неподправено в мислите на хората.

Усмихнах се. Ето какво може младостта: да изговаря гласно нещата, които зрелият човек едва се осмелява да помисли. Впрочем той беше прав: трябваше да отделям повече време за себе си. Прав бе и да не ме оставя на мира. Доведе ми един русокос момък на име Енос. Той ми заяви, че е готов да запише басните под моя диктовка. Работихме известно време. Всъщност излезе, че лицето му е по-красиво от почерка му.

Енос беше типичният млад атинянин от ония години: безгрижен, непостоянен, честолюбив, преди всичко обаче жаден за хубав и охолен живот. Отначало — тъй като превратно смяташе мощта и богатствата ми за по-големи — той направи опит да ме привърже по-здраво към себе си, изтъквайки пред мен чаровете на своето тяло. Това не ме привлече, защото ние, фригийците, не сме нито лидийци, нито атиняни. Тогава се опита да ме обвърже на политическото поприще. Очевидно бъбривият Ксенофан му беше разказал твърде много за мен. Енос ме покани да ида с него при приятелите му. И докато да се усетя, попаднах на едно пиршество, дето си бяха дали среща всички врагове на Пизистрат.

И поименно, и по закон Мегакъл беше пратен в изгнание, но как можеш да прогониш в изгнание някой, комуто принадлежи половината търговска флота на Атика? Дори многобройните стражи на Пизистрат не стигаха, за да претърсват всекидневно всички кораби. Вилата на Мегакъл се намираше доста далеч от Атина, чак при пристанището Фалерон. Там нямаше опасност той да бъде нападнат внезапно, пък и Пизистрат, доколкото зная, изобщо не замисляше такова нападение. В тая вила Мегакъл канеше всички от крайбрежната партия, които още бяха активни, а освен тях — за по-сигурно — и неколцина по-възрастни земевладелци от партията на равнината. Естествено аз съвсем не подхождах за компанията на тия господа. Но за политическите жонгльори пратеникът на цар Крез бе извънредно ценен гост.

Подъл номер от страна на невръстния Енос бе, дето ме заведе сред тия заговорници, никой не вярваше, че не съм знаел къде отивам. Напразно ги уверявах, че като лидийски посланик не се интересувам от междуособиците в Атина. Смятаха това за шега. Пък и изобщо отначало дотолкова преобладаваше веселието, щото си казах, че тук ме взимат на подбив и нищо повече.

Главният шегобиец беше някой си Хипоклид, внук на оня богаташ Хипоклид, за когото споменава още Архилох. И той като Енос бе едно парфюмирано конте, с ум на десетгодишно момче, но инак с извънредно подвижно тяло — силен и елегантен. Някаква особена дружба съществуваше между него и Мегакъл. Той веднага ми разказа своята история суетно и сред гръмкия смях на околните.

Това бе историята за Сикионското състезание на женихите. Преди три години царят на Сикион, Клистен, решил да ожени дъщеря си Агариста. Тъкмо бил спечелил на Олимпийските игри първата награда при надбягванията с колесници с четворен впряг, бил най-прочутия човек в Елада и решил да използува тоя изгоден случай за семейството си. Ето защо още в Олимпия той обявил публично, че кани всеки елин, който се смята за достоен да стане негов зет, да иде в Сикион и да се състезава за Агариста. По-примамлив от самата покана обаче бил фактът, че щяла да се даде огромна зестра, че държавата Сикион е могъща и че заради роднинството с Клистен си струвало да се ожениш дори и за грозна жена; а Агариста минавала за изключителна хубавица.

И така, отишли там богатите контета от цяла Елада. Това било състезание по-скоро на най-пъстри платове и най-благовонни масла, отколкото на мъже. Женихи надошли от Италия, от Йония, от Еолида и от остров Пелопс — все аристократи. Само от Атина отишли двама полуаристократи — Мегакъл, който неотдавна бил овдовял, и, както се спомена вече, Хипоклид. Всичко било много пищно — разказваше гордо той. Цяла година продължили в Сикион празненствата, пиршествата, състезанията с колесници и танците. В края на годината Клистен взел решението си, тоест почти го взел; в тесния кръг на неговите избраници останали само двамата атиняни.

Настъпил най-сетне денят на годежа; сто вола били заклани — за женихите и за цял Сикион, та да се радват и жителите. И всичко вървяло добре, докато засвирила музиката; тогава атиняните се скарали с италийците за тоналността.

— Аз — разправяше Хипоклид, който очевидно бе свикнал все на големи приказки — настоявах за един танц във фригийска тоналност, та хората да се пооживят малко. И го наложих. Оркестърът на флейтистите засвири и аз затанцувах, и на мен танцът ми се хареса. Не се хареса само на Клистен.

Но аз си рекох: нима за мен това е необходимо? Зет като Хипоклид или ще имаш, или няма да имаш; ако ще го имаш, ще го имаш цял, такъв, какъвто си е. Ето защо викнах на робите: „Донесете в танцувалната зала една маса!“ Донесоха масата. Скочих върху нея и викнах на музикантите: „Свирете каквото искате! Хипоклид от Атина ще ви изиграе всеки танц, който изсвирите“. И танцувах лаконски, и танцувах атински, и танцувах лидийски; след това вече нищо друго не им хрумна.

Тогава се обърнах надолу с главата — ей така, насред високата маса — и почнах да танцувам с дългите си крака във въздуха. Конкуренцията ревеше от смях и танцът хареса на всички, освен на Клистен. Той ме сметна за безсрамен и когато поспрях за малко, каза ми с царствено достойнство: „Хипоклид, с тия танци ти проигра невястата!“ От смях се принудих да стъпя отново на краката си. Направих половин салто, за да се смъкна от масата, и изкваках: „Хипоклид хич не го е грижа!“ Така моят приятел Мегакъл стана зет на царя на Сикион.

Чудех се защо ли тоя суетен глупак е враг на Пизистрат; всъщност той му подхождаше чудесно. Но причините за тая вражда не бяха в характерите им, а по-дълбоко. Хипоклидовият род притежаваше около тридесет грънчарски работилници в Керамикос, Пизистрат обаче имаше монопола над производството на сечивата. Тия сечива за керамичното производство винаги са били скъпи. А пък Пизистрат беше започнал да заменя досегашните бронзови сечива с железни. Наистина те бяха малко по-остри и по-твърди, от друга страна обаче ръждясваха и се чупеха лесно. Керамиците бяха принудени да купуват много повече сечива, отколкото в миналото, и при това на по-високи цени. Това бе обтегнало до непоносимост отношенията между Пизистрат и керамиците — а износът на керамични произведения представляваше по онова време почти четиридесет на сто от атинския износ.

Мегакъл, който впрочем бе най-умният сред тия празноглавци, заяви, че желае да говори с мен съвсем открито. Ако неговата партия се доберяла до властта, то тя — това можел да обещае — щяла да сключи договор за взаимопомощ с Крез; защото тъкмо между неговото семейство и лидийския царски дом съществували стари връзки. Но какво съм мислел аз по този въпрос? Та нали Пизистрат бил тъкмо водач на работниците, на планинските селяни, на дребните хорица. Нима аз, робът, освободеният, не съм хранел все пак по-голяма симпатия към тирана?

Тъй като всички ме гледаха любопитно, обясних им.

— Добре — казах аз, — да говорим открито, защото и без това сме открити врагове. Всички вие — евпатридите от стопанствата, крайморските жители с големите работилници, търговските дружества и корабостроителниците, — вие живеете за чужда сметка. Робите, свободните селяни, свободните работници ще могат да живеят истински едва тогава, когато вие започнете да живеете от и чрез благата, които сами ще си създавате. Това е борбата, която не е започнала от вчера и която няма да свърши утре.

Пизистрат пък, като всеки тиран, е от ония, които мътят водата. И в мътната вода лови риба. Вие представлявате една несправедливост; той е болест. Вие убивате детето в люлката; той унищожава неродените още в майчината утроба. Вие вярвате поне в дедите си; той не вярва в нищичко, в повечето случаи дори и в себе си. Вашата власт тогава, когато можете да я упражнявате изцяло — за наше щастие това рядко ви се удава, — е страшен терор; неговата власт е най-мръсната, най-позорната гавра с всичко човешко, независимо от това дали се упражнява в името на горните или долните слоеве. С тираните дойде най-злокачественото отравяне в нашия политически живот. Затова аз ще се боря против тираните точно тъй, както се боря и против Делфи.

Те се престориха, че не са чули думите ми за Делфи; но онова, което казах за тираните, силно ги възбуди. Изведнъж тая ленива банда от безделници почна да разисква, да се вълнува. Мегакъл тичаше от човек на човек. Наканих се да си тръгна, какво ли търсех още при тях? Мегакъл неохотно ме пусна.

— Що за човек си ти, Езоп? — каза почти с възхищение той. — Голяма услуга ни направи! (Нещо, което впрочем не бих искал.) Ти за пръв път обедини нас, крайморските жители и евпатридите, против Пизистрат. От днес нататък ние знаем, че нашата борба е добра.

Неволно се усмихнах.

— Борбата ви не е добра — казах аз, — но Пизистрат е лош.

Той не разбра разликата. Знаеше си само едно и разбрах, че то се е превърнало в политическа реалност: скоро Пизистрат щеше да бъде свален.

Бях излязъл вече от дома му на улицата, когато един от гостите тайно ме последва.

— Предстои ми да пренасям стоки за Египет — каза той. — Чух от Енос, че искаш да пращаш писмо за Египет. Ще го взема от приятелство към теб.

Не отговорих нищо. Страхувах се от клопка. Ако пишех на Родопис и писмото попаднеше в неподходящи ръце, можех да й навредя, дори да поставя в опасност живота й. Човекът се казваше Формион, беше освободен роб, занимаваше се предимно с парични сделки, а и с контрабанда. Той на няколко пъти идва в странноприемницата, дето живеех, настояваше: транспортните му кораби заминавали при следното новолуние. Колебаех се. Можех ли да му се доверя? Той видя моето колебание и ми разказа следното:

— В продължение на дванадесет години една елинска хетера се ползувала с голямото благоволение на фараона Амазис. Не стареела, запазила се красива, жива, умна. Фараонът я въздигнал в първа дама и почти всеки ден й правел подаръци. Минавала за една от най-богатите жени в Египет и тъкмо това увеличавало чара й за фараона Амазис, който обичал богатството — дори когато го създавал самият той.

Ала тая хетера не можела да използува богатството си. Всичко, каквото искала, получавала го в Египет; изнасянето на злато и скъпоценни камъни от Египет било забранено. Ето защо нито богатството, нито любовта на фараона Амазис й доставяли радост. Фараонът искал да я разведри, за да запази любовта й към себе си. И затова й разрешил с царски указ да прави с богатството си каквото желае, само това да става в Египет.

Образована жена била хетерата, за която говоря. Разбирала и трите вида египетско писмо и била чела всички йероглифи. Ето защо знаела и легендата за фараона Микерин, последния владетел от четвъртата династия, когото жреците не обичали много. Почнала да проучва причините за това презрение и разбрала, че Микерин много се грижил за благоденствието на долните слоеве: Бил издал закони, които намалили безправието на работниците и робите: Неговите предци били издигнали огромните пирамиди и всеки от тия строежи погълнал десетки хиляди жертви. Ето защо Микерин решил да не строи за себе си пирамида, а да раздаде на живите бедняци парите, определени по законите на династията за прославянето му след неговата смърт. Наскоро след това той неочаквано бързо умрял, а жреците забранили на неговите приемници да му издигнат пирамида.

Елинската хетера дала цялото си състояние, за да се построи пирамида за оня Микерин. Купила земята. Основала собствено строително дружество. Наредила всички работници да бъдат заплащани добре и хранени достатъчно. Забранила телесните наказания и тормоза над тях. Тъй пирамидата на Микерин била изградена по-бързо от всички останали, без сълзи; и станала по-красива. Ала когато строежът завършил, елинската хетера имала наистина пирамида, но останала без драхма. Сега, когато бившата му наложница била без накити, Амазис не намирал вече в нея и чар. Отлъчил я от двора си, тя изпаднала в немилост. Живее бедно, оскъдно, в мръсен вертеп и няма ден, когато да не я грози опасност. Египетските и елинските жреци се надпреварват да измислят срещу нея обвинения за богохулство, за да я осъдят на смърт. Така че ако искаш да пишеш на Родопис пиши й бързо.

Не можах да сподавя вика си, хвърлих му два таланта:

— Доведи я! Ще получиш всичко, каквото искаш, от каквото се нуждаеш! Само я доведи колкото можеш по-скоро!

III

Млад човек яхнал един жребец, чийто нрав не познавал. Едва се намерил на гърба му и животното почнало да беснее, понесло се в див бяг заедно с него. С мъка се задържал ездачът на коня и не смеел да скочи, а копитата под него удряли гръмовито. Насреща им се задал някакъв странник. Отскочил встрани и извикал: „Накъде си се понесъл, човече?“ Младежът объркано посочил жребеца. „Накъдето му скимне“ — гласял неговият отговор.

Извънредно тревожно протичаха дните, седмиците ми. При това знаех, че ще трябва да чакам месеци. Формион бе отплувал с четири транспортни кораба. Три от тях трябваше да натовари с пшеница. В Египет това невинаги ставаше лесно, защото разрешенията за износ се даваха или отказваха съвсем произволно. Трябваше да се въоръжа с търпение.

Търпение се налагаше и по въпроса за месенците. За тях Пизистрат уж преговаряше с Делфи. Отправих запитване дотам; не удостоиха с отговор дори и посланика на цар Крез. Междувременно се наложи да ида и до Мегара, до Коринт, до Тива. Наистина сключени договори още нямаше; но все пак навсякъде си пробиваше път едно подобряване на отношенията. По-силна, отколкото когато и да било друг път, бе станала волята за една общност, вярата в общата съдба на всички елини и елинофили. Докладите ми бяха изпълнени с надежда, а и писмата на различните управници до Крез звучаха дружелюбно, предано, обнадеждаващо.

Не можеше да се протака повече решаването на съдбата на месенците. Достатъчно дълго се бях отнасял към Пизистрат предпазливо, за да не навредя изцяло на мисията си. Но тъй като отношенията между Лидия и държавите около Атина почнаха да добиват все по-приятелски характер, не беше необходимо да щадя вече хитрия тиран. Най-надежден приятел в Атина бях намерил в лицето на моя стар побратим от рудниците Сос, когото бях успял да откупя и освободя още в Самос и който, изплащайки данъчните си задължения — за това трябваше да помогна малко и аз, — беше успял да възобнови своите граждански права. Поговорих с него за възмутителната история с месенците. Пък и знаех какво ще ми отговори тоя смелчага.

Два часа след изгрев-слънце Сос застана пред галериите, дето заседаваше хелиеята^[135]; стотици граждани чакаха вече откриването на съда, за да спечелят половината драхма, която се падаше като ежедневно възнаграждение на съдебен заседател; в последно време не се бяха гледали много процеси за престъпления. Когато съдебните заседатели най-сетне разтвориха тежките порти, Сос изскочи напред и извика тъй, че се чу чак долу до агората:

— Повдигам срещу Пизистрат обвинение за убийство!

Обвинението незабавно беше протоколирано и отнесено пред първия сенат. Извикаха бързо и държавния защитник. Той изтъкна, че Пизистрат бил извън града и затова не можел да се яви веднага; и изобщо следвало да се има предвид, че в дадения случай не била компетентна хелиеята, а ареопагът. Синегоросът^[136] се посмути и почна да заеква. Хилядата съдебни заседатели от големия съд — дотърчали бяха всички и от другите сенати — отначало само подвикваха. В края на краищата обаче всички зареваха против държавния защитник, така че той побягна към Акропола с развято наметало.

Можех да наблюдавам началото на събитията през онзи изпълнен със събития ден от моята странноприемница, която бе насред склона на Пникс^[137], и с напрежение очаквах как ще се развият по-нататък, когато неочаквано, придружен от двама млади началници от градската стража, при мен се яви Хипоклид и ми съобщи удивителни неща. Пизистрат наистина не бил в Атина.

Трудно бе пробила Атина своя път към морето. Първото пристанище на града било Прасий, на Евбейския проток. От Атина до него се стигало само по трудно проходими планински пътеки, защото близките пристанища на юг от града принадлежали отчасти на егинците, отчасти на мегарците и дори да ги завладеела, Атина не можела да ги защитава от силните флоти на конкурентите си. Едва при Солон атиняните успели да стъпят здраво във Фалерон; ала и с това въпросът се разрешавал само временно. Единственото истинско и голямо пристанище било това на Пирей. Един бент можел да го запази и от южните бури, и от егинците. Мегакъл и неговите приятели отдавна били струпали на източния скалист нос камъните за тоя бент. Тези камъни били стръвта, с която в най-благоприятния ден щели да уловят най-голямата риба.

И друго научих: че ме шпионират. Самите те, водачите на Крайбрежната партия, както и на партията от равнината, само презираха народа, а не го познаваха. Щом разбрали за моя план да се повдигне обвинение срещу тирана, те веднага решили да използуват това положение за собствените си цели. Сановници от Пирей, в които никой не можел да се усъмни, се явили още в ранни зори при Пизистрат и настойчиво го поканили да извърши тържественото освещаване на новото пристанище. Един Посейдонов олтар и големи жертви били приготвени вече, предзнаменованията били благоприятни; това щяло да донесе на Пизистратидите нова слава и нова мощ.

Пизистрат отдавна не бил печелил победи и не бил освещавал храмове. Историята с пристанището му се видяла особено привлекателна, защото смятал, че по този начин ще отбие водата от мелницата на своя съперник Мегакъл. Той се приготвил бързо, за да използува още утринния хлад, и по същото време, когато Сос повдигна своето обвинение, се отправил на кон надолу по южните склонове към Пирей, придружавала го само личната му свита. Двамата му малки синове Хипиас и Хипарх трябвало да останат в Атина, но в последния миг догонили с коне баща си, защото искали да се изкъпят в морето.

У Мегакъл се беше намерил достатъчно талант, за да организира всичко това. В Пирей оставили Пизистрат да извърши освещаването, сетне обаче стотина аристократи го обкръжили и обезоръжили; нищо повече не му сторили, защото не знаели дали междувременно Мегакъл е сполучил в Атина.

Той наистина сполучи, всъщност чрез мен. Излъгал атиняните, че бунта ръководя аз и че ги призовавам да се обявят против Пизистрат; при това, под предлог, че трябвало да ме пазят от скитите, не ми позволяваха да напусна дори странноприемницата. Скитите бяха изпратени на градските стени. На Акропола нямаше почти никой. Така че членовете на аристократичното общество и на съюза на производителите без много усилия се изкачиха един по един горе в крепостта, взеха най-спокойно властта и възстановиха режима на аристокрацията.

Предстоеше съдът да разгледа обвинението за убийство, повдигнато срещу тирана. Мегакъл имаше всички възможности да устрои най-хубавия политически процес. Но нима един Мегакъл можеше наистина да стори зло на един Пизистрат? На първо време той нареди делото да се гледа от ареопага, защото на него били подсъдни най-тежките случаи. Ареопагът пък заседаваше само нощем. Дотогава уредили преди всичко да изчезне Сос; предали го на скитите, които по тоя начин добили възможност да излеят яда си поне върху един от своите противници; и, второ, предупредили Пизистрат. Наистина той се похвалил на всеослушание:

— Ще се явя пред ареопага! Бих искал да видя онзи, който ме обвинява в убийство!

А Сос — благодарение на Мегакъл — наистина нямало да може да излезе с обвинението си срещу него. В края на краищата обаче Пизистрат почувствувал по-силно влечение към своите сребърни рудници край Стримон^[138], отколкото към нощното съдебно заседание на ареопага. И избягал със синовете си в Тракия.

Позорното бягство на Пизистрат и на синовете му беше всъщност единственото нещо, което атиняните научиха за събитията през оня ден. Инак над целия град и над крепостта беше легнало само угнетително мълчание. Имаше ли нови управници? Кои бяха новите управници? Неколцина питаха, ала не за дълго. За един ден затворите се бяха опразнили, за да се напълнят двойно повече още на следния ден.

Тъй като всички затворници бяха пуснати, между освободените следваше да се намират и месенците. Разпитвах за тях, нищо не научих. Изкачих се до Акропола. Горе намерих само жреци и жрици. Къде беше седалището на новото правителство? Никой не знаеше. Официално се казваше, че управлявали пак архонтите. Но тия деветима оглупели, беззъби старци бяха „управлявали“ официално и при Пизистрат. Нямаше смисъл да ходя при тях. Те дотолкова недочуваха, че не усещаха дори гръмотевиците; и тъкмо затова жреците твърдяха за тях, че били смели.

Със същата смелост като архонтите — скоро се убедих в това — се отличаваха и всички нови управници. Те бяха проявили инициатива само в едно отношение: в страхливостта си. Ето защо бяха наредили освен Сос да изчезнат и месенците, тъй като очакваха, че те може да им създадат неприятности. Пизистрат естествено никога не бе мислил сериозно да ги освобождава. Той искаше само добра цена. Но кой щеше да му заплати тая цена? Нито спартанците, нито делфийците възнамеряваха да дадат макар и един обол за нещо, което смятаха, че им принадлежи по право. Новият режим на аристократите, приятелски настроен и към спартанци, и към делфийци, гледаше на тази работа съвсем реално. Имаше само едно желание: час по-скоро да се отърве от това опасно огнище. Затова Мегакъл, още преди да отиде в крепостта, за да вземе оттам държавния печат, беше побързал да иде в затвора. И с петдесетима хоплити и петдесетима държавни стражници беше изпратил месенците на път — в северозападна посока, към Делфи.

Сега трябваше да нанеса удара си право в сърцето на врага.

IV

В стопанството на един селянин живеела змия, унищожавала там плъхове, мишки и всякакви гадини. Ето защо селянинът я почитал като дух–закрилник на своя дом и всеки ден й оставял мляко и мед. Веднъж единственото момченце на селянина се заиграло с нея. Змията го ухапала и момченцето умряло. Болка и ярост обхванали селянина. Застанал с брадва пред дупката, дето живеела змията, и щом си подала главата навън, бързо ударил. Ала змията била по-бърза от него и селянинът само разцепил камъка над дупката й. От този ден нататък двамата станали врагове; докато на змията пак се прияли мляко и мед. Надникнала тя предпазливо от дупката и засъскала на селянина:

— Хайде да се сдобрим! Нали знаеш колко полезна мога да ти бъда?

Селянинът отвърнал:

— Не може да има мир и приятелство помежду ни, докато аз виждам гроба на сина си, а ти — разцепения камък.

Бях изпратил Садиат и останалите членове на мисията с нарочни поръчения в Спарта и придружаван само от прислужника си Келайт и от Енос, бях заминал за Делфи. Енос искаше да види Питийските игри, това смешно нововъведение на Кобон, с което върховният жрец се опитваше да прави конкуренция на Олимпия. Но когато пристигнахме там, игрите бяха почти привършили.

Това натъжи Енос и аз му се присмях:

— Приятелче, какво толкова възхитително намираш в тия игри?

Той почна да брътви за слава, за чест и благосклонност на боговете. Помолих го да ми покаже един от питийските победители. Енос бързо се върна с победителя по борба, който навярно очакваше, че царският лидийски посланик ще го надари със златна награда — защото самият Делфи бе много стиснат и раздаваше само лаври. Аз едва ли му дадох нещо повече — зададох му няколко въпроса.

— Значи, ти победи? — запитах го аз.

— Победих — кимна гордо той.

— Сигурно противникът ти е бил много по-силен от теб?

— Ами — рече той, — аз бях поне два пъти по-силен от него.

— Защо се гордееш тогава, глупако? — запитах го аз. — Нима е много нещо да победиш някой по-слаб от теб? Ако бе победил някой по-силен, тогава може би щеше да заслужаваш награда.

Победителят си тръгна с ругатни на уста, а розовите ушенца на Енос увиснаха. Тъкмо тогава край нас мина един стар борец, когото жестоко бяха смазали на петобой. Чух го да се вайка:

— В Олимпия ми остана само едно ухо, в Платея — само едно око, а в Пито^[139] ме изнесоха полумъртъв.

Целият този квартал около храмовете — красиво разположен върху просторните тераси, които представляваха пъстър, почти ведър пейзаж между дълбоката долина на Плейст и огромния масив на Парнас — сега беше превърнат в евтин панаир от дюкянчета, палатки, безброй знаменца и безвкусни ленти с изписани по тях мъдрости. Средището му бележеше гъстият, червеникав облак прах, който непрекъснато се издигаше над главното игрище за борбите и над големия стадион за надбягванията. Силната глъчка и многото неподбрана музика поднасяха на слуха онова, което прахта даваше на очите и дробовете.

Сетне стигнахме до големите зидове, само две порти водеха през тях. Строга проверка; нито един роб, нито един не елин не биваше допускан във вътрешния район. Келайт разгъна нашите книжа. Където и да идех, царското писмо за свободен пропуск ми даваше право на свита от десет души. Ето защо, без да се двоумя, бях взел от панаира седмина роби, които имаха желание да видят тая циркаджийска шашарма.

„Колкото повече хора видят измамата — мислех аз, — толкова повече хора ще я презират.“

Като измерваха подозрително с погледи всеки един от тях и недоволно сумтяха, стражите ме пуснаха. Най-напред се поогледахме. Седемдесет храма се намираха в просторния парк, който заобикаляше най-голямото светилище. Всяка елинска, а и някои чужди държави бяха изпращали дарове тук, безчетни бяха съкровищата. Все пак съмнявах се дали съкровищата, на които посетителите се възхищаваха в храмовете, още бяха истински. Чистото злато отдавна бе дадено в заем под висока лихва, останал бе само позлатен гипс или полиран месинг.

Естествено от благоприличие посетих най-напред жертвения храм на Крез. Отбелязах посещението си в храмовата книга и за голямо неудоволствие на пазачите направих опис на изложените предмети. За съжаление не разполагах със списък на лидийските дарове, които трябва да бяха доста на брой; още Гигес бе изпращал богати дарове. Сетне, отчасти със смях; отчасти с болка, защото това ми припомни за тъй обичната дарителка, видях, и стоте железни шиша за печене. Те се намираха зад олтара на хиосците и красив надпис указваше:

„Посветено на Аполон Делфийски от Родопис от Навкратида“.

Нямаше спор, всичко беше направено много умело, построено много изискано и драматично степенувано. По състезанията и дюкяните можеше да се съди за размера на политическата власт; храмовете и съкровищата свидетелствуваха за нейната мощ; и на трето място идваше вече самият бог. Кой бог? При голямата храмова порта видях двата огромни окаменели орли; според легендата те литнали от двата края на света и се срещнали в неговия център, в Делфи. Тоя център обаче бе обозначен с голямата буква „Е“. Кой беше „Е“? По-късно видях върху по-долния от двата кръгли камъка, които трябваше да представляват пъпа на света, някакъв надпис, останал от дълбока древност: „EGAS“. Дали не се бе наричал така първият бог, когото Аполон и Дионис бяха наследили?

Десет години бяха изминали, откак бях видял и същевременно опознал Делфи. Освободих придружителите си и наредих на Келайт да се погрижи за стаи в йонийската странноприемница. Сетне се отправих сам към западната тераса. Пред мен се издигаше мрачният древен дом на жреците — циклопски каменни блокове, струпани от тъмни сили; зад тия стени можеха да витаят само мрачни духове. През ония години Кобон едва беше встъпил в длъжността си; междувременно обаче положението му като върховен жрец се бе установило и затвърдило. Чрез умели финансови операции и вещо пропагандиране на прорицанията Делфи си бе извоювал мощ, единствена по рода си.

Спах много зле. Всеки четвърт час скачах стреснат от постелята си. Още насън се втурвах, побягвах. Келайт грижовно ме отвеждаше обратно. Постоянно питаше:

„Какво виждаш, господарю?“

Отначало се ядосах; толкова пъти му бях забранявал да ме нарича „господарю“. Сетне се овладях. Бях видял в кошмарните си сънища моята младост — опустошената Фригия, мъртвите другари, преследваната Родопис, а над всичко това ехтеше някакъв монотонен, страшен глас, който гръмовно възвестяваше:

„И тогава Делфи пак бе повикал персите!“

Страшно обвинение беше това, страшно дори и насън. Недоказуемо бе и все пак — сега, в нощта, аз знаех това — трябва да беше вярно. Елини бяха изградили модерните оръжейници на новия велик владетел Куруш в Пасаргада. Елини закупуваха огромен брой кораби за някаква източна страна, чието име все още се пазеше в тайна. Кой даваше пари на тия люде? Никой в Елада не приемаше зле изсечените персийски монети. Освен богаташите в Сарди и в Навкратида имаше само един едър банкер, който бе в състояние да финансира подобни начинания. Това беше Делфи. Делфи пълнеше своите каси благодарение на национализма на елините и правеше с народните пари тъмни международни сделки. С каква цел? Защо? Виждах една-единствена причина: като се хвърляха елинските пари в чужбина, можеше да се задушава разрастването на свободата в Елада. Тоя метод оказваше толкова по-сигурно въздействие, колкото по-враждебни бяха държавите, на които Делфи заемаше пари.

На следния ден изпратих на Кобон акредитивното си писмо от Крез. Съгласно делфийските обичаи Кобон проводи своя секретар, за да ме отведе. Тих и пуст изглеждаше просторният дом на жреците, докато крачехме бързо през него. Оттатък вътрешния двор се намираше голямата, мрачна тронна зала, осветлена с факли дори сега, по пладне, когато грееше слънцето. Кобон живееше в резиденцията си като цар, заобиколен от прорицатели, от многобройния жречески колегиум и от хосиоите, светите служители на Дионис.

Застанах пред човека, когото преди години бях имал възможност да видя само отдалеч и поради вълнението си съвсем неясно. Той бе мъж, който с право можеше да се нарече красив — суетен, нагъл, надменен и самодоволен, ала и нещо повече от това. Тясното му, остро очертано чело говореше за ограниченост и целеустременост, в светлите му сини очи се четеше лукавост и разум. Видях пред себе си един безогледен противник, чужд на всяка доброта и човечност. Носеше огненочервена одежда, затворена съвсем по фригийски от шията до глезените, но с твърди подплънки на раменете, които я правеха прилична на египетските носии. Строго и затворено, отчасти тъмносиньо, отчасти тъмнокафяво, бе и облеклото на прорицателите и жреците; само хосиоите носеха инак обичайните и за Делфи везани наметала с жречески ешарфи и знака на Дионис — златен грозд. Високи котурни^[140] и високи островърхи шапки придаваха свръхчовешки ръст на всички.

Разменихме традиционните приветствия и замълчахме. Сетне, също тъй според обичая, аз се приготвих да започна своята реч, с която трябваше да обясня причината за идването си. Ала Кобон с неучтива студенина ми изсъска и сам той започна:

— Виждам пред себе си двама души, коренно различни един от друг. Виждам посланика на лидийския цар, нашия високопочитан приятел, нашия благодетел и дарител. На цар Крез и на лидийските аристократи от неговото правителство за вечни времена е дадено право да влизат първи при питийския оракул, те са освободени от всякакви даждия, имат право да подават молби за получаване на титлата делфийски граждани и им се полага почетно място в Пито.

Затова всичко, което високопоставеният посланик заяви в изпълнение на високата си мисия от името на своя цар, ще намери най-благосклонно внимание у мен и у жреческия колегиум.

За съжаление виждам пред себе си и втори човек. Виждам един роб, който без право се нарича свободен, един враг на бога, комуто служим ние, един бунтар срещу правдата, прогласявана от Делфи. Веднъж вече Делфи бе заловил тоя човек; тогава той се изплъзна от присъдата, като подло избяга. Междувременно престъпленията, извършени от него срещу бога, срещу неговите служители и срещу неговите думи, нараснаха неизмеримо. Затова и ужасна ще бъде присъдата, която трябва да падне върху него по волята на Рушителя Аполон. Втори път той не ще я избегне. Аз не мога да не виждам тоя човек; ала ухото ми няма да го чуе нито днес, нито когато и да било.

Подготвяйки се за мисията си, бях изследвал подробно историята на делфийския оракул. Ето защо знаех: никога досега един посланик не беше посрещан така. Имах в себе си писма, легати, уверения в приятелство, както и тържествено съобщение за нови дарове; но преди всичко останало трябваше да дръзна и да нападна. Казах:

— Аз съм един и не виждам до себе си втори. Този един ти трябва да посрещнеш според законите на твоя бог — независимо кой е бил или кой ще бъде този един и само въз основа на това какъв е сега. Ако обаче разчиташ, че между мен и цар Крез може да се породи вражда или подозрение, мамиш се. Докато управлява, цар Крез ще има доверие в мен и само в мен.

Имам да кажа три неща и ще ги кажа. (Сега сред жреците настъпи голямо вълнение, но самия Кобон все още бе като зашеметен от моя неочакван противоудар; не му достигаха нито дъх, нито думи и затова аз успях да заглуша с гласа си настаналото брожение.) Това, което вече казах, бе първото. Второто е, че цар Крез ще изпрати на делфийския бог нови, неизброими, неизмерими дарове; три големи товарни триери под командуването на заместник — стратега Еврибат ще докарат тия дарове през Прасий. Но преди да мога да ти предам тия огромни съкровища, царят желае да получи потвърждение на списъка на всички подаръци, които е посветил на делфийския бог през годините на своето управление; защото той не желае неговата страхопочит към Рушителя Аполон да потъне нейде в забрава — нито в Сарди, нито в Делфи.

Към тая втора точка трябва да прибавя и следното: наистина аз бих могъл да успокоя цар Крез, що се касае до тоя списък, и предаването на новите дарове би станало без усложнения. Ала един бегъл поглед в лидийския храм ми показа, че оттам липсват не само сто и седемнайсетте златни керемиди, които цар Крез бе наредил да се излеят за Делфи.

Липсват и двете обли сребърни кани, липсва златната огърлица и обшитият със скъпоценни камъни колан на неговата първа съпруга, липсва високото три лакти златно изображение на придворната пекарка в Сарди, липсва златната статуя на Зевс от Тимбрара и липсват тридесет и три накита от гробницата на Мидас, предадени в знак на благодарност за победоносния поход във Фригия. (При тия думи едва ли не се разплаках, защото си спомних за моята опустошена родина, за майка си и за баща си; ала всички делфийци бяха тъй настръхнали, че — зарадвани от паузата — тутакси почнаха да се обвиняват един друг и авторитетът на Кобон падна сред общото вълнение.)

А сега ще кажа и третото, което искам да кажа — и подчертавам, че говоря всичко като посланик и съгласно волята на цар Крез и с неговата мощ зад гърба си.

(Ледена тишина настъпи. Разбрали, че това ще бъде насочено срещу всички им, жреците се сплотиха като стена зад Кобон. „Може би щеше да бъде по-добре да почакам още!“ — прониза ме мисълта, ала езикът ми беше по-бърз.)

В Атина аз преговарях с тирана Пизистрат за двадесетимата месенци. Беше ми, тъй да се каже, обещано, че пленниците, затворени противно на всяко международно и елинско право, ще бъдат освободени. Новото правителство на евпатридите и паралиите беше готово да поеме подобно задължение. Но по някакво недоразумение, необяснимо за мен, междувременно месенците са били предадени на Делфи. Месенската държава, която би могла да се застъпи пред Делфи за двадесетимата нещастници, бе унищожена от Спарта. Ала не е унищожено човешкото право, в името на което чрез моята уста царят на Лидия настоява: или незабавно да се освободят двадесетимата месенци, или да бъдат предадени на нас.

Никога не бях изживявал по-продължително мълчание. Двадесет мозъка усилено работеха. Наистина помежду им съществуваше такова единомислие, че едва ли се нуждаеха от погледи или от смръщване на челата, за да се разберат; но нима можеха да знаят накъде да насочат мислите си, докато Кобон не издадеше какво мисли самият той?

Струваше ми се вече, че цялата им мъдрост се заключава в мълчанието, когато върховният жрец подхвана:

— В своята хилядолетна история — тъй каза той, — Делфи се е заблуждавал само два пъти; невежи злодеи използуваха в дълбока древност едно колебание на бога. Но какво да предполагам за теб, посланико на Крез? Кой можа да ни заблуди, че си бил невеж роб? Ти наистина говориш като някой от великите люде. Сигурно си или доведен брат, или пък братовчед на цар Крез. Признай го пред нас!

Неволно се усмихнах.

— Роб съм — отвърнах — според елинското право. Баща ми бе работник, майка ми — селянка; ни капка царска кръв не тече в жилите ми. Но нима мъдрият Делфи е научил толкова малко? Почти всички хора са равни помежду си. Дадат ли им се големи възможности, и делата им са големи, дадат ли им се малки възможности делата им са дребни… Но защо говориш за мене, Кобон? Днес не съм аз оня, който лежи долу, в най-мрачна тъмница, не съм аз оня, който трепери за своя живот. Аз заговорих за месенците. Нима трябва да напомням на делфийците за техния най-стар грях? Когато преди сто години месенците били нападнати за пръв път от Спарта и замолили Делфи за помощ, Пития казала:

Жертва, месенци, желаят от вас боговете — чиста девойка, Епитова

рожба за тях изберете! Няма ли — те да приемат и друга ще може,

стига самата девойка това да предложи. Щом тая жертва във

храма си вий принесете, пълна победа на вас ще дарят боговете!

Месенците отново събрали смелост и продължили борбата, докато се пречупило и последното копие. Преди порицанието на Пития Спарта все още трябвало да преговаря с врага. След прорицанието в Месения вече нямало мъже, а момчетата израствали като роби. Тъй Делфи помогнал на спартанците, защото прорицанието свършило повече работа, отколкото една нова война, тъй месенците били предадени от Делфи.

Пречка за Спарта били и Орестазион, и Фигалия. Мъжете от ония градове живеели в своите планински крепости, така че спартанците винаги се връщали оттам с окървавени глави; ала те не преставали да нападат. Със сълзи на очи дошли фигалийците в Делфи.

— Как да се браним от тия войнствени спартанци? — запитали те.

И Пития отговорила:

Би се спасила Фигалия само във случай, орестазийци хиляда че в помощ получи!

Фигалия ударила на молба и храбрите орестазийци на драго сърце й дошли на помощ. Но тъй като сега знаели, че зад гърбовете им не се намирали нито крепостта, нито жените и децата им, те не гледали на борбата толкова сериозно и спартанците изклали помощниците си до последния човек. След това, разбира се, се оказали твърде слаби, за да превземат Фигалия; но затова пък Орестазион паднал без никакъв бой.

От десетки примери тук аз изброих само два, за да посоча как спомага Делфи, за да се унищожава елинската свобода. Който в Елада все още има свободолюбиво сърце, поглежда със страх и неверие към Касталийския извор. Създаден, за да обедини елините, днес Делфи е станал гибелен за Елада!

Този път вече не последва мълчание. Те почнаха да вият като изритани кучета, спуснаха се към мен, за да ме разкъсат, да ме погубят. Останах невъзмутим. Защитих се, като не се защищавах. Невъзмутим остана още един, Кобон. С резкия си, груб глас той свика обратно своята глутница. Разкривена усмивка проряза лицето му, цяло пожълтяло от жлъч. Той се изправи — нещо, което вършеше много рядко — и жреците с ръмжене се върнаха по местата си.

Сега вече Кобон не говореше на мен, говореше на своя колегиум.

— Ние — каза той — се заблудихме в тоя човек, тоя човек се заблуждава в нас. Груб варварин, той не разбира нищо от божествените задачи, възложени нам от самия Зевс чрез устата на Аполон. Ние донесохме в Елада правда, благост и яснота: ние създадохме божиите изображения, ние създадохме изкуството. Делфийски пратеници откриха най-добрите пристанища във всички морета и ние разпратихме елински младежи по цял свят. Тъй, чрез Делфи, от нищетата на родината се роди богатството на световната търговия.

Делфи е велик. Велик е Делфи дори и в този миг, тъй като не допуска да бъде подведен чрез недостойни нападки, за да изгуби собственото си достойнство. Нека още в този час принесем жертва на бога!

Те вдигнаха ръце, всеки взе по две факли от стойките на стените. Тържествено тръгнаха през залата. Тръпки можеха да побият всеки при тая гледка в полумрака. Вън обаче бе светъл ден. Там пламъците на факлите се превърнаха в гъст дим, а по високо вдигнатите ръце накацаха мухи. Вървях бавно и спокойно след високите фигури и виждах как достойнството им изчезва под слънцето. Когато прекрачваха прага на храма на Аполон и Дионис, те вече не бяха нищо повече от жалки, потни хора, като всички нас.

V

След дълги борби човекът и лъвът се събрали на съвещание, за да сключат примирие; искали да направят опит — тъй заявили те — да живеят в мир помежду си. Докато водели преговорите, те излезли веднъж на разходка. И понеже всеки от тях се съмнявал в другия и двамата почнали да се пъчат със смелостта и със силата си. Тъй, наддумвайки се, минали край един паметник, който изобразявал как някакъв човек убива лъв.

— Ето — почнал да се перчи човекът, — сега можеш да видиш, че човекът е по-силен от лъва.

— Вие, хората — усмихнал се шеговито лъвът, — отдавате твърде голямо значение на паметниците. Но как, мислиш, бихте изглеждали, ако ние, лъвовете, издигахме паметници?

 

 

Освен голямата порта към храмовия парк, пред която непрекъснато се тълпяха посетители, имаше и още един, тройно по-зорко охраняван таен вход. Той започваше от най-отдалечения край на района и през храсти, зидове и полусрутени старинни сгради водеше право към дома на жреците. Обичах да се разхождам там и да наблюдавам хората, които колкото боязливи, толкова и нагли, колкото самоуверени, толкова и гузни, донасяха в Делфи цялото знание на света и разнасяха по цял свят волята на Делфи. Тук втренчи своя поглед в мен някакво лице, което наистина ми беше познато, но чието име не можех да се сетя.

Човекът не беше с жречески одежди. Но фанатичните очи, тясното, ограничено чело, енергичната брадичка, късата къдрава коса, голобрадото лице и стегнатата, превзета походка — всички тия черти издават делфийците. Извърнах се, за да го огледам по-добре. Той стори същото. И тогава успях да доловя в очите му само крайчеца от острието на една толкова страшна омраза, че изпитах чувството, сякаш в гръбнака ми се заби игла. Дъхът ми секна. Страхът не беше в мен, страхът ме бе сграбчил цял — беше се спуснал отгоре ми, стискаше гърлото ми, заплашваше да ме удуши.

Черни облаци бяха надвиснали над югозападния край на Пелопонес, буря витаеше във въздуха, почувствувах се зле. Бързо се върнах в странноприемницата, за да легна и да поспя. Келайт втренчи поглед в мен, когато се появих толкова неочаквано.

— Може да ви се струва, че се връщам по необичайно време — казах аз, — но и необичайни неща стават тук.

Келайт ми се стори много смутен и смотолеви нещо, което не разбрах. В този миг чух шум откъм моята стая, появи се Енос. Учудих се много, защото по това време момъкът обикновено скиташе по спортните игрища.

Двамата впериха погледи в мен, сетне се спогледаха. Неволно се засмях на обърканите им лица, сетне ми хрумна нещо:

— Да не е дошла някаква вест?

Те побледняха, изчервиха се, сетне Келайт със запъване произнесе:

— Вестта от Египет…

Енос го пресече:

— Няма никаква вест от Египет!

Египет изобщо не ми бе в ума, почнах да проявявам нетърпение:

— Не, от Египет не може да има вест, защото инак корабите щяха да бъдат вече тук. Но мислех за Еврибат.

Сега и на двамата явно поолекна и сякаш от една уста казаха:

— Да, Еврибат беше тук!

Ща не ща, се засмях, понаругах ги, дето умът им е навсякъде другаде, само не там, където трябва да бъде.

Еврибат не само бе идвал, а беше донесъл за мен и дълго писмо от Крез; оставил пергамента на тях, самият той бил излязъл да ме търси.

„Сигурно не се е престарал много“ — рекох си аз.

Писмото на Крез звучеше много сърдечно, но не ми се хареса каквото пишеше. Грижите, които му създаваше Персия, не го бяха напуснали, откак Поликрат бе посетил Сарди, откак Куруш бе поел управлението. Новото царство бързо смляло мидийците и от десет години насам източно от Халис се изграждала една военна мощ, каквато Азия не беше познавала дотогава. Куруш давал уверения за миролюбивите си намерения и може би наистина бил благоразумният, добрият владетел, какъвто го представяла неговата пропаганда.

„Царете казват: нашата войска е миролюбива, и народите казват: нашата войска е миролюбива; но дали знае и нашата войска, че е миролюбива? Днес лидийската войска е все още равна по сила на персийската. След десет години Персия ще стане три пъти по-силна от Лидия. Моето сърце, моите съветници и моите жреци ми казват: Крез, нападни днес, защото утре ще бъде много късно! Ето защо — тъй пишеше царят — моля те като посланик на мое величество да идеш при Пития и да я замолиш за нейната мъдрост. Въпросът ми гласи: «Да прекрача ли аз, цар Крез, реката Халис?» Отговорът от Делфи ще определи политиката ми за следните три години.“

Беше петият ден на месец Метагитнион^[141], седмият винаги бе ден за запитване. Следователно още на другия ден трябваше да се приготвят жертвите, пък и доколкото познавах делфийците, нямаше да е зле предварително да съобщя на Кобон въпроса; във всеки случай спартанците винаги бяха правили тъй. Това бе задача тъкмо за Еврибат, който обичаше да се муши зад кулисите; и ето че най-сетне той дойде. Уведомих го по въпроса за оракула, дадох му нареждания и поисках да знам какво е положението с новите съкровища. Еврибат каза, че това зависело от мен. Поисках да видя списъка на даренията. Но се оказа, че той го оставил на кораба.

Безпокойството ми се засили, отново ме връхлетя страхът. Смятал бях да спя, какво ми пречеше да спя? Погледнах тримата, които си даваха вид, че ми служат, и се ядосвах, че мисълта за онова изпълнено с омраза лице в парка край храмовете все още не искаше да ме напусне. Наистина вулканична бе почвата в Делфи. Твърде често се разтърсваше земята — особено призори. Водата на някои извори бе ту гореща, ту студена. Не зная дали тук наистина имаше отровни изпарения, както твърдяха някои. Но че на тоя въздух вирееха добре отровни хора, това от ден на ден ми ставаше все по-ясно.

Корабът се намираше в Криса, малкото пристанище на Делфи; Еврибат обеща сам да донесе списъка на даренията и тръгна.

— Бъди тук утре рано сутринта — напомних му аз. — Делфи трябва да получи своите дарове преди прорицанието, тъй желае царят!

Без да покаже с нищо, че ме е чул и разбрал, той изчезна. Не ми остана време да се ядосвам. Жизнерадостно ято от бодри, млади хора застана внезапно пред мен. Начело бе китародът Фриних, приятел на Ксенофан — познавах го бегло от Атина.

Фриних беше спечелил някаква дребна награда на Питийските музикални състезания. Това бе станало причина той и приятелите му да се самозабравят; трети ден сновяха те из Делфи накичени с цветя и пъстри ленти и с вече не съвсем благозвучни гърла — от амфора на амфора — празнуваха и се оставяха хората да ги чествуват. Зарадвах се, че ще се поразведря с други мисли; наредих да ни донесат вино и се разположихме в празничната зала на странноприемницата.

Вярно е, че китарата на Фриних не беше златен форминкс^[142], който в Делфи се смяташе за инструмент на самия бог, но все пак тя звучеше добре и на нея майсторски свиреха красиви ръце с дълги пръсти; в тъмнозелените му очи обаче имаше някакъв особен, сияен, едва ли не обезпокояващ блясък.

— Естествено — засмя се той — аз получих наградата само заради старинния химн за борба с дракона. Но все пак им изпях и една Езопова басня.

Това не бе басня, а малък епизод, на който той беше присъствувал в Атина.

Покрай река Илис, на градския площад, на орехи Езоп с деца се заиграл: видял го атинянин, достоен, белобрад, и мигом гръмогласно се разсмял: „Ехей, човече, ти това ли само знаеш — на орехи с децата да играеш?“

Засмял се и осменият и кимнал със глава: „Мъдрецо, разтълкувай ми това!“

И лък един вземал, отпуснал тетивата, а сетне го оставил настрана.

Почесал се брадатият смутено по врата, подръпнал си премъдрата брада, но нищо не разбрал. И замълчал. А междувременно цял град около тях се сбрал и всеки спорел как ще свърши спора. Взел пак лъка Езоп, опънал тетивата, прицелил се в нишан — улучил го в средата — и заговорил:

„Отпускаш ли лъка, когато не е нужен, ще стреля точно той, когато е обтегнат, и дълго ще ти служи… Отмората, играта след труд напрегнат, друже, живота удължава!“

Засмели се околните тогава, осмян останал, който подигравал.

Дълго още се шегувахме, смяхме се, пяхме и пихме. Бе паднал здрач и тънкият сърп на луната посребряваше широката стена на нашия вътрешен двор. Внезапно Фриних скочи.

— Трябва да ида и в театъра — издекламира той.

Театърът, естествено, бе затворен, а в Делфи прекрачването на това свято помещение се наказваше по-строго, отколкото другаде.

— Трябва да съчиня ода за бога на луната! — извика Фриних. — Мога да го сторя само в театъра и богът на луната знае това.

— По-добре върви при богинята на луната — посъветвах го аз, — тя е по-мълчалива и не я пазят делфийски стражници.

Фриних отхвърли както богинята на луната, така и изобщо всички богини. И каза, че стражниците били негови приятели.

Потеглихме. Примами ни мисълта, че ще полудуваме малко през нощта. Отидох заедно с тях до парка край храмовете. Стражата при портата наистина се оказа необикновено благосклонна към Фриних и към приятелите му. Поради задушното време, а навярно и поради това, че наближаваше денят за запитване, около храмовете и из горичките имаше доста хора. Срещнахме и повече групи стражници, отколкото обикновено.

От всички страни се чуваха песни и тананикане. Прегърнахме се и тръгнахме в дълга верига, наслаждавайки се на радостта, че живеем. Фриних подскачаше с танцови стъпки на няколко крачки пред нас и преправил звънкия си глас на поучителен, бездънно дълбок бас, рецитира няколко от моите басни.

Внезапно ни заобиколиха някакви непознати люде, не можех да различа лицата, нито знаците им; наречието, на което говореха, доста приличаше на местното. Запитаха Фриних:

— Ти ли си Езоп?

Преди да успея да отговоря, моят млад приятел, все още със смешно престорен глас, отвърна утвърдително. Избухнахме в смях, а непознатите изчезнаха. От този миг нататък около нас почна да се чува сподавено съскане, стори ми се дори, че долавям и дрънчене на оръжия. Всички ми се присмяха; никой, освен стражниците няма право да носи оръжие тук.

Бяхме застанали на южната тераса. Под нас, неясно очертан на лунната светлина, се виждаше кръгът на театъра. Ако не се страхуваха от бодливите храсти, млади, силни мъже биха могли да скочат оттам върху най-горните му редици; младежите тъй и решиха.

„Жалко — помислих си, — че не мога да участвувам и аз.“

Сбогувах се с тях и тръгнах обратно.

Почти в същия миг се сблъсках с някакви хора, които не бях забелязал в мрака. Видях непосредствено пред себе си нечии блестящи очи, чух шепот:

— Не е тоя!

Сетне отново долових пукане на клони, скърцане на камъчета и тихо дрънчене, сякаш на желязо. Сега вече сериозно се разтревожих. Отправих се към средата на парка, дето благородните чужденци се разхождаха, пристъпвайки след своите роби — факлоносци, и дето трябваше да има и стражници. Ако тук бродеха разбойници — а не можех да си обясня какво ли пък търсеха точно от нас, — то време бе стражата да се намеси.

Едва бях изминал няколко крачки и ето че прозвуча силният, ясен глас на Фриних. Но той успя да изпее само няколко стиха, когато изведнъж отекна глъч, писък, звън на оръжия. Втурнах се назад.

Страшно преследване беше започнало из театъра — от горе на долу, с безумни скокове над спокойно задрямалите мраморни редици от пейки. Видях как малката групичка мои приятели, начело с Фриних, тичаха към сцената и към изхода; мечове и ками проблясваха зад тях.

Напразно търсех защита, помощ, напразно зовях стражата. Долу викаха по-силно. Ревяха:

— Богохулство!

Пищяха:

— Злодейство!

Виеха:

— Смърт за осквернителите на олтарите!

Сега вече можех да следя посоката на страхотната гонитба само още по виковете и по шума на оръжията.

Втурнах се стремглаво надолу. Може би все още бях в състояние да помогна на младия човек, на моя даровит приятел. Фриних имаше една-единствена възможност за спасение. Като атинянин, той трябваше да се помъчи да достигне олтара на Атина Палада, дето дори и при най-тежко престъпление щеше да получи закрилата на закона и боговете.

Ала той не успя да стигне дотам. Стигна само до олтара на сифнийците^[143], дето отчаяно се вкопчи в статуята на Аполон. Там преследвачите забиха един меч и три ками в обкичените му с цветя и панделки гърди. Предсмъртният му вик проехтя из цял Делфи. Тъй го намерих — красив дори при смъртта си, защото страданието, ужасът му бяха отекнали само във вика, докато тялото му бе останало грациозно и сякаш все още увлечено в някаква игра дори тогава, когато го беше сковала смъртта.

По-късно пуснаха слух, че религиозни фанатици убили Фриних, защото бил осквернил култовото светилище на театъра. И поради това Делфи не уважи иска за възмездие, който семейството на Фриних предяви. Друго нещо обаче сви моето сърце. Когато, едва призори, пристигнах в странноприемницата, Келайт и Енос пак ме зяпнаха недоумяващи; из целия град — тъй заекваха те — се разправяло, че съм бил убит. Как се стигнало до тоя слух? И ето че отново се сетих за първата среща с непознатите. Връхлетя ме страхотна мисъл: може би Фриних изобщо нямаше да бъде убит, ако не бе заявил на шега, че е Езоп?

Ала в Делфи не обичаха другите да мислят. Церемониите пред оракула бяха толкова усложнени и отнемаха толкова време, че както постоянният представител на Лидия, проксеносът, тъй и аз бяхме погълнати изцяло от работа; не намирах време дори да се ядосам на Еврибат, който сякаш бе потънал вдън земя заедно със списъка на даренията.

Привечер се състоя голямото жертвоприношение, тоя път само за сметка на Крез. Делфийците се трупаха около жертвените олтари, дето бяха заклани десет млади бика. С жадни уста, с блеснали очи се взираха гражданите в яките, добре угоени тела на животните; бяха извадили вече ножове под дългите си одежди, които бяха задължени да носят при жертвоприношение.

Дежурният жрец едва бе успял да отдели върху блюдото, определено за бога, сърцето и най-хубавите парчета от бутовете, когато стотина зяпачи вече се нахвърлиха върху трупа и почнаха да режат от него, каквото им попадне. Всеки, който докопаше достатъчно, побягваше като някое крадливо куче. Отвратителна беше гледката и от нея можеше да се види колко покварен от оракула и от жреческия занаят бе целият Делфи. Всички — от най-невръстния гражданин, който едва се крепеше на краката си, та до самия върховен жрец — живееха само на гърба на чужденците и като гарвани ограбваха по един и същ начин и хора, и богове.

Тъй настъпи седмият ден — денят за запитвания. Около тридесет души, между които още четирима посланици и повече от двадесет частни лица, бяха допуснати да зададат своите въпроси и още на съмване стояха на дълга опашка пред големия храм. Бях пръв. Моят проксенос купи обредните пити и предаде на храмовия служител козлето, което той принесе в жертва при олтара на хиосците, вляво от храма. Едновременно с предсмъртния врясък на козлето колачът проточено изрева: — „Jeh Paian!“

Храмовият служител ми даде знак с глава, последвах го. През мрачни коридори, изпълнени с дим и привлекателни миризми, ние се озовахме в най-вътрешния двор, дето поради високите стени на сградата падаше съвсем малко светлина. Оттам се слизаше в подземната килия, дето Пития седеше на своя триножник.

Видях пукнатината в земята, която пресичаше двора, до ноздрите ми достигна своеобразната полусладникава, полугнилостна миризма, която струеше от нея. Вътре в килията имаха право да влизат само Пития, върховният жрец и дежурният прорицател; всички останали жреци на Аполон и хосиоите чакаха навън. Все пак успях да надникна там и видях, че в почти квадратното светилище — около осем на десет стъпки — бяха приготвени за церемонията една златна статуя на Аполон, нещо като саркофаг, който трябваше да представлява гроба на Дионис, два камъка, обозначаващи пъпа на земята — единият кръгъл, полегнал, а другият изправен върху него, — и триножникът.

Звън и тътен се надигна и постепенно се усили страхотно. И докато отвсякъде — също и от редиците на жреците и хосионите — ехтяха откъслечни, резки викове, върховният жрец и прорицателят въведоха в светилището Пития, възстара, разрошена жена, която сякаш бяха разбудили грубо от сън и която още отсега фъфлеше някакви нечленоразделни звуци. Церемониите, които последваха вътре, не можех да видя.

След известно време, изживявано от жреците може би с действително, може би с много добре престорено напрежение, се яви Кобон и даде знак.

Жреците ме сграбчиха и ме изтикаха напред, Кобон кимна, с което искаше да покаже, че богът ме е познал. Сега откъм хора на жреците прозвуча въпросът:

— О, ти, блажена, ще дадеш ли днес оракул на лидийския владетел Крез?

Кобон отстъпи назад, сякаш предаваше тоя въпрос на Пития. Сетне се върна и кимна отново. Погледнах Кобон и зададох въпроса тъй, както го бях обявил предварително:

От нападение персийско Крез, цар на Лидия, се опасява;

но ако той прекрачи пръв Халис — ще има ли успех тогава?

Дали жреческият колегиум не беше обсъдил въпроса с всички? По напрежението на жреците около себе си забелязах, че поне ония, които стояха най-близо до мен, зяпнаха и се опулиха от изненада. Кобон се беше върнал в светилището и говореше; говореше продължително. Очевидно се бе наложило да повтори неколкократно въпроса. Не идваше ли отговор? Какво ставаше с Пития?

Изведнъж в тясната килия настана силен смут, чух как триножникът се прекатури и Пития се втурна навън, в двора. Опита се да извика, дъхът й свистеше тъй, сякаш самия бог я беше стиснал за гърлото. Тя бясно размахваше ръце, никой не можеше да я приближи, пък и сигурно всеки се страхуваше от удара й, защото чрез нея удряше самия бог. Правеше отчаяни усилия да си поеме дъх, да извика, а сетне изведнъж — забелязахме с ужас това — почна да се гърчи в предсмъртни спазми. Всички се втурнаха към нея, ала бе вече твърде късно. Тя продължаваше да удря около себе си, пяна се появи на устните й, сетне погледът й угасна.

В Делфи винаги разполагаха с три дежурни Питии, които в дните на запитване трябваше да се сменят; жените рядко издържаха повече от десет въпроса, тъй като трябваше да работят извънредно съсредоточено и се намираха под влиянието на мощни волеви токове. Този път се наложи смяната да стане бързо и аз почти с възхищение разбрах, че Делфи се справяше леко и с изненадите. Впрочем те открай време и достатъчно често бяха имали ядове с Питиите. Първите Питии били почти невръстни девици, най-вече красиви момичета, любимки на жреците. Ала те често се харесвали и на людете, задаващи въпроси. Това довело до множество отвличания. Сами по себе си те не били чак толкова лошо нещо. Опасността за Делфи се състояла в това, че заедно с питийските девици били отвличани и питийските тайни. Ето защо предшествениците на Кобон с болка на сърцето се принудили да се откажат от миловидните и да поставят на триножника по-немиловидни Питии.

И така, смущението бързо беше преодоляно, аз повторих въпроса си и тутакси отговорът ми бе съобщен тържествено от прорицателя:

— Халис ако прекрачи Крез — да знае: скоро едно голямо царство в съсипни ще се събори.

Отговорът беше много благоприятен, съвсем по сърце на Крез. Помолих да бъде изготвен писмено, за да мога да го изпратя в Сарди. Насочиха ме към управителя на службата Никандър. Получих документа и една празна разписка. Учудих се:

— Защо не си вписал даровете, които получи?

Никандър ме увери, че не бил получил никакви дарове.

— Нима Еврибат не е идвал при теб?

Явно бе, че той изобщо не го познаваше.

Кому още да вярвам тук? На какво нечестиво място бях попаднал! Злото господствуваше тук и сееше само мерзости! Едно-едничко желание имах: час по-скоро да се махна! Тъй като бях получил прорицанието, оставаше да уредя още само въпроса с даровете на Еврибат.

Побързах да се върна в странноприемницата. Този път изненадах двамата — Келайт и Енос, — и двамата най-усърдно надвесени над моите поверителни книжа. Нямах сили да се разкрещя, да се разгневя дори. Та те ли бяха виновни, не беше ли виновен по-скоро Делфи?

— Глупци — казах им аз и почти ми се плачеше, — какво търсите? Нали знаете всичко, което имам и което пиша?

Енос се опъна. Не искаше да признае, че той, който бе виждал и получавал само добро от мен, е извършил спрямо мен нещо непочтено.

— Не — озъби ми се той, — ти си използувал отсъствието ми, писал си опасни писма и си получавал също така опасни писма. Мое право и мое задължение като атински гражданин е да ти отнемам такива писма.

Макар да бях ядосан, не можах да сдържа смеха си.

— Глупако — казах аз, — подлецо, сополанко такъв, от къде на къде ще съм получавал опасни писма? Що за детинщини разправяш!

— Щеше да ги получиш, ако не ги бях взел аз!

Все още не разбирах нищо. Прекалено наивен бях спрямо моите врагове.

— Значи взимаш писма, хлапако! А кой ти каза, че са опасни?

— Каза ми…

Той млъкна. Беше изрекъл прекалено много. Съзря в очите ми нещо, което го предупреди. Със скок на опитен бегач се намери при вратата.

Ала нещо друго даде сили и на мен. Хванах го, сграбчих го, сега вече безмилостно, сега вече и аз по делфийски, и знаех: никакъв Аполон не бе в състояние да изтръгне момъка от ноктите ми, докато не научех името…

Тогава към нас пристъпи Келайт и, струва ми се, в последния миг, когато продажното момченце можеше да бъде спасено, каза:

— Предупреди ни Демонакс, а писмото бе от Родопис…

Пуснах Енос. Само до преди миг той бе представлявал парче безжизнена плът, сега изведнъж мускулите и жилите му се изопнаха и с огромни скокове той изчезна от сградата. Не погледнах дори след него. Никога вече не го видях.

— Какво беше писала тя?

— Не зная, деспота^[144]. Тоя Демонакс дойде, бил пътувал тайно след нея с друг кораб на същата флотилия от Египет. При Термия се наложило да спрат, защото се завързала малка морска битка между атиняни и егинци и трябвало да изчакат прекратяването й. По това време Родопис писала едно писмо до теб и го дала на някакъв рибар. Демонакс видял това. Не можел вече да настигне рибаря по море, но си казал, че ще успее да настигне писмото по суша. И затова дойде тук, понеже знаеше, че писмото е пратено до теб, и каза, че писмото било опасно не само за теб, а и за всеки, който го видел, освен за него. Ние не искахме да скриваме от теб писмото и не искахме да го предаваме, но после Енос получи много пари и стори, каквото Демонакс искаше, и после даде и на мен малко пари, и аз му помогнах, защото Демонакс казваше, че и по-рано си бил получил друго писмо, но не намерихме между книжата ти нищо.

— Значи, казваш, в Термия?

— Да, тя е в Термия.

— А пишеше ли какво смята да прави?

— Ще те чака, деспота, ще чака отговора ти.

— Ти оставаш тук — казах му аз, — иди на нашия държавен кораб в Криста и поискай от Еврибат списъка на даровете. Ако списъкът не е там, подай срещу Еврибат обвинение за кражба. А онова, което е още там, опиши в нов списък и веднага предай всичко, точно по твоя списък, на Кобон или на Никандър. Нека нашият проксенос ти бъде свидетел. В кой бог вярваш?

— Във всички!

— Това е вече много. Закълни ми се в праха на майка си, че ще постъпиш точно тъй, както ти заръчах!

Той се закле. През нощта потеглих на кон към Атина.

VI

Ще разкажа сега на царете една приказка: Пееше славеят, сгушен в храстите, свойте възторжени песни — алчно го сграбчи, понесе го ястребът, горе, в простори небесни. Жалко проплака, завайка се птичката, стисната в острите нокти, но отвратен от страха и от воплите, ястребът викна жестоко:

„Млъквай, глупако! Нима съм виновен, дето изгуби борбата? Щом си попаднал в моите нокти, аз ти решавам съдбата! Дето те нося, със мен ще отиваш — нищо, че пееш красиво!“ Махна с криле и отлитна нагоре, скри се сред облаци сиви…

 

 

Пуснаха ме през Атина с известни затруднения. Новият режим беше пробудил вече старата недоверчивост и стражите по портите проверяваха книжата педантично, неучтиво, нервно; цели два часа трябваше да чакам на Тиванската порта, докато изобщо дойде редът ми. Подобно нещо никога не се беше случвало при Пизистрат. Ако тогава терорът беше смекчаван чрез организация, то сега, при Мегакъл, терорът се изостряше поради некадърност.

Изобщо не се обърнах към Мегакъл, защото не ми трябваха празни приказки, а потърсих във Фалерон кантората на Формион. Имах щастие. Той беше там, дори ме очакваше. Нямах време да се учудвам на това, той незабавно ми подаде писмото на Родопис. Прочетох:

„Здравей! От Родопарион за Езоп, когото тя обича повече от себе си. Чрез вестта и помощта си ти ме спаси за втори път.

Укоряваш ме, че не съм ти писала. Когато исках да дойда при теб в Самос, нямаше те. Не знаех причината. Помислих си, че не искаш да чуваш вече за мен. Как можех тогава да ти пиша?

Щастлива съм, че ще живеем заедно. Щастлива съм, че мислиш за мен. Щастлива съм, че мога да те обичам. Краят на живота ще ни даде онова, което разцветът на живота ни отказа.

Пиша ти това първо писмо, за да знаеш, че съм наблизо. Щом науча по-нататъшните планове на Формион, ще ти пиша второ, по-подробно писмо. Мисли за Родопарион. Тя ще ти даде всички целувки, пропуснати досега!“

— Къде е второто писмо? — запитах аз.

Формион не знаеше за никакво друго писмо. Обясни ми затрудненото си положение. Корабите му се намирали в един трудно достъпен залив на остров Термия, за който малцина знаели — на два дни път югоизточно от нос Сунион. Работата била там, че освен пшеница за Атина, той носел и железни обковки за бойните кораби на егинците; за съжаление някой издал тайната и затова атински и егински патрули сновели между островите, за да заловят корабите му. Ето защо се наложило да прехвърли товара и да изпрати до Термия нов кораб, предназначен само за Егина, който да вземе оттам обковките; тогава щял да се отърве поне от егинците, а пък с атиняните все щял да се оправи някак, да не го карат да предаде цялата пшеница, а да внесе част от нея контрабандно, без мито.

— Кой те е издал? — запитах го аз. — Може би съвсем не са те издали заради военните припаси. В такива случаи елините обикновено се опитват да изнудват най-напред на дребно.

Въпросът ми бе неприятен за Формион. Призна, че понеже му предложили много пари, взел на един от корабите си и някакъв непознат човек.

Запитах го:

— Видя ли Родопис тоя човек?

— Тя — не, но той я видя.

— А къде е сега той?

— От Термия насетне изчезна.

Сега вече знаех всичко. Знаех, че това бе човекът, когото бях видял в Делфи. Знаех къде го бях видял за пръв път. И знаех, че неизмерима опасност грози Родопис. Тоя човек бе Демонакс, катартистерът на делфийския оракул в Навкратида.

Можех да си представя какво искаше Демонакс. Той беше ходил в Делфи да се съветва за тоя случай с Кобон. Те целяха, те трябваше на всяка цена да осуетят събирането ни с Родопис; Родопис (тъй предполагах сега) сигурно знаеше твърде много от техните тайни трикове. И така, отначало те се бяха опитали да очистят мен. След като бяха разбрали, че това е много трудно — особено понеже се отнасяше до посланика на лидийския цар, — бяха поели другия път, който Демонакс сигурно не беше желал, но който Кобон бе заповядал. Искаха да премахнат Родопис.

— Намери ми една бързоплувна лодка — замолих аз Формион. — Единственото спасение за Родопис е преднината, която аз все още имам.

Формион пребледня. Стисна ръката ми, изтегли ме на малкия вълнолом пред неговата кантора. Посочи с ръка. Малко, тъмнокафяво, почти черно платно бързо се плъзгаше към югоизток над грейналото утринно море.

— Човекът, който искаше да изпревариш, беше тук три часа преди теб. Във Фалерон винаги има по един делфийски кораб. Ето го!

— Възможно ли е да бъде настигнат?

— Невъзможно.

Но невъзможно беше и да остана, да имам търпение, да чакам. Сега в гръдта ми туптеше и сърцето на любимата. Формион не можа да устои на две сърца. Той се отказа от една изгодна сделка и ми даде малък кораб с десет гребци, а освен това и един от навархите си със специално пълномощие за четирите кораба в Термия. Вятърът беше благоприятен, духаше откъм северозапад. Със свистене се врязваше корабът в леко развълнуваното море.

Наваксахме, но за съжаление не много. Навлязохме в спорната зона. Вдясно се движеха егинци, вляво — атински патрулни лодки. Те боязливо отбягваха жълто-белия делфийски флаг. А върху мен налитаха ту едните, ту другите, макар да бях вдигнал лидийския флаг с елинската ламбда^[145]. За щастие бяхме по-бързи и се отскубнахме и от едните, и от другите. Все пак принудени бяхме на няколко пъти да сменим посоката и сред хаоса от острови делфиецът почти щеше да ни избяга.

— Той свива на изток — каза навархът, — не се насочва към Термия, а към Китноския риф.

Китноският риф беше група от мънички островчета, западно от Китнос. Кормчиите ги избягваха, защото плавателната ивица беше несигурна — осеяна с остри скали и изпълнена с коварни променливи водовъртежи. Китноският риф — сигурно това беше мястото на срещата, определено от Родопис във второто писмо. Но от кой ден беше писмото й, кой ден беше определила и колко време можеше да издържи на тия голи скали една жена?

Навархът ме погледна въпросително. Посочих на юг:

— Ще продължим към Термия.

Това беше единствената възможност, която все още имахме. За китноския риф бяхме закъснели с три часа. През тях Демонакс можеше да убива, да граби, да отвлича, да дави огромен бе броят на престъпленията, които бе в състояние да извърши. Но ако Родопис се беше върнала обратно на корабите, тогава аз щях да изпреваря Демонакс.

Скоро се спусна нощ. Луната, доста нараснала вече, обилно лееше светлина; нощта погълна само тъмното платно на делфийците.

Взирах се в закръгления, миловиден лунен лик, който след полунощ се извиси точно над нас. Гледах го и голяма, дълбока радост пееше в мен, радостта пред едно безбурно, светло, мирно бъдеще. Как се надвесваше луната, за да се потопи в морето през последните часове на нощта; как розовееше нейният лик, тъй нежен и женствен, с усмивка, в която се четеше копнение; какво сияние грееше наоколо й и стопляше всичко; струваше ми се, като че виждах Родопарион заспала, русата й коса разпиляна върху възглавница от вълни, очите затворени, бленуващ блян. А аз произнасях думите, които още никому не бях казвал: обичам те.

Четири часа цари пълен мрак, преди да настъпи бързото зазоряване.

— Луната ни позаблуди малко — усмихна се навархът. — Много на юг сме отишли.

Изказах надежда дано не сме изгубили преднината си.

— То не е толкова страшно — каза навархът. — Лошото е само, че на лунната светлина ние не можехме да виждаме него, той обаче ни е виждал.

Уплаших се. Нито за миг не ми беше хрумвало, че и Демонакс може да промени посоката.

С изгрева на слънцето Термия изплува пред нас. Островът се оказа по-голям, отколкото бях предполагал. Иззад него слънчевите лъчи бликаха сякаш направо от морето. Това ни пречеше да виждаме ясно.

— Къде е тайният залив на Формион?

Навархът се видя принуден да ме утеши:

— Трябва да заобиколим острова. Обикновено се заобикаля откъм север. Но понеже се отклонихме на юг, заобикаляме го сега от южната страна. Разликата не е голяма.

Никакъв кораб не се виждаше по вълните. Ликувах. Скоро слънцето остана встрани от нас, виждахме ясно очертанията на брега. Стигахме вече целта. Ето малкия залив, полускрит зад една скала, прилична на огромен, чер кремък.

През една цепнатина можахме да надзърнем в залива и слънчевата светлина ни помогна да открием четирите кораба: завързани с въжа плътно един до друг, те бяха добре защитени, почти неуязвими откъм морето.

Утринен хлад, утринна тишина се бяха спуснали наоколо. Жива душа не се виждаше на борда. Ала още при първия си поглед натам зърнах на най-предния кораб светлата фигура. Платната се отпуснаха вяло, гребците превиха гърбове над веслата. С ритъма на тяхното гребане биеше и моето сърце. Приближавахме се бързо, бяхме вече близо, съвсем близо. Безстрастното ярко слънце извайваше красивия образ в гъстия, хладен въздух. Ето очите, топлота се излъчваше от тях, нищо, дори и слънцето не можеше да помрачи тяхното сияние. Челото, страните, умната голяма уста. Розовобял мрамор — ето моя акропол върху гладкия стълб на шията. Олицетворение на живота — тъй виждах любимата си, облегната на оградата на високия кораб. Зрелост на живота, станала нерушима чрез самия живот.

Виждах вече и изпълнената с копнение усмивка на обичта. Красивата, нежна трапчинка в бузите. Затърсих погледа. Чаках думата. Устата й беше полуразтворена. Цял живот не се бяхме намирали толкова близо един до друг.

След това ужасен изкрещях.

Моряците с усилие ме издигнаха нагоре. Никой не чуваше, никой не се притичваше на помощ. Корабът беше пуст. Красивите ръце се бяха вкопчили конвулсивно в оградата. Едва успяхме да ги отделим оттам. Под лявото рамо изящният египетски хитон се бе свлякъл малко надолу; там видях безпогрешно нанесената рана с кама. Държах в ръцете си труп.

Нийде не беше останала следа. Никой не беше чул нищо. Никаква лодка не се бе приближавала, никаква лодка не беше отплувала. Били съсредоточили корабния екипаж на двете триери до брега, защото само оттам можело да се очаква нападение. Родопис ли? Да, тя ходила някъде два дни, сетне пак се завърнала. Оттогава чакала някого — денем и нощем; не се отделяла от корабната ограда.

Коя бе тя? Какво бях представлявал за нея аз? Тая уста, как я бях обичал на Самос! Сега, макар и усмихната, тя бе безмълвна. Тая близост! Тоя въпрос, останал без отговор!

Непоносим за мене беше той.

Докато бързо гребяхме обратно, към Атина, спуснахме любимото красиво тяло в морето.

Море. Море. Морски мъртвешки саван.

VII

В един голям град живеел във великолепния си дом прочут ясновидец. Понеже къщата му струвала скъпо, той често излизал на агората и срещу много пари предсказвал на хората бъдещето. Хората се стичали на тълпи около него и плащали много пари.

Един ден той пак предсказвал. Казал на едного: „Ще живееш“ — и прибрал парите. Казал другиму: „Ще умреш“ — и прибрал парите. Казал на трети: „Къщата ти ще пострада от наводнение“ — и прибрал парите; и казал на четвърти: „Къщата ти ще изгори“ — и прибрал парите. Но още докато броял парите, дотърчал задъхан съседът му и закрещял: „Ясновидецо, къщата ти гори, пропадна ти имотът!“ Завайкал се ясновидецът и стенейки, се втурнал към пламналата си къща. А онзи, който току-що бил платил, извикал след него: „Хей, приятелю, седнал си да разправяш, че щяла да изгори моята къща, а пък не знаеш, че гори собствената ти къща!“

 

 

Къде бе Келайт? Не го намерих в делфийската странноприемница. Съдържателят презрително ме изгледа:

— Теб не могат да те арестуват, ти си чуждестранен посланик. Но Келайт е само роб и трябва да лежи сега в затвора, защото ти си задигнал лидийските дарове.

Умееха да водят борба тия делфийци; странно бе само, че в борбата за своите чисти богове прибягваха към толкова нечисти земни средства. За щастие Садиат междувременно се беше завърнал от Спарта, така че отново разполагах с постоянна охрана.

Взех със себе си цялата делегация и се явих пред главната порта на храма.

— Заведете ме при Кобон!

Кобон тъкмо извършваше жертвоприношение, а в дните, когато извършвал жертвоприношение на боговете, не допускали никого при него. С преливащо от яд сърце отидох при Никандър, който наистина не бе умен, но все пак бе най-почтения сред цялата сбирщина.

— Къде са даровете от Крез?

Никандър действително не знаеше нищо. А пък не можех да допусна дори, че и Келайт ме е измамил; от друга страна, докато той бе в затвора, не ми разрешаваха да говоря с него. Добре бяха заплели мрежите си. Трябваше да ги разкъсам.

Запитах:

— Бива ли почетният гост на делфийския оракул да види даровете, изпратени през последните три дни?

Недоумяващ, Никандър разреши.

Отидохме в хранилището — съкровищница с невъобразими размери. Садиат ги зърна пръв:

— Ето нашите, лидийските дарове!

Не всички — но все пак голяма част от тях. Оказа се, че са заведени по книжата като дарове от Спарта; защо, никой не можа да ми обясни.

Това потвърди не само впечатлението ми, че Еврибат беше хитър измамник, но и че не бе лъгал сам; той неминуемо имаше съюзник между делфийските жреци. Във всеки случай Келайт бе пострадал несправедливо. Настоях:

— Веднага да се пусне на свобода Келайт; и Делфи да заяви публично, че за присвояването на лидийските дарове е виновен единствено Еврибат.

Никандър ми потвърди писмено, че смята това мое искане за справедливо.

Треперех цял. Обхванала ме бе треска. Докога щяха да се търпят тия злодейства? Извършени убийства и опити за убийства, посегателства върху честта и безсъвестни кражби — тая верига от отвратителни низости се нижеше през живота в Елада и се кичеше при това с името на една институция, угодна на бога. До случая с месенците бях искал само справедливост. Сега исках мъст. Убийството в Термия не биваше да остане неизкупено.

Отдавна вече нощите се бяха превърнали за мен в мъчение, в кошмар. Цял горях; и все пак не горях достатъчно. Трябваше да разгоря тъй, че цял Делфи да лумне в пламъци. Бях виждал вулкани на Тера, на Родос, на Делос: като тях исках да блъвна огън и аз — във високомерното, властолюбиво, готово на всякакви престъпления лице на Кобон.

Стоях с моята делегация пред портата. Тя не се разтваряше. Настоях да съобщят на Кобон:

— Ще извоювам влизането си със сила!

Тъкмо с такъв език трябваше да си служи човек в Делфи.

Келайт — пуснат на свобода, но очевидно приучен към примирение — пристигна с едно любезно писмо от върховния жрец:

„Защо, о посланико на цар Крез — благодетеля и закрилника на Делфи, — са тия официални посещения, тия формалности? Та ние много по-добре бихме разговаряли сами, на четири очи, и от мен ти ще получиш всяко желано удовлетворение. Пратеникът ми ще дойде да те вземе след няколко часа.“

Хитрост ли бе това или наглост?

— Идете пред портата — казах на Садиат — с всичките си лидийски отличия, също и с оръжия. Застанете тъй, че Кобон да може да ви види от средния балкон на тържествената зала. Нека знае, че ако ме нападне, ще има свидетели; все ще намеря сили да се довлека до там, за да ме видите.

Добродушните лидийци се разплакаха предварително. И тогава, въпреки целия си яд, не можах да сдържа смеха си.

— Грешка на един от писарите — каза Кобон. — Ти си напълно реабилитиран. Липсват няколко от даровете, кой ще седне да прави въпрос за тях?

— Аз. Аз не се нуждая от устни уверения, че съм реабилитиран. Искам официално изявление, че Еврибат е постъпил безчестно и е присвоил даровете.

Кобон загрижено ме погледна:

— Кой… Как му беше името?

— Еврибат.

— Никога не съм чувал това име.

— Нямам намерение да се впускам в подробности. Но ако не си чувал никога името Еврибат, значи, не си чувал никога и името Демонакс?

Отново същият загрижен поглед.

— Ти смесваш тук неща, които нямат абсолютно никаква връзка помежду си. Демонакс е катартистерът на оракула в Навкратида.

— Понастоящем в Делфи.

— Не съм го виждал в Делфи.

— Затова пък аз съм го виждал.

Необикновен беше погледът на Кобон. Той опипваше с него човека като с дълги, костеливи пръсти.

— Отдавна твърдят за теб, посланико на цар Крез, че имаш връзка с хтоническите^[146] сили. Но не боговете те карат да виждаш неща, които други не виждат. Ти прекалено много си разгневил боговете. Прекалено често си богохулствувал с басните си.

— Не безпокой, Кобон, боговете заради мен, много скоро те ще ти потрябват заради самия теб. Аз говорех за Демонакс. Говоря за Демонакс, който бе тук, при теб, в Делфи. Говоря за Демонакс, който отиде на остров Термия. Говоря за Демонакс, който на триерата „Оксидрамос“ прониза подло с кама Родопис, дъщеря на Диманд от Фригия. Повдигам (станах и вдигнах десница за клетва) тук, пред двуликия делфийски бог, обвинение за убийство! Обвинение срещу Демонакс и срещу всички, които са му помогнали в убийството.

Не бях успял да запазя спокойствие. Нещо ме бе разтърсило цял. Заплашваше да ме пръсне. Трябваше да си поема дъх. Кобон ми даде време, давайки така време и на себе си.

Същият угрижен поглед. Яростно му извиках:

— Това не е политическо убийство! Това е подло убийство от засада и ти ще трябва да дадеш доказателства за невинността си в него. Там ще се провалиш. И тогава ще извадим наяве всички останали убийства, извършени от вас под политическата маска. Трима от месенците вече умряха. Ще умрат и останалите, тъй както са умрели вече хиляди хора, които сте предали, продали или погубили вие. Но часът на отмъщението настъпи, Кобон.

Погледнах го и с ужас осъзнах, че сега той имаше всички преимущества, с които разполага хладнокръвният пред разпаления.

— Ти изрече чудовищни неща и ти си оня, който трябва да ги докаже. Докажеш ли ги, добре. Не ги ли докажеш, зло те чака. Чудовищното води след себе си чудовищно. Ще понесеш онова, в което несправедливо обвиняваш другите.

— Ще ги докажа, стига да ми дадеш пълна свобода да докажа.

— Имаш пълна свобода да доказваш всичко, каквото искаш да доказваш.

— Дай ми тогава достъп до храмовата архива.

За пръв път Кобон изгуби самообладание:

— Това е богохулство! — кресна той.

— От къде на къде смяташ, че хуля бога? Та аз искам да му помогна! Ако от проверката на архивата ви стане ясно, че сте невинни във всичко, в което ви обвинявам, богът ще се зарадва. Ако ли пък се окажете виновни, богът пак няма да се засегне, щом като неверните му служители бъдат уличени в престъпление и осъдени. Докажи ми сега честността си, дай ми достъп до храмовата архива!

— Ще се разкайваш за това, нечестивецо! — изрева пронизително Кобон.

— Ти не ми даваш достъп, но аз ще си го извоювам. Ще намеря доказателствата за това, което твърдя. Ще намеря доносите, които сте принуждавали да прави Родопис. Ще намеря документите, които ви уличават в предателство спрямо месенците. Ще разкрия всичките ви лъжи, прорицанията ви, дадени срещу подкуп, изнудванията и коварните ви тайни договори. Ще разкрия най-сетне и вашата най-голяма подлост, с която целите да тласнете днес към гибел цар Крез, а утре — цяла Елада, ще намеря разписките за подкупите, които от дванадесет години насам получавате от персите чрез вашия агент Еврибат.

Кобон не можа да каже нищо повече. В гърлото му сякаш бе заседнала буца. Той протегна костеливия си пръст и посочи към вратата. Високата му островърха шапка се люшкаше. Очите му тлееха като стъпкан огън.

Тръгнах си и казах само:

— Аз пак ще дойда.

Бях разбунтувал атиняните срещу Пизистрат, самосците — срещу Крез, мегарците — срещу Теогнид. Вярно е, че делфийците бяха покварена паплач. Бяха около двадесет хиляди души, които, взимайки пример от оракула, живееха само от бакшиши, от надвзимания и от безбожно превишени цени. Но нима бе възможно да е изчезнал у тях и последният остатък от почтеност и смелост? Не вярвах. Трябваше да поразровя жарта под пепелта.

Денят бе благоприятен за мен. Вълнение и напрежение цареше в цял Делфи. Оракулът не бе изплатил редовно даваните пари за театъра^[147], тъй като през тоя месец, поради някакво преустройство на сцената, нямало да има театрални представления. За делфийците обаче парите си бяха пари, макар и да бяха пари за театър; та нали с тях можеха да правят каквото си искат. Ето защо те обикаляха на групи покрай храмовата ограда и възбудено обсъждаха как да измъкнат насила парите. Няколко по-млади, по-сърцати момци бяха застанали пред портата тъкмо когато излизах аз. Видяха ядосаното ми лице и завикаха:

— И на тоя не са платили нищо!

Отвърнах:

— Само че аз няма да се примиря с това!

Тогава те се развикаха:

— И ние няма да се примирим!

И почнаха да напират към портата.

Стражата поиска подкрепление. С дрънчащи оръжия се приближиха храмовите стражници и почнаха да мушкат с копията си в тълпата. Тълпата зарева. Тълпата нарасна. Свечери се, никой не можеше да излезе от парка, никой не можеше да влезе в него. Делфийците крещяха от двете страни на зида, хвърляха камъни, викаха пронизително и свиркаха с уста. Падна мрак. В тъмнина потъна инак тъй ярко осветяваният парк. Сред тъмнината се чуваха виковете, свиркането, ударите от тежките камъни, дрънченето на желязната порта, към която тълпата все по-силно и по-необуздано напираше.

В този миг някой извика:

— Гледайте! Светлина!

Всички погледнахме нататък.

Не бе светлина. Беше отвесен, висок пламък, лумнал право нагоре откъм дясната страна на храма. Веднага си дадох сметка, че това бе страната, дето се намираше архивата.

Пламъкът нарастваше. Някой бе поискал да изгори нещо там и си беше послужил неумело с факлата; а може би и старите документи бяха прекалено трошливи, прекалено сухи.

— Храмът — разкрещяха се хората. — Трябва да гасим! Пуснете ни! Храмът гори!

Храмът гореше с ярки пламъци. Те пъплеха и към дома на жреците, към съкровищницата.

Безпомощна стоеше стражата зад заключените храмови порти. В устава й не беше предвиден пожар в храма. При това през първите десет минути хилядите люде с лекота можеха да угасят пожара. Сега бе вече много късно. Големи части от дома на жреците, от съкровищницата бяха изцяло дървени. Исполински пламък лижеше небето. Видели го — тъй разбрах по-късно — почти в цяла Елада: в Спарта, в Атина, в Тива, та дори от Олимп забелязали слаб отблясък от него.

Храмът гореше. Много стари прегрешения изгоряха заедно с него. Кобон бе победил срещу моята заплаха. Сега вече не можеше да бъде уличен в нищо. Персите и месенците мълчаха. Едва сега Родопис бе окончателно мъртва.

Храмът гореше. Виждах по пламъците, че поглъщат несметни съкровища. Едно хилядолетие бе изграждало тук величието на Елада. Сега вече спокойно можеше да се тъжи за това, защото и в разрухата бе имало величие.

Храмът гореше. Може би щяха да го възстановят. Ала фактът, че той бе могъл, че бе трябвало да гори, доказваше безсилието на жреците. Защото пламъкът бе излязъл по-силен от храма. В тоя пламък аз приветствувах Родопис, приветствувах месенците, приветствувах безбройните жертви на Делфи. В тоя пламък приветствувах и себе си, сам превърнат в пламък; в пламък, който руши, за да озарява.

I

Бог, както гласи древната мъдрост, държи в свои ръце началото, края и средата на всички неща и върви право към целта, осъществявайки същевременно своя кръгов път съобразно природата. Той обаче винаги е следван от Дике, съдницата над ония, които не изпълняват божиите повели.

Това е учението на Делфи; нищо друго не е от значение. Още преди смъртта си моят предшественик, върховният жрец Епебол, беше поканил в Делфи представители на политическия и стопанския живот на Елада. Мислех, че мой дълг е да изпълня завета му. Но с брътвежите на „Седемте мъдреци“ аз принизих бога до положение на философ. В резултат всеки незначителен дърдорко можеше да дръзне да хули Делфи.

Числата, парите и властта са дадени от бога. За да пазим всичко това, което е негово, той ни заобиколи с престиж. Ние не запазихме неговата собственост, нашия престиж. Тъй заедно с престижа се стопи и богатството. Бакис, Лай, Евклос и Лик, първите жреци в дълбока древност, може би все още са могли да вярват, че богатството на оракула се дължи на царете. Но това са били празни приказки. Никой не е проверявал сметките. Гледали са с гордост на разходваните суми, на вложенията, на новите начинания, на високите проценти от вложените или раздадените взаем суми. Едва аз се заинтересувах от приходите.

Разправят за огромните царски дарове и тръбят по цял свят за тях. А забравят, че царете рядко правят дарове и че даряващите царе също трябва да бъдат дарени. През годините на владичеството си Крез е правил внушителни и богати дарове за жертвоприношения; от дванадесет години царува, три пъти досега е дарявал Делфи. А през всичките тия години, ежедневно и ежечасно, са идвали дребните поклонници; ако се пресметнат техните, макар и често пъти незначителни дарения, те правят десет пъти повече от всички царски дарове.

Ето защо не ме успокояваше обстоятелството, че царете поувеличиха малко жертвоприношенията си. Изчислих приходите от дребните дарения и трябваше да установя, че през петдесет и седмата Олимпиада те възлизаха само на половината от онова, което бяха представлявали през петдесетата Олимпиада. На първо време това намаление все още не изпъкваше благодарение на повишаването на приходите от лихвите. През последната година на петдесет и седмата Олимпиада обаче се получи тревожният резултат: за пръв път, откакто в Делфи се водят сметки, общият приход беше по-нисък в сравнение с предишната година.

Числото е уравнение. Боговете са го дали на хората вместо дълги проповеди. Ето защо не се оплаквам на първо място от намалелите приходи — макар че аз, който съм отговорен и за добруването, и за гладуването на хиляда и деветстотин делфийски жреци, питии, катартистери, прорицатели, ексегети, проксени и хасиои, а освен за тях и за двадесетте хиляди жители на града Делфи, не бива да занемарявам финансовата страна на религията. Никъде вярата не се проявява толкова ясно в заплащането, колкото при религията. Простолюдието — за разлика от царете — днес вярва по-малко и затова принася по-малко жертви.

Почнах да търся причините. Делфийските клонове, дето приходите бяха намалели особено силно, бяха Йония, Самос, Мегара и Атина. Всички те бяха клонове, дето Делфи разполагаше с особено способни, особено усърдни жреци.

И тогава се натъкнах на едно интересно съобщение, което Епебол бе оставил настрана, без да му обърне нужното внимание. Преди тридесет години Харакс — днес вече възрастен мъж, а тогава ревностен ексегет на нашия оракул — беше предупредил: някакъв роб, някой си Езоп, разправял навсякъде бунтовни приказки. В тях уж ставало дума само за животни; в действителност обаче тия приказки критикували боговете и техните земни представители.

Когато поех моя висок пост, решен да служа чрез Аполон както на бога на боговете, тъй и на величието на елинските държави, аз, разбира се, наредих да се преследват най-безмилостно всички врагове на оракула, да се преследва следователно и Езоп. Но тъй като бях недостатъчно осведомен, тъй като не познавах всички престъпления на оня негодяй — и поради това го наказах само за греховете, които знаех, — то показах се достатъчно великодушен да го освободя срещу откуп, макар и да схванах подигравката, която се криеше в тоя откуп. Защото орелът не лови мухи.

Все още не знаех колко много се бяхме мамили тогава ние в Делфи. Държахме строга сметка за съмненията, проявявани към нас, и за присмехулните песни, взимахме предохранителни мерки срещу безредиците и бунтовете, които целяха да разтърсят установения ред. Смятахме тия явления за преходни, за изкушения, които ни поставяха боговете, за да изпитат силата на нашата вяра.

Сега обаче тоя стар доклад на Харакс отвори очите ми. Сега вече видях нечестивата сила — открих я по намаляващите приходи, по нарастващите безредици; отровните изпарения на гниенето и ферментацията пъплеха нагоре. И както небето се изчиства от всичко земно чрез дъжд и буря, тъй и Делфи трябваше да обуздае подмолните сили.

Все пак ние мъдро и умерено се държахме настрана. Езоп се главозамая от успехите си. Никой не даваше пет пари за месенците, които се бяха вдигнали на яростен бунт срещу своите вековни владетели — спартанците, и по този начин навреждаха на държавата, допринесла най-много, та дори решително, за престижа на Елада в цял свят. Аристомен, подстрекателят на тия метежници, по чиито мръсни ръце лепнеше кръвта на хиляди подведени от него люде, се бе измъкнал заедно с десетима известни престъпници; какво друго оставаше да сторят почтените хора, освен да предадат на Спарта шайката, за да може тая обидена и ощетена държава да даде заслужен урок на злодеите?

И тъкмо тук Езоп се одързости да се намеси и да превърне в държавно дело това вулгарно престъпление. Но то не му стигна. В продължение на много години бившата му любовница, хетерата Родопис, бе служила срещу значителна заплата като шпионка на делфийския оракул. Естествено нещата, до които се предполагаше, че се е добрала оная Родопис, едва ли можеха да се оползотворят в Египет. В бъбривата Елада по-скоро би могло да се скалъпи от тях сензация. И тъкмо затова изпеченият демагог Езоп направи всичко възможно да измъкне от египетския бордей своята никаквица. Контрабандисти, мошеници, предатели се втурнаха да му помагат, за да се срещне с оная жена, която уж можела да му даде материали срещу нас.

Сам бог се намеси. Демонакс научил за бягството на Родопис и му се удало да замине бързо за Делфи и да пристигне тук, преди шайката заговорници да бяха успели да се срещнат. Незабавно се събра големият съвет на жреците, незабавно беше запитана Пития. Пития ни предупреди с отговора си:

Нетърпимото вече недей да понасяш с търпение —

за злодейката, знай, за злодееца няма да има спасение!

С това сам бог постави кинжала в ръцете ни. Демонакс тълкуваше прорицанието по-иначе от нас и казваше, че престъпницата следвало да се пощади от отмъщението. Той искаше да накаже само Езоп, но планът му се провали поради некадърността на неколцина стражници. Нямаше време за колебание. Сам Демонакс бе натоварен да изпълни присъдата. Той стори това с болка на сърцето, защото дори и в зрелостта си оная Родопис трябва да е била много хубава.

Когато съобщавах на големия жречески съвет за изпълнението на присъдата, казах, че всъщност Делфи не би имал причини да се страхува от каквито и да било показания на Родопис. Но че е трябвало да осуетим извращаването на фактите от страна на Езоп. А освен това — има още висящи дела, за които Родопис знаеше; тя би могла да предупреди престъпниците. Тъй отсъдихме ние. Тъй останахме човечни и като съдници.

Отначало ми се струваше, че всички козове са в мои ръце. Някой си Еврибат, теор^[148] на лидийския цар, бе обвинил Езоп в обсебване на царските дарове. За съжаление оказа се, че Еврибат, макар и с най-добри намерения, беше излъгал. И сега Езоп, който всъщност беше мой пленник и трябваше да бъде съден от мен, дръзна да се яви пред мен като отмъстител. Крещеше. Заплашваше. Без да зачита близостта на великия бог, той посегна на свещените тайни.

II

Повелителят Аполон, комуто принадлежи делфийският оракул, е казал: „Тоя свят винаги е бил, е и ще бъде занапред вечен жив огън, който се разгаря по мярка и загасва по мярка“. Тия негови слова се допълват от предсказанието, произтекло от един сън на бога: мълнията, която направлява всичко и е част от вечния огън, ни показва, че над целия свят и над всичко в него ще има съд и този съд ще се осъществи чрез огъня.

„Тъй — казва Аполон — след «глада», съпътствувал сътворението на света, ще настане «засищането» чрез световния пожар. Чрез него всичко ще се върне в първичния огън, от който е произлязло някога. Защото огънят ще пламне, за да осъди и унищожи всичко.“

 

 

Веднъж, по времето на свещената война, свещения храм на Аполон и на Дионис бил нападнат и разграбен от тълпата. Дрипльовците раздърпали от архивите светите писания, делата, докладите и сметките, изгорили някои от тях, изпоцапали други. Това било лошо, но не и опасно: защото те не можели да четат. Едно ново въстание, ръководено от човек, който знае да чете, бе опасно.

Когато ние, които се стараем да изпълняваме божия промисъл, докладваме за усилията си, докладваме като хора. Ала човекът, надзъртащ без право във всекидневния ход на нашите усилия, не търси божествената искра, а човешката мръсотия. Не искам да го укорявам, че ни вижда погрешно. Мой дълг е обаче да му попреча да ни види.

Имаме в архивите си преписки за всички елински държави. Навсякъде конституциите биваха проверявани, правилните — разрешавани, неправилните — поправяни. Откакто Солон ни изненада със своето безбожно „сваляне на дълговото бреме“, всички правителства бяха замолени да изпращат за преглед в Делфи новите си конституции, а и всички по-основни закони, преди да влязат те в сила.

В архивите ни се намират преписките относно нашите представителства в чужбина. Оживената търговия между Елада и Египет се използува от множество убийци, крадци и богохулници като благоприятна възможност за бягство или укриване. Богохулниците все още намират закрилата на владетелите в някои държави. А после им се удава да заминат например с някоя държавна делегация от Милет за Египет и след няколко години се явяват отново в Сицилия, за да продължат там своето рушително дело; Аполон възложи нам да поведем борба срещу тия коварни ходове. Той не ни предписа никакви особени начини, така че и ние не предписахме особени начини на Демонакс.

В архивите ни се намират преписките за Персия. Няма спор, че Елада е средището на населения свят. Елините безспорно са най-умните, най-добрите, най-сръчните, най-смелите хора на света и поради това самите богове са ги отредили за господари на света. Ала източно и западно от Елада живеят други народи с опасни оръжия. Ние, които мислим и направляваме цяла Елада, трябва да поддържаме равновесието между тия народи.

Ето защо в архивите ни се намират договорите със Западна Етрурия и с Източна Лидия. Обаче когато Лидия стана много силна и въпреки нашата воля пороби многобройни йонийски държави, ние се заехме по-сериозно да укрепваме отношенията си с враговете на лидийците — персите. Поемайки управлението в свои ръце, цар Куруш даде свят обет на пратеника на делфийските жреци, че Персия никога няма да посегне на Делфийския храм и че винаги ще зачита обичаите, езика и нравите на елините. Тогава ние подпомогнахме някои елински предприятия в персийската столица Пасаргада. Това от своя страна подпомогна засилването на персийското въоръжение. А то пък от своя страна накара цар Крез да прехвърли към източната граница на Лидия голяма част от йонийските си гарнизони. Благодарение на нашата персийска политика Йония можа да си отдъхне — разбира се, не повече, отколкото богът позволяваше за това безбожно племе.

Пък и персите, макар техните богове да са други, имат много здрава и справедлива конституция, прилична в някои отношения на най-добрата конституция в Елада — спартанската. За мнозина прекалено своеволни, прекалено либерално настроени елини би било само от полза, ако попаднат за известно време под персийско иго. Персите биха възвърнали тия свободомислещи отново към Делфи.

И тъй, всичко това се намира в нашата архива. Богът ни заповяда да го запишем. Ако бе искал да го направим общо достояние на людете, той положително би ни го казал. Но ние сме жреци тъкмо затова, за да изпълняваме дословно волята на бога. Ето защо не си позволяваме нищо, което богът не ни е заповядал да си позволим. Защото човек може да се доближи до бога само като му подражава.

След като изложих тия съображения пред жреческата колегия, взехме единодушно решение в случай на опасност архивата да бъде унищожена. Обаче всеки трябваше да прочита внимателно документа, който изгаря, за да може по-късно отново да го възпроизведе писмено съвсем точно.

Още докато установявахме тия условия, пред портите се чу глъчка. Втурнахме се бързо към архивата.

Тогава дойде един стражник и докладва, че натискът се усилва. Веднага след него пристигна началникът на стражата и каза, че едва смогвали вече да устояват. Запитах го видял ли е Езоп. Да, каза той, Езоп стоял сред тълпата. Сега вече знаех, че враговете на Делфи не ще се спрат пред нищо. Дадох заповед да се изгорят документите и се втурнах заедно със стражниците навън, към навалицата при портите.

От една страна, жреците бяха доста нервни. Знаеха, че не бива да бягат, преди архивата да бъде унищожена. А на най-страхливите се струвало, че унищожаването не върви достатъчно бързо. И те почнали да хвърлят насмолени факли сред купищата папируси и пергамент. Таванът бе мраморен, колкото и да се издигаше пламъкът, нямаше опасност. Но изведнъж духнал вятър и тласнал яркия пламък към мазните одежди на един от жреците. Той веднага се превърнал във факла. Заревал с цяло гърло за помощ, втурнал се към останалите, всички пламнали, почнали да дерат горящите парцали от подпалените си тела и със стенание да се въргалят конвулсивно по пода. Парцалите продължили да горят. Те подпалили високите дъбови лавици. Сухите дъски пламнали като борина и пламъкът като огромна огнена ръка на Хефест^[149] се проточил през големия прозорец навън в нощта.

Бях прочел волята на бога в очите на ужасените люде още преди да се извърна, за да чуя пронизителния вой на огъня. Аполон принасяше в жертва храма си, за да даде закрила на своите жреци. Божественият пламък винаги има два езика. Единият от тях говори в защита на вярващите. Другият иска да се отмъсти на неверниците.

III

На песъчинките точният брой е на мене известен, в дълбините подморски познавам най-скритите бездни, глухите чуват гласа ми и разговор водя със неми, ето защо миризмата от твоите кухни големи стига сега и до мен: там над пещите в медни казани ври костенурчо месо, врат и телешки мръвки отбрани — гости лидийския цар е на свойта трапеза поканил!

С тая шега се започна. Крез, който все се мъчеше да тълкува и все се съмняваше в нашия пръв оракул, поиска да провери достоверността му чрез друг оракул. Ето защо на десетия ден на десетия месец той проводи десет пратеници от десет различни оракули. На стотния ден след заминаването си те трябваше да зададат там, дето се намираха, въпроса:

„Какво прави сега Крез?“

Въпросът на Крез ме накара да се усмихна, защото знаех лидийския календар; денят бе един от многобройните лидийски празници. Уредих освен това тъй, че въпросът — над който се усмихна и богът — да бъде зададен едва по обед.

Знаех, че царят ще има гости и знаех какви блюда се поднасяха обикновено на празничната царска трапеза. Тъй единствен оракулът на Делфи можа да каже на Крез точно какво бе правил и той беше смаян, че получи от най-далечния оракул вест, която бе най-близка до истината. Оттогава нататък Крез почна да пита — до втръсване. Но най-много искаше да знае едно: „Докога ще продължи моето господство?“ За нас отговорът бе прост: „Докато те победят“. Но тъй като на един Крез този отговор щеше да се види твърде обикновен, посъветвахме се с персийския си приятел. Той бе сатрапът Орет, който от няколко години пребиваваше като специален пратеник в Лидия и Елада — в действителност, разбира се, той ръководеше персийския шпионски център. Този хладнокръвен, умен и лукав мъж ни разказа: „Мидийците наричат Куруш «Мулето», защото майка му е била благородна мидийка, а пък баща му — най-обикновен персиец“. И така оставихме Пития да говори и разтълкувахме:

Муле когато се качи на трона мидийски, бягай тогава към Хермос ти, царю лидийски! Бягай, назад не поглеждай, защото тогава никаква смелост не ще те спасява!

Тъй на два пъти дадох заплашителни прорицания на Крез; защото богът беше враждебно настроен към човека, който все още продължаваше да държи като свой посланик злодея Езоп. Тъкмо затова той заслепи лидийците. Крез схвана превратно заплахата и изтълкува двете прорицания в подкрепа на своето господство. Силно възрадван, той изпрати дар за оракула, изпрати дори дар за цял Делфи — по два златни статера за всеки жрец и гражданин.

Богът ни заповяда да вземем парите. Защото богът не биваше да мълчи, сега той трябваше да издигне глас по-високо от всякога. Цяла година бяхме живели в палатки и в пещери. Но през всеки от дните за запитвания Пития бе говорила. И така, дори ония, които се съмняваха, нямаха вече възможност да се съмняват; самата светиня беше останала непокътната от пожара.

Чрез пламъците богът бе станал още по-силен. Опожаряването на храма потресе цяла Елада, развълнува целия населен свят. Истински порой от дарове, помощи, жертви се изля над Делфи.

Ако бе смятал, че чрез пожара в храма ще намали значението на Делфи, Езоп се беше излъгал. Огромните помощи ни дадоха възможност да направим Делфи още по-голям. Закупихме най-хубавия материал, наехме най-добрите строители. В звъна на златото за нас звучеше гласът на бога. „Сега идва часът на моето и на вашето величие!“

Гигантски строеж се започна сред свещения парк. В скалите се дълбаеха дупки за новите основи. Високо към небето се извисяваха строителните скели. Всекидневно пристигаха кораби, натоварени с най-отбран мрамор, най-твърдо дърво. Благочестиви архонти от благочестиви градове ни изпращаха своите най-сръчни зидари, най-способните си дърводелци. Заповядах да се работи и денем, а и нощем на факли. Само, два пъти месечно — в деня за задаване на въпроси и при новолуние — работата спираше. Едва сега делото добиваше размери, достойни за бога.

Ала само в Делфи жреците на Аполон можеха да изпитват такава радост, такава гордост. Навсякъде другаде безбожието все още кипеше под повърхността, вяра и жертвоготовност показваха само благородниците, горните слоеве. Старото зло се коренеше все още в старите причини. Защото Езоп неуморно пътуваше из цяла Елада със своята делегация, от град в град. Където се появеше той, почваха да подиграват жреците, да се гаврят с храмовете; да изстъргват златото от одеждите на божествените статуи.

Не бях изпращал вече Демонакс в Египет. През тия дни, изпълнени с труд и борби, Делфи се нуждаеше от повече жреци, и то енергични жреци. Предадох в ръцете на Демонакс правните дела, той трябваше да закриля името и достойнството на бога. Тъй преследването на богохулниците и на религиозните престъпници, към което той отдавна проявяваше особена склонност, се превърна сега в негов най-свещен дълг.

Демонакс знаеше грижите ми, и той страдаше като мен. Един ден на публично събрание в града Делфи говориха пратеници от Танагра и Авлида, дето Езоп току-що беше разказвал своите мерзки басни. Тъй като тия селища при различни поводи бяха проявявали незачитане към оракула, наш дълг бе да се явим с Демонакс на събранието. Говори първият, говори и вторият пратеник, и двамата се изказаха с подигравателна усмивка за политическите цели на Делфи. Тогава търпението на Демонакс се изчерпи.

— Тук, на свещена земя, вие се ползувате с гостоприемството на Делфи — извика той, — а на вашите несвещени земи допускате богохулника Езоп да подстрекава срещу Делфи! Езоп подпали Делфийския храм! Нито един истински град на елините не би трябвало да позволява вече на тоя негодник да прекрачва стените му!

Богът очевидно не искаше още мъст. Делфийците недоволно заръмжаха. Мнозина дръзнаха да твърдят, че били видели Езоп вън, сред тълпата, а пък храмът бил пламнал отвътре. Принудих се да сваля Демонакс от трибуната и да го предупредя. Такива са хората: пет пари не дават за божествените внушения по правните въпроси, а търсят земни улики.

Тъй стана това, което учуди мнозина в и около Делфи: а именно, че повече от година след опожаряването на нашия храм Езоп все още можеше да продължава своите странствувания из Елада, че все още имаше възможност да свързва политическата си мисия с лукавата пропаганда на своите опасни басни. Тук-там тия блудкави смехории проникваха дори в обществените библиотеки. Неколцина драскачи ги бяха преписали и продаваха рулата на богати търговци, които искаха да се перчат с образованието си. А пък подведената тълпа, която злорадо, коварно и вече почти заплашително продължаваше да разказва тия басни се позоваваше на библиотеките и търговците, щом някой поискаше да я съди и наказва.

Всичко това беше станало непоносимо. Не можеше да продължава повече тъй. В служебните помещения на Демонакс се трупаха донесения, оплаквания, обвинения против безбожната дейност на Езоп. Два дни Демонакс принася жертви, сетне дойде при мен:

— Преди една година аз изпълних задачата си само наполовина. Сега принесох жертви и се молих, за да ми се яви богът. Той не ми се яви. Това е знак, че богът е разгневен. Гневи се, защото Езоп все още е жив и насъсква людете. Дай ми неколцина яки младежи от школата на жреците, за да потърсим Езоп и да умилостивим бога.

Казах:

— За един толкова сериозен случай трябва да запитаме Пития.

Ала тъкмо през онзи ден за задаване на въпроси се случи така, че прорицателката остана няма; от силно вълнение получи задух и с големи усилия спасихме живота й. Всички останали въпроси към оракула бяха маловажни и ние им отговорихме най-добросъвестно. Но да отговаряме сами на зададения от нас въпрос — не можехме.

Демонакс бе чужд на подобни скрупули у вярващите жреци. Той несъмнено бе вярващ, а също така строг и честен; само че според мен честността му бе прекалена. Като погледнех лицето му при тълкуването на звуците, произнесени от Пития в момент на екстаз, неволно се боях, че той смята всичко това за измама и че би предпочел да го смятахме за измама и ние.

Жрецът на Аполон трябва да бъде по-прозорлив от жреците на други богове, други богини. Ето защо той се научава да разбира и това, че всяка външна форма на религията е символ. Това обаче важи само за нас. Да го прозре народът, би било опасно. Ние знаем, че религията не е нещо само по себе си, а е един вид притча. Но народът, когото трябва да възпитаваме, когото преди всичко трябва да държим далеч от хаоса, не бива да го знае. Ние, жреците, имаме разума и силата да вярваме в истинския образ на религията, в нейния по-възвишен смисъл. Народът, лишен от разум и духовна сила, може да вярва само в конкретното, в осезаемото изображение. И ние сме длъжни силом да го държим в границите на онова, което може и което бива да може.

Животът — всичко това казах аз на Демонакс — е суров и строг. Необходимо е пълно страхопочитание към боговете, за да се живее сред тая суровост и строгост. Към това народът може да бъде приучен само с бой, а не с галене. Възпитаването на народа става със строги закони от желязо и камък, но не и с благите притчи на Езоп.

Демонакс въодушевено се съгласи с мен за всичко, казано във връзка с народа. Поучих го и що се отнасяше до Пития: божията воля може да намери израз чрез някоя муха, чрез някой паяк, чрез някой неясно изфъфлен звук. Грядущето винаги е налице; само че е забулено. За онзи, който търси, тъкмо най-дребните неща са в състояние да набележат най-едрите очертания: точно тъй, както мушиците танцуват сред бурните въртопи на въздуха и както най-мъничките тревички сочат за големите водоизточници дълбоко под земята. Трудна е задачата на Пития и на нейните тълкуватели; защото в момента, когато го произнесат, всяко човешко слово сочи истината, скрита в него. Така тълкуването на оракула е тъкмо противното на измама, то е най-дълбоката истина. Ето защо и мълчанието на Пития за мен значи много. Ние не можем да смажем Езоп, като насочим удара си срещу самия Езоп, трябва да унищожим най-напред онзи, който го поддържа.

След като убедих в това Демонакс, натоварих го да намери Еврибат. От страх пред Езоп той все още се укриваше, а не смееше да се върне и в Сарди, дето можеха да докажат злоупотребите и измамничествата му. Е, нямаше спор, че Еврибат беше дребен мошеник; ала преди той се беше ползувал с доверието на Крез и ми се струваше важно да спечели отново това доверие.

Ловък както винаги, Демонакс успя в края на краищата да измъкне този човек от едно затънтено тесалийско село. Дадох на Еврибат средства, за да оправи прегрешенията си спрямо Крез. Въпреки това той се страхуваше да се яви пред очите на своя цар, защото, щом се отнасяше за пари, Крез не разбираше от шега. Казах му:

— Ще занесеш на твоя цар важна вест и Крез ще добие в теб повече доверие, отколкото когато и да било по-рано.

След това показах на Еврибат едно писмо от Орет, в което пишеше, че през пролетта на следната година цар Куруш привършва въоръжаването си и ще тръгне на поход срещу Лидия, за да я покори или унищожи. Писмото, разбира се, беше истинско. Но работата беше там, че Орет от години насам пишеше подобни писма, за да лови с тях на въдицата си чужди шпиони, което аз не бях длъжен да знам. Та това писмо, чиято достоверност ние потвърдихме с нашите печати, предадох на Еврибат за Крез.

Сега вече Еврибат замина успокоен и успя да спечели отново доверието на Крез. Крез изгуби и последния остатък от разсъдъка си. Овладя го истинска треска да почне предохранителна война. Но дали спартанците и останалите му съюзници от Елада щяха да го подкрепят, ако сам предизвикаше войната? Това го безпокоеше много и чрез пратеници и писма той заклинаше Езоп да обясни на съюзниците му и преди всичко на спартанците, че неговата предохранителна война всъщност щяла да се води поради крайна необходимост; действителният нападател бил Куруш; и затова условията на съюзния договор били налице.

Езоп предупреждаваше — чрез куриери и чрез писма; предупреждаваше да не се предприема каквато и да било война, и най-малко предохранителна; но и предупреждаваше също така да не се разчита на верността на спартанците като съюзници. Ние залавяхме куриерите, залавяхме писмата, оставяхме Крез да вярва до последния миг, че работите с неговите елински съюзници са в най-добър ред.

В същото време Еврибат, както му бяхме наредили, бе влязъл във военната партия на Сарди и нейното влияние бързо се разрасна. А и Харакс, отчасти по мое нареждане, отчасти понеже се надяваше, че сега най-сетне ще получи поръчките за доставка на оръжие, работеше в същата насока. Всички предупреждаваха царя да не забравя двете прорицания на делфийския оракул. „Делфи не лъже“ стана в Сарди нещо като „Добър ден“. И така, Крез свика войските си още в края на зимата и снегът в Кападокия едва бе почнал да се топи, когато той потегли с цялата си войска на изток. Нека спартанците го последват — заповяда лукаво той; смяташе да ги изиграе с плячката.

Куруш беше по-бърз от Крез. Куруш разполагаше с извънредно бързи четворни впрягове и гладки, прави пътища. Той можа да си позволи да тръгне цял месец след Крез, но измина огромното разстояние от Пасаргада до границата толкова бързо, че двете войски се озоваха едновременно до Халис — персийската войска северно, лидийската южно от Птерия. Никой не знаеше точните сили и позиции на противника. През средата на месец Гамелион^[150] Крез нареди да се прочете на войските му вместо заповед за настъпление прорицанието на делфийския оракул и повели да бъде премината по широк фронт реката Халис.

Куруш изчака няколко дни, сетне нападна във фланг и в гърба на противника си крепостта Птерия. Птерия имаше здрави стени и се съпротивяваше. Куруш хвърли още по-големи сили. Междувременно Крез научи за боевете, водени зад гърба му. Той заповяда на лявата група от войските си да направят завой и да подкрепят гарнизона на Птерия. Стигна се до страхотни битки, които взеха много жертви и от двете страни.

Крез бе разположил войските си само с оглед на нападателни действия. Тъй като се водеше борбата, сега позициите му станаха неизгодни. Ето защо той заповяда и на другите две армии да свият на север, за да се обърнат с фронт към Куруш. Ала Куруш заобиколи Птерия и се появи откъм юг. Така той се намери отново във фланг и в гръб на Крез.

При това положение всеки заплашваше снабдителните линии на противника си. Куруш не се страхуваше от тая заплаха, Крез обаче се страхуваше много. Куруш беше в състояние да се бие с войски, които цяла седмица не са яли и пили; Крез знаеше, че неговите лидийци се изморяват, щом като някога не успееше да им осигури прекъсване на боя, за да се нахранят. Поради това, за да не изгуби връзка с обоза си, Крез опразни крепостта Птерия и свивайки откъм левия фланг, изтегли целия си фронт на запад.

Куруш се поколеба да го последва. Не можеше да повярва, че един враг започва оттеглянето си, без да е бил победен. А и по-късно, след като установи, че лидийското отстъпление не е маневра, той следваше Крез бавно и спокойно. Това се дължеше на неговия обоз, който наистина не бе голям, но доста странен. Куруш водеше със себе си камили. Искаше да изненада с тях противника си в решителната битка.

Крез пък от своя страна, подлъган от неверни съобщения, бе приспиван от увереността, че Куруш не го следва. Крез разсъждаваше: Лидия има съюзни договори с Египет, с Вавилония, със Спарта и със Самос. Техните помощни части или са вече в Сарди, или поне са на път за там. Ако врагът наистина излезе толкова глупав да нахлуе в Лидия, тогава вече никой не може да извърта: съюзниците ще трябва да помогнат на Лидия. А това означава сигурна победа, тъй като персите неохотно воюват срещу елини.

Така Крез се оттегли чак до Сарди. Искаше да попълни там войската си и въоръжението й. Възнамеряваше да изработи със своите съюзници нов план за действие. И през следната пролет, подсилен и отпочинал, да потегли наново и да разбие окончателно Куруш.

Докато Крез, уверен в победата си и напълно спокоен, подготвяше всичко това, Куруш му нанесе светкавичен удар. С бързи преходи той се насочи към Сарди. Вълна от ревящи, разтреперани бежанци заля лидийските шатри. Леден ужас обхвана Крез: всичко ставаше в пълен разрез с очакванията му. Пълководците му го утешаваха: войската все още бе многобройна, достатъчно въоръжена, добре обучена. Персите не можеха да противопоставят на лидийската конница нищо равностойно.

Крез нямаше много време, за да почива. Твърде скоро му беше нанесен втори удар; Предните отреди на персите нападнаха лидийските постове. Крез даде заповед на своите конници. Въоръжени с дългите си копия, покрити от глава до пети с тежко желязо, те пришпориха конете си срещу персийската пехота.

Ала внезапно лидийските конници се озоваха срещу персийски ездачи, възседнали камили. Жребците се уплашиха, копията станаха неуверени. Трудноподвижни в своите брони, мъжете изпопадаха в калта и прахта. Камилите победиха кавалерията. Конниците все още не искаха да се откажат от битката. Известно време те продължиха да се съпротивяват пешком. Ала пешком персите имаха надмощие дори и само със своята многочисленост. След страхотни загуби от двете страни лидийците се видяха принудени да се оттеглят зад стените на градската крепост Сарди.

Куруш обкръжи Крез изцяло. За да обърка и изплаши неговите съюзници, той блокира движението на вестоносци в цяла Мала Азия и държаните досега от Лидия острови. Делфи също нямаше интерес да се всява смут и тревога у елините. Поведох преговори с Орет, а на Харакс дадох указания в какъв дух да преговаря с Харпаг, главния стратег на Куруш. След едно пълно споразумение, много изгодно за Делфи, ние, които държахме в ръцете си привилегията за вестите в цяла Елада, разширихме блокадата още по на запад.

Като посланик Езоп беше много оскъдно осведомен. Разполагаше с неточни данни за войната и с непроверени сведения за продължителни, ожесточени битки. Не подозираше дори, че положението на неговия Крез е станало безнадеждно. Продължаваше да изпраща доклади за Сарди; ние продължавахме да залавяме писмата. Отдавна би трябвало да се позамисли той как така се беше прекъснала връзката между него и Крез. Но Езоп очевидно твърде малко държеше на официалната си мисия, за която му плащаха и заради която го тачеха. Най-важното за него бе да продължава да се бори за своята безбожна цел: да дава на робите свобода, а на мръсните занаятчии — същите права като на аристократите, които имаха божествен произход.

Естестествено ние бяхме продължили да държим връзка с Еврибат. След като Сарди бе обсаден в продължение на три месеца, той ни изпрати вест, на която можехме да разчитаме напълно: Крез ще издържи най-много още месец. През този ден всички лица в Делфи просияха.

Самият бог ръководеше съдбата. Тъкмо когато обсъждахме следващите си ходове, пристигна писмо от Езоп — оплакваше се, че пречели на дипломатическите му куриери. Никандър, който ръководеше службата за вестоносците, искаше да отговори. Казах му:

— Отговора ще напиша аз.

Съобщих на Езоп, че войната, както е понятно, забавя всички вести. Но че ни е било съобщено за скорошното пристигане на някакъв пратеник, който може би носи вести, предназначени за Езоп. Най-простото би било Езоп да дойде тук и да се осведоми на място.

IV

Чуй ми молбата, о, Зевс Олимпийски, върни ми обратно правото мое

след толкова зло, изтърпяно стократно! Аз съм измъчен:

защо да не мога да мъча ония, дето безсрамно се гаврят със мене

наравно със Злия? Долу, при низшите, нашата кръв благородна се лее —

нека веднъж те да леят кръвта си, а ние да пием от нея!

 

 

Преди много години един голям елински поет посвети тия стихове на Делфийския храм. И той беше мразил Езоп. И той беше имал основание да го мрази. Затова Аполон го бе вдъхновил да напише тия стихове, затова накара и мен да се вслушам в тях. Знаел бях, че неизбежно ще удари часът на тия стихове.

По онова време беседвах много с Демонакс. За последен път ни бяха съобщили за Езоп от залива Амбракия в далечна Етолия. Дълъг и труден бе пътят оттам до Делфи.

— Няма да дойде — каза Демонакс. — Него изобщо не го интересуват нито вести от Крез, — нито вести за Крез. Освен това ще го предупредят приятелите му.

Отправихме молитви към бога.

Молехме се и принасяхме жертви по няколко пъти на ден. Ако богът държеше да бъде почитан и славен, ако държеше на своите верующи и на своите жертви, той трябваше да се намеси сега. Положително бе, че в политическо отношение цар Крез беше все едно мъртъв, а пък нашият Еврибат щеше да се погрижи и за това, той да не убегне от палачите на Куруш. Но беше ли също тъй сигурно, че Езоп нямаше да си намери нов цар? Твърде често ни се беше изплъзвал вече тоя престъпник, за да си позволим сега да се колебаем много.

Готвехме се да проводим пратеници във всички посоки. Тия люде трябваше да бъдат снабдени с извънредни пълномощия. Защото невъзможно бе богът да иска да съблюдаваме чак толкова международното право сега, когато се касаеше за божието право.

Тъкмо се бях заел да подбера тия хора, които трябваше да бъдат особено доверени, когато от пристанището Криса ни съобщиха, че пристигнала някаква делегация. Не очаквахме никаква делегация и помислихме, че трябва да са хора от Италия или Сицилия. Заповядах на пратениците да почакат малко, докато подготвя набързо посрещането на гостите; защото пратениците от запад винаги носеха богати дарове.

Но ето че неизвестната делегация вече стоеше пред портите на храма. И когато се отправих бавно натам, за да я приветствувам, нещо ме прониза: това бе Езоп с неговите лидийци. Те — съвсем бях забравил — разполагаха още с кораба на Еврибат и с него бяха извършили много от пътешествията си. Тъй и сега, на път откъм Амбракия, се бяха качили в Никополис на своята триера и бяха доплували с нея до Криса.

Езоп сигурно помисли, че съм се уплашил и нагло се усмихна.

— Не искам — подхвърли подигравателно той — да злоупотребявам дълго с гостоприемството на твоя бог. Дай ми писмата и ще продължим пътя си още днес.

Това не съвпадаше с моите планове. Разбира се, овладях се и също се усмихнах.

— Не са писма, а устни вести чрез пратеници — казах благо аз. — Защото цар Крез е обсаден и не би рискувал да праща през персийските линии нещо написано. Ще повикам пратениците и ще можеш да говориш с тях толкова тайно, колкото искаш. Това обаче не ще бъде възможно по-рано от утре сутринта. Трябва да те помолим за тази нощ да бъдеш гост на Делфи.

Той бе изненадан, огледа ме изпитателно. Никак не му се хареса възможността да нощува в Делфи.

— Ще пренощувам в Криса, на кораба — промърмори недоволно той, след като се съвещава продължително с хората си. — Не искам да спя под един покрив с убийци.

Прозрял бях мозъка на тоя негодник до дъно, разбрах, че това гърбаво куче, тая вонеща фригийска свиня отново цели да предизвика скандал. Ала богът бе близо до мен, въоръжи ме с хитрост и ми помогна да се овладея. Богът ми прошепна: „Трябва да го задържиш тук!“ Ето защо казах учтиво:

— Но, разбира се, че в Делфи ти няма да спиш заедно с убийци.

Той ме погледна с неприятния си, остър поглед, продължавайки предизвикателно:

— В такъв случай трябва да отстраниш Демонакс от храма.

Не бях задължен да говоря истината пред един богохулник. Казах:

— В момента Демонакс не е в Делфи. Той е където е бил винаги: далеч оттук.

— В Криса ме осведомиха друго.

— Ако го видиш в Делфи, можеш да ме наречеш негодяй и лъжец.

Тая възможност — бях разчитал малко на нея — го развесели. Той каза на свитата си:

— Оставаме.

Предоставих на него и на делегацията му най-хубавите приемни стаи в новия дом на жреците. Те бяха предвидени само за царе. Никой не беше спал още в тях.

Предложих на делегацията всичко, което можеше да предложи Делфи. Те отказаха да се хранят заедно с нас — нямах нищо против. Ядоха, пиха и стори ми се, че заспаха.

Ние не спяхме. Цяла нощ се съвещавахме. Знаехме настроението в Делфи, в цяла Елада. Елините не дават пет пари за минали неща. Подпалването на храма се споменаваше още само като анекдот по народните празници. Трябваше да хванем Езоп в ново злодеяние. Но дали тоя тип, извършил до днес толкова злодейства, щеше да ни направи удоволствието тъкмо сега да стори още едно?

Богът знае, че аз държа на справедливостта. Но какво зная за бога аз? Зная за него и пътищата му толкова малко, колкото зная и за статуите му. Само това знаех: една от тия статуи — малка, нежна, златна, — превъзходна самоска изработка, се намираше в стаята, дето тъкмо сега спеше Езоп.

Запитах Демонакс. Демонакс ме успокои. Никандър сигурно имал точни описи за всичко по стаите.

Пък и нима не беше истинска глупост да крадеш дарове, посветени на делфийския оракул? Върху всеки дар имаше свещен печат с името на Аполон. Само някой глупец би се поддал тук на слабостта си да краде: обаче всички знаеха, че Езоп е поне умен. Демонакс оспорваше това:

— Умните са благочестиви; срещу боговете се бунтуват само глупците.

Неспокойна нощ прекарах. На няколко пъти нещо ме тласкаше към крилото за гости в жреческия дом. Лидийците несъмнено спяха добре. Зърнах веднъж Демонакс да излиза от стаята на Езоп, втори път — да се върти около багажа, оставен пред вратата на стаята.

— Какво правиш там? — прошепнах смаян. — Да не би да проверяваш какво е откраднал досега?

Демонакс дори не вдигна поглед и тихо се отдалечи.

Молих се и пак заспах пред олтара. Като тежко бреме ме притисна сънят. Скова ме чак до късно сутринта.

Откъслечни викове и глъч проникнаха до ушите ми. Не можех да се събудя. Най-сетне морно се надигнах. Демонакс и жреците стояха при входа на светилището, втренчили погледи в мен. Отначало зафъфлих и едва след това успях да произнеса ясно:

— Каква беше тая глъчка?

— Езоп е изчезнал — каза Демонакс.

Очите му зловещо блестяха.

Значи, не беше поискал да говори с нашите пратеници? Всъщност ми олекна. Аз държа повече за почтеността, неохотно се занимавам с измами като тая, която трябваше да устройвам с пратениците.

— Призори той ме видя — обясни Демонакс — и почна да вика: „Кобон е негодяй и лъжец, той сам се нарече така; защото ми даде честна дума, че ти не си тук.“

— Но нали ти знаеше, че не бива да те вижда твърде рано?

— Може и да не е било твърде рано — каза Демонакс.

А останалите жреци се вайкаха:

— Твърде късно е било. Защото той пак ни се изплъзна. Изплъзна ни се завинаги.

Повелих мълчание; тоя вой в храма щеше да разгневи бога. А и сам бях ядосан. Та нали тъкмо аз бях искал да задържа Езоп тук, в Делфи?

— Защо храмовата стража не е изпълнила задълженията си?

— Езоп събра багажа си и своите лидийци и излезе от храмовия парк като господар. Стражите застанаха мирно и му махаха за сбогом.

— Нима ти не съобщи на тия негодници моята заповед?

— Те казаха само: Езоп е добър и ако Кобон иска да му стори нещо, нека дойде сам.

Сега вече се пробудих напълно. Шайката не можеше да бъде много далеч. Пък и една такава делегация се движи бавно. То се дължи не само на достойнството, което трябва да пази, а и на ревматизма в коленете на най-достопочтените й членове. Тръгнах към жреците, запитах оня, който се намираше в средата:

— Какво предлагаш ти, Демонакс?

— Да огледаме стаята, в която е спал Езоп.

Кимнах. Бавно се отправихме към жреческия дом, в крилото за гости. Пред стаята, определена за царски особи, стояха на пост двама млади жреци. Погледнах смаяно Демонакс. Той махна с ръка:

— Продължавай по-нататък!

Влязохме в помещението, дето бе спал Езоп. Още преди да огледам подробностите, изпитах чувството, че всичко е някак голо и лишено от блясък. Сетне погледнах натам, дето се беше намирала статуйката на бога. Мястото й бе празно.

— Там липсва нещо — казах аз.

Гласът ми беше пресипнал.

— Там се намираше една златна статуйка на Аполон, дар от самосците — каза Никандър.

Той помнеше наизуст целия инвентар.

Червени петна заиграха пред очите ми.

— Значи, открадната е — чух се да казвам аз. — Кой е влизал в това помещение, откак го напусна Езоп?

— Никой — отвърна Демонакс. — Аз стоях с тия двама жреци в преддверието, когато Езоп напусна стаята си. Веднага поставих двамата на пост пред вратата, за да не може никой да влезе в помещението. Ние тримата се кълнем в най-святата делфийска клетва, че ти, Кобон, бе първият, който прекрачи тоя праг след Езоп.

— А какво имаше в това помещение, когато Езоп легна да спи в него?

— Златна статуйка на Аполон, дар от Самос — каза Никандър. — Видях я, когато придружавах госта заедно с теб.

В гласа му звучеше огорчение; той единствен сред нас хранеше добри чувства към Езоп.

В първия миг казах само:

— Кражба при оказване гостоприемство!

— По-лошо! — рече Демонакс. — Това помещение за гости е част от храма. Който открадне нещо от него, извършва най-тежкото от всички престъпления: ограбване на храм.

— Обвинението трябва да повдигнеш ти! Обвинение срещу Езоп за ограбване на храм.

V

Определена е за него участ зла зарад злодействата и богохулните дела.

Той, пришелецът, чужд на всякакво смирение, погаври се в Елада

със светите изображения — гореше храмове, олтарите сквернеше

и статуи на божества крадеше…

Ужасно, кърваво ще бъде неговото изкупление!

 

 

Не обичам поетите да ги използувам тъй, както самите те се използуват помежду си. Тия стихове са от дълбока древност, преди много години един стар поет е дарил Делфи с тях. Но по-младите ги преписаха, а пък най-младите ще победят, защото пеят най-старите истории по най-нови мелодии.

Изпях тия стари стихове на общото събрание на храма в града Делфи, свикано, както става само в най-важни случаи, незабавно. Междувременно бях изпратил вече за Криса един отред конна стража със заповед да сложи ръка на лидийската триера. Наистина най-вероятно бе Езоп да поеме пътя към пристанището. Но тъй като за него оставаха открити и много други пътища, тъй като той в никакъв случай не биваше да избяга, необходима бе помощта на града Делфи; нашите стражници не стигаха, за да търсят навсякъде.

Отначало настроението на делфийските граждани не беше благоприятно за нас; вярно бе, те живееха на наш гръб, ала не обичаха служителите в Делфийския храм. Тъй, докато аз най-убедително им описвах страшните престъпления на фригийския негодник, те ръмжаха неблагозвучно и най-спокойно секнеха носовете си; пробудиха се едва когато стана дума за кражбата на златната статуйка.

Тъкмо това беше болното място на тая сбирщина: самите те бяха най-големите крадци и грабители на храмове. Не им стигаше, дето ограбваха поклонниците, ами смятаха за свое неотменимо право да ограбват от време на време основно всички наши светилища. Сега обаче беше дръзнал да граби друг и това те почувствуваха като досадно вмешателство в техните привилегии. А когато Никандър описа подробно откраднатия предмет и означи стойността му с пет таланта, възмущението мигновено пламна. Наскачаха, зареваха и развълнувано размахаха ръце. Камите, с които обикновено режеха тайно най-хубавите късове месо от жертвените животни по олтарите, блеснаха във въздуха.

— Какво искате? — викнах заповеднически на тая глутница; никога не ми се бяха виждали тъй презрени.

— Съд и присъда, и изпълнението й!

Бяха единодушни, както почти никога; само един между тях възрази — някой си Демеас, книжар, същият, от чието дюкянче веднъж се наложи да изземем рулата с памфлетите на Езоп.

Народните съдии бяха избрани и се присъединиха към храмовите съдии. И докато по всички пътища на страната се разпращаха потери, аз реших да тръгна заедно със съдиите по пътя към Криса. Голяма тълпа от делфийци ни последва.

Едва ли можехме да се надяваме да настигнем Езоп преди Криса; той имаше над три часа преднина. Бързахме потни и мълчаливи сред обедната жега, която сега, през Елафеболион^[151], бе вече доста голяма. Ала Езоп никак не беше бързал. Изминали бяхме едва десетина-дванадесет стадии и вече забелязахме в далечината пред себе си ярките жълти одежди на лидийската делегация, скоро можехме да различим във ведрия пролетен въздух дори шапките им.

Когато ни съзряха, те се уплашиха и побягнаха. Но сетне сигурно им хрумна, че с това стават още по-подозрителни, и спряха. Дързък, нагъл както винаги, Езоп гледаше към нас.

Вървях около двадесет крачки пред съдиите, далеч пред тълпата, която напираше след нас. Той обаче остана сред хората си и не се изправи пред мен. Само каза с резкия си глас, който точно изговаряше всички звуци:

— Сигурно искаш да чуеш от собствената ми уста думите, с които ти се нарече сам: негодяй и лъжец!

Един обирач на храмове не може да обиди един върховен жрец. Изобщо не го слушам. Казвам:

— Тук има един обвинен и това си ти.

И давам знак на съдебните стражи.

— Елате и дръжте оковите готови!

Езоп почна да се преструва на изненадан:

— За какво са тия стражи? Защо са оковите? Кой е обвинен?

Познавах вече неговата дързост, обърнах вниманието и на останалите върху нея. Казах на тях и на народа от Делфи:

— Не позволявайте на тоя престъпник да ви заблуди пак. Сега той е скалъпил вече защитата си. Но когато ни видя отначало, издаде гузната си съвест; тогава побягна.

— Ще ви кажа защо отначало искахме да избягаме — подхвана Езоп.

Пресякох го; сега не беше време за глупави шеги. Но там бе и онзи Демеас, който за съжаление също беше избран за народен съдия; той възрази; и цялата сбирщина от града Делфи с крясъци почна да му приглася; защото на тая мръсна тълпа съвсем не й беше до правда и до религия, ами до смях и забавления. Ето защо всички се развикаха:

— Нека разкаже!

Ща не ща, дадох съгласието си и оня тип разказва:

 

 

Пътници тръгнали покрай морския бряг. Изведнъж видели нещо, което се приближавало отдалеч. Помислили, че е голям кораб и спрели да го изчакат. Ала то се приближавало към брега много бавно и те си казали, че сигурно е някоя малка лодка. В края на краищата вълните го изтласкали на сушата и то се оказало най-обикновен пън. Тогава си рекли: „Чакахме нещо, а пък то излезе нищо!“

 

 

Делфийците раззинаха муцуни и сами не знаеха дали да се захилят. Ето защо, посочвайки недвусмислено към нас, тоя изпечен разбойник добави:

— Тъй е и с някои хора. Отдалеч изглеждат внушителни, а огледаш ли ги по-добре, излиза, че не заслужават никакво внимание.

Сега вече делфийските граждани се ухилиха, но аз бързо сложих край на шегата. Казах:

— Езоп, в помещението, дето ти преспа тази нощ, имаше една златна статуя на стойност пет таланта.

С оная наглост, която никога не го напущаше, Езоп отговори:

— Видях я, но не съм я оценявал колко струва.

Никандър угрижено каза:

— Езоп, тя струваше пет таланта.

Езоп спокойно се съгласи.

— На теб ти вярвам.

Повелих тишина и продължих:

— Никой не е влизал в тази стая преди теб и след теб. Обаче статуята на Аполон, изляна от чисто злато, липсва. Значи, може да си я откраднал само ти!

Възцари се такава тишина, като че ли беше среднощ. С усилие — и запъване! — Езоп произнесе думите:

— Убийте ме, ако намерите златото си при мен!

Дали бе разбрал вече, че беше загубен?

Той заповяда да донесат багажа и да го разтворят пред нас. Претърсихме чувалите и вързопите, нищо не убягна от погледа ни. Нямаше и най-малко парченце злато. Побледнях. Жреците се разтрепериха. Гражданите на Делфи недоволно заръмжаха. Цялата история заплашваше да свърши зле за нас. Но как беше възможно това? Нима някаква висша сила се беше намесила отново в полза на Езоп?

Започнахме да се съвещаваме шепнешком. Езоп гледаше присмехулно и тържествуващо към нас. Ръмженето на тълпата, сега вече от двете ни страни, заплашително се усилваше. Само Демонакс запази хладнокръвие и ясен разум. Той преброи багажа.

— Липсва един чувал.

Тъй като Езоп — какъвто си беше изпечен хитрец — твърдеше, че не се интересувал от такива дреболии, Садиат се видя принуден да признае, че наистина липсва един чувал. Нима злодеят все още бе толкова сигурен в правотата си? Във всеки случай той стигна в дързостта си дотам, че започна най-подробно да разпитва своя слуга Келайт.

— Липсва ли чувал?

— Да.

— Къде е?

Чувалът бил толкова тежък, че Келайт го скрил зад някаква трънка по пътя.

Къде станало това?

Не било много далеч оттук. Изпратих момъка, придружен от двама стражници, да го търси. След около половин час те се върнаха запъхтени с чувала. Демонакс го сграбчи и го хвърли пред нозете на Езоп. Той го разтвори сам. И тогава първото нещо, което блесна и звънко изпадна пред него, бе златната статуйка на Аполон.

Лидийската делегация, само до преди миг упорито стълпена около своя водач, се пръсна на всички посоки на вятъра. Гражданите на Делфи обаче се спуснаха към него възмутени, негодуващи.

Ругатни, проклятия, заплахи се сипеха като град над Езоп. Той стоеше, преструваше се, че не може да си обясни всичко това. Но не можеше да измами мен.

Казах:

— Ти сам произнесе присъдата си.

Дадох знак на съдебните стражници. Без да се бавят, те сложиха оковите на ръцете на храмовия крадец.

VI

Посейдон се оженва за Кена, дъщерята на Елат. След това (понеже тя не желаела да има деца нито от него, нито от някого другиго) Посейдон я превръща в мъж, който бил неуязвим и най-силният между всички тогавашни хора. И всеки, който се опитва да нарани този Кеней с желязно или с медно оръжие, сам бива надвит от него. Този Кеней става цар на лапитите и води война с кентаврите. Той поставя на пазарището едно копие и заповядва да го почитат като бог. Ала това не се понрави на боговете и когато го видя да върши тия неща, Зевс го заплаши и разбунтува кентаврите срещу него. И те го забиха в земята тъй, както си стоеше изправен, и поставиха отгоре му един каменен блок като знак.

И той умря.

Прочетох на жреците тая мъдрост от древните теолози. Преди да излезем пред хората, ние трябваше да бъдем убедени, че сме се съобразили напълно с волята на боговете.

Затова именно и се противопоставих на незабавното изпълнение на присъдата над злодея, както многократно настояваше за това Демонакс, който в екстаза на божествения си гняв се беше самозабравил. Впрочем тогава и делфийците бяха ревали още като диви зверове и се бяха задъхвали от нетърпение за кръвта на злодея.

Повечето от тях продължаваха да реват. Те непрекъснато обсаждаха затвора в Криса, дето държахме Езоп. Но имаше и някои — не бяха много, — които съскаха и шушукаха: „Някой скришно е пъхнал златната статуя в багажа на Езоп!“ Та кой би могъл да стори това? Нима искат да припишат подобни мошеничества на Демонакс? Или дори на мен? Защото никой друг не би могъл да проникне пред или в стаята на Езоп.

Тъкмо защото ми беше ясно, че приятелите на Езоп лъжеха и отричаха, държах процесът да се води крайно добросъвестно. Разполагахме с предостатъчно свидетели и улики. А и Езоп не беше дръзнал досега да оспори нищо. Даваше си вид, че изобщо не гледа сериозно на обвинението.

И приятелите му излизаха с подобни аргументи. Разправяха, че като посланик на най-богатия цар на света, на Крез, Езоп нямало нужда да краде някаква си златна статуйка, след като неговият цар бил готов по всяко време да му подари сто златни статуйки. Тия аргументи обаче бяха съмнителни, тъй като по това време Крез — изчаквахме още само последния вестоносец — съвсем не бе вече цар; а пък защо и хитрият Езоп да не знаеше нещата, които ние можехме да научим чрез пратеници?

Естествено най-приятно щеше да ми бъде, ако Езоп беше признал открито престъплението си. Но дори пред лицето на близката смърт той още не беше стигнал дотам. Може би пред приятели от устата му щеше да се изплъзне признание? Ето защо, когато чух, че онзи книжар, Демеас, е подкупил стражите и се готви да го затворят в килията на Езоп, допуснах това да стане.

Подслушах разговора. Затворът в Криса е доста светъл и приятен, пък и бяхме снабдили затворника обилно с ядене и пиене — нали преживяваше последните си часове. Въпреки това, като съгледа Езоп във вериги, Демеас почна да плаче. Тогава се разплака и Езоп.

Демеас познаваше добре гражданите на Делфи. Той каза на Езоп:

— Често съм те виждал да плачеш, когато разказваше своите приказки. Но защо не заплака и тогава, когато те обвиниха тъй чудовищно? Тогава ти гледаше ей така — невъзмутимо, втренчено и безчувствено. Делфийците обаче си казаха, че се държиш тъй, понеже си се чувствувал гузен.

Сега Езоп се поусмихна, хрумнала му бе една история. Прегърна Демеас и рече:

— Ще ти разкажа нещо за искрените и неискрените сълзи.

И двамата се усмихнаха и се притиснаха един към друг. И Езоп почна да разказва:

Една жена, която издигнала великолепен мавзолей на своя наскоро починал мъж, всеки ден ходела в гробницата, молела се и плачела. Видял това някакъв мъж, който орял наблизо, и му се дощяло да се наслади на любовта й. Оставил воловете си, отишъл в мавзолея, застанал до жената и почнал също да се моли и да плаче. Жената го запитала:

— Защо плачеш, любезни човече?

Той отговорил:

— И аз погребах една хубава жена. Сега, като плача, ми поолеква.

Жената казала:

— И с мен е така.

След това мъжът рекъл:

— Че защо тогава не се съберем? Аз ще те обичам, както обичах жена си, и ти ще ме обичаш както мъжа си.

Така той придумал жената и двамата се събрали, и той се забавлявал с нея. В същото време минал оттам крадец, разпрегнал воловете и ги откарал. Когато двамата излезли от мавзолея, мъжът видял, че воловете му ги няма, започнал да се вайка и да плаче. Жената видяла сълзите му и запитала:

— Защо плачеш пак?

Мъжът продължил да хълца.

— Този път — рекъл той — сълзите ми са истински.

Така и двамата се усмихнаха на своите сълзи; не се усмихнах само аз, защото се чувствах излъган в очакванията си, че злодеят ще си признае. Но цялата тая изкусна лукавост, цялата тая упоритост не помогна на Езоп. Намеси се богът. Той направи така, че тъкмо когато бях най-угрижен, пристигна дългоочаквания пратеник от Сарди. Изслушах го и веднага свиках големия храмов съд.

Заседавахме на старата агора. Околовръст стърчаха развалини, които и сега, след десетилетия, още свидетелствуваха за големите пожари, чрез които Делфи на времето бе сломил мощта на надменния град, вдигнал бунт срещу оракула. Булевтерионът, административните сгради, дворците на богаташите, всичко лежеше в развалини. Дюкянчетата на бедняците бяха разрушени така, сякаш никога не бяха съществували. От Криса бе останала само каквото бе необходимо на Делфи: вълноломите, складовете, затворът. Тъй Криса служеше като предупреждение за всички божи врагове.

Ние, съдиите, седяхме върху бали със стока, върху дървени трупи, върху съборени мраморни колони. Плътно ни заобикаляше сивата маса на делфийците. Навсякъде очите изпъкваха като черни, отровни къпини. В средата, съвсем сам, стоеше обвиняемият. Все още горд, все още несломен. Колебливо се изправи Демеас, за да го защити.

Тълпата го посрещна със съскане, със заплахи. Оставих го да говори. Знаех какво ще каже. Знаех, че неговите думи само ще подсилят онова, което сега вече ясно, сега вече понятно за всички, говореше срещу Езоп.

— Защитникът сам доказва виновността — започнах аз, след като Демеас свърши. — Защитникът продължава да твърди, че Езоп не се нуждаел от нашето злато — което е и ваше злато, граждани на Делфи. Тук, до мен, стои момъкът, по чиито крака още е полепнала окървавената прах на Сарди. Той ще ви докаже, че тъкмо сега Езоп е имал само един изход: да открадне скъпото злато от бога, от оракула и от вас, граждани на Делфи.

Тълпата се задъхваше, стенеше от вълнение. Хиляди черни очи заплашително се впиваха в Езоп. Заповядах на пратеника да пристъпи напред и да съобщи вестта:

— Цели четиринадесет седмици Крез мъжествено издържа обсадата на Куруш, отблъсна и голямото нападение накрая. Когато настъпи затишие, един от лидийските часови тържествуващ се надвеси над стената; тогава шлемът се изплъзна от главата му и се търколи по скалите, надолу към персите.

Един персиец на име Хирояд забеляза това, ала се престори, че не е видял нищо; същата нощ лидиецът се спусна надолу по една тайна пътека през скалите, които изглеждаха непроходими, и прибра шлема си. Хирояд проследи съвсем точно откъде мина той, показа на своите приятели пътеката и през следната нощ Сарди беше нападнат и завладян.

Персите дириха из целия огромен град Крез, за да го отведат пред Куруш. Тези, които го познаваха, не можаха да го намерят. Намери го един, който не го познаваше. Той се втурна с копието си срещу лидиеца. Пред Крез стоеше последният му жив син, който беше ням. Този син пристъпи срещу персиеца, но нима можеше да помогне с това? Бащата, отчаян, не искаше да говори, синът, отчаян, не можеше да говори.

На времето Крез беше отправял молби за помощ към делфийския оракул и заради този свой син. Пития му бе отговорила:

Лидиецо, ти си владетел велик със сърце неразумно — недей да мечтаеш

невръстният син да продума! Добре е за теб той безмълвен да ходи в

дворците ти, че щом проговори, това ще е краят на дните ти!

Стана точно така, както беше предсказала Пития: когато върхът на копието докосна гърдите на царя, страхът развърза езика на немия. Той извика:

— Човече, не убивай Крез!

Тъй Крез бе отведен пред Куруш.

Заради дръзко започнатата война Куруш осъди Крез да умре на кладата. Когато бе поставен вече на нея и от четирите й страни се заиздигаха пламъци, Крез почна да призовава в отчаянието си Аполон. Богът изпрати дъжд и огънят изгасна. Куруш се удиви и помилва Крез. Поиска от него да му обясни само едно:

— Защо призова бога на елините, а не твоите богове?

Крез отговори:

— Богът на елините ме подбуди да започна тая война.

Куруш не можеше да повярва. Крез разказа за прорицанията, дадени му от Пития. Тогава Куруш прихна да се смее и разтълкува правилно прорицанията. Той свали веригата на Крез и каза:

— Можеш да я изпратиш в Делфи като дар от един невежа. Защото към войната те е подтикнал не Делфи, а твоето заслепение.

И Крез осъзна пред бога и пред хората своята собствена вина.

Мъртвешка тишина настъпи на просторната агора, след като пратеникът завърши. Взех от ръцете му веригата на Крез. Добавих:

— Мощна като дневната светлина е славата на Делфи. Сияйно блести богът над всички нас. Богът наказа Крез, предупреди го и го спаси. Той го наказа заради войната. Предупреди го заради Езоп. И го спаси, защото царят, лишен от могъществото си, вече не може да закриля злодея. Благ и безпощаден боже! След като прояви благост, ти заповядваш нам да бъдем безпощадни от твое име.

С тия думи хвърлих тежката верига върху изсечената в скалите площадка. Веригата издрънча. И всички чухме: едновременно с нея издрънча и веригата на ръцете на Езоп. Свети тръпки плъпнаха надолу по гърбовете ни. Богът бе тук. Богът беше сред нас. Богът се бе появил.

Всички го видяхме: висок, лъчезарен, гибелно сияен, той крачеше през агората. Мина покрай самия Езоп, който напразно се извиваше и изпъваше. Ръката на бога беше протегната. Показалецът му докосна рамото на злодея. Тогава, повален от бога, Езоп се строполи на земята.

Все още продължаваше мъртвешката тишина. Не се осмелявах да я наруша. Тогава ревна тълпата. Крещеше за смърт, жадуваше за смърт. Така богът, а чрез бог Делфи замая хилядите със своята власт.

Казах:

— Присъдата!

И зачаках думата на тълпата.

Сега вече никой не се противеше. Искаха смъртта на злодея. Искаха оная смърт, която превръща всекиго в палач. Недостатъчни им се струваха гладната смърт, пребиването с камъни. Крещяха:

— Не бива да има гроб!

Ревяха:

— Нека го ядат рибите!

Бясно подхвана хорът:

— От върха Хиампея — в морето! В морето!

На мене, Кобон, се падаше да произнеса присъдата:

— Заради богохулство и за ограбване на храма Езоп, фригиец, се осъжда да бъде хвърлен в морето от Хиампея, най-високия връх на Федриадите. Присъдата да бъде изпълнена незабавно след произнасянето й.

VII

Когато воплите престанаха и стихна и плачът, безмълвие се възцари.

И глас внезапно екна отнейде отдалеч… Отекна тъй, че в ужас

настръхнаха на всички ни косите. Защото бог бе

тоя, който викаше: „О ти, Едипе, ти! Какво се бавим още —

да тръгваме! Ти твърде дълго пред смъртта се колебаеш!“

Прастара вест на пратеник от прастара легенда е това: пеех си я тихо и си представях последните стъпки на злодея от онова древно време, докато крачехме тежко по пътя, който отвеждаше на смърт днешния злодей. Федриадите се намираха пред самите нас. Яркото слънце на късния следобед сипеше лъчите си косо върху тях и блещукането на стръмните скали се впиваше до болка в очите ни. Долу шумеше черно-синьото море. Все още ни предстоеше повече от един час път до върха Хиампея.

Начело крачеха Демонакс, съдебните стражи, градските съдии. Следваше ги Езоп, с окови на ръцете, а на десния крак с тежка верига, която влачеше по скалистия път. Непосредствено след него, задминали стражата, която трябваше да ги държи на разстояние, вървяха близо триста души делфийци; около хиляда бяха останали в Криса.

Нямаше какво да се съжалява, разбира се, за хилядата души, които се бяха изплашили от стръмния път, не че имаше някаква възможност — макар някои да твърдяха това — те да изпитат съжаление към Езоп; това бе изключено. Но толкова по на място идваха тия триста. Докато аз, начело на жреците, следвах шествието бавно и от разстояние, знаех, че Езоп напразно ще хленчи пред тях за милост.

Езоп не знаеше това. Виждах го по очите му. Надяваше се, че те са същите ония делфийци, които беше видял долу — разярени и оскотели, докато не е потекла кръв, благи и чувствителни, щом като положението стане сериозно. Напразни бяха надеждите му и той съвсем не се държа смело, когато разбра, че надеждите му са били напразни. По-късно приятелите на злодея ще твърдят, че е бил смел и непоколебим до края. Ала той беше само жалък измамник, вонеща човешка отрепка, и аз — аз — го видях така.

Сега Езоп каза на делфийците, които го мушкаха и тласкаха да върви по-бързо.

— Не ме удряйте!

И запъшка.

Те само се хилеха:

— Радвай се, докато те блъскаме нагоре; когато те блъснем надолу, гласът ти ще пресекне!

Той отново запъшка, видях как се бореше за живота си; а ония ще кажат, че се е борил не за живота си, а за своето дело — при това неговото престъпно дело бе още по-омразно на бога, отколкото проклетият му живот. Искаше да влезе в разговор с гражданите на Делфи, та дано го помилват — нали на брой те бяха повече от нас, жреците. Ето защо спря и задъхан захленчи:

— Нека да ви разкажа една приказка!

Те спряха, защото пътят тъкмо бе станал много стръмен. Искаха да си отдъхнат малко и с очакване впериха погледи в злодея. И той започна:

По времето, когато животните все още имали общ език, една мишка се влюбила в някакъв жабок. Поканила го на пир и го завела в килера на банкера, дето живеела. Там имало сирене, мед, смокини, орехи, всевъзможни лакомства.

— Яж до насита, мили жабоко! — рекла му мишката и пищния гуляй започнал.

Жабокът си дал вид, че иска да се отблагодари, и отвел мишката до своето блато — там, на дъното, се намирал жабешкият дворец. Мишката се уплашила и отказала да го следва, нали не можела да плува. Тогава силният жабок вързал двата й крака за своите и скочил във водата. Напразно цвърчала за помощ мишчицата. Трябвало да се удави. Но преди да се удави, казала:

— Ти ме убиваш, жабоко, но друг, по-силен, ще отмъсти за мен.

Делфийците се озъбиха:

— Какво ни заплашваш, гадно мишленце? Ние, жабоците, ще се скрием добре в тинята! И се запревиваха от смях.

Тогава Езоп им доразказа своята приказка:

Мишката теглела нагоре, а жабокът теглел надолу. Никой не видял жабока, един ястреб видял мишката. Стрелнал се ястребът и сграбчил мишката. Но тъй като за мишката бил завързан и жабокът, ястребът изял и него.

Както винаги и сега Езоповата отрова ги разколеба. Ето защо им извиках:

— Граждани на Делфи, жаби ли сте вие или хора? Не позволявайте да ви заблуждава тоя негодяй!

Тогава те се съвзеха от замайването си и продължиха да тикат Езоп нагоре.

Крачехме вече по билото на високите Федриади. Пътят вървеше на изток. Страшна бездна зееше откъм южната страна, надолу към морето. Дълбоко под нозете ни бяха свили гнездата си чайки, които алчно и пронизително пищяха. Неколцина мъже сграбчиха Езоп и му показаха какво го чакаше: пропастта.

Лицето му побледня. Едва сега той разбра каква страхотна смърт му бе отредена.

Може би на около триста крачки от целта билото изведнъж правеше остра чупка. Тук при една гръмотевична буря трима китароди делфийци се заблудили и паднали в морето.

Като възпоминание за нещастието и за усмиряване на духовете, които може би витаеха тук, градът Делфи беше издигнал на това място малък параклис на музите. Извиках:

— Не минавайте толкова близо покрай параклисчето!

Ала Езоп вече се бе откъснал и макар да бе с оковани ръце, здраво се беше вкопчил в жертвеника на олтара.

Тласкан от силен гняв, с бързи скокове се втурнах нататък. Грабителят на храмове търсеше закрила в храм — макар и само в параклис, макар и само при музите!

Изкрещях:

— Изтеглете го оттам! Той осквернява всичко, до което се докосне!

А тая подла сган гледаше ту мен, ту Езоп — и се колебаеше.

Стояха като стена между мен и злодея. Силен вятър бушуваше над билото; изтръгваше всяка дума от зъбите ми и я отвяваше. Езоп обаче се натика в тясната ниша; говореше като през театрална маска, всяка дума като че набъбваше, ехтеше силно:

Чуйте ме, братя от Делфи! Веднъж един орел преследвал заек. Ала никое животно не защитило преследвания, никое животно не се застъпило за него. Само най-презрения от всички торен бръмбар вдъхнал смелост на заека и се изпречил срещу орела. Помолил могъщия да не презира него, малкия, а да го изслуша. Разгневил се орелът. Само с един удар на крилете си запратил настрани торния бръмбар, сграбчил заека и го изял.

Торният бръмбар пропълзял в перушината на орела, скрил се там и така голямата птица го отнесла в гнездото си. Щом отлетял на някъде орелът, бръмбарът изтикал яйцата му през ръба на гнездото — те паднали на земята и се счупили. Много се натъжил орелът от загубата на поколението си. Снасял той яйца тук и там, все по-нависоко и по-нависоко, ала торният бръмбар винаги летял заедно с него и унищожавал поколението му.

Тогава гордият орел, Зевсова птица, отлетял при най-великия между боговете. Оплакал му се: „Непрекъснато грабят яйцата ми. Сега ги поверявам на теб, защото само ти можеш да ги опазиш!“

И оставил яйцата в скута на Зевс. През това време обаче торният бръмбар бил литнал още по-високо от двамата, свил едно топче от тор и го пуснал върху лицето на Зевс. Зевс скочил, за да отърси мръсотията, и яйцата на орела отново паднали и се счупили.

Тъй и най-малкият може да отмъсти на най-големия. Защото има един закон, по-божествен от боговете и по-човечен от хората: чуй оня, който те моли!

Ала пред Езоп стояха мъже, до чиито мозъци бяха по-близо пестниците, отколкото сърцата им. Той не виждаше това, но аз го виждах. Ето защо извиках:

— Само триста крачки остават още до Хиампея. Нима искате да разочаровате бога, който е определил вас да съдите и да отмъщавате от негово име?

Те не искаха да го разочароват. С диви викове се втурнаха към параклиса, откъснаха от олтара Езоп, който отчаяно се бранеше, сграбчиха го, повлякоха го нагоре към Хиампея.

Стигнахме на върха. Огромен се разстилаше наоколо ни светът. Дълбоко под нас сякаш беше замръзнало морето. Свят ми се зави, когато се опитах да погледна надолу. Бързо трябваше да отстъпя, толкова силно ме теглеше бездната към себе си.

И ето той, Езоп, стоеше сега там, сам сред тълпата на делфийците. Мрачните, мръсни сенки, определени от мен за негови палачи, го заобиколиха; защото още от самото начало бях решил така: да не цапам оракула с изпълнение на присъдата на един нечестивец.

Плътен полукръг се бе образувал около Езоп. Като някакво огромно, сиво животно. Бавно, без да се забелязват крачките му, то пъплеше към пропастта. Потръпвахме от студ, от силния вятър, от очакване. Тоя жалък Езоп все още умееше да обайва хората. Те не намираха истинска смелост да сграбчат престъпника и най-сетне — най-сетне! — да го хвърлят от Хиампея. За щастие всеки от тях виждаше пред себе си своя пестник. Тоя пестник трябваше да превърне всекиго в палач.

Защо ли Езоп изобщо се бореше още? Та нали, виждайки мен сред гордия сонм на жреците ми, той трябваше да знае, че смъртта му е решена? Все по-малко пространство оставаше около него. Сега вече той не можеше, наникъде не можеше да избяга. Зад гърба му зееше бездната.

Триста срещу един: сега вече и той разбираше горчивата ирония на смъртта си. Та нима тая паплач не беше същата тълпа, заради чието мнимо освобождение той цял живот бе насъсквал с лъжа и с бунт? Ала тъкмо при тълпата богът се бе показал по-силен от безбожника. Радостен и щастлив си отдъхнах. Да, тъкмо това бе смърт, подходяща за тоя бунтар!

Всички се задъхваха, ала неговото задъхано дишане беше по-силно. Силният вятър шибаше дрехите му в кокалчетата на пестниците им. Той се бранеше, отблъсна назад още неколцина. Отблъснатите ръмжаха. Във въздуха, тласкан от поривите на вятъра, сякаш набъбваше някаква смътна ненавист. Набъбваха и техните пестници. Сега вече първият трябваше да нанесе удара си.

В този миг Езоп още веднъж вдигна ръка и тя, тая ръка, най-сетне трепереше. Той заговори — и сганта го остави да говори. Той говореше — и сганта го слушаше. Та тя би трябвало да знае какво щеше да каже злодеят; защото това, че в черните му очи дори сега имаше само огорчение, само страх от смъртта и нито капка омраза и презрение, това не можеше да бъде нищо друго, освен хитра преструвка.

Той каза:

— Тъй като единственото нещо, което правих през целия си живот, беше, че ви обичах; тъй като вие сте последните от хилядите, които оракулът насъска срещу мен, вие, клети палачи; затова именно вие трябва да чуете тая приказка. Разберете я сега криво, а по-късно — правилно:

Един селянин, който, работейки все на полето, доживял до дълбока старост, решил в края на живота си да дари свобода на своите роби. Заповядал да запрегнат една кола, за да го откара в града, в зданието, дето се помещавала службата за робите.

На синовете му не харесвало това, което смятал да стори старецът. Те казали:

— Конете и мулетата са ни нужни за работата на нивите. Можем да ти дадем за колата само магарета.

И се надявали, че така старецът няма да тръгне.

Старецът се ядосал, взел магаретата и все пак заминал. Магаретата вървели бавно; замръкнали, извила се буря. Магаретата се заблудили и обърнали селянина в една пропаст. Той се пребил и умирайки, казал:

— Безсмислено трябваше да загина — не от жестокостта на тигър и не от гнева на хора, а от глупостта на жалки магарета!

Сега най-сетне магията рухна. Сега най-сетне се изля целият гняв — не само гневът на сганта, а и нашият, на жреците, на вярващите и на бога. Пестниците нанесоха своя удар. Страхотен вик — не зная кой го издаде — се впи в ушите ми. Езоп все още стоеше, въпреки че стотиците юмруци се размахваха срещу него. Сетне изгуби равновесие. Отстъпи назад, опита се да си даде вид, като че можеше да ходи по въздуха. След това се преметна. Разкъсаните му дрехи се развяха около него.

Яростен танц започна, докато тялото на злодея продължаваше да се премята все по-надолу и по-надолу. Дрехите му се раздраха съвсем, увиснаха по острите ръбове на скалите. Голата, бледа плът, тъмната, рошава коса — това беше всичко, което можах още да видя, преди тялото му да се разбие в скалите, пръснати из морето.

Бях се надвесил много. За да проследя края на злодея, едва не го последвах и аз. И в тоя миг, когато всичко се завъртя пред очите ми, видях още веднъж, съвсем близо пред себе си, лицето на Езоп. Бучащата пяна на прибоя ми се стори като устата му. До преди тоя ден го бях чул само веднъж да разказва една от своите глупави приказки. И сега — със странна яснота, със странна сила — тя прозвуча в ушите ми:

Живял едно време човек, който умеел много добре да свири на тръба. С тръбата си той свикал цялата войска. Той свирил за атака. Той свирил за победа. Свирил за победа дори и тогава, когато вече трябвало да свири за поражение. Тогава враговете го пленили.

Отвели го пред своя стратег. Стратегът казал:

— Да се убие!

Почнал да хленчи тръбачът.

— Защо ме убивате? Аз никога не съм убил някого!

Стратегът казал:

— Точно затова трябва да умреш, защото, без сам да можеш да се биеш, ти подстрекаваше всички други към борба!

С рязко движение Демонакс ме отдръпна назад. И двамата бяхме бледи; дори и сега, след като всичко бе свършено, още ни пронизваше ужасът.

Демонакс с усилие се усмихна:

— За малко и ти не стана жертва на магията на неговите басни.

Овладях се, изпънах се, подигравателно посочих надолу към бездната:

— Тоя там никога вече не ще разказва басните си; освен ако вместо него ги разказва морето.