Пол Стенинг
Двете страни на славата (5) (AC/DC — пълната биография)

Глава 1
Печеливши ходове

„Като дете никога не съм си падал по изпълненията на Клиф Ричард и не съм се преструвал, че свиря на тенис ракета. Повече ме вълнуваше перспективата да хвана грифа на истинска китара.“

Ангъс Йънг

През шейсетте години на миналия век Глазгоу — най-големият шотландски град, представлява върволица от мрачни индустриални сгради, потънали в мъгла и замърсен въздух. Днес картината не се е променила много, но в онова недалечно минало в атмосферата над града витае суровият и неприветлив дъх на бедността. Животът в Глазгоу през шейсетте е опасен. Престъпността е сериозен проблем, но за хората с ниски доходи по-страшната заплаха идва от пренаселването и липсата на жилищни пространства. Населението в работническите квартали е принудено да обитава усойни, евтини апартаменти в претъпкани и мрачни сгради.

В опит да се реши жилищният проблем в големия град, на изток от Глазгоу е построено предградието Ливингстън, което се разраства с бързи темпове и скоро добива статут на самостоятелно селище, поело част от населението на индустриалната столица. Местната икономика е в застой и много от жителите на Глазгоу са изправени пред избора да останат в родния си град и да живеят в мизерия, или да се преместят другаде, за да търсят по-добро съществуване.

По същото време на другия край на света Австралия все още се развива с бурните темпове, характерни за възстановяването на държавите, преминали през Втората световна война. Страната има нужда от „внос“ на имигранти и правителството гледа на британците като на традиционно най-подходящи бъдещи граждани на Зеления континент. Смелчаците, които решат да отплават на юг получават по 10 лири награда на човек.

През 1963 г. семейство Йънг използва тази възможност. Маргарет и Уилям Йънг заминават с осем от деветте си деца за Сидни, в Нови Южен Уелс. Сред децата са и Ангъс, роден на 31 март 1955 г. и брат му Малкълм, който е с две години по-голям от него.

Меко казано, фамилията преживява културен шок при пристигането си в Сидни. Ако в мъгливия Глазгоу е влажно и мрачно, то Австралия (в пряк и преносен смисъл) е обляна в слънце и оптимизъм, като най-ярък пример за това е манията на австралийците по музиката на „Beach Boys“. Влиянието на калифорнийския квинтет върху австралийската култура по това време определено смущава Ангъс Йънг.

„Когато семейството ми емигрира в Австралия, срещнах хора, които сякаш не бяха реални — обяснява много по-късно той. — Всички изглеждаха като излезли от телевизионен сериал за Хаваите, разхождаха се с някакви огромни дървени дъски, а аз не бях виждал сърф до този момент. Мъкнеха дъските и припяваха «Serving USA» с откачения си акцент. Прибрах се вкъщи и казах на мама: «Имам чувството, че сме на друга планета».“

Джеф Къртън е приятел на братята Йънг в училище. „Като деца с брат ми живеехме в района Бърууд в Сидни — спомня си Джеф. — В училище се запознахме с Ангъс, Малкълм и братовчед им Сами Йънг. Уии Сами, както му казваха в семейството, беше в моя клас. А Ангъс бе в класа на брат ми. Прекарвахме много време у тях, после ние се преместихме в Хабърфийлд. Те живееха на улица «Бърлий» в Бърууд. Спомням си, че им бяхме дали назаем една наша игра с колички. Когато една вечер отидохме у тях, заварихме Хари Ванда и Джордж Йънг (по-големият брат на Ангъс и Малкълм) да се състезават с количките от играта в задния двор на къщата. Ангъс бе получил друга количка — красив червен «Ягуар», който обаче вместо колела имаше копчета от радиоапарат. Бяха страхотни хлапета. Оттогава трябва да са минали 38 или повече години.“

Къртън прекарва доста време с двете шотландски момчета. „През уикендите през юни ходихме до един стар магазин за плодове и зеленчуци в Стратфийлд — разказва Джеф. — Оттам си купувахме фойерверки, бомбички, фишеци, всякакви такива неща. Интересна стока за хлапетии като нас. След това отивахме до пристанището «Хоумбуш», качвахме се на моста и оттам хвърляхме бомбичките. Обикновено палехме фитила и чакахме да изгори почти целия, след което хвърляхме бомбичката и тя гръмваше във водата. Много ни харесваше.“

Според друг съученик на Ангъс, Бил Кларк, бъдещият рок идол е пропушил на около 8-годишна възраст. „Ангъс мислеше, че понеже е дребен, може да стане жокей — твърди Кларк. — Освен това двамата с Малкълм бяха уверени, че всеки може да пробие в шоубизнеса. Хванаха ги да пушат във влак, но са били с училищните си униформи. Това със сигурност е дало тласък на Ангъс да носи училищната си униформа на сцената в началото на кариерата си — включително и шапката!“

„Директорът ме викаше при него през ден и ми казваше:

«Е, Йънг, какво си направил този път?»“

Ангъс Йънг

Бил и Малкълм, които учат в един клас, често пътуват към училище с един и същи влак. „По това време вратите на влаковете не бяха автоматични — обяснява Кларк. — Братята често увисваха от външната страна на вагона, след което се придвижваха от врата на врата. Не бяха сред силните ученици в училище и не уважаваха особено учителите. Това ги правеше по-популярни. Живееха в малка къща, която мисля, че още е непокътната, точно зад полицейския участък. Майка им беше много приятна жена.“

Стив Армстронг също е добър приятел на Ангъс и Малкълм. „Запознах се едновременно и с двамата, те бяха неразделни по това време, ходеха постоянно заедно и правеха всичко заедно — спомня си Стив. — Учехме в училището за момчета «Ашфийлд», което преди това е било технически колеж. В началните класове за деца между 7 и 12 години учеха около 800 души. Училището не беше лошо, но учителите бяха строги. По това време боят като възпитателна мярка все още беше разрешен.“

Това обаче не смущава братята Йънг, особено Ангъс. Стив си спомня: „Първият ми спомен, свързан с братята Йънг, е, че Ангъс винаги изпъкваше сред другите. Имаше мнение по всеки въпрос, винаги намираше какво да каже, смяташе, че каквото и да направи, ще успее да се измъкне безнаказано. Често така и ставаше. Беше истински хулиган. Малкълм пък беше по-тихият, харесваше се на момичетата, беше хубаво момче. Останал съм с впечатлението, че по отношение на нежния пол Ангъс винаги беше в сянката на Малкълм. Но Ангъс беше човек с позиция, не се страхуваше да я изложи и защити. В делничните дни трябваше да ходят на уроци по китара след училище, така че след занятията веднага изчезваха, но често си отиваха директно у дома. През уикендите хващаха автобуса и идваха при нас, мотаехме се заедно, бяхме доста голяма група. По онова време те бяха само две от момчетата, с които играех.“

Въпреки че годината е 2005, Армстронг отлично си спомня дните с братята Йънг. „Все още успявам да шокирам хората, като им кажа, че познавам добре Ангъс и Малкълм и че съпругата ми Корали излизаше с Ангъс, преди да се запознае с мен — разказва той. — Тогава Йънг беше на 14, двамата се срещали при басейна на училището «Ашфийлд» през уикендите, за да се целуват тайно. Тя ми разказа.“ По-големият брат Джордж, който също пристига с Ангъс и Малкълм от Шотландия, се сприятелява с Хари Ванда (истинското му име е Йосанес Джейкъб Хендрикъс Ванденбърг) и скоро двамата китаристи сформират група, наречена The Easybeats. В състава влизат певецът Литъл Стиви Райт, барабанистът Гордън „Сноуи“ Флийт и бас китаристът Дик Даймънд.

Името е избрано така, че да се произнася лесно и също така лесно да се запомня като The Beatles или The Who. Скоро групата се превръща в австралийския еквивалент на легендарната ливърпулска четворка, но създаден в Сидни. Популярността й бързо нараства и The Easybeats става №1 сред поп групите в Австралия в средата на шейсетте години.

Връзката с известната британска група се засилва и от факта, че барабанистът Сноуи е израснал в Ливърпул и преди да се премести в Австралия, е свирил в The Mojos. Тази група е част от течението Mercybeat, в което освен The Beatles, се включват и The Searchers, Gerry and The Pacemakers и др. Мениджърът на групата Тед Воън успява да си уреди среща с Тед Албърт от звукозаписната компания „Дж. Албърт и син“ и заедно основават дъщерната фирма „Албърт Пръдакшънс“, която работи основно за The Easybeats. Скоро групата подписва договор с компанията на гиганта EMI — „Парлофон“. Със същия лейбъл във Великобритания работят и The Beatles.

„Знаех, че Джордж е станал известен с The Easybeats — спомня си Стив Армстронг. — Но всъщност никога не съм се срещал с него. Много харесвах групата, музиката им. Това, че Джордж бе по-големият брат на Ангъс и Малкълм, не ги правеше по-специални или по-важни. Мисля, че Джордж и родителите им имаха голямо влияние върху кариерата им, защото уроците по китара станаха абсолютно задължителни за двете по-малки момчета. Първо трябваше да си напишат домашните, след което хващаха китарите и свиреха всяка делнична вечер.“

През лятото на 1965 г. The Easybeats вече са популярни в Австралия. Славата им достига нива, запазени досега единствено за The Beatles. Публиката ги обожава и след „бийтълс манията“ в Австралия стартира „ийзитреската“. От 1965 до началото на 1966 г. The Easybeats издават поредица от хитове, всички написани от Йънг и Райт, сред които „For My Woman“ (която стига до № 5 в австралийските класации), „She’s So Fine“ (първият хит № 1 на групата), „Wedding Ring“ (№ 6), „Women (Make You Feel Alright)“ (№ 1), „In My Book“, „Come And See Her“ (№ 1), „I’ll Make You Happy“ (№ 1) и „Sorry“ (№ 4). Авторският дует Йънг-Райт пише и песента „Step Back“, с която Джони Йънг (съвпадение на фамилиите) оглавява класациите през 1966 г.

Същата година, преди заминаването си за Англия, The Easybeats записват прощалното си телевизионно шоу в Австралия — The Coca Cola Special. То остава в историята като еталон на австралийската музикална телевизия от шейсетте години. След края на записите обаче се разиграва трагедия — Хари Ванда се прибира у дома и намира съпругата си Памела мъртва. Оказва се, че се е самоубила със свръхдоза приспивателни. Въпреки драмата, Ванда не се отказва от плановете си да замине за Англия с The Easybeats. Опитът за пробив на Острова се оказва успешен. Под ръководството на Шел Талми — бивш продуцент на The Who и The Kinks, групата записва „Friday On My Mind“, която стига до шестото място в британските класации, а след като е издадена в САЩ, песента е класирана на шестнайсето място зад Океана. По това време Хари Ванда вече е изместил Стиви Райт като партньор на Джордж Йънг в писането на песните. Скоро бандата започва да трупа популярност и в Европа и получава предложение да замине на турне заедно с The Rolling Stones. Концертите привличат огромен интерес и рекордна публика и The Stones канят австралийците да им партнират в Америка, където също жънат успехи. В крайна сметка, след няколко промени в състава, групата се установява в Англия, където постепенно изпада в творчески застой. И въпреки че постигат известни успехи в американските класации с „Good Times“ и „Falling Off The Edge Of The World“, липсата на рекламна стратегия и добър мениджмънт лишават The Easybeats от възможността да развият първоначалния си успех. Нещата се влошават, след като няколко американски радиостанции бойкотират песните им заради сексуалното им съдържание. Групата изпада в криза и въпреки че записва още няколко хита, в крайна сметка се разпада през 1970 г.

Вокалистът Стиви Райт остава в музикалния бизнес и записва два солови албума „Hard Road“ и „Black-eyed Bruiser“. Най-големият му успех е първото място в класацията за сингли в Австралия с песента „Evie“. В „Hard Road“ на китара свири Малкълм Йънг, а според слуховете в записите е участвал и Ангъс, но без да се споменава името му. Въпреки успехите, Райт става жертва на зависимостта си към различни опиати и прекарва по-голямата част от седемдесетте години встрани от славата и успехите. Все пак той се включва в турнето на The Easybeats през 1986 г., а през 2004 г. прави голямото си завръщане в класациите, когато супергрупата The Wrights, начело с Ник Честър от Jet, прави кавър на хита „Evie“. Продуцент на този проект е Хари Ванда.

След разпадането на The Easybeats през 1970 г. Ванда и Джордж Йънг (които по-късно често са наричани „холандския разрушител“ и „красивия младеж от Глазгоу“) се завръщат в Сидни, за да работят в новосформираната компания на Тед Албърт — „Албърт Пръдакшънс“. Двамата не се отказват от музиката и по-късно работят заедно по няколко успешни проекта, най-известните от които са Flash and the Pan и The Marcus Hook Roll Band. Във втория, който е от 1973 г., за първи път официално като гост-музиканти са поканени и Ангъс, и Малкълм Йънг, които преди това са участвали в записите на албума „Tales of Old Granddaddy“. По това време Хари Ванда и Джордж Йънг вече показват по-сериозен интерес към продуцирането и студийната работа.

Успехът на Easybeats привлича интереса на Малкълм и Ангъс към шоубизнеса. Двамата следят възхода на Джордж и искат да постигнат нещо повече от него. Всъщност благодарение на неговото влияние и двамата се захващат сериозно с уроците по китара. Музикалните постижения на братята Йънг обаче не се приемат особено възторжено от баща им. Освен Джордж, Малкълм и Ангъс, в семейството има още едно дете, което свири на саксофон в местна банда. Бащата на момчетата обаче смята, че синовете му трябва да си намерят нормална работа и дори успехът на Джордж не може да го разубеди, без значение, че най-големият син е изключително популярен в Австралия и извън нея. В училище двамата по-малки братя много внимават да не издадат роднинската си връзка с Джордж, но един ден директорът на гимназията научава тайната им и те стават обект на подигравки от страна на учители и съученици.

Без да се притесняват от това, братята решават, че искат да се занимават професионално с музика. Джордж дава набързо някои съвети на Малкълм относно техниката при свирене на китара и протежето му демонстрира впечатляващ прогрес. Ангъс често подражава на по-големите си братя и скоро също се хваща с китарата. Налага му се обаче да изчака известно време, докато майка му събере пари да му купи инструмент, на който да свири само той.

Приятел на Джордж подарява на Малкълм китара Gretsch и той и до днес не изневерява на тази марка инструменти. Новата китара става толкова скъпа на Малкълм, че той отказва да се раздели с нея дори за миг и подарява на Ангъс стария си инструмент с марка Hofner.

Докато растат и двете момчета си падат по блуса, характерен за американския град Чикаго. Много по-късно Ангъс обяснява: „Харесвах много музиканти, всеки обаче бе свързан с т.нар. «Чикаго блус». Много харесвах стила на свирене на Елмъри Джеймс. Като го слушаш, си мислиш, че всичко е много просто, но всъщност не е така. Музиката е много умно написана, а той я изпълнява много добре. Хората, колкото и да се опитват, не успяват да имитират неговия стил. Харесвам и Би Би Кинг. Бъди Гай е страхотен музикант, както и Джони Уинтър. Блусът носи в себе си много сила. Уинтър свири много различни неща. Уважавам го поне колкото Джими Хендрикс. Когато става дума за рокендрол, безспорно първата ми любов беше Чък Бери. Всичките му парчета са произведение на изкуството.“

„Малкълм винаги ми казваше: «Не гъделичкай китарата, удари я здраво».“

Ангъс Йънг

В училище Ангъс се отличава от съучениците си. Повечето от тях си падат по популярната музика в момента, песните, които са в класациите. В същото време Ангъс се връща назад във времето, търси колкото се може по-виртуозни блус изпълнения, в които е вложена страст. Оказва се, че в Австралия това са само вносните плочи, но въпреки по-високите цени, Ангъс си купува албумите на Литъл Ричард и Muddy Waters.

„Когато бях малък, една от първите песни, които чух, беше «You Keep a Knockin» на Литъл Ричард — спомня си Ангъс. — Мисля, че с тази песен почти открих рапа. Хващах иглата на грамофона и я връщах на едно и също място на плочата, там, където звучеше блус фрагментът. Връщах я отново и отново, това беше най-хубавата част от песента. Мама ми казваше: «Ако отново пипнеш иглата на грамофона, така ще те перна, че ще ти счупя ръката.» Но не можех да се сдържа. Просто много ми харесваше. По някаква причина ми въздействаше много силно… усещах нещо много особено и приятно. Когато чух Beach Boys, реших, че става въпрос за по-стара версия на Chipmunks.“

По това време възрастта, на която учениците могат да напускат училище е 14 години и 9 месеца. Нито Ангъс, нито Малкълм имат намерение да стоят в училище повече отколкото ги задължава законът. В началото, за да изпълнят заръката на баща си, и двамата започват работа, но не точно с каквато се занимават младежите на тяхната възраст. Ангъс става портиер и печатарски работник в еротичното списание „Рибалд“. Малкълм пък се хваща като работник по поддръжката на шевните машини във фабриката за сутиени „Берлей“. В свободното си време обаче и двамата се отдават на музиката. Ангъс сформира собствена група, която носи името Tantrum, а през 1971 г. Малкълм се включва в групата Velvet Underground (няма връзка със състава на Лу Рийд). Първият вокалист на тази банда, по стечение на обстоятелствата, е Браян Джонсън.

Спомени

Джеф Къртън разказва за доброто старо време, прекарано с Малкълм и Ангъс Йънг: „Загубих контакт с Ангъс и Малкълм, след като се преместихме в Хабърфийлд. Когато бях на 18 години, с няколко приятели отидохме на сърфинг в Кемпси. Там се запознахме с четири момичета; пренесохме се в къщата им за няколко седмици, преди да отпътуваме за Рок Хамптън. Едно от момичетата — казваше се Джени — постоянно носеше бейзболна шапка, с голяма буква «А» отпред и постоянно говореше на другите момичета за някакъв Ангъс: «Ангъс това, Ангъс онова.» След няколко дни я попитах: «Кой е Ангъс?» Тя ми отвърна нахакано: «Ангъс Йънг от AC/DC.» Казах й: «Познавам го. Израснали сме заедно.» Можете да си представите как реагира момичето: «Как ли пък не!» Тогава й казах: «Добре, като се върна в Сидни, ще отида до тях и ще го поздравя от теб.» По това време Ангъс и Малкълм бяха на турне извън Австралия. Леля му обаче ме позна и ме пусна у тях, а аз се срещнах с майка му. Като влязох и тя каза: «Помня те, ти си този, който веднъж изпочупи всички великденски яйца.» Мисля, че е излишно да разказвам по-нататък.“